Слънчевото куче

ГЛАВА 11

Кевин желаеше първото му посещение в двуизмерния град Полароидсвил да бъде и последно, но не стана така. През тринайсетте нощи след първата сънят се повтаряше все по-често. Ако се случеше тъпият сън да вземе почивна нощ — „малка ваканция, Кев, но ще се видим скоро, нали?“, — това значеше, че ще го сънува два пъти през следващата нощ. Сега той винаги знаеше, че сънува, и веднага след началото му си казваше, че всичко, което трябва да направи, е да се събуди — „по дяволите, само се събуди!“ Понякога наистина се събуждаше, а понякога сънят просто изчезваше и Кевин заспиваше по-дълбоко, но никога не успяваше сам да се събуди.

Сега градът винаги се казваше Полароидсвил — никога Оутли или Хилдасвил — онези първи две усилия на разсеяния му ум да разпознае града. И както на фотографията, всеки нов сън придвижваше действието съвсем малко по-нататък. Първо мъжът с количката, която сега никога не беше празна — тя не беше празна и в първия сън, а беше пълна с купчина предмети… най-вече часовници, но всички бяха от „Рогът на изобилието“ и всички изглеждаха странно — не като истински неща, а по-скоро като фотографии на истински неща, изрязани от списания и после по някакъв начин невъзможно, парадоксално натъпкани в пазарска количка, която, понеже беше двуизмерна като самите тях, нямаше ширина, в която да се разположат. И все пак те бяха там и старецът се беше навел над тях да ги пази и каза на Кевин да се маха и че е проклет крадец… само че сега казваше на Кевин и че ако не се махне, „ще ти насъскам кучето на Пап! Ще видиш ти!“

После идваше дебелата жена, която не можеше да бъде дебела, понеже беше съвършено плоска, но която въпреки това беше дебела. Тя се появяваше и буташе своята пазарска количка, пълна с апарати полароиди „Слънце“. Тя също го заговаряше, преди той да се размине с нея. „Внимавай, момче — казваше тя с високия си немелодичен глас, глас на човек, който е напълно глух, — кучето на Пап се е откъснало от каишката си, а то е много свиреп звяр. Преди да дойде тук, е разкъсало трима или четирима души във фермата на Трентън в Камбървил. Трудно е да му се направи снимка, но ти изобщо не можеш да я направиш, освен ако имаш апарат.“

Тя се навеждаше да вземе един, понякога почти го изваждаше и той посягаше към апарата, без да знае защо жената мисли, че той трябва да направи снимка на кучето или защо би искал да я прави… или може би само се опитваше да бъде учтив?

Както и да е, нямаше разлика. И двамата се движеха с плавните движения на подводни плувци, както често правят хората в сънищата, и никога не успяваха да направят връзката — когато Кевин мислеше за своята част от съня, често се сещаше за известната картина на Бог и Адам, която Микеланджело беше нарисувал на тавана на Сикстинската капела — всеки от тях с протегната ръка и пръстите им почти — не съвсем, но почти — се докосват.

После тя изчезваше за момент, защото нямаше ширина, и когато се появяваше отново, беше извън обсега му. „Добре, тогава просто се върни към нея“ — мислеше Кевин всеки път, когато сънят стигаше до тази точка, но не можеше. Краката му го носеха безгрижно и бодро напред към белеещата се ограда от колове, към Пап и кучето… само че кучето вече не беше куче, а някакво ужасно смесено нещо, което излъчваше топлина и дим като дракон, и имаше зъбите и извитата, насечена зурла на диво прасе. Пап и кучето от „Слънце“-то — Слънчевото куче — се обръщаха едновременно към него и у Пап беше апаратът — неговият апарат, Кевин знаеше, защото отстрани имаше едно отчупено парче — точно до дясното око. Лявото му око беше здраво стиснато. Очилата му без рамки светеха на върха на главата му под бледата слънчева светлина. Пап и Слънчевото куче бяха с всичките си три измерения. Те бяха единствените неща с три измерения в това нещастно мизерно градче от сънищата.

— Той е! — извикваше Пап с пронизителен, страшен глас — Той е крадецът! Дръж! Извади скапаните му черва навън, искам да кажа!

И докато крещеше, в дневната светлина светваше студена светкавица — Пап беше натиснал бутона и светкавицата, а Кевин хукваше да бяга. Втория път, когато беше сънувал този сън, той беше спрял дотук. Сега, след всеки следващ случай, нещата се придвижваха малко напред. Той отново се движеше с размазаното забавяне на изпълнител от подводен балет. Чувстваше, че ако самият той е отвън, дори ще вижда себе си като танцьор — ръцете му се въртяха като перка, която започва да се върти, ризата му се въртеше заедно с тялото, опъваше се на гърдите му и на корема му и в същото време той чуваше как долната част на ризата се измъква от панталоните на кръста му с някакъв прекалено силен стържещ звук — като шкурка.

После тичаше обратно по същия път, краката му се вдигаха бавно и после сънливо плуваха (разбира се, че сънливо, а как другояче, глупак такъв, си мислеше всеки път той в този момент) надолу, докато стъпваха на напукания безцветен цимент на тротоара, а подметките на кецовете му плавно опираха в земята и вдигаха облачета прах, които се движеха толкова бавно, че той можеше да види как отделните частици се въртят като атоми.

Тичаше бавно, да, разбира се, а Слънчевото куче — това чудовище, този безименен уличен помияр, който беше дошъл отникъде и не означаваше нищо и беше безплътен като циклон, но въпреки това съществуваше, го преследваше бавно… но не твърде бавно.

На третата нощ сънят премина в нормално спане точно когато Кевин започна да обръща глава със същото влачещо се, влудяващо бавно движение, за да види каква преднина има пред кучето. После пропусна една нощ. На следващата нощ се върна — два пъти. В първия сън той обръщаше глава наполовина, така че можеше да види как улицата от лявата му страна изчезва в нищото зад него, докато тича по нея; във втория (събуди го будилникът — леко изпотен и свит като ембрион до стената) той успя да обърне достатъчно глава, за да види кучето точно когато предните му лапи стъпваха върху собствените му следи и видя как лапите издълбават малки кратери в цимента, защото от тях бяха израсли нокти… и от задната страна на долната става на всеки крак се подаваше дълъг костен шип, който приличаше на шпора. Мътното червеникаво око беше заковано върху Кевин. Неясен пламък избухваше и капеше от ноздрите му. „Господи, Исусе Христе, сополите му горят“ — помисли си Кевин и когато се събуди, с ужас се чу как шепне отново и отново, много бързо: „…сополите му горят, сополите му горят, сополите му горят.“

Нощ след нощ той бягаше по тротоара, а кучето го настигаше. Дори и когато не се обръщаше да погледне, той чуваше, че Слънчевото куче го настига. Разбираше го от топлината, която се разпространяваше по слабините му, и знаеше, че толкова го е страх, че може и да се е подмокрил, въпреки че това чувство се появяваше по същия разреден, вдървен начин, по който той трябваше да се движи в този свят. Чуваше как лапите на Слънчевото куче удрят цимента, чуваше сухото пращене и скърцане на разпукващия се цимент. Чуваше горещото изригване на дъха на кучето, вдишването на въздух през неистовите зъби.

А в нощта, в която Пап се събуди и откри, че не само е ходил насън, но е направил насън и най-малко една снимка, Кевин за пръв път почувства точно както досега чуваше, дъха на Слънчевото куче — топло движение на въздух по бутовете си, като душен порив на вятър, предизвикан от експрес, който преминава през малка гара, където няма да спре. Знаеше, че кучето е толкова близко, че може да скочи върху гърба му и че точно така ще стане, чувстваше по-силно дъха — вече не просто топъл, а горещ — горещ като пресядане в гърлото, и после този разкривен жив капан за мечки — челюстите му, щеше да се забие в плътта на гърба му — между лопатките, откъсвайки кожа и месо от гръбнака му, и сигурен ли бе той, че това е сън? Сигурен ли беше?

Събуди се от последния си сън точно когато Пап беше стигнал до върха на стълбата към апартамента си и си почиваше за последен път, преди да влезе вътре и да си легне. Този път Кевин се събуди и седна в леглото. Чаршафът и одеялото бяха мокри и събрани около кръста му, кожата му беше покрита с поти въпреки това — замръзнала, един милион малки бели пъпки — гъша кожа, бяха покрили корема, гърдите, гърба и ръцете му като дамги. Като че ли пропълзяваха и по бузите му.

А това, за което си помисли, не беше сънят или поне не направо — той си помисли друго: „Това е грешка, номерът е сгрешен, пише три, но не може…“

После отново легна и съвсем по детски (защото дори и на петнайсет по-голямата част от него все още беше дете и щеше да остане такава почти до края на деня) той отново потъна в дълбок сън.

Будилникът го събуди в седем и половина както винаги в сутрините, когато беше на училище и той отново се оказа седнал в леглото с широко отворени очи, а всичко внезапно си дойде на мястото. „Слънце“-то, което беше смачкал, не беше неговото „Слънце“ и затова той отново и отново сънуваше този луд сън. Пап Мерил, този мил стар доморасъл философ и майстор по поправките на фотоапарати, часовници и други малки прибори, беше излъгал и него, и баща му — така бързо и умело, както комарджията на речен параход лъже новаците в стар уестърн.

Баща му…!

Той чу как вратата долу се затръшва и скочи от леглото. Направи два скока към вратата, както си беше по бельо, после се отказа, отвори прозореца и изкрещя:

— Татко! — точно когато баща му се напъхваше в колата, за да отиде на работа.