Слънчевото куче

ГЛАВА 16

Като не получи отговор, Джон Деливън заблъска вратата трети път — толкова силно, че стъклото затрака в разкъртения маджун и ръката го заболя. Болката в ръката го накара да осъзнае колко е разгневен. Смяташе, че гневът му е съвсем неоправдан, ако Мерил е направил това, което мислеше Кевин — да, колкото повече мислеше, толкова повече беше сигурен, че Кевин е прав. Но се изненада, че не беше усетил силата на гнева си до този момент.

„Тази сутрин май ще опозная себе си“ — каза си той и в това имаше нещо поучаващо. Той се усмихна и малко се успокои.

Кевин нито се усмихваше, нито беше спокоен.

— Сигурно се е случило едно от следните три неща — каза господин Деливън на сина си. — Или Мерил не е станал, или не отваря, или е разбрал, че ние сме се ядосали и се е скрил с апарата ти. — Той замълча, после направо се засмя. — Мисля, че има и четвърто. Може би е умрял в съня си.

— Не е умрял — сега Кевин беше опрял глава в мръсното стъкло на вратата, през която желаеше въобще да не беше влизал. Беше заградил очите си с ръце, за да си направи сянка, защото слънцето, което се издигаше над източната част на градския площад, хвърляше силен отблясък върху стъклото. — Виж.

Господин Деливън също вдигна ръце до очите си и притисна нос в стъклото. Останаха така — един до друг, с гръб към площада, загледани в мрака на „Рогът на изобилието“, сякаш бяха най-закоравелите зяпачи през прозорци на света.

— Добре — каза той след няколко секунди, — изглежда, дори да се е скрил, е оставил боклуците си.

— Да — но не това имах предвид. Виждаш ли го?

— Какво да виждам?

— Виси на онази греда. До бюрото с часовниците.

И след миг господин Деливън го видя — фотоапарат полароид, увиснал на ремъка си на една кука на гредата. Помисли си, че вижда дори отчупеното място, макар че това можеше и да е само във въображението му.

„Не е във въображението ти.“

Усмивката изчезна от устните му, когато разбра, че започва да чувства това, което чувстваше Кевин — злокобната и потискаща увереност, че някаква проста и все пак ужасно опасна машинка работи… и за разлика от повечето часовници на Пап работи точно.

— Мислиш ли, че просто си седи горе и чака да си отидем? — заговори на висок глас господин Деливън, но по-скоро говореше на себе си. Ключалката на вратата изглеждаше нова и скъпа… но той би се обзаложил, че ако един от тях — може би Кевин беше в по-добра форма — удареше достатъчно силно, тя щеше да се изкърти от старото дърво. Мина му една случайна мисъл: „Ключалката е толкова здрава, колкото вратата, в която я слагаш. Хората никога не се замислят.“

Кевин обърна напрегнатото си лице към баща си. В този миг Джон Деливън се порази от лицето на Кевин също толкова, колкото Кевин се беше поразил наскоро от неговото. Той си помисли: „Чудя се колко бащи имат възможността да видят как ще изглеждат синовете им като мъже? Той няма винаги да изглежда толкова напрегнат — толкова силно опънат — Боже, надявам се, че няма, — но ще изглежда горе-долу така. И, Исусе Христе, ще бъде хубав!“

И той като Кевин се беше се чувствал така за един кратък миг в цялата тази история, но това беше миг, който никога нямаше да забрави — винаги щеше да се сеща за него.

— Какво? — попита дрезгаво Кевин. — Какво, татко?

— Искаш ли да я избиеш? И аз бих ти помогнал.

— Не още. Мисля, че не трябва. Мисля, че не е тук… но е наблизо.

„Не можеш да знаеш такова нещо. Не можеш и да си го помислиш.“

Но синът му си го мислеше и той вярваше, че Кевин е прав. Между Пап и сина му се беше образувала някакъв вид връзка. „Някакъв вид“ връзка? Бъди сериозен. Той знаеше отлично каква беше тази връзка. Това беше онзи шибан апарат, който висеше на стената вътре и колкото по-дълго висеше, колкото повече той чувстваше, че онази машинка работи — колелцата й се въртят и зловещите й немислими зъбци се въртят — толкова по-малко му харесваше това.

„Счупи апарата, счупи апарата“ — помисли си той и каза:

— Сигурен ли си, Кев?

— Да обиколим отзад. Да опитаме вратата оттам.

— Има порта. Той сигурно я заключва.

— Може би можем да се прекачим.

— Добре — каза господин Деливън и последва сина си по стъпалата на „Рогът на изобилието“ и към задната уличка, чудейки се дали не си е загубил ума.

Но портата не беше заключена. В някакъв момент Пап беше забравил да я заключи и въпреки че на господин Деливън не му харесваше идеята да се прекачва през оградата, евентуално да падне през оградата и сигурно да си откъсне топките при това падане, по някаква причина отворената порта му харесваше още по-малко. Въпреки това той и Кевин минаха през нея и влязоха в пълния с боклуци двор на Пап, чийто изглед не можеха да подобрят и нападалите октомврийски листа.

Кевин се придвижи през купчините отпадъци, които Пап беше изхвърлил, но не се беше погрижил да отнесе на боклука. Господин Деливън го последва. Стигнаха до дръвника приблизително по същото време, в което Пап излизаше от задния двор на госпожа Атия Линдън към улица „Мълбъри“ — на един квартал по на запад. Щеше да върви по улица „Мълбъри“, докато стигне до канторите на компанията за дървен материал „Уолф Джоу“. Въпреки че камионите за трупи на компанията вече кръстосваха пътищата на Мейн и жуженето на верижните триони сигурно се издигаше над намаляващите гори на околността поне от шест и половина, до девет никой нямаше да дойде на работа в кантората, а дотогава имаше поне петнайсет минути. В задната част на мъничкия заден двор на компанията за дървен материал имаше висока дъсчена ограда. На нея имаше порта и тази порта беше заключена, но Пап имаше ключ. Така че щеше да отключи портата и да влезе през нея в собствения си заден двор.

Кевин спря до дръвника. Господин Деливън улови и проследи погледа на сина си и премига. Отвори уста да попита за какво, по дяволите, е всичко това, после я затвори отново. Започна да се сеща за какво, по дяволите, е всичко това, без Кевин да му помага ни — най-малко. Не беше правилно да му идват такива мисли, не беше естествено и той знаеше от горчивия си опит (в който самият Реджиналд Марион „Пап“ Мерил в един момент беше изиграл своята роля, както не толкова отдавна беше разказал на сина си), че да правиш нещата импулсивно е добър начин да тръгнеш в неправилна посока и да си изгърмиш патроните, но това нямаше значение. Въпреки че господин Деливън не мислеше в такива термини, спокойно можеше да се каже, че той просто се надява, че когато всичко свърши, ще може да кандидатства за повторно приемане в Племето на разумните.

Отначало той си помисли, че вижда размазаните останки на фотоапарат полароид. Разбира се, това беше просто в ума му, който се опитваше да намери известен смисъл в повторението. Това, което лежеше върху и около дръвника, изобщо не приличаше на фотоапарат — нито на полароид, нито на друг. Всички тези зъбчати колелца и маховици можеха да принадлежат само на часовник. После видя мъртвата карикатурна птичка и дори разбра какъв вид е бил часовникът. Отвори уста да попита Кевин защо, за Бога, Пап би донесъл часовник с кукувичка тук отзад и после би го размазал с бойния чук. Помисли отново и реши, че все пак няма нужда да пита. Отговорът също беше започнал да идва. Господин Деливън не искаше този отговор, защото той говореше за сериозна лудост, но това нямаше значение — отговорът все пак се появи.

Този часовник с кукувичка трябваше да виси на нещо. Трябваше да виси заради топузите на махалото. А на какво се закачваше? Ами че на кука, разбира се.

Може би на кука, която стърчи от греда.

Като гредата, на която висеше полароидът на Кевин.

Сега той заговори и думите му като че ли идваха някъде отдалече:

— По дяволите, какво му е станало, Кевин? Започнал е да се побърква?

— Не е започнал — отвърна Кевин и гласът му като че ли също идваше някъде отдалече. Стояха над дръвника и гледаха пръснатите парченца време. — Побъркал се е. От апарата.

— Трябва да го размажем — каза господин Деливън. Гласът му сякаш доплува до ушите му много дълго, след като беше изговорил думите.

— Още не — каза Кевин. — Трябва първо да отидем до дрогерията. Там има специална разпродажба на такива апарати.

— Има специална разпродажба на как…

Кевин го докосна по ръката. Джон Деливън го погледна. Кевин беше вдигнал глава и приличаше на елен, който усеща пожар. В този момент момчето беше повече от хубаво — беше почти божествено, като млад поет в часа на смъртта си.

— Какво? — настойчиво попита Джон Деливън.

— Не чу ли нещо? — тревогата бавно преминаваше в съмнение.

— Кола на улицата — каза господин Деливън. Колко по-стар беше от сина си? — внезапно се почуди той. — Двайсет и пет години? Господи, не беше ли вече време да започне да действа?

Той прогони колебанието надалеч, опита се да го задържи на разстояние една ръка. Отчаяно потърси зрелостта си, но не намери много от нея. Нахлузи я върху себе си, както се нахлузва старо, изпокъсано палто.

— Сигурен ли си, че беше само това, татко?

— Да. Кевин, много си се навил. Овладей се, или… — Или какво? Но той знаеше и се засмя на пресекулки. — Или и двамата трябва да побегнем като зайци.

Кевин го погледна замислено за миг — като човек, който излиза от дълбок сън — може би дори от транс, после кимна.

— Хайде.

— Кевин, защо? Какво искаш? Той може да е горе, просто да не отваря…

— Ще разберем като влезем, татко. Хайде. — И почти издърпа баща си от двора с боклуците към тясната пътека.

— Кевин, ръката ми ли искаш да откъснеш, или какво? — попита господин Деливън, когато се върнаха на тротоара.

— Той беше там — каза Кевин. — Криеше се. Чакаше да си тръгнем. Чувствах го.

— Беше… — господин Деливън спря, после тръгна отново. — Добре… да кажем, че е бил. Просто заради спора, да кажем, че е бил. Не трябва ли да се върнем там и да го хванем за яката? — И със закъснение: — Къде беше той?

— От другата страна на оградата — каза Кевин. Очите му сякаш плуваха. Този път хареса по-малко на господин Деливън. — Вече е бил там. Вече е взел, каквото му трябва. Трябва да побързаме.

Кевин вече тръгваше към края на тротоара, за да пресече напряко градския площад до „Лавердиер“. Господин Деливън посегна и го сграбчи като кондуктор, който сграбчва човек, когото е хванал да се промъква във влака без билет.

— Кевин, за какво говориш?

И тогава Кевин наистина го каза: погледна към него и го каза:

— То идва, татко. Това е животът ми. — Погледна баща си — пребледнялото му лице и нещастните му, плуващи очи умоляваха. — Кучето идва. Няма да е достатъчно просто да влезем вътре и да вземем апарата. Това вече е отминало. Моля те, не ме спирай. Моля те, не ме събуждай. Това е животът ми.

Господин Деливън направи едно последно огромно усилие да не се поддаде на тази нарастваща лудост… и после се предаде.

— Хайде — каза той, хвана сина си за лакътя и почти го повлече по площада. — Каквото и да е, нека го направим. — Той спря за миг. — Имаме ли достатъчно време?

— Не съм сигурен — каза Кевин и добави неохотно: — Мисля, че не.