Слънчевото куче

ГЛАВА 2

Сред тиктаканията на поне петдесет хиляди часовника, но без това въобще да го смущава, Реджиналд Мерил, по прякор Пап, гледаше с помощта на лъч светлина, дебел колкото молив и излизащ от устройство, доста по-тънко от лекарска слушалка, в полароида „Слънце 660“ на Кевин, а самият Кевин стоеше до него. Очилата на Пап, които не му трябваха за работа отблизо, бяха вдигнати върху плешивото теме на главата му.

— Ъхъ — каза той и изключи светлината.

— Значи ли това, че знаете какво му е? — попита Кевин.

— Не — каза Пап Мерил и затвори отделението за филм на „Слънце“-то, което сега беше празно.

— Нямам представа — и преди Кевин да успее да каже още нещо, часовниците започнаха да бият четири часа и за няколко секунди разговорът, макар и възможен, изглеждаше абсурден.

„Искам още да го обмисля“ — беше казал той на баща си вечерта, когато беше станал на петнайсет — преди три дни — и това беше изявление, което беше изненадало и двамата. Като дете той беше станал известен с това, че не обмисляше нещата и в сърцето си господин Деливън беше стигнал до убеждението, че никога няма да обмисля нещата — независимо от това дали трябва да го прави, или не. Тях двамата ги привлече идеята, както става често с баща и син, че поведението им и съвсем различните, им начини на мислене никога няма да се променят и така те фиксираха отношенията си веднъж завинаги… а така и детството щеше да продължава вечно. — „Искам още да го обмисля“ — в това изявление имаше един цял свят на потенциална промяна.

Освен това като човешко същество, което е прекарало живота си във взимане на решения по-скоро по инстинкт, отколкото по разум (а той беше един от онези щастливци, чиито инстинкти почти винаги са добри, с други думи, от онзи тип хора, които с право карат хората да побесняват), Кевин беше изненадан и заинтригуван от откритието, че всъщност е изправен пред трудна дилема.

Първо, беше поискал фотоапарат полароид и беше го получил за рождения си ден, но, по дяволите, беше искал фотоапарат полароид, който работи.

Второ, беше дълбоко заинтригуван, когато Мег употреби думата „свръхестествено“.

По-малката му сестра имаше доста побъркано въображение, но не беше глупава и според Кевин не беше употребила думата случайно или без да помисли. Баща му, който беше от племето на Разумните, а не от племето на Инстинктивните, се беше изсмял, но Кевин откри, че не е готов да направи като него — поне засега не. Каква дума. Каква очарователна, екзотична дума. Тя се превърна в колона, около която мислите му постоянно кръжаха.

„Мисля, че това е Знамение.“ Кевин беше удивен (и малко натъжен), че само Мег се беше оказала достатъчно умна — или достатъчно храбра — да каже на глас това, което бяха помислили всички те, след като бяха видели странните снимки, които вадеше „Слънце“-то, но всъщност това не беше чак толкова удивително. Те не бяха религиозно семейство — ходеха на църква на Коледа, веднъж на три години, когато леля Хилда идваше да прекара празника с тях, а не с някои от останалите си роднини, но, като се изключат редките сватби и погребения, това май беше всичко. Ако някой от тях наистина вярваше в невидимия свят, то това беше Меган, която не можеше да се насити на ходещи трупове, живи кукли и коли, които оживяват и прегазват хората, които не им харесват.

Родителите на Кевин нямаха вкус към загадъчното. Те не четяха хороскопите си във всекидневника, никога не биха помислили кометите или падащите звезди за знак от Всемогъщия; ако на дъното на тигана някое друго семейство можеше да види лицето на Исус Христос, то Джон и Мери Деливън виждаха само един прегорял омлет. Не беше изненадващо, че Кевин, който никога не беше съзирал човек в очертанията на луната, защото нито майка му, нито баща му си бяха направили труда да му го покажат, също като тях не беше в състояние да види в един фотоапарат, който правеше само една и съща снимка — навън и вкъщи, дори и в мрака на гардероба в спалнята му, възможността за свръхестествено Знамение, преди да му го подскаже сестра му, която някога беше писала писмо като почитателка на Джейсън и беше получила по пощата лъскава снимка с автограф на човек с окървавена хокейна маска.

След като възможността му беше подсказана, вече му беше трудно да не мисли за нея — както Достоевски, този умен руснак, беше казал на малкия си брат, когато и двамата били умни млади руснаци: опитай се през следващите трийсет секунди да не мислиш за синеока бяла мечка.

Беше трудно да се направи.

И така, той беше прекарал два дни в обиколки около тази колона в главата си, в опити да прочете йероглифите, които дори не бяха там за съжаление и в опити да реши какво му се иска повече — апаратът или възможността за Знамение. Или, казано по друг начин, дали искаше „Слънце“-то, или човека от луната.

В края на втория ден (дори и при петнайсетгодишните, които очевидно са предопределени за членове на племето на Разумните, дилемите рядко траят повече от седмица) той реши да вземе човека от луната… поне за пробен срок.

Кевин стигна до това решение в училищната стая за самостоятелна подготовка, а когато звънецът иззвъня, за да отбележи края и на подготовката, и на училищния ден, той отиде при учителя, когото уважаваше най-много — господин Бейкър, и го попита дали не познава някой, който поправя фотоапарати.

— Но не като обикновен техник — обясни той. — По-скоро като… нали разбирате, по-умен човек.

— Някой философ на бързата снимка? — попита господин Бейкър. Нещата като това, което каза, бяха една от причините Кевин да го уважава. Просто говореше страхотно. — Някой мъдрец на затвора? Някой алхимик на блендата? Някой…

— Човек, който е видял много — каза Кевин предпазливо.

— Пап Мерил — каза господин Бейкър.

— Кой?

— Собственикът на „Рогът на изобилието“.

— О-о! Онова място.

— Да — каза господин Бейкър и се усмихна. — Онова място. Ако, разбира се, търсиш някакъв господин „Всичко мога“.

— Мисля, че точно това търся.

— При него има почти всичко възможно — каза господин Бейкър и Кевин беше съгласен с това. Дори и без всъщност да беше влизал вътре, той минаваше покрай „Рогът на изобилието“ пет, десет, може би петнайсет пъти седмично (в град с размерите на Касъл Рок човек минава често покрай всичко и, по скромното мнение на Кевин Деливън, това беше удивително скучно) и беше разглеждал витрините. Магазинът изглеждаше буквално затрупан чак до тавана с различни стоки — повечето от тях механически. Но майка му го наричаше „боклукчийница“ с презрителен глас, а баща му казваше, че господин Мерил печели парите си като „мами летовниците“, така че Кевин никога не беше влизал вътре. Ако това беше само „боклукчийница“, почти сигурно щеше да е влизал. Но да прави като курортистите или да купи нещо от място, където „мамеха летовниците“, беше немислимо. Беше все едно да отиде на училище в рокля. Летовниците можеха да правят каквото си искат (и го правеха). Те всички бяха луди и правеха всичко по луд начин. Да съществува с тях — добре. Но да го сбъркат с тях? Не. Абсолютно не.

— Почти всичко възможно — повтори господин Бейкър, — а повечето от това, което има, той поправя сам. Той си мисли, че такива действия на доморасъл философ — очилата над челото, мъдри заключения — всичко това привлича хората. Никой, който го познава, не се опитва да го извади от заблуждението му. Сигурен съм, че никой не би дръзнал да го извади от заблуждението му.

— Защо? Какво искате да кажете?

Господин Бейкър сви рамене. По устните му се изписа лека, пестелива усмивка.

— На Пап — искам да кажа, на господин Мерил — през ръцете му минават много неща. Ще се изненадаш, Кевин.

Кевин не го беше грижа колко неща минават през ръцете на Пап Мерил — или какви точно са тези неща. Той имаше само един важен въпрос, тъй като летовниците си бяха отишли и той вероятно можеше да хлътне незабелязано в „Рогът на изобилието“ утре следобед, ако използва правилото, което позволяваше на всички ученици освен на тези от първи гимназиален клас два пъти месечно да не присъстват в часа за самостоятелна подготовка.

— Пап ли да го наричам, или господин Мерил?

Господин Бейкър отговори тържествено:

— Мисля, че този човек убива всеки на възраст под шейсет, който го нарече Пап.

И интересно, Кевин си помисли, че господин Бейкър съвсем не се шегува.

— Наистина ли не знаете, сър? — каза Кевин, когато часовниците почти спряха да бият.

Не спряха като на кино, където всички започват и свършват едновременно — това бяха истински часовници и той мислеше, че повечето от тях — както и останалите уреди в „Рогът на изобилието“ — не вървяха нормално, а само някак си на тласъци. Бяха започнали да бият, когато собственият му кварцов „Сейко“ показваше 3,58. Скоростта и силата на тона им се увеличаваше постепенно (като стар камион, който превключва на втора скорост с изморен стон и разтърсване). Имаше може би четири секунди, в които всички наистина биеха, звъняха, дрънчаха, удряха и кукаха едновременно, но успяваха да постигнат тази едновременност само за четири секунди. А и „спирането“ на звъна не беше точно това, което направиха. Направиха нещо като отказване, като вода, която най-накрая се съгласява да се изтече през канала, който е почти, макар и не изцяло, задръстен.

Той нямаше ни най-малка представа защо е разочарован. Наистина ли беше очаквал нещо друго? Пап Мерил, когото господин Бейкър беше описал като самоук философ и доморасъл господин „Всичко мога“, да извади една пружина и да каже: „Ето — тази проклетия кара онова куче да се показва всеки път, когато натиснеш копчето. Това е кучешка пружина и е от онези кучета играчки, които се навиват и после вървят и лаят, а някакъв шегаджия от монтажната линия за полароиди «Слънце 660» винаги ги слага в тези проклети апарати.“

Това ли беше очаквал?

Не. Но беше очаквал… нещо.

— Нямам никаква представа — весело повтори Пап. Посегна зад гърба си и взе една лула тип „Дъглас Макартър“ с калъфка във форма на седло. Започна да я тъпче с тютюн от една торбичка от изкуствена кожа, на която бяха написани думите „ДЯВОЛСКИ БУРЕН“. — Дори не мога да му разглобя частите.

— Не можете?

— Не — каза Пап. Беше весел като птичка. Направи пауза, колкото да постави палеца си зад теления мост между стъклата на очилата си без рамки и да ги бутне напред. Те паднаха от плешивото му теме и с леко тупкане застанаха на място и прикриха червените петна отстрани на носа му. — Старите можеха да се разглобяват — продължи той, извади клечка кибрит от джоба на жилетката си (естествено, той носеше жилетка) и притисна дебелия, жълт нокът на палеца на дясната си ръка към главичката й. Да, това беше човек, който можеше да мами летовниците даже й с ръка, вързана зад гърба (разбира се, не тази, която използваше първо за да измъкне кибритените си клечки и после да ги пали) — дори и на своите петнайсет години Кевин можеше да види това. Пап Мерил имаше стил. — Искам да кажа апаратите полароиди „Ланд“. Виждал ли си някога тези красавци?

— Не — каза Кевин.

Пап драсна клечката, запали я от първия опит, което, разбира се, правеше винаги, и я доближи до лулата, а при всяка от думите му излизаха малки димни сигнали, които изглеждаха красиво и миришеха абсолютно отвратително.

— О, да — каза той. — Приличаха на онези старовремски апарати, които хора като Матю Брейди са използвали преди началото на века — или поне преди хората от „Кодак“ да въведат апаратите в кутии „Брауни“. Това, което искам да кажа, е (Кевин бързо се научи, че това е любимата фраза на Пап Мерил; той я използваше, както някои деца в училище използват „нали разбираш“, за усилване, изменение, определяне и това най-вече беше фраза, през време на която си събираш мислите), че те малко го бяха украсили, бяха сложили хром и странични стени от истинска кожа, но все пак той изглеждаше старомодно като онези апарати, с които хората са правили снимки върху посребрени пластини. Когато отвориш някой от онези апарати полароиди „Ланд“, той се разтяга като акордеон, защото на обектива му трябват петнайсет, може би двайсет сантиметра за фокусиране на образа. Изглеждаше ужасно старомодно, ако го сложиш до апаратите „Кодак“ от края на четирийсетте и началото на петдесетте, а беше като онези старовремски апарати и по друго — правеше само черно-бели снимки.

— Така ли? — попита Кевин, неволно заинтригуван.

— О, да — каза Пап, весел като синигерче, а сините му очи блестяха иззад кръглите му очила без рамки срещу Кевин през пушека, излизащ от димящата му като чайник лула. Блясък, който можеше да означава добро настроение или алчност. — Това, което искам да кажа, е, че хората се смееха на тези апарати така, както се смееха на фолксвагените костенурки, когато те първо се появиха… но си купуваха полароиди точно така, както си купуваха и фаувета. Защото, костенурките имат нисък разход на бензин и не се развалят толкова често, колкото американските коли, а полароидите правят нещо, което апаратите „Кодак“, а дори и „Никон“, „Минолта“ и „Лайка“ не могат.

— Правят моментални снимки.

Пап се усмихна.

— Е, не точно. Това, което искам да кажа, е, че правиш снимката си и отваряш капачето, за да я извадиш. Нямаше мотор, не издаваше този мляскащ, леко виещ звук като съвременните полароиди.

Значи все пак имаше отличен начин за описване на този звук — просто трябваше да намериш Пап Мерил, който да ти го опише — звукът, който издаваха апаратите полароиди, когато изплюваха продукцията си, беше „мляскащ лек вой“.

— После трябваше да се изчаква — каза Пап.

— Да се изчаква?

— Ъхъ-ъхъ! — каза Пап с голямо удоволствие, светнал като ранна птичка, която е намерила своя приказен червей. — Това, което искам да кажа, е, че в онези времена те нямаха това удобно автоматично устройство отзад. Трябваше да дръпнеш и излизаше една дълга лента, която оставяш на масата или другаде и чакаш около шейсет секунди по часовник. Май че бяха шейсет или нещо подобно. При по-малко — получаваш недоекспонирана снимка, при повече — преекспонирана.

— Виж ти — каза Кевин почтително. И това не беше фалшиво уважение, с което да зарадва стареца с надежда той да се върне отново на въпроса, който не беше в куп отдавна захвърлени апарати, които по онова време са били чудо, а в неговия собствен апарат — проклетия упорит „Слънце 660“, който си седеше на работната маса на Пап, заобиколен отдясно с вътрешностите на стар стенен часовник, а отляво с нещо, което подозрително приличаше на изкуствен член. Не беше фалшиво уважение и Пап го знаеше, и си помисли (Кевин не би си го помислил), че този ореол на голям бял бог бързо ще изчезне — нямаше да минат и десет години. По очарованото изражение на момчето човек можеше да си помисли, че то чува за нещо толкова старо, колкото дървените зъби на Джордж Уошингтън, а не за апарат, за който допреди трийсет и пет години всеки е мислел, че е чудо на техниката. Но, разбира се, преди трийсет и пет години това момче е витаело в неразпуканото празно пространство — част от жена, която дори не е била срещнала мъжа, който да направи другата му половина.

— Това, което искам да кажа, е, че беше нещо като обикновена тъмна стаичка, която се намира между снимката и гърба — обобщи Пап отначало бавно, но все по-бързо, когато собственият му съвсем истински интерес се събуди отново (но мислите му за това — кой е бащата на това момче и с какво това момче може да му бъде полезно, както и за странното нещо, което правеше апаратът на момчето, не бяха го напускали съвсем). — И като свърши минутата, обелваш снимката от гърба, но трябва да го направиш внимателно, защото по гърба имаше нещо като желе и ако кожата ти е дори съвсем малко чувствителна, можеш хубавичко да се изгориш.

— Страхотно — каза Кевин. Очите му се бяха разширили и сега той приличаше на дете, което чува за старите постройки с двете дупки, които Пап и всичките му връстници (почти всички те му бяха връстници — той не беше имал много приятели от детинство в Касъл Рок, може би защото още тогава се подготвяше за работата на живота си или за мамене на летовниците и другите деца някак усещаха това като слаба миризма на скунк) бяха смятали за нещо естествено и през лятото трябваше да си свършиш работата, колкото може по-бързо, защото някоя от осите, които вече кръжаха между манната и двете дупки, които бяха небето, от което падаше манната, можеше всеки момент да забие жило в нежните малки момчешки бутове, а през зимата също трябваше да я свършиш, колкото може по-бързо, защото иначе нежните момчешки бутове можеха да се вкочанясат от студ. — „Добре — помисли си Пап, — толкова за Апарата на бъдещето. Трийсет и пет години и за това момче той ще е толкова интересен, колкото нужникът зад къщата.“

— Негативът оставаше на гърба — каза Пап. — А позитивът — е, той беше черно-бял, но беше фин черно-бял. Беше толкова контрастен и ясен, колкото би могло да се желае дори и днес. И до него беше това малко розово нещо — дълго колкото ученическа гума, доколкото си спомням; от него излизаше някакъв химикал с миризма на етер и с него трябваше да се натърка снимката, колкото може по-бързо, иначе снимката се навиваше на руло — като запушалка на чеп на бъчва.

Кевин избухна в смях, развеселен от тези приятни антики.

Пап замълча, колкото да запали лулата си отново. Естествено, успя и в заключение каза:

— Апарат като този — никой, освен хората от „Полароид“ не знаеше всъщност какво прави той — искам да кажа, онези хора ги разбираха, — но той беше механически. Можеше да го разглобиш.

Погледна с известно отвращение към „Слънце“-то на Кевин.

— А много пъти, когато някой се развалеше, това беше достатъчно. Идва човек с някой от тези апарати и казва, че не работи, като се оплаква за това, как трябва да го върне на хората от „Полароид“, за да го поправят, и как това сигурно ще трае месеци и дали не бих го погледнал. „Добре — казвам аз. — Сигурно нищо не мога да направя, това, което искам да кажа, е, че никой не познава истински тези апарати освен хората от «Полароид» и че само те наистина ги разбират, но ще хвърля един поглед.“ И през цялото време знам, че сигурно е просто разхлабен винт в кутията на затвора или може би изкривена пружина, или дявол знае, може би малкият е намазал с фъстъчено масло отделението за филма.

Едно от светлите му птичи очи намигна толкова бързо и толкова очарователно, че Кевин си помисли, че ако не знаеш, че говори за летовниците, може да си помислиш, че намигването е плод на болното ти въображение или по-вероятно, въобще да не го забележиш.

— Това, което искам да кажа, е, че си в отлично положение — каза Пап. — Ако можеш да го поправиш, значи си чудесен специалист. Е, синко, веднъж сложих в джоба си осем долара и петдесет цента, за да извадя няколко парченца пържени картофи изпод спусъка и пружината на затвора, а жената, която донесе този апарат, ме целуна по устата. Право… по… устата.

Кевин забеляза как окото на Пап зад полупрозрачната завеса от син дим за миг се затвори.

— И, разбира се, ако е нещо, което не можеш да поправиш, те не ти се сърдят, защото това, което искам да кажа, е, че никога не са очаквали наистина да можеш да направиш нещо. Ти си само последната надежда, преди да сложат апарата в кутия с напъхани около него вестници, за да не се счупи още повече при транспорта, и да го изпратят по пощата в град Шенектади. Но този апарат — той говореше с ритуалния тон, с който всички самоуки философи — от времето на златния век в Атина до времето на сегашния месингов век в някое малко магазинче — изразяват възгледите си върху ентропията, без да има нужда да ги излагат точно, — не е сглобяван, синко. Това, което искам да кажа, е, че той е излят. Може би мога да извадя обектива, и ще го направя, ако искаш, а погледнах и касетата на филма, макар че знаех, че няма да намеря нищо развалено — поне това знаех — и наистина не намерих. Но по-нататък не мога да отида. Мога да взема чук и да го стоваря върху него, това, което искам да кажа, е да го счупя, но да го поправя? — той разпери ръце в облак от дим. — Съвсем не.

— Тогава, предполагам, че просто трябва да… — „го върна, все пак“ искаше да довърши той, но Пап го прекъсна.

— Във всички случаи, синко, мисля, че си го знаел. Това, което искам да кажа, е, че си умно момче и виждаш, когато едно нещо не може да се разглоби. Едва ли си донесъл този апарат тук, за да бъде поправен. Мисля, че си знаел, че дори и ако не беше неразглобяем, човек не може да го поправи и да го накара да снима нормално поне не само с една отвертка. Мисля, че си го донесъл, за да ме попиташ дали знам какво му е.

— Знаете ли? — попита Кевин. Изведнъж го обзе напрежение.

— Може би — каза спокойно Пап Мерил. Той се наведе над купчината снимки — вече двайсет и осем, ако се брои и тази, която Кевин беше направил, за да го демонстрира, и тази, която беше направил самият Пап, за да си го демонстрира сам. — Тези подредени ли са?

— Не съвсем. Макар че почти. Има ли значение?

— Мисля, че да — каза Пап. — Малко се различават, нали? Немного, но малко.

— Да — каза Кевин. — В някои от тях виждам разлика, но…

— Знаеш ли коя е първата? Може би и сам мога да преценя, но времето е пари, синко.

— Това е лесно — каза Кевин и избра една от малката разхвърляна купчина. — Виждате ли опръсканото? — Той посочи малко кафяво петънце по бялата рамка на снимката.

— Ъхъ — Пап не отдели повече от един бегъл поглед на кафявата точица. Той погледна снимката и след миг отвори чекмеджето на работната си маса. Вътре имаше разхвърляни инструменти. На едната страна, в отделено за него място имаше предмет, увит в бижутерско кадифе. Пап го извади, разви кадифето и от него се показа голяма лупа с копче в основата си. Той се наведе над снимката и натисна копчето. Върху снимката падна ярък кръг светлина.

— Страхотно! — каза Кевин.

— Ъхъ — отново каза Пап. На Кевин му се стори, че за Пап той вече не присъстваше. Пап изучаваше снимката отблизо.

Ако не се знаеха обстоятелствата, при които е направена, снимката едва ли би заслужавала такова обстойно внимание. Като повечето снимки, които са направени с приличен апарат, добър филм и от фотограф, който е поне достатъчно интелигентен, за да не държи пръста си пред обектива, тя беше ясна, разбираема… и като толкова много снимки от полароид странно безизразна. Беше снимка, на която можеш да различиш и да назовеш всеки предмет, но съдържанието му е толкова плоско, колкото и повърхността. Не беше добре композирана, но не композицията беше това, което не беше наред — за тази безизразна плоскост едва ли би могло да се каже, че не е в ред, поне не повече, отколкото може да се каже, че не е в ред един обикновен ден в обикновения живот само защото през него не се е случило нищо, от което си струва да се направи телевизионен филм. Както и в толкова много снимки от полароид нещата на снимката само бяха там — като празен стол на веранда или празна детска люлка в задния двор, или кола без пътници, която стои до незабележим бордюр, без дори да има спукана гума, която да я направи интересна или уникална.

Това, което не беше наред със снимката, беше чувството, че тя не е наред. Кевин си спомняше усещането на тревога, което беше изпитал, докато композираше обектите за снимката, която искаше да направи, и настръхването по гърба си, когато при светването на светкавицата си беше помислил „Той е мой“. Ето това не беше наред и както при човека от луната, когото не можеш да не видиш, след като веднъж си го видял, той откриваше, че не можеш да не изпитваш определени чувства… а що се отнася до тези снимки, тези чувства бяха лоши.

Кевин си помисли: „Като че ли от тази снимка вее вятър — много лек, много студен.“

За пръв път мисълта, че може да има нещо свръхестествено — че това е част от Знамението — не само го заинтригува. За пръв път той усети, че желае просто да се беше отказал от това нещо. „Той е мой“ — това си беше помислил, след като пръстът му беше натиснал бутона за снимане за пръв път. Сега откриваше, че се чуди дали наистина беше помислил това.

„Страх ме е от него. От това, което прави.“

Тази мисъл го подлудяваше и той се наведе през рамото на Пап Мерил с гримаса на човек, който усилено търси загубен диамант в купчина пясък, твърдо решен, че независимо от това, какво ще види (винаги предполагаше, че трябва да види нещо ново, но не мислеше, че ще види; беше изучавал всички тези снимки достатъчно често и смяташе, че е видял всичко, което можеше да се види на тях), той ще го погледне, ще го проучи и за нищо на света няма да си позволи да не го забележи. Дори ако можеше… а един печален вътрешен глас настойчиво отбелязваше, че времето да не забелязва вече е отминало може би завинаги.

Това, което показваше снимката, беше голямо черно куче пред бяла дървена ограда от колове. Дървената ограда нямаше още дълго да остане бяла, освен ако някой в този плосък полароиден свят не я боядисаше или поне я измиеше до бяло. Това не беше много вероятно — оградата изглеждаше запусната, забравена. Върховете на някои колове бяха отчупени. Други се бяха наклонили силно напред.

Кучето беше на тротоара пред оградата. Беше обърнало задницата си към обектива. Опашката му — дълга и космата, висеше. Като че ли душеше един от коловете на оградата — вероятно, помисли си Кевин, защото оградата беше, по думите на баща му, „пощенска кутия“ — място, където много кучета вдигат крак и пускат мистичните жълти струи на писмата си, преди да отминат.

На Кевин кучето му приличаше на бездомно. Козината му беше дълга, разрошена и осеяна със сламки. На едно от ушите му имаше белег от стара рана. Сянката му беше толкова дълга, че излизаше извън рамката на буренясалата, неравна морава зад оградата. Сянката караше Кевин да мисли, че снимката е правена скоро след изгрев или малко преди залез слънце; без ясна представа за посоката, към която е гледал фотографът (какъв фотограф, ха-ха), не можеше да се каже кое от двете, просто той (или тя) трябва да е бил застанал само на няколко градуса настрани било точно от изток, било от запад.

Имаше нещо в тревата далече вляво на снимката, което приличаше на червена детска гумена топка. То беше зад оградата и на доста голямо разстояние зад една туфа, така че беше трудно да се каже.

И това беше всичко.

— Виждаш ли нещо? — попита Пап, докато бавно придвижваше лупата си назад напред по повърхността на снимката. Сега бутовете на кучето се бяха увеличили до размера на хълмчета, покрити е дива и злокобно екзотична черна растителност; сега три или четири от напуканите колове бяха придобили размера на телефонни стълбове; сега внезапно предметът зад снопа трева ясно се превърна в детска топка (въпреки че под лупата на Пап тя беше голяма колкото футболна топка) — Кевин дори виждаше звездичките, които я опасваха по средата в наклонени гумени ивици. Така че под лупата на Пап нещо беше се показало и след няколко мига Кевин успя и сам да види нещо — без нейна помощ. Но това беше по-късно.

— Господи, не — каза Кевин. — Какво да видя, господин Мерил?

— Защото тук има разни неща — търпеливо каза Пап. Лупата му продължаваше да се движи. Кевин си помисли за един филм, който беше гледал някога, в който ченгетата изпратиха хеликоптер с прожектори, за да търсят избягали затворници. — Куче, тротоар, ограда от колове, която трябва да се боядиса или да се махне, морава, която има нужда от грижи. Тротоарът не е кой знае какво — дори не се вижда целият — а къщата, дори и основата й — не е в кадър, но това, което искам да кажа, е, че тук е това куче. Познаваш ли го?

— Не.

— Оградата?

— Не.

— А какво ще кажеш за червената гумена топка? Какво ще кажеш, синко?

— Не… но, изглежда, мислите, че ще кажа нещо.

— Изглежда, мисля, че би могъл — каза Пап. — Никога ли не си имал топка като тази, когато си бил малък?

— Не, доколкото помня, не.

— Ти каза, че имаш сестра.

— Меган.

— Тя не е ли имала топка като тази?

— Май че не. Никога не съм се интересувал много от играчките на Мег. Веднъж имаше една топка „Боло“, която имаше червено по края, но с различен оттенък. По-тъмно.

— Ъхъ. Знам как изглеждат тия топки. Тази не е такава. А това не може ли да е вашата морава?

— О, не! — Кевин се почувства малко обиден. Той и баща му много се грижеха за моравата около къщата им. Тя беше тъмнозелена и си оставаше такава дори под окапалите листа чак до средата на октомври. — Във всеки случай нямаме ограда с колове. — „И ако имахме, тя нямаше да изглежда като тази съборетина.“

Пап изключи копчето в основата на лупата, остави я върху квадрата на бижутерското кадифе и с внимание, което се доближаваше до благоговение, я обгърна с краищата му. Върна я на предишното й място в чекмеджето и го затвори. Погледна внимателно Кевин. Беше оставил настрана лулата си и сега нямаше никакъв дим, който да скрива очите му, които все още бяха ясни, но вече не блестяха.

— Това, което искам да кажа, е, може ли това да е била къщата ви, преди да стане ваша? Преди десет години…

— Пред десет години тя си беше наша.

— Добре, двайсет? Трийсет? Това, което искам да кажа, е, познаваш ли земята? Като че ли има малък наклон нагоре.

— Нашата предна морава… — той се замисли, после поклати глава. — Не, нашата е равна. И да не е, може би малко слиза. Може би затова, когато пролетта е влажна, в мазето се събира малко вода.

— Така, така, може би. А задната морава?

— Отзад няма тротоар — каза Кевин. — А отстрани… — той спря. — Опитвате се да откриете дали моят апарат не прави снимки на миналото! — продължи Кевин и за пръв път беше наистина, действително уплашен. Прекара език по небцето си и усети вкус на метал.

— Просто питах — Пап почука с пръсти до снимките и когато заговори, изглеждаше, че говори по-скоро на себе си, отколкото на Кевин. — Знаеш ли — каза той, — има два уреда, които доскоро смятахме за съвсем обикновени, с които от време на време се случват някои проклети загадъчни неща. Не казвам, че те наистина се случват, само че ако не се случват, значи на света има много лъжци и абсолютни мошеници.

— Какви уреди?

— Магнетофони и фотоапарати полароиди — каза Пап, сякаш все още говореше на снимките или на себе си и в задната стаичка на „Рогът на изобилието“ нямаше никакъв Кевин в прашното пространство, пълно с тракащи часовници. — Да вземем магнетофоните. Знаеш ли колко много хора обявяват, че са записвали гласове на мъртъвци на магнетофон?

— Не — каза Кевин. Не че специално искаше гласът му да излезе приглушен, но така стана — сякаш, по една или друга причина, в дробовете му не беше останал въздух, с който да говори.

— Аз също — каза Пап и размеси снимките с пръст. Пръстът му беше дебел и изкривен, изглеждаше сякаш направен за груби и тромави движения и операции, за смушкване на хора и събаряне на вази от масите, и сигурно причиняваше кръвотечение, ако се опитваше да изрови нещо от ноздрите на притежателя си. Все пак Кевин беше наблюдавал ръцете на този човек и си помисли, че може би само в този пръст има повече грация, отколкото в цялото тяло на сестра му Мег (а може би и в неговото собствено, което вероятно беше причината образът на баща му, който пъргаво хваща майка му в момента на падане, здраво да заседне в него — може би завинаги). Изглеждаше, че пръстът на Пап Мерил всеки момент ще измете всички снимки на пода — без да иска. Този вид тромав пръст сякаш трябваше винаги да мушка, удря и дърпа при това, без да иска — но не го правеше. Резултатът от неспокойните му движения беше само леко разбъркване на фотографиите от полароида.

„Свръхестествено“ — помисли си отново Кевин и леко потрепери. Това беше истинско потреперване — изненадващо, неприятно и малко смущаващо, дори и ако Пап не го беше видял.

— Но има някакъв начин, по който те го правят — каза Пап, като че ли Кевин го беше попитал. — Кои са те ли? Да пукна, ако знам. Мисля, че някои от тях са „изследователи на психиката“ или поне наричат себе си така или нещо подобно, но мисля, че много и дори повечето от тях само лъжат, както хората, които използват дъска „уиджа“2 при спиритични сеанси.

Той печално вдигна очи към Кевин, сякаш отново го откри.

— Имаш ли „уиджа“, синко?

— Не.

— Някога играл ли си си с „уиджа“?

— Не.

— И недей — каза Пап по-печално от всякога. — Тези проклети неща са опасни.

Кевин не посмя да каже на стареца, че няма и най малката представа какво значи дъска „уиджа“.

— Както и да е, те слагат магнетофон, който да записва в празна стая. Предполага се, че това става в стара къща, искам да кажа, къща е история, ако могат да намерят такава. Знаеш ли какво искам да кажа, кога то казвам „къща с история“, синко?

— Мисля… като къща с призраци? — рискува Кевин. Откри, че леко се изпотява, както беше ставало миналата година всеки път, когато госпожа Уитекър обявяваше контролно по алгебра.

— Е, нещо такова. Тези… хора… най-много обичат, ако това е къща с жестока история, но приемат и каквото могат да намерят. Както и да е, слагат машинката и записват тази празна стая. После, на другия ден — искам да кажа, че те винаги правят това през нощта, не са доволни, ако не могат да го направят през нощта и дори в полунощ, ако могат да го направят в полунощ, — на следващия ден прослушват записаното.

— Празна стая?

— Понякога — каза Пап със замислен глас, който може би прикриваше някакво по-дълбоко чувство — на лентата има гласове.

Кевин отново потрепери. Все пак върху тази колона имаше йероглифи. Нищо, което да искаш да прочетеш, но все пак… да. Имаше ги.

— Истински гласове?

— Най-често въображение — каза разочароващо Пап. — Но веднъж или два пъти съм чувал хора, на които вярвам, да казват, че са чували истински гласове.

— Но вие никога не сте чували, нали?

— Веднъж — кратко каза Пап и дълго не добави нищо, но тъкмо когато Кевин помисли, че е свършил, добави: — Това беше една дума. Ясна като камбанен звън. Беше записана в антрето на празна къща в Бат. Там един мъж беше убил жена си през четирийсет и шеста.

— Каква беше думата? — попита Кевин и знаеше, че няма да му я кажат, беше толкова сигурен, както и че няма сила на земята, а още по-малко неговата сила на волята, която да му попречи да попита.

Но Пап му каза.

— Леген.

Кевин премига.

— Леген?

— Ъхъ.

— Това не означава нищо.

— Би могло да означава — каза спокойно Пап, — ако знаеш, че той е прерязал гърлото й и после е държал главата й над леген, за да събере кръвта.

— О, Боже!

— Ъхъ.

— О, Боже, наистина ли?

Пап не си направи труда да отговори.

— Дали не са го подправили?

Пап посочи с мундщука на лулата си към снимките от полароида.

— А тези подправени ли са?

— О, Боже!

— Сега, за снимките — каза Пап, както разказвачът бързо преминава към нова глава от романа и прочита думите „През това време, на едно друго място в гората.“ — Виждал съм снимки, на които има хора, за които другите хора се кълнат, че не са били там, когато е правена снимката. А има една — тя е известна, — която една дама направила в Англия. Тя снимала група ловци на лисици, които се връщали вкъщи в края на деня. Виждаш ги, общо двайсет души, как минават по малък дървен мост. От двете страни да моста има селски път, ограден с дървета. Тези, които са най-отпред, вече са преминали моста. А в дясната част на снимката, до пътя, е застанала дама с дълга рокля и шапка с воалетка, така че лицето й не се вижда, а на гърдите й има медальон или може би часовник, има и чантичка, преметната през ръка. Е, когато дамата, която направила снимката, я видяла, била много разстроена и никой не може да й си сърди, синко, защото това, което искам да кажа, е, че тя искала да направи снимка на онези ловци на лисици, които се връщали вкъщи, и на никой друг, защото там нямало никой друг. Само че на снимката има. И когато я погледнеш съвсем отблизо, изглежда, като че ли можеш да видиш дърветата през онази дама.

„Той си измисля всичко това, баламосва ме, а когато си отида, ще има да се смее гръмогласно“ — помисли си Кевин, но знаеше, че Пап Мерил не прави нищо такова.

— Дамата, която направила тази снимка, била отседнала в една от онези големи английски къщи, каквито ги показват на учебните филми по телевизията, и когато показала снимката, казват, че мъжът от къщата веднага припаднал. Тази част може и да е измислена. Вероятно е така. Звучи измислена, нали? Но аз видях тази снимка заедно с рисуван портрет на бабата на този човек и това спокойно може да е била тя. Не може да се каже със сигурност заради воалетката. Но би могла да бъде.

— Би могло и да е някакъв номер — каза слабо Кевин.

— Би могло — каза с безразличие Пап. — Хората измислят всякакви работи. Виж например племенника ми, Ейс — носът на Пап се сбърчи. — Седя четири години в Шоушенк и за какво? Захвана се с хитрини и шерифът Пангборн го тикна в пандиза. Малкият негодник получи каквото заслужаваше.

Кевин, проявявайки мъдрост не за годините си, не каза нищо.

— Но когато на фотографиите се показват призраци, синко — или, както казваш ти, това, което хората обявяват за призраци — това почти винаги става на фотографии от полароид. И почти винаги изглежда като че е станало случайно. А пък снимките на летящи чинии и на Лохнеското чудовище — те почти винаги се появяват на снимки от другия вид. На тези, които някой се е изхитрил да подправи в тъмната стаичка.

Той намигна на Кевин за трети път, за да намекне за всички хитрини (всички възможни), които един безскрупулен фотограф може да е направил в добре оборудвана тъмна стаичка.

Кевин понечи да го попита дали е възможно някой да изхитрува с „уиджа“, но реши да продължи да си затваря устата. Това без съмнение изглеждаше най-мъдрото поведение.

— Да си дойдем на думата — аз те питах дали не си видял нещо познато на тези снимки от полароид.

— Не, не съм — каза толкова сериозно Кевин, че реши, че Пап ще помисли, че лъже, както винаги мислеше майка му, когато той направеше тактическата грешка да прояви настойчивост.

— Ъхъ, ъхъ — каза Пап. Повярва му толкова лесно, че Кевин почти се разстрои.

— Е — каза Кевин след миг тишина, ако не се брояха петдесетте хиляди часовника, — мисля, че това е всичко, нали?

— Може би не — каза Пап. — Това, което искам да кажа, е, че ми идва някаква идея. Имаш ли нещо против да направиш още няколко снимки с този апарат?

— Защо? Те всички са едни и същи.

— Точно там е работата. Не са.

Кевин отвори уста, после я затвори.

— Дори ще ти дам пари за филма — каза Пап и когато видя удивения поглед на Кевин, бързо уточни: — Поне малко.

— Колко снимки искате?

— Ами, ти имаш… какво? Вече двайсет и осем, така ли?

— Да, така мисля.

— Още трийсет — каза Пап след моментен размисъл.

— Защо?

— Няма да ти кажа. Не веднага. — Той извади дебело портмоне, което беше закачено с желязна верижка на една гайка на колана му. Отвори го и измъкна десетдоларова банкнота, поколеба се и добави две еднодоларови с очевидна неохота. — Мисля, че това ще покрие половината.

„Да, така е“ — помисли си Кевин.

— Ако наистина се интересуваш от номера, който прави този апарат, мисля, че ще се бръкнеш за останалите, нали? — Очите на Пап блеснаха срещу него като очите на стар, любопитен котарак.

Кевин разбра, че този човек не само очаква от него да каже „да“; за Пап беше недопустимо той да каже „не“. Кевин си помисли: „Ако кажа «не», той няма да ме чуе; ще каже: «Добре значи, разбрахме се» и аз ще се окажа на тротоара с парите му в джоба си, независимо от това дали съм искал, или не.“

А той имаше пари от рождения си ден.

Както и да е, трябваше да си помисли и за онзи студен вятър. Онзи вятър, който сякаш духаше не от повърхността, а направо от вътрешността на онези снимки, въпреки привидно плоските им, блестящи повърхности. Той чувстваше как този вятър идва от тях въпреки безмълвната им декларация, която гласеше: „Ние сме полароидни снимки и в никакъв случай не можем да говорим или да разбираме, ние само показваме спокойната повърхност на нещата.“ Вятърът съществуваше. Какво да прави с вятъра?

Кевин се поколеба още миг, а ясните очи зад очилата без рамки го измерваха. „Няма да те питам дали си мъж, или мишка — казваха очите на Пап Мерил. — Ти си на петнайсет и това, което искам да кажа, е, че на петнайсет може още да не си мъж, — не съвсем, но си прекалено стар, за да си мишка, и ние двамата го знаем. И освен това не си от гората — ти си от града също както и аз.“

— Разбира се — каза Кевин с куха лекота в гласа. Тя не можеше да излъже нито единия, нито другия. — Мисля, че мога да взема филма тази вечер и да донеса снимките утре след училище.

— Не — каза Пап.

— Утре затворено ли е при вас?

— Не — каза Пап и понеже беше от града, Кевин търпеливо зачака. — Мислиш да направиш всичките трийсет снимки наведнъж, така ли?

— Така мисля. — Но Кевин не беше мислил за това, а го смяташе за естествено.

— Не искам да ги правиш наведнъж — каза Пап. — Няма значение къде ще ги правиш, но има значение кога. Чакай. Нека пресметна.

Пап пресметна и дори написа списък на часовете за снимане и Кевин го прибра в джоба си.

— Така! — каза Пап и бързо потри ръце. Чу се звук, като че ли се търкаха две парчета шкурка. — Ще дойдеш при мен след… о, три дни или как?

— Да… така.

— Обзалагам се, че във всички случаи си съгласен да почакаш до понеделник след училище. — Той хвърли четвърто намигване към Кевин — бавно, лукаво и крайно унижаващо. — Така че приятелите ти да не видят, че идваш тук, и после да ти натякват, искам да кажа.

Кевин се изчерви и наведе очи към работната маса, после започна да събира снимките, за да има какво да прави с ръцете си. Когато беше притеснен, а ръцете му бяха свободни, той пукаше с кокалчетата си.

— Аз… — той започна някакъв абсурден протест, който не беше насочен срещу никого от двамата, после спря и се загледа в една от снимките.

— Какво? — попита Пап. За пръв път, откакто Кевин беше дошъл при него, гласът на Пап звучеше съвсем човешки, но Кевин почти не чуваше думите му — само леко тревожния му тон. — Сега изглеждаш, като че ли ти си видял призрак, момче.

— Не — каза Кевин. — Никакъв призрак. Виждам кой е направил снимката. Кой всъщност е направил снимката.

— За какво говориш?

Кевин посочи една сянка. Той, баща му, майка му, Мег и очевидно и самият господин Мерил я бяха взели за сянката на дърво, което не е в кадъра. Но не беше дърво. Кевин видя това сега, а това, което си видял, вече не можеш да не видиш.

Нови йероглифи върху колоната.

— Не разбирам какво имаш предвид — каза Пап. Но Кевин знаеше, че той има нещо предвид и точно затова гласът му звучи глухо.

— Първо погледнете към сянката на кучето — каза Кевин. — После отново погледнете към тази тук. — Той почука върху лявата страна на снимката. — На снимката слънцето или залязва, или изгрява. Затова всички сенки са дълги и е трудно да се каже какво ги хвърля. Но като погледнах тази, точно сега ми стана ясно.

— Какво ти стана ясно, синко? — Пап посегна към чекмеджето, вероятно отново искаше да извади лупата с лампичката… и после спря. Изведнъж той вече не се нуждаеше от нея. Изведнъж на него също му беше станало ясно.

— Това е сянка на мъж, нали? — каза Пап. — Да бъда проклет, ако сянката не е на мъж.

— Или жена. Не може да се познае. Това са крака — сигурен съм — но те могат да принадлежат и на жена, която носи панталони. Или дори на дете. Когато сянката е такава дълга…

— Ъхъ, не може да се познае.

Кевин каза:

— Това е сянката на този, който е направил снимката, нали?

— Ъхъ.

— Но това не съм аз — каза Кевин. — Тя излезе от моя апарат — както всички други — но аз не съм я правил. Тогава кой я е направил, господин Мерил? Кой?

— Наричай ме Пап — каза безизразно старецът и погледна към сянката на снимката, а Кевин почувства как гърдите му се изпълват с удоволствие. Няколкото часовника, които все още можеха да избързват, започнаха да сигнализират на другите, че е време да се отбележи половината час.