Когато Пап излезе от „Лавердиер“, празният му поглед не изчезна. Беше си все същият, докато той пресече тротоара с пакетчетата филми в ръка. Когато слезе от бордюра в канавката, погледът му се пропука и придоби изражение на някаква тревога. Пап спря — с единия крак върху тротоара и другия — сред куп стъпкани фасове и празни пакетчета от чипс. Това беше друг Пап, когото Моли също не би познала, въпреки че онези, които старецът беше мамил, биха го познали твърде добре. Това не беше нито Мерил — развратникът, нито Мерил — роботът, а Мерил — раздразненият звяр. Изведнъж той вече присъстваше — по начин, по който рядко си позволяваше да присъства пред хората. Да показва толкова много от собствената си натура, не беше според самия Пап добра идея. Тази сутрин обаче той съвсем не можеше да се владее, но пък нямаше никой, който да го наблюдава. Ако имаше някой, той не би видял Пап — домораслия провинциален философ, нито дори Пап — ловкия Търговец, а нещо като духа на този човек. В този миг на тотално присъствие Пап сам приличаше на куче помияр — бездомно куче, което е подивяло и сега си почива в разгара на среднощно нападение в курник, с наострени парцаливи уши, вдигната глава и зъби, по които се стича кръв, а сега като че ли дочува звук от къщата на стопанина и мисли за насочената към него ловджийска пушка с нейните цеви като осмица. Кучето не знае нищо за осмиците, но дори и куче може да различи неясната форма на вечността, ако инстинктите му са добре тренирани.
На другата страна на градския площад се виждаше жълтата като урина фасада на „Рогът на изобилието“, малко отделена от най-близките си съседи — празното здание, в което доскоро се бяха помещавали „Селското корито“, „Закуски при Нан“ и „Шев до шев“ — магазин за дрехи и галантерия, поддържан от правнучката на Еви Чалмърс, Поли — жена, за която трябва да поговорим друг път.
Пред всички магазини в долната част на главната улица имаше места за паркиране под ъгъл и всички те бяха празни… освен едно, което току-що се заемаше от форд комби, който Пап позна. Лекото бръмчене на мотора ясно се чуваше в неподвижния утринен въздух. После моторът спря, стоповете угаснаха и Пап дръпна обратно крака си, който беше в канавката, и благоразумно се оттегли до ъгъла на „Лавердиер“. Остана неподвижен като онова куче, разтревожено в курника от някакъв лек шум — шум, който би могъл да бъде пренебрегнат в дивото безумие на убийствата, извършвани от кучета, които нито са толкова стари, нито толкова мъдри колкото него.
Джон Деливън излезе иззад кормилото на комбито. От другата страна излезе момчето. Те тръгнаха към вратата на „Рогът на изобилието“. Мъжът нетърпеливо почука — толкова силно, че звукът достигна до Пап ясно, както се беше чул и звукът от мотора. Деливън спря, двамата заслушаха и после Деливън започна отново — сега не чукаше, а блъскаше по вратата и нямаше нужда да си някакъв четец на мисли, за да разбереш, че мъжът е направо побеснял.
„Те са разбрали — помисли си Пап. — По някакъв начин са разбрали. Дяволски добре стана, че смачках шибания апарат.“
Остана така още миг, без да мърда с нищо освен с присвитите си очи, и после зави зад ъгъла на магазина, в уличката между него и съседната банка. Направи го толкова леко, че мъж с петдесет години по-млад би могъл да завиди на пъргавината му.
„Тази сутрин — помисли си Пап — май ще е по-умно да се прибера през задния двор.“