Пътят на кинжала

Глава 24Време за желязо

На десетина левги източно от Ебу Дар ракените се гмуркаха от прошареното с облаци зарево и кацаха на едно дълго пасище, белязано като полетна полоса от разноцветните ленти по високите пилони. Кафявата трева бе утъпкана и обгорена преди няколко дни. Цялото изящество на съществата във въздуха се изгубваше, щом присвитите им нокти докоснеха земята в тромавия си бяг; държаха кожените си криле, широки над сто крачки, високо, сякаш искаха отново да се понесат нагоре. Малко красота имаше и в ракените, които подтичваха непохватно по полосата, докато най-сетне не се отскубваха от земята, като крилете им почти докосваха короните на ниските маслинови дръвчета в края на полето. Едва след като наберяха височина, след като завиеха към слънцето и се зарееха към облаците, ракените възвръщаха достойното си великолепие. Приземяващите се летци не си правеха труда да слизат. Докато някой от наземниците вдигаше кошница, та ракенът да загълта от сушените плодове, едната жена на гърба му подаваше разузнавателния доклад на още по-старши наземник, а другата се накланяше на другата страна, за да получи нови заповеди от летец, твърде старши, за да хваща често сам юздите. Също толкова бързо, след като спреше, животното биваше откарвано да отпочине малко при другите четири, чакащи реда си да се понесат в този дълъг и изтощителен бяг в небето.

На бегом, провирайки се между движещите се части конница и пехота, вестоносци отнасяха разузнавателните доклади до огромната, увенчана с червен флаг командна шатра. Виждаха се гордо изпъчени тарабонски копиеносци и яки амадицийски пиконосци в добре строени карета, с нагръдници, боядисани на водоравни ивици с цвета на полковете, към които бяха прикрепени. Бойците от леката алтарска кавалерия, пръсната на малки отделения, караха конете си да танцуват на задните си крака, суетни, с червените ленти, кръстосали гърдите им, толкова различни от маркировката на всички други. Алтарците не знаеха, че този знак отличава нередовни части, на които не се разчита особено. Сред сеанчанските воини бяха представени именити и прославени с доблестта си полкове от всеки край на Империята, светлооки мъже от Алкуам, меденолики мъже от Н’Кон и черни като въглен мъже от Кховеал и Даленшар. Имаше и морат’торм, яхнали змиевидните си животни с тела, покрити с бронзови люспи, при вида на които конете цвилеха и скачаха уплашени, и дори няколко морат’гролм с техните тумбести, с издължени като клюнове муцуни носачи, но се открояваше отсъствието на онова, което винаги придружаваше една сеанчанска армия. Суд-дам и дамане все още си стояха по палатките. А капитан-генерал Кеннар Мирадж ценеше много високо сул-дам и дамане.

От мястото си на подиума той виждаше много ясно картата на масата, по която подлейтенанти със свалени шлемове проверяваха докладите и поставяха маркери, означаващи разположението на силите по бойното поле. Над всеки маркер стоеше малко хартиено флагче с изписани с мастило знаци, показващи размера и състава на частта. Да се намерят прилични карти по тези земи беше почти невъзможно, но прерисуваната карта, изпъната сега на масата, вършеше работа. И го безпокоеше с това, което показваше пред очите му. Черни кръгчета, за разбитите или подгонени предни постове. Твърде много имаше от тях, осеяли цялата източна половина на веригата Венир. Червени клинове, за придвижващите се части, осейваха западния край на планините също така гъсто, всички с посока назад, към Ебу Дар. И пръснати сред черните дискове — седемнадесет ярко бели. Пред погледа му един млад офицер в кафяво-черните цветове на морат’торм грижливо отбеляза осемнадесетия. Вражеските сили. Някои от тях можеше и да са за една и съща група, забелязана два пъти, но в повечето случаи разстоянието помежду им беще твърде голямо и краткият промеждутък от време не го допускаше.

Покрай стените на шатрата писари в прости кафяви палта, белязани само с отличителните знаци за чиновнически ранг на широките яки, чакаха на своите писалищни маси Мирадж да им даде заповеди какво да започнат да преписват за разпространение. Каквото беше могъл, той вече бе заповядал. В тези планини имаше близо деветдесет хиляди вражески войници, близо два пъти повече от онова, което той можеше да събере тук, дори с местните подкрепления. Твърде много, за да повярва човек, само че съгледвачите не лъжеха — на лъжците и лъжкините собствените им другари им срязваха гърлата. Твърде много и сякаш извираха изпод земята като капанните червеи в Сен Т’джоре. Добре поне, че имаха да преодолеят още сто мили сред планините, ако смятаха да застрашат Ебу Дар. Почти двеста за белите кръгове съвсем на изток. И след това още стотина мили хълмиста местност. Със сигурност вражеският пълководец нямаше да реши пръснатите му сили да нападнат една по една. Докато ги събере наедно, щеше да мине още време. В този момент единствено времето беше на негова страна.

Входните платнища на шатрата се разтвориха и върховнага лейди Сурот се плъзна вътре, със стелещата се по гърба й горда грива на черната коса, с плисираната снежнобяла рокля и богато извезаната горна роба, кой знае как недокосната от калта навън. Беше смятал, че тя все още е в Ебу Дар. Сигурно беше превозена по въздуха от торакен. Придружаваше я малка като за особа от нейния ранг свита. Двама гвардейци от Смъртната стража с черни пискюли яа дръжките на мечовете си придържаха платнищата на входа, а зад тях се виждаха още мъже с каменни лица, в червено и зелено. Въплъщението на Императрицата, дано да живее вечно. Сурот ги подмина, сякаш не бяха нищо повече от обикновени слуги, като нейната да’ковале с изкусителното тяло, по пантофки и в почти прозрачна роба, със сплетена на многобройни плитчици меденожълта коса, понесла чинно позлатеното писалище на върховната лейди на две крачки по-назад. Гласът на Кръвта на Сурот, Алохин, навъсена жена в зелена роба — лявата част на главата й бе обръсната, а останалото от бялата й коса бе прибрано на строга плитка — вървеше по петите на повелителката си. Докато Мирадж слизаше от по диума, забеляза смаян, че втората да’ковале зад Сурот, ниска, тъмнокоса и стройна в ефирната си роба, е дамане! Дамане, облечена като собственост, бе нещо нечувано, но още по-странното беше, че с ай-дам я водеше самата Алохин!

Но той скри удивлението си, докато коленичеше и промърмори:

— Светлината дано да огрее върховната лейди Сурот. Вечна слава на върховната лейди Сурот. — Всички останали се проснаха по очи. Мирадж беше от Кръвта, макар и твърде ниско, за да получи право да обръсне черепа си като Сурот. И само ноктите на кутретата му бяха лакирани. Той се постара да не издаде изненадата си от това, че една върховна лейди е позволила на своя Глас да продължи да се държи като сул-дам, след като вече е издигната до со’джин. Странни времена в странна земя, из която бродеше Преродения Дракон, а марат-дамане тичаха подивели, за да избиват и заробват където и когото могат.

Сурот го изгледа бегло, след което се зае с картата на масата и ако черните й очи се присвиха пред видяното, имаше основание. Под нейно командване Хайлене бе надминало и най-смелите блянове, възвръщайки огромни части от ограбените земи. Бяха изпратени само да проучат пътя, а след Фалме някои смятаха, че и това дори е невъзможно. Тя забарабани раздразнено с пръсти по масата и дългите й, лакирани в синьо нокти на кутрето и безимения пръст зачаткаха. Ако успехът продължеше, щеше да може да обръсне цялата си глава и да си боядиса и трети нокът на всяка ръка. За толкова големи постижения осиновяването в имперската фамилия не беше нещо непостижимо. А стигнеше ли твърде далеч, прекрачеше ли границите си, можеше да й отрежат ноктите и да я напъхат в прозрачна роба да поднася каф на някой от Кръвта, стига да не я продадяха на някой фермер да му помага в плевенето на нивата или да лее пот в някой склад. Докато на Мирадж в най-лошия случай можеше да му се наложи да си пререже вените.

Той продължи да гледа Сурот с търпеливо спокойствие, но беше служил като съгледвач-лейтенант, морат’ракен преди да го издигнат в Кръвта и неволно си даде сметка за всичко, което ставаше. Съгледвачът живееше или умираше според това, което успееше да види или да не види, както и други. Мъжете, легнали по очи из шатрата, като че ли едва дишаха. Сурот можеше да го отведе настрани и да ги остави да си продължат работата. Войниците на входа върнаха един вестоносец. Колко ли ужасно трябваше да е съобщението, че тази жена да се опитва да преодолее дори гвардията на Смъртната стража?

Да’ковале с писалището на ръце привлече погледа му. Кукленски красивото й лице се намръщи, макар и само за миг. Собственост да проявява гняв? А имаше и още нещо. Очите му пробягаха към Дамане, която стоеше със сведена глава, но въпреки това се оглеждаше с любопитство. Кафявооката да’ковале и светлооката Дамане изглеждаха толкова различни, колкото различни можеха да са две жени, но въпреки това имаха нещо общо. Нещо в лицата им. Странно. Не можеше да определи възрастта и на двете.

Колкото и бърз да беше погледът му, Алохин го забеляза и с леко дръпване на сребристата каишка на ай-дам накара дамане да легне ничком. После щракна с пръсти и посочи платнището на пода със свободната си от гривната на ай-дам ръка и направи гримаса, след като меденокосата да’ковале не помръдна.

— Долу, Лиандрин! — изсъска Алохин много тихо. Със сърдит поглед към Алохин — сърдит! — да’ковале се смъкна на колене и се нацупи.

Твърде странно. Но едва ли чак толкова важно. С безстрастно лице, а иначе готов да се пръсне от нетърпение, той зачака. С нетърпение и немалко неудобство. Издигнат бе в Кръвта, след като беше яздил петдесет мили за една нощ, прободен с три стрели, за да донесе вестта, че бунтовническа армия настъпва срещу самия Сеандар, и гърбът още го болеше от онези рани.

Най-сетне Сурот се извърна от масата с картата. Не му даде позволение да се изправи, камо ли да го прегърне като един от Кръвта. Не че го беше очаквал. Той стоеше далеч под нея.

— Готов ли си да тръгнеш? — попита тя кратко. Добре поне, че не му проговори чрез Гласа. Пред толкова много подчинени срамът щеше да прикове очите му в земята за месеци, ако не и за години.

— Ще бъда, Сурот — отвърна той спокойно, срещайки погледа й. Все пак беше от Кръвта, макар и много ниско. — Не могат да се съберат за по-малко от десет дни и ще им трябват поне още толкова преди да излязат от планините. Много преди това аз ще съм…

— Те могат да се появят тук утре — сряза го тя. — Днес! Ако дойдат, Мирадж, ще го направят с древното изкуство на Пътуването, а изглежда много вероятно, че ще дойдат.

Той чу как мъжете, проснати по корем, се размърдаха — не можаха да се сдържат. Сурот да изпусне юздите на чувствата си и при това да дърдори празни легенди?

— Сигурна ли си? — Думите излязоха от устата му преди да успее да ги спре.

Дотук само си беше помислил, че е изпуснала юздите. Сега очите й светнаха. Тя стисна ръбовете на извезаната си на цветя роба така, че кокалчетата й побеляха, и ръцете й се разтрепераха.

— Разпитваш ли ме? — озъби се тя. — Достатъчно е, че си имам свои източници на информация. — И беше бясна от тях точно колкото и от него, прецени той. — Ако дойдат, с тях ще има около петдесет от онези мъже с надутото име Аша’ман, но не повече от пет-шест хиляди войници. Изглежда, не са били повече от самото начало, каквото и да съобщават летците.

Мирадж кимна замислено. Пет хиляди души, местени по някакъв начин със Силата — това можеше да обясни доста неща. Какви всъщност бяха тези нейни източници, че да знае толкова точно броя им? Не беше чак толкова глупав да я попита. Тя със сигурност си имаше Слушачи и Търсачи на служба. Които следяха и нея. Петдесет Аша’ман. От самата представа за преливащ мъж му се дощя да се изплюе с погнуса. Според мълвата тези мъже бяха събирани от всички държави от Преродения Дракон, този Ранд ал-Тор, но той никога не беше подозирал, че е възможно да са толкова много. Казваха, че Преродения Дракон можел да прелива. Това можеше да е вярно, но той си беше Преродения Дракон.

Пророчествата за Дракона бяха известни в Сеанчан още преди Лутаир Пейендраг да започне Единението. В развалена форма, както се казваше, доста различна от чистата версия, която бе донесъл самият Лутаир Пейендраг. Мирадж беше виждал няколко тома на „Каретонския цикъл“, отпечатани в тези земи, и те също бяха сбъркани — никой не споменаваше за службата му на Кристалния трон! — но въпреки това Пророчествата привличаха хорските умове и сърца. Мнозина се надяваха Завръщането да дойде скоро, за да си върнат тези земи преди да настъпи Тармон Гай-дон, та да може Преродения Дракон да спечели Последната битка за славата на Императрицата, дано да живее вечно. Императрицата със сигурност щеше да поиска да й изпратят ал-Тор, за да може сама да види що за мъж й служи. Никаква трудност нямаше да има, след като ал-Тор коленичеше пред нея. Малцина бяха способни да се отърсят от благоговението, което изпитваха, коленичили пред Кристалния трон, с жаждата да се подчинят, от която им пресъхваха езиците. Но изглеждаше очевидно, че натоварването му на някой кораб щеше да е по-лесно, ако премахването на Аша’ман — а със сигурност трябваше да се отърват от тях — се отложеше, докато ал-Тор не отпътува през Аритския океан на път за Сеандар.

Което го върна обратно до проблема, който се бе опитал да избегне, и той се сепна. Не беше от хората, които се плашат от трудности, нито от онези, които се правят, че не ги забелязват, затваряйки си очите пред тях, но това бе по-различно от всичко, с което се беше сблъсквал досега. Сражавал се бе в повече от двайсет битки, с дамане, използвани и от двете страни, и знаеше как е при тях. Не беше само въпрос на нанасяне на удари със Силата. Опитните сул-дам можеха някак си да видят какво правят дамане или марат-дамане, и дамане можеха да го кажат на останалите, така че и те да могат да се защитят не по-зле. А можеше ли една сул-дам да види какво прави един мъж? Още по-лошото…

— Ще ми дадеш ли сул-дам и дамане? — каза той. Пое си неволно дъх и добави: — Още ли им е зле? Е, битката ще е кратка и кървава. Но ще я спечелим.

Което предизвика ново помръдване сред просналите се по корем мъже. Всяка втора мълва из лагера беше за странната болест, задържала сул-дам и Дамане в палатките им. Алохин реагира съвсем неприкрито, нещо недопустимо за со’джин, като го изгледа свирепо. Дамане отново потръпна и затрепера на пода. Странно, меденокосата да’ковале също потръпна.

Усмихната, Сурот плъзна поглед към коленичилата да’ковале. Защо трябваше да се усмихва на едно зле обучено слугинче? Започна да гали тънките плитки на коленичилата жена и устничките като розова пъпка се нацупиха. Някоя бивша тукашна благородничка ли беше? Първите думи на Сурот го потвърдиха, макар да бяха насочени към него.

— Малките загуби имат малка цена; големите провали носят болезнено голяма цена. Ще получиш дамане, щом искаш, Мирадж. И ще дадеш урок на тези Аша’ман, че е трябвало да си стоят на север. Ще ги заличиш от лицето на земята — и ашамани, и войници, всички. До последния човек, Мирадж. Казах.

— Ще бъде както каза, Сурот — отвърна той. — Ще бъдат унищожени. До последния. — Нямаше повече какво добави. Но съжали, че не му каза дали сул-дам и дамане все още са болни.

Ранд извърна Тай’дайшар малко под билото на голия каменист хълм, за да види как по-голямата част от малката му войска се изсипва през другите отвори във въздуха. Държеше здраво Верния извор, толкова здраво, че той сякаш тръпнеше в хватката му. Със Силата в него острите върхове на Короната от мечове, бодящи слепоочията му, се усещаха едновременно по-дразнещи, но и сякаш изобщо ги нямаше, предобедният мраз бе едновременно по-студен и почти недоловим. Неизлечимите рани на хълбока му се бяха превърнали в тъпа далечна болка. Луз Терин дишаше на пресекулки от нерешителност. Или може би от страх. Навярно след като предния ден бе стигнал толкова близо до смъртта, вече не му се искаше толкова много да умре. Но пък той не винаги искаше да умре. Единственото, в което този човек проявяваше постоянство, беше желанието му да убива. Просто се оказваше така, че това убиване често включваше и него самия.

„Скоро ще ни втръсне от убийства — помисли си Ранд. — Светлина, последните няколко дни имаше достатъчно убийства, за да погнусят и дори лешояд.“ Само шест дни ли бяха минали? Погнусата обаче не го засегна. Не можеше да си го позволи. Луз Терин не отговори. Да. Време беше за железни сърца. И за железни стомаси. Той се наведе за миг да пипне вързопа до стремето. Не. Все още не беше дошъл моментът. Навярно изобщо нямаше да дойде. Несигурност се плъзна през Празнотата, и навярно още нещо с нея. Дано не дойдеше никога. Несигурност, да, но другото не беше страх. Не беше!

Половината околни хълмове бяха обрасли с ниски, криви маслинови дръвчета, прошарени от слънчевата светлина — пиконосците вече яздеха през редовете им, за да се уверят, че са чисти. Нямаше помен от ратаи из тези градини, нито стопански постройки, нита никаква сграда наблизо. На няколко мили по̀ на запад хълмовете бяха по-тъмни, гъсто обрасли с гори. Легионерите, изникващи в леко препускащи напред групи под Ранд, се престроиха в редици, последвани от раздърпаното каре иллиански доброволци, вече включени в Легиона. След като строят им се оформи, те тръгнаха в марш встрани от пътя, за да отворят място за Бранителите и етаирите. Земята бе глинеста и ботушите, както и копитата, се хлъзгаха в тънката кална пелена. Като по чудо обаче само няколко облака се рееха в небето, бели и чисти. Слънцето бе бледожълта топка. И не прелиташе нищо по-голямо от лястовица.

Дашива и Флин бяха сред мъжете, които държаха Праговете, също както Адли и Хопвил, Мор и Наришма. Някои Прагове се намираха извън полезрението на Ранд, оттатък хълмовете. Той искаше всички да преминат колкото се може по-бързо и с изключение на неколцината Бойци, останали да оглеждат небето, всеки мъж в черна куртка, който все още не беше тръгнал на разузнаване, държеше сплит. Дори Гедвин и Рочаид, въпреки че двамата се мръщеха и един на друг, и на него. Ранд реши, че вече са отвикнали да вършат нещо толкова просто, като да държат Праг, през който да преминават други.

Башийр се изкачваше в лек тръс нагоре по склона, безгрижно отпуснат на седлото. Плащът му беше заметнат назад въпреки утринния хлад, не толкова мразовит като сред планините, но зимен все пак. Той кимна небрежно на Анайела и Айлил, които му отвърнаха с мрачни погледи. Башийр се усмихна под дебелите си мустаци, извити надолу като рогове, но усмивката му трудно можеше да се нарече дружелюбна. Хранеше не по-малко подозрения към жените, отколкото Ранд, и жените го знаеха. Анайела бързо извърна глава от салдееца и потупа коня си по гривата; Айлил стискаше юздите вдървено.

Двете не се бяха отделили от Ранд след инцидента на онзи рид, дори шатрите си бяха вдигнали снощи недалече от неговата. На един от отсрещните покрити с кафява трева хълмисти склонове Денарад се извърна да огледа ратниците на двете благороднички, след което веднага се загледа отново напред, към Ранд. Много вероятно беше да наблюдава Айлил, и може би Анайела също, но несъмнено наблюдаваше и Ранд. Ранд все още не беше сигурен дали те се боят, че ще ги обвинят, ако загине, или просто искат да го видят мъртъв. Сигурен беше само, че ако искат да го видят мъртъв, нямаше да им даде възможност.

„Кой може да разбере женското сърце — изкиска се кисело Луз Терин. Прозвуча почти разумно. — Повечето жени ще махнат с ръка на нещо, за което един мъж би те убил, и биха те убили за нещо, за което един мъж би махнал с ръка.“

Ранд не му обърна внимание. Последният Праг пред очите му примига. Аша’ман на конете си бяха твърде далече от него, за да каже със сигурност дали още държат сайдин, но нямаше значение, докато го държеше и той. Тромавият Дашива се опита да възседне коня си и на два пъти едва не падна. Повечето чернодрехи мъже пред очите му подкараха на юг.

Останалите благородници се скупчиха бързо с Башийр на склона точно под Ранд, тези с най-висок ранг и най-голяма власт най-отпред, след известно блъскане тук-там, където разликата беше спорна. Тихера и Марколин задържаха конете си настрани, от двете страни на знатната тълпа, с безизразни лица; можеха да ги попитат за съвет, но и двамата знаеха, че крайните решения не зависят от тях. Вейрамон отвори уста с величествен жест, несъмнено за да започне поредното си витиевато слово за славата да следваш Преродения Дракон; Сунамон и Ториан, навикнали на речите му и достатъчно властни, за да не му обръщат внимание, дръпнаха юздите на конете си един до друг и си заговориха тихо. Лицето на Сунамон беше необичайно изопнато, а Ториан приличаше на селянин, готов да се счепка за синура със съседа си, въпреки червения сатен на райетата по ръкавите на копринената му камизола. Скулестият Бертом и още неколцина кайриенци изобщо не се смълчаха, пускаха си шеги и се смееха. На всички им беше втръснало от пищните декламации на Вейрамон. Въпреки че Семарадрид се мръщеше все по-силно, щом извърнеше очи към Айлил и Анайела — не му харесваше това, че остават толкова близо до Ранд, особено сънародничката му — и киселата му физиономия изглеждаше много по-искрена от превзетия патос на Вейрамон.

— На около десет мили от нас — каза високо Ранд — се готвят да тръгнат в марш над петдесет хиляди души. — Това го знаеха, но думите му притеглиха погледите им към него и езиците им замлъкнаха. Вейрамон кисело затвори уста: този човек обичаше да слуша само собствения си глас. Гвеям и Маракон подръпнаха острите си намазнени бради в нетърпеливо очакване, глупците му с глупци. Семарадрид заприлича на човек, току-що изял цяла паница с гнили сливи; Грезюрин и трима от бордовете на Съвета на деветимата с него само стегнаха лица в мрачна решимост. Виж, те не бяха глупци. — Съгледвачите не са забелязали следи от сул-дам и дамане — продължи Ранд, — но дори и без тях, въпреки ашаманите на наша страна, това е предостатъчно количество, за да избият много от нас, ако някой забрави общия план. Сигурен съм обаче, че никой няма да го забрави. — Този път — никакви щурмове без заповед. Това им го беше подчертал ясно като стъкло и твърдо като камък. И никакво отвличане настрани, само защото ти се е сторило, че може би си видял нещо.

Вейрамон се усмихна, почти толкова мазно като Сунамон.

Самият план беше съвсем прост. Щяха да настъпят на запад в пет колони, всяка с Аша’ман, стараейки се да обкръжат сеанчанците от всички страни. Или толкова, колкото позволеше броятим; "Простите планове са най-добрите — бе настоял Башийр. — Щом не си доволен от цяло прасило малки, щом трябва непременно да се втурваш в леса да намериш свинята майка, тогава не се поддавай на празни прищевки, иначе тя ще те изкорми.

„Никой план за битка не оцелява след първата схватка — рече Луз Терин в главата на Ранд. За миг все още звучеше разумен. Само за миг. — Нещо не е както трябва — изведнъж заръмжа гласът, стана по-напрегнат и преля в неистов, изпълнен с неверие смях. — Не е възможно да е сбъркано, но е така. Нещо странно, сбъркано има тук, нещо игриво, тръпнещо, подскачащо.“ Кикотът му премина в хленч. „О, не! Не може да съм полудял!“ И заглъхна сам, преди Ранд да успее да го заглуши. Да го изгори дано, нищо лошо му нямаше на плана, инак Башийр нямаше да му налети като паток на бръмбар.

Луз Терин просто беше луд, несъмнено. Но докато Ранд ал-Тор оставаше все още със здрав разум… Най-горчивата шега на света — Преродения Дракон да полудее преди да е започнала Последната битка.

— Заемете местата си — изкомандва той и махна с десницата си, стиснала Драконовия скиптър. Наложи се с усилие да спре порива си да се разсмее на тази шега.

Тълпата от благородници се разпръсна под неговата команда — бутаха се и мърмореха, докато се подреждаха. Почти на никого не харесваше редът, в който Ранд ги беше разпределил. Колкото и да се бяха пречупили бариерите помежду им след потреса при първата битка сред планините, бяха се появили отново и почти незабавно.

Вейрамон се намръщи заради недовършеното си слово, но след усърден поклон към Ранд, при който главата му се тръсна, препусна на север през хълмовете, следван от Кирил Дрепанеос, Бертом, Доресин и още няколко кайриенски лордове, всички до един с вкаменени лица заради това, че са им поставили начело тайренец. Гедвин препусна редом до Вейрамон, почти все едно че той самият водеше командата, и го стрелнаха мрачно навъсени очи, които той пренебрегна с високомерие. Останалите групи също бяха смесени. Грегорин също пое на север, с нацупения Сунамон, който се преструваше, че е тръгнал в същата посока съвсем случайно, и Далтанес, повел по-дребната кайриенска знат отзад. Джеордвин Семарис, друг от Деветимата, последва Башийр на юг с Амондрид и Гвеям. Тези тримата бяха приели водачеството на салдееца почти с еднаква охота, по простата причина, че не беше нито тайренец, нито кайриенец или иллианец, според това какъв бе всеки от тях. Рочаид като че се опита да направи с Башийр същото, каквото Гедвин с Вейрамон, но Башийр уж не го забеляза. Малко встрани от свитата на Башийр Торйан и Маракон подкараха един до друг, като че ли посърнали от това, че са им поставили начело Семарадрид. Колкото до тях, Ершин Нетари непрекъснато се озърташе към Джеордин и току се изправяше на стремената си да погледне назад към Грегорин и Кирил, макар че едва ли можеше да ги види повече, след като прехвърлиха хълмовете. Семарадрид, с гръбнак, стегнат като железен прът, изглеждаше не по-малко невъзмутим от Башийр.

Беше същият принцип, който Ранд непрекъснато бе прилагал досега. Залагаше на Башийр и смяташе, че може да се довери на Грегорин, а никой от останалите не можеше да посмее и да помисли да се обърне срещу него с толкова много другоземци около себе си, толкова много стари врагове и толкова малко приятели. Ранд тихо се изсмя, загледан как се скриват от очите му. Щяха да се бият за него и да се бият добре, защото нямаха друг избор. Нито пък той.

„Лудост“ — изсъска Луз Терин и Ранд яростно заглуши натрапчивия глас.

Трудно можеше да се каже, че е сам, разбира се. Тихера и Марколин бяха подредили повечето конни Бранители и етаири в редици сред маслиновите дървета по хълмовете от двете страни на този, на който той седеше на коня. Останалите се бяха пръснали наоколо като защита срещу евентуална изненада. Рота легионери в сини униформи чакаше търпеливо в ниското под командата на Масонд, а зад тях — също толкова мъже в облеклото и снаряжението си, с което се бяха предали на онова поле в Иллиан. Стараеха се да уподобят спокойствието на легионерите — нали сами вече бяха станали легионери, — опитваха се, но без голям успех.

Ранд хвърли поглед към Айлил и Анайела. Тайренката му отвърна с превзета усмивка, която колебливо се стопи. Лицето на кайриенката се беше смразило. Не можеше да ги забрави, нито Денарад с техните ратници. Колоната му в центъра щеше да е най-голямата и най-силната от всички.

Флин и мъжете, които Ранд беше избрал след Думайски кладенци, забързаха нагоре по хълма към него. Полуплешивият старец както винаги водеше, въпреки че всички, освен Адли и Наришма, вече носеха Дракона редом до Меча, а Дашива го беше получил първи. Отчасти това се дължеше на почитта на по-младите мъже към Флин, с неговия дългогодишен опит като знаменосец в Гвардията на кралицата на Андор. Очасти — защото на Дашива като че ли му беше все едно. Него другите като чели само го разсмиваха. Поне когато не си говореше сам. Най често той като че ли не забелязваше нищо освен собствения си нос.

Точно по тази причина беше някак смайващо, когато Дашива тромаво сръга с ботушите си дебелите хълбоци на коня си пред останалите. Простоватото му лице, така често унесено в мисли, сега се беше навъсило угрижено. И още по-смайващо стана, когато той неочаквано сграбчи сайдин, щом се доближи и застана срещу Ранд, и запреде преграда около двамата срещу подслушване. Луз Терин не почака да вдиша дори — доколкото за един безтелесен глас можеше да се каже, че диша — нито си направи труд да промърмори нещо за убийство; просто посегна към Извора с беззвучно ръмжене, опита се да задращи към Силата, встрани от Ранд. И също така безсловесно замлъкна и изчезна.

— Има нещо криво със сайдин тук, нещо не наред — каза Дашива съвсем сериозно. И някак многозначително. И го изгледа изпитателно. Като учител, наставляващ особено несхватливия си ученик. Дори насочи пръст към Ранд. — Не знам какво е. Нищо не може да изкриви сайдин и ако можеше да бъде изкривен, щяхме да го усетим още в планините. Е, и там имаше нещо вчера, но беше толкова дребно… Тук обаче го усещам ясно. Сайдин е… напорист. Знам. Знам. Сайдин не е жив. Но той тук… пулсира. Трудно е да се контролира.

Ранд насила отпусна ръката си, стиснала Драконовия скиптър. Винаги беше смятал, че Дашива е почти толкова побъркан, колкото самият Луз Терин. Мъжът обаче винаги досега се беше сдържал.

— Преливал съм много по-дълго от теб, Дашива. Ти просто усещаш по-силно покварата. — Не успя да смекчи тона си. Светлина, не можеше да полудее точно сега, нито пък те! — Заеми мястото си. Скоро тръгваме. — Съгледвачите скоро щяха да се върнат. Дори в тази по-равна околност, макар ограничени до това, което можеха да видят очите им, с Пътуването някакви си десет мили нямаше да им отнемат много време.

Дашива обаче не се подчини, а отвори сърдито уста и рязко я затвори. Разтрепера се видимо и вдиша дълбоко.

— Много добре знам, че си преливал дълго — отвърна той с леден глас, почти с презрение. — Но съм сигурен, че дори и ти можеш да го усетиш. Докосни го, човече! Не ми харесва да използвам думата „странен“ за нещо като сайдин и не искам да загина или да бъда… отгорен, само защото си сляп! Преградата ми виж! Погледни я!

Ранд зяпна. Настойчивостта от страна на Дашива бе нещо достатъчно непривично само по себе си, но гняв у Дашива? А после наистина се втренчи в преградата. Наистина се взря в нея. Потоците трябваше да са толкова неподвижни, колкото нишките в здраво изтъкано платно, но сега вибрираха. Преградата си стоеше на мястото стегната и здрава, както трябваше да бъде, но отделните нишки на Силата потръпваха едва доловимо. Мор наистина бе казал, че сайдин се държи странно край Ебу Дар и на стотина мили наоколо. Сега бяха по-близо от сто мили до града.

Ранд се насили да докосне сайдин. През цялото време беше усещал Силата — да престане да я усеща означаваше нещо по-лошо от смърт, — но вече бе привикнал на тази съпротива. Бореше се за живота си, но тази борба бе станала за него така естествена, както самият живот. Борбата беше животът. Насили се да докосне тази борба, своя живот. Студ, пред който камък можеше да се разсипе на прах. Огън, в който камък щеше да лумне и да се изпари. Гадост, пред която най-мръсната помийна яма щеше да замирише като цветна градина. И… пулсиране, като нещо гърчещо се в юмрука му. Не беше онова трептене, което бе усетил в Шадар Логот, когато покварата на сайдин бе резонирала със злото на онова място и сайдин бе запулсирал с нея. Сега гадостта бе силна, но стабилна. Не, самият сайдин сега сякаш бе пълен с течения и пориви. Напорист, така го беше нарекъл Дашива, и Ранд разбра защо.

Долу на склона, зад Флин, Мор прокара ръка през косата си и неспокойно се огледа. Флин мърдаше на седлото и подръпваше меча от канията. Наришма, който не спираше да оглежда небето за летящите същества, примигваше начесто. Мускул потръпваше неволно на брадичката на Адли. Всеки от тях показваше някакъв признак на нервност и на лека почуда. Облекчението обля Ранд от глава до пети. Не беше лудост, в края на краищата.

Дашива се усмихна с изкривена, доволна усмивка.

— Не мога да повярвам, че не си го усетил досега. — Само дето не се озъби. — Та ти държиш и не изпускаш сайдин буквално ден и нощ, откакто започна тази безумна експедиция. Това тук е най-обикновена преграда, но се опъваше, отказваше да стане, сякаш сама се дърпаше от ръцете ми.

Сребристосинята резка на Праг се извъртя и се отвори над един от голите хълмове на половин миля западно и един Боец припряно издърпа коня си и го яхна. Макар от толкова далече, Ранд долови лекото потръпване на вълните, обкръжаващи Прага, преди да изчезнат. Ездачът още не бе достигнал подножието на хълма, когато на същото било се отвори друг Праг, после трети, четвърти, и още, един след друг, и на всеки предишен мъж едва стигаше времето да се отдръпне.

— Но все пак е станала — каза Ранд. Както и Праговете на съгледвачите. — Дори сайдин да е труден за удържане, а той винаги е труден, все пак прави това, което искаш. — Но защо беше по-труден тук? Въпрос, който трябваше да се отложи за друг път. Светлина, колко му се искаше Херид Фел да е още жив; старият философ сигурно щеше да му предложи отговор. — Върни се прид другите, Дашива — нареди той, но мъжът го изгледа учудено и трябваше да го повтори, та Дашива да остави преградата да се стопи, след което обърна коня си, без да отдаде чест, и го подкара надолу по склона.

— Неприятност ли някаква, милорд Дракон? — превзе се Анайела. Айлил само изгледа Ранд безизразно.

Като видяха първия съгледвач, запътил се към Ранд, останалите се развърнаха на север и юг, за да се присъединят към другите колони. Да стигнат до тях по обичайния начин щеше да е по-бързо, отколкото да подскачат от Праг на Праг. Налаам дръпна юздите пред Ранд и удари юмрук в гордите си… Не беше ли малко странен този блясък в очите му? Все едно. Сайдин все още правеше това, което го караха да прави. Налаам докладва. Сеанчандите не стояха в лагера си на десет мили оттук, намираха се на не повече от пет-шест мили, в марш на изток. И този път сред тях имаше сул-дам и дамане.

Ранд му предаде заповедите и Налаам препусна да ги отнесе на другите, а колоната се раздвижи и пое на запад. В двата фланга яздеха Бранителите и етаирите. Легионерите удариха крак отзад, точно зад Денарад. Леко напомняне за благородничките и техните ратници, ако имаха нужда от такова. Анайела във всеки случай често се озърташе през рамо, а сдържаността на Айлил бе показателна; Ранд оформи сърцевината на бойния ред, с Флин и останалите, както щеше да е при всяка друга колона. Аша’ман — да нанесат удара, а мъжете с броня да ги пазят откъм гърба, докато те сеят смърт. Слънцето го чакаше още много път, докато се покатери до зенита. Нищо не беше се изменило, за да се променя и планът.

„Лудостта чака някои — прошепна Луз Терин. — И се прокрадва в други.“

Мирадж яздеше в челото на армията си, тръгнала на изток по разкаляния път, виещ се през хълмисти маслинови горички и див лес. Е, не съвсем в челото. Цял полк, предимно сеанчанци, яздеха между него и дозорните отреди. Познавал беше пълководци, които дързваха да яздят най-отпред. Повечето вече бяха мъртви. Повечето бяха загубили битките, в които бяха загинали. Калта задържаше прахоляка, но вестта за такава армия в поход плъзваше като див пожар в равнината на Са’лас, все едно в коя земя. Тук-там сред маслиновите насаждения очите му зърваха преобърната ръчна количка или изоставена брана, но работниците отдавна бяха избягали. С малко късмет обаче, тези хора сигурно щяха да отбягват срещата си с противниците му също както с него. С малко късмет, при липсата на ракени, противниците му нямаше да разберат, че е тръгнал срещу тях, преди да е станало твърде късно. Кеннар Мирадж никак не обичаше да разчита на късмета си.

Освен с подофицерите, готови да поднесат карти или да направят копия на заповедите му, и на вестоносците, готови да ги разнесат, той яздеше придружен от Абалдар Юлан, толкова дребен, че обикновеният му на ръст кафяв кон изглеждаше огромен под него, пламенен мъж с лакирани в зелено нокти на кутретата, който носеше черна перука да прикрие плешивината си, и на Лисайн Джарат, сивокоса жена от самия Сеандар, чието бледо пълно лице и сини очи бяха самото олицетворение на спокойствието. Юлан не беше спокоен; черният като въглен Въздушен капитан на Мирадж често се мръщеше заради правилата, които не му позволяваха вече да хваща често юздите на ракен, но този път се беше навъсил по-дълбоко. Небето беше чисто, времето бе съвършено за ракен, но по заповед на Сурот никой от летците му днес нямаше да е на седлото си, не и тук. Твърде малко бяха ракените, дошли с Хайлене, за да ги прахосват ненужно. Спокойствието на Лисайн тревожеше Мирадж повече. Тя не беше само старшата дер-сулдам под негова команда, а и стара добра приятелка, с която бе споделил не малко чашки каф и много игри на камъчета. Одухотворена жена, която винаги бърбореше весело и възбудено. А сега беше ледено спокойна и мълчалива като всяка сул-дам, с която бе опитала да поговори.

От двете страни на конницата се виждаха двадесет дамане, всяка крачеща пешком до коня на своята сул-дам. Сул-дам се клатеха на седлата си, навеждаха се да погалят дамане по главите, пак се изправяха и пак се навеждаха да им помилват косите. Според него дамане изглеждаха съвсем добре, но явно, че нервите на сул-дам бяха на ръба на бръснача. А обикновено възторжената Лисайн мълчеше като камък.

Отпред се появи торм, затича покрай колоната. Беше далече встрани, покрай горичките, но конете зацвилиха и се задърпаха изплашени, щом видяха съществото, покрито с бронзови люспи. Един дресиран торм нямаше да нападне коне — поне докато не го обхване убийствената ярост, поради която причина торм не бяха подходящи за битка — но конете, тренирани да не се плашат от торм, бяха в такава оскъдица, както самите торм.

Мирадж изпрати един кльощав подофицер на име Варек да отнесе разузнавателния доклад на морат’торм. Пеш, пък ако ще Варек да си изгубеше шей’таер. Нямаше да губи време Варек да се опитва да обуздае коня. Мъжът се върна по-бързо, отколкото бе отишъл, направи засукан поклон и започна да докладва преди още да се е изправил.

— Врагът е на по-малко от пет мили право на изток, милорд капитан-генерал, и се придвижва в наша посока. Подредени са в пет колони, приблизително на една миля разстояние една от друга.

Дотук с късметът. Но Мирадж беше обмислял как ще нападне четиридесет хиляди с пет хиляди войници на своя страна и петдесет Дамане. Хората му бързо запрепускаха със заповеди да се престроят, за да посрещнат опита да ги заклещят в чувал, и полковете зад него започнаха да се извръщат наляво и надясно през горичките, с яздещите с тях сул-дам и техните дамане.

Мирадж задърпа краищата на плаща си да се предпази от внезапно лъхналия студен вятър и забеляза нещо, което го накара да изпита още повече студ. Лисайн също се взираше към скриващите се в горичките сул-дам. И се потеше.

Бертом яздеше леко, оставил вятъра да развява плаща му на една страна, но оглеждаше гористата околност отпред с тревога, която много трудно можеше да скрие. От четиримата му сънародници зад гърба му единствен Доресин беше наистина изкусен в Играта на Домове. Това глупаво тайренско псе Вейрамон беше сляп, разбира се. Бертом изгледа сърдито гърба на надутия палячо. Вейрамон яздеше доста пред останалите, потънал в разговор с Гедвин, и ако на Бертом му трябваше доказателство, че Вейрамон е готов да се усмихне и на това, пред което и една коза ще се задави, то доказателството се съдържаше само в търпението, което този тъпак проявяваше към младото чудовище със свирепите очи. Той забеляза, че Кирил го гледа накриво, и подкара по-встрани от едрия мъж. Не че изпитваше някаква лична неприязън към иллианеца, но не можехе да понася хора, които стърчат над него. Нямаше търпение да се върне в Кайриен, където нямаше да е обкръжен от уродливи гиганти. Кирил Дрепанеос обаче не беше слепец, въпреки ненормалния си ръст. Той също бе изпратил напред дузина съгледвачи. Вейрамон — само един.

— Доресин — каза тихо Бертом, и после малко по-високо: — Доресин, буцо такава!

Кокалестият мъж се сепна на седлото си. Също като Бертом и другите трима беше обръснал и напудрил предната част на главата си: войнишката прическа и облекло напоследък бяха станали модни. Доресин на свой ред трябваше да го нарече „крастава жаба“, както бяха свикнали помежду си още от детство, но вместо това сръга коня си по-близо до Бертом и се наведе. Угрижен беше и си му личеше по бръчките на широкото чело.

— Разбираш ли, че лорд Дракона е решил да ни убие? — прошепна той и хвърли поглед към колоната, точеща се зад тях.

— Кръв и огън, аз само слушах Колавер, но си знаех, че съм мъртъв, още откакто той я уби.

За миг Бертом изгледа колоната ратници, виеща се като змия по ниските хълмоше. Тук дърветата бяха по-рехави, отколкото отпред, но пак достатъчно, за да скрият от погледа ти атакуващ неприятел, преди да се е стоварил на главата ти. Последната маслинова горичка се намираше на около миля по-назад. Хората на Вейрамон яздеха в челото естествено, в тези техни тъпи дрехи с дебелите ръкави с бели райета, а след тях бяха иллианците на Кирил, с толкова ярко зелено и червено, че и Калайджии щяха да засрамят. Собствените му хора, прилично облечени в тъмносиньо под нагръдниците, все още не се виждаха, заедно с групите на Доресин и другите, и пред частта на легионерите. Вейрамон се беше изненадал, че пехотата издържа, въпреки че не беше наложил голяма скорост. Но не към ратниците погледна Бертом. Седмина мъже яздеха дори пред хората на Вейрамон, седмина мъже с корави лица и студени като смъртта очи мъже в черни палта. Един от тях беше с игла с формата на сребърен меч на високата си яка.

— Едва ли. Можеше да го направи по-просто — отвърна той сухо на Доресин. — А и се съмнявам, че ал-Тор щеше да прати от своите, ако е намислил само да ни напъха в месомелачката. — С набръчкано чело, Доресин отново отвори уста, но Бертом му каза:

— Искам да поговоря с тайренеца. — Не обичаше да вижда приятеля си от детинство в такова състояние. Ал-Тор му беше изкарал ума.

Погълнати в разговора си, Вейрамон и Гедвин не го чуха, когато се приближи до тях. Гедвин опипваше небрежно юздите си с хладно презрение на лицето. Тайренецът беше почервенял.

— Не ме интересува кой сте — казваше той на чернодрехия мъж с нисък, плътен глас и от устата му хвърчаха слюнки. — Повече няма да поемам никакъв риск преди да съм получил команда лично от устата на…

Двамата изведнъж забелязаха Бертом и устата на Вейрамон се затвори. Изгледа го така яростно, сякаш искаше да го убие на място. Вечната презрителна усмивка на ашамана се стопи. Вятърът се усили, студен и рязък, но не толкова студен, колкото погледа на Гедвин. Слисан, Бертом усети, че и на него му се иска да го убие на място.

Ледено убийственият поглед на Гедвин не се промени, но почервенялото лице на Вейрамон се преобрази забележително. Червенината бавно се стопи и след миг той се усмихна с мазна усмивка на съвсем леко насмешлива снизходителност.

— Мислех си за теб, Бертом — каза той сърдечно. — Колко жалко, че ал-Тор е удушил братовчедка ти. Със собствените си ръце, боя се. Честно казано, изненадах се, когато ти се отзова на призива му. Забелязал съм как те гледа. Боя се, че е намислил нещо по-… интересно… за теб, отколкото просто да биеш пети по пода, докато пръстите му се стягат на гърлото ти.

Бертом потисна въздишката си, и не само заради глупашката му непохватност. Твърде много хора се бяха опитвали да го манипулират със смъртта на Колавер. Тя беше любимата му братовчедка, но безумно амбициозна. Домът Сайган имаше основателни претенции за Слънчевият трон, но нямаше да може да го удържи срещу мощта на Риатин или Дамодред поотделно, да не говорим заедно, не и без откритата благословия на Бялата кула или на Преродения Дракон. И все пак беше я обичал. Какво искаше Вейрамон? Със сигурност не това, което се виждаше на пръв поглед. Дори този тайренски урод не беше чак толкова прост.

Преди да успее да отговори нещо, откъм дърветата към тях се приближи в галоп един кайриенец и дръпна юздите на коня точно пред тях. Бертом позна един от собствените си ратници, мъж с изпотрошени зъби и белези по бузите — Доил, от именията Колчайн.

— Милорд Бертом — рече задъхано човекът. — По петите ми препускат две хиляди тарабонци. И жени има с тях! С мълнии по роклите!

— По петите му! — изсумтя презрително Вейрамон. — Ще видим какво ще каже моят човек, като се върне. Аз определено не виждам никак…

Прекъсна го тропот на копита, а след това се появиха препускащи в бърз галоп пиконосци — изляха се като порой през дърветата. Право към Бертом и останалите.

Вейрамон се изсмя.

— Ти убивай когото си искаш и където си искаш, Гедвин — викна той и извади меча със замах. — Аз си знам по моя начин, и толкова! — Размаха меча над главата си и изкрещя: — Саняго! Слава на Саняго! — Не беше чудно, че не добави възгласи за страната към тези за прескъпия си Дом.

— Сайган и Кайриен! — извиси глас и Бертом. Все още не беше нужно да размахва меча. — Сайган и Кайриен! — Какво все пак целеше този човек?

Изтътна гръм и Бертом смутено вдигна очи към небето. Облаците не бяха много повече отпреди. Но Доил… или Далин беше?… бе споменал за онези жени… А после забрави всички мисли за намеренията на глупавия тайренец, защото тарабонците със стоманени була се заизсипваха от гористите хълмове към него, а земята разцъфна от пламъци и от небето потекоха мълнии — точно над главите им.

— Сайган и Кайриен! — изрева той.

Вятърът се усили.

Конниците се сблъскаха сред гъстите дървета и трънак. Светлината сякаш помръкна: облаците, изглежда, се сгъстяваха, но беше трудно да се каже при гъстия балдахин на клоните. Гръмотевичният тътен почти заглушаваше звъна на стомана в стомана, мъжките викове и конското цвилене. Понякога се разтърсваше земята. Друг път възгласи подемаше врагът.

— Ден Лушенос! Ден Лушенос и Стършелите!

— Анналин! Напред за Анналин!

— Хеллин! Хеллин! За върховния лорд Сунамон!

Последният вик беше единственият, който Варек разбра напълно, макар да подозираше, че на местните, който наричаха себе си Върховни лордове и лейди, едва ли щеше да им се предложи възможност да положат Клетвата.

Той издърпа меча от мишницата на противника, където го беше забил, малко над гръдната броня, и остави дребния бледолик мъж да се срине от седлото. Опасен противник, докато не направи грешката да вдигне оръжието си прекалено високо. Дорестият му кон побягна през храсталаците и Варек за миг си позволи да съжали — животното изглеждаше по-добро от белокракия кафяв кон, който сам бе принуден да язди. Само за миг — след това вече надничаше през гъстите стволове на някакви сивкави, с набръчкани като щавена кожа листа дървета, от които като стена се спущаха оплетени диви лозници.

Шумът на битката се надигаше от всички посоки, но отначало той не можа да види никакво движение. После на петдесет крачки пред него се появиха дузина алтарски пиконосци — яздеха бавно и се оглеждаха предпазливо, въпреки че си говореха съвсем високо. Варек дръпна юздите, решен да ги вземе със себе си. Един ескорт, макар и съставен от толкова недисциплинирана сган, щеше да реши въпроса дали ще успее да донесе съобщението до първознаменен генерал Чианмаи, или не.

Сред дърветата префучаха черни стрели и опразниха алтарските седла. Конете им се затичаха във всички посоки, след като ездачите изпопадаха, и останаха само дузина тела, проснати върху влажния килим от мъртви листа, с поне по една стрела на арбалет, забита във всяко от телата. И нищо наоколо не се движеше. Варек неволно потръпна. Тази пехота в сините палта отначало им се беше сторила лесна за разбиване, след като нямаха пики, които да ги поддържат, но те никога не излизаха на открито, криеха се между дърветата и в ями по земята. Но и те не бяха най-лошото. След паническото бягство към корабите при Фалме Варек бе сигурен, че е видял най-лошото, което може да се види, Всепобедната армия да бяга от полесражението. Само преди половин час обаче бе видял как сто тарабонци се озоваха срещу един-единствен мъж в черно палто. Сто пиконосци срещу един, и тарабонците бяха разкъсани на късчета. Буквално разкъсани на късчета — мъже и коне просто се взривяваха един след друг с бързината, с която можеше да ги брои. Касапницата бе продължила и след като тарабонците се обърнаха в бяг, и приключи едва след като и последният оцелял тарабонец се скри от погледа му. Навярно не бе по-лошо, отколкото земята да изригва под краката ти, но дамане поне оставяха нещо от човек за погребване.

Беше научил от последния човек, с когото държеше да разговаря сред тези лесове, побелял ветеран, предвождащ стотня амадицийски пиконосци, че Чианмаи е в тази посока. Пред себе си забеляза коне без ездачи, завързани за дърветата, и спешени мъже. Може би те щяха да му укажат посоката по-нататък. А той щеше да ги нахока сурово за това, че се мотаят, докато битката бушува.

Когато подкара през тях, бързо забрави за хокането. Намерил бе онова, което търсеше, но съвсем не каквото искаше да видят очите му. В една редица бяха положени десетина обгорени трупа. Единият, чието лице с бронзов цвят бе останало незасегнато, се оказа самият Чианмаи. Спешените мъже бяха все тарабонци, амадицийци и алтарци. Някои от тях също бяха ранени. Единственото сеанчанско лице беше на една сул-дам, която се мъчеше да успокои хлипащата си дамане.

— Какво се е случило тук? — настоя Варек. Не смяташе вече, че е в обичая на тези Аша’ман да оставят оцелели след себе си. Може би сул-дам ги беше надвила?

— Лудост, милорд. — Един длъгнест тарабонец избута настрани човека, който размазваше мехлем по обгорената му лява ръка. Ръкавът сякаш бе изгорял чак до нагръдната му броня, но въпреки изгарянията мъжът търпеше болката без гримасничене. Булото му от плетена стомана бе провиснало в единия край и разкриваше кораво лице с дебели сиви мустаци, почти скриващи устата му. Очите му гледаха дръзко. — Група иллианци, нападнаха ни изненадващо. Отначало всичко тръгна добре. С тях нямаше от онези с черните палта. Лорд Чианмаи ни поведе храбро и… жената… преля мълнии. А после, тъкмо когато иллианците се прекършваха, мълниите започнаха да падат и по нас. — Той млъкна и погледна многозначително към сул-дам.

Тя веднага се изправи, размаха юмрук и пристъпи към тарабониеца толкова, колкото й позволи дължината на прикрепената към гривната на другата й ръка каишка. Нейната дамане лежеше свита на кълбо и ридаеше.

— Не желая да слушам думите на това псе срещу мойта Закаи! Тя е добра дамане! Добра дамане!

Варек й махна с ръка да се успокои. Виждал беше сул-дам да карат своите поверени да вият от болка заради грешки и да ги осакатяват за непослушание, но повечето щяха да настръхнат дори пред някой от Кръвта за остри думи срещу тяхната любимка. Този тарабонец не беше от Кръвта и сул-дам така трепереше от гняв, че изглеждаше готова на убийство. Ако мъжът бе изрекъл на глас нелепото си обвинение, тя щеше да го убие на място.

— Молитвите за мъртвите ще трябва да почакат — каза глухо Варек. Това, което се канеше да направи, щеше да го прати в ръцете на Търсачите, ако се провалеше, но тук не бе останал нито един жив сеанчанец, с изключение на сул-дам. — Аз поемам командата. Ще се откъснем от противника и ще се оттеглим на юг.

— Да се оттеглим? — изрева тарабонецът с яките рамене. — Та нали дни ще ни трябват, докато се оттеглим! Иллианците се бият като язовци, сгащени в дупката си, а кайриенците — като порове в клетка. Тайренците се оказаха не толкоз твърди, колкото бях чувал, но тук има поне дузина от онези ашамани, нали? А аз дори не знам къде са три четвърти от хората ми! — Окуражени от примера му, останалите също започнаха да възразяват.

Варек не им обърна внимание. И се въздържа да попита какво точно значи „сгащен в дупка“. Достатъчно беше да се огледа и да се вслуша в шума на битката, в тътена на взривовете и мълниите, за да се сети.

— Събирате хората си и започваме да се изтегляме — извика той силно, за да надмогне врявата им. — Без бързане; ще действате съгласувано. — Заповедите на Мирадж към Чианмаи гласяха „с цялата възможна бързина“ — беше ги запомнил наизуст, в случай че нещо се случеше с копието в дисагите му — „с цялата възможна бързина“, но в прекаленото бързане половината от хората щяха да бъдат накълцани на кайма без голямо усилие от страна на врага. — Хайде, действай! Вие се сражавате за Императрицата, дано да е жива вечно!

Последните му думи щяха да са по-уместни за пред новобранци, но по някаква причина слушащите го мъже трепнаха, сякаш ги бе ударил с камшика си наведнъж. Закланяха се бързо и дълбоко с ръце на колене, след което направо полетяха към конете си. Странно. Сега зависеше само от него да намери някоя от сеанчанските части. Някоя от тях щеше да се командва от по-старши от него и той щеше да може да се отърве от отговорността.

Сул-дам се беше смъкнала отново на колене до все още плачещата дамане, милваше нежно косата й и тихичко й напяваше.

— Хайде, успокой я — каза й той. — И по-бързичко. — Смяташе, че бе доловил тревога в очите на Мирадж. Какво толкова можеше да разтревожи човек като Кеннар Мирадж? — Мисля, че на юг ще зависим много от теб, сул-дам. — Защо думите му трябваше да изцедят така кръвта от лицето й?

Башийр стоеше на място почти в края на леса и се мръщеше на онова, което виждаше. Дорчото задуши рамото му. Загърнал беше плаща си срещу вятъра. По-скоро за да избегне каквото и да е движение, което можеше да привлече нечии очи, отколкото заради студа, въпреки че той пронизваше плътта му. В Салдеа това щеше да е не повече от пролетен ветрец, но месеците, преживени в южните земи, го бяха поразмекнали. Светнало ярко сред сивкавите облаци, забързани по небосвода, слънцето все още се намираше малко преди зенита. И пред него. Само защото си започнал една битка с лице на запад, далеч не означава, че ще я свършиш в същата посока. Пред него се простираше широко гористо пасище, из което лениво пасяха стада черно-бели кози, все едно че наоколо не бушуваше яростна битка. Не че тук се забелязваше какъвто и да било признак. Засега. Човек можеха да го раздерат на парцалчета, докато прекоси тази ливада. А сред дърветата, било то диви дъбрави, или маслинови горички, не винаги можеш да забележиш врага, преди да си се препънал в него, въпреки всичките си съгледвачи.

— Ако ще прекосяваме — измърмори Гвеям и потри с широката си длан плешивото си теме, — да прекосяваме вече. Светлината вижда, само губим време.

Амондрид се навъси сърдито — най-вероятно кайриенецът с лице като месечина щеше да каже почти същото, обаче щеше да се съгласи с един тайренец, когато конете се покачат по дърветата.

Джеордвин Семарис изсумтя. Този човек май трябваше да си пусне брада, за да скрие тясната си челюст. С нея главата му напомняше на дърварски клин.

— Аз викам да заобиколим — измърмори той. — Достатъчно от хората си загубих от тия прокълнати от Светлината дамане и… — Млъкна и погледна неспокойно към Рочаид.

Младият Аша’ман стоеше настрани, стиснал уста, и опипваше с пръсти иглата с Дракона на яката си. Може би се чудеше колко струва, ако се съдеше по израза му. Сега от момчето не лъхаше сигурност, само навъсена тревога.

Башийр поведе коня си за юздите до ашамана и го подкани да се отдалечат по-настрани сред дърветата. Чак го подбутна. Рочаид се намръщи и тръгна с неохота. Беше доста висок и можеше да надвисне над Башийр, но на него такива не му минаваха.

— Следващия път мога ли да разчитам на хората ти? — попита го настойчиво Башийр и подръпна раздразнено мустаци. — Без бавене? — Рочаид и приятелите му, изглежда, ставаха все по-бавни и по-бавни в действията си, щом се окажеха срещу някоя дамане.

— Много добре си знам работата, Башийр — изръмжа Рочаид. — Не ти ли убихме вече достатъчно от тях? Доколкото разбирам, почти ги довършихме!

Башийр бавно кимна. Но не защото беше съгласен с последното. Все още бяха останали твърде много вражески войници, почти навсякъде наоколо, ако се огледа човек добре. Но и доста много наистина бяха загинали. Ходовете си той беше оформил според онова, което бе изучавал за Тролокските войни, когато силите на Светлината рядко са били сравними с онова, пред което е трябвало да се изправят. Удариш по фланга и бягаш. Пернеш ги отзад — и бягаш. Удар — бягаш, и когато врагът те подгони, докарваш го на терена, който сам си избрал предварително, където чакат легионерите с техните арбалети, обръщаш и отново го удряш, докато не дойде моментът да побегнеш отново. Или докато той не се прекърши. Днес той вече бе прекършил тарабонци, амадицийци и алтарци, както и части от тези сеанчанци в странното им снаряжение. Видял бе повече мъртви сред враговете си, отколкото при което и да е друго сражение, от Кървавия сняг насам. Но ако той имаше Аша’ман, то противната страна имаше дамане. Близо една третина от неговите салдейци бяха погинали по протежение на изминатите няколко мили. Всичко — близо половината от цялата му поверена сила, а наоколо все още имаше сеанчанци с тези техни прокълнати жени, както и тарабонци, амадицийци и алтарци, Все едно извираха отнякъде и щом разгромеше поредната част, се появяваха още повече. А в същото време Аша’ман ставаха все по-… нерешителни.

Той се метна на седлото на Бързун и подкара назад към Джеордвин и останалите.

— Заобикаляме — разпореди се Башийр, без да обръща внимание на одобрителното кимане на Джеордвин, както и на навъсените погледи на Гвеям и Амондрид. — Утроете външния дозор. Този път смятам да ударя здраво, но не искам да се препъна в някоя дамане. — Никой не се засмя.

Рочаид беше сбрал другите петима ашамани около себе си, един от които — със сребърен меч, забоден на яката, останалите — без. Когато се бе започнало заранта, имаше още двама без отличия на яките, но както Аша’ман знаеха да убиват, така знаеха и дамане. Рочаид замаха сърдито ръце, като че ли спореше с тях. Лицето му беше почервеняло, докато техните бяха изопнати и упорити. Башийр можеше само да се надява, че Рочаид ще успее да ги задържи да не се разбягат. Загубите през този ден бяха достатъчно много, за да се добави и един като тях, изтърван да тича на воля.

Капеше лек дъждец. Ранд изгледа навъсено гъстите черни облаци, трупащи се по небето — започваха вече да скриват бледото слънце, смъкнало се на половината си път към хоризонта на запад. Лек дъждец засега, но и той щеше да се сгъсти като тези облаци! Подразнен, той отново огледа земята пред себе си. Короната от мечове бодеше слепоочията му. Със Силата в него, въпреки лошото време теренът отпред изглеждаше ясен като на карта. Поне достатъчно ясен. Чезнещи в далечината хълмове, някои покрити с гори или с маслинови дръвчета, други голи или осеяни само с камък и трънаци. Помисли си, че забелязва смътно движение току в края на една от горичките, после отново сред редовете на една маслинова градина на друг хълм, на миля от горичката. Само мисленето обаче не беше достатъчно. На мили зад гърба му се стелеха трупове на мъртъвци, мъртви врагове. И мъртви жени също така, знаеше го, но се беше държал настрани от всяко място, където бе загинала сул-дам и дамане, отказвайки да види лицата им. Повечето смятаха, че е от омраза към онези, които бяха убили толкова много от следовниците му.

Тай’дайшар затанцува възбудено, но Ранд го укроти със здрава ръка и с натиска на коленете си. Само това оставаше, някоя сул-дам да забележи неговото движение. Оскъдните дървета наоколо не бяха достатъчни, за да го прикрият. Тай’дайшар отметна глава. Ранд затъкна Драконовия скиптър в дисагите и остана щръкнал само тъпият край на прекършената дръжка — трябваше да освободи и двете си ръце, в случай че конят се разбунтува. Можеше да изсмуква умората му с помощта на сайдин, но не познаваше начин да го накара да се подчинява със Силата.

Не разбираше как конят все още намира сили да издържи. Сайдин го изпълваше, кипеше вътре в него, но макар и далечно, усещаше как собственото му тяло е готово да се свлече като празен чувал от изтощение. Отчасти това се дължеше на многото Сила, с която беше боравил днес. Отчасти — на напъна да накара сайдин да направи това, което той иска. Сайдин винаги трябваше да бъде овладян и принуден, но никога не беше било като сега. Полуизцерените неизцерими рани на левия му хълбок боляха ужасно, по-старата — като свредел, мъчещ се да пробие през Празнотата, по-новата — като жарава.

— Стана случайно, милорд Дракон! — изведнъж каза Адли. — Кълна се, че стана случайно!

— Млъкни и гледай! — отвърна му грубо РанД.

Днес, тук, контролът над сайдин се бе оказал по-труден от всякога, но пуснеш ли го да ти се изплъзне, когато и да е, където и да е — това можеше да те убие. Адли го беше изтървал и бяха загинали хора в неудържими изблици на огън, не само амадицнйците, в които се беше целил, но и близо тридесетина от ратниците на Айлил и още толкова от хората на Анайела.

Ако не беше това изтърваване, сега Адли щеше да е с Мор, с етаирите в леса, на половин миля на юг оттук. Наришма и Хопвил бяха с Бранителите на север. Ранд искаше Адли да му е под око. Дали бе имало и други такива „случайности“ извън погледа му? Не можеше да наблюдава всички непрекъснато. Лицето на Флин беше мрачно като на мъртвец, а Дашива не само че не изглеждаше разсеян и унесен, а чак се потеше от съсредоточеност. Пак си мърмореше нещо — Ранд не можеше да го чуе дори със Силата в себе си — и непрестанно триеше потта от челото си с подгизнала, поръбена с дантела ленена кърпа, която ставаше все по-мръсна. Ранд не мислеше, че те двамата са го изтървали. Във всеки случай, сега нито те, нито Адли държаха Силата. Не и преди да им се заповяда да я сграбчат.

— Свърши ли се? — попита Анайела зад гърба му.

Без повече да го е грижа кой би могъл да наблюдава от отсрещните хълмове, Ранд извърна Тай’дайшар към нея. Тайренката се сепна, дръпна се и качулката на богато извезаната й пелерина се смъкна на раменете й. Едната й буза трейна. Очите й бяха пълни със страх, ако не с омраза. Айлил до нея опипваше спокойно юздите с облечените си в червени ръкавици ръце.

— Какво повече може да искате? — попита хладно по-ниската жена. Като дама, стараеща се да бъде учтива със слугата си. Почти. — Ако размерът на победата се смята по броя на вражеските мъртъвци, мисля, че само днешният ден ще запише името ви в историята.

— Искам да изтласкам Сеанчан обратно в морето! — скастри я Ранд. Светлина, трябваше на всяка цена да приключи с тях сега, докато имаше шанс! Не можеше да се бие и със Сеанчан, и с Отстъпници, и със Светлината само знаеше с кого и с какво още, и то едновременно! — Направих го преди, ще го направя и сега.

„Държиш ли този път Рога на Валийр в джоба си?“ — попита го лукаво Луз Терин. Ранд му изръмжа в ума си.

— Има някой долу — каза изведнъж Флин. — Насам иде. От запад.

Ранд обърна коня си. Легионерите бяха обкръжили склоновете на хълма, въпреки че се бяха прикрили толкова добре, че той рядко можеше да зърне с изостреното си зрение част от нечие синьо палто. Но никой от тях нямаше кон. Кой ли щеше да тръгне…

Дорчото на Башийр се изкачи на бегом по склона почти все едно че вървеше на равен терен. Шлемът на салдееца висеше от седлото, а самият той изглеждаше уморен.

— Тук приключихме — докладва Башийр отпаднало. — Част от изкуството на боя е в това да знаеш кога да си отидеш, и вече е време. Оставих зад себе си петстотин мъртви, предостатъчно, и всичко това — подсолено с двама от твоите Бойци. Други трима пратих да намерят Семарадрид, Грегорин и Вейрамон и да им кажат да се стекат при теб. Не вярвам да са в по-добро положение от мен. Твоята сметка на касапина как върви?

Ранд пренебрегна въпроса. Собствените му жертви превишаваха тези на Башийр с близо двеста души.

— Не си имал право да изпращаш заповеди на другите. След като са останали половината ашамани — след като аз самият съм тук! — имам предостатъчно! Решен съм да намеря остатъка от сеанчанската армия и да я унищожа, Башийр. Няма да им позволя да прибавят и Алтара към Тарабон и Амадиция.

Башийр погали с юмрук мустаците си и се изсмя кисело.

— Да ги намериш искаш значи? Погледни натам. — Махна с облечената си в желязна ръкавица ръка към хълмовете на запад. — Не мога да ти посоча определено място, но там има десет, може би петнадесет хиляди, толкова близо, че щеше да ги видиш, ако тези дървета не пречеха. Танцувах с Тъмния, докато се промъкна тук, без да ме видят. Там има може би стотина дамане, а навярно и повече. Други са на път за насам, със сигурност, и още войска. Изглежда, техният пълководец е решил да се съсредоточи върху теб. Май да си тавирен не винаги е като да си пийваш ейл и да си хапваш сирене.

— Ако са там… — Ранд огледа хълмовете. Дъждът заваля по-силно. Къде бе видял онези движения? Светлина, колко уморен беше! Сайдин биеше в главата му като чук. Несъзнателно докосна увития с плат вързоп, стегнат под ремъка на стремето. Ръката му се дръпна сякаш по своя воля. Десет хиляди, дори петнадесет. Добереше ли се Семарадрид при него, а също Грегорин и Вейрамон… Нещо повече, пристигнеха ли и другите ашамани… — Ако са се струпали там, точно там ще ги унишожа, Башийр. Ще ги ударя едновременно от всички страни, точно както го бяхме планирали отначало.

Намръщен, Башийр приближи коня си до неговия и коляното му почти докосна това на Ранд. Флин дръпна коня си настрани, но Адли беше твърде съсредоточен в това да се взира напред в дъжда, за да забележи каквото и да било, а Дашива, който продължаваше да трие лицето си с мръсната кърпа, ги зяпна с открит интерес. Башийр заговори съвсем тихо.

— Не мислиш добре. Този план в началото беше добър, но пълководецът им разсъждава бързо. Той се развърна, за да притъпи атаките ни преди ние да сме го ударили. Въпреки това, изглежда, му нанесохме големи щети и сега той придърпва всичките си сили на едно място. Няма да го изненадаш. Сега той иска да му дойдем. Струпал се е там и го чака. С Аша’ман или не, ако това приятелче ни се опълчи, лешоядите ще преядат. Никой няма да се измъкне.

— Никой не се опълчва на Преродения Дракон — изръмжа Ранд. — Отстъпниците могат да му го кажат, който и да е той. Така ли е, Флин? Дашива? — Флин кимна колебливо. Дашива трепна. — Смяташ, че не мога да го изненадам ли, Башийр? Гледай! — Измъкна дългия платнен вързоп, разви го и чу ахканията, щом капките дъжд заблестяха по повърхността на един меч, изсечен сякаш от кристал. „Мечът, който не е меч.“ — Да видим дали няма да го изненада Каландор в ръцете на Преродения Дракон, Башийр.

Ранд сгуши прозрачния меч в сгъвката на лакътя си и подкара Тай’дайшар няколко стъпки напред. Не беше нобходимо. Оттам нямаше да вижда по-добре. Само дето… Нещо се плъзна по въшната обвивка на Празнотата, като гърчеща се черна паяжина. Боеше се. Последния път, когато бе използвал Каландор, се бе опитал да върне мъртвец към живота. Тогава беше сигурен, че може да направи всичко, каквото и да е. Като някой луд, въобразил си, че може да полети. Но той беше Преродения Дракон. Той можеше да направи всичко. Нима не беше го доказвал вече толкова пъти? Ранд посегна към Извора, през Меча, който не беше меч.

Сайдин сякаш скочи в Каландор още преди да е докоснал Извора през него. От дръжката до самия връх на острието кристалният меч заблестя с бяла светлина. Досега само си беше въобразявал, че Силата го е изпълвала. Сега удържаше повече, отколкото десет мъже можеха да удържат без помощ, не десет, а сто… и той не знаеше колко. Като огньовете на слънцето, прогарящи просеки през главата му. Като студа на всички зими от всички Векове, разяждащ сърцето му. И в този свиреп порой покварата бе като всички купища тор по света, изсипали се в душата му. Сайдин все се опитваше да го убие, опитваше се да го разкъса, да го изпепели, да го смрази, всяка частица от него, всяка пора, и той се бореше и живееше още един миг, после още един и още един. Дощя му се да се разсмее. Той наистина можеше всичко!

Веднъж, държейки Каландор, бе изковал оръжие, с което помете тварите на Сянката, нахлули в Камъка на Тийр, порази ги е гонещата ги мълния навсякъде, където стояха, бягаха или се криеха. Сега със сигурност трябваше да използва нещо такова срещу враговете. Но когато призова Луз Терин, му отвърна само приглушен хленч, сякаш безтелесният глас се бе уплашил от болката на сайдин.

С Каландор, грейнал в ръката му — не помнеше кога го е вдигнал над главата си, — той се загледа към хълмовете, където се криеха враговете му. Сега те бяха посивели под силния дъжд, гъсти черни облаци покриваха Слънцето. Какво бе казал на Еаган Падрос?

— Аз съм бурята — прошепна той. Прозвуча като вик в собствените му уши, като рев… и той преля.

Отгоре облаците завряха. Ако доскоро бяха черни като сажди, сега станаха като катранен мрак, като сърцето на нощта. Не знаеше какво прелива. Толкова често не го беше знаел, въпреки всичките уроци на Ашмодеан. Може би Луз Терин го водеше, въпреки хленча му. Потоци на сайдин се завихриха през небесата, Вятър и Вода, и Огън. Огън. От небето този път наистина заваляха мълнии. Сто стрели наведнъж, стотици назъбени синьо-бели стебла, шибащи земята пред него докъдето виждаше. Хълмовете отпред изригнаха. Някои се разлетяха под пороя от мълнии като ритнати мравуняци. От гъсталаците изригнаха огньове, дървета се превърнаха във факли под дъжда, пламъците завилняха към маслиновите градини.

Нещо го шибна силно и той осъзна, че се мъчи да се надигне от земята. Короната беше паднала от главата му. Каландор обаче продължаваше да сияе в ръката му. Смътно забеляза, че Тай’дайшар се изправя. Трепереше. Значи опитали се бяха него да ударят, така ли?

Ранд вдигна високо Каландор, размаха го и изкрещя:

— Елате срещу мен, ако смеете! Аз съм бурята! Ела, ако смееш, Шайтан! Аз съм Преродения Дракон! — Хиляди свистящи стрели на мълнии забиха надолу през облаците.

Отново нещо го удари. Той отново се опита да се изправи. Каландор, все още греещ, лежеше този път на крачка от протегнатата му ръка. Небето се тресеше от мълнии. Изведнъж осъзна, че тежестта над него е тялото на Башийр, че мъжът го разтърсва. Нима Башийр го беше съборил?

— Спри! — изрева салдеецът. Кръв се стичаше ло лицето му от прореза през черепа. — Ти убиваш нас, човече! Спри!

Ранд се озърна. Мълниите биеха около него, от всички посоки! Една от светкавиците се заби там, където бяха Денарад и неговите ратници; надигнаха се крясъци и конско цвилене, Анайела и Айлил бяха скочили на земята и напразно се мъчеха да укротят изплашените си коне, които танцуваха на задните си крака, въртяха очи и се опитваха да се отскубнат и да побегнат. Флин се беше навел над някого недалече от един мъртъв кон.

Ранд пусна сайдин. Пусна го, но в продължение на още няколко мига той продължи да протича през него и мълниите продължиха да тътнат. На негово място нахлу шеметът. В продължение на още няколко мига на земята засияха два Каландор, а после мълниите спряха. Настъпи тишина, нарушавана само от барабанящия дъжд. И от крясъците иззад билото.

Башийр бавно се смъкна от него и Ранд се изправи — без чужда помощ. Залитна и запримигва. Зрението му бавно се възвръщаше. Салдеецът го следеше така, сякаш имаше побеснял лъв пред себе си, и опипваше дръжката на меча си. Анайела погледна само веднъж към изправилия се на треперещите си нозе Ранд и припадна; конят й побягна и се скри в сумрака, повлякъл юзди по мократа земя. Айлил, която не спираше да се бори с пощурялото си животно, също го гледаше уплашено. Ранд остави засега Каландор да лежи на земята. Не беше сигурен, че смее да го вдигне. Все още не.

Флин се изправи и поклати глава, след което застана безмълвно. Ранд бавно пристъпи и застана до него. Дъждът падаше по невиждащите очи на Джонан Адли, изцъклени от ужас. Джонан се бе оказал първият. Крясъците иззад билото като че ли цепеха дъжда. „Колко ли още“ — зачуди се Ранд. От Бранителите? От етаирите? От…

Дъждът загръщаше хълмовете, по който се беше разположила войската на Сеанчан. Тях дали изобщо беше засегнал, след като бе ударил толкова сляпо? Или все още го чакаха там е всичките си дамане? Чакащи да видят колко още от своите сам ще избие за тях?

— Разположи колкото охрана смяташ, че е необходимо — каза Ранд на Башийр. Гласът му беше желязо. Един от първите. Не. Гласът му беше като желязо. — Когато Грегорин и останалите стигнат при нас, ще Отпътуваме там, където ни чакат колите, колкото се може по-бързо. — Башийр кимна, без да проговори, обърна се и се отдалечи в дъжда.

„Загубих — помисли си Ранд унило. — Аз съм Преродения Дракон, но за пръв път загубих.“

Изведнъж Луз Терин се размърда и кипна в него, забравил всякаква насмешка и лукавство. „Аз никога не съм бил побеждаван — изръмжа той. — Аз съм Властелинът на утрото! Никой не може да ме надвие!“

Ранд седна под дъжда, стисна Короната от мечове и се взря в падналия в калта Каландор. Остави Луз Терин да се гневи на воля.

Абалдар Юлан плачеше, благодарен на дъжда, че скрива сълзите по бузите му. Някой трябваше да поеме командването. Един ден все някой трябваше да поднесе извинението пред Императрицата, дано да живее вечно, а много по-скоро навярно — пред Сурот. Но не само заради тях плачеше той сега, нито дори заради мъртвия си другар. Грубо откъсна единия си ръкав и го положи върху взрените нагоре очи на Мирадж, за да не ги капе дъждът.

— Пратете заповеди за оттегляне — разпореди се Юлан и видя как стоящите около него мъже трепнаха. За пръв път на тези брегове Всепобедната армада бе понесла опустошително поражение и Юлан не мислеше, че е единственият, който плаче.