Пътят на кинжала

Глава 17Навън по леда

На следващата сутрин, много преди изгрев слънце, на север от лагера на Айез Седай потегли колона, почти в пълна тишина, ако не се броеше скърцането на седлата и хрускането на снежната кора под копитата на конете. От време на време по някой кон изцвилваше или издрънчаваше метал — но всичко бързо заглъхваше. Луната вече беше залязла, звезди блестяха по небето, но белият юрган, загърнал всичко по земята, разсейваше тъмнината. Когато първите проблясъци на идващия ден се появиха откъм изток, вече бяха яздили повече от час. Което не означаваше, че бяха стигнали далече. През някои открити участъци Егвийн можеше да остави Дайшар да се забърза в лек тръс, при който белотата се разхвърчаваше наоколо като водни пръски, но през по-голямата част от пътя конете вървяха ходом и много бавно през редки гори, където снегът отдолу образуваше дълбоки преспи, а отгоре надвисваше и се сипеше от клоните. Дъбовете и боровете, кожолистът и други дървета, които тя не познаваше, изглеждаха още по-окаяни, отколкото при доскорошната жега и суша. Днес беше Празникът на Абрам, но нямаше да има късметчета, скрити в медените питки. Светлината дано да дадеше обаче някои хора да се изненадат този ден.

Слънцето се показа над хоризонта и започна да се издига — бледозлатиста топка, която не хвърляше топлина. Всяко вдишване все още хапеше гърлото и всяко издишване образуваше облаче мъгла. Духаше остър вятър, не силен, но режещ, а откъм запад тъмни облаци се търкаляха в северна посока по пътя си към Андор. Егвийн изпита нотка на съжаление към всеки, който тепърва щеше да познае бремето на тези облаци. И облекчение, че бяха тръгнали. Да чака още един ден щеше да е влудяващо. Не можеше да заспи, просто не я свърташе на едно място, и не от главоболие, а от безпокойство. Пипалцата на страха се бяха промъкнали в сърцето й като студен въздух през процепите на шатра. Но не беше уморена. Чувстваше се като натегната пружина, като навит до края часовник, изпълнена с енергия, която отчаяно търсеше възможност да се освободи. Светлина, все още всичко можеше ужасно да се обърка.

Колоната беше впечатляваща, проточила се зад пряпореца на Бялата кула, белия Пламък на Тар Валон сред спиралата от седем цвята, по един за всяка Аджа. Ушит тайно, до този момент той бе лежал на дъното на един сандък, чиито ключове се пазеха от Съвета. Тя не смяташе, че щяха да го извадят, ако не беше нуждата от пищност тази сутрин. Хиляда души тежка конница осигуряваше плътния ескорт, всички в кована броня и плетени ризници, всеоръжие от пики, мечове, боздугани и бойни секири, рядко виждани на юг от Граничните земи. Предвождаше ги едноок шиенарец, с ярко изрисувана кръпка върху изваденото око, мъж, когото тя бе срещнала преди време — сякаш преди цял Век. Юно Номешта се взираше сърдито иззад стоманените решетки на лицевия предпазител на шлема си в дървесата напред и наоколо, сякаш очакваше всяко едно от тях да крие засада. Хората му изглеждаха също толкова нащрек.

Почти извън погледа им, напред през леса яздеше отряд мъже с шлемове, с нагръдници и метални плочи на гърба, но без никаква друга броня. Плащовете им се вееха свободно; с едната си ръка в тежка ръкавица всеки стискаше юздите, а с другата — къс лък. Още по-напред имаше други, а също така вляво, вдясно и в тила, всичко още хиляда, съгледвачи и прикритие. Гарет Брин не очакваше вероломство от андорците, но както сам казваше, бил виждал много лошотия, а и мурандийците били друга работа. А имаше и възможност да се появят наемни убийци на заплата при Елайда, и дори Мраколюбци. Светлината само знаеше кога един Мраколюбец може да реши да убие и защо. Колкото до последното, въпреки че Шайдо уж бяха много далече оттук, изглежда никой не знаеше, че са се появили някъде, преди да започнат да убиват. Дори разбойници можеха да решат да си опитат късмета при по-малка свита. Лорд Брин не беше от хората, които ще поемат ненужни рискове, и Егвийн беше доволна от това. Днес тя държеше да има колкото се може повече свидетели.

Тя самата яздеше пред знамето заедно с Шериам, Сюан и Брин. Другите изглеждаха потънали в собствените си мисли. Лорд Брин седеше отпуснат в седлото си, мъглата от равния му дъх покриваше с лек скреж лицевия му предпазител, но за Егвийн не беше трудно да забележи, че спокойно си отбелязва наум особеностите на терена. В случай, че му се наложеше да влезе в битка. Сюан яздеше толкова вдървено, че щеше да се схване много преди да стигнат целта си, но се взираше втренчено на север, сякаш вече можеше да види езерото, и от време на време кимваше замислено или поклащаше глава. Нямаше да го прави, освен ако не беше притеснена. Шериам не знаеше повече за това, което предстоеше да стане, от Заседателките, но въпреки това изглеждаше по-изнервена и от Сюан, непрекъснато се въртеше на седлото си и кривеше лице. Странно защо, в зелените й очи също блестеше гняв.

Плътно зад знамето яздеше целият Съвет на Кулата в двойна колона, всички заметнати с везаните си шалове, в пищни кадифета, кожи и пелерини с големия Пламък на Тар Валон, ушит на гърбовете им. Жени, които рядко носеха повече накити, освен пръстена с Великата змия, сега се бяха разкрасили с най-фините скъпоценности, които ковчежетата в лагера можеха да предложат. Стражниците им представляваха още по-великолепна гледка дори само благодарение на менящите цветовете си плащове: отделни части от мъжете като че ли изчезваха при всяко полюшване на развените от напора на вятъра наметала. След тях следваха слуги, по двама-трима за всяка Сестра, яхнали най-добрите коне, които можаха да се намерят за тях. Дори те можеха да минат за дребни благородници, стига част от тях да не водеха товарни животни; всеки сандък в лагера беше преровен, за да им се намерят възможно най-пъстри и пищни одежди.

Навярно защото бе една от Заседателките без Стражник, Делана бе взела със себе си Халима, яхнала пъргава бяла кобила. Двете яздеха почти коляно до коляно. Делана току се навеждаше към Халима да й каже нещо на ухото, но Халима изглеждаше твърде възбудена, за да я слуша. Халима уж беше секретарка на Делана, но всички бяха убедени, че става дума за проява на милосърдие или може би за приятелство, колкото и невероятно да изглеждаше, между изпълнената с достойнство Сестра с побеляла коса и темпераментната огненокоса селска жена. Егвийн беше зървала дланта на Халима и тя изглеждаше някак неоформена, като на малко дете, едва учещо се да пише първите си букви. Днес тя се беше пременила с не по-малко фини дрехи от тези на Сестрите и със скъпоценности, почти не отстъпващи на тези по Делана, която сигурно беше общият им източник. Колчем вятърът разтвореше кадифената й пелерина, откриваше невероятно количество гръд и тя всеки път се разсмиваше и много бавно се загръщаше отново, отказвайки да признае, че студът й влияе повече, отколкото на Сестрите.

За пръв път от толкова време Егвийн изпита доволство от всичките подарени й дрехи, позволяващи й да надмине Заседателките. Синкавозелената коприна на роклята й беше подшита с тънки бели кантове и украсена с перли. Перли красяха дори ръкавиците й. В последния момент Романда й бе осигурила подшито с хермелин наметало, а Лелейн й бе донесла наниз и обеци със смарагди и бели опали. Лунните камъни в косата й бяха от Джаня. Днес Амирлин трябваше да засенчва всички останали със своя блясък. Дори Сюан изглеждаше готова за дворцов бал в синьото си кадифе и кремавата дантела, с широката перлена лента на шията и и други перли, заплетени в косите й.

Романда и Лелейн предвождаха Заседателките — яздеха толкова плътно зад войника със знамето, че горкият човек се озърташе нервно през рамо и от време на време пришпорваше коня си, за да се доближи до яздещите пред него. Егвийн се стараеше да не обръща често глава назад, но усещаше очите на Романда и Лелейн, приковани в гърба й. Всяка от двете смяташе, че тя е вързана на вързопче, но всяка сигурно се чудеше чии са вървите, които са я вързали. О, Светлина, дано само не се провалеше. Не и този път.

Почти нищо освен колоната не се движеше сред цялата околност. Само един ястреб с широко разперени криле закръжи в студеното синьо небе, след което полетя на изток. На два пъти Егвийн зърна лисици, подтичващи в далечината, още в лятната си козина, а веднъж едър елен с разклонени рога се промъкна боязливо и се скри сред дърветата. Един заек изскокна изпод копитата на Бела и рунтавата кобила уплашено тръсна глава, а Сюан викна и стисна здраво юздите, от страх, че Бела ще я метне от седлото. Бела, разбира се, изсумтя укорително и продължи кротко напред.

Сюан изръмжа и чак след малко се осмели да отпусне юздите на Бела. Ездата винаги я правеше свадлива — при всяка възможност тя предпочиташе да пътува в някой от фургоните, — но пък рядко се държеше чак толкова зле. Не беше нужно да се търси по-надалеч от лорд Брин или да забележи човек свирепите погледи, които му мяташе, за да се досети за причината.

Дори и да забелязваше погледите на Сюан, той не го показваше с нищо. Единственият необлечен пищно, той си изглеждаше както винаги, безизкусен и поочукан. Като скала, изтощила не една буря и готова да преживее още. Неизвестно защо, Егвийн беше доволна, че се бе възпротивил да му навлекат по-фини одежди. Те наистина имаха нужда да направят силно впечатление, но според нея той го постигаше чудесно и такъв, какъвто си беше, в пълен контраст с всичко останало.

— Каква чудесна сутрин за езда — отбеляза след известно време Шериам. — Няма нищо по-добро от малко езда в снега за прочистване на главата. — Каза го високо и с усмивка на устните, а очите й се стрелнаха към все още мърморещата Сюан.

Сюан не отвърна нищо — и трудно можеше да го направи пред толкова много очи, — но изгледа Шериам с поглед, предвещаващ няколко по-остри думи по-късно. Огненокосата жена рязко се извърна и за малко да трепне. Крило, нейната пъстросива кобила, затанцува няколко стъпки и Шериам я укроти с твърде рязко дръпване на юздите. Не беше показвала особена благодарност към жената, която я бе назначила за Наставничка на новачките, и подобно на повечето в нейното положение, намираше причини да обвинява Сюан! Това бе единствената й слабост, която Егвийн бе забелязала, откакто й се закле. Е, възразила беше, че като Пазителка не би трябвало да получава заповеди от Сюан като другите, които й се бяха заклели, но Егвийн добре беше преценила докъде може да отведе това. Не за първи път Шериам се бе опитала да я уязви. Сюан настояваше да я остави да се оправя сама с Шериам, а гордостта й беше твърде крехка, та Егвийн да й откаже, освен ако нещата не излезеха извън контрол.

Егвийн съжали, че няма начин да поувеличат скоростта поне малко. Сюан отново заръмжа, а Шериам явно потъна в размисъл какво друго да каже, че да не предизвика отново конфликт. Цялото това мърморене и стрелкане с очи започна да дразни Егвийн. След известно време започна да я дразни дори самоувереното спокойствие на Брин. Тя се улови, че си мисли какви неща би могла да му каже, просто за да го извади от равновесие. За нещастие — или може би за щастие — не вярваше, че би могла. Но ако й се наложеше да чака прекалено дълго, като нищо щеше да се пръсне дори само от нетърпение.

Слънцето вече се катереше към обед, милите се търкаляха болезнено бавно. Най-сетне един от ездачите отпред се обърна и вдигна ръка. Брин набързо се извини на Егвийн и препусна в галоп към него. Беше си по-скоро тътрене през неотъпкания сняг, но все пак той скоро се добра до авангарда, размени няколко думи с войскарите и след това ги разпрати да се пръснат напред през дърветата, докато самият той остана да изчака Егвийн и другите да го застигнат.

Романда и Лелейн едва уважиха присъствието на Егвийн и приковаха Брин с онази хладна строгост, която бе разтърсвала толкова много мъже, озовали се пред Айез Седай. Само дето от време на време всяка от тях мяташе преценяващ поглед към другата, сякаш се чудеше какво ли пък търси тя тук. Едва ли съзнаваха какво вършат. Егвийн се надяваше да са поне наполовина толкова изнервени, колкото беше самата тя. И на толкова щеше да е доволна.

Хладно строгите им погледи обляха Брин точно като ситен дъждец канара. Той отвърна с леки поклони на Заседателните, но заговори на Егвийн.

— Те вече са пристигнали, майко. — Това трябваше да се очаква. — Довели са почти толкова хора, колкото и ние, но са на северния бряг на езерото. Разпратих съгледвачи да се уверя, че никой не се опитва да ни обкръжи, но честно казано, не го очаквам.

— Да се надяваме, че си прав — сряза го Романда, а Лелейн добави с още по-хладен тон:

— Напоследък преценките ви не са каквито би трябвало да са, лорд Брин. — Леден и режещ тон.

— Както кажете, Айез Седай. — Той отново направи лек поклон, без да откъсва очи от Егвийн. Също като Сюан, сега той открито се беше обвързал с нея, поне доколкото това засягаше Съвета. Дано само не знаеха колко здраво се бе обвързал. — Още нещо, майко — продължи Брин. — При езерото е и Талманес. На източната страна има стотина души от Бандата. Недостатъчно, за да предизвика сериозна неприятност, дори да поиска, а и не вярвам, че ще се опита.

Егвийн само кимна. Недостатъчно да предизвика неприятност? Само Талманес можеше да се окаже предостатъчен! Парна я жлъч. Не можеше всичко да се провали точно сега!

— Талманес! — възкликна Лелейн и цялата й маска на тържествена строгост се стопи. Трябваше да е почти толкова на ръба на нервите си, колкото Егвийн! — Той как е разбрал? Ако се окаже, че сте включили в схемите си и Заклетите в Дракона, лорд Брин, този път наистина ще разберете какво означава да прекалите!

Без да я дочака да довърши, Романда изрева:

— Това е позор! Твърдите, че сте разбрали за присъствието му едва сега? Ако е така, цялата ви репутация отива на вятъра! — Айезседайското спокойствие днес за някои се оказваше само тънък слой помада, както изглежда.

Двете продължиха в същия дух, но Брин яздеше най-невъзмутимо и само отвреме на време промърморваше: „Както кажете, Айез Седай“, и то когато трябваше да каже нещо. Доколкото Егвийн бе разбрала, рано заранта Брин бе чул най-лошото и нищо повече не можеше да го смути. Тази, която най-накрая изсумтя, беше Сюан, но веднага се изчерви, след като Заседателките я изгледаха слисано. Егвийн едва се сдържа да не поклати глава. Сюан съвсем определено беше влюбена. И съвсем определено имаше нужда да й се поговори! Странно защо Брин се подсмихна, но това можеше да е просто защото Заседателките престанаха да се занимават с него.

Дърветата отстъпиха място на поредното открито пространство, по-широко от предишните, и времето за фриволни мисли приключи.

Освен широката бримка от папур и тръстика, щръкнала над снега, нищо не показваше, че това е езеро. Можеше да се вземе за някоя голяма ливада, плоска и с овална форма. На известно разстояние от линията на дърветата, сред замръзналото езеро се открояваше огромен син балдахин, изпънат на високи пилони, с група хора, отрупани около него, и десетина-петнайсет коня, задържани за поводите от също толкова слуги. Вятърът развяваше ярък букет от щандарти и флагове и довяваше приглушени викове, които не можеше да са друго освен заповеди. Други слуги притичваха припряно насам-натам. Явно не ги бяха изпреварили много, за да довършат приготовленията си.

Може би на миля отвъд дърветата започваха отново и струпаният там метал проблясваше под бледите лъчи на слънцето. Доста метал, проточил се по дължината на отсрещния бряг. На изток, почти толкова близо, колкото павилиона, стотината мъже от Бандата не правеха никакво усилие да се прикрият — стояха до конете си малко зад оградата от тръстики. Неколцина от тях започнаха да сочат, когато се появи знамето на Тар Валон. Хората при павилиона се спряха и се загледаха.

Без да спира, Егвийн подкара коня си по покритото с ледена кора езеро. Лорд Брин и знаменосецът бяха единствените двама мъже, които продължиха с нея. Виковете, надигнали се отзад, подсказаха, че Юно разполага тежко бронираните си конници на позиция по брега. По-леко въоръжените бойци се бяха подредили от двете страни — онези, които не пазеха по фланговете за вероломно нападение. Една от причините да се избере езерото беше, че ледът бе достатъчно дебел, за да издържи достатъчен брой коне, но не стотици, още по-малко хиляди. Това отрязваше всякаква възможност за хитрости. Разбира се, един павилион, вдигнат извън обсега на лък, не беше предпазен от обхвата на Единствената сила, не и след като можеше да се види. Само дето и най-коварният човек на света знаеше, че е в пълна безопасност, стига да не застраши някоя Айез Седай. Егвийн вдиша рязко и напрегна цялата си воля, за да си придаде пълна увереност и спокойствие.

Едно подобаващо посрещане на Амирлинския трон щеше да изисква към нея да се затичат слуги с топли напитки и с влажни кърпи, увити около нагорещени тухли, и самите лордове и лейди да се втурнат да поемат юздите и да целунат с почит крака или ръката й, в чест на Абрам. Всеки посетител с достатъчно висок ранг щеше да бъде посрещнат поне от слугите… но в павилиона никой не помръдна. Самият Брин слезе от коня си и пое юздите на Дайшар, а същият дръглив младеж, който бе дошъл да подмени въглените предния ден, притича да подхване стремето на Егвийн. Носът му пак капеше, но в това червено кадифено палто, което му стоеше малко широко, и в яркосиния си плащ, той засенчваше всички благородници, застанали втренчени под балдахина. Повечето от тях, изглежда, се бяха навлекли в груба дебела вълна, без много ширити и с много малко коприна и дантела. Явно се бяха затруднили да си намерят подходящо облекло след началото на снеговете, заварили ги вече на път. Макар че, честно казано, младежът щеше да засенчи дори и Калайджия.

По пода на павилиона бяха настлани килими и имаше запалени мангали, въпреки че вятърът отнасяше и топлината заедно с дима. В две противоположни редици за двете посланичества бяха подредени столове, по осем от всяка страна. Толкова много Сестри не бяха очаквали. Някои от чакащите благородници се спогледаха, вцепенени от ужас, а повечето им слуги закършиха безпомощно ръце, чудейки се какво да правят. Макар че нямаше нужда.

Столовете бяха подбрани съвсем безразборно и всички бяха еднакво износени и очукани. По нито един не беше останала следа от позлата. Длъгнестият младеж и още неколцина с него се затичаха вътре и под намръщените погледи на благородниците, без нещо повече, освен да кимнат „с ваше позволение“, изнесоха предназначените за Айез Седай навън на снега, след което хукнаха да помогнат с разтоварването на товарните коне. Все още никой не бе промълвил и дума.

Скоро се подредиха местата за целия Съвет, както и за самата Егвийн. Най-обикновени сандъци, макар излъскани до блясък, но всяка се озова върху широк сандък, покрит с плат с цвета на съответната Аджа на Заседателката, в дълга редица по ширината на балдахина. Сандъкът, поставен най-отпред за Егвийн, беше с ресни като шала й. Голяма суетня беше паднала предната нощ, като се почне от това да намерят пчелен восък да ги лъснат, до подходящите платове за всеки цвят.

Когато Егвийн и Заседателните заеха местата си, се оказа, че седят с една стъпка по-високо от другите. Тя беше хранила известни съмнения за това, но липсата на какъвто и да било поздрав за „добре дошли“ ги беше уталожила. И най-простият селяк щеше да предложи чаша топло питие и целувка и на последния скитник на Празника на Абрам. А те нито бяха молителки, нито им бяха равни. Бяха Айез Седай.

Стражниците застанаха зад своите Айез Седай, а Сюан и Шериам — от двете страни на Егвийн. Сестрите показно заотмятаха пелерините си и засмъкваха ръкавиците си, за да подчертаят, че студът не ги засяга, в рязък контраст с благородниците, загърнати плътно в наметалата си. Отвън Пламъкът на Тар Валон се надигна и заплющя под резкия порив на вятъра. Единствено Халима, отпуснала се до Делана на ръба на покрития със сиво сандък, разваляше величествената картина. Големите й зелени очи обаче оглеждаха андорците и мурандийците така предизвикателно, че всъщност не я разваляше чак толкова.

Последваха няколко втренчени погледа, когато Егвийн зае мястото си отпред, но много малко. Никой всъщност не изглеждаше изненадан. „Сигурно са чули всичко за момичето Амирлин“ — помисли си тя сухо. Какво пък, имало беше и по-млади кралици на Андор и Муранди. Тя кимна спокойно и Шериам махна подканящо с ръка към редицата столове. Все едно кой беше пристигнал пръв или беше осигурил павилиона, нямаше съмнение кой е предизвикал тази среща. И кой владее положението.

Жестът й естествено не се прие много добре. Последва миг на колебание, докато благородниците напрягаха мозъци как да възвърнат своята равнопоставеност, и немалко мръщения, след като осъзнаха, че няма как. С мрачни лица осмина от тях седнаха — четирима мъже и четири жени — и заприбираха наметалата и заоправяха полите си еднакво сърдито. Тези с по-малък ранг застанаха зад столовете и тутакси пролича, че не цари особена обич между андорци и мурандийци. Колкото до това, мурандийците, мъже, както и жени, се заблъскаха кой да остане по-напред не по-малко свирепо от своите северни „съюзници“. Айез Седай също бяха удостоени с немалко мрачни погледи, а неколцина изгледаха навъсено Брин, който бе застанал встрани с шлема си под мишница. Той беше добре познат от двете страни на границата и се радваше на почит дори от страна на повечето от онези, които биха предпочели да го видят мъртъв. Най-малкото така беше, преди да се окаже, че предвожда армията на Айез Седай. Брин обаче пренебрегна киселите им погледи също както бе пренебрегнал киселите езици на Заседателките.

Още един мъж се появи, без да се присъедини към нито една от страните. Бледолик и с по-малко от една длан по-висок от Егвийн, в черна камизола и броня. Предницата на главата му беше избръсната, а на лявата му ръка беше вързан червен шал. На лявата гръд на тъмносивия му плащ беше пришита голяма червена ръка. Талманес застана срещу Брин, облегна се на един от пилоните на павилиона с арогантна небрежност и заоглежда присъстващите, без лицето му да намеква с нищо какво се върти в главата му. На Егвийн много й се искаше да разбере какво търси той тук. Искаше й се да разбере какво е казал, преди тя да пристигне. Във всеки случай, трябваше да поговори с него. Стига да можеше да го уреди без толкова уши наоколо.

Един длъгнест и слаб, обрулен от времето мъж в червено наметало, седнал в средата на редицата столове, се наведе напред и отвори уста, но Шериам го изпревари с чистия си звучен глас.

— Майко, позволете да ви представя, от Андор — Арател Реншар, Върховен трон на Дома Реншар. Пеливар Келан, Върховен трон на Дома Келан. Емлин Каранд, Върховен трон на Дома Каранд, и нейния съпруг, Кулан Каранд. — Те приеха представянето си кисело, с бегли кимвания и нищо повече. Длъгнестият беше Пеливар; тъмната му коса отпред беше поокапала. Шериам продължи, без да спира; оказа се много добре, че Брин бе успял да им осигури имената на избраните да участват в преговорите. — Позволете да ви представя от Муранди, Донел до Морни а’Лордейн. Циан до Меон а’Маканза. Петер до Феарна а’Конн. Сеган до Аварин а’Роос. — Мурандийците, изглежда, приеха липсата на титли по-болезнено и от андорците. Донел, натруфен с повече дантела от жените, завъртя свирепо къдравите си мустаци, а Петер почти се опита да отскубне своите. Сеган нацупи пълните си устни и тъмните й очи пламнаха, докато Циан — дебела посивяла жена — изсумтя шумно. Шериам не им обърна внимание. — Вие сте пред очите на Пазителката на печатите. Вие сте пред Пламъка на Тар Валон. Можете да представите молбите си пред Амирлинския трон.

Това не им хареса ни най-малко. Ако доскоро Егвийн смяташе, че са се вкиснали, сега й заприличаха на торби, пълни с киселици. Сигурно бяха смятали, че ще могат да се престорят, че изобщо не я признават за Амирлин. Щяха да се научат. Разбира се, преди всичко трябваше да даде урок на Съвета.

— Съществуват древни връзки между Андор и Бялата кула — заяви тя високо и твърдо. — Сестрите винаги са очаквали радушно посрещане както в Андор, така и в Муранди. Защо тогава водите цяла армия срещу Айез Седай? Месите се там, където тронове и държави са се бояли да пристъпят. Тронове са падали, замесвайки се в делата на Айез Седай.

Това прозвуча достатъчно заплашително, все едно доколко Миреле и останалите бяха утъпкали пътя й. С малко късмет, щяха отдавна да са на път обратно към лагера си, стига някой да не побързаше да се направи на много умен. И освен ако някой от благородниците не изречеше неподходящото име. Това щеше да й отнеме предимствата пред Съвета, но сравнено с всичко останало, щеше да е сламка пред купа сено.

Пеливар се спогледа с жената, седнала до него, и тя се изправи. Бръчките до челото й не скриваха факта, че Арател като млада е била красива и добре сложена. Сега косата й беше прошарена, а погледат й не отстъпваше по твърдост на никой от Стражниците. Облечените й в червени ръкавици ръце подръпнаха пешовете на пелерината й, но явно не от притеснение. Присвила устни, тя огледа редицата Заседателки и едва тогава заговори. През Егвийн, към Сестрите над нея. Егвийн стисна зъби, но се сдържа.

— Тук сме тъкмо защото не искаме да бъдем замесвани в делата на Бялата кула. — Гласът на Арател съдържаше властни нотки, което съвсем не беше изненадващо за Върховния трон на един толкова могъщ Дом. И намек нямаше за нерешителност, каквато трябваше да се очаква дори за един Върховен трон пред толкова много Сестри, да не говорим за Амирлинския трон. — Ако всичко, което сме чули, е вярно, то тогава да ви позволим да прекосите безпрепятствено Андор, в най-добрия случай би създало впечатление, че ви предлагаме помощ, дори съюз в очите на Бялата кула. Ако не ви се противопоставим, би означавало да изпитваме това, което изпитва гроздето под винената преса. — Неколцина от мурандийците извърнаха навъсените си погледи към нея. Никой в Муранди не се беше опитал да попречи на преминаването на Сестрите. Най-вероятно никой не се беше замислял за възможностите след деня, в който се бяха прехвърлили в земите на други.

Арател продължи все едно, че не го забеляза, но Егвийн се усъмни.

— В най-лошия… Чухме… сведения… за Айез Седай, които тайно си проправят път през Андор, както и гвардейци на Кулата. Слухове е може би по-подходящата дума, но идват от много места. Никой от нас не би искал да е свидетел на битка между Айез Седай в Андор.

— Светлината дано да ни опази и защити! — избухна Донел с почервеняло лице. Петер кимна окуражително, а Циан също изглеждаше готова да избухне. — Никой не иска да го види и тук! — изграчи Донел. — Не и между Айез Седай! Чухме, разбира се, какво е станало на изток! А онези Сестри…

Арател го прекъсна решително и Егвийн вдиша малко по-леко.

— Ако позволите, лорд Донел. Ще дойде и вашият ред да говорите. — И се обърна отново към Егвийн — по-точно отново към Заседателките, — без да дочака отговора му, оставяйки го разпенен и останалите трима мурандийци — настръхнали и сърдити. Самата тя не изглеждаше разтревожена, просто жена, излагаща елементарни факти. Излагаща ги и убедена, че всички трябва да ги видят така, както ги вижда самата тя.

— Та както казвах, това е най-лошото, от което можем да се боим, ако тези приказки се окажат верни. А дори и да не се окажат. Едни Айез Седай може би се сбират тайно в Андор, с гвардейци на Кулата. Други Айез Седай с цяла армия явно се канят да нахлуят в Андор. Твърде често Бялата кула привидно се е стремяла към едно, докато всички останали по-късно не разберем, че целта е била съвсем друга. Трудно ми е да си представя, че дори Бялата кула би стигнала чак дотам, но ако изобщо съществува някаква цел, около която бихте могли да се затегнете на възел, то това е Черната кула. — Арател леко потръпна и Егвийн не мислеше, че е от студа. — Една битка между Айез Седай би могла да съсипе земята на мили околовръст. Но тази битка би унищожила половината Андор.

Пеливар скочи.

— Напълно ясно е, че трябва да тръгнете в друга посока. — Гласът му се извиси изненадващо, не по-малко твърд от този на Арател. — Ако трябва да загина, за да защитя земите и хората си, тогава по-добре да е тук, вместо да погинат и земите, и хората ми.

Мъжът се подчини на успокоителния жест на Арател и отново се отпусна на стола си. Но продължи да гледа твърдо и никак не изглеждаше умилостивен. Емлин, пълната жена, увита в тъмна груба вълна, му кимна в съгласие, както и мъжът й с квадратните скули.

Донел зяпна Пеливар, сякаш подобна мисъл не му беше хрумвала, и не беше единственият. Някои от стоящите мурандийци заспориха на висок глас, докато други не ги укротиха. Тук-там се заразмахваха юмруци. Какво ли бе обладало тези хора, че да обединят силите си с андорците?

Егвийн вдиша дълбоко. Розова пъпка, отваряща се към слънцето. Не я бяха признали за Амирлински трон — Арател дотолкова я беше пренебрегнала, че оставаше само да я избута настрани! — но все пак й бяха подали всичко останало, което беше желала. Спокойно. Точно това беше моментът, в който Лелейн и Романда щяха да очакват да посочи една от двете, която да се заеме с преговорите. Надяваше се стомасите им да са се стегнали на възли от чудене коя от двете ще предпочете. Преговори обаче нямаше да има. Не можеше да има.

— Елайда — промълви тя с равен глас и огледа Арател и всички седнали благородници един по един — е една узурпаторка, нарушила всичко, което лежи в самата сърцевина на Бялата кула. Аз съм Амирлинския трон. — Сама се изненада колко сериозно успя да го изрече, колко хладно. Но не бе чак толкова изненадана, колкото щеше да бъде преди време. Светлината дано да й е на помощ; та тя наистина беше Амирлинекия трон. — Ние отиваме в Тар Валон, за да свалим Елайда и да я съдим, но това е работа на Бялата кула, а не ваша, освен за да знаете истината. Тази така наречена „Черна кула“ също е наша работа; мъжете, които могат да преливат, винаги са били работа на Бялата кула. Ще се оправим с тях така, както ние решим и когата времето узрее, но уверявам ви, този момент не е узрял сега. Сега ни предстоят по-важни неща.

Чу някакво движение сред Заседателките зад себе си. Част от тях поне, изглежда, се бяха възбудили доста. Е, няколко от тях бяха предложили да се справят с Черната кула между другото. Нито една от тях не вярваше, че е възможно да намерят там повече от дузина мъже, най-много; в края на краищата просто беше невъзможно стотици мъже да искат да преливат. Но пък, от друга страна, можеше да е и заради разбирането, че Егвийн няма да посочи нито Романда, нито Лелейн.

Арател се намръщи, навярно надушила нещо във въздуха. Пеливар се размърда, готов отново да скочи, а Донел раздразнено изпъна гръб. Нищо друго не й оставаше, освен да натисне още повече. Винаги ставаше така.

— Разбирам тревогите ви — продължи тя със същия официален тон — и ще се обърна към тях. — Какъв беше онзи странен призив на оръжие, който Бандата на Червената ръка използваше? Да. Време беше да се хвърли зарът. — В качеството си на Амирлински трон ви давам следното уверение. В продължение на един месец ще останем тук, да отдъхнем, а после ще напуснем Муранди, но няма да прекосим границата на Андор. След-това няма повече да безпокоим Муранди, а Андор изобщо няма да бъде безпокоен. Сигурна съм — добави тя, — че присъстващите тук мурандийски лордове и лейди ще бъдат щастливи да ни снабдят с това, което ни е нужно, в замяна на достатъчно сребро. Ще си платим цената. — Не беше нужно да умилостивява андорците, след като мурандийците трябваше да впрягат конете и да снабдяват керваните.

Мурандийците се спогледаха неспокойно, явно разколебани. От една страна, можеха да припечелят доста, снабдявайки толкова голяма армия, но от друга — кой можеше да се спазари успешно с това, което можеше да им предложи толкова голяма армия? Донел във всеки случай беше готов да повърне, а Циан като че ли започна да пресмята нещо наум. Зрителите зад тях замърмориха. Нещо повече; Егвийн дори различи думите им.

Дощя й се да се озърне през рамо. Мълчанието откъм Заседателките беше оглушително. Сюан се беше втренчила напред и беше стиснала полите си, сякаш й струваше огромно усилие да не се озърне назад. Тя поне знаеше какво предстои. Шериам, която не знаеше, оглеждаше властно андорците и мурандийците, сякаш беше очаквала да чуе всяка изречена дума.

Егвийн трябваше да ги накара да забравят за момичето, което виждаха пред себе си, и да чуят жена, стиснала здраво юздите на властта в ръцете си. Ако още не бяха в ръцете й, щяха да бъдат! Тя укрепи гласа си.

— Запомнете ме добре. Взела съм решението си; от вас зави си дали ще го приемете. Или ще трябва да понесете онова, което със сигурност ще последва от провала ви. — Когато млъкна, вятърът духна по-силно и развя платнището на балдахина и дрехите им. Егвийн оправи спокойно косата си. Някои от гледащите я благородници потръпнаха и се загърнаха по-плътно в наметалата си. „Дано трепетът им де не е само от студа“ — рече си тя.

Арател се спогледа с Пеливар и Емлин, после и тримата огледаха Заседателките, преди да кимнат бавно. Вярваха, че тя само изрича думите, поставени на езика й от Заседателките! Въпреки това Егвийн почти въздъхна облекчено.

— Ще бъде както казвате — заяви благородничката с коравия поглед — отново го каза на Заседателките. — Не се съмняваме в думата на Айез Седай, разбира се, но ще ни разберете, ако и ние останем. Понякога това, което човек чуе, не се оказва това, което си мисли, че е чул. Не че и сега случаят е такъв, сигурна съм. Но докато вие сте тук, ще останем и ние. — Донел наистина изглеждаше готов да повърне. Най-вероятно неговите владения бяха в съседство. Андорските армии в Муранди рядко си плащаха за каквото и да било.

Егвийн се изправи и чу шумоленето на ставащите зад нея Заседателки.

— Значи се споразумяхме. Трябва да си тръгнем скоро, ако ще се връщаме в постелите си преди да се е мръкнало, но можем да поостанем малко. Ако се опознаем малко по-добре, може би ще избегнем някои недоразумения в бъдеще. — А разговорите можеха да й дадат възможност да се доближи до Талманес. — О, и още нещо, за което трябва да сте в течение. Книгата за новачките сега е отворена за всяка жена, независимо от възрастта й, стига да отговори на изпитанията. — Арател примигна. Сюан не, но на Егвийн й се стори, че чу леко ръмжене. Това двете не го бяха обсъждали, но по-подходящ момент да го огласи едва ли щеше да има. — Заповядайте. Сигурна съм, че всички искате да поговорите със Заседателките. Да сложим край на официалностите.

Без да изчака Шериам да й подаде ръка, тя пристъпи встрани от редиците столове и скамейки. Почти й се дощя да се разсмее. Едва до снощи се боеше, че може никога да не достигне до целта, но вече я беше преодоляла наполовина и изобщо не се оказа толкова трудно, колкото се боеше. Разбира се, оставаше другата половина.