Слънчевото куче

ГЛАВА 9

През септември той изобщо не си задаваше въпроса, дали все пак трябва да продаде полароида — единствените въпроси бяха кога и за колко. Семейство Деливън бяха споменали думата „свръхестествено“ и Пап не ги беше поправил, въпреки че знаеше, че това, което прави „Слънце“-то, изследователите на човешката психика по-скоро биха класифицирали като паранормално, отколкото като свръхестествено явление. Той би могъл да им каже, но ако им беше казал, те двамата можеха да се зачудят как така един собственик на магазин за стари вещи в един малък град би могъл да знае толкова много по въпроса. Фактът беше следният: той знаеше много, защото беше изгодно да знае много, а беше изгодно да знае много заради хората, които за себе си наричаше „моите Луди шапкари“.

Лудите шапкари бяха хора, които правеха записи в празни стаи върху скъпа звукозаписна апаратура, и то не за някаква лудория или трик на някое пиянско празненство, а или защото страстно вярваха в невидимия свят и искаха да докажат съществуването му, или защото искаха страстно да влязат във връзка с приятели или роднини, които „бяха си отишли“ („бяха си отишли“ — така го наричаха винаги — Лудите шапкари никога нямаха роднини, които да направят толкова просто нещо като например да умрат).

Лудите шапкари не само притежаваха и използваха дъски „уиджа“, те провеждаха редовни разговори с „духовни водачи“ в „другия свят“ (никога „небеса“, „ад“ или дори „злачните и покойни места“, а „другия свят“), които ги свързваха с приятели, роднини, кралици, умрели певци на рокендрол дори архизлодеи. Пап познаваше един Луд шапкар от Върмонт, който два пъти седмично разговаряше с Хитлер. Хитлер му беше казал, че всичко това са само злословия, че той поискал мир през януари 1943, обаче онзи кучи син Чърчил му отказал. Хитлер също беше му казал, че Пол Нюмън е извънземен, роден в една пещера на Луната.

Лудите шапкари ходеха на сеанси толкова редовно (и толкова задължително), колкото наркоманите посещават пласьорите си. Те купуваха кристални кълба и амулети, които гарантирано им носеха късмет; организираха собствени малки общества и изследваха къщи с лоша слава, за да открият всички обичайни явления: телеплазма, чукане по масата, летящи маси и легла, студени петна и, разбира се, призраци. Отбелязваха всички такива явления — истински или въображаеми — с ентусиазма на страстни любители на птици.

Повечето от тях прекарваха времето си вълнуващо. Някои — не. Например онзи човек от Уолфбъроу. Той се обесил в покритата с мрачна слава къща на Текумзе, където някакъв фермер денем гощавал съселяните си, а нощем се гощавал с тях на тържествена маса в мазето. Масата била разположена на пода върху утъпкана пръст, в която намерили костите и разложените тела на най-малко дванайсет, а може би трийсет и пет млади мъже — всички разбойници. Човекът от Уолфбъроу бил оставил бележка до дъската „уиджа“: „Не мога да напусна къщата. Вратите са заключени. Чувам го как яде. Опитах памук. Не става.“

„И горкият заблуден глупак наистина е мислил, че наистина е така“ — беше си помислил Пап, след като чу тази история от човек, на когото вярваше.

После и човекът от Дънуич, щата Масачусетс, на когото Пап някога беше продал така наречената тръба за духове за деветдесет долара — човекът беше занесъл тръбата на гробището в Дънуич и трябва да е чул нещо извънредно неприятно, защото оттогава вече шест години беснееше в тапицирана стая в Архъм, напълно умопомрачен. Когато отишъл на гробищата, косата му била черна; когато писъците му разбудили няколко съседи, които живеели достатъчно близо до гробището, за да могат да го чуят, и те извикали полицията, тя била съвсем бяла като виещото му лице.

Освен това жената в Портланд, която загубила окото си, когато един сеанс с дъска „уиджа“ се превърнал в катаклизъм… мъжът в Кингстън, щата Роуд Айланд, който загубил три от пръстите на дясната си ръка, когато задната врата на една кола, в която двама тийнейджъри се самоубили, се затворила върху нея… старата дама, която била докарана в Масачузетската мемориална болница с откъснато почти цяло ухо, когато не по-малко старата й котка Клодет подивяла по време на сеанс…

Пап вярваше на някои от тези неща, не вярваше на други и по повечето нямаше мнение — не защото нямаше достатъчно силни доказателства, а защото не даваше пукната пара за призраци, сеанси, кристални кълба, тръби за духове, подивели котки или за славния Джон Завоевателя. Ако питаха Реджиналд Марион „Пап“ Мерил, Лудите шапкари можеха дружно да отлетят към майната си.

При условие, разбира се, че някой от тях си платеше билета в излишък, преди да вземе следващия рейс.

Пап наричаше тези ентусиасти „Лудите шапкари“ не заради интересите им към призраците — наричаше ги така, защото огромното им мнозинство — понякога се изкушаваше да каже всички — изглежда бяха богати, пенсионирани и просто молеха да бъдат оскубани. Ако имаш желание да прекараш петнайсет минути с тях в кимане и съгласяване, когато те те уверяват, че могат да различат фалшивия медиум от истинския още с влизането си в стаята, без дори да сядат зад масата за сеанси, или ако прекараш също толкова време в слушане на разбъркани гласове — например думи, записани на магнетофон, със съответното изражение на страхопочитание, то можеш да им продадеш четиридоларово преспапие за сто долара, като им кажеш, че веднъж един мъж видял в него образа на умрялата си майка. Усмихваш им се и те ти написват чек за двеста долара. Казваш им една насърчаваща дума и те ти написват чек за две хиляди долара. Ако направиш и двете едновременно, те просто ти поднасят чековата си книжка и те молят да попълниш сумата.

Това винаги беше толкова лесно, колкото да вземеш бонбона на бебе.

Досега.

Пап не пазеше картотека с надпис „ЛУДИ ШАПКАРИ“ в чекмеджето си, също както не пазеше картотека „КОЛЕКЦИОНЕРИ НА МОНЕТИ“ или „КОЛЕКЦИОНЕРИ НА МАРКИ“. Най-многото, което имаше, беше парцаливото тефтерче с телефонни номера, което пазеше в задния си джоб (който, също както и портмонето му беше приел леко извитата неблагородна форма на бута, до който се притискаше всеки ден). Пап пазеше картотеките си там, където човек с работа като неговата трябва винаги да ги пази — в главата си. Имаше осем завършени Луди шапкари, с които имаше работа от години — хора, които не се занимаваха с окултни науки само повърхностно, а се бяха потопили напълно в тях. Най-богатият беше един пенсиониран индустриалец на име Маккарти, който живееше на собствения си остров на около дванайсет мили от брега. Този човек презираше лодките и държеше на постоянна служба пилот, който го прекарваше със самолет до континента и обратно, когато имаше нужда.

Пап отиде при него на 28-и септември — в деня, след като получи апарата от Кевин (той не мислеше, не можеше да мисли за това като за грабеж — така или иначе момчето смяташе да разбие апарата на парчета). Отиде със старата си, но отлично поддържана кола до едно частно летище малко на север от Бутбей Харбър, после стисна зъби, присви очи и прегърна здраво стоманената касетка с полароида „Слънце 660“, докато самолетът „Бийчкрафт“ на Лудия шапкар се втурна по черната писта като палав кон и се издигна във въздуха тъкмо когато Пап беше сигурен, че ще паднат извън издигнатата над брега писта и ще станат на кайма на скалите под тях, и литна към есенните небеса. Беше правил два пъти това пътешествие и всеки път се беше заклевал, че никога вече няма да се качи на този проклет летящ ковчег.

Те подскачаха и пропадаха на по-малко от двеста метра над гладния Атлантик, а пилотът през целия път радостно говореше. Пап кимаше и казваше „ъхъ“, когато му се струваше, че му е мястото да го каже, въпреки че повече го интересуваше неговата неизбежна гибел, отколкото нещо от това, което казваше пилотът.

После островът се появи пред тях със своята ужасно, неприятно, самоубийствено къса писта за приземяване и с широката си къща от червени тухли и гладък камък и пилотът рязко се спусна надолу, а бедният, пълен с киселини стомах на Пап остана някъде във въздуха над тях, после се приземиха с удар и по някакъв чудотворен начин започнаха да рулират, докато спрат — все още живи и здрави, а Пап можеше спокойно отново да повярва, че Бог е само още една измишльотина на Лудите шапкари… поне докато станеше време да се връща в този проклет самолет за обратното пътуване.

— Забележителен ден за летене, нали, господин Мерил? — попита пилотът и разгъна стълбичката пред него.

— От най-хубавите — изръмжа той, после закрачи по пътеката към къщата, пред вратата на която пуйката от Деня на благодарността стоеше и се усмихваше в приятно предчувствие. Пап беше обещал да му покаже „най-страхотното нещо, което ми е попадало“, а Седрик Маккарти гореше от нетърпение да го види. Щеше да му хвърли един бърз поглед от уважение, помисли си Пап, и после ще се бръкне. Той се върна на сушата след четирийсет и пет минути — този път почти не забелязваше ударите, подскоците и главозамайващите спускания, когато „Бийчкрафт“-ът попадна в случайна въздушна яма. Сега той беше един наказан, мрачен човек.

Той беше насочил полароида към Лудия шапкар и му беше направил снимка. Докато я чакаха да се прояви, Лудият шапкар направи снимка на Пап… а когато светкавицата угасна, беше ли чул нещо? Беше ли чул дълбокото, грозно ръмжене на черното куче, или това беше само във въображението му? Най-вероятно във въображението. През живота си Пап беше правил великолепни сделки, а това не се прави без въображение.

И все пак…

Седрик Маккарти — типичен пенсиониран индустриалец и изключителен Луд шапкар, гледаше проявяването на снимките с някакво детско нетърпение, но когато най-сетне те станаха ясни, той погледна към Пап развеселено и дори леко презрително и Пап разбра с непогрешимата си интуиция, която беше развил в продължение на повече от петдесет години, че приказките и намеците, с които обясняваше, че има и друг клиент, който просто ще се продаде, за да получи възможност да купи този апарат — никой от тези обикновено убедителни похвати няма да свърши работа. Пред очите на Седрик Маккарти беше паднала голяма оранжева табела „НЕ РАБОТИ“.

Но защо?

Защо, дявол да го вземе?

На снимката, която беше направил Пап, блясъкът, който беше забелязал Кевин между бръчките на черната муцуна на кучето, очевидно беше станал на зъб — само че думата „зъб“ не изразяваше всичко. Това беше остър зъб на звяр. На тази, която беше направил Маккарти, се виждаше и началото на съседните зъби.

„Това проклето куче има уста като капан за мечки“ — помисли си Пап. Без да иска, в ума му изникна образът на ръката му в тази кучешка уста. Той видя не как кучето я хапе, а как я нарязва на парчета — така, както многото зъби на триона разрязват кората, листата и малките клони на дървото. — „Колко ли би продължило това?“ — почуди се той, погледна към подлите очи, които го гледаха втренчено зад издължената му муцуна, и разбра, че не би траяло дълго. Ами ако вместо това кучето го захапе за слабините? Тогава…

Но Маккарти беше казал нещо и чакаше отговор. Пап го погледна и тлеещата му надежда, че ще направи сделка, която още хранеше, угасна.

Изключителният Луд шапкар, който с удоволствие би прекарал следобеда с вас в опити да извика духа на вашия мил починал чичо Нед, го нямаше. На негово място беше другата страна на Маккарти: твърдоглавият реалист, който беше влизал в класацията на списанието „Форчън“ на най-богатите хора на Америка дванайсет години подред — не защото беше празноглавец, който е имал щастието да наследи едновременно много пари и честни, способни подчинени, а защото беше гений в областта на проектирането и разработките по аеродинамика. Не беше толкова богат, колкото Хауърд Хюз, но не беше и толкова побъркан, колкото беше станал накрая Хюз. Когато ставаше въпрос за психически явления, този човек беше Луд шапкар. Извън тази област обаче той беше акула, пред която такива като Пап Мерил изглеждаха като попови лъжички, плуващи в кална локва.

— Съжалявам — каза Пап. — Бях се разсеял за малко, господин Маккарти.

— Казах, че е интригуващо — каза Маккарти. — Особено леките намеци за движещото се време между снимките. Как става това? Апарат в апарата?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Не, не е апарат — повтори Маккарти, говореше на себе си. Вдигна апарата и го разклати близо до ухото си. — По-скоро е някакво устройство с барабан.

Пап се загледа в него без въобще да разбира за какво говори… освен че каквото и да беше, то се превеждаше като „НЕ РАБОТИ“. Такова проклето безбожно пътуване в малкия самолет (а скоро трябваше да го извърши отново), и то за нищо. Но защо? Защо! Беше толкова сигурен за този човек, който, ако му кажеш, че Бруклинският мост е спектрална илюзия от „отвъдния свят“, може и да ти повярва. Тогава защо!

— Прорези, разбира се! — каза Маккарти, зарадван като дете. — Прорези Вътре в корпуса има кръгов ремък на макари с няколко прореза. Всеки прорез съдържа проявена снимка на това куче. Това, че се променят, показва — той отново внимателно погледна снимките, — да, че това куче може да е филмирано, а полароидните снимки да са направени от отделните кадри. Когато се освободи затворът, снимката пада от прореза си и излиза навън. Батерията завърта ремъка толкова, че да го позиционира върху следващата снимка и — заповядайте!

Приятното му изражение изведнъж беше изчезнало и Пап видя човек, който изглеждаше така, сякаш беше постигнал славата и богатството си, като беше вървял върху смазаните, кървящи тела на конкурентите си… и се беше радвал на това.

— Джо ще ви откара обратно — каза той. Гласът му беше станал леден и безизразен. — Добър сте, господин Мерил (този човек, мрачно осъзна Пап, никога вече нямаше да го нарече Пап), трябва да призная. Но тук се разкрихте, макар че успяхте да ме заблудите. Колко смятахте да ми вземете? Всичко се оказа беше напразно, нали?

— Не съм смятал да ви взема и пукната стотинка — смело излъга Пап. — Никога не съм ви продал нито едно нещо, за което да не съм смятал, че е истинско, и това, което искам да кажа, е, че това се отнася и за този апарат.

— Повдига ми се от вас — каза Маккарти. — Не защото ви вярвах; аз съм вярвал и на други, които се оказваха мошеници и лъжци. Не защото сте ми взели парите — това не е най-важното. Повдига ми се от вас, защото от хора като вас научните изследвания на психическите явления са изостанали векове назад, стават само за посмешище — затворен свят на побъркани и глупаци. Единственото утешение е това, че рано или късно хора като вас винаги се разкриват. Ставате лакоми и се опитвате да направите някаква нелепост като това, Не искам да ви виждам, господин Мерил.

Пап беше захапал лулата си в уста, а в треперещата си ръка държеше запалка „Диамантен пламък“. Маккарти го посочи с пръст и заедно с ледените му очи този пръст изглеждаше като дуло на пистолет.

— И ако запалите това смърдящо нещо тук — каза той, — ще накарам Джо да ви го извади от устата и да изсипе жарта в панталоните ви отзад. Така че ако не искате да напуснете къщата ми с пламтящ задник, предлагам ви…

— Какво ви става, господин Маккарти? — изблея Пап. — Тези снимки не излязоха отвътре проявени! Вие ги видяхте как се проявяват със собствените си очи!

— Емулсия, която всеки хлапак ще измайстори с препарати за дванайсет долара — студено каза Маккарти. — Това не е катализаторен фиксаж, какъвто използват хората от „Полароид“, но е нещо подобно. Вие проявявате снимките — или ги създавате от филм, ако правите това — занасяте ги в стандартна тъмна стаичка и ги намазвате отгоре със сместа. Когато изсъхнат, вие ги зареждате. Плътно сиво с бяла рамка. После светлината разрушава домашно приготвената ви емулсия, предизвиква химическа промяна и се изпарява, а отдолу се показва снимка, която сте правили сам преди часове, дни или седмици. Джо!

Преди Пап да може да каже нещо друго, ръцете му бяха хванати и той не толкова премина, колкото беше избутан през обширната, облицована със стъкло всекидневна. И без това не би казал нищо. Още едно от нещата, които добрият бизнесмен трябва да знае, е да разбира кога е победен. Все пак му се искаше да извика през рамо: „Някаква изрусена тъпанарка с кристално кълбо, което е поръчала от списание «Съдба», пуска книга, лампа или нотен лист да лети по стаята и вие се насирате, а когато ви показвам апарат, който прави снимки от някакъв друг свят, вие ме изхвърляте! Вие сте луд като шапкар, така си е! Е, майната ви! Има и други риби в морето!“ Така и беше.

На пети октомври Пап влезе в отлично поддържаната си кола и отиде в Портланд на посещение при сестрите Пъс.

Сестрите Пъс бяха еднояйчни близначки, които живееха в Портланд. Те бяха на около осемдесет, но изглеждаха по-стари от Стоунхендж. Пушеха „Кемъл“ цигара от цигара и го бяха правили от седемнайсетгодишна възраст, както щастливо ви го казваха. Никога не бяха кашляли въпреки шестте кутии, които изпушваха общо всеки ден. Возеха ги — в редките случаи, в които напускаха големия си тухлен дворец в колониален стил — в „Линкълн Континентал“, модел 1958, който имаше мрачния блясък на катафалка. Превозното средство се управляваше от една негърка, която беше съвсем малко по-млада от самите сестри Пъс. Шофьорката най-вероятно беше няма, но може би беше нещо по-особено — едно от наистина мълчаливите човешки същества, които Господ някога е сътворил. Пап не знаеше и никога не беше питал. Той беше имал работа с двете стари дами почти от трийсет години, а негърката беше при тях през цялото това време — главно караше колата, понякога я миеше, понякога косеше моравата или подстригваше плета около къщата, понякога крачеше към пощенската кутия на ъгъла с писма от сестрите Пъс до Бог знае кого (той не знаеше дали негърката въобще беше влизала и дали я пускаха в къщата, но никога не я беше виждал там) и през цялото това време той никога не беше чувал това чудесно създание да проговори.

Дворецът в колониален стил беше в окръга Брам Хол на Портланд, което за Портланд беше това, което е кварталът Бийкън Хил за Бостън. За Бостън — този град на боба и треската — се казваше, че фамилията Кабът говори само с фамилията Лоуъл, а фамилията Лоуъл говори само с Бога, но сестрите Пъс и малкото останали техни връстници в Портланд спокойно можеха да твърдят и твърдяха, че фамилията Лоуъл само се е включила като частна линия години след като фамилията Диър и връстниците им от Портланд бяха установили първоначалната връзка.

И, разбира се, никой, който беше с всичкия си, не би ги нарекъл „сестрите Пъс“ в лицето им, както никой, който беше с всичкия си, не би си почесал носа с верижен трион. Те бяха „сестрите Пъс“ само когато не присъстваха (и когато човек беше наистина сигурен, че е в компания, в която няма някое дрънкало), а истинските им имена биха госпожица Елюсипъс Диър и госпожа Мелюсипъс Верил. Баща им в своята решимост да съчетае правоверното християнство с демонстрацията на своята ерудиция им беше дал две от трите имена на близнаците, които бяха станали светии… но които за нещастие бяха светии от мъжки пол.

Съпругът на Мелюсипъс беше умрял преди много години по-точно по време на битката при залива Лайте през 1944 година, но оттогава тя решително беше запазила името му, поради което ставаше невъзможно да ги наричат „госпожиците Диър“. Не — трябваше да се упражняваш да изговаряш тези проклети извъртени имена, докато излязат от устата ти гладки като лайно от задник, намазан с восък. Ако сбъркаш веднъж, те ти го натякват и можеш да изгубиш благоволението им за цели шест месеца или за година. Ако сбъркаш два пъти, не си прави труда да им се обаждаш отново. Никога.

Пап караше със стоманената касетка, в която беше фотоапаратът полароид, на седалката до него и безкрайно си повтаряше имената им с тих глас:

— Елюсипъс. Мелюсипъс. Елюсипъс и Мелюсипъс. Ъхъ. Всичко е наред.

Но, както се разбра, това беше единственото нещо, което беше наред. Те поискаха да имат полароида не повече, отколкото го искаше Маккарти… макар че Пап беше толкова стреснат от онази среща, че влезе напълно подготвен да вземе десет хиляди долара по-малко — или петдесет процента от първоначалната му лична оценка на това, колко може да се измъкне от апарата.

Старата негърка почистваше листата с гребло и под тях се откриваше морава, която, въпреки че беше октомври, беше все още зелена като сукното на билярдна маса. Пап й кимна. Тя го погледна, погледна през него, и продължи да изтребва листата. Пап натисна звънеца и той издрънча някъде в дълбочината на къщата. Дворец изглеждаше съвсем правилно употребена дума за жилището на сестрите Пъс. Въпреки че то далеч не беше толкова голямо, колкото някои от старите домове в района Брамхол, постоянният полумрак, който цареше вътре, го правеше да изглежда много по-голямо. Звукът от звънеца наистина сякаш доплува от дълбините на стаите и коридорите, а звукът на този звънец винаги извикваше в ума на Пап определен образ: каруца с трупове, която минава по улиците на Лондон през годината на чумата, а каруцарят непрестанно бие камбаната си и вика: „Изнасяйте мъртвите си! Изнасяйте мъртвите си! В името на Бога, изнасяйте мъртвите си!“

Сестрата Пъс, която отвори вратата след около трийсет секунди, изглеждаше не само мъртва, но и балсамирана — мумия, между чиито устни някой на шега беше мушнал тлееща угарка.

— Мерил — каза госпожата. Роклята й беше тъмносиня, косата й беше в същия цвят. Тя се опита да му каже нещо, както важна дама би казала на търговски пътник, който е сбъркал вратата, но Пап видя, че тя беше по свой начин не по-малко възбудена, отколкото беше бил и онзи кучи син Маккарти — с тази разлика, че сестрите Пъс бяха родени в Мейн, израсли в Мейн и щяха да умрат в Мейн, докато Маккарти беше паднал някъде от Средния запад, където изкуството и занаята на мълчанието явно не се смятаха за важна част от възпитанието на детето.

Някъде иззад края на гостната от коридора прелетя сянка — едва се виждаше зад костеливото рамо на сестрата, която беше отворила вратата. Другата. О, те бяха нетърпеливи, наистина. Пап се зачуди дали все пак не може да изцеди от тях дванайсет хилядарки. Може би дори четиринайсет.

Пап знаеше, че би могъл да каже: „Дали имам честта да говоря с госпожица Диър, или с госпожа Верил?“ — и това щеше да бъде напълно и в реда на нещата, и учтиво, но той и по-рано беше имал работа с тези две ексцентрични стари кикимори и знаеше, че сестрата Пъс, която беше отворила вратата, не би повдигнала и вежда, нито би помръднала с ноздра, а просто би му казала коя е, но от това все пак би загубил минимум хиляда долара. Двете изпитваха голяма гордост от мъжките си имена и бяха склонни да се държат много по-любезно с човек, който е направил опит и не е познал, отколкото с човек, който е постъпил като страхливец.

И така, като бързо изрече наум молитва езикът му да не го провали сега, когато е настъпил моментът, той даде всичко, на което беше способен, и с удоволствие чу, че имената излязоха изпод езика му гладко като зехтин:

— Елюсипъс или Мелюсипъс? — попита той, а лицето му показваше, че не се притеснява от произнасянето на имената повече, отколкото ако те бяха Джоан или Кейт.

— Мелюсипъс, господин Мерил — каза тя и, добре, сега той беше господин Мерил и беше сигурен, че всичко ще мине толкова гладко, че повече едва ли би могло да се желае, но грешеше толкова, колкото би могло да се сгреши. — Ще влезете ли?

— Много благодаря — каза Пап и влезе в мрачните дълбини на двореца Диър.

— О, Боже — беше казала Елюсипъс Диър, когато полароидната снимка започна да се проявява.

— Колко жестоко изглежда! — каза Мелюсипъс Верил и гласът й беше пълен е истинско отвращение и страх.

Кучето наистина ставаше по-грозно — Пап трябваше да признае това — и имаше и още нещо, което го тревожеше още повече: подреждането на снимките във времето, изглежда, се ускоряваше.

Той беше сложил сестрите Пъс на канапето им в стил „Кралица, Ан“, за да направи демонстрационната снимка. Фотоапаратът светна с ярката бяла светлина на светкавицата си и това само за миг превърна стаята от зона на чистилището между земята на живите и тази на мъртвите, където съществуваха тези две антики, в нещо плоско и безвкусно като полицейска снимка на музей, в който е било извършено престъпление.

Само че снимката, която се появи, не изобразяваше сестрите Пъс, седнали една до друга на канапето в хола като две еднакви подпори за книги. Снимката изобразяваше черното куче — сега обърнато точно срещу фотоапарата и срещу този фотограф, който беше достатъчно луд, за да стои там и да продължава да му прави снимки. Сега всичките му зъби се виждаха в лудо, убийствено ръмжене, а главата се беше наклонила леко, по животински наляво. Тази глава, помисли си Пол, щеше да продължи да се накланя и тогава, когато то се хвърлеше към жертвата си, щеше да изпълнява две цели: да скрие уязвимата зона на врата му от възможно нападение и да постави главата в позиция, в която, след като зъбите здраво са захапали плътта, тя би могла да се изправи нагоре, отхапвайки голямо парче жива тъкан от мишената си.

— Толкова е ужасно — каза Елюсипъс и сложи мумифицирана ръка върху набръчканата плът на шията си.

— Толкова кошмарно — почти изстена Мелюсипъс и запали нова „Кемъл“ от угарката на старата, а ръката й трепереше толкова силно, че тя за малко не одраска напуканото и набраздено ъгълче на устата си.

— Това е абсолютно не-об-яс-ни-мо! — каза триумфално Пап, като си мислеше: „Бих искал да сте тук, господин Маккарти, доволен задник такъв. Ето тук две дами, които неведнъж са обиколили земята, но не мислят, че този проклет апарат е само някакъв карнавален фокус!“

— Дали показва нещо, което се е случило? — прошепна Мелюсипъс.

— Или нещо, което ще се случи? — добави Елюсипъс с не по-малко благоговеен шепот.

— Не знам — каза Пап. — Всичко, което знам, е, че през живота си съм виждал много чудновати неща, но никога не съм видял нещо по-чудновато от тези снимки.

— Не съм изненадана! — това беше Елюсипъс.

— Нито пък аз! — а това Мелюсипъс.

Пап възнамеряваше да започне разговор за цената — деликатен въпрос, независимо с кого си имаш работа, но най-деликатен от всичко, когато си имаш работа със сестрите Пъс — когато ставаше дума за пазарлък, те се държаха деликатно като две девици — каквато, доколкото знаеше Пап, беше поне едната от тях. Тъкмо решаваше да подходи с нещо от вида на: „Отначало никога не ми беше минавало през ума да продам нещо като това, но…“ (този подход беше по-стар и от сестрите Пъс — макар и не много, както можеш да разбереш, ако ги разгледаш по-отблизо — но когато си имаш работа с Луди шапкари, това ни най-малко няма значение; всъщност те обичаха да им казват това точно така, както малките деца обичат да им разказват многократно едни и същи приказки), когато Елюсипъс го повали на земята с думите:

— Не знам какво смята сестра ми, господин Мерил, но аз не бих се чувствала спокойно да обсъждам каквото и да било, предложено от вас — тук последва лека, болезнена пауза, — докато не занесете този ужасен… този фотоапарат или каквото и да е това ужасно нещо… обратно в колата си.

— Аз няма какво да добавя — каза Мелюсипъс, смачквайки полуизпушената си „Кемъл“ в пепелник с форма на риба, който правеше всичко само дето не можеше да изплюва угарките от цигари „Кемъл“.

— Призрачните фотографии — каза Елюсипъс — са нещо друго. Те имат известно…

— Достойнство — предложи Мелюсипъс.

— Да! Достойнство! А това куче… — старицата направо потрепери. — То изглежда като че ли е готово направо да изскочи от снимката и да ухапе някой от нас.

— Всички нас! — уточни Мелюсипъс.

Преди последната размяна на думи Пап беше убеден — може би защото му се налагаше да бъде, — че сестрите просто започват пазарлък и при това в един забележителен стил. Но тонът на гласовете им, а също така и лицата и фигурите им (ако можеше да се каже, че те имат такива неща като фигури) бяха такива, че просто не можеше да не им вярва. У тях нямаше съмнение, че „Слънце“-то показва някакъв вид паранормално поведение… прекалено паранормално, за да им хареса. Те не се пазаряха, не се преструваха, не му правеха номера, за да намалят цената. Когато те казаха, че не искат никаква част от апарата и от странното нещо, което той прави, искаха да кажат точно това; пък и не биха били така неучтиви с него (а в техните представи би изглеждало точно така) да предположат или дори да си въобразят, че целта на идването му е била да го продаде.

Пап огледа гостната. Тя беше като стаята на старата дама от един филм на ужасите, който някога беше гледал на своя видеомагнетофон — някакъв боклук, наречен „Изгорените жертви“, в който един голям стар здравеняк се опитваше да удави сина си в басейна, но никой дори не си съблече дрехите, за да го спаси. Стаята на онази стара дама беше пълна, препълнена, буквално натъпкана със стари и нови фотографии. Те бяха върху масите и върху камината във всякакви рамки; покриваха толкова голяма част от стените, че не можеше да се каже какви бяха шарките на тапетите.

Салонът на сестрите Пъс не изглеждаше чак толкова зле, но все пак имаше много фотографии — може би не по-малко от сто и петдесет, което изглеждаше три пъти повече, отколкото трябва в толкова малка и мрачна стая. Пап беше идвал тук достатъчно пъти, за да забележи повечето от тях, макар и бегло, а някои от тях познаваше и по-добре, защото именно той ги беше продал на Елюсипъс и Мелюсипъс.

Сестрите имаха много повече „призрачни фотографии“, както ги беше нарекла Елюсипъс Диър — може би общо хиляда, но явно дори и те бяха разбрали, че стая с размерите на тяхната гостна е ограничена както по отношение на изложбена площ, така и по отношение на вкус. Останалите призрачни фотографии бяха пръснати по останалите четиринайсет стаи. Пап ги беше виждал всичките. Той беше един от малкото щастливци, на които беше разрешено това, което сестрите Пъс с проста величественост наричаха „обиколката“. Но тук, в гостната, те пазеха ценните „призрачни фотографии“, а най-ценната от ценните привличаше погледа с простия факт, че стоеше в горда самота върху капака на затвореното пиано „Стейнуей“ до полукръглите прозорци. На нея един труп се издигаше от ковчега си пред очите на петдесет или шейсет ужасени опечалени. Беше фалшификация, разбира се. И дете на десет — по дяволите, дете на осем години — би разбрало, че е фалшификация. В сравнение с нея фотографиите на танцуващите елфи, която беше подлудила бедния Конан Дойл в края на живота му, изглеждаше съвършена. Всъщност като огледа стаята, Пап видя само две фотографии, които не са очевидни фалшификации. При тях беше необходимо по-близко изучаване, за да се разбере как бяха постигнати триковете. И все пак тези две древни кокошки, които през целия си живот бяха събирали „призрачни фотографии“ и се смятаха за големи експерти в тази област, се държаха като две момиченца от филм на ужасите, когато им беше показал не просто паранормална снимка, а истински дяволски паранормален фотоапарат, който не правеше своя трик само веднъж, след което да свърши — като онзи, който беше направил снимката на дамата призрак, която гледаше как ловците на лисици се връщат у дома, а такъв, който я правеше отново, и отново, и отново, И колко ли бяха изхарчили за такива неща, които не бяха нищо друго освен боклук! Хиляди? Десетки хиляди? Стотици…

— … да ни покажете? — питаше го Мелюсипъс.

Пап Мерил с усилие изкриви устните си в нещо, което явно беше прилично подобие на усмивката на доморасъл философ, защото те не показаха никаква изненада или недоверие.

— Извинете ме, мила госпожо — каза Пап. — Умът ми витаеше някъде за няколко минути. Мисля, че това се случва на всички с времето.

— Ние сме на осемдесет и три и нашите умове са ясни като стъкло на прозорец — каза Елюсипъс с явно неодобрение.

— Току-що измито стъкло на прозорец — добави Мелюсипъс. — Аз питах дали нямате някакви нови фотографии, които да ни покажете… след като махнете това отвратително нещо, разбира се.

— Минаха векове, откакто не сме виждали, наистина добри — каза Елюсипъс и запали нова „Кемъл“.

— Миналия месец бяхме на Конгреса на медиумите и гадателите от Нова Англия в Провиданс и докато лекциите бяха много задълбочени…

— … и въодушевяващи…

— …толкова много от фотографиите бяха откровени фалшификации! Дори дете на десет…

— … или седем…

— … може да го разбере. Така че… — Мелюсипъс направи пауза. Лицето й изразяваше объркване, което сякаш й причиняваше болка (мускулите на лицето й отдавна не можеха да изразяват леко задоволство или ведро разбиране) — Аз съм озадачена. Господин Мерил, трябва да призная, че съм малко озадачена.

— Тъкмо щях да кажа същото — каза Елюсипъс.

— Защо донесохте това ужасно нещо? — попитаха Мелюсипъс и Елюсипъс в отлична хармония, която се нарушаваше само от никотиновото стържене на гласовете им.

Желанието, което Пап изпита да каже: „Защото не знаех какви посрани кикимори сте вие двете“, беше толкова силно, че в продължение на една секунда, изпълнена с ужас, той вярваше, че беше го казал и се сви в очакване в затвореното пространство на гостната да се издигне двоен писък на ярост — два писъка, които биха прозвучали като скърцане на ръждясали верижни триони, захапали твърди чамови чепове и биха продължили да се издигат, докато стъклата на всяка фалшива снимка в стаята се пръснат от вибрациите.

Мисълта, че е изговорил такава ужасна мисъл на глас, трая само част от секундата, но когато той отново я преживяваше в следващите будни нощи, докато часовниците тихо цъкаха долу (и докато полароидът на Кевин Деливън безсънно се беше свил в заключеното чекмедже на работната маса), тя му се струваше много по-дълга. В тези безсънни часове той понякога се хващаше, че има желание да го беше казал, но се чудеше дали не губи разсъдъка си.

Това, което наистина направи, беше да реагира бързо и с непогрешим инстинкт за самосъхранение, което беше почти благородно. Да избухне пред сестрите Пъс би му донесло огромно удовлетворение, но за съжаление това би било краткотрайно удовлетворение. Ако ги беше поласкал — което те всъщност очакваха, защото цял живот бяха обливани с мазни ласкателства (въпреки че това не беше допринесло абсолютно никак за вида на кожата им), — той може би щеше да може да им продаде глупашки „призрачни фотографии“ за още три или четири хиляди долара, стига да не ги умореше ракът на белите дробове, който задължително трябваше да хване поне едната от тях поне преди една дузина години.

А освен това в живота на Пап имаше и други Луди шапкари, макар и не толкова много, колкото той беше мислил през деня, в който беше решил да посети господин Маккарти. Една малка проверка беше установила, че двама от тях бяха умрели, а един се учеше да плете кошници в разкошно уединение в Северна Калифорния, за да ги доставя на невероятно богатите, които също бяха се побъркали безнадеждно.

— Всъщност — каза той — аз донесох апарата, за да можете вие, уважаеми дами, да го видите. Това, което искам да кажа — побърза да продължи той, след като забеляза вцепенените им от страх изражения, — е, че знам какъв голям опит имате вие в тази област.

Вцепенението се превърна в удовлетворение — сестрите си размениха спокойни, самодоволни погледи и Пап откри, че желае да може да натопи няколко от проклетите им пакети „Кемъл“ в бензин, да ги натика в тесните им старомомински задници и да поднесе клечка кибрит. О, как щяха да запушат тогава. Биха пушили точно като задръстени комини, искаше да каже.

— Мислех си, че може да ми дадете някакъв съвет какво да правя с апарата, искам да кажа — завърши той.

— Унищожете го — каза незабавно Елюсипъс.

— Аз бих използвала динамит — каза Мелюсипъс.

— Първо киселина, после динамит — каза Елюсипъс.

— Точно така — завърши Мелюсипъс. — То е опасно. Не е необходимо да видиш онова дяволско куче, за да го разбереш. — Тя все пак погледна и двете погледнаха и по лицата им преминаха еднакви изражения на отвращение и страх.

— Можеш да почувстваш как злооото излиза от него — каза Елюсипъс с толкова злокобен глас, че би трябвало да изглежда смешно като гимназистка, която играе ролята на вещица в „Макбет“ — но някак си не беше. — Унищожете го, господин Мерил. Преди да се е случило нещо ужасно. Преди — може би ще забележите, че казвам само може би — то да е унищожило вас.

— Хайде, хайде — каза Пап и с раздразнение откри, че също без да иска изпитва известно безпокойство, — това заключение е малко прекалено. Това е само фотоапарат, искам да кажа.

Елюсипъс каза тихо:

— И планшетът, който извади окото на бедната Колет Симоно преди няколко години — и той беше само парче фибростъкло.

— Поне докато онези глупави, глупави, глупави хора сложиха пръсти върху него и го разбудиха — каза още по-тихо Мелюсипъс.

Като че ли нямаше какво повече да се каже. Пап взе фотоапарата — внимателно го хвана за ремъка, без да докосва самия апарат, макар че си казваше, че го прави само заради двете стари кокошки — и стана.

— Е, вие сте експертите — каза той. Двете старици се спогледаха и се надуха.

Да — отстъпление. Отстъпление беше отговорът… поне засега. Но той още не беше се предал. Щеше да изгрее слънце и на неговата улица.

— Не искам да ви отнемам повече от времето, а и в никакъв случай не искам да ви причинявам неудобство.

— О, няма никакво неудобство! — каза Елюсипъс и също стана.

— Напоследък имаме гости толкова рядко! — каза Мелюсипъс и също стана.

— Сложете го в колата си, господин Мерил — каза Елюсипъс, — и после…

— … елате да пием чай.

— Хубав чай!

И макар че Пап не искаше нищо друго на света освен да излезе оттук (и да им каже точно, че: „Благодаря, но не, благодаря. Искам да се разкарам оттук.“), той направи почтителен полупоклон и се извини по същия начин.

— За мен ще бъде удоволствие — каза той, — но се боя, че имам друга среща. Не идвам в града толкова често, колкото бих желал. — „Ако си тръгнал да лъжеш, трябва да изречеш цял куп лъжи“ — често беше казвал собственият баща на Пап и това беше съвет, който той беше запомнил. Погледна часовника си.

— Вече се задържах доста. Момичета, боя се, че заради вас закъснях, но предполагам, че не съм първият мъж, на когото се случва това.

Те се изкискаха и наистина се изчервиха еднакво — с цвета на много стари рози.

— О, господин Мерил! — изчурулика Елюсипъс.

— Поканете ме следващия път — каза той и се усмихна така, че чак го заболяха бузите. — Поканете ме следващия път, за Бога! Просто само ме поканете и гледайте дали няма да кажа „да“ по-бързо, отколкото препуска кон!

Той излезе и след като едната от тях бързо затвори вратата след него (може би си мислят, че проклетите им фалшиви призрачни фотографии ще избелеят от слънцето, горчиво си каза Пап), се обърна и щракна с полароида към старата негърка, която все още изтребваше листа. Направи го импулсивно — както човек с жестока жилка в характера импулсивно може да свие от селския път, за да прегази скунк или енот.

Горната устна на негърката се надигна с ръмжене и Пап с изненада видя, че тя всъщност размахва срещу него два пръста — знак на дяволското око.

Влезе в колата си и бързо потегли на заден ход през двора.

Вече беше наполовина на улицата и се обърна, за да погледне дали не идва друга кола, когато погледът му попадна върху полароидната снимка, която току-що беше направил. Тя още не беше проявена напълно — изглеждаше белезникава и размазана като всички полароидни снимки, които още не са се проявили.

И все пак беше излязла дотолкова, че само от бързия поглед към нея дъхът на Пап, започнал да изпълва дробовете му, изведнъж престана като бриз, който неочаквано, за миг, спира съвсем. И самото му сърце сякаш щеше да спре на средата на удара.

Това, което си беше представял Кевин, сега се случваше. Кучето беше завършило завъртането си и беше започнало неумолимото си, неизбежно, неотклонно приближаване към фотоапарата и към този, който го държеше… а този път го беше държал той, нали? Той, Реджиналд „Пап“ Мерил, го беше вдигнал и беше щракнал към старата негърка в поривисто движение, както дете, което са напляскали, пръска някое гърне от кол на оградата със сачмалийката си, защото не може да застреля баща си, въпреки че в този момент на унижение и горящ задник точно след боя би било повече от щастливо да го направи.

Кучето идваше. Кевин беше разбрал какво ще се случи и Пап също трябваше да го разбере, ако беше имал случай да помисли малко, което не беше направил — въпреки че от този момент нататък едва ли щеше да мисли за нещо друго, когато мислеше за апарата и щеше да открие, че тези мисли запълват все повече и повече от времето му — както, докато е буден, така й докато спи.

„То идва“ — помисли си Пап със същия вледеняващ ужас, който един мъж може да почувства, когато стои в тъмнината и някакво Нещо, някакво неизразимо и немислимо Нещо се приближава към него с острите си като бръснач нокти и зъби. „О, Боже, то идва, онова куче идва.“

Но то не само идваше — то и се променяше.

Беше невъзможно да се каже по какъв начин. Очите го боляха — раздвоени между това, което трябваше да виждат, и това, което наистина виждаха, и в края на краищата единственото, за което можа да се сети, беше, че някой сякаш е сменил обектива на апарата — от нормален на широкоъгълен, така че челото на кучето със снопчетата рошава козина по някакъв начин едновременно се увеличаваше и намаляваше, а убийствените му очи се бяха оцветили с мръсни едва забележими червени оттенъци като червените искри, които светкавицата на полароида понякога поставя в очите на хората на снимките.

Тялото на кучето изглеждаше удължено, но не изтънено — ако се беше изменило, беше станало по-дебело — не по-тлъсто, а по-мускулесто.

И зъбите му бяха по-големи. По-дълги. По-остри.

Пап изведнъж осъзна, че си спомня санбернара на Джо Камбър — Куджо — този, който беше убил Джо, онзи стар пияница Гари Първиър и Големия Джордж Банерман. Кучето беше побесняло. Беше държало една жена и едно младо момче в повредената им кола до къщата на Камбър и след два или три дни момчето беше умряло. И сега Пап се чудеше дали в капана на димящата фурна на колата си през тези дълги дни и нощи те бяха виждали това — това или нещо подобно на това — мътните червени очи, дългите остри зъби…

Прозвуча нетърпелив клаксон.

Пап изкрещя, сърцето му не само отново се разтупка, а загърмя — като мотор на състезателна кола от „Формула 1“.

Един пикап заобиколи колата му, която все още беше наполовина в двора и наполовина на тясната квартална уличка. Шофьорът на пикапа промуши юмрук през отворения си прозорец и средният му пръст щръкна.

— Върви на майната си, копеле! — изкрещя Пап. Измина на заден ход останалата част до улицата, но на такива тласъци, че се удари в бордюра на отсрещната страна. Завъртя отчаяно кормилото (междувременно, без да иска, натисна клаксона) и потегли. Но след като измина три квартала в посока юг, трябваше да спре и просто да остане зад кормилото в продължение на десет минути, докато треперенето му отмине достатъчно, за да може да кара. Толкова за сестрите Пъс.

През следващите пет дни Пап прелисти останалите имена от списъка в главата си. Цената, която щеше да поиска и която беше започнала от двайсет хиляди долара при Маккарти и беше слязла до десет хиляди при сестрите Пъс (макар че и в двата случая не беше стигнал дотам, че да назовава цена), слизаше постоянно, докато запасът се изчерпваше. Най-накрая стигна до Емъри Чафи и възможността да реализира най-много две хиляди и петстотин.

Чафи представляваше удивителен парадокс — в целия опит на Пап с Лудите шапкари опит, който беше дълъг и изключително разнообразен — Емъри Чафи беше единственият от вярващите в „другия свят“, който нямаше абсолютно никакво въображение. Изненадващо беше, че с такива способности той въобще беше допуснал мисълта за „другия свят“, удивително, че вярваше в него, а това, че плащаше добри пари, за да колекционира предмети, свързани с него, беше нещо, което Пап намираше за абсолютно поразително. Но това беше така и Пап щеше да постави Чафи на много по-високо място в списъка си, ако не беше дразнещият факт, че Чафи без съмнение беше последният от онези, за които Пап мислеше като за богати Луди шапкари. Той се справяше с живота, но не успяваше да задържи последните останки от това, което някога беше било голямо семейно богатство. А оттук — ново голямо намаление в началната цена на полароида на Кевин.

„Но — помисли си той, докато колата му навлизаше в обраслия двор на това, което през двайсетте години беше една от най-хубавите летни къщи на Себаго Лейк и което сега беше само на едно или две крачки от вероятността да стане една от най-разнебитените къщи за целогодишно живеене (къщата на Чафи в квартала Брамхол в Портланд беше продадена за неплатени данъци преди петнайсет години) — ако някой въобще купи тоя скапан апарат, смятам, че това ще е Емъри.“

Единственото, което наистина го беше притеснило — и го притесняваше все повече и повече, докато той безполезно се движеше по списъка — беше демонстрацията. Той можеше да описва какво прави апаратът до посиняване, но дори и стар глупак като Емъри Чафи не би дал добри пари само въз основа на описание.

Понякога Пап си мислеше, че е било глупаво да кара Кевин да щрака всичките тези снимки, за да може да се направи видеолентата. Но когато се замисляше по-добре, не беше сигурен, че това имаше някакво значение. Оттатък, в онзи свят, времето течеше (защото, подобно на Кевин, и той беше стигнал до мисълта, че заснетото е действителен свят) и то течеше много по-бавно, отколкото в този свят… но дали се ускоряваше, когато кучето се доближаваше до апарата? Пап мислеше, че е така. Движението на кучето покрай оградата отначало едвам се виждаше; сега само слепец би могъл да не забележи, че с всяко щракване на затвора кучето е все по-близко. Разликата в разстоянията се виждаше дори и ако направиш две снимки веднага една след друга. Беше така сякаш времето оттатък се опитва да… е, опитва се някак да се закачи и да се синхронизира с времето тук.

Дори и ако това беше всичко, щеше да бъде достатъчно зле. Но това не беше всичко.

Това не беше куче, дяволите да го вземат.

Пап не знаеше какво е това, но знаеше също толкова добре, колкото знаеше, че майка му е погребана в гробището „Хоумланд“, че това не е куче.

Помисли си, че това е било куче, когато се е промъкнало покрай коловете на оградата, която вече беше останала на три метра зад него; то беше приличало на куче, макар и на изключително гадно куче, след като беше обърнало главата си достатъчно, за да може добре да се разгледа физиономията му.

Но сега то не му приличаше на нито едно същество, което някога е съществувало на Божията земя, а вероятно и в ада на Луцифер. А още повече го безпокоеше следното: малкото хора, на които беше демонстрирал фотографиите, като че ли не виждаха това. Те неизбежно се отвращаваха, неизбежно казваха, че кучето е най-грозният, гадният помияр от сметището, който някога са виждали, но това беше всичко. Никой от тях не беше сметнал, че при приближаването си към фотографа кучето в „Слънце“-то на Кевин се превръща в някакво чудовище. При приближаването си към обектива, който представляваше някакъв портал между онзи свят и този.

Пап отново си помисли (както беше помислил и Кевин): „Но то никога няма да премине. Никога. Ако ще се случва нещо, аз ще ви кажа какво ще стане, защото това нещо е животно — може би грозно, дори страшно, като ония неща, които малките деца си представят скрити в гардеробите, след като мамчетата им загасят лампата, но все пак си е животно и ако нещо се случи, то ще е следното: ще има една последна снимка, в която всичко ще се вижда в мъгла, защото това дяволско куче ще е скочило, нали си личи, че то смята да го направи, и след това фотоапаратът или вече няма да работи, а дори и да работи, снимките, които ще прави, ще са изцяло черни, защото не можеш да правиш снимки с апарат, на който обективът е избит или счупен на две, и ако този, на когото е онази сянка, изпусне апарата, когато дяволското куче го събори заедно с него, а си мисля, че ще го изпусне, то той ще падне на тротоара и вероятно ще се счупи. Това проклето нещо все пак е изцяло от пластмаса, а пластмасата и бетонът съвсем не се понасят.“

Но Емъри Чафи вече беше излязъл на дъсчената си веранда. Боята по дъските се ронеше, а самите дъски бяха разкривени и бодливи, а завесите бяха придобили ръждивия цвят на изсъхнала кръв и по тях се виждаха дупки. Емъри Чафи носеше блейзър, който някога беше бил ясносин, но вече беше почистван толкова пъти, че сега беше е невзрачно сивия цвят на униформата на служител от асансьор. Емъри Чафи с високото чело, което се дръпваше все по-назад, докато накрая изчезваше под малкото останала му коса, а той се хилеше с добродушната си усмивка, която откриваше гигантски заешки зъби и го правеше да изглежда така, както Пап си представяше Зайчето Бъни, ако Бъни беше претърпял някаква съкрушителна задръжка в умственото си развитие.

Пап хвана ремъка на апарата — Боже, колко беше намразил това нещо! — излезе от колата си и с усилие отвърна на поздрава и усмивката на Чафи.

Все пак работата си е работа.

— Грозно кученце, а, какво ще кажеш?

Чафи изучаваше полароидната снимка, която почти се беше проявила. Пап беше обяснил какво прави апаратът и беше окуражен от откровения интерес и любопитство на Чафи. После му беше дал „Слънце“-то, за да направи снимка на каквото иска.

Емъри Чафи с отблъскващата едрозъба усмивка завъртя полароида към Пап.

— Само не на мен — набързо каза Пап. — По-добре да насочите ловджийска пушка към мен, отколкото този апарат.

— Когато продаваш нещо, ти наистина го продаваш — каза одобрително Чафи, но все пак се подчини и завъртя „Слънце 660“ към широкия прозорец, който гледаше към езерото — великолепна гледка, която беше останала толкова богата, колкото семейство Чафи беше било през годините след Първата световна война — златни години, които по някакъв начин бяха започнали да се превръщат в месингови след 1970.

Натисна копчето.

Камерата издаде виещ звук.

Пап потрепери. Осъзна, че сега потреперва всеки път, когато чува този звук — този мляскащ лек вой. Беше се опитал да потисне потреперването, но за свое неудоволствие беше открил, че не може.

— О, да, проклето грозно същество! — повтори Чафи, след като разгледа проявената снимка, и Пап с горчиво удовлетворение видя, че отблъскващата едрозъба усмивка най-сетне е изчезнала. Апаратът беше успял да направи поне това.

И все пак не по-малко ясно му беше, че този човек не вижда това, което вижда той, Пап. Пап беше отчасти подготвен за тази възможност — той все пак беше дълбоко обезпокоен зад безстрастната си маска на янки. Вярваше, че ако имаше силата (защото, изглежда, това беше сила) да вижда това, което вижда Пап, този глупак щеше да се втурне на пълна скорост към най-близката врата.

Кучето — е, не беше куче, но трябваше да го наречеш някак — все още не беше започнало скока си към фотографа, но се приготвяше — задните му крака едновременно се присвиваха и снижаваха върху напукания неизвестен тротоар и това по някакъв начин напомняше на Пап за форсирания автомобил на някой хлапак — тръпнещ, едва задържан от амбреажа в последните секунди на червената светлина, със стрелка на оборотите вече изправена до показание 60х10, с ревящ през хромовите тръби мотор, с дебели грайферни гуми, готови да изпушат в гореща целувка върху асфалта.

Муцуната на кучето вече въобще не можеше да бъде различена. Беше усукана и изкривена като лице на уродлив клоун, което имаше само едно тъмно и злобно око — нито кръгло, нито овално, а някак сълзливо — като жълтък на яйце, промушен със зъбите на вилица. Носът му беше черен клюн с дълбоки пламтящи дупки, пробити от двете страни. А от тези дупки май излизаше дим като пара от гърлото на вулкан! Може би — или може би последното беше само въображение.

„Няма значение — помисли си Пап. — Просто продължи да натискаш копчето или да позволяваш на хората да си играят с него и ще разбереш, нали така?“

Но той не искаше да разбере. Погледна към черното, убиващо нещо, по чиято матова козина бяха полепнали поне две дузини бодили, нещото, което вече нямаше точно козина, а нещо като живи игли и опашка, подобна на средновековно оръжие. Разгледа сянката, която беше разгадало онова проклето сополиво хлапе, и видя, че тя се беше променила. Един от краката на сянката се беше помръднал на една крачка назад — много дълга крачка, дори и като се има предвид ефектът от залязващото или изгряващо слънце (но то залязваше — Пап някак си вече беше съвсем сигурен, че залязва, че в онзи свят отвъд настъпваше нощ, а не ден).

Фотографът оттатък, в онзи свят, най-сетне беше открил, че този обект не смята да стои неподвижен, докато снимат портрета му — че това не е влизало в плана му. То имаше намерение да яде, а не да седи. Това беше планът му.

Да яде и може би по някакъв начин, който той не разбираше, да избяга.

„Разбери! — помисли си той иронично. — Давай! Просто продължавай да правиш снимки! Ще разбереш! Ще разбереш много неща!“

— А вас, сър — казваше Емъри Чафи, защото той беше спрял само за миг, съществата с бедно въображение рядко биват спирани за дълго време от такова обикновено нещо като разсъжденията, — си ви бива като търговец!

Споменът за Маккарти все още беше много близо до повърхността на мозъка на Пап и все още го наскърбяваше.

— Ако мислите, че е фалшификат… — започна той.

— Фалшификат? Съвсем не! Съвсем… не! — едрозъбата усмивка на Чафи се разтегна в отвратителното си великолепие. Той разпери ръце в жест, който казваше „вие се шегувате“. — Но се боя, нали разбирате, че не можем да направим сделка за тази вещ, господин Мерил. Казвам го със съжаление, но…

— Защо? — озъби се Пап. — Щом мислите, че това проклето нещо е фалшификат, защо, по дяволите, не го искате? — и със слисване чу, че гласът му се издига до някакъв жална, упорита ярост. Това никога не се беше случвало — никога в световната история — Пап беше сигурен, че и никога нямаше да се случи. И все пак изглеждаше, че той не може да се освободи от това проклето нещо.

— Но… — Чафи изглеждаше озадачен, сякаш не беше сигурен как трябва да го каже, защото, каквото и да имаше да каже, му изглеждаше съвсем очевидно. В този момент той приличаше на приятен, но немного способен начален учител, който се опитва да научи дете със забавено развитие как да връзва обувките си. — Но апаратът не прави нищо, нали?

— Не прави нищо? — почти изкрещя Пап. Не можеше да повярва, че е загубил самообладание до такава степен, и все повече го губеше. Какво ставаше с него? Или по-точно какво този копелдашки апарат правеше с него? — Не правел нищо? Какво? Да не сте сляп? Прави снимки от друг свят Прави снимки, които се движат във времето, независимо от това, къде ги снемеш в този свят! И това… това нещо… това чудовище…

О, Боже. Най-сетне беше го направил. Най-сетне беше отишъл твърде далеч. Можеше да види това по начина, по който Чафи го гледаше.

— Но това е само куче, нали? — каза Чафи с нисък, успокояващ глас. Глас от онези, с които се опитваш да утешиш някой луд, докато сестрите тичат към шкафа, където пазят спринцовките и приспивателните.

— Ъхъ — каза Пап бавно и уморено. — Всичко на всичко куче. Но си казахте „какво проклето грозно същество“.

— Точно така, точно така — съгласи се Чафи прекалено бързо. Пап помисли, че ако усмивката на този идиот стане мъничко по-широка, главата му ще се сцепи на две и горната половина ще се търколи в скута му. — Но… нали разбирате, господин Мерил… какъв проблем е това за колекционера. За сериозния колекционер.

— Не, май не разбирам — каза Пап, но вече бе прехвърлил целия списък на Лудите шапкари — списък, който отначало изглеждаше толкова обещаващ, и май започваше да разбира. Всъщност започваше да вижда цялото множество от проблеми, които полароидното „Слънце“ представляваше за сериозния колекционер. А колкото до Емъри Чафи… един Бог знае какво точно си мислеше Емъри.

— Съвсем сигурно съществуват неща като призрачните фотографии — каза Чафи със спокоен, педантичен глас, от който на Пап му се прииска да го удуши. — Но това не са призрачни фотографии. Те…

— Но сигурно не са и нормални фотографии!

— Точно така смятам — каза Чафи и леко се намръщи. — Но какви фотографии са това? Трудно може да се каже, нали? Може само да се покаже един съвсем нормален апарат, който фотографира куче, което очевидно се подготвя за скок. А след като подскочи, то ще излезе от кадъра на снимката. В този момент могат да се случат три неща. Апаратът може да започне да прави нормални снимки, за каквито е предназначен; може да престане изобщо да прави снимки, защото единственото му предназначение — да фотографира, може да се каже, да документира това куче — е изпълнено; или може просто да започне да прави снимки на онази бяла ограда и зле поддържаната морава зад нея. — Той направи пауза и добави: — Предполагам, че в този момент някой може да мине — след четирийсет фотографии, или след четиристотин, — но ако фотографът не промени ъгъла си, което не изглежда да е направил в нито една от тези, минувачът ще може да се види само от кръста надолу. Повече или по-малко. — И, повтаряйки бащата на Кевин, без дори да знае кой е бащата на Кевин, добави: — Извинете ме, че казвам това, господин Мерил, но вие ми показахте нещо, което е наистина доста скучно.

Тази удивителна, но очевидно искрена забележка накара Пап да пренебрегне мнението на Чафи за неговия разсъдък и да попита отново:

— И това, което виждате, е само куче!

— Разбира се — каза Чафи, изглеждаше леко изненадан. — Уличен помияр, извънредно зъл.

Той въздъхна.

— И не трябва да се взима на сериозно, разбира се. Искам да кажа, че няма да го вземат на сериозно хора, които не ви познават лично, господин Мерил. Хора, които не познават честността ви и познанията ви в тези неща. Прилича на фокус, нали? Дори и не на добър фокус, а просто на игра за деца.

Преди две седмици Пап усърдно би оспорил такава мисъл. Но това беше, преди не да излезе, а да изхвърчи от къщата на Маккарти.

— Е, щом това е последната ви дума… — каза Пап, стана и хвана апарата за ремъка.

— Много съжалявам, че сте направили толкова безполезно пътуване — каза Чафи… и ужасната му усмивка избликна отново, а целите му гумени устни и огромни зъби блестяха от слюнки. — Когато дойдохте, тъкмо смятах да си направя сандвич със свинско. Не бихте ли хапнали с мен, господин Мерил? Правя ги много хубави, ако мога да се похваля. Добавям малко хрян и бермудски лук — това е тайната ми — и после…

— Ще тръгвам — каза тежко Пап. Както и в гостната на сестрите Пъс, всичко, което искаше точно сега, беше да се махне оттук и да се отдалечи възможно по-бързо от този ухилен идиот. Пап определено имаше алергия към местата, в които беше залагал и беше загубил. Само че напоследък те бяха станали доста. Дяволски много. — Вече съм вечерял, искам да кажа. Трябва да се връщам.

Чафи се усмихна дружелюбно.

— Трудът на лозаря е тежък, но дава добри плодове — каза той.

„Само че не и напоследък — помисли си Пап. — Напоследък изобщо не дава никакви плодове.“

— Така или иначе, то е живо — отговори Пап и най-сетне успя да излезе от къщата, която беше влажна и студена (а какво беше да живееш на такова място през февруари, просто не можеше да си представи) и миришеше на мишки и плесен може би от прогнилите завеси и калъфите на канапета… или просто на пари, държани дълго на едно място и после извадени. Помисли си, че свежият октомврийски въздух с лекия привкус от езерото и силния аромат на борови иглички ухае по-хубаво от всякога.

Влезе в колата си и я запали. Емъри Чафи — за разлика от сестрата Пъс, която го беше изпратила до вратата и бързо я беше затворила след него, като че ли я беше страх, че слънцето може да я порази и да я превърне в прах като вампир, стоеше на предната веранда, хилеше се с идиотската си усмивка и наистина махаше, като че ли изпращаше Пап на някакво презокеанско пътешествие.

И без да мисли, точно както беше направил снимка на (или поне към) негърката, той щракна Чафи и започналата да се руши къща, която беше всичко, останало от богатството на семейство Чафи. Не си спомняше дали взе апарата от седалката, където го беше захвърлил с отвращение, преди да затвори вратата, дори не осъзнаваше, че апаратът е в ръцете му и че натиска копчето, докато не чу воя на механизма, който избутваше фотографията навън като език, покрит с някаква лигава сива течност — може би магнезиево мляко. Звукът сякаш завибрира по окончанията на нервите му и ги накара да закрещят — беше като чувството, което имаш, когато до новата ти пломба се допре нещо твърде студено или горещо.

С периферното си съзнание схвана, че Чафи се смее, като че ли това е най-добрата проклета шегичка на света, и извади снимката от прореза с някакъв бесен ужас, като си казваше, че си е въобразил моментния звук на ръмженето — звук, който се чува при приближаването на моторница, когато си си потопил главата под водата — казваше си, че си е въобразил моментното чувство, че апаратът се е издул в ръцете му, като че ли някакво огромно вътрешно налягане за миг е тласнало стените му. Натисна копчето на жабката на колата и хвърли снимката вътре, а после затвори жабката с такава сила и бързина, че разцепи нокътя на палеца си чак до живеца.

Потегли рязко, колата подскочи, после едва не удари една от древните ели, които разделяха къщата от дългия двор на Чафи, и по целия път през двора си мислеше, че чува как Емъри Чафи се смее с високо, безумно, радостно мучене: „Хо! Хо! Хо! Хо!“

Сърцето му се блъскаше в гърдите, а главата му се чувстваше така, сякаш отвътре някой удряше с боен чук. Малките снопчета вени, които се преплитаха във всяко от слепоочията му, равномерно пулсираха.

Малко по малко той се овладя. След пет мили човечето вътре в главата му престана да работи с бойния чук. След десет мили (почти по средата на обратния път до Касъл Рок) ударите на сърцето му отново се върнаха към нормалните. И той си каза: „Няма да я поглеждаш. Няма. Нека това проклето нещо си изгние там. Няма смисъл да я поглеждаш, няма смисъл да правиш повече снимки. Време е да отпишеш това нещо, да го минеш на загуба. Време е да направиш това, което трябваше да оставиш да направи момчето.“

И, разбира се, когато стигна до вилната зона Касъл Вю — високо място, от което можеше да се види целият западен Мейн и половината от Ню Хемпшир, той отби колата, изключи двигателя, отвори жабката и извади снимката, която беше направил, с не по-голямо съзнание какво върши, отколкото, ако би го извършил, докато спеше. Снимката, разбира се, се беше проявила вътре — химикалите в този измамно плосък квадрат бяха оживели и бяха свършили обичайната си ефикасна работа. Тъмно или светло, за полароидна снимка това нямаше значение.

Нещото-куче вече беше съвсем приклекнало. Беше готово до крайна степен като запънато петле на пушка. Зъбите му бяха съвсем оголени, така че ръмженето на нещото сега не беше само израз на гняв, а и проста необходимост — как изобщо можеха устните му да покрият тези зъби? Как можеха тези челюсти да дъвчат? То приличаше по-скоро на някакъв странен вид глиган, отколкото на куче, но това, на което наистина приличаше, Пап досега не беше виждал. Не само очите го заболяваха, като го погледнеше — заболяваше го мозъкът. Чувстваше, че просто полудява.

„Защо не се отървеш от този апарат още тук? — изведнъж помисли той. — Можеш. Просто излез, разходи се до онази пропаст и го хвърли. Край. Сбогом.“

Но това щеше да бъде импулсивно действие, а Пап Мерил принадлежеше към племето на Разумните — принадлежеше към него с тялото и душата си, искам да кажа. Не искаше да прави нищо прибързано, за което по-късно можеше да съжалява и…

„Ако не направиш това, по-късно ще съжаляваш.“

Но не. И не. Човек не може да върви против природата си. Това не беше естествено. Трябваше му още време да помисли. Да се увери.

Направи компромис, като изхвърли само снимката и после бързо потегли. Насмалко да повърне, но после му мина. Почувства се малко по-добре. Отново в безопасност в магазина си, той отключи стоманената касетка, извади „Слънце“-то, още веднъж прерови ключовете си и намери между тях този за чекмеджето, в което пазеше „специалните“ си предмети. Започна да пъха апарата вътре… и спря с повдигнати вежди. Образът на дръвника отзад изникна в мозъка му толкова ясно, с толкова ясно очертани подробности, че сам приличаше на снимка.

Помисли си: „Хайде де, човек не можел да върви против природата си. Това е глупост и ти го знаеш. Не е в природата на човека да яде кал, но може да изядеш цяла купа, за Бога, ако някой е насочил пистолет към главата ти и ти каже да го направиш. Знаеш какво е време да направиш сега, приятелче — време е да направиш това, което трябваше да оставиш да направи момчето. Все пак, не си направил никакви инвестиции в тази работа.“

Но в този миг друга част от мозъка му сърдито и разгневено запротестира: „Как да не съм! Направил съм инвестиция, по дяволите! Този хлапак размаза един съвсем нов фотоапарат полароид! Може и да не го е знаел, но това не променя факта, че съм вътре със сто трийсет и девет долара!“

— О, глупости! — измърмори раздразнено Пап. — Не е това! Не е въпросът в шибаните пари.

Не — въпросът не беше в парите. Можеше поне да признае, че въпросът не е в парите. Можеше да си го позволи — наистина Пап можеше да си позволи много неща, включително собствена голяма къща в района Брамхол в Портланд и чисто нов „Мерцедес-Бенц“, който да паркира пред входа й. Никога не би си купил такива неща — стискаше стотинките си и предпочиташе да смята патологичното мизерстване просто като добрата стара пестеливост на янките, — но това не означаваше, че не можеше да ги има, ако поискаше.

Не беше въпросът в парите — беше в нещо много по-важно, отколкото парите изобщо можеха да бъдат. Беше да не бъде изигран. Пап беше си поставил за цел на живота да не бъде изигран и в редките случаи, когато това ставаше, се чувстваше като човек, в чийто череп пълзят червени мравки.

Например случаят с онзи проклет грамофон. Когато Пап разбра, че един антиквар от Бостън — казваше се Донахю — му беше взел петдесет долара повече, отколкото трябваше, за грамофон марка „Виктор-Граф“ от 1915 (който всъщност се оказа много по-честият модел от 1919), той загуби поне триста долара да се коси, понякога чертаеше различни отмъщения (всяко ново по-диво и смешно от предишното), понякога просто се проклинаше, че е бил такъв глупак, и си казваше, че сигурно наистина изкуфява, след като човек като Донахю може да изиграе Пап Мерил. А понякога си представяше как онзи глупак разправя на приятелите, с които играе покер, колко е лесно, по дяволите, и какъв тъпак бил Пап Мерил и че ако се опиташ да продадеш Бруклинския мост на човек като онази полска мишка Мерил в Касъл Рок, този глупак би попитал „Колко?“ После той и приятелчетата му се облягат назад на столовете си около масата за покер (Мерил не знаеше защо винаги ги вижда зад такава маса в това мрачно видение, но така беше), пушат еднодоларовите си пури и се смеят гръмогласно като диваци.

Работата с полароида го разяждаше като киселина, но той все още не беше готов да се отърве от това нещо.

Все още не.

„Ти си луд! — крещеше един глас в него. — Луд си да продължаваш!“

— Да пукна, ако оставя нещата така! — тросна се той на гласа и на празния сенчест магазин, който тиктакаше като бомба в куфар. — Да пукна, ако го направя!

Но това не означаваше, че трябва да хукне на нови глупашки пътешествия в опити да продаде тази проклетия, а сигурно не значеше и да прави нови снимки с нея. Той преценяваше, че вътре са останали поне още три „безопасни“ снимки, а най-вероятно дори още седем, но не той беше човекът, който щеше да провери. Съвсем не.

И все пак, нещо можеше да изскочи. Човек никога не знае. Пък и едва ли можеше да му навреди, или да навреди на някого другиго, ако апаратът си стои заключен в чекмеджето, нали?

— Не — бързо се съгласи със себе си Пап. Пусна апарата в чекмеджето, заключи го, пъхна отново ключовете в джоба си, после отиде до вратата и обърна табелката „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“ с чувството на човек, който най-сетне се е отървал от някакъв досаден проблем.