Пътят на кинжала

Глава 8Проста селянка

Лагерът бе на около левга цо-нататък, скрит надалече от пътя сред ниски гористи хълмчета зад едно поточе, не по-дълбоко от две педи. Зелени и сребристи рибки се разлетяха из плитката,вода под конските копита. Някой случаен минувач едва ли щеше да се натъкне на тях. Най-близката обитавана ферма се намираше на повече от миля оттук и Перин лично беше проверил, за да се увери, че хората в кея водят животните си на водопой другаде.

Наистина се беше старал да избегне хорското внимание, колкото е възможно, пътувайки по затънтени пътища и най-малките пътечки из околностите, когато не можеха да се придържат към лесовете. Макар че това усилие си беше напразно. Конете можеха да пасат навсякъде, където срещнеха трева, но имаха и нужда от поне малко зоб, и дори една малка войска трябваше да си купува храна, и то много. Всеки човек имаше нужда от дневна дажба включваща брашно, боб и месо. Мълвата вече сигурно се носеше из Геалдан, въпреки че с малко късмет сигурно никой не подозираше кои точно са те. Лицето на Перин се изкриви в гримаса. Досега сигурно не бяха подозирали, докато сам не си отвори устата. Все пак другояче не можеше да постъпи.

Всъщност биваците бяха три, близо един до друг и недалече от потока. Пътуваха заедно и го следваха, уж дори му се подчиняваха, но това скромно човешко множество включваше доста различия и никой не беше напълно сигурен, че другите преследват една и съща цел с неговата. Около деветстотин бойци на Крилатата гвардия бяха стъкмили готварските си огньове между редиците коневръзи сред широка ливада с посърнала кафеникава трева. Той се опита да запуши носа си пред смесените миризми на коне, мъжка пот, тор и врящо козешко — не особено приятна смесица за такъв горещ ден. Дузина конни патрули яздеха бавно в кръг по двойки — дългите им пики, увенчани с червени лентички, бяха изпънати изрядно под един и същи ъгъл — но останалите майенци бяха свалили ризниците и шлемовете си. Смъкнали връхните си дрехи и повечето без ризи, те лежаха изтегнати по постелите си или мятаха зарове, очаквайки храната. Някои поглеждаха към преминаващия Перин, неколцина зарязаха заниманията си да изгледат новодошлите със свитата му, но никой не притича на бегом — значи постовете на съгледвачите все още бяха извън стана. Малки патрули, без пики, така че да могат да виждат, без да ги забележат. Е, на това поне разчитаха.

Шепа гай-шайн шетаха сред ниските сиво-кафяви шатри на Мъдрите по обраслото с рехава горичка било на хълма над майенците. От това разстояние човешките фигури в белите роби изглеждаха безопасни, свели очи и кротки. Отблизо изглеждаха по същия начин, но все пак бяха Шайдо. Мъдрите твърдяха, че гай-шайн са си гай-шайн. Самият Перин не можеше да се довери и на един Шайдо, мернал се пред очите му. На едната страна на склона десетина Деви в кадин-сор бяха коленичили в кръг около Сюлин, най-коравата от тях въпреки бялата й коса. Тя също беше изпратила съгледвачи, жени, които можеха да се придвижват пеш също толкова бързо, колкото майенците на коне и за които беше по-вероятно да се изплъзнат незабелязани. Никоя от Мъдрите горе не беше излязла на открито, но една слабичка жена, която бъркаше с черпак големия врящ казан, се изправи, изпъна гръб и се загледа в преминаващата група на Перин. Жена със зелена копринена рокля за езда.

Той успя да види гневното изражение на лицето на Масури. На една Айез Седай не се полагаше да бърка котли, нито да изпълнява още двадесетината задачи, които Мъдрите възлагаха, на нея и Сеонид. Масури винеше за всичко това Ранд, но Ранд сега го нямаше, а Перин бе тук. Ей толкова възможност да имаше, кожата му щеше да съдере заради Ранд.

Едарра и Неварин се заизкачваха нагоре, без почти да разбъркват сухите листа, окапали по земята, въпреки дългите си поли. Сеонид ги последва, бузите й все още бяха издути. Извърна се за миг на седлото си и погледна назад към Перин. Ако можеше да се каже, че една Айез Седай е обезпокоена, точно така щеще да нарече състоянието й в този момент. Фурен и Терил я последваха навъсени.

Масури ги забеляза и припряно се изгърби над котела, и започна да бърка с удвоени сили, мъчейки се да си даде вид, че изобщо не е спирала. Докато Масури си оставаше под надзора на Мъдрите, Перин нямаше защо да се притеснява за кожата си. Мъдрите, изглежда, ги държаха много изкъсо.

Неварин се озърна през рамо към него с поредния мрачен поглед, с каквито го даряваха двете с Едарра, откакто беше отправил предупреждението си — заканата си към мъжа с четината по бузите. Перин въздъхна раздразнено. Нямаше какво да се безпокои за кожата си, освен ако Мъдрите не решеха, че те я искат. Твърде много индивидуалности. Твърде различни цели.

Мейгдин яздеше от едната страна на Файле и привидно не обръщаше никакво внимание на това, през което минаваха, но той и един счупен петак не беше готов да заложи на това. Очите й леко се разшириха при вида на майенския караул. Знаеше какво означават червените ризници и шлемовете като грънци с широки периферии също толкова сигурно, колкото бе разпознала лицето на една Айез Седай. Това нещо повечето хорица също така нямаше как да го знаят, особено хора, облечени като нея. Истинска загадка беше тази Мейгдин. Странно защо, но му се струваше смътно позната.

Таланвор — така беше чул да нарича Мейгдин мъжа, който се беше приближил зад нея; „младият“ Таланвор, въпреки че разликата между нея и него едва ли беше повече от пет-шест години, ако и толкова — се придържаше колкото може по-близо до нея. Ейрам бе от другата му страна и се мъчеше да наблюдава и него, и Перин. До тях яздеше и жилавият и кльощав човек с присвити устни — казваше се Балвер, който привидно обръщаше още по-малко внимание на нещата наоколо, отколкото се преструваше Мейгдин, но въпреки това на Перин му се струваше, че Балвер забелязва повече подробности и от нея. На можеше да каже защо, но няколкото пъти, когато бе доловил мириса на дребния човечец, някак му напомни за душещ във въздуха вълк. Странно, у Балвер страх нямаше, само набързо потиснати изблици на раздразнение, просвяткащи през гърчавата миризма на нетърпение. Непосредствено до него бе Лини. Останалите спътници на Мейгдин се нижеха доста по-назад. Третата жена, Бреане, шепнеше свирепо на един едър тип, който държеше очите си сведени към земята и й кимаше кротко, като понякога тръскаше глава. Типичен уличен побойник и главорез, но у нисичката жена също се долавяше грубоват нрав. Последният мъж, присвит зад тия двамата, беше набит мъж с проскубана сламена шапка, която беше нахлузил ниско, за да скрива лицето му. На неговия кръст мечът, какъвто носеха всички мъже, изглеждаше по-непривично дори отколкото на Балвер.

Третата част от лагера, пръсната сред дърветата малко под кривината на хълма срещу майенците, покриваше почти толкова площ, колкото тази на Крилатата гвардия, макар да я обитаваха по-малко хора. Тук конете бяха вързани далече настрани от лагерните огньове, така че само миризмата на готвено изпълваше въздуха. Този път — печено козешко и корава ряпа, с която тукашните фермери сигурно бяха смятали да хранят прасетата си дори в тези трудни времена. Близо тристата мъже от Две реки, които бяха тръгнали с Перин, въртяха шишовете с мръвки, кърпеха дрехи, проверяваха стрели и лъкове, пръснати на групички от по петима-шестима другари около всеки огън. Почти всеки от тях размаха ръце и се провикна за поздрав, въпреки че прекаляваха с техните „лорд Перин“ и „Перин Златоокия“, което никак не му харесваше. Виж, Файле имаше право на титлите, с които я посрещаха.

Грейди и Нийлд, които изобщо не се потяха в катраненочерните си палта, не вдигаха възгласи; застанали край огъня, който си бяха стъкмили малко настрани от останалите, те само го изгледаха. Изчаквайки, както му се стори. Изчаквайки какво? Това беше въпросът, който той непрекъснато си задаваше във връзка с тях. Аша’ман го караха да се чувства притеснен повече дори от Айез Седай и от Мъдрите. Жени да преливат Силата беше нещо естествено, макар и не толкова, че един мъж да може да се чувства удобно край тях. Грейди с неговото невзрачно лице приличаше на най-обикновен селяк въпреки така наречената му „куртка“ и меча, а Нийлд мязаше на някой надут като пуяк фукльо с тия негови засукани мустачки, но все пак Перин не можеше да забрави какво представляваха те и какво бяха направили при Думайски кладенци. Но пък, от друга страна, нали и той самият се беше намесил там. Светлината дано да му е на помощ. Той свали ръката си от дръжката на секирата и се смъкна от седлото.

Мъже и жени от именията на лорд Добрайн се завтекоха от коневръзите да отведат конете. Никой не стигаше и до раменете на Перин. Облечен по селски народ, те се кланяха и приклякаха неспирно и с хрисимо покорство. Файле твърдеше, че само ги притеснявал, като им кажел да престанат или поне да не кимат толкова начесто около него; честно казано, точно така му намирисваха, когато им се сопнеше, и след час-два отново започваха с поклоните и кляканията. Други, на брой почти колкото мъжете на Две реки, шетаха около конете или волските коли с високите колелета, натоварени с провизиите им. Неколцина притичваха навън-навътре от една палатка на червени и бели ивици.

Както обикновено, щом погледна към палатката, Перин изпръхтя и се навъси. Берелайн си имаше още една, по-голяма от тази, в майенската част на лагера, плюс още една за двете й лични слугини, и друга за двамата хващачи на крадци, които бе настояла да вземе със себе си. Анура си имаше своя шатра, както и Гален, но само той с Файле си имаха тук една. Колкото до него самия, той можеше да спи и навън под небето, като мъжете от родния му край. Те си нямаха нищо за заслон през нощта освен едното походно одеяло. От дъжд определено нямаше причина да се боят. Кайриенските слуги си постилаха под колите. Не можеше обаче да помоли Файле да направят поне това, не и след като Берелайн си имаше своя палатка. Как не можа да я остави тази Берелайн в Кайриен! Но пък тогава щеше да се наложи да прати Файле в Бетаал.

Гледката с двата пряпореца на високите, прясно одялани пилони на разчистеното пред палатката място го вкисна още повече. Ветрецът леко се беше поусилил, въпреки че си беше все тъй горещ; стори му се, че чу отново тътен, много отдалече откъм запад и съвсем смътно. Знамената се разгънаха бавно и на вълни, сринаха се от собствената си тежест и отново се развяха. Неговото, с Вълчата глава на пурпурен фон, и Червения орел на отдавна несъществуващата Манедерен, пак така изложени на открито въпреки изричните му заповеди. Може и наистина да беше престанал да се крие вече, но сегашният Геалдан беше част от някогашната Манедерен и Алиандре никак нямаше да остане доволна, ако чуеше за това знаме! Той се усмихна учтиво на дебелата нисичка жена, която приклекна в дълбок реверанс и отведе Стъпко, но никак не му беше лесно. На лордовете трябваше да се кланят и след като го смятаха за лорд, явно не се справяше добре.

Стиснала юмруци на хълбоците си, Мейгдин изгледа веещите се пряпорци, докато отвеждаха коня й заедно с останалите. Изненадващо, Бреане беше взела нейния и своя вързоп и ги държеше малко непохватно; гледаше другата жена раздразнено.

— Чувала съм за тия знамена — каза изведнъж Мейгдин. При това сърдито; в гласа й гняв нямаше и лицето й беше съвсем гладко, но гневът й изпълни ноздрите на Перин. — Вдигнали са ги едни хора в Андор, в Две реки, въстанали срещу законния си владетел. Айбара е име от Две реки, струва ми се.

— Ние в Две реки не знаем много за законни владетели, госпожо Мейгдин — измърмори той сърдито. Този път лично щеше да съдере кожата на тези, които бяха развели знамената. Ако приказките за бунт се бяха пръснали толкова надалече… Твърде много усложнения си имаше вече, за да му поднасят нови. — Предполагам, че Мургейз беше добра кралица, но ние трябва ше да се браним сами и се бранехме. — Изведнъж се досети на кого му приличаше. На Елейн. Не че това означаваше нещо — виждал беше хора на хиляди мили от Две реки, които можеше да са от родове, които познаваше у дома. Въпреки това тя сигурно имаше някаква причина да се гневи. Говорът й приличаше на андорски. — Нещата в Андор не са толкова зле, колкото може би сте чули — каза й той. — Кемлин беше спокоен, когато за последен път бях там и Ранд ал-Тор смяташе да постави дъщерята на Мургейз, Елейн, на Лъвския трон.

Сините очи на Мейгдин блеснаха и тя викна така, сякаш той й беше виновен за нещо:

— Смятал да я постави на трона? Никой не поставя една кралица на Лъвския трон! Елейн сама ще изяви претенциите си за трона на Андор, по право!

Перин се почеса по главата и му се дощя Файле да престане да гледа жената толкова спокойно и да каже нещо. Но тя само затъкна ръкавиците си зад колана. Преди да измисли какво да отговори, Лини притича, хвана Мейгдин под мишницата и така я раздруса, че зъбите й изтракаха.

— Извини се веднага! — сопна й се старицата. — Този човек спаси живота ти, Мейгдин, а ти се забравяш. Една проста селянка да говори така на лорд! Опомни се, спомни си коя си и не позволявай езикът ти да те вкара във вряла вода! Ако този млад лорд е в разпра с Мургейз, какво пък, всички знаят, че тя е мъртва, и във всеки случай това не е твоя работа! Сега се извини преди да се е ядосал!

Мейгдин се втренчи в Лини и устата й се размърда беззвучно — изглеждаше слисана повече и от Перин. Но отново го изненада. Вместо да избухне срещу белокосата жена, тя бавно си пое дъх и го погледна право в очите.

— Лини е напълно права. Нямам право да ви говоря така, лорд Айбара. Извинявам се. Покорно. И ви моля за прошка. — Покорно? Челюстта й се беше стегнала упорито, тонът й беше надменен като на Айез Седай, а мирисът й показваше, че е готова дупка да изгризе в нещо.

— Имате я — отвърна набързо Перин. Което, изглежда, изобщо не я усмири. Усмихна се и може би смяташе да изрази благодарност, но той чу как зъбите й изскърцаха. Наистина ли всички жени бяха луди?

— Сгорещили са се и са изцапани от пътя — каза Файле, най-сетне решила да се намеси, — а и както разбирам, последните няколко часа са били трудни за тях. Ейрам може да покаже на мъжете къде да се почистят. Аз ще отведа жените с мен. Ще поръчам да донесат влажни кърпи, за да си умиете лицата и ръцете — каза тя на Мейгдин и Лини. — Даде знак на Бреане и двете подкараха жените към палатката. Перин кимна на Ейрам и той също даде знак на мъжете да го последват.

— Като свършите с миенето, господин Джил, бих искал да поговоря с вас — каза Перин.

Все едно че им беше направил второ въртящо се огнено колело. Мейгдин се извърна рязко и го зяпна, а другите две жени замръзнаха на място. Таланвор изведнъж стисна дръжката на меча си, а Балвер се изправи на пръсти и занаднича иззад вързопа си, местейки глава ту наляво, ту надясно. Чак вълк не беше май; по-скоро птица, пазеща се от котки. Дебелият мъж, Бейзъл Джил, изтърва вещите си и подскочи на цяла стъпка над земята.

— Ха, Перин — изпелтечи той и свали сламената си шапка. Потта се застича на вадички по прашните му бузи. Той се наведе да вдигне вързопа си, промени си решението и припряно се изправи. — Исках да кажа лорд Перин. Аз, аа… помислих, че си ти, но… но като гледам как ти викат лорд, рекох, че няма да искаш да се познаваш със стария ханджия. — Отри с платнена кърпа почти плешивото си теме и се изсмя нервно. — Разбира се, че ще поговорим. Миенето може да почака.

— Здрасти бе, Перин — избоботи едрият мъжага. С тежките си, полупритворени клепачи, Ламгвин Дорн изглеждаше ленив, въпреки мускулите и белезите по лицето и ръцете си. — Чухме ние, че младият Ранд станал Преродения Дракон, двамата с господин Джил. Трябваше да се сетя, че и ти трябваше да се появиш отнякъде. Перин Айбара е свестен човек, госпожо Мейгдин. Мен ако питате, можете да му доверите каквото се сетите. — Не беше ленив, нито беше глупав.

Ейрам врътна глава нетърпеливо и Ламгвин заедно с останалите двама го последваха, но Таланвор и Балвер затътриха крака, хвърляйки учудени поглед към Перин и господин Джил. Загрижени погледи. Към тях и към жените. Файле също така ги беше подкарала отново, въпреки че и те мятаха крадешком погледи към Перин и господин Джил, и към мъжете, мъкнещи се след Ейрам. Изведнъж като че ли не бяха особено доволни, че ги разделят.

Господин Джил затри потното си чело с кърпата и се заусмихва неловко. Светлина, защо миришеше уплашено? От него ли го беше страх? От един човек, свързан с Преродения Дракон, повел войска, колкото и малка да беше, и заплашващ Пророка? Преспокойно можеше да се добави и една Айез Седай със затъкната уста. Пак той щеше да излезе виновен за това, така или иначе. „Не, — помисли си кисело Перин, — всичко това едва ли може да изплаши някого чак толкова.“ Всички те сигурно се страхуваха, че ще ги избие до един.

Реши да поуспокои малко господин Джил и го отведе под един голям дъб на стотина крачки от червено-бялата палатка. Повечето листа на голямото дърво бяха окапали, а половината от останалите бяха прежълтели, но масивният клонак предлагаше достатъчно сянка и някои от едрите му чворести коренища стърчаха достатъчно над земята, за да послужат за сядане. Перин беше използвал един от тях точно за тази цел, докато разставяха лагера. Колчем се опиташе да свърши нещо полезно, все се намираха десет чифта ръце да му го издърпат.

Бейзъл Джил не се отпусна, колкото и да го подпитваше Перин за „Кралски благослов“, хана му в Кемлин, или да му припомняше за собственото си гостуване там. Но пък навярно споменът на Джил за онова гостуване едва ли беше най-подходящ да се отпусне човек, с Айез Седай, приказките за Тъмния и внезапното им бягство през нощта. Стоеше плахо, притиснал вързопа си до гърдите, и отвръщаше с по две-три думи, като ближеше пресъхналите си устни.

— Господин Джил — най-сетне рече Перин, — престанете да ме наричате „лорд Перин“. Не съм. Сложно е, но не съм лорд. Знаете го.

— Разбира се — отвърна закръгленият мъж и най-сетне реши да приседне на един от корените на дъба. Остави вързопа си на земята като че ли с голяма неохота. — Както кажете, лорд Перин. Аа, Ранд… Преродения Дракон… той наистина ли е решил лейди Елейн да получи трона? Не че не вярвам на думите ви, разбира се — добави той бързо. Смъкна проскубаната си капела и започна отново да си трие челото. Дори за толкова дебел мъж, сякаш се потеше два пъти повече, отколкото налагаше горещината. — Сигурен съм, че лорд Дракона ще направи точно така, както казвате. — Изсмя се треперливо. — Искахте да поговорим. И не за стария ми хан, сигурен съм.

Перин въздъхна отегчено. Беше смятал, че няма нищо по-лошо от стари приятели и съседи, които да ти се кланят и мънкат, но те поне понякога забравяха новото му положение и заговаряха каквото им е на ума. И никой от тях не се боеше от него.

— Вие сте далече от родния край — каза той кротко. Нямаше нужда да се бърза, не и с човек, който беше готов да припадне от страх. — Какво ви е доведо насам? Не са някакви неприятности, надявам се.

— Кажи му го направо, Бейзъл Джил. — кресна Лини: крачеше нагоре към дъба. — И внимавай, никакви бродерии. — Не се беше отдалечила за дълго, но кой знае как, беше успяла не само да си умие лицето и ръцете, а и да си прибере спретнато косата на бяла кифла на тила. И да изтупа повечето прах от простичката си вълнена рокля. Приклекна сдържано пред Перин, обърна се и размаха пръст на Джил. — Три неща дразнят безумно: болен зъб, стягащ патък и бъбрив мъж. Така че се придържай към въпроса и не разправяй на младия лорд неща, които не иска да чуе. — Тя изгледа за миг зяпналия ханджия предупредително, след което се фръцна изведнъж и отново ощастливи Перин с бърз реверанс. — Много обича той да слуша собствения си глас — като повечето мъже, — но сега ще ви го разкаже както му е редът, милорд.

Господин Джил я изгледа сърдито и промърмори нещо под нос. „Дърта кокалеста…“ — долови Перин с острия си слух.

— Това, което се случи, чисто и просто… — дебелият ханджия отново погледна навъсено Лини, но тя сякаш не забеляза, — беше, че имах малко работа в Люгард. Възможност да внеса малко вино. Но това, да речем, вас не ви интересува. Взех Ламгвин с мен, разбира се, както и Бреане, щото тя не го оставя и един час да не е пред очите й, освен когато не се наложи. А по пътя взехме, че срещнахме госпожа Дорлайн, госпожа Мейгдин, както й викаме, Лини и Таланвор. А, и Балвер. По пътя де. Към Люгард.

— Двете с Мейгдин бяхме по служба в Муранди — намеси се припряно Лини. — Преди да станат бъркотиите. Таланвор е ратник на Дома, а Балвер е секретар. Разбойници подпалиха имението и нашата господарка не можеше да си позволи да ни задържи повече, тъй че решихме да хванем пътя заедно, че да се пазим.

— Ама нали аз го разправях, Лини — измърмори господин Джил и се почеса зад ухото. — Та оня търговец на вино беше напуснал Люгард по някаква си причина и… — Той поклати глава. — Много е дълго, Перин. Лорд Перин де. Да прощаваш. Знаеш, че напоследък белята е навсякъде, тъй или инак. То като го погледнеш, тъкмо избягаме от една беля, и хоп — на друга, и все по-надалече от Кемлин отиваме. И ето ни тук, уморени и благодарни, че ще можем малко да отдъхнем. Накратко — толкоз.

Перин кимна замислено. Всичко това можеше да си е простата истина, макар да беше разбрал вече, че хората си имат по стотина причини да лъжат или просто да замазват истината. Той сгърчи лице и прокара пръсти през косата си. Светлина! Ставаше подозрителен като кайриенец и колкото повече го завличаше Ранд, толкова по̀ на зле отиваше. Но защо, пусто опустяло, точно Бейзъл Джил от всички хора ще вземе да го лъже? Лична слугиня на една лейди, свикнала на уважение и паднала изведнъж отвисоко — това обясняваше поведението на Мейгдин. Някои неща бяха съвсем прости.

Лини беше прибрала ръце в скута си, но следеше разказа със зорко око, почти като соколица и тя, а господин Джил взе да пристъпва неспокойно на място, още щом спря да говори. Изглежда, взе гримасата на Перин за подкана да продължи. Изсмя се, по-скоро нервно, отколкото весело.

— Не съм виждал толкова много от широкия свят още от Айилската война, а тогава бях много по-кльощава от сега. Че то ние чак до Амадор стигнахме. Избягахме, разбира се, след като ония сеанчанци завзеха града, но честно казано, не са много по-лоши от Белите плащове, доколкото… — Човекът млъкна, след като Перин рязко се наведе напред и го хвана за ревера.

— Сеанчанци ли, господин Джил? Сигурен ли сте в това? Или пак е някой от онези слухове като за айилците или за Айез Седай?

— Видях ги лично — отвърна Джил и двамата с Лини се спогледаха колебливо. — И те самите се наричат така. Изненадан съм, че не го знаете. Светът сякаш е хукнал пред нас през целия път от Амадор. Тия сеанчанци искат хората да им се заклеват и изобщо не разбирам какво са намислили. Странни хора, с едни такива странни животни. — Гласът му стана напрегнат. — Като твари на Сянката. Големи, дето летят и носят хора, а и ония, дето са като гущери, само че са големи като коне и имат по три очи. Сам ги видях! Честна дума!

— Вярвам ви — отвърна Перин и пусна палтото на Джил. — И аз съм ги виждал. — При Фалме, където загинаха хиляда Бели плащове и се наложи да дойдат мъртвите герои от легендите, призовани от Рога на Валийр, за да отблъснат воините на Сеан чан. Ранд беше казал, че ще се върнат, но как бяха могли да го направят толкова скоро? Светлина! Щом бяха превзели Амадор, значи държаха вече и Тарабон, или по-голямата му част. Само глупак би убил елен, ако знае, че зад гърба му има ранена мечка. Колко ли бяха завзели? — Не мога да ви пратя веднага в Кемлин, господин Джил, но ако се позадържите малко повече с мен, ще се погрижа за безопасността ви. — Доколкото оставането с него изобщо беше безопасно. Пророка, Белите плащове, а сега може би и сеанчанците в добавка.

— Мисля, че сте добър човек — каза изведнъж Лини. — Боя се, че не ви казахме цялата истина, а може би трябваше.

— Лини, какви ги приказваш? — възкликна господин Джил и скочи. — Мисля, че просто е слънчасала — обърна се той към Перин. — Пък и всички сме уморени от пътя. Тя си въобразява странни неща понякога. Нали знаете как става понякога със старите хора. Хайде стига, Лини!

Лини отплесна ръката му, с която се опитваше да й запуши устата.

— Ти внимавай какви ги дрънкаш, Бейзъл Джил! Ще ти дам аз на тебе една „стара“! Мейгдин бягаше от Таланвор, така да се каже, а той наистина я задиряше. Всички нас гонеше, от четири дена насам, и за малко да избие и нас, и конете. Е, нищо чудно, че повечето време тя не е с ума си; вие мъжете завъртате ума на жените така, че да не могат да мислят, а после се правите на вода ненапита. Повечето от вас заслужавате човек ушите да ви скъса просто така. Момичето е изплашено! Тия двамата трябва да ги ожени някой и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Господин Джил я зяпна, а самият Перин не беше сигурен дали и неговата уста не остана отворена.

— Не съм сигурен, че разбрах какво искате от мен. — отвърна бавно той, а белокосата жена се намеси, преди да е свършил.

— О, не ми се правете на задръстен. Няма да го повярвам дори за миг. Виждам, че имате повече ум от повечето мъже. Това е най-лошият ви навик на вас мъжете: да карате хората да повярват. че не виждате това, което ви е под носа. — Къде се дянаха всичките й приклякваяия? Скръстила ръце пред гърди, Лини го изгледа строго. — Е, ако ще ми се преструвате, ще ви го кажа направо. Този ваш лорд Дракон прави каквото си поиска, както чувам. Вашият Пророк хваща когото му попадне и ги жени на място. Много добре; хващате сега Мейгдин и Таланвор и ги оженвате. Той ще ви е благодарен, тя също. Когато й дойде умът.

Зашеметен, Перин извърна очи към господин Джил, който сви рамене и се ухили някак болнаво.

— Ще ми простите — обърна се Перин към навъсената старица, — но трябва да се погрижа за някои неща. — И бързо се отдалечи, оглеждайки се само веднъж през рамо. Лини тъкмо размахваше пръст на господин Джил и го хокаше въпреки протестите му. Ветрецът подухваше срещу Перин, така че не можеше да чуе какво си говорят. Всъщност и не искаше. Всички наистина бяха луди!

Берелайн можеше и да си има своите лични слугини и хващачи на крадци, но и Файле разполагаше с един вид прислуга. Двадесетина млади тайренци и кайриенци, седяха кръстосали крака недалече от палатката, жените в палта и панталони — и със запасани мечове, също като мъжете. Косите на всички не падаха под раменете и мъжете, както и жените, си ги бяха вързали назад с панделка, подражавайки на айилските опашки. Перин се зачуди къде ли са останалите — рядко се задържаха далече от Файле. Надяваше се, че не създават неприятности. Беше ги взела под крилото си, за да ги предпази от неприятности, както сама твърдеше, а Светлината знаеше, че щяха да се забъркат в такива, ако бяха останали в Кайриен с още много глупаци като тях. Според Перин, цялата им пасмина имаше нужда от един здрав ритник в задника, та да им дойде умът в главата. Да се дуелират, да си играят на джи-е-тох, да се правят на някакви си айилци. Идиотщина!

Щом Перин се приближи, Ласайл скочи. Бледа нисичка жена с червени лентички, закарфичени на реверите на сетрето й, с малки златни халкички в ушите и с такъв предизвикателен поглед, че някои от мъжете на Две реки си мислеха, че може би ще й хареса да я целунат, въпреки меча й. Но точно в този момент предизвикателството й беше кораво като камък. Миг след нея се изправи и Арела, висока и мургава, с коса, срязана късо като на Дева, и с дрехи с по-малко украса и от тези на повечето мъже. За разлика от Ласайл, Арела даваше ясно да се разбере, че по-скоро псе ще целуне, отколкото мъж. Двете понечиха уж да пристъпят към палатката, колкото да се изпречат на пътя на Перин, но един мъж с квадратна брадичка и в камизола с бухнали ръкави ги сгълча рязко и те пак си седнаха. Неохотно. Колкото до това, Парелеан подпря въпросната си квадратна брадичка с палец, сякаш премисляше. Първия път, когато Перин го беше видял, носеше брада като всички тайренци, но нали айилците бради не носеха.

Перин замърмори под нос за глупостите им. Бяха станали хора на Файле до мозъка на костите си и това, че й беше съпруг, не означаваше почти нищо. Вярно, Ейрам държеше ревностно на вниманието му, но поне споделяше привързаността му към Файле. Докато влизаше, усети с гърба си втренчените погледи на младите идиоти. Файле щеше да му съдере кожата, ако разбереше, че се надява да предпазят нея от неприятности.

Палатката беше висока и просторна, с постлан на пода дебел килим с шарки на цветя и малко мебели, предимно сгъваеми, за да може да се съберат в една кола. Тежкото огледало на стойка не беше от тях. С изключение на обкованите с бронз сандъци, покрити с везани покривки и подредени по два един до друг за допълнителни маси, всичко останало беше покрито с ярка позлата, чак до умивалника и огледалото над него. Дузината светилници с огледала правеха вътрешността почти толкова ярка, колкото навън, въпреки че беше по-хладно и имаше дори два гоблена, твърде пищни за вкуса на Перин. С прекалено строги, ъглести фигури на птици и цветя, подредени в редици и под резки ъгли. Добрайн им ги беше осигурил, за да пътуват като кайриенски благородници, въпреки че Перин се бе постарал да „изгубят“ по пътя най-безвкусното. Огромното легло например — ужасна тъпотия да го мъкнеш по път. Само то беше запълвало почти цяла кола.

Файле и Мейгдин седяха сами, с чаши със сребърен обков в ръцете. Приличаха на жени, които още се проучват, външно усмихнати, но с леко присвити очи, и сякаш се вслушваха в неща, криещи се зад думите, така че човек не можеше да предвиди дали в следващия момент ще се прегърнат, или ще извадят ножове. Е, според него повечето жени нямаше да стигнат чак до ножовете, но Файле като нищо бе способна. Мейгдин изглеждаше далеч не толкова съсипана от пътя, както преди. На мозаичната масичка между тях имаше още чаши и една висока запотена сребърна кана, от която се излъчваше ментовият аромат на билков чай. Двете жени се огледаха при влизането му и за миг на лицата и на двете се изписа едно и също хладно изражение на учудване кой е решил да им се натрапи точно сега и крайно недоволство, че ги прекъсват. Файле поне набързо си го смекчи с усмивка.

— Господин Джил ми разказа за преживелиците ви, госпожо Дорлайн — каза той. — Трудни дни сте имали, но можете да сте сигурна, че тук ще сте в безопасност, докато не решите да си тръгнете. — Жената измърмори благодарност над ръбчето на чашата си, но замириса тревожно и очите й се впиха в него напрегнато, мъчейки се да го прочетат като книга.

— Мейгдин също ми разказа историята си, Перин — каза Файле, — и аз имам едно предложение за нея. Мейгдин, ти и приятелите ти сте преживели трудни месеци и както разбирам от думите ти, нищо добро не ви чака скоро. Приемете да останете на служба при мен, всички. Пак ще сте на път, но условията ще са много по-добри. Плащам добре и като господарка не се държа зле със слугите си. — Перин веднага сподели одобрението си. Щом Файле искаше да удовлетвори капризите си, приемайки безпризорни хора, той поне също искаше да им помогне. Може би все пак с него щяха да са в по-голяма безопасност, отколкото да се скитат сами в това трудно време.

Мейгдин се задави с чая и едва не изтърва чашата си. Примигна към Файле, отривайки намокрената си брадичка с поръбената с дантела ленена кърпа, и столът й леко изпращя, като се обърна да изгледа Перин от глава до пети.

— Аз… благодаря ви — най-сетне бавно отвърна тя. — Мисля, че… — Още един поглед към Перин и гласът й набра сила. — Да, благодаря ви и приемам с благодарност любезното ви предложение. Трябва да го споделя със спътниците си. — Стана, поколеба се за миг, докато оставяше чашата си на подноса, и полите й се проснаха в реверанс, достоен за кралски дворец. — Ще се постарая да ви служа добре, милейди — добави тя с равен глас. — Мога ли да се оттегля? — Файле кимна, тя приклекна и отстъпи цели две крачки заднишком, преди да се обърне. Перин се почеса по брадата. Още една, която ще му се сгъва в поклони непрекъснато.

Скоро след като платнището на входа се спусна зад Мейгдин, Файле остави чашата си и се разсмя неудържимо, тупайки с пети по килима.

— О, ако знаеш колко ми харесва тя, Перин. Какъв дух има! Обзалагам се, че щеше да ти оскубе брадата заради онези знамена, ако не бях те отървала. О, да. Дух!

Перин изсумтя. Само това му липсваше — още една жена, която да му скубе брадата.

— Обещах на господин Джил да се погрижа за тях, Файле, но… Можеш ли да познаеш какво ме помоли Лини? Поиска да оженя Мейгдин за онзи чешит Таланвор. Ей така, да ги изправя един до друг и да ги оженя, без да ги питам! Тя твърди, че го искали. — Напълни си чаша с чай и се отпусна в стола, освободен от Мейгдин, без да обръща внимание на тревожното му скърцане. — Във всеки случай тази глупост е най-малката ми грижа. Господин Джил казва, че Амадор е завзет от сеанчанците и му вярвам. Светлина! Сеанчанците!

Файле обаче затупа с пръсти горната си устна и зарея поглед нанякъде.

— Така май ще е най-добре — промълви тя умислено. — Повечето слуги се държат по-добре, когато са женени. Може би аз трябва да го уредя. И за Бреане също. Както хукна оттук да провери какво става с онзи, едрия, веднага щом си почисти лицето, подозирам, че и те отдавна е трябвало да се оженят. Така й блещукаха очите… Не бих приела слугите ми да се държат по този начин, Перин. Не ги ли оженим, ще има само сълзи, караници и цупене. А с Бреане ще е по-тежко, отколкото с него.

Перин я зяпна.

— Ти чу ли ме? — каза той бавно. — Сеанчанците са завзели Амадор! Сеанчанците, Файле!

Тя се сепна — тя май наистина мислеше за женитбата на тия жени! — а после му се усмихна насмешливо.

— Амадор все още е далече, а ако наистина ги срещнем тези сеанчанци, сигурна съм, че ще се справим с тях. В края на краищата ти дори мен научи да кацам на китката ти, нали? — Това го твърдеше самата тя, въпреки че досега не беше забелязвал подобни признаци.

— Те може да се окажат малко по-трудни от теб — отвърна той сухо и тя отново се усмихна. Миришеше на изключително доволна, странно защо. — Мисля да изпратя Трейди или Нийлд да предупредят Ранд, каквото и да каза той. — Тя поклати ядосано глава и усмивката й се изпари, но той продължи: — Ако знаех как да го намеря, щях да го направя. Трябва да има някакъв начин да му пратя вест, без никой друг да научи за нея. — Ранд беше настоял за това повече от тайната за Масема. Перин беше уж прогонен от Ранд и никой не трябваше да узнае, че между двамата е останало нещо друго, освен враждебност.

— Той го знае, Перин. Сигурна съм. Мейгдин е видяла гълъбарници из цял Амадор, а сеанчанците това явно не ги интересува. Досега всеки търговец, който върти сделки с Амадор, трябва да го е чул, а също и Бялата кула. Повярвай ми, Ранд също го знае вече. Трябва да повярваш, че той знае най-добре. Поне за това. — Не бе много уверена.

— Може би — промърмори раздразнено Перин. Той самият се стараеше да не се безпокои за здравомислието на Ранд, но самият Ранд с тази негова подозрителност караше Перин да се чувства като малко дете, нагазило в росна ливада. Колко ли вярваше Ранд дори на него? Ранд премълчаваше разни неща, кроеше планове, които не споделяше.

Перин въздъхна, отпусна се на стола и отпи дълбоко от чая. Истината си беше, че побъркан или не, Ранд все пак беше прав. Ако Отстъпниците заподозряха какво е намислил, или Бялата кула, щяха да измислят някакъв начин да катурнат наковалнята върху краката му.

— Мога поне да лиша очите и ушите на Кулата от поводи за още приказки. Този път наистина ще изгоря онова проклето знаме. — И Вълчата глава също. Можеше да си играе колкото иска на лорд, но без проклетия пряпорец!

Пълните устни на Файле се присвиха осъдително и тя леко поклати глава. Смъкна се от стола, коленичи до него и го хвана за китките. Перин срещна равния й поглед с тревога. Когато го погледнеше толкова напрегнато, така сериозно, винаги се канеше да му каже нещо много важно. Или така да го обърка, че да не различава предно от задно. Мирисът й не му показа нищо. Опита се да престане да я души — твърде лесно щеше да изгуби самообладание и тогава тя наистина щеше да му качи на главата. Едно нещо беше научил, откак се бе оженил: с една жена човек трябва винаги да е нащрек. Твърде често дори и това се оказваше недостатъчно — всички жени правеха каквото си искат също като Айез Седай.

— Може би ще го премислиш, съпруже — измърмори тя. Тънка усмивка изви устните й, сякаш отново беше прочела мислите му. — Съмнявам се, че някой от всички, които са ни видели, откакто влязохме в Геалдан, знае какво означава Червеният орел. Но около град като Бетаал някои ще знаят. И колкото по-дълго се наложи да гоним Масема, толкова по-вероятно е.

Той дори не си направи труда да й отговори, че това е още една причина да се отърве от знамето. Файле съвсем не беше глупава и мисълта й течеше много по-бързо от неговата.

— Тогава защо да го държим — промълви той, — след като само привлича очите на хората към идиота, който, всеки ще си помисли, че е решил да извади Манедерен от гроба? — Някои мъже го бяха опитвали в миналото, както и жени: името на Манедерен будеше величави спомени и беше добре дошло за всеки, решил да вдигне бунт.

— Тъкмо защото ще привлече очите им. — Тя се наведе към него напрегната. — Към мъжа, опитващ се отново да вдигне знамето на Манедерен. По-дребните хорица ще ти се изсмиват в лицето, ще чакат час по-скоро да ги подминеш и ще се постараят да те забравят тутакси. Колкото до по-могъщите, те бездруго имат далеч по-големи грижи, за да ти обърнат внимание, освен ако не ги ощипеш по носовете. В сравнение със Сеанчан, с Пророка или с Белите плащове един мъж, опитващ се да разрее знамето на Манедерен, е дреболия. И мисля, че със сигурност мога да ти кажа, че и Кулата едва ли ще му обърне внимание, поне засега. — Усмивката й се разшири и блещукането в очите й показа, че ей сега се кани да каже най-важното. — Но най-важното е, че на никой няма да му хрумне, че този мъж прави нещо друго. — Изведнъж усмивката й изчезна и тя изпъна пръст пред носа му. — И не се наричай идиот, Перин т’Башийр Айбара. Дори между другото, като сега. Защото не си. — Мирисът й го боцна като тънки шипчета: не чак гняв, но явно недоволство.

Като живак. Като бекас, плеснал с криле и полетял по-бързо от мисълта. Във всеки случай по-бързо от неговата мисъл. Никога нямаше да му хрумне да се крие толкова… явно. Но я разбра. Беше като да се опитваш да скриеш, че си убиец, като се правиш на крадец. Но можеше и да свърши работа.

Той се ухили и целуна връхчетата на пръстите й.

— Пряпорецът остава. — Това май означаваше и Вълчата глава. Кръв и пепел! — На Алиандре обаче трябва да й се каже. Ако тя си помисли, че Ранд смята да ме направи крал на Манедерен и да й взема земите…

Файле се надигна рязко и така го погледна, че той се уплаши да не би да е сбъркал, че спомена за кралицата. Алиандре много лесно можеше да я подсети за Берелайн, а Файле замириса… бодливо. Настръхнало. Но каза само:

— Алиандре не може с нищо да притесни Перин Златооки. Тази птичка все едно е вече в примката, съпруже, тъй че е време вече да се замислим как да намерим Масема. — Тя коленичи изящно до едно от ковчежетата до стената на палатката, единственото сандъче без покривка, вдигна капака и заизважда навити на рула карти.

Перин се надяваше, че е права за Алиандре, понеже не знаеше какво да направи, ако се окажеше неправа. Да беше поне половината от това, за което тя го смяташе. Алиандре била впримчена птица, сеанчанците щели да изпопадат като парцалени кукли пред Перин Златоокия, а той през това време щял да спипа Пророка за гушата и да го заведе при Ранд, нищо че Масема разполагаше с десет хиляди души. Не за първи път осъзна, че колкото и да го наранява и обърква гневът й, това, от което най-много се бои, е да не я разочарова. Ако видеше някога това в очите й, сърцето му щеше да се пръсне.

Коленичи до нея и й помогна да разпънат най-голямата карта, включваща южната част на Геалдан и севера на Амадиция, след което започна да я разглежда, сякаш името на Масема щеше да изскокне от пергамента пред очите му. Самият той имаше още по-голяма причина от Ранд да държи на успеха. Независимо от всичко друго, не можеше да разочарова Файле.

Файле лежеше в тъмното й се вслушваше, докато не се увери, че басовото хъркане на Перин е влязло в ритъма на дълбокия сън, след което се измъкна от постелята, която деляха. Тъжна усмивка дожосна устните й, докато си навличаше нощната дреха през главата. Той наистина ли си мислеше, че не е разбрала как скри кревата навътре в леса една заран, докато товареха колите? Не че имаще нещо чак толкова против. Беше спала на голата земя поне толкова често, колкото и той. Беше се престорила на изненадана, разбира се, но умерено. Ако го беше пресилила, той пак щеше да започне да се извинява и сигурно щеше дори да се върне и да домъкне кревата обратно. Да направиш от един мъж добър съпруг си е изкуство, казваше майка й. Дали и за Дейра ни Галайн беше толкова трудно?

Пъхна стъпала в пантофките, загърна се с нощната роба и погледна колебливо към Перин. Събудеше ли се, щеше да я види ясно, но за нея той приличаше на загърната в сянка купчина. Дощя й се майка й сега да е тук, да й даде съвет. Обичаше Перин с всяка фибра на съществото си и той смущаваше всяка нейна фибра. Всъщност да разбере човек мъжете беше невъзможно, разбира се, но той бе толкова различен от всички мъже, с които беше отраснала. Никога не се перчеше, не се и присмиваше на себе си, а беше… скромен. Никога не беше допускала, че един мъж може да бъде скромен! Все твърдеше, че само случайността го е направила предводител, твърдеше, че не знае как се предвожда, след като хората, които го срещаха, бяха готови да го последват само след час. Презираше мисълта си, че била бавна, а тези бавни, разсъдливи мисли виждаха така надълбоко, че трябваше джига да му затанцува, за да скрие малките си тййни. Прекрасен мъж беше този неин къдрокос вълк. Толкова силен. И така нежен. Тя въздъхна и излезе на пръсти от палатката. Ушите му неведнъж й бяха създавали неприятности.

Лагерът се простираше притихнал под нащърбената луна, хвърляща от безоблачното небе толкова светлина, колкото ако беше пълна — яркост, която отмиваше звездите. Нощна птица изпищя пронизително, а после замлъкна при басовото бухане на бухал. Лъхаше лек ветрец, като по чудо, и дори сякаш носеше прохлада. Сигурно си въобразяваше. Нощите бяха хладни само в сравнение с дните.

Повечето хора спяха сред сенките под дърветата. Много малко бяха останали будни и си говореха тихо около шепата тлеещи огньове. Не се опита да се крие, но никой не я забеляза. Някои изглеждала полузаспали както си седяха и главите им клюмаха. Ако не знаеше колко добре служат дежурството си патрулите, щеше да си помисли, че лагерът може да бъде изненадан и от стадо говеда. Девите, разбира се, също пазеха наоколо. Но и да я видеха те, нямаше значение.

Колите с високите колелета мятаха сенки в дълга редица и слугите вече похъркваха, загърнати в одеялата си под тях. Повечето слуги. Един огън още пращеше. Около него седяха Мейгдин и приятелите й. Говореше Таланвор, размахваше енергично ръце, но като че ли внимание му обръщаха само другите мъже, макар че сякаш говореше на Мейгдин. Това, че във вързопите им имаше по-добро облекло от почти дрипавите дрехи, в които пътуваха, не беше изненадващо, въпреки че бившата им господарка трябваше да е имала лека ръка, за да раздаде на хората си коприни, а Мейгдин наистина се бе облякла във фина коприна, в убито синьо. Никой от останалите не беше облечен толкова добре, тъй че, изглежда, Мейгдин ще да е била любимката й.

Под нозете на Файле изпука съчка и главите им се извърнаха рязко. Таланвор скочи, наполовина измъкнал меча си, преди да я познае. По-нащрек бяха от мъжете на Две реки зад гърба й. В миг всички се втренчиха в нея. После Мейгдин се изправи изящно и направи дълбок реверанс, а останалите припряно последваха примера й с различна степен на умение. Само Мейгдин и Балвер сякаш изглеждаха спокойни.

— Продължавайте си — каза им кротко Файле. — Но не се заседявайте много, че утре ни чака много работа. — Тя ги подмина, но когато погледна през рамо, те все още стояха прави и се взираха в нея. Пътуванията им, изглежда, ги бяха наплашили като зайци, оглеждащи се да не ги сгащи лисица. Файле се зачуди как ли щяха да се приспособят. Следващите няколко седмици трябваше с това да се занимава — да ги научи на своите си привички, да опознае техните. Едното беше не по-малко важно от другото за доброто поддържане на домакинството. Трябваше да намери време.

Тези хора не се задържаха дълго в ума й. Скоро се озова оттатък колите, недалече от границата на лагера, където мъжете на Две реки щяха зорко да следят от клоните на дърветата. Нищо по-голямо от горска мишка нямаше да може да мине незабелязано — даже някои от Девите идваха забелязвани понякога, — но следяха да не би някой да се опита да се промъкне вътре. И не и онези, които имаха право да са тук. На една полянка, обляна от лунна светлина, я чакаха хората й.

Някои от мъжете се поклониха, а Парелеан за малко да се смъкне на коляно, преди да се спре. Няколко жени приклекнаха по навик, което беше смешно в мъжките им дрехи, а после сведоха очи или помръднаха смутени, като се усетиха какво са направили. Дворцовите навици у тях бяха вродени, въпреки че упорито се стараеха да усвоят айилските нрави. Поне това, което вярваха, че са айилски нрави. Защото понякога ужасяваха Девите с това, което вярваха. Перин ги наричаше глупаци и в известен смисъл си бяха такива, но пък й се бяха заклели във вярност, тези кайриенци и тайренци — водна клетва го наричаха, подражавайки на айилците, мъчейки се поне — и това ги правеше нейни. Помежду си бяха избрали име на своето „общество“ — Ча Файле, нокътя на соколицата; макар да бяха решили, че трябва да го пазят в тайна. Не бяха чак толкова глупави. Всъщност си бяха почти като младежите и девойките, с които тя беше отрасла.

Тези, които тя беше изпратила рано заранта, току-що се бяха върнали, тъй като жените от тази група тъкмо си сваляха роклите, които по необходимост бяха облекли през деня. Дори една жена, облечена като мъж, щеше да привлече внимание в Бетаал, да не говорим за пет. Из полянката се вихреха поли и блузи, палта, ризи и панталони. Жените се стараеха да си повярват, че не ги притеснява, че се събличат пред други, включително и мъже, след като айилките явно го правеха, но припряността и задъханото им дишане издаваха преструвката. Мъжете пристъпяха неловко от крак на крак и извръщаха глави, разкъсвани между желанието да гледат възпитано настрани и да ги наблюдават с интерес, както смятаха, че биха постъпили айилцйте. Файле се загърна още по-плътно в робата — не можеше да се облече повече, без със сигурност да разбуди Перин, но не се и престори, че й е приятно. Не беше доманка да кани слугите си в банята.

— Простете, че толкова закъсняхме, милейди Файле — рече задъхано Селанде, докато навличаше палтото си. Резкият кайриенски акцент се долавяше в гласа на нисичката жена. Не беше висока дори за кайриенка. Перчеше се обаче доста убедително, килнала дръзко глава на една страна и изпънала рамене. — Щяхме да се върнем по-бързо, но стражите на портите доста ни досадиха, докато ни пуснат.

— Досадиха ли ви? — възкликна Файле. Защо само не можа тя да отиде и да види всичко със собствените си очи? Да беше пратил Перин нея вместо оная фръцла. Не, за Берелайн не биваше да мисли. Перин не беше виновен. Това си го повтаряше по двадесет пъти на ден, като молитва. Но защо беше толкова сляп този човек? — Как ви досадиха? — Вдиша притеснено. Неприятностите със собствения й съпруг не биваше да влияят на тона й, когато говореше с васалите си.

— Нищо особено, милейди. — Селанде закопча колана с меча си. — Пуснаха едни с фургони пред нас, без изобщо да му мислят, но се притесниха да пуснат безпомощни жени навън в нощта. — Няколко от жените се разсмяха. Петимата мъже, които бяха отишли в Бетаал, се размърдаха раздразнени, несъмнено защото ги бяха взели за недостатъчна закрила. Останалите Ча Файле се струпаха в плътен полукръг зад десетимата, загледани във Файле и заслушани внимателно. Лунните сенки заиграха по лицата им.

— Кажи ми какво видяхте — нареди Файле с по-спокоен тон. Много по-добре.

Селанде докладва най-подробно и въпреки съжалението си, че не бе могла да отиде с тях, Файле трябваше да признае, че бяха видела почти толкова, колкото можеше да пожелае. Улиците на Бетаал били безлюдни дори в най-оживените часове на деня. Хората се задържали повече в домовете си, доколкото е възможно. Малцина търговци се осмелявали да идват в тази част на Геалдан и храната от околностите едва стигала, за да се нахранят всички. Повечето градски хора изглеждали наплашени от това, което става зад градските стени, и потъвали все по-дълбоко в апатия и безнадеждност. Всички държали устите си затворени поради страх от шпионите на Пророка, както и очите си, от страх да не ги вземат за шпиони. Пророка имал силно влияние. Например, въпреки разбойническите банди, върлуващи по околните хълмове, уличните крадци били изчезнали из Бетаал. Говорело се, че наказанието на Пророка за кражба било да се отсекат ръцете на крадеца. Въпреки че това, изглежда, не важеше за собствените му следовници.

— Кралицата обикаля всеки ден из града, показва се пред хората, за да поддържа духа им — продължи Селанде, — но не мисля, че това помага много. Дошла е тук на юг, за да напомни на хората, че си имат кралица; по други места сигурно е имала по-голям успех. Личната й гвардия е придадена към стражата по стените и с нея са останали само няколко войници. Сигурно така хората се чувстват по-защитени. Докато не си отиде. За разлика от всички останали, Алиандре явно не се страхува, че Пророка ще дойде да щурмува стените. Разхожда се сама из градините на лорд Телабин сутрин и вечер и държи при себе си само няколко души, които прекарват повечето време в кухните. Всички в града изглежда са не по-малко загрижени за храната, за колко дълго ще стигне, както и заради Пророка. Честно казано, милейди, въпреки цялата стража по стените, според мен ако Масема се появи сам-самичък пред портите, ще му предадат града.

— Като нищо ще го предадат — вметна презрително Мералда. — И за милост ще молят. — Мургава и набита, Мералда беше на ръст колкото Файле, но присви глава пред навъсения поглед на Селанде и промърмори извинение. Нямаше съмнение кой предвожда Ча Файле. Самата Файле беше доволна от това, след като сами си го бяха наложили. Селанде беше най-умната от тях; освен може би Парелеан, и само Арела и Камайле бяха по-бързи от нея. А Селанде притежаваше и нещо в повече — стабилност, сякаш вече се беше натъквала на най-страшните неща в живота и оттук нататък нямаше от какво да се уплаши. Разбира се, искаше да си има белег като тези на някои от Девите. Самата Файле имаше няколко белегчета, с които всички те щяха да гордеят, но сам да си го търсиш беше идиотизъм. Добре поне, че не беше прекалено напориста в това отношение.

— Направихме карта, както поискахте, милейди — завърши най-сетне дребничката жена и изгледа предупредително Мералда. — Отзад отбелязахме и палата на лорд Телабин, макар да се боя, че не е нищо особено, само градини и конюшни.

Файле не се и опита да отгадае чертите по хартията, която тя разгъна пред очите й под лунната светлина. Жалко, че не бе отишла лично — щеше да направи карта и на вътрешността на палата. Не. Стореното — сторено, както обичаше да казва Перин. И това беше достатъчно.

— Сигурни ли сте, че никой не претърсва фургоните, напускащи града? — Дори на бледата светлина можа да забележи объркването по лицата им. Никой не се досещаше защо бе пратила неколцина от тях в Бетаал.

Селанде не изглеждаше смутена.

— Да, милейди — отвърна тя спокойно. Твърде умна и достатъчно бърза.

Вятърът за миг се усили, листата по дърветата прошумоляха, мъртвият листак по земята също, и Файле съжали, че не притежава ущите на Перин. Носа и очите му също. Нямаше значение, ако някой я видеше с васалите й, но подслушвачите щяха да са друга работа.

— Много добре си се справила, Селанде. Всички. — Перин разбираше тукашните опасности не по-малко, отколкото още по̀ на юг. Разбираше ги, но като повечето мъже разсъждаваше колкото с ума си, толкова и със сърцето си. Една жена трябваше да е практична, да пази мъжа си от беди. Това беше най-първият съвет на майка й, когато се омъжи. — Още призови се връщате в Бетаал и ако получите вест от мен, ще направите ето какво…

Дори очите на Селанде се разшириха от изненада, когато продължи, но никой не промърмори и най-плахо възражение. Файле щеше да се изненада, ако го бяха направили. Указанията й бяха по същество. Рискове съществуваха, но при тези обстоятелства не изглеждаха много големи.

— Някакви въпроси? — попита накрая тя. — Разбрахте ли всички?

В един глас Ча Файле отвърнаха:

— Живеем, за да служим на своята лейди Файле.

А това значеше, че щяха да служат на любимия й вълчо, все едно дали ги искаше, или не.

Мейгдин се размърда в постелята си върху коравата земя и отвори очи. Това й беше името сега. Ново име, за един нов живот. Мейгдин, по майка й, и Дорлайн, по едно имение, което беше някога нейно. Нов живот срещу един стар и вече приключил, но връзките в сърцето й не можеха да се скъсат. А сега… сега…

Сухите листа леко изшумолиха и тя се надигна и видя смътния силует, крачещ между дърветата. Лейди Файле, връщаща се към палатката си от там, където бе ходила. Приятна млада жена, с добро сърце и сладкодумна. Все едно от каква порода беше съпругът й, тя със сигурност имаше знатен произход. Но млада. И неопитна. Това навярно щеше да е от полза.

Мейгдин отпусна глава на наметалото, което си беше увила за възглавница. Светлина, какво правеше тя тук? Да се хваща на служба като слугиня на една лейди! Не. Трябваше да заложи поне на увереността в себе си. Все още можеше да я намери. Можеше. Ако поровеше по-надълбоко. Дъхът й секна при шума на стъпките наблизо.

Таланвор тихо коленичи до нея. Беше без риза и лунните лъчи блестяха по гладките мускули на гърдите и раменете му, лицето му бе скрито в сенки. Лек ветрец разроши косата му.

— Що за лудост е това? — попита той тихо. — Да приемаш служба? Какво си намислила? И не ми говори глупости как си щяла да започнеш нов живот; не го вярвам. Никой не го вярва.

Тя се опита да се извърне, но той я докосна по рамото. Не приложи никакво усилие, но я спря като с оглавник. Светлина, дано само не се разтрепери! Светлината не я чу, но поне успя да запази гласа си спокоен.

— Ако не си забелязал, трябва да си намеря вече място в живота. По-добре слугиня на лейди, отколкото в някоя кръчма. Можеш да се чувстваш свободен да си вървиш, ако тази служба не те устройва.

— Ти не си абдикирала от ума си или от гордостта си, когато си се отказала от трона? — промълви той. Да я изгори Лини дано, че му го е казала! — Ако си решила да се преструваш, че си го направила, съветвам те да избягваш Лини да те хване насаме. — И й се изкиска! Изкиска й се, при това, ах, колко щедро! — Тя иска да си поговори с Мейгдин и подозирам, че няма да е толкова нежна с Мейгдин, колкото беше с Мургейз.

Тя се изправи сърдито и избута ръката му.

— Ти сляп ли, си, глух ли си? Преродения Дракон имал планове за Елейн! Светлина, нямаше да ми хареса дори само да знаеше името й! Едва ли е чиста случайност, че попаднах на един от близките му сподвижници, Таланвор. Не може да е случайно!

— Да ме изгори дано, знам, че не е случайно. Надявах се, че греша, но… — Говореше не по-малко сърдито от нея. Нямаше право да й говори така! — Елейн е в безопасност в Бялата кула, Амирлинския трон няма да я пусне да иде при един мъж, който може да прелива, дори той да е Преродения Дракон — особено ако е той! — а Мейгдин не може нищо да направи нито с Амирлинския трон, нито с Преродения Дракон, или с Лъвския трон. Единственото, което може да направи, е или да си скърши врата, или да й срежат гърлото, или…

— Мейгдин Дорлайн може да следи какво става! — прекъсна го тя, най-вече за да прекъсне ужасната му тирада. — Да слуша може! Може да… — Тя млъкна раздразнена. Какво наистина можеше да направи? Изведнъж си даде сметка, че си седи така в тънката нощница, и набързо се загърна в одеялата. Нощта всъщност изглеждаше малко прохладна. Или може би кожата й беше настръхнала заради невидимия цоглед на Таланвор, вперен в нея? Мисълта предизвика руменина на бузите й. Дано само той да не го забележеше. За щастие, гласът й също стана по-разгорещен. Не беше някакво си момиченце, та да се изчервява, защото един мъж я гледал! — Ще направя каквото мога, каквото и да е то. Все ще ми се удаде някаква възможност да науча нещо или да направя нещо, което да помогне на Елейн, и ще я използвам!

— Опасно решение — каза спокойно той. Тя съжали, че не може да види добре лицето му в тъмното. Само за да разчете изражението му, разбира се. — Чу го как заплаши да обеси всеки, който го погледне накриво. Мога да го повярвам, при мъж с очи като неговите. Като някой звяр. Дори се изненадах, когато пусна онзи — мислех, че ще му разкъса гърлото! Ако разбере коя си ти, коя беше… Балвер може да те издаде. Той така да не обясни защо ни помогна да избягаме от Амадор. Може би смяташе, че кралица Мургейз ще му даде нова позиция. Сега вече знае, че няма шанс за това, и може да пожелае да се домогне до благоволението на новия си господар и новата си господарка.

— Ти наистина ли се боиш от лорд Перин Златоокия? — запита го тя презрително. Светлина, мъжът беше изплашил и нея! Очите му бяха като на вълк. — Балвер има достатъчно ум, за да си държи езика зад зъбите. Всичко, което каже, ще се отрази и на него, в края на краищата. Ако ти се боиш, тогава яхай коня и тръгвай!

— Винаги ми го хвърляш това в лицето — въздъхна той и се отпусна отново. Не можеше да види очите му, но ги усещаше. — Яхай коня и се махай, казваш. Имаше някога един войник, влюбен в кралицата си отдалече, знаейки, че е безнадеждно, знаейки, че никога не би се осмелил да й го каже. Сега кралицата я няма, останала е само жената и аз се надявам. Да ме изгори дано, ако не се надявам! Ако искаш да напусна, Мейгдин, кажи ми го. Една думичка само: „Тръгвай!“. Само една дума.

Тя отвори уста. „Само една дума. Светлина, само една дума! Защо не мога да я кажа? Светлина, моля те!“ За втори път тази нощ Светлината отказа да чуе. Тя остана сгушена глупаво в одеялата, с отворена уста, и лицето й ставаше все по-горещо и по-горещо.

Ако отново се беше изкискал, щеше да го промуши с ножа на колана си. Ако се беше изсмял, или да даде само някакъв знак за тържество… Вместо това той се наведе и нежно я целуна по очите. Тя простена; не можеше да се помръдне. Отворила широко очи, го изгледа как се изправи. Надвисна над нея под лунните лъчи. Беше кралица — бивша кралица, — свикнала да командва, свикнала на трудни решения в трудни времена, но точно сега сърцето й заби лудо и изби мисълта от главата й.

— Ако беше казала „тръгвай“, щях да погреба надеждата си, но никога не бих могъл да те оставя.

Едва след като той се загърна в одеялата си, тя успя да се насили да легне отново и се зави със своите. Дишаше на пресекулки, сякаш беше пробягала няколко мили. Нощта наистина беше станала хладна; не трепереше, а потръпваше. Таланвор беше твърде млад. Прекалено млад! Още по-лошото беше, че той бе прав. Да го изгори дано за това! Слугинята на една лейди нищо не можеше да направи, за да повлияе на събитията, а ако този убиец на Преродения Дракон с вълчите очи разбереше, че държи Мургейз Андорска в ръцете си, можеха да я използват срещу Елейн, вместо да й помогне. Нямаше право да е прав, след като тя не искаше да е прав! Нелогичността на тази мисъл я разгневи. Все пак имаше някакъв шанс да може да свърши нещо добро! Трябваше да има!

Лек гласец се изсмя някъде в тила й. „Още не можеш да забравиш, че си Мургейз Траканд — сгълча я той, — и дори след като абдикира от трона си, кралицата Мургейз не може да спре да се опитва да се меси в делата на могъщите, въпреки всичките си провали досега. А и не може да каже на един мъж да си отиде, защото не може да престане да си мисли колко силни са ръцете му и как се накъдрят устните му, когато се усмихне, и…“

Разгневена, тя се загърна през глава с одеялата, мъчейки се да заглуши гласа. Не оставаше, защото не може да се отдръпне от властта. Колкото за Таланвор… Щеше да го постави твърдо на мястото му. Този път щеше! Но… Какво му беше мястото с една жена, която вече не е кралица? Опита се да го махне от ума си и се опита също да спре този насмешлив гласец, който така и не искаше да млъкне, но когато сънят най-сетне дойде, тя все още усещаше допира на устните му върху миглите си.