Пътят на кинжала

Глава 13Разпиляно като сняг

Хоризонтът на север беше станал пурпурен със свирепия дъжд, ударил през нощта източната част на Иллиан. Горе се сбираха тъмни, кипящи облаци и силни ветрове развяваха краищата на плащовете, караха знамената да плющят като дълги камшици на ръба на стръмния рид, бялото Знаме на Дракона и пурпурното Знаме на Светлината, а също и яркоцветните щандарти на войнствената знат на Иллиан, Кайриен и Тайрен. Благородниците стояха поотделно, три пръснати нашироко групи, от глава до пети в позлатена и посребрена стомана, коприни, кадифе и дантели, ала общото помежду им беше, че всички се озъртаха с тревога. Дори най-добре обучените от конете им мятаха глави и тъпчеха нервно с копита по калната земя. Вятърът беше студен и изглеждаше още по-студен поради жегата, която беше подменил така внезапно. Също както дъждът изглеждаше смайващ след проточилата се толкова дълго суша. От която и държава да бяха, всички бяха отправяли молитви този изпепеляващ зной най-сетне да секне, но никой не знаеше какво да направи срещу неумолимите бури, дошли в отговор на техните молби. Някои поглеждаха към Ранд, помислеха ли си, че няма да ги забележи. Навярно се чудеха дали той не се беше отзовал така на молитвите им. Тази мисъл го накара да се разсмее, тихо и горчиво.

Той потупа черния си кон по врата с облечената си в кожена ръкавица ръка, доволен, че Тай-дайшар поне се държи спокойно. Едрото животно все едно че беше статуя, очакваща напора на юздите или натиска на коленете му, за да се раздвижи. Добре беше, че конят на Преродения Дракон изглеждаше също толкова хладнокръвен като него самия, сякаш и двамата се рееха заедно в Празнотата. С бушуващата в него Единствена сила, огън, лед и смърт, той смътно усещаше вятъра, колкото и да подмяташе извезания му със злато плащ и да се провираше през палтото му от зелена коприна, също така покрито с дебели златни ширити. Раните на хълбока му боляха и пулсираха, старата и новата, която я пресичаше, раните, които никога нямаше да се изцерят, но и това бе някак далечно, като плът на някой друг човек. Короната от мечове все едно че бодеше слепоочията на някой друг с острите върхове на малките остриета, скрити сред лавровите клонки. Дори покварата, вплетена в сайдин, беше по-малко натрапчива от някога; все още отвратителна и все така омразна, но не толкова забележима като преди. Виж, очите на благородниците, втренчени в гърба му, бяха осезаеми.

Той отмести дръжката на меча и се наведе напред. Можеше да види ниските гористи хълмове на половин миля на изток точно толкова ясно, колкото ако използваше далекоглед. Земята тук беше равнинна, единствените височини бяха онези обрасли с гъсти лесове хълмове и този издължен рид, щръкнал над равното поле. Следващата горичка, достатъчно гъста, че да заслужи името си, се намираше чак на десетина мили оттук. По хълмовете се виждаха само обрулени от дъждовната буря дървета и плетеници шубрак, но той знаеше какво крият. Две, може би три хиляди от воините, които Самаил беше събрал, за да се опита да му попречи да завладее Иллиан.

Огромната армия се беше пръснала, след като всички бяха разбрали, че мъжът, който ги беше призовал, е мъртъв, че Матин Степанеос е изчезнал и навярно е мъртъв, и че в Иллиан вече има нов крал. Мнозина се бяха разотишли по домовете си, но и немалко бяха предпочели да се държат заедно. Обикновено по не повече от двадесетина тук, тридесетина — там, но можеше да се получи внушителна армия, ако отново се съберяха, и така или иначе — безчет въоръжени разбойнически банди. Все едно, не можеше да им се позволи да опустошават страната. Времето тежеше на раменете му като олово. Времето никога не стигаше за нищо, но този път може би… Огън, лед и смърт.

„Ти какво би направил? — помисли си Ранд. — Там ли си?“ И след това със съмнение, и с неприязън към самия себе си, че се съмнява: „А бил ли си там изобщо?“ Отвърна му тишина, дълбока и мъртва в празнотата, която го обкръжаваше. Или може би чу все пак нечий налудничав смях в дълбините на ума си? Дали си го въобрази, подобно на усещането за някой, надничащ иззад рамото ти, някой, който ей сега ще те пипне по гърба? Налудничави неща. Облеченият му в тежката ръкавица палец се плъзна по резбите, виещи се по Драконовия скиптър. Дългите зелени и бели пискюли под лъснатия до блясък връх на копието плющяха на вятъра. Огън и лед, и смърт щяха да дойдат.

— Ще ида сам да поговоря с тях — обяви той. Настъпи суматоха.

Лорд Грегорин, със зелената лента на Съвета на Деветимата, вързана през пищно позлатената му гръдна броня, подкара пред иллианците белия си кон, следван плътно от Деметър Марколин, Първи капитан на Етаирите, яхнал яко доресто животно. Марколин беше единственият сред всички без коприна или късче дантела, единственият мъж с най-обикновена, макар и лъсната до блясък ризница, само коничният шлем, окачен на седлото му бе украсен с три златни пера. Лорд Марак вдигна юзди, но отново ги отпусна колебливо, след като забеляза, че никой от останалите Деветима не помръдва. Мъж с едро телосложение и спокоен нрав, нов в Съвета, той приличаше по-скоро на занаятчия, отколкото на лорд, въпреки пищните коприни под пищно укюарената броня и сипещите се по нея дантели. Върховните лордове Вейрамон и Толмеран сръгаха шпори заедно и се отделиха от тайренците, също толкова отрупани със злато и сребро като всичките Деветима, и Росана, новоиздигната върховна лейди, надянала ризница с „Ястреба и звездите“, герба на нейния Двор. И там останалите понечиха да ги последват, но се спряха със загрижени лица. Тънкият като острие на меч Аракбум и синеокият Маракой, и плешивият Гвеям бяха покойници. Не го съзнаваха, но колкото и да се стремяха да бъдат в центъра на властта, се бояха, че Ранд ще ги убие. Само лорд Семарадрид дойде от кайриенците, на сив кон, който помнеше и по-добри дни, с очукана броня с олющена позлата. Лицето му беше сухо и кораво, предната част на главата му — избръсната и напудрена като на обикновен войник, а тъмните му очи святкаха от презрение към тайренците.

Твърде много презрение имаше наоколо. Тайренците и кайриенците се мразеха взаимно. Иллианците и тайренците се презираха. "Само кайриенци и иллианци се понасяха донякъде, но и между тях имаше търкания. Въпреки че между двете държави не съществуваше дългогодишната история на взаимни кръвопролития както между Тийр и Иллиан, все пак кайриенците бяха чужденци, дошли с ризници и оръжие, на иллианска земя, посрещнати в най-добрия случай хладно и сравнително поносимо само защото следваха Ранд. Но въпреки всичкото това мръщене, перчене и опити да заговорят едновременно, пърхайки около Ранд сред вихъра на развяните от вятъра плащове, сега всички те имаха една обща цел. Донякъде.

— Ваше величество — каза припряно Грегорин, кланяйки се от отрупаното си с позлата седло, — моля ви да позволите аз да отида вместо вас, или Първи капитан Марколин. — Квадратно подстриганата брада, оставяща горната му устна оголена, обграждаше закръглено лице, набръчкано от грижа. — Тези хора знаят, че сте крал — прокламациите ви се четат във всяко село и на всеки кръстопът, както се казва по нашему — но те може да не проявят подобаващата се почит към короната ви. — Марколин със силните си челюсти, гладко избръснат, изгледа Ранд с тъмните си, дълбоко хлътнали очи, без да издаде какво се крие зад безстрастното му лице. Етаирите бяха лоялни към короната на Иллиан и Марколин беше достатъчно стар, за да помни дните, в които Трам ал-Тор е бил неговият началник, Втори капитан, но само той си знаеше какво мисли за Ранд ал-Тор като крал.

— Милорд Дракон — припя Вейрамон, още докато се покланяше, без да изчака Грегорин да довърши. Той винаги припяваше и изглеждаше, че се перчи дори на гърба на коня. Пищните му кадифета, плисираните коприни и водопадите от дантела почти покриваха ризницата му, а острата му като на козел сива брада издаваше цветиста миризма на благовония. — Тази паплач е твърде нищожна, за да занимава лорд Дракона лично. Пратете псета да хващат псета, ще кажа аз. Нека иллианците да ги изкоренят. Душата ми да изгори, те досега нищо не са направили в служба на вас, освен да приказват. — Ако го слушаше човек, договорът с Грегорин си беше живо оскърбление. Толмеран беше толкова длъгнест, че пред него и Вейрамон изглеждаше трътлест, и достатъчно трезвомислещ, за да приглуши лустрото в облеклото си; не беше глупак, и освен това беше съперник на Вейрамон, но и той бавно кимна в знак на съгласие. Капка приятелство към иллианците не можеше да се намери тук.

Семарадрид изкриви устни към тайренците, но се обърна към Ранд, намесвайки се рязко след Вейрамон.

— Това сборище е десет пъти по-голямо от всички, които сме срещали досега, милорд Дракон. — Все едно му беше на него за краля на Иллиан и много малко за Преродения Дракон, само дето тронът на Кайриен щеше да го даде Ранд, а Семарадрид се надяваше, че ще бъде даден на някой, който може да го следва, вместо да се бие. — Те сигурно са лоялни на Бренд, иначе нямаше да останат толкова много заедно. Боя се, че разговорите с тях ще са губене на време, но ако трябва да им поговорите, позволете ми поне да обкръжа позицията им с достатъчно стомана, за да разберат какво ги чака, ако прекрачат чертата.

Росана изгледа Семарадрид ядосано. Висока жена, с ледено сини очи. Тя също едва го изчака да довърши и заговори:

— Дойдох от доста далече и вложих прекалено много, за да загинете точно сега, и то за нищо — рече тя грубо. Не по-глупава от Толмеран, Росана бе изявила претенции за място в съветите на великите лордове, въпреки че върховните лейди на Тайрен го правеха рядко, и „груба“ беше най-точното определение за нея. Въпреки ризниците, които носеха повечето благороднички, никоя не предвождаше ратниците си в битка, но Росана носеше на седлото си боздуган и понякога на Ранд му се струваше, че би го използвала с удоволствие. — Съмнявам се, че на онези иллианци им липсват лъкове — продължи тя, — а е нужна само една стрела, за да убие Дори Преродения Дракон. — Марколин присви замислено устни и кимна, преди да се е овладял, а после двамата с Росана се спогледаха смаяни, всеки от двамата по-изненадан от другия, че се е оказал на едно и също мнение с вечния си враг.

— Тези селяци едва ли щяха да намерят смелост в себе си да останат с оръжие, без някой да ги окуражава — продължи гладко Вейрамон, пренебрегвайки Росана. Много беше опитен в пренебрегването на всички и всичко, което не желаеше да вижда или чува. Виж, той беше глупак. — Ако ми позволи милорд Дракона, бих го посъветвал да потърси източника сред тези Деветима.

— Протестирам за оскърбленията на тази тайренска свиня, ваше величество! — изрева Грегорин и десницата му посегна към меча. — Протестирам от цяло сърце!

— Този път са прекалено много — заяви в същия миг Семарадрид. — Повечето ще се обърнат срещу вас при всички случаи, още щом им обърнете гръб. — Ако се съдеше по многозначителното му въсене, можеше да има предвид както мъжете по гористите хълмове, така и тайренците. Сигурно така беше. — По-добре да ги избием и да се приключи!

— Питал ли съм за мнения? — сопна им се Ранд. Брътвежите секнаха отведнъж и остатана да се чува само плющенето на плащовете и знамената под напора на вятъра. Изведнъж го обкръжиха безизразни лица, не едно от които — пребледняло. Не знаеха, че държи Силата, но го познаваха. Не всичко от онова, което знаеха, бе истина, но толкова по-добре, че го вярваха. — Ти ще дойдеш с мен, Грегорин — продължи той с по-нормален глас. И все още твърд. От стомана само разбираха те. Омекнеше ли, щяха да тръгнат срещу него. — И ти, Марколин. Другите да останат тук. Дашива! Хопвил!

Всички непосочени по име бързо подкараха конете си назад, докато двамата ашамани сръгаха своите да се присъединят към Ранд и иллианците изгледаха облечените в черно мъже сякаш и те щяха да предпочетат да останат. Освен всичко друго, Корлан Дашива ръмжеше и си мърмореше сам, както често правеше напоследък. Всички бяха наясно, че сайдин рано или късно довежда мъжете до лудост, а Дашива с простоватото си грубо лице определено изглеждаше на ръба на лудостта: дългата му невчесана коса се вееше на вятъра, той ближеше устни и клатеше глава. Колкото до това, Ибин Хопвил, едва шестнадесетгодишен и още с мъх по бузите, беше навъсен и гледаше втренчен в нещо отвъд всички и всичко наоколо. Ранд поне знаеше защо е така.

Когато ашаманите се приближиха, Ранд не можа да се сдържи да не килне глава на една страна и да се вслуша, макар че това, в което се вслуша, беше вътре в главата му. Аланна беше там, разбира се; нито Празнотата, нито Силата не го променяха и на косъм. Разстоянието отслабваше този усет само до това, което беше сега — усет, че съществува, някъде далече на север — и все пак днес имаше нещо повече, нещо, което беше усещал няколко пъти напоследък, смътно и едва-едва доловимо. Шепот за изумление някакво, може би, или за гняв, рязък полъх за нещо, което му беше трудно да улови. Тя трябваше в този момент да изпитва нещо много силно и свързано с него, за да може да го усети толкова отдалече. Може би й липсваше. Кисело му стана от тази мисъл. Тя не му липсваше. Да пренебрегне Аланна напоследък му беше по-лесно, отколкото преди време. Тя беше там, но не и гласът, който крещеше за смърт и убийство всеки път, когато пред очите му се появяха Аша’ман. Луз Терин си бе отишъл. Освен ако онова усещане за някой, който го гледа в тила, някой, който го докосва по рамото с пръст, не беше той. Имаше ли го наистина онзи лудешки смях в глъбините на мисълта му? Или беше неговият собствен? Мъжът беше там! Беше!

Едва сега усети, че Марколин го гледа втренчено и че Грегорин още по-съсредоточено се прави, че не го вижда.

— Още не — каза им той кисело и почти се засмя от това, че те го разбраха веднага. Облекчението се изписа съвсем ясно на лицата им, за да е нещо друго. Не беше луд. Все още не. — Хайде — каза им той и подкара Тай’дайшар надолу по склона в раван. Въпреки мъжете, които го последваха, чувстваше се сам. Въпреки Силата, чувстваше се празен.

Между рида и хълмовете се простираха петна гъст шубрак и ивици суха трева, килим от кафяво и жълто, лъснат от дъжда. Само допреди няколко дни земята беше толкова напукана, че му се струваше, че ще изпие цяла река, без нищо да се промени. А после дойдоха пороищата, пратени от Създателя в последен жест на милост, или навярно от Тъмния в изблик на черен хумор. Не знаеше кое от двете. Сега под копитата на конете се плискаше кал на всяка втора крачка. Надяваше се, че това няма да продължи дълго. Разполагаше с малко време, според това, което му бе докладвал Хопвил, но не и вечност. Няколко седмици може би, ако извадеше късмет. А му трябваха месеци. Светлина, години му трябваха, години, които никога нямаше да има!

С усиления си от Силата слух можеше да чуе какво си говорят мъжете зад него. Грегорин яздеше коляно до коляно с Марколин, мъчеха се да задържат плащовете си срещу вятъра и си говореха тихо за мъжете отпред, за опасенията си, че мъжете могат да решат да се бият. Никой от двамата не се съмняваше, че ще бъдат съкрушени, ако окажат съпротива, но се бояха как това щеше да се отрази на Ранд и на чувствата му към Иллиан, ако иллианци решаха да се бият срещу него, след като Бренд вече бе мъртъв. Все още не можеха да се насилят да нарекйт Бренд с истинското му име, Самаил. Самата представа, че един от Отстъпниците беше властвал в Иллиан, ги плашеше дори повече от това, че сега ги управляваше Преродения Дракон.

Дашива, присвит в седлото на сивушкото си като човек, който никога досега не е виждал кон, мърмореше сърдито под нос. На Древния език, който той говореше и четеше свободно като някой библиотекар. Ранд поназнайваше малко, но не достатъчно, за да може да разбере какво мърмори този особняк. Сигурно се оплакваше от времето — макар да беше фермер, Дашива не обичаше да е на открито, освен когато небето е чисто.

Само Хопвил яздеше мълчаливо, загледан навъсено в нещо оттатък хоризонта, и косата и плащът му плющяха почти толкова диво като на Дашива. От време на време стискаше неволно дръжката на меча си. Ранд трябваше да го заговори на три пъти преди Хопвил да се сепне изненадан и да изравни дорестия си кон с Тай’дайшар.

Ранд го изгледа. Младият мъж — вече не момче — беше наедрял, откакто Ранд го бе видял за първи път, въпреки че носът и ушите му все още изглеждаха направени като за по-голям човек. Дракон, златен върху червен емайл, сега стоеше от другата страна на сребърния меч на високата му яка, също както на Дашива. Някога бе казал, че цяла година ще се смее от радост, когато получи Дракона, но сега гледаше Ранд, без да мигне, сякаш виждаше нещо през него.

— Това, което си разбрал, е добра вест — каза му Ранд. Само усилието го задържа да не се опита да скърши Драконовия скиптър в юмрука си. — Добре се справи. — Очаквал беше Сеанчан да се върнат, но не толкова скоро. И не да изскочат така, като от нищото, поглъщайки цели градове на една хапка. Когато научи, че някои търговци в Иллиан са го знаели от дни, преди някой от тях да си помисли да уведоми Деветимата — беше на косъм да не срине града до основи. Но вестта беше добра, или поне толкова добра, колкото можеше да е при тези обстоятелства. Хопвил беше Пътувал до Амадор, до близките му околности и сеанчанците, изглежда, чакаха там търпеливо. Може би за да смелят онова, което бяха погълнали. Светлината дано да дадеше да се задавят с него! Той стисна юздите, за да охлаби хватката си на гравираната с Дракон счупена дръжка на копието. — Ако Мор донесе и наполовина толкова добри вести, ще ми остане време да успокоя Иллиан, преди да се заема с тях — Ебу Дар също! Светлината дано да изгореше Сеанчан! Само го отвличаха, не трябваше да отклонява вниманието си точно сега, а не можеше да ги пренебрегне.

Хопвил не каза нищо, само го гледаше.

— Да не си притеснен, че е трябвало да убиеш жени? — „Дезора, от Мусара Рейин, и Ламеле, от Пушлива вода на Миагома, и…“ Ранд потисна траурната литания, потекла инстинктивно сред Празнотата, още в началото й. Нови имена се бяха появили в този списък, имена, които той не помнеше кога бяха добавени. Лежин Арно, Червена сестра, загинала в опита да го превърнат в пленник на Тар Валон. Тя със сигурност нямаше място тук, но го беше получила. Колавер Сайган, която се беше обесила, вместо да приеме присъдата му. Други. Мъже бяха загивали с хиляди, по негова заповед или от неговата ръка, но това, което измъчваше сънищата му, бяха лицата на жените. Всяка нощ заставаше пред безмълвно винящите го техни очи. Може би очите им бяха това, което усещаше в последно време.

— Казах ти за дамане и сул’дам — промълви той кротко, но вътре в него кипна гняв, като пламък, плъзнал се подобно на паяжина в покоя на Празнотата. „Светлината да ме изгори дано, аз съм убил повече жени, отколкото могат да поемат и най страшните кошмари! Ръцете ми са почернели от кръвта на жени!“ — Ако не беше помел онзи сеанчански патрул, те със сигурност щяха да те убият. — Не каза на Хопвил, че е трябвало да ги отбегне, да избегне необходимостта да ги убива. Твърде късно беше за това. — Съмнявам се, че дамане дори е знаела как да заслони един мъж. Не си имал избор. — И по-добре беше, че всички те са мъртви, вместо да се измъкнат с вестта за мъж, който може да прелива и който е дошъл като съгледвач.

Хоцвил разсеяно опипа обгорелия си ляв ръкав. Сеанчанците не бяха загинали толкова лесно и бързо.

— Струпах телата в една кухина — каза той равнодушно. — С конете, всичко. Изгорих всичко на пепел. Бяла пепел, която се разпиля на вятъра като сняг. Изобщо не ме притесни.

Ранд долови лъжата, но Хопвил имаше да се учи. Трябваше да се научи в края на краищата. Бяха това, което бяха, и толкова. И толкова. Лия, от Косайда Чарийн, име, написано в огън. Моарейн Дамодред, друго име, което изпепеляваше душата, вместо само да пари. Една безименна Мраколюбка, запаметена само по лице, която бе загинала под меча му край…

— Ваше величество — извика Грегорин и посочи напред. Откъм дърветата в подножието на хълма се показа самотен мъж и застана предизвикателно в очакване. Носеше лък, стоманена шапка и покрита с медни плочи кожена ризница, стегната с широк колан на кръста.

Ранд пришпори Тай’дайшар към него. Силата бушуваше в него. От хора сайдин можеше да го защити.

Отблизо видът на лъкометеца се оказа не чак толкова респектиращ. Ръжда покриваше шлема и ризницата му и той изглеждаше целият подгизнал, окалян до бедрата, с влажна коса, полепнала по тясното му лице. Кашляше тежко и триеше дългия си нос с опакото на ръката си. Тетивата на лъка му обаче бе добре изпъната — нея той беше пазил грижливо от дъжда. И перцата на стрелите, стърчащи от колчана му, също изглеждаха сухи.

— Ти ли си водачът тук? — подвикна Ранд.

— Може да се каже, че говоря от негово име — отвърна предпазливо мъжът с тясното лице. — Защо? — Когато и останалите пристигнаха на галоп зад Ранд, той пристъпи на място и тъмните му очи зашариха като на заклещен язовец. Заклещени, язовците ставаха опасни.

— Дръж си езика, човече! — сопна се Грегорин. — Говориш пред Ранд ал-Тор, Преродения Дракон, Господаря на Утрото и краля на Иллиан! На колене пред своя крал! Как ти е името?

— Този ли е Преродения Дракон? — попита непознатият със съмнение. Огледа Ранд от короната на главата до подметките на ботушите, спирайки се за миг на позлатената тока с фигурата на Дракон на колана на меча, и поклати глава, сякаш беше очаквал да види някой по-стар или по-величествен. — И Господар на Утрото, викаш? Нашият крал никога не се е наричал така. — Изобщо не понечи да коленичи, нито благоволи да се представи. Лицето на Грегорин помръкна при тона на непознатия и може би от дръзкия отказ на мъжа да приеме Ранд за крал. Марколин кимна леко, сякаш не беше очаквал нещо друго.

Влажните шубраци сред дърветата се размърдаха. Ранд го чу много лесно и усети как изведнъж сайдин изпълва Хопвил. Хопвил беше престанал да се взира в нищото и оглеждаше напрегнато линията на дърветата, с див блясък в очите. Дашива, смълчан, отметна тъмните кичури от лицето си и се огледа с досада. Наведен напред в седлото си, Грегорин сърдито отвори уста. Огън и лед този път, но все още не смърт.

— Мир, Грегорин. — Ранд не повиши глас, но запреде потоци, които да разнесат думите му, Въздух и Огън, и те прокънтяха към стената от дървета. — Щедро ми е предложението. — Дългоносият мъж залитна, смаян от звука, а конят на Грегорин се дръпна боязливо. Скритите в храстите мъже щяха да го чуят ясно. — Оставете оръжията и онези от вас, които искат да се върнат по домовете си, ще могат да го сторят. Онези, които пред почетат да ме последват, могат да го сторят. Но никой няма да остане тук с оръжие, освен ако наистина не ме последва. Зная, че повечето от вас сте добри хора, откликнали на призива на вашия крал и на Съвета на Деветимата да защитите Иллиан, но сега аз съм вашият крал и няма да търпя никой, който би се изкушил да се превърне в разбойник.

Марколин кимна мрачно.

— А какво ще кажеш за твоите Заклети в Дракона, дето палят ферми? — извика нечий изплашен глас откъм дърветата. — Те са разбойници, проклетниците му проклети!

— Ами айилците ти? — извика друг. — Чувам, че съсипвали цели села! — Още гласове на невидими мъже се присъединиха към техните и всички викаха едно и също, за Заклетите в Дракона и за айилци, за безжалостни разбойници и диваци. Ранд стисна зъби.

Когато виковете заглъхнаха, тесноликият каза:

— Е, видя ли? — Спря да се окашля и се изхрачи, сигурно заради простиналите си гърди, а може би за да подчертае думите си. Жалка гледка беше, целият подгизнал и потънал в ръжда, но се държеше гордо и с достойнство. И понесе гневния поглед на Ранд също толкова спокойно, колкото и този на Грегорин. — Искаш да си идем по домовете си без оръжие, без да можем да защитим нито себе си, нито семействата си, докато твоите хора палят, крадат и убиват. Казват, че бурята иде — добави той и погледна сякаш изненадан, че го е изрекъл, изненадан и смутен за миг.

— Айилците, за които сте чули, са мои врагове! — Този път паяжините на Огън се подмениха от плътните ивици на гнева, стегнали здраво купола на Празнотата. Гласът на Ранд обаче остана леден; изрева като плющене на зимна фъртуна. Бурята идела? Светлина, бурята беше самият той! — Моите айилци ги гонят. Моите айилци преследват Шайдо. Те, заедно с Даврам Башийр и повечето Етаири гонят разбойниците, както и да се наричат самите те! Аз съм кралят на Иллиаи и няма да позволя на никого да разруши мира в Иллиан!

— Дори това, дето го казваш, да е вярно… — почна тесноликият.

— Вярно е! — сряза го Ранд, — Имате време да решите до пладне. — Мъжът се намръщи объркан; освен ако кълбестите облаци не решаха да се разчистят, щеше да му е доста трудно да разбере кога е дошло пладне. Ранд не го успокои. — И гледайте да решите мъдро! — добави той, после обърна Тай’дайшар и го пришпори в галоп назад към рида, без да чака останалите.

Освободи Силата с неохота, насили се да не увисне на нея като човек, впил се с върховете на пръстите си в спасението, докато животът и покварата се изцеждаха от него. За миг светът наоколо му се привидя двоен, завихри се. Този проблем се беше появил отскоро и Ранд се боеше, че може да е признак на болестта, убиваща мъжете, които преливат, но шеметът никога не траеше повече от няколко мига. Това, за което съжаляваше, беше останалото, от което трябваше да се откаже. Светът изведнъж му се стори вял. Не му се стори, наистина стана вял и някак по-малък. Цветовете се размиха и зацапаха, небето стана по-малко в сравнение с допреди миг. Отчаяно му се прииска да сграбчи Извора отново и да изтръгне от него Единствената сила. Винаги ставаше така, когато Силата го напуснеше.

Веднага обаче щом сайдин си отиде, на негово място отново кипна гневът, нажежен до бяло и изгарящ, почти толкова жежък, колкото беше Силата. Не му стигаше Сеанчан, а и разбойници, криещи се зад неговото име? Гибелно опасни отвличания, които не можеше да си позволи. Дали Самаил не се протягаше от гроба си? Той ли бе посял Шайдо да никнат като тръни навсякъде, където Ранд сложеше ръка? Защо? Не беше възможно да е допускал, че ще загине. А ако половината от слуховете, които Ранд бе чул, се окажеха верни, други от тях вилнееха в Муранди, в Алтара и Светлината само знаеше още къде! Мнозина от пленените Шайдо споменаваха за някаква Айез Седай. Възможно ли бе и Бялата кула да е намесена някак? Щеше ли някога Бялата кула да го остави на мира? Никога.

Борейки се с гнева си, не забеляза кога Грегорин и останалите го застигнаха. Когато се изкачиха на рида при чакащите ги благородници, той дръпна рязко юздите и Тай’дайшар се изправи на задните си крака, биейки във въздуха и мятайки пръски кал от копитата си. Благородниците дръпнаха конете си назад — назад от коня и от самия него.

— Дадох им време до пладне — обяви той. — Следете ги. Не искам тази пасмина да се пръсне на по-малки банди и да се изплъзне. Ще бъда в шатрата си. — Ако се оставеха настрана плющящите от вятъра наметала, те сякаш се вкамениха по местата си, като че ли се бе разпоредил да ги следят лично. В този миг му беше все едно дали ще останат така, докато не замръзнат или пороят не ги разтопи.

Без повече приказки, Ранд подкара надолу по черния склон на рида, следван от двамата черни Аша’ман и иллианските си знаменосци. Огън и лед, а смъртта идеше. Но той беше стомана. Беше стомана.