Слънчевото куче

ГЛАВА 6

— Е, ето ви и вас, баща и син — каза Пап с дядовска усмивка на възхищение. Очите му блестяха зад дима от лулата и за момент, макар да бе гладко избръснат, той заприлича на Кевин на Дядо Коледа. — Имате чудесно момче, господин Деливън. Чудесно.

— Знам — каза господин Деливън. — Разстроих се, когато разбрах, че има работа с вас, защото искам да си остане такова.

— Тежко е — каза Пап със съвсем лек укор в гласа. — Тежко е да чуеш това от човек, който, когато нямаше към кого да се обърне…

— Онова е нещо свършено — каза господин Деливън.

— Ъхъ, ъхъ, точно това е, което искам да кажа.

— Но това не е.

— Ще свърши — каза Пап. Той протегна ръка към Кевин и Кевин му подаде апарата „Слънце“. — Ще свърши днес. Той вдигна апарата, завъртя го в ръцете си. — Това е човешки труд. Не знам какъв труд е, но момчето ви иска да го разбие, защото мисли, че е опасно. Мисля, че е прав. Но му казах: „Не искаш татко ти да те помисли за пъзльо, нали?“ Това е единствената причина, заради която го накарах да ви доведе тук, Джон…

— „Господин Деливън“ ми харесваше повече.

— Добре — каза Пап и въздъхна. — Виждам, че не искате да погребете миналото.

— Да.

Кевин погледна от единия мъж към другия с разстроено лице.

— Е, няма значение — каза Пап. Забележимо рязко и лицето, и гласът му станаха студени и той изобщо не приличаше на Дядо Коледа. — Когато казах, че което е минало, е минало и което е сторено, е сторено, исках да кажа точно това… освен когато засяга нещата, които хората правят тук и сега. Но ще ви кажа едно, господин Деливън: аз не съм мошеник и вие го знаете.

Пап произнесе тази чудесна лъжа с такова хладнокръвие, че и двамата й повярваха — господин Деливън дори се почувства малко засрамен от себе си, колкото и невероятно да беше това.

— Сделките са си сделки. Вие ми казахте какво искате, аз ви казах какво трябва да получа в отплата, вие ми го давате и край. Това е друго нещо. — И тогава Пап каза една още по-чудесна лъжа — лъжа, която просто беше твърде голяма, за да не й повярват. — Аз нямам полза от това, господин Деливън. Не искам нищо друго освен да помогна на момчето ви. То ми харесва.

Той се усмихна и Дядо Коледа се върна — толкова бързо, че Кевин забрави, че изобщо беше изчезвал. И още нещо: Джон Деливън, който в течение на месеци беше работил на предела на изтощението, а може би дори на смъртта между валяците, за да плати прекалената цена, която този мъж бе искал, та да изкупи моментното си безразсъдство — Джон Деливън също забрави това друго изражение.

Пап ги поведе по лабиринт от коридори, през миризмата на стари вестници и покрай тиктакащите часовници и спокойно сложи апарата „Слънце 660“ на работната маса малко прекалено близо до ръба (точно както Кевин беше направил в собствената си къща, след като беше направил първата си снимка), а после просто продължи към задните стълби, които водеха до малкия му апартамент. На стената до тях имаше прашно старо огледало и Пап погледна в него, за да види дали момчето или баща му няма да вдигнат апарата или да го преместят по-далеч от ръба. Не мислеше, че някой от тях ще го направи, но беше възможно.

Те му отделиха само един кратък поглед, а Пап ги поведе нагоре по тесните стари стълби, застлани с проядена гума, и се заусмихва по начин, който не трябваше да бъде видян от никого. „По дяволите, бива си ме!“ — помисли той.

Отвори вратата и тримата влязоха в апартамента му.

Нито Джон, нито Кевин Деливън някога бяха влизали в жилището на Пап и Джон не знаеше някой да е влизал. Това някак си не беше изненадващо — никой и не мислеше да определя Пап като първи най-важен жител на града. Джон си каза, че не е невъзможно старият негодник да има един-двама приятели — светът е пълен със странности, — но дори и да беше така, той не знаеше кои са.

На Кевин му мина мисълта за господин Бейкър любимия му учител. Той се почуди дали по някаква случайност господин Бейкър не е попаднал в такава беда, в която да се нуждае от човек като Пап, който да го измъкне. Изглеждаше му невероятно, както и мисълта Пап да има приятели изглеждаше невероятна на баща му… но тогава, преди час, мисълта, че собственият му баща…

Е, може би най-добре беше да не мисли за това.

Пап наистина имаше един-двама приятели (или поне познати), но не ги водеше тук. Не искаше. Това беше неговото място и то почти разкриваше природата му — повече, отколкото той би желал някой да види. Тук бяха правени опити за подреждане, но без успех. По тапетите имаше петна от вода — не особено ярки, неясни и кафяви — като мисли фантоми, които тревожат обърканите умове. В едновремешната дълбока мивка имаше клеясали чинии и въпреки че масата беше чиста и капакът на пластмасовото кошче беше затворен, се усещаше миризма на сардели и на нещо друго — може би на немити крака, — която беше почти неуловима. Миризма също толкова неясна, колкото петната по тапетите.

Всекидневната беше мъничка. Тук миризмата не беше на сардели и (може би) крака, а на престоял дим от лула. Изгледът от прозорците не беше много живописен — беше към пряката, която извиваше зад улица „Мълбъри“, и докато стъклата все пак показваха известни признаци, че някога са били мити — или поне забърсвани — ъглите им бяха замъглени, опушвани с години от сгъстения дим. В цялата квартира се носеше аромат на мръсотии, сметени под избелелите сбръчкани килими и скрити зад старомодните, натруфени кресло и канапе. Мебелите бяха светлозелени и на окото му се искаше да определи доколко си отиват, но не можеше, защото не беше така. Или поне не съвсем.

Единствените нови неща в стаята бяха един нов телевизор „Мицубиши“ с екран шейсет и четири сантиметра и видеомагнетофон на масичката до него. Вляво от масичката имаше стойка, която привлече погледа на Кевин, защото беше абсолютно празна. Пап беше решил, че за известно време е най-добре да прибере в килера над седемдесетте порнографски филма, които притежаваше.

Върху телевизора в кутия без надпис имаше една видеокасета.

— Седнете — каза Пап и посочи издутото канапе. Отиде до телевизора и извади касетата от кутията.

Господин Деливън погледна канапето с моментно изражение на съмнение, като че ли мислеше, че в него може да има дървеници, и после седна предпазливо. Кевин седна до него. Страхът се беше върнал, по-силен от всякога.

Пап включи видеомагнетофона, пъхна вътре касетата и я натисна.

— Познавам един човек в града — започна той (за жителите на Касъл Рок и съседните градчета „в града“ винаги означаваше Люистън), — който от двайсетина години държи магазин за фотоапарати. Веднага, след като се появиха видеомагнетофоните, той започна с тях, каза, че те били бъдещето. Искаше да участвам наполовина с него, но аз го мислех за побъркан. Е, искам да кажа, че в този случай съм сбъркал, но…

— Минете към въпроса — каза бащата на Кевин.

— Опитвам се — каза Пап, очите се разшириха от обида. — Ако ми разрешите.

Кевин леко побутна баща си с лакът и господин Деливън не каза нищо повече.

— Както и да е, преди две-три години той откри, че да се дават касети под наем на хората за гледане не е единственият начин да се правят пари с тези играчки. Ако имаш желание да вложиш не повече от осемстотин долара, можеш да взимаш филмите и снимките на хората и да им ги записваш на видеолента. Много по-лесно за гледане.

Кевин, без да иска, изахка, а Пап се засмя и кимна.

— Ъхъ. Ти си направил петдесет и осем снимки с този твой апарат и ние всички видяхме, че всяка от тях е леко различна от предишната, и мисля, че ние знаехме какво означава това, но аз исках да се уверя сам. Искам да кажа, че няма нужда да бъдеш тъп, за да бъдеш упорит.

— Опитали сте се да направите филм от онези снимки? — попита господин Деливън.

— Не се опитах — каза Пап. — Направих. Или, по-скоро, човекът, когото познавам в града, го направи. Но идеята беше моя.

— Истински филм? — Попита Кевин. Той разбра какво беше направил Пап и част от него дори беше разочарована, че той сам не се е сетил за това, но все пак беше потресен (и зарадван) от тази идея.

— Вижте сами — каза Пап и включи видеомагнетофона. — Петдесет и осем снимки. Когато този човек прави снимки за хората, обикновено записва на видеолента всяка от тях по пет секунди — достатъчно дълго, за да бъдат разгледани добре, така казва, но не и достатъчно дълго, за да ти стане досадно, преди да преминеш към следващата. Казах му, че искам всяка от тези снимки да се показва само за една секунда и да се пуснат всички без паузи между тях.

Кевин си спомни за една игра, която беше играл в началното училище през междучасията. Имаше малко блокче, на корицата пишеше „Дъга“, защото имаше трийсет жълти страници, после трийсет бледорозови, после трийсет зелени и така нататък. За да играеш играта, отваряш на последната страница и в долната й част рисуваш човече, което носи торбести шорти и е протегнало ръце. На следващата страница рисуваш същото човече, със същите торбести шорти, но сега ръцете му са леко повдигнати… съвсем малко. Правиш същото на всяка следваща страница, докато ръцете не се вдигнат над главата на човечето. После, ако още имаш време, продължаваш да рисуваш същото човече, но сега ръцете му се спускат надолу. Като завършиш, ако прелистиш страниците много бързо, получаваш нещо като елементарно анимационно филмче, което показва боксьор, който се радва след победа с нокаут — той вдига ръце над главата си, стиска ги, разтърсва ги и ги сваля.

Той потрепери. Баща му го погледна. Кевин поклати глава и промърмори:

— Нищо.

— Така че това, което искам да кажа, е, че лентата трае само около минута — каза Пап. — Трябва да гледате внимателно. Готови ли сте?

„Не“ — помисли Кевин.

— Мисля, че да — каза господин Деливън. Той все още се опитваше гласът му да звучи сърдито и раздразнено, но Кевин беше сигурен, че въпреки желанието му му става интересно.

— Добре — каза Пап Мерил и натисна копчето за пускане.

Кевин продължаваше да си повтаря, че е глупаво да се чувства изплашен. Казваше си го, но това не му помагаше ни най-малко.

Знаеше какво ще види, защото и той, и Мег бяха забелязали, че „Слънце“-то правеше и нещо друго освен да възпроизвежда един и същ образ отново и отново — като обикновен копирен апарат — не им трябваше много, за да разберат, че всяка следваща снимка показва движение.

— Виж — беше казала Мег. — Кучето се движи!

Вместо да й отговори с една от приятелските, но отегчени мъдрости, които обикновено пазеше за сестра си, Кевин беше казал:

— Наистина, така изглежда… но не може да се каже със сигурност, Мег.

— Може — каза тя. Бяха в неговата стая и той навъсено гледаше апарата. Беше седнал върху бюрото си, на което, бутнати настрани, бяха новите му учебници, които смяташе да подвързва. Мег беше огънала гъвкавото рамо на настолната му лампа, така че тя да хвърля ярък кръг светлина в средата на бюрото. Тя премести апарата настрана и сложи първата снимка — тази с петното от торта върху нея — в центъра на светлината. — Брой стълбовете на оградата между задницата на кучето и дясната страна на снимката.

— Не стълбове, а колове. — Той ги преброи. Виждаше четири и част от петия, въпреки че мършавите задни крака на кучето почти го закриваха.

— Сега виж тази.

Тя сложи пред него четвъртата снимка. Сега се виждаше целият пети кол и част от шестия. Така че той знаеше — или смяташе — че ще види смесица от много стар анимационен филм и една от онези „книжки за прелистване“, които правеше в училище, когато не знаеше къде да дене ръцете си.

Наистина последните двайсет и пет секунди от лентата бяха такива, въпреки че, помисли си Кевин, картинките, които беше рисувал той във втори клас, бяха наистина по-добри… възприемането на действието на боксьора, който вдигаше и сваляше ръцете си, беше по-гладко. В последните двайсет и пет секунди на видеолентата действието се движеше накъсано и на тласъци, така че в сравнение с него старите филми за полицаите от Кийстоун изглеждаха като чудо на съвременната филмова техника.

Все пак ключовата дума беше действие и тя ги беше омагьосала всички — дори Пап. Изгледаха минутата филм три пъти, без да кажат нито дума. Не се чуваше нищо друго освен дишането им: бързото и гладко през нос на Кевин, по-дълбокото на баща му, влажното хриптене на Пап през тесния му гръден кош.

А първите трийсетина секунди…

Той очакваше действие, предполагаше, че ще има — в блокчето му имаше действие, както имаше действие и в анимационните филми в събота сутрин, които бяха просто по-усложнен вариант на блокчето, но това, което не беше очаквал, беше, че първите трийсет секунди на лентата не бяха като гледането на страниците, които бързо преминават под палеца ти, не бяха дори като примитивно анимационно филмче. Първите трийсет секунди (по-точно, двайсет и осем) — неговите единични снимки — странно приличаха на истински филм. Не на холивудски филм, разбира се, дори не на някой от евтините филми на ужасите, които Мег понякога го тормозеше да взима под наем за техния видеомагнетофон, когато майка им и баща им излизаха вечер; бяха по-скоро като парче от домашен филм, направен от някой, който току-що е получил осеммилиметрова камера и все още не знае добре как да си служи с нея.

През тези първи двайсет и осем секунди черното, куче с неопределена порода ходеше на едва доловими тласъци покрай оградата, от която се виждаха пет, шест, седем кола — то дори спираше втори път край един от тях, за да го подуши, очевидно за да прочете още една от онези кучешки телеграми. После продължаваше с глава, наведена към оградата и със задница към апарата. А в средата на първата част Кевин забеляза още нещо, което не беше виждал преди: фотографът очевидно беше движил апарата си, за да запази кучето в кадър. Ако той (или тя) не беше направил това, кучето просто щеше да излезе извън снимката и на нея щеше да остане само оградата. Коловете в десния край на първите две или три снимки изчезваха отвъд дясната граница на снимката, а от лявата страна се появяваха нови колове. Виждаше се, че са нови, защото върхът на единия от двата най-десни кола беше отчупен. Сега той вече не беше в кадър.

Кучето отново започна да души… и после вдигна глава. Здравото му ухо се изправи; онова, което лежеше безформено и отпуснато — последица от някакъв отдавнашен бой, се опита да направи същото. Нямаше звук, но Кевин почувства с неоспорима увереност, че кучето започва да ръмжи. Кучето усещаше нещо или някого. Какво или кого?

Кевин погледна сянката, на която отначало не бяха обърнали внимание, която бяха помислили за сянка на клон или може би на телефонен стълб и разбра.

Главата на кучето започна да се обръща… и точно тогава започна втората част на този странен „филм“ — трийсет секунди накъсано и подскачащо действие, от което те заболява главата и в очните ти ябълки почват да парят. Пап е имал предчувствие, помисли си Кевин, или може би дори е чел за неща като това. Както и да е, това беше доказано и беше твърде очевидно, за да се нуждае от отбелязване. Когато снимките се приближаха плътно една до друга, дори точно една след друга, действието ма „филма“ протичаше почти гладко. Не съвсем, но почти. Но когато времето между фотографиите беше по-голямо, това, което гледаха, ставаше дразнещо за очите, защото те искаха да видят или игрален филм, или поредица от неподвижни снимки, а виждаха и двете, и нито едното.

Времето течеше и в този плосък полароиден свят. Не със същата скорост, както течеше в този

(реален?)

свят, защото слънцето вече трябваше да е изгряло (или залязло) повече от три пъти и това, което щеше да прави кучето, щеше да е направено (ако въобще то имаше да прави нещо), а ако не, то просто щеше да си отиде и щеше да остане само неподвижната и като че ли вечна разрушена ограда от колове, която да охранява неподвижната морава, но то течеше.

Главата на кучето се завърташе, за да се обърне към фотографа — собственик на сянката, както глава на куче, хванато на каишка — в един миг лицето и дори формата на главата бяха скрити от клатещото се ухо; после се виждаше едно черно-кафяво око, заобиколено от кръгъл и някак си мръсен белтък, който навяваше на Кевин мисълта за развалено яйце; после се виждаше половината муцуна с леко сбърчени устни, като че ли кучето се готвеше да започне да лае или ръмжи; последно от всичко се виждаше три четвърти от муцуната, която по някакъв начин беше по-ужасна, отколкото се полагаше на муцуна на обикновено куче дори и на зло. Белите петънца около нея показваха, че то вече не е младо. В самия край на лентата се виждаше, че устните на кучето наистина се дръпват назад. Имаше и отблясък на нещо бяло, което Кевин помисли за зъб. Не го беше видял до третото пускане. Окото приковаваше погледа му. Беше око на убиец. Това куче без порода почти крещеше неистово. И беше безименно — той знаеше и това. Знаеше без всякакво съмнение, че никакъв полароиден мъж, нито полароидна жена, нито полароидно дете не бяха дали име на това полароидно куче — то беше улично, родено улично, израснало улично, остаряло и станало зло улично — въплъщение на всички кучета, които някога са ходили по земята — безименни и бездомни, убиващи пилета, ядящи боклук от кофите, които отдавна са се научили да прекатурват, спящи в каналите и под верандите на изоставени къщи. Техните умове не са силни, но инстинктите им са остри и горещи. То…

Когато Пап Мерил заговори, Кевин така дълбоко и внезапно се сепна от мислите си, че за малко не изкрещя.

— Човекът, който е направил тези снимки — каза той. — Ако е бил човек, искам да кажа. Какво смятате, че е станало с него!

С помощта на дистанционното управление Пап беше спрял лентата на последната снимка. По снимката преминаваше ивица от смущение. На Кевин му се искаше тя да мине през окото на кучето, но ивицата беше малко по-долу. Окото гледаше право в тях — смъртоносно, някак глупашки убийствено — не, не глупашки, не съвсем, и това го правеше не просто плашещо, а ужасяващо — и никой всъщност не отговори на въпроса на Пап. Не бяха нужни повече снимки, за да се разбере какво ще стане по-нататък. Кучето може би беше чуло нещо — разбира се, че беше, и Кевин знаеше какво. Беше чуло този мляскащ лек вой.

Следващите снимки биха показали, че то продължава да се обръща и продължава да запълва кадъра все повече и повече, докато остане да се вижда само куче — нито запусната неравна морава, нито тротоар, нито сянка. Само кучето.

Което смяташе да атакува.

Което смяташе да убива, ако може.

Сухият глас на Кевин сякаш излизаше от гърлото на друг човек.

— Май не му харесва, че го снимат — каза той. Краткият смях на Пап прозвуча, сякаш счупиха сноп съчки за подпалки о коляно.

— Пренавийте я — каза господин Деливън.

— Искате да я видите цялата отново? — попита Пап.

— Не — само последните десетина секунди.

Пап върна касетата с дистанционното управление, после я пусна отново. Кучето обърна глава — на тласъци, като робот, който е стар и се разваля, но все още е опасен, и Кевин искаше да им каже: „Спрете веднага. Просто спрете. Просто спрете и да счупим апарата.“ Защото имаше и още нещо, нали? Нещо, за което не искаше да мисли, но скоро щеше да му се наложи — иска или не иска, — чувстваше как то цепи мозъка му като широкия гръб на кит.

— Още веднъж — каза господин Деливън. — Този път кадър по кадър. Можете ли да го направите?

— Ъхъ — каза Пап. — Тази проклета машина прави всичко, само дето не пере.

Този път по един кадър, по една снимка. Сега не беше като робот — не точно, по-скоро като някакъв странен часовник — нещо, което приличаше на екземплярите на Пап долу в магазина. Друс. Друс. Навеждане на глава. Скоро пред тях щеше да се изправи това безмилостно, почти идиотско око.

— Какво е това? — попита господин Деливън.

— Какво е кое? — попита Пап, като че ли не знаеше, че това е нещото, за което момчето беше искало да говорят онзи ден, това нещо, за което беше убеден, че е накарало момчето да иска да разбият апарата веднъж и завинаги.

— Под врата му — каза господин Деливън и посочи. — То не носи нашийник или марка, но около врата му има нещо на конец или на тънко въже.

— Не знам — каза невъзмутимо Пап. — Може би момчето ви знае. Младите имат по-остри очи от старите хора.

Господин Деливън се обърна към Кевин.

— Можеш ли да разбереш?

— Аз… — Кевин се запъна. — Наистина е малко.

Мислите му се върнаха към това, което беше казал баща му, когато излизаха от къщи. „Ако тя не те попита, няма нужда да й казваш… Просто това е начинът, по който се правят нещата в света на възрастните.“ Сега той просто беше попитал Кевин дали може да разбере какво е онова нещо под врата на кучето. Кевин всъщност не беше отговорил на този въпрос — беше казал нещо съвсем друго. „Наистина е малко.“

Така и беше. Факт беше, че въпреки това той знаеше какво е то…

Как го беше нарекъл баща му? Плъзгане по ръба на лъжата?

И той всъщност не можеше да го види. Не можеше. Въпреки това знаеше. Очите му само предполагаха — но сърцето му разбираше. Просто както сърцето му беше разбрало, че, ако е прав, апаратът трябва да бъде унищожен. Трябва.

В този миг Пап Мерил изведнъж беше осенен от вдъхновение. Той стана и изключи телевизора.

— Снимките са долу. Донесох ги заедно с видеолентата. Аз съм разглеждал това нещо и под лупа, но все още не мога да кажа… но то наистина изглежда познато, Господ да ме убие! Само да взема снимките и лупата.

— Ще дойдем с вас — каза Кевин, а това беше последното нещо на света, което искаше Пап, но тогава се намеси Деливън, Бог да го благослови, и каза, че след като разгледат последните две снимки под лупа, той би искал отново да види филма.

— Само за минута — каза Пап и излезе живо като птичка, която прелита от клон на клон на ябълково дърво, преди някой от тях да успее да протестира, ако някой от тях смяташе да го направи.

Кевин нямаше такова намерение. Онази мисъл най-сетне беше навлязла с чудовищния си гръб в мозъка му и независимо дали това му харесваше, трябваше да я приеме.

Тя беше проста, както е прост гърбът на кит — поне за окото на човек, чиято професия не е да изучава китовете — и същевременно беше колосална.

Не беше мисъл, а проста увереност. Имаше връзка с онази странна плоскост, която винаги имат снимките от полароид, с начина, по който те показват нещата само в две измерения, въпреки че това се отнася за всички видове снимки, само че другите снимки изглеждат, като че ли поне предполагат трето измерение, дори и тези, които са снети с прост „Кодак 110“.

Всъщност нещата на неговите снимки — снимките, показващи неща, които той никога не беше виждал нито през визьора на „Слънце“-то, нито някъде другаде, изглеждаха по същия начин — плоски, непоносимо двумерни.

С изключение на кучето.

Кучето не беше плоско. Кучето не беше безизразно — нещо, което можеш да разпознаеш, но което няма емоционално въздействие. Кучето не само като че ли предполагаше три измерения, но наистина ги имаше — така, както холограмата като че ли наистина има три измерения, или някой от онези триизмерни филми, за които трябва да си сложиш специални очила, за да не виждаш двойни образи.

„Това не е полароидно куче — помисли си Кевин — и то не принадлежи на света, в който полароидите правят снимки. Това е лудост, знам, че е така, но знам също и че е истина. Какво означава това? Защо моят апарат му прави снимки отново и отново… и кой полароиден мъж или полароидна жена го снима? Дали той или тя въобще го вижда? Ако това е триизмерно куче в двуизмерен свят, може би той или тя не го вижда… не може да го види. Казват, че за нас времето е четвъртото измерение и ние знаем, че го има, но не можем да го видим. Не можем дори да почувстваме как минава, въпреки че понякога, особено когато ни е скучно, май че ни изглежда, че го чувстваме.“

Но ако се замислиш по-добре, всичко това може би нямаше никакво значение и във всеки случай тези въпроси бяха прекалено трудни за него. Имаше други въпроси, които изглеждаха по-важни — жизнени въпроси, може би дори смъртоносни.

Например защо кучето беше в неговия апарат.

Искаше ли нещо от него или просто от когото и да е? Отначало той си беше помислил, че отговорът е „от когото и да е“ и че който и да е би послужил за това, защото всеки можеше да го снима и движението с всеки път напредваше. Но онова нещо около врата му, което не беше нашийник… което имаше нещо общо с него, Кевин Деливън, и с никого другиго. Искаше ли то да му направи нещо? Ако отговорът на този въпрос беше „да“, то останалите нямаха значение, защото беше дяволски очевидно какво искаше да направи кучето. То се съдържаше в мрачното му око, в ръмженето, което се виждаше, че тъкмо започваше. Помисли си, че то искаше две неща.

Първо да избяга.

После да убива.

„Там има човек с фотоапарат, който може би дори не вижда това куче — помисли си Кевин, — а ако фотографът не може да види кучето, може би и кучето не може да види фотографа, така че фотографът е в безопасност. Но ако кучето наистина е триизмерно, може би то вижда — може би вижда кой използва моя апарат. Може би все пак това не съм аз или не съм точно аз — може би неговата цел е този, който използва апарата.“

И все пак — онова нещо беше на врата му. Какво да каже за това?

Той помисли за тъмните очи на помияра — само една злобна искра ги разделяше от глупостта. Един Бог само знаеше как това куче беше влязло в този полароиден свят, но когато беше направена снимката, то можеше да вижда навън и искаше да излезе навън, и в сърцето си Кевин вярваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие — нещото, което носеше на врата си, казваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие, огласяваше, че първото нещо, което то иска, е да го убие първо, а след това?

Какво пък, след Кевин и всеки друг ще свърши работа.

Абсолютно всеки.

Това някак приличаше на още една игра, която си играл, когато си бил малко дете, нали? Беше като „великанска крачка“. Кучето се е разхождало покрай оградата. Кучето е чуло полароида — мляскащия лек вой. То се е обърнало и е видяло… какво? Собствения си свят или вселена? Свят или вселена, която толкова прилича на неговата собствена, че то е видяло или усетило, че може или поне би могло да живее и ловува тук? Нямаше значение. Сега, всеки път, когато някой му правеше снимка, кучето идваше по-близко. То щеше да се приближава все повече, докато… е, докато какво? Докато някак си се провре?

— Това е глупаво — промърмори той. — Никога не би се провряло.

— Какво? — попита баща, му, сепнат от собствените си размишления.

— Нищо — каза Кевин. — Просто си говорех сам…

Тогава, отдолу, приглушено, но разбираемо те чуха как Пап Мерил вика със смесица от ужас, раздразнение и изненада:

— Изсрах се на метеното! По дяволите!

Кевин и баща му се спогледаха изненадани.

— Да отидем да видим какво се е случило — каза баща му и стана. — Надявам се да не е паднал и да си е счупил ръката или нещо такова. Искам да кажа, част от мен се надява да е така, но… нали разбираш.

Кевин си помисли: „А ако е правил снимки? А ако онова куче е долу?“

В гласа на стареца не беше прозвучал страх и, разбира се, на практика не беше възможно куче, което изглежда като средна по големина немска овчарка, да успее да излезе през апарат с размерите на „Слънце 660“ или от някоя от снимките, направени с него. Със същия успех можеше да се прекара камила през иглено ухо.

И все пак, докато следваше баща си по стълбите към мрачния панаир долу, той почувства страх и за двамата — за тримата.

Докато слизаше по стълбите, Пап Мерил беше щастлив като мида при силен прилив.

Той се беше приготвил, ако му се наложи, да направи смяната пред очите им. Можеше да възникне проблем, ако беше само момчето, което едва след година щеше да започне да мисли, че знае всичко, но таткото на момчето — о, да се измами този приятен човек нямаше да бъде по-трудно, отколкото да откраднеш биберон от бебе. Беше ли разказал той на момчето за кашата, която бе забъркал едно време? По начина, по който момчето го гледаше — нов, внимателен начин — Пап съдеше, че вероятно му беше разказал. И какво друго беше казал бащата на сина си? Е, ще видим. „Разрешава ли ти да му викаш Пап? Това означава, че планира да те изиграе.“ Това първо. „Той е змия, скрита в тревата, синко.“ Това второ. И, разбира се, накрая имаше и награда: „Остави ме аз да говоря, момче. Аз го познавам по-добре от тебе. Само ме остави да се оправя с всичко сам.“ Хора като Деливън бяха за Пап Мерил това, което за някои хора беше едно голямо хубаво блюдо с пържено пиле — меко, вкусно, сочно и само се отделя от костите. Някога самият Деливън беше бил малко повече от дете и никога нямаше да разбере, че не Пап беше сложил пръста му там, където скърца вратата, а той сам. Този човек можеше да отиде при жена си и тя щеше да поизстиска старата си побъркана леля, която беше тъпкана със стодоларови банкноти, и Деливън щеше да бъде в немилост за известно време, но после тя щеше да му прости. Той не само не беше видял нещата така — въобще не ги беше видял. И сега само заради идиотското време, което идваше и си отиваше без никаква помощ от никого, той си мислеше, че знае всичко, което има да се знае за Реджиналд Марион Мерил.

Което беше точно това, което искаше Пап.

Ами да, можеше да размени единия апарат с другия направо пред бащата и Деливън никога нямаше да види нищо — толкова беше сигурен, че познава стария Пап.

Но така беше по-добре.

Човек никога не си определя среща с късмета — той има навик просто да не идва, когато хората най-много се нуждаят от него. Но ако ти се изпречи на пътя сам… е, разумно е да пуснеш всичко, което държиш, и да се погрижиш за него — да го нахраниш и напоиш, колкото можеш по-обилно. Късметът винаги се отплаща, ако се отнасяш добре с него.

И така, той бързо отиде до работната маса, наведе се и извади отдолу полароида „Слънце“ със счупения обектив. Сложи го на масата, извади халка с ключове от джоба си (след като бързо погледна през рамо, за да се увери, че никой от двамата не е решил все пак да слезе) и избра малък ключ, с който се отваряше заключеното чекмедже, което заемаше цялата лява страна на масата. В това дълбоко чекмедже имаше известен брой златни жълтици, албум с марки, в който най-малко ценната имаше цена шестстотин долара според последния каталог за марки „Скот“; колекция от монети, която струваше приблизително деветнайсет хиляди долара, две дузини лъскави снимки на жена с притворени очи, която имаше полова среща, с шотландско пони, банкноти на сума малко над две хиляди долара.

Парите, които той съхраняваше в най-различни тенекиени кутии, бяха пари от върнати заеми. Джон Деливън би разпознал банкнотите. Всичките бяха смачкани десетачки.

Пап прибра апарата „Слънце 660“ на Кевин и върна халката с ключове обратно в джоба си. После бутна апарата със счупения обектив от ръба на работната маса (отново) и извика достатъчно високо, за да могат да го чуят:

— Изсрах се на метеното! По дяволите!

После изобрази на лицето си съответния израз на ужас и разочарование и ги изчака да дотичат, за да видят какво се е случило.

— Пап? — извика Кевин. — Господин Мерил? Добре ли сте?

— Ъхъ — каза той. — Не си ударих нищо освен проклетата гордост? Този апарат сигурно има просто лош късмет. Наведох се да отворя чекмеджето с инструментите, искам да кажа, и съборих тази проклетия право на пода. Само че смятам, че този път не му се е разминало. Не знам дали трябва да кажа, че съжалявам, или не. Искам да кажа, нали смяташе да…

Той подаде с извинение апарата на Кевин, който го взе, погледна счупения обектив и разцепената пластмаса на корпуса до него.

— Не, няма нищо — каза му Кевин, докато въртеше апарата в ръцете си — но не го държеше по същия предпазлив, колеблив начин, както правеше преди — като че ли апаратът не беше направен от пластмаса, а от някакъв експлозив. — Така или иначе смятах да го строша.

— Мисля, че съм ти спестил грижите.

— Бих се почувствал по-добре… — започна Кевин.

— Ъхъ, ъхъ. Точно същото чувствам за мишките. Смейте се, ако искате, но когато хвана някоя в капан и тя е мъртва, аз все пак я удрям с метлата. Само за да съм сигурен, искам да кажа.

Кевин леко се усмихна, после погледна към баща си.

— Той каза, че там отзад има дръвник, татко…

— В бараката имам и много добър чук, ако някой не го е взел.

— Имаш ли нещо против, татко?

— Апаратът си е твой, Кев — каза Деливън. Той хвърли поглед, пълен с недоверие, към Пап, но това беше поглед, който казваше, че той не вярва на Пап по общи съображения, а не по някаква конкретна причина. — Щом това ще те накара да се чувстваш по-добре, мисля, че решението ти е правилно.

— Добре — каза Кевин. Той почувства как от раменете му пада огромна тежест — не, тежестта беше паднала от сърцето му. Със счупен обектив апаратът сигурно беше безполезен… но той нямаше да се почувства наистина спокоен, докато не го видеше на, части около дръвника на Пап. Завъртя го в ръцете си, отпред-назад и отзад-напред, развеселен и удивен от това колко му харесва начинът, по който изглеждаше счупеният апарат.

— Мисля, че ви дължа стойността на апарата, Деливън — каза Пап, знаейки точно как ще отговори бащата.

— Не — каза Деливън. — Да го смачкаме и да забравим, че цялото това идиотско нещо някога се е случвало. — Той направи пауза. — Почти забравих — щяхме да погледнем онези последни снимки под лупата ви. Исках да видя дали мога да разбера какво е това нещо, което носи кучето. Все още ми се струва, че ми е познато.

— Можем да направим това й след като се отървем от апарата, нали? — попита Кевин. — Нали, татко?

— Разбира се.

— И после — каза Пап — може би няма да е толкова лоша идея да изгорим и самите снимки. Може да го направите направо в печката ми.

— Мисля, че това е чудесна идея — каза Кевин. — Как мислиш, татко?

— Мисля, че госпожа Мерил не е отгледала глупаци — каза баща му.

— Е — каза Пап и се усмихна загадъчно зад пластовете издигащ се синкав дим, — ние бяхме пет деца, нали разбирате.

Когато Кевин и баща му бяха тръгнали към „Рогът на изобилието“, денят беше яркосин — чудесен есенен ден. Сега беше четири и половина, небето беше почти цялото покрито с облаци и изглеждаше, че може да завали още преди мръкване. Първият истински есенен студ докосна ръцете на Кевин. Щяха да се зачервят, ако останеше дълго навън, но той нямаше такива планове. Майка му щеше да се прибере след половин час и той вече се чудеше какво би казала, когато види, че баща му е с него и какво би казал баща му. Но това беше после.

Кевин сложи „Слънце“-то върху дръвника в малкия заден двор и Пап Мерил му подаде бойния чук. Дръжката му беше изгладена от употреба. Главата му беше ръждясала, като че ли някой го беше оставял безгрижно на дъжда — не веднъж или два пъти, а цели седмици и месеци. Все пак щеше да свърши добра работа. Кевин не се съмняваше. Полароидът, със счупен обектив и напукан корпус, изглеждаше крехък и беззащитен върху насечената, набраздена и нацепена повърхност на дръвника, върху който човек очаква да види парче ясен или клен, което чака да бъде разцепено на две.

Кевин хвана гладката дръжка и я стисна здраво.

— Сигурен ли си, сине? — попита господин Деливън.

— Да.

— Добре — бащата на Кевин погледна часовника си. — Направи го тогава.

Пап стоеше отстрани с лула, стисната между проядените си зъби, с ръце в джобовете. Той поглеждаше лукаво момчето, мъжа и после пак момчето, но не каза нищо.

Кевин вдигна бойния чук и внезапно изненадан от своя гняв към апарата, за който даже не подозираше, го стовари с всичката сила, която успя да събере.

„Твърде силно — помисли си той. — Няма да улучиш, гледай поне да не удариш собствения си крак, а онова да си остане там — най-обикновено парче куха пластмаса, която и малко момче може да смаже с половин сила, а дори и да имаш късмет да не улучиш крака си, Пап ще те гледа. Няма да каже нищо — няма да има нужда. Достатъчен ще бъде и начинът, по който те погледне.“

Помисли си също: „Няма значение дали ще го улуча, или не. Това е магия, някакъв магически апарат и ти не можеш да го счупиш. Дори и ако го улучиш с чука точно по средата, той просто ще отскочи от него като куршумите от гърдите на Супермен.“

Но нямаше време, за да помисли всичките тези неща, защото чукът попадна точно върху апарата. Кевин наистина беше замахнал твърде много, за да може дори и малко да управлява чука, но имаше късмет. И бойният чук не отскочи обратно, не удари Кевин между очите и не го уби като в последния щрих от разказ на ужасите.

„Слънце“-то не се счупи — по-скоро се взриви. Навсякъде се разлетя черна пластмаса. Дълъг правоъгълник с блестящ черен квадрат в единия край — снимка, която никога нямаше да бъде направена, както предположи Кевин — политна към голата земя до дръвника и остана там, с лицето надолу.

За миг тишината беше толкова пълна, че се чуваха не само колите по главната улица, но и децата, които играеха на въже половин квартал по-далече на паркинга зад магазина на Уордъл, който беше фалирал преди две години и оттогава стоеше празен.

— Е, това е всичко — каза Пап. — Ти размаха чука като Пол Бъниан4, Кевин! Бях сигурен, че ще го направиш. — После продължи, този път към господин Деливън, който събираше счупените парчета пластмаса внимателно като човек, който събира парчета от чаша, която случайно е съборил на пода и тя се е счупила. — Няма нужда да го правите. Има едно момче, което идва и почиства двора всяка седмица или през седмица. Добро момче е, да го поживи Господ!

— Тогава може да вземем лупата ви и да разгледаме онези снимки — каза господин Деливън и стана. Пусна няколкото парчета пластмаса, които беше събрал, в една ръждясала пещ за горене на смет, която стоеше наблизо, и после изтупа ръцете си.

— Съгласен съм — каза Пап.

— И после да ги изгорим — напомни Кевин. — Не забравяйте.

— Не съм забравил — каза Пап. — Ще се почувствам по-добре, ако и тях ги няма.

— Боже — възкликна Джон Деливън. Беше се навел над работната маса и разглеждаше през осветената лупа предпоследната снимка. Беше една от онези, на които предметът на врата на кучето се виждаше най-ясно; на последната снимка предметът отново се беше завъртял в другата посока. — Кевин, погледни го и ми кажи дали е това, което си мисля, че е.

Кевин взе лупата и погледна. Той знаеше, разбира се, но все пак не го разгледа само формално. Със същото очарование Клайд Томбо5 трябва да е разглеждал истинска снимка на планетата Плутон. Томбо е знаел, че тя е там — пресмятанията, които са показвали едни и същи изкривявания в орбитите на Нептун и Уран са направили Плутон не само възможност, но и необходимост. И все пак да знаеш, че едно нещо е там, дори да знаеш, какво е то… това не намалява очарованието действително да го видиш за пръв път.

Той отпусна пръст от копчето на лампичката и върна лупата на Пап.

— Да — каза той. — То е, каквото мислиш. — Гласът му беше толкова плосък… толкова плосък, колкото нещата в онзи полароиден свят, смяташе той, и изпита желание да се засмее. Запази звука в себе си — не защото нямаше да е уместно да се засмее (макар че той смяташе, че ще е неуместно), а защото звукът щеше да излезе… е… плосък.

Пап почака и когато му стана ясно, че ще им трябва подканяне, каза:

— Е, не ме карайте да подскачам от нетърпение, де! Какво е то, по дяволите?

Преди Кевин беше изпитал нежелание да му каже, изпитваше нежелание и сега. Нямаше причина за това, но…

„Стига си бил толкова дяволски упорит! Той ти помогна, когато имаше нужда от помощ, без значение как изкарва парите си. Кажи му и изгори снимките, и да се махаме оттук, преди всички тези часовници да са започнали да бият пет.“

Да. Ако трябваше да присъства и на това, той мислеше, че това ще бъде последният удар — щеше да полудее напълно и можеха да го закарат в лудницата, бълнуващ за полароидни светове и фотоапарати, които правят винаги една и съща снимка, но не съвсем.

— Фотоапаратът полароид беше подарък за рождения ден — чу той себе си да казва със същия сух глас. — Това, което то носи на врата си, е друг подарък.

Пап бавно вдигна очилата си на плешивата си глава и се втренчи в Кевин.

— Мисля, че не те разбирам, синко.

— Аз имам една леля — каза Кевин. — Всъщност тя е леля на майка ми, но не трябва да й викам „бабо“, защото тя казва, че това я карало да се чувства стара. Леля Хилда. Както и да е, съпругът на леля Хилда й е оставил много пари — майка ми казва, че тя има над един милион долара — но е стисната.

Той спря и остави на баща си възможност да протестира, но баща му само кисело се усмихна и кимна. Пап Мерил, който знаеше всичко за ситуацията (всъщност в Касъл Рок и околността нямаше много неща, за които Пап да не знае поне нещо), просто запази спокойствие и изчака момчето да продължи да обяснява.

— Тя идва да прекара Коледа на всеки три години и това като че ли е единственият път, когато ходим на църква, защото тя ходи на църква. Когато идва леля Хилда, ядем много брюкселско зеле. Никой от нас не го харесва, а сестра ми едва не повръща от него, но леля Хилда много обича брюкселско зеле и го ядем. В списъка от книги за лятно четене има една книга — „Големите надежди“, и в нея има една дама, която е точно като леля Хилда. На нея много й харесва да подрънква с парите си пред роднините си. Името й е госпожица Хавишам и когато госпожица Хавишам каже „жаба“, хората подскачат. И ние подскачаме, а сигурно и останалата част от фамилията.

— О, в сравнение с чичо ти Ранди майка ти е направо стеснителна — неочаквано каза господин Деливън. Кевин си помисли, че татко му иска това да прозвучи някак цинично-забавно, но излезе нещо, пълно с дълбока горчивина. — Когато леля Хилда каже „жаба“ в къщата на Ранди, всички до един пробиват с глави покрива.

— Както и да е — каза Кевин на Пап, — всяка година тя ми изпраща за рождения ден едно и също нещо. Искам да кажа, всеки път е различно, но всъщност е едно и също.

— Какво е това, което ти изпраща, момче?

— Вратовръзка шнурче — каза Кевин. — Като тези, които носят оркестрантите в старите кънтри-състави. Всяка година тя има по нещо различно на закопчалката, но винаги е такава вратовръзка.

Пап извади лупата и се наведе над снимката.

— Гръм да ме порази! — каза той и се изправи. — Вратовръзка шнурче! Значи това било! Как не можах да го позная!

— Сигурно защото това не е нещо, което едно куче носи на врата си — каза Кевин със същия дървен глас. Те бяха тук само от около четирийсет и пет минути, но той се чувстваше, сякаш е остарял с още петнайсет години. „Най-важното е — отново и отново повтаряше мозъкът му, — че апарата го няма. Останали са само парчета. И цялото кралско войнство, и всички хора, които правят фотоапарати във фабриката за полароиди в Шенектади не могат да го сглобят отново.“

Да, и трябваше да благодари на Бога. Защото това беше краят. Що се отнасяше до Кевин, ако той отново се срещнеше със свръхестественото, преди да стане на осемдесет години, това щеше да е твърде скоро за него.

— Освен това тя е много малка — отбеляза господин Деливън. — Аз присъствах, когато Кевин я извади от кутията и всички знаехме какво е. Единствената загадка беше каква щеше да бъде закопчалката тази година. Все си правехме шеги за това.

— А какво има на закопчалката? — попита Пап и отново се взря във фотографията… или поне се вторачи в нея. Кевин би се заклел пред всеки съд в страната, че да се взреш в снимка от полароид не е възможно.

— Птичка — каза Кевин. — Сигурен съм, че е кълвач. И кучето на снимката носи точно това на врата си. Вратовръзка шнурче с кълвач на закопчалката.

— Господи! — каза Пап. По свой собствен начин той беше един от най-добрите актьори на света, но нямаше никаква нужда да симулира изненадата, която изпита сега.

Господин Деливън рязко събра накуп всички снимки.

— Да хвърлим всички тези проклети неща в печката — каза той.

Когато Кевин и баща му се прибраха вкъщи, беше пет и десет и започваше да ръми. Двегодишната Тойота на госпожа Деливън не беше в двора, но тя се беше прибирала и пак беше излязла. На кухненската маса имаше бележка, закрепена между солта и пипера. Когато Кевин я разгъна, от нея изпадна десетдоларова банкнота.

Те се спогледаха и си казаха: „Е, това е нещо, за което не трябва да се тревожим“, без да го казват на глас. Явно нито тя, нито Мег бяха забелязали, че колата на господин Деливън си стои в гаража.

— Искаш ли аз да… — започна Кевин, но нямаше нужда да довършва, защото баща му го прекъсна:

— Да. Провери. Веднага.

Кевин се затича, вземайки стъпалата по две, и влезе в стаята си. Той имаше бюро и чин. Долното чекмедже на чина беше пълно с предмети, които Кевин наричаше просто „неща“ — предмети, които нямаше да е редно да изхвърли, въпреки че на практика нямаше да ги използва. Там беше джобният часовник на дядо му — тежък, кръгъл, великолепен… и толкова ръждясал, че часовникарят в Люистън, при когото го бяха занесли с майка му само да го види, поклати глава и го сложи обратно на щанда. Имаше два чифта копчета за ръкавели и две единични копчета, вложка от „Пентхаус“, книга с меки корици, наречена „Шеги на едро“, и уокмен „Сони“, който по някаква причина беше придобил навика да яде лентата от касетите, които трябваше да свирят в него. Това бяха просто неща и толкова. Нямаше друга дума, с която да ги нарече.

Част от нещата, разбира се, бяха и тринайсетте връзки шнурчета, които му беше изпращала леля Хилда за последните му тринайсет рождени дни.

Той ги извади една по една, преброи ги, стигна до дванайсет вместо до тринайсет, отново прерови чекмеджето и ги преброи отново. Все още бяха дванайсет.

— Няма ли я?

Кевин, който беше клекнал, извика и скочи на крака.

— Съжалявам — каза господин Деливън от вратата. — Тъпо беше.

— Няма нищо — каза Кевин. За миг се зачуди колко ли бързо може да бие сърцето на човек, преди въпросният човек да пукне от страх. — Просто съм… настръхнал. Глупаво е.

— Не е глупаво. — Баща му го погледна спокойно. — Когато видях онази лента, толкова се уплаших, че щях да захапя ръката си толкова дълбоко, че да стигна стомаха си.

Кевин го погледна с благодарност.

— Няма я, нали? — каза господин Деливън. — Тази с кълвача или каквото, по дяволите, трябва да изобразява?

— Не. Няма я.

— Апаратът в чекмеджето ли беше?

Кевин бавно кимна с глава.

— Пап — господин Мерил — каза да го оставя там, където си стои. Това беше част от разписанието, което беше съставил.

Нещо бързо премина през ума му и изчезна.

— Така че аз го сложих вътре.

— Гледай ти — каза тихо господин Деливън.

— Да.

Те се спогледаха един друг в здрача и после изведнъж Кевин се усмихна. Усмивката му беше като слънце, което пробива облаците.

— Какво?

— Спомних си какво почувствах — каза Кевин. — Замахнах с онзи чук с такава сила…

Господин Деливън също започна да се усмихва.

— Помислих, че ще ти се откъснат…

— …и когато го ударих, какъв звук ХРЯС! издаде…

— …разлетя се на всички страни…

— БУМ! — завърши Кевин. — Няма го!

Те се засмяха заедно в стаята на Кевин и Кевин усети, че почти — почти — се радва, че всичко това се е случило. Чувството на облекчение беше неизразимо и все пак толкова ясно, колкото и усещането, когато — било по щастлива случайност, било воден от някакво чувство, някой намери онази сърбяща точка на гърба на другия, която той не може сам да почеше, улучи я точно, за секунда предизвика само с докосването си чудновато по-лошо усещане, натискането на пръстите… и после, о, благословено облекчение!

Точно такова беше усещането баща му да знае за апарата.

— Няма го — каза Кевин. — Нали?

— Точно както я нямаше Хирошима, когато „Енола Гей“ пусна атомната бомба върху нея — отговори господин Деливън и после добави: — Направена на пух и прах, искам да кажа.

Кевин зяпна към баща си и после избухна в безпомощен гръмогласен смях — почти крясък. Баща му се присъедини към него. След малко си поръчаха гарнирана пица. Когато в седем и двайсет Мери и Мег Деливън се прибраха вкъщи, двамата все още се подхилваха.

— Я, вие двамата изглеждате, като че ли сте намислили нещо — каза госпожа Деливън малко учудена. В тяхната веселост имаше нещо, което засегна онзи неин женски център — в дълбоката му част, в която полът се проявява напълно само при раждане и при бедствие — като леко неразположение. Синът и съпругът й приличаха на хора, които току-що са се разминали с катастрофа с кола. — Не искате ли да споделите и с дамите?

— Просто двама ергени се забавляват — каза господин Деливън.

— Страхотно се забавляват — подчерта Кевин, на което баща му добави: — Искаме да кажем — и те се спогледаха и отново започнаха да вият.

Мег, откровено объркана, погледна майка си и попита:

— Защо правят това, мамо?

А госпожа Деливън каза:

— Защото са момчета, миличка. Иди да си закачиш палтото.

Поп Мерил изпрати двамата Деливън — баща и син, и заключи вратата зад тях. Загаси всички светлини без тази над работната маса, извади ключовете си и отвори собственото си чекмедже за „неща“. Взе отвътре полароида „Слънце 660“ на Кевин Деливън, нащърбен, но иначе в ред, и го загледа втренчено. Той беше изплашил и бащата, и сина и това беше съвсем ясно за Пап; беше изплашил и него и все още го плашеше. Но да сложиш такова нещо на дръвника и да го раздробиш на парчета? Това беше лудост.

Имаше начин да се спечели нещо от тази проклетия.

Винаги имаше начин.

Пап отново го заключи в чекмеджето. Трябваше да преспи и на сутринта щеше да знае какво да прави. Всъщност вече имаше една дяволски добра идея.

Стана, изключи лампата и тръгна в мрака към стъпалата, които водеха към апартамента му. Краката му сами намираха пътя си.

По средата на стълбите се спря.

Почувства желание — удивително силно желание — да се върне и да разгледа апарата отново. Защо, за Бога? Дори нямаше никакъв филм за това безбожно нещо… но нямаше и намерение да прави снимки с него.

Ако някой друг искаше да прави снимки, да наблюдава напредването на кучето, то купувачът беше добре дошъл. На своя отговорност, както винаги казваше. Нека си носи отговорността, ако иска. Що се отнасяше до него, той по-скоро би влязъл в клетка, пълна с лъвове, дори без камшик. И все пак…

— Откажи се — каза той рязко в тъмнината. Звукът на собствения му глас го сепна и той се качи горе, без да се обръща.