Слънчевото куче

ГЛАВА 19

Оттатък площада Пап Мерил — който вярваше, че мирно поправя евтин часовник с кукувичка — невинен като младенец завърши зареждането на апарата на Кевин с един от филмите. Затвори го. Той издаде мляскащ лек вой.

„Проклетата кукувичка звучи, сякаш има тежък ларингит. Май че е скъсана пружина. Е, имам лекарството за това.“

— Ще те оправя, ще те оправя — каза Пап и вдигна апарата. Доближи едно от безизразните си очи към визьора с пукнатината, която беше толкова тънка, че дори не се виждаше, когато доближиш окото си. Апаратът беше насочен към предната част на магазина, но това нямаше значение — към каквото и да го насочиш, той винаги се прицелваше в някакво черно куче, което не беше куче, създадено от Бога, а идваше от един малък град, наречен поради липса на по-добра дума Полароидсвил, който също не беше създаден от Бога.

БЛЯС!

Чу се онзи мляскащ лек вой, с който апаратът на Кевин избутваше нова снимка.

— Ето — каза Пап с тихо удовлетворение. — Може би ще направя и нещо друго, а не само да говоря с тебе, птиченце. Това, което искам да кажа, е, че може да те накарам и да запееш. Не обещавам, но ще направя опит.

Пап се ухили със суха, жилава усмивка и отново натисна бутона. БЛЯС!

Бяха стигнали до средата на площада, когато Джон Деливън видя как тиха бяла светлина изпълва мръсните прозорци на „Рогът на изобилието“. Светлината беше тиха, но след нея той чу нисък, тъмен тътен, който сякаш стигаше до ушите му от магазина за боклуци на стареца… но само защото магазинът за боклуци на стареца беше единственото място, откъдето той можеше да излезе. Където той се излъчваше изпод земята… или не беше ли самата земя единственото достатъчно широко място, в което да се приюти собственикът на този глас?

— Тичай, татко! — извика Кевин. — Той е започнал да го прави!

Святкането се повтори и освети прозорците като студен електрически удар. След него отново се чу онова инфразвуково ръмжене, после звукът на гръм в звуков тунел, звукът на някакво невъобразимо ужасно животно, което бяха събудили от съня му.

Господин Деливън, безпомощен да се спре и почти без да съзнава какво върши, отвори уста, за да каже на сина си, че такава голяма и ярка светлина не би могла да излиза от вградената светкавица на фотоапарат полароид, но Кевин вече тичаше.

Господин Деливън също се затича с пълно съзнание какво смята да прави — да хване сина си и да го махне оттук, преди да се е случило нещо по-ужасно от представата му за ужасни неща.