Слънчевото куче

ГЛАВА 18

— Не можеш да знаеш, че е бил там, Кевин! — все още слабо протестираше господин Деливън, докато вървяха към „Лавердиер“.

Без да му обръща внимание, Кевин тръгна право към щанда, зад който стоеше Моли Дърхам. Желанието й да повърне беше преминало и тя се чувстваше много по-добре. Сега цялата случка й изглеждаше малко глупаво — като кошмар, който си сънувал, после си се събудил от него и след първоначалното облекчение си мислиш: „И от това съм се страхувал? Как изобщо съм могъл да си помисля, че това наистина ми се е случило дори и насън?“

Но когато видя опънатото бяло лице на момчето на Деливън, зад щанда, тя разбра как можеш да се страхуваш, да, о, да, дори и неща, странни като нещата, които се случват в сънищата, защото отново се върна в своя сън наяве.

Работата беше там, че лицето на Кевин Деливън изглеждаше почти по същия начин: като че ли той беше някъде толкова навътре в себе си, че когато гласът му и погледът му най-сетне стигнаха до нея, те изглеждаха почти изчерпани.

— Пап Мерил е бил тук — каза той. — Какво си купи?

— Моля да извините сина ми — намеси се господин Деливън. — Той не се чувства д…

Но видя лицето на Моли и спря. Тя изглеждаше така, сякаш току-що беше видяла как някой е загубил ръката си в заводска машина.

— О — каза тя. — О, Боже!

— Филм ли беше? — попита я Кевин.

— Какво му беше? — попита слабо Моли. — Знаех си, че му има нещо още в момента, в който влезе. Какво има? Да не би да е… направил нещо?

„Боже — помисли си Джон Деливън. — Той наистина знае. Значи всичко е вярно.“

В този момент господин Деливън взе едно героично решение — предаде се напълно. Предаде се напълно и се остави заедно с това, което смяташе, че може да е истина или да не е истина изцяло в ръцете на сина си.

— Филм беше, нали? — настоя Кевин. Разтревоженото му лице й припомни сърцебиенето и стреса отпреди малко. — Полароиден филм. От онези. — И той посочи специалната витрина.

— Да — лицето й беше бяло като порцелан — малкото руж, който си беше сложила сутринта, стоеше на неравни, пламтящи петна. — Той беше толкова… странен. Като говореща кукла. Какво му е станало? Какво…

Но Кевин се беше извъртял отново към баща си.

— Трябва ми апарат — отсече той. — Трябва ми още сега. Полароид „Слънце 660“. Тук ги имат. Даже са със специално намаление. Виждаш ли?

Но въпреки героичното си решение господин Деливън не се беше отказал от последните остатъци разум.

— Защо… — започна той и това беше всичко, което му позволи да каже Кевин.

— Не ЗНАМ защо! — извика той и Моли Дърхам изстена. Сега не й се повръщаше — Кевин Деливън я плашеше, но не я плашеше толкова. Това, което тя искаше да направи точно сега, беше да си отиде вкъщи, да допълзи до спалнята си и да се завие презглава. — Но трябва да го имаме и почти нямаме време, татко!

— Дайте ми един от онези апарати — каза господин Деливън и извади портфейла си с треперещи ръце, без да види, че Кевин вече беше хукнал към витрината.

— Просто вземете един — чу тя един треперещ глас, който съвсем не приличаше на нейния собствен глас. — Просто вземете един и си вървете.