Слънчевото куче

ГЛАВА 20

Втората снимка, която направи Пап, избута първата от прореза. Тя падна върху масата с тупкане, което беше по-тежко, отколкото тупкането на един обикновен, химически обработен картон. Слънчевото куче сега изпълваше почти целия кадър — на преден план беше невъзможната му глава, черните ями на очите, димящите, пълни със зъби челюсти. Черепът му сякаш беше издължен във форма на куршум или сълза, защото скоростта на нещото-куче и скъсяващото се разстояние между него и обектива едновременно го изваждаха от фокус. Сега се виждаха само върховете на коловете на оградата зад него — грамадата от гъвкавите рамене на нещото беше заела останалата част от кадъра.

Връзката шнурче от рождения ден на Кевин, която беше стояла до фотоапарата „Слънце“ в чекмеджето му, се виждаше в долната част на кадъра и отразяваше стълб матова слънчева светлина.

— Почти те хванах, пиленце — каза Пап с висок, дрезгав глас. Светлината ослепи очите му. Той не виждаше нито кучето, нито апарата. Виждаше само безгласната кукувичка, която се беше превърнала в цел на живота му.

— Ще запееш, проклетнице! Ще те накарам да запееш!

БЛЯС!

Третата снимка избута втората от прореза. Тя падна твърде бързо — по-скоро като парче камък, отколкото като квадратно картонче, а когато се удари в масата, проби древния оръфан табак и от дървото под нея се разхвърчаха трески.

На тази снимка главата на кучето още повече беше излязла от фокус — беше станала дълга колона от плът, което й придаваше странен почти триизмерен вид.

На третата, която все още се подаваше от прореза в дъното на апарата, зурлата на Слънчевото куче, изглежда, по невъзможен начин отново идваше на фокус. Това беше невъзможно, защото то беше прекалено близко до обектива — толкова близко, че муцуната приличаше на хобот на някакво морско чудовище, което се вижда точно под онази нежна ципа, която наричаме повърхност.

— Проклетницата още не е съвсем наред — каза Пап.

Пръстът му отново натисна бутона на полароида.