Слънчевото куче

ГЛАВА 17

Пап чакаше зад дъсчената ограда и гледаше двамата Деливън през една дупка от чеп. Беше сложил тютюна в задния си джоб, така че ръцете му да са свободни да се стискат и отпускат, стискат и отпускат.

„Вие сте върху моя собственост — шепнеше умът му към тях и ако умът му имаше силата да убива, той щеше да посегне с него и да ги порази смъртоносно. — Вие сте върху моя собственост, по дяволите, Вие сте върху моя собственост!“

Това, което трябваше да направи, беше да извади старата „Джон Лоу“ и да я насочи към тъпите им глави. Това трябваше да направи. И щеше да го направи точно сега, ако те не бяха застанали над останките от апарата, който момчето предполагаше, че само е унищожило с благословията на Пап преди две седмици. Зачуди се дали да не опита да се отърве с лъжа, но знаеше какво мислят за него в този град. Пангборн, Кийтън и всички останали. Боклук. Това мислеха за него. Абсолютен боклук.

Докато си размърдат задниците, слънцето ще залезе!

Ръцете му се стискаха и отпускаха. Стискаха и отпускаха.

Деливънови говореха, но на Пап не му се слушаше какво си приказват. Умът му се беше превърнал в димяща пещ. Сега молитвата му гласеше: „Те са върху моята проклета собственост и аз не мога да направя нищо, за да ги изгоня! Да бъдат проклети! Да бъдат проклети!“

Най-сетне бащата и синът излязоха. Когато чу ръждивото скърцане на портата към уличката, Пап отключи с ключа си портата в дъсчената ограда. Промъкна се през нея и се затича през двора към задния си вход — затича се с неспокойна лекота, странна за човек на седемдесет години, затиснал с ръка дясното си бедро като че ли — независимо от лекотата — чувстваше там силна ревматична болка. Всъщност Пап изобщо не чувстваше болка. Просто не искаше нито ключовете му, нито дребните пари в портмонето му да дрънкат в случай, че двамата Деливън са все още наблизо и се мотаят отпред, където не може да ги види. Нямаше да се изненада, ако наистина беше така. Когато имаш работа със скунк, трябва да си готов за миризмата.

Извади ключовете от джоба си. Сега те изтракаха и звукът, въпреки че беше приглушен, му се видя много силен. За миг обърна очи наляво — сигурен, че ще види облещеното овче лице на отрочето. Устата му се озъби в уплашена, напрегната усмивка. Нямаше никого.

Поне засега.

Той намери нужния ключ, пъхна го в ключалката и влезе. Внимаваше да не отвори вратата към бараката твърде широко, защото пантите скърцаха, когато ги насилиш.

Вътре с диво движение дръпна резето и влезе в „Рогът на изобилието“. В тези сенки той си беше у дома, дори нещо повече. Можеше да ходи по тесните, отрупани с боклуци коридори дори и насън… всъщност беше го правил, макар че в момента не си го спомняше, както и много други неща.

В предната част на магазина имаше само един малък страничен прозорец — гледаше към уличката, от която двамата Деливън бяха влезли в задния му двор. Под остър ъгъл можеше да се видят и тротоарът, и част от градския площад.

Пап се прилепи до прозореца между купчините ненужни, захвърлени списания и усети прашната им музейна миризма в тъмния Въздух. Погледна навън към уличката и видя, че е празна. Погледна надясно и видя двамата Деливън — размити като риби в аквариум зад мръсното, криво стъкло. Пресичаха площада точно пред естрадата. Не дочака да се изгубят от погледа му, нито се премести на предните прозорци, за да ги вижда под по-добър ъгъл. Предполагаше, че отиват в „Лавердиер“, и тъй като той вече беше бил там, щяха да питат за него. Какво би могла да им каже онази мръсница зад щанда? Че е бил там и си е отишъл. Нещо друго?

Само че си е купил две торбички тютюн.

Пап се усмихна.

За това едва ли щяха да го обесят.

Намери една кафява кесия, излезе отзад, тръгна към дръвника, размисли и вместо това отиде до портата по пътеката. И да си бил веднъж невнимателен, това не значи, че трябва да бъдеш все такъв.

След като заключи портата, той отнесе кесията до дръвника и събра парчетата от полароида. Действаше колкото можеше по-бързо, но за да събере всичко му трябваше време.

Събра всичко с изключение на малките тресчици и парченца, които изглеждаха само като боклук без определено име. В някоя полицейска лаборатория може би биха могли да идентифицират поне част от парченцата — Пап беше гледал криминални филми по телевизията (само когато не гледаше порнографски филми на видеомагнетофона си), в които хората от лабораториите се появяваха на сцената на престъплението с малки четчици и вакуумни помпички, а даже и с пинцети, слагаха нещата в найлонови пликчета — но в управлението на шерифа на Касъл Рок нямаше такива работи. А на Пап не му се вярваше шерифът Пангборн да поиска от щатската полиция да изпрати група за разследване, дори ако убедяха самия Пангборн да направи това усилие, не си заслужаваше само за една кражба на фотоапарат, а това беше всичко, в което можеха да го обвинят Деливън, без да изглеждат луди. След като изследва околността, той се прибра вътре, отключи „специалното“ си чекмедже и сложи вътре кафявата кесия. Заключи отново и сложи ключовете обратно в джоба си. Сега всичко беше наред. Той знаеше всичко и за заповедите за обиск. По скоро в ада би настанал снежен ден, отколкото двамата Деливън да могат да закарат Пангборн в окръжния съд, за да иска такава заповед. Дори и ако е достатъчно луд да опита, останките от проклетия апарат нямаше да ги има — завинаги — много преди да могат да му погодят този номер. Да се опита да се отърве от парчетата завинаги, още сега, би било по-опасно, отколкото да ги остави в заключеното чекмедже. Двамата Деливън щяха да се върнат и да го хванат точно докато го прави. Най-добре да почака.

Защото те щяха да се върнат.

Пап Мерил знаеше това така добре, както, знаеше името си.

По-късно, може би след като отминат всички тези вълнения и глупости, щеше да може да отиде при момчето и да му каже: „Да. Така е. Направих всичко, което мислиш, че съм направил. Сега защо не забравим тази работа и отново да не се познаваме… нали? Можем да си позволим да го направим. Може да не мислиш така, поне на пръв поглед, но можем. Защото виж — ти искаше да го разбиеш, защото мислеше, че е опасен, а аз исках да го продам, защото мислех, че е ценен. Оказа се, че ти си прав, а аз не съм и това е цялото отмъщение, от което имаш нужда. Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш защо — няма много мъже в този град, които са ме чували да казвам такова нещо. От това ме присвива коремът, искам да кажа, но това няма значение — когато не съм прав, искам да мисля, че съм достатъчно голям, за да го преглътна, независимо колко ми е мъчно. В края на краищата, момче, аз направих това, което ти искаше да направиш отначало. Всички ние излязохме на една и съща улица, искам да кажа, и мисля, че ще е най-добре миналото да си остане минало. Знам какво мислиш за мен и знам какво аз мисля за теб и никой от нас двамата няма да гласува за избирането на другия за церемониалмайстор на годишния парад на Четвърти юли, но всичко е наред — ще можем да го преживеем, нали? Това, което искам да кажа, е просто следното: и двамата се радваме, че проклетия апарат го няма, така че нека да приключим всичко и да си вървим.“

Но това беше за по-нататък, а дори и тогава само под въпрос. Точно сега нямаше да свърши работа, сигурен беше. Щеше да им трябва време да се успокоят. Точно сега и двамата щяха да се мъчат да откъснат парче от задника му като

(кучето на онази снимка)

като… е, няма значение като какво. Най-важното беше, когато се върнат, да си бъде тук — да си работи както обикновено и да изглежда невинен като младенец.

Защото те щяха да се върнат.

Нищо толкова. Всичко беше наред, защото…

— Защото владея положението — прошепна Пап. — Това е, което искам да кажа.

Той отиде до предната врата и обърна табелката „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“ (после отново бързо я обърна пак на „ЗАТВОРЕНО“, но това го направи, без да съзнава, а и после нямаше да го помни). За начало — добре. Сега какво? Всичко трябваше да изглежда като през най-нормален ден — ни повече, ни по-малко. Когато онези се върнеха, запотени и решени да победят или да умрат за това, което вече беше убито и съвсем мъртво, той трябваше да се направи на изненадан — „За какво говорите, за Бога?“.

И така… какво беше най-нормалното нещо, което трябваше да го заварят да прави, когато се върнат — с шерифа Пангборн или без него?

Погледът на Пап се спря на часовника с кукувичка, който висеше на гредата до хубавото бюро, което беше взел от една разпродажба в Себаго преди месец или преди шест седмици. Немного хубав часовник с кукувичка — може би първоначално купен с талони за намаление от някоя душа, която се беше опитвала да бъде пестелива (хората, които само се опитваха да бъдат пестеливи, бяха според оценката на Пап бедни, неосведомени души, които плуваха по живота в неясно и постоянно състояние на разочарование). Все пак, ако можеше да го поправи, така че да работи малко, може би можеше да го продаде на някой от скиорите, които щяха да се появят след месец-два — на някой, който се нуждае от часовник във вилата или хижата си, защото последният, купен на старо, се е развалил, и който още не разбира (и вероятно никога няма да разбере), че още един, купен на старо, няма да е решение, а проблем.

Пап бе изпитал съжаление към този човек и би се пазарил с него или с нея толкова честно, колкото мислеше, че може, но не би го разубедил. „На ваша собствена отговорност“ беше не само това, което той искаше да каже, а и което често казваше, пък трябваше и да се живее, нали?

Да. И така, той щеше да седне зад работната си маса и да се позанимава с този часовник, да види дали може да го поправи и когато се върнат двамата Деливън, щяха да го заварят да прави точно това. Може би дотогава щяха да се появят и някои възможни клиенти — имаше такава надежда, въпреки че по това време на годината клиентите бяха по-малко. Във всеки случай клиентите биха били като глазура върху тортата. Важното беше как ще изглежда всичко — просто човек, който няма нищо за криене, извършва обикновени движения в обикновения ритъм на обикновения си ден.

Пап отиде до гредата и свали часовника с кукувичка, като внимаваше да не заплете топузите му. Пренесе го на работната си маса, дори леко си тананикаше. Остави го, после попипа в задния си джоб. Пресен тютюн. Това също беше добре.

Помисли си, че докато работи, може да изпуши една малка лула.