Слънчевото куче

ЧЕТИРИ СЛЕД ПОЛУНОЩ:Бележка върху „Слънчевото куче“

От време на време някой ме пита:

— Кога ще се откажеш от тези истории на ужасите, Стив, и ще напишеш нещо сериозно?

Преди вярвах, че скритата в този въпрос обида е неволна, но с течение на годините все повече и повече се убеждавах, че не е. Гледах лицата на хората, които могат да изплюят едно такова камъче, разбирате ли, и повечето от тях ми приличаха на пилоти на бомбардировачи, които чакат, за да видят дали последният им заряд от бомби ще се разпръсне, или ще улучи право фабриката за муниции.

В действителност почти всичко, което съм написал — а в това число влизат и доста забавни неща, — е било написано със сериозни мисли в главата. На пръсти се броят случаите, когато съм седял пред пишещата машина и неудържимо съм се смял на някое диво и налудничаво парче от книга, което току-що съм забъркал. Аз никога няма да бъда Рейнолд Прайс или Лари Уойуоуд — нямам такива заложби, — но това не означава, че не съм също толкова привързан към нещата, които правя. Трябва обаче да правя това, което мога да правя — както някога е казал Нилс Лофгрен: „Трябва да бъда своето жалко аз… няма да лъжа никого.“

Ако вашето определение за „сериозно“ е реално — което означава: НЕЩО, КОЕТО НАИСТИНА МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ!!, то вие сте сбъркали адреса и, разбира се, трябва да напуснете сградата. Но моля, докато си отивате, запомнете, че аз не съм единственият, който работи точно на това място — тук е имал кантора Франц Кафка, както и Джордж Оруел, Шърли Джаксън, Хорхе Луис Борхес, Джонатан Суифт, Луис Карол. Един поглед към справочника на стената във входа показва, че между сегашните обитатели са Томас Бъргър, Рей Бредбъри, Джонатан Карол, Томас Пинчън, Томас Диш, Курт Вонегът, Питър Шроб, Джойс Карол Оутс, Айзак Башевис Сингър, Катрин Дън и Марк Халпърн.

Аз правя това, което правя, по най-сериозни причини: любов, пари и призвание. Приказките за ирационалното са най-нормалният начин, който знам, за изразяване на света, в който живея. Тези приказки са ми служили като инструменти и за метафори, и за морал. Те все още ми предлагат най-добрия прозорец, който познавам, по въпроса за това, как възприемаме нещата и по следващия въпрос — как се държим или не се държим въз основа на възприятията си. Аз съм изследвал тези въпроси, доколкото мога, в рамките на таланта и интелигентността си. Не съм носител на Националната награда за роман или наградата „Пулицър“ но съм сериозен, наистина. И ако не вярвате на нищо друго, повярвайте поне на това: когато ви хвана за ръка и започна да приказвам, приятелю, аз вярвам на всяка дума, която казвам.

Много от нещата, които трябва да кажа — онези Наистина Сериозни Неща, — се случват в света на малкия град, в който съм отрасъл и където все още живея. Разказите и новелите са миниатюрни модели на това, което на смях наричаме „истински живот“, и вярвам, че животът, изживяван в малките градове, е един миниатюрен модел на това, което на смях наричаме „общество“. Тази идея наистина е спорна, а да се спори е чудесно (без споровете много литературни критици и преподаватели щяха да се безработни) — просто искам да кажа, че писателят има нужда от някаква площадка за изстрелване и освен твърдото убеждение, че един разказ може да съществува с чест за самия себе си, идеята за малкия град като социален и психологически микрокосмос е моя. Аз започнах да експериментирам с тези неща в „Кери“ и продължих с по-големи амбиции в „Сейлъмс Лот“. Точния ритъм на крачката си обаче улучих чак в „Мъртвата зона“.

Мисля, че това беше първата от историите ми за Касъл Рок (а Касъл Рок е точно градът Джерусълъмс Лот без вампирите). За годините след нейното написване Касъл Рок стана „моят град“ в този смисъл, в който митичният град Изола е градът на Ед Макбейн и Селото на славата в Западна Вирджиния е градът на Дейвид Гръб. От време на време ме извикват в него, за да разгледам живота на жителите му и географските точки, които сякаш управляват живота им — Касъл Хил, Касъл Вю, Касъл Лейк и градските пътища, които го обкръжават като мрежа от запад.

С течение на годините все повече и повече ме интересуваше — почти ме запленяваше — тайният живот на този град, скритите взаимоотношения, които ми ставаха все по-ясни. Много от тази история все още е или ненаписана, или непубликувана: как покойният шериф Джордж Банерман загубва девствеността си на задната седалка на колата на мъртвия си баща, как съпругът на Офелия Тод бива убит от ходеща вятърна мелница, как заместник-шерифът Анди Клътърбък загубва показалеца на лявата си ръка (отрязан от вентилатор и изяден от домашното куче).

След „Мъртвата зона“, която отчасти представлява историята на психотичния Франк Дод, аз написах новела, наречена „Тялото“; „Куджо“ — роман, в който умира добрият стар шериф Банерман; и няколко къси разказа и малки новели за града (най-добрите от тях, поне в моите представи, са „Прекият път на госпожа Тод“ и „Камионът на чичо Ото“). Всичко това е много хубаво, но състоянието на омайване от измислената обстановка може би не е най-доброто нещо на света за един писател. За Фокнър и Дж. Р. Толкин е било, но някое и друго изключение от време на време само потвърждава правилото, а освен това аз не съм от този отбор.

Затова в един момент реших — мисля, първо в подсъзнанието си, където се извършва цялата тази Наистина Сериозна Работа, — че е дошло време да затворя книгата за Касъл Рок, щата Мейн, където живеят и умират много от любимите ми герои. Все пак всичко си има граници. Време е да се местя (може би чак до съседната врата, ха-ха). Но не ми се искаше просто да си отида — искаше ми се да завърша нещата, и то с гръм и трясък.

Малко по малко започнах да схващам как може да стане това и през последните четири години бях зает с написване на трилогия за Касъл Рок, представете си — последните истории за Касъл Рок. Те не са написани подред (понякога си мисля, че „без ред“ представлява историята на моя живот), но сега те са написани и са достатъчно сериозни… но се надявам, че това не означава, че са трезвомислещи или скучни.

Първата от тези истории — „Тъмната половина“, беше публикувана през 1989. Макар че това е предимно историята на Тад Бомон и в по-голямата си част се развива в един град, наречен Лудлоу (градът, в който живее семейство Крийд от „Гробище за домашни любимци“), град Касъл Рок фигурира в приказката, а книгата служи, за да ни запознае с човека, заместил шерифа Банерман — човек на име Алън Пангборн). Шерифът Пангборн е в центъра на последната история от тази поредица — един дълъг роман, наречен „Нужни неща“1, който се планира да излезе през следващата година и ще завърши заниманията ми с това, което местните хора наричат Касъл Рок.

Съединителната тъкан между тези по-дълги работи е разказът, който следва. В „Слънчевото куче“ ще срещнете само някои — почти никои — от по-значимите фигури на Касъл Рок, но ще се запознаете с Пап Мерил, чийто племенник е блудният син на града (както Горди Лашанс е „злият гений“ в „Тялото“) Ейс Мерил. Освен това „Слънчевото куче“ подготвя сцената за финалните фойерверки… и, надявам се, сам по себе си съществува като задоволителна история — такава, каквато може да се прочете с удоволствие, дори ако изобщо не ви интересуват „Тъмната половина“ или „Необходими неща“.

Трябва да се каже и нещо друго: всеки разказ има и своя таен живот съвсем различен от обстановката си, а „Слънчевото куче“ е история за фотоапарати и снимки. Предишната години жена ми Табита започна да се интересува от фотография, откри, че има способности, и започна да се занимава с нея сериозно — с учение, експерименти и много, много практика. Самият аз правя лоши снимки (аз съм един от онези хора, които винаги някак успяват да отрежат главите на хората, да ги снимат с отворена уста или и двете), но много уважавам онези, които правят добри снимки… а целият този процес ме очарова.

През време на експериментите си жена ми получи фотоапарат полароид — от простите, с който може да се справи дори и някой схванат като мен. Този апарат ме очарова. И преди, разбира се, бях виждал полароиди, но никога не бях мислил много за тях, нито пък бях разглеждал отблизо образите, които се получават от тези апарати. Колкото повече си мислех за тях, толкова по-странни ми изглеждаха. Все пак това не са само образи, а са и мигове от времето… и в тях има нещо толкова особено.

Този разказ ми хрумна почти изведнъж една вечер през лятото на 1987, но обмислянето му, което го направи възможен, продължи почти година. И мисля, че стига толкова от мен. Чудесно беше да бъда отново с всички вас, но това не означава, че вече ви пускам да си отидете вкъщи.

Мисля, че трябва да посетим един рожден ден в малкия град Касъл Рок.