Слънчевото куче

ГЛАВА 5

— Какво каза? — попита Кевин, когато се приготвиха да тръгнат. Бяха сами в къщата. Мег беше на урок по балет, а в този ден беше редовният бридж с приятелки на госпожа Деливън. Тя щеше да се върне вкъщи в пет часа с голяма гарнирана пица и с новините кой се развежда или поне се кани да го направи.

— Не е твоя работа — каза господин Деливън с рязък глас, който беше и сърдит, и притеснен.

Денят беше, студен. Господин Деливън търсеше лекото си яке. После спря, обърна се и погледна сина си, който стоеше зад него, облякъл собственото си яке, и държеше апарата „Слънце“ в ръка.

— Добре — каза той. — Никога досега не съм те забърквал в тези работи и не ми се иска да започвам сега. Знаеш какво искам да кажа.

— Да — каза Кевин и си помисли: „Искам да кажа, че знам точно за какво говориш.“

— Майка ти не знае нищо за това.

— Няма да й кажа.

— Не казвай това — каза остро баща му. — Не тръгвай по този път, защото той може да не свърши никога.

— Но ти каза, че никога…

— Че никога не съм й казвал — каза баща му, намери най-накрая якето си и го навлече. — Тя никога не е питала и аз никога не съм й казвал. Щом никога не те питат, никога не ти се налага да казваш. Това звучи ли ти като глупаво обяснение?

— Да — каза Кевин. — Да ти кажа право, да.

— Добре — каза господин Деливън. — Добре… но така правим всички. Ако този въпрос се повдигне — ние трябва да кажем. Ако не — не трябва. Просто това е начинът, по който се правят нещата в света на възрастните. Звучи кофти, предполагам, и понякога наистина е кофти, но така правим. Можеш ли да го приемеш?

— Да, сигурно.

— Добре. Да вървим.

Тръгнаха през двора един до друг, вдигнаха в движение циповете на якетата си. Вятърът си играеше с косата по слепоочията на Джон Деливън и Кевин за пръв път забеляза — с неприятна изненада, — че те са започнали да побеляват.

— Не е нещо кой знае колко интересно — каза господин Деливън. Като че ли говореше на себе си. — При Пап Мерил никога няма интересни неща. Той не е от хората, с които стават интересни неща, ако разбираш какво искам да кажа.

Кевин кимна.

— Той е доста богат човек, разбираш ли, но причината не е в онзи негов магазин за боклуци. Той се явява нещо като Шейлок3 на Касъл Рок.

— Като кого?

— Няма значение. Рано или късно ще прочетеш пиесата, ако образованието не е пропаднало окончателно. Той дава на заем пари с лихви, които са по-високи, отколкото позволява законът.

— Защо хората взимат на заем от него? — попита Кевин, докато вървяха към центъра на града под дърветата, чиито червени, морави и златни листа бавно окапваха.

— Защото — каза кисело господин Деливън — не могат да вземат на заем отникъде другаде.

— Искаш да кажеш, че не им дават кредит?

— Нещо подобно.

— Но ние… ти…

— Да. Сега сме добре. Но не сме били винаги добре. Отначало, когато се оженихме с майка ти, бяхме всичко друго, но не и добре.

За известно време господин Деливън отново замълча и Кевин не прекъсна мълчанието му.

— Е, имаше един човек, който една година много се гордееше със „Селтикс“ — каза баща му. Гледаше надолу, в краката си, като че ли го беше страх да не стъпи в дупка. — Те бяха се класирали за финалите срещу „Севънти сиксърс“ от Филаделфия. Те — „Селтикс“, бяха фаворити в предвижданията, но с много малко за разлика от обикновено. Аз имах чувството, че „Севънти сиксърс“ ще победят, че това е тяхна година.

Погледна бързо към сина си — почти крадешком, както крадец взима малък, но ценен предмет и го мушва в палтото си, а после отново се загледа в дупките по тротоара. Сега вървяха по „Касъл Хил“ към единствения светофар в града, на пресечката с долната част на Главната улица и улица „Уотърмил“. След кръстовището през потока Касъл Стрийм минаваше мост, който местните хора наричаха Тенекиения мост. Парапетът му разделяше дълбокото синьо есенно небе на правилни геометрични форми.

— Мисля, че това е чувството — тази особена увереност, която заразява бедните души, които губят банковите си спестявания, къщите си, колите си, дори дрехите си, когато застават в казиното и до масите за игра на покер. Чувството, че си получил телеграма от Господа. Аз го изпитах само веднъж и благодаря на Бога за това. По онова време се хващах на приятелски басове с разни хора — мисля, че най-много на по пет долара, а обикновено беше на нещо много по-малко — просто нещо символично, четвърт долар или пакет цигари например.

Този път Кевин хвърли поглед крадешком, само че господин Деливън го улови, въпреки че търсеше дупки в тротоара.

— Да, по това време и пушех. Сега не пуша и не се хващам на басове. След последния път — не. Онзи последен път ме излекува. Тогава майка ти и аз бяхме женени само от две години. Ти още не беше роден. Работех като помощник-земемер и докарвах едва около сто и шейсет долара на седмица. По-точно това ми оставаше, след като се разплащах, след като правителството си вземеше своето. Човекът, който беше толкова запален по „Селтикс“, беше един от инженерите. Той дори идваше на работа с една от онези зелени грейки на „Селтикс“, от тези, които имат на гърба трилистник. През седмицата преди финалите той постоянно разправяше, че иска да намери някой, който е достатъчно смел и достатъчно глупав да се хване на бас за „Севънти сиксърс“, защото бил намерил четиристотин долара, които просто чакали да му донесат печалба. Вътрешният ми глас ставаше все по-силен и в деня, преди да започнат сериите от шампионата, отидох при него през обедната почивка. Чувствах, че сърцето ми ще изхвръкне от гърдите, толкова бях уплашен.

— Защото не си имал четиристотин долара — каза Кевин. — Онзи човек е имал, но ти — не. — Сега той гледаше баща си открито, за пръв път след първото си посещение при Пап Мерил напълно беше забравил за фотоапарата. Чудото от това, което правеше „Слънце 660“ се беше загубило — поне временно — в това по-ново, по-светло чудо: като млад неговият баща беше извършил нещо поразително глупаво точно както други мъже, за които Кевин бе чувал, точно както някой ден можеше да постъпи и той, когато стане самостоятелен и няма възрастен от племето на Разумните, който да го предпазва от подобни ужасни импулси и вредни инстинкти. Баща му, както се разбираше, за кратко беше членувал в племето на Инстинктивните. Беше трудно за вярване, но не беше ли доказателство!

— Точно така.

— Но си се хванал на бас с него.

— Не веднага — каза баща му. — Казах му, че мисля, че „Севънти сиксърс“ ще станат шампиони, но четиристотин долара бяха прекалено много, за да ги рискува човек, който е само помощник-земемер.

— Но никога не си си признавал пред него, че нямаш парите.

— Боя се, че отидох още по-далеч, Кевин. Държах се като че ли ги имам. Казах, че не мога да си позволя да загубя четиристотин долара и това най-малкото не беше оригинално. Казах му, че не мога да рискувам толкова пари за един бас — все още не лъжех, нали разбираш, но се плъзгах по ръба на лъжата. Разбираш ли?

— Да.

— Не знам какво щеше да се случи — може би нищо? — ако тогава не беше звъннал звънецът за край на почивката. Тогава онзи инженер изпъна напред ръка и каза: „Ако това е, което искаш, аз ти давам две към едно, синко. За мен няма значение. В джоба ми ще си останат четиристотин долара.“ — И преди да разбера какво става, ние сключихме баса пред половин дузина свидетели и за добро или за лошо, аз се бях насадил на пачи яйца. И като се прибирах онази вечер вкъщи, аз помислих за майка ти и за това, какво би казала тя, ако знаеше, и тогава кривнах на банкета на пътя със стария форд, който карах тогава, отворих вратата и повърнах.

По улица „Харингтън“ бавно приближаваше полицейска кола. Караше Норис Риджуик, а до него се возеше Анди Клътърбък. Когато патрулната кола зави наляво по главната улица, Клът вдигна ръка за поздрав. Джон и Кевин Деливън вдигнаха ръце в отговор, а есента мирно и сънливо течеше около тях, сякаш Джон Деливън никога не беше седял в стария си форд на отворена врата и не беше повръщал в прахта на пътя между собствените си крака.

Пресякоха главната улица.

— Е… все пак може да се каже, че имаше за какво да залагам парите си, все пак. „Сиксърс“ водеха до последните няколко секунди на седмия мач и тогава едно от онези ирландски копелета — забравих кой беше — открадна топката от Хал Гриър и стигна с нея до точковото поле, а заедно с нея там отидоха и четиристотинте долара, които нямах. Когато платих на онзи проклет инженер на другия ден, той каза, че към края малко се притеснил. Това беше всичко. Така беше опулил очи, че можех да ги извадя с палци.

— Ти му плати на следващия ден! Как го направи?

— Казах ти, това беше като треска. След като си стиснахме ръце за баса, треската премина. Ужасно се надявах, че ще спечеля този бас, но знаех, че трябва да мисля, че ще го загубя. Бях заложил много повече от тези четиристотин долара. Ставаше въпрос за работата ми, разбира се, и за това — какво ще се случи, ако не мога да платя на човека, с когото се бях хванал на бас. Все пак той беше инженер и ми беше началник. Ако не платях баса, този човек имаше достатъчно възможности, за да ми отмъсти. Нямаше да бъде басът, но щеше да намери нещо друго. А това щеше да е нещо, което щеше да бъде записано в трудовата ми книжка с големи червени букви. Но не това беше най-страшното. Съвсем не.

— А кое?

— Майка ти. Бракът ни. Когато си млад и нямаш нито гърне, в което да се изпикаеш, нито прозорец, през който да го изхвърлиш, бракът през цялото време е в напрежение. Няма значение колко се обичате един друг, този брак е като един претоварен кон и знаеш, че може да падне на колене или дори да се катурне мъртъв, ако всички лоши неща се случат във всички лоши моменти. Не мисля, че заради един бас от четиристотин долара тя би се развела с мен, но се радвам, че никога не се наложи да разбера това със сигурност. Така че, когато треската отмина, разбрах, че може би имам да изплащам бас за малко повече от четиристотин долара. Може би имам да изплащам бас за цялото си бъдеще.

Наближиха „Рогът на изобилието“. На края на зелената градска трева имаше скамейка и господин Деливън махна на Кевин да седне.

— Само за малко — каза той и после се засмя. Засмя се със стържещ, кратък звук като звука, който се чува, когато неопитен шофьор превключва скоростите. — Много е болезнено да оправяш нещата дори след толкова години.

И така, те седнаха на скамейката и господин Деливън довърши разказа за това, как се е запознал с Пап Мерил. Погледите и на двамата бяха насочени към затревения площад с подиум по средата.

— Отидох при него същата вечер, когато се хванах на бас — каза Джон Деливън. — Казах на майка ти, че отивам за цигари. Отидох по тъмно, така че никой да не ме види. От града, искам да кажа. Щяха да разберат, че ми се е случила някаква неприятност, а аз не исках това. Влязох и Пап каза: „Какво прави човек с професия като вас в място като това, господин Деливън?“, а аз му казах какво съм направил и той каза: „Вие сте се хванали на бас и вече сте се примирили с идеята, че сте го загубили.“ „Ако го загубя наистина — казах аз, — искам да съм сигурен, че няма да загубя и нещо друго.“ Това го накара да се засмее. „Уважавам мъдрите хора — каза той. — Смятам, че мога да ви вярвам. Ако «Селтикс» спечелят, елате при мен. Аз ще се погрижа за вас. Имате честно лице.“

— И това беше всичко! — попита Кевин. В осми клас по математика бяха учили за заеми и той все още си спомняше доста от наученото. — Не ти ли поиска някакви, е-е, гаранции?

— Хората, които ходят при Пап, нямат нищо за гаранция — каза баща му. — Той не е лихвар като гангстерите, каквито си виждал във филмите — не чупи крака, ако не си платиш. Но си има начини да получава своето.

— Какви начини?

— Няма значение — каза Джон Деливън. — След като свърши последният мач, аз се качих горе да кажа на майка ти, че излизам за цигари — отново. Но тя беше заспала, така че тази лъжа ми беше спестена. Беше късно — поне късно за Касъл Рок, минаваше единайсет, но лампите светеха. Знаех, че ще светят. Даде ми парите по десет. Извади ги от някаква стара консервена кутия. Всичките по десет. Помня това. Бяха смачкани, но той ги беше изпънал. Четирийсет десетдоларови банкноти, а той ги броеше като банков касиер със запалена лула и с очила, вдигнати на главата, и само за миг ми се прииска да го ударя в зъбите. Вместо това му благодарих. Нямаш представа колко е трудно понякога да кажеш „благодаря“. Надявам се никога да не разбереш. Той каза: „Знаете условията, нали?“ — и аз казах, че ги знам, а той каза: „Това е добре. Не се тревожа за вас. Това, което искам да кажа, е, че имате честно лице. Вървете и си уредете сметките с онзи колега, а после си уредете сметките с мен. И повече не се хващайте на бас. Човек трябва само да ви погледне в лицето, за да разбере, че не сте роден за комарджия.“ — И така, аз взех парите, отидох си вкъщи, сложих ги под постелката на стария шевролет, легнах си до майка ти и не мигнах цяла нощ, защото се чувствах мръсен. На следващия ден дадох десетарките на инженера, с когото се бях обзаложил, и той ги преброи, а после просто ги сгъна, пъхна ги в единия от джобовете на ризата си и закопча капака, сякаш тези пари за него не бяха нищо повече от квитанция за бензин, която трябва да връчи на главния предприемач в края на деня. После ме потупа по рамото и каза: „Е, ти си добър човек, Джони. По-добър, отколкото си мислех. Аз спечелих четиристотин, но загубих двайсет от Бил Ънтърмайер. Той се обзаложи, че първото нещо, което ще направиш тази сутрин, ще бъде да донесеш парите, а аз се обзаложих с него, че няма да ги видя, преди да завърши седмицата. Ако въобще ги видя.“ „Аз плащам дълговете си“ — казах аз. — „Сега се успокой“ — каза той и отново ме потупа по рамото, и мисля, че този път наистина насмалко щях да му избода очите.

— Каква лихва ти взе Пап, татко?

Баща му го погледна строго.

— Той ли ти разреши да му викаш така?

— Да, защо?

— Тогава внимавай с него — каза господин Деливън. — Той е змия.

После въздъхна, сякаш признаваше и пред двамата, че си е изпросил този въпрос, и го знаеше.

— Десет процента. Толкова беше лихвата.

— Това не е толкова м…

— На седмица — добави господин Деливън. Кевин онемя за миг. После изпъшка:

— Но това не е законно!

— Прав си — сухо каза господин Деливън. Погледна към напрегнатото невярващо лице на сина си и собственото му напрегнато изражение се отпусна. Той се засмя и потупа сина си по рамото.

— Такъв е светът, Кев — каза той. — Така или иначе, в края на краищата той ни убива.

— Но…

— Но нищо. Такава беше уговорката и той знаеше, че аз ще платя. Аз знаех, че в хартиената фабрика в Оксфорд търсят работници за смяната от три до единайсет. Казах ти, че се бях приготвил да загубя, и това, че отидох при Пап, не беше единственото нещо, което направих. Говорих с майка ти, казах й, че може да поема смяната там за известно време. Все пак тя искаше по-нова кола, а и може би да се пренесе в по-добър апартамент, а и да има нещо в банката, в случай че имаме някакви финансови затруднения.

Той се засмя.

— Е, финансовите затруднения се бяха случили, а тя не го знаеше и аз бях готов на всичко, за да не й позволя да открие. Не знаех дали ще мога да го направя, но бях готов на всичко. Тя беше против. Каза, че се убивам като работя по шестнайсет часа на ден. Каза, че тези мелници са опасни, нали винаги пишеха за хора, загубили ръката си или крака си, или дори загинали под валяците. Казах й да не се тревожи и че ще получа работа в стаята за сортиране — минимална заплата, но седяща работа, а ако наистина ми е прекалено тежко, ще се откажа. Тя все още не беше съгласна. Каза, че сама ще отиде да работи, но аз я уговорих да не го прави. Това беше последното нещо, което исках, нали разбираш.

Кевин кимна.

— Казах й, че ще напусна след шест месеца, в краен случай осем. И така, отидох и те ме наеха, но не в стаята за сортиране. Получих работа в бараката с валяците — да подавам суровини в машина, която приличаше на центрофуга на гигантска пералня. Беше опасна работа — ако се подхлъзнеш или отклониш вниманието си — а беше трудно да не го допуснеш, защото беше ужасно монотонна работа — губиш част от себе си или те губят целия. Веднъж видях как един мъж загуби ръката си в един валяк и никога не бих искал отново да видя такова нещо. Беше като да гледаш как заряд от динамит избухва в гумена ръкавица, натъпкана с месо.

— По дяволите — каза Кевин. Рядко беше казвал това в присъствието на баща си, но баща му сякаш не забеляза.

— Както и да е, получавах два долара и осемдесет цента на час и след два месеца ми ги увеличиха на три и десет — каза той. — Но беше ад. Работех цял ден на едно пътно трасе — добре поне, че беше ранна пролет и не беше горещо, — а после бягах към фабриката, като изстисквах от стария шевролет всичко, на което беше способен, за да не закъснея. Свалях панталоните си с цвят хаки, навличах джинсите и фланелката и работех на валяците от три до единайсет. Прибирах се вкъщи около полунощ, а най-лошо беше, когато майка ти ме чакаше, а тя го правеше две или три нощи в седмицата — и трябваше да се държа бодро и жизнено, а не можех дори да вървя по права линия — толкова бях уморен. Но ако тя разбереше…

— Щеше да те накара да спреш.

— Да. Щеше. Така че се държах весело и радостно и й разказвах смешки за стаята за сортиране, където не работех, и понякога се чудех какво би се случило, ако някоя нощ тя реши да дойде, за да ми донесе топла вечеря или нещо подобно. Преструвах се доста добре, но сигурно си е личало, защото тя не преставаше да повтаря, че е глупаво да се съсипвам за стотинки и това наистина бяха стотинки, след като правителството клъвнеше своето, а Пап — своето. Изглеждаше точно като това, което изкарваше човек, който работеше в стаята за сортиране срещу минимална заплата. Плащаха в сряда следобед и аз винаги гледах да си осребря чека в канцеларията преди момичетата да си отидат вкъщи. Майка ти нито веднъж не видя никой от тези чекове. Първата седмица платих на Пап петдесет долара — четирийсет от тях бяха лихва, а десет бяха от четиристотинте, така че ми оставаше да дължа триста и деветдесет. Бях станал като ходещ призрак. На работата по строежа на пътя в обедната почивка седях в колата, изяждах сандвича си и после спях, докато бригадирът не зазвънеше с проклетия звънец. Мразех този звънец. На втората седмица му платих петдесет долара — трийсет и девет бяха лихва, а единайсет бяха от основната сума. Чувствах се като птичка, която се опитва да изкълве планина. На третата седмица едва не паднах под валяка и това толкова ме изплаши, че за няколко минути се събудих — във всеки случай достатъчно, за да ми хрумне една идея и мисля, че това беше искра в мрака. Трябваше да се откажа от пушенето. Не разбирах как не се бях сетил по-рано. Тогава кутия цигари струваше четирийсет цента. Аз пушех две кутии на ден. Това бяха пет долара и шейсет цента на седмица! На всеки два часа имахме почивка за пушене и аз погледнах кутията си „Тарейтън“ и видях, че имам десет, може би дванайсет. С тези цигари изкарах седмица и половина и никога вече не си купих друга кутия. Прекарах един месец, без да знам дали ще успея да се справя, или не. Имаше дни, когато будилникът звънеше в шест часа и аз знаех, че няма да мога да стана, че просто трябва да кажа на Мери и да взема онова, което тя реши да продадем. Но когато започна вторият месец, разбрах, че вероятно ще се справя. И досега си мисля, че беше заради допълнителните пет и шейсет на седмица — това, и всичките бутилки от бира и сода, които успявах да намеря покрай пътя — това промени нещата. Бях свалил основната сума да триста и това означаваше, че можех да свалям от нея по двайсет и пет-двайсет и шест долара на седмица — все повече и повече. После, в края на април, завършихме трасето и получихме една седмица платен отпуск. Казах на Мери, че се приготвям да напусна работата си във фабриката и тя каза, че благодари на Бога, а аз прекарах тази седмица отпуск от редовната ми работа в работа на фабриката през всичкото време, което можех, защото това време беше един път и половина повече. Никога не ми се случи злополука. Виждах как се случват злополуки с хора, които бяха по-свежи и по-будни от мен, но на мен не ми се случи. Не знам защо. В края на седмицата дадох на Пап Мерил сто долара и подадох молба за напускане в хартиената фабрика. След тази последна седмица бях намалил дълга толкова, че можех да отделям останалото от редовната си седмична заплата, без майка ти да забележи.

Той изпусна дълбока въздишка.

— Сега знаеш откъде познавам Пап Мерил и защо не му вярвам. Прекарах десет седмици в ада и той обираше потта и от челото, и от задника ми в десет доларови банкноти, които несъмнено после изваждаше от същата или друга кутия и ги даваше на някой друг нещастник, който беше попаднал в същата каша като мен.

— Господи, сигурно много го мразиш.

— Не — каза господин Деливън и стана. — Не го мразя, не мразя и себе си. Просто прекарах болест и това е всичко. Можеше да бъде и по-зле. Можеше това да съсипе брака ми и ти, и Мег никога да не се родите, Кевин. А можех и сам да умра от това. Пап Мерил беше лекарството. Беше тежко лекарство, но то подейства. Това, което ми е трудно да простя, беше начинът, по който подейства. Той взимаше всеки проклет цент и го записваше в една тетрадка в едно чекмедже под касата си, гледаше кръговете под очите ми и как панталоните ми висят на хълбоците и не казваше нищо.

Тръгнаха към „Рогът на изобилието“, който беше боядисан с прашния избелял жълт цвят на табелите, стояли дълго време на витрините на провинциалните магазини, а фалшивата му фасада хем биеше на очи, хем беше неугледна. До магазина Поли Чалмърс метеше алеята и говореше с Алън Пангборн — областния шериф. Косата й, опъната на конска опашка назад, я правеше да изглежда млада и свежа, а той изглеждаше млад и напет в безукорно изгладената си униформа. Но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — дори и Кевин, на петнайсет години, знаеше това. Шерифът Пангборн тази пролет беше загубил жена си и най-малкия си син в автомобилна катастрофа, а Кевин беше чувал, че госпожа Чалмърс — млада или не — има тежък артрит и след някоя и друга година може да стане инвалид. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Тази мисъл го накара отново да погледне напред към „Рогът на изобилието“… и после да погледне към подарения за рождения му ден апарат, който носеше в ръка.

— Той дори ми направи услуга — размишляваше господин Деливън. — Накара ме да оставя пушенето. Но аз не му вярвам. Бъди внимателен с него, Кевин. И каквото и да става, остави ме аз да говоря. Сега може би вече съм по-умен.

И така те стигнаха до прашната тиктакаща тишина, в която Пап Мерил ги чакаше до вратата, очилата му бяха вдигнати на плешивото му теме, а в ръкава му се криеше още някой и друг трик.