Пътят на кинжала

Глава 30Начала

Хванал плътно с едната си ръка обшитото с кожа наметало, Перин остави Стъпко сам да определи скоростта си. Предобедното слънце не топлеше, а разринатият на коловози полузамръзнал сняг по пътя, водещ за Абила, затрудняваше вървежа. Той и дузината му спътници се точеха по пътя само с два клатушкащи се волски впряга. Всички току притискаха с ръка кой кожен калпак, кой вълнена шапка на главата си, щом вятърът лъхнеше по-силно, но иначе бяха забили очи в земята. Зад гърба си чу Нийлд да разправя с тих глас някаква неприлична шега; в отговор Грейди изпръхтя, а Балвер изсумтя превзето. Никой от тримата изобщо не изглеждаше засегнат от всичко онова, което бяха видели или чули през последния месец, откакто прекосиха границата на Амадиция, или от онова, което ги чакаше тепърва. Едарра хокаше сърдито Масури за това, че била оставила гуглата си да се смъкне от главата й. Едарра и Карел си бяха увили с шалове главите, както и раменете, в добавка към наметалата, но макар да признаваха вече необходимостта да яздят, бяха отказали да сменят бухналите си поли, така че обутите им в тъмни чорапи крака се бяха оголили над коленете. Самият студ като че ли изобщо не ги притесняваше, а само странният за тях сняг. Карел започна кротко да поучава Сеонид какво може да се случи, ако държи лицето си открито. Разбира се, ако тя позволеше скоро лицето й да се открие отново, десетте удара с ремък щяха да са най-малкото, от което можеше да се бои, нещо, което и тя, и Мъдрите знаеха много добре. На Перин не му трябваше да се озърта назад, за да се увери, че тримата Стражници на Сестрите, заели тила и загърнати в най-обикновени наметала, са мъже, които чакат първата сгода, за да извадят мечовете си и да им разчистят пътя. Те си бяха все така настръхнали, откакто напуснаха стана още призори. Перин прокара палеца на тежката си ръкавица по секирата, провиснала на колана му, след което придърпа собственото си наметало тъкмо преди поредният внезапен порив да го е развял. Ако всичко продължеше все така зле, Стражниците можеше да се окажат прави.

Някъде вляво, малко след като пътят мина по дървеното мостче над замръзнал поток, виещ се покрай градчето, над широка квадратна основа стърчаха обгорели греди със струпани под тях снежни навеи. Неуспял навреме да обяви верността си към Преродения Дракон, местният лорд се бе отървал само с бой и лишаване от всичкото му имущество. Група мъже, застанали край моста, гледаха приближаващите се конници. Перин не забеляза по тях нито шлемове, нито брони, но всеки от мъжете стискаше копие или арбалет почти толкова здраво, колкото той самият наметалото си. Не говореха. Само гледаха и мъглата от дъха им се къдреше пред лицата им. Из цялото градче се бяха пръснали други подобни стражи, по всеки извеждащ навън път, както и между всеки две постройки. Страната бе станала владение на Пророка, но Белите плащове и армията на крал Ейрлон все още удържаха големи участъци от нея.

— Прав бях да не я взимам — измърмори той, — но все едно ще си платя за това.

— Разбира се, че ще си платиш — изсумтя Илиас. За човек, прекарал последните петнадесет години на крак, той се справяше завидно добре с коня си. Спечелил си беше наметало, подшито с черна лисица, в игра на зарове с Гален. Ейрам, който яздеше от другата страна на Перин, изгледа мрачно Илиас, но брадатият не му обърна внимание. Двамата не се понасяха. — Човек винаги плаща, рано или късно, с всяка жена, все едно дали е длъжен, или не. Но се оказах прав, нали?

Периц кимна. С неохота. Все още не му се струваше редно да получава съвети за жена си от друг мъж, макар и обиколно, макар и с намеци, но изглежда, наистина действаше. Разбира се, да повишава тон на Файле му беше точно толкова трудно, колкото да не го повишава на Берелайн, но последното го бе сполучвал вече доста често, а първото — на няколко пъти. Изпълнил беше съвета на Илиас буквално. Е, в по-голямата му част. Доколкото му бе по силите. Онази лютива миризма на ревност все още лумваше при вида на Берелайн, но от друга страна, миризмата на ранимост беше изчезнала, докато бавно си проправяха пътя на юг. И все пак той изпитваше известно безпокойство. Когато й беше казал твърдо, че няма да тръгне с него тази заран, тя не му възрази и с една думичка! Дори замириса… доволно! Наред с всичко останало, включително изненадата. А как можеше да е доволна и сърдита едновременно? Нито чертичка от всичко това не се беше изписало на лицето й, но носът му никога не го лъжеше. Понякога му се струваше, че колкото повече научава за жените, толкова по-малко знае за тях!

Стражите край моста се навъсиха и заопипваха оръжията си, когато копитата на Стъпко зачаткаха по дървените талпи. Бяха обичайната сбирщина следовници на Пророка, типове с мръсни лица и провиснали на гърбовете им мърляви копринени палта, скроени не за тях, нашарени с белези улични побойници и розовобузи чирачета, бивши търговци и занаятчии, които изглеждаха така, сякаш са спали в някога фините си вълнени дрехи месеци, без да ги свалят. Оръжията им обаче изглеждаха добре прддържани. Очите на някои от мъжете горяха трескаво; останалите бяха по-сдържани, с вдървени лица. Освен на мръсотия, миришеха на алчност, тревога, страст, страх, всичко омесено в едно.

Не се опитаха да им преградят пътя, само гледаха, почти без да мигат. Според онова, което Перин бе чул, какви ли не хора, от знатни дами в тънка коприна до последните просяци в дрипи идваха при Пророка с надеждата, че като му се преклонят лично, ще си спечелят някаква по-голяма благословия. Или може би по-сигурна закрила. Точно затова той бе дошъл по този начин, само с шепа спътници. Щеше да подплаши Масема, ако се наложеше, стига Масема да можеше да го изплаши човек, но тъй или иначе му се беше сторило по-добре да се опита да се добере до него, без да предизвиква бой. Усещаше очите на стражите с гърба си чак докато не прекоси с останалите късия мост и не продължиха по настланите с камък улици на Абила. Когато обаче и тази тежест падна от сърцето му, не изпита облекчение.

Абила се оказа градче с прилични размери, с няколко стражеви кули и много здания, издигащи се на четири етажа, всички покрити с каменни плочи. Тук-там каменни могили с греди между тях запълваха зейнало пространство между две съседни постройки, където бе сринат хан или къщата на някой търговец. Пророка осъждаше богатството, натрупано с търговия, също както и пиянството или онова, което последователите му наричаха „скверна похотливост“. Много неща не одобряваше той и изразяваше чувствата си с помощта на твърде назидателни примери.

Улиците гъмжаха от хора, но Перин и спътниците му бяха единствените конници. Снегът отдавна беше отъпкан до един глезен дълбока полузамръзнала киша. Върволици от волски коли бавно се тътреха през тълпата, но се мяркаха малко фургони и никаква карета. Освен онези, които носеха подхвърлени дрипи или крадени дрехи, всички останали се бяха облекли в бозава вълна. Повечето хора бързаха със сведени глави. Онези, които не бързаха, бяха шляещи се без посока групички въоръжени мъже. По улиците миришеше предимно на мръсотия и страх. Космите по гърба на Перин настръхнаха. Но поне, ако се стигнеше до това, да се измъкнат от едно градче без крепостни стени нямаше да се окаже по-трудно, отколкото влизането.

— Милорд — измърмори Балвер, когато се изравниха с едца от купчините обгоряла зидария, и едва дочака кимването на Перин, за да извърне коня си и да поеме в друга посока, присвит на седлото си и плътно загърнат в кафявото си наметало. Перин не се тревожеше, че съсухреният дребен мъж ще пострада дори в място като това. За обикновен секретар той бе успял да научи удивително много неща при идванията си тук. Изглежда, си разбираше от работата.

Така че Перин разкара Балвер от ума си и се съсредоточи върху онова, което трябваше да свърши самият той.

Наложи се да попита само веднъж — някакъв длъгнест младеж с озарено от екстаз лице, — за да разбере къде е отседнал Пророка, и още три пъти — други хора по улиците, за да намери къщата на въпросната търговка, четири етажа от сив камък, с мраморни корнизи и прозорци. Масема не одобряваше трупането на богатство, но охотно се настаняваше в домовете на тези, които го правеха. От друга страна, Балвер твърдеше, че много често отсядал и в схлупени фермерски къщи. Масема пиеше само вода и където и да отидеше, наемаше някоя бедна вдовица и ядеше храната, която тя му приготвяше, добра или лоша, без да се оплаква. Но беше направил толкова много жени вдовици, че Перин трудно можеше да го оправдае заради тази благодетелност.

Тълпата, задръстила всички околни улици, липсваше пред високата сграда, но вместо нея тук се бяха скупчили въоръжени стражи като ония при моста. Те изгледаха навъсено Перин — онези от тях, които не се озъбиха безочливо. Двете Айез Седай задържаха лицата си скрити под качулките, свели глави, дъхът им излизаше изпод тях на бяла пара. С крайчеца на окото си Перин зърна как Илиас шари с палец по дръжката на дългия си нож. Той сам едва се сдържа да не погали секирата.

— Дошъл съм с послание за Пророка от Преродения Дракон — обяви той. И след като никой от мъжете не помръдна, той добави: — Името ми е Перин Айбара. Пророка ме знае. — Балвер го беше предупредил за опасностите, ако използва името Масема или ако нарече Ранд другояче освен „Преродения Дракон“. Не беше дошъл тук, за да ги бунтува.

Твърдението му, че познава Масема, изглежда, подпали искрата сред стражите. Неколцина от тях се спогледаха свирепо, а един влезе в сградата на бегом. Останалите го загледаха като някой веселчун. След няколко мига на вратата излезе жена с побеляла по слепоочията коса, в рокля с яка до под брадичката, фино тъкана, макар и без украса. Можеше да е самата търговка, собственичката на дома — Масема не изхвърляше онези, които му предлагаха гостоприемство, на улицата, но техните слуги или ратаи обикновено тръгваха с някоя от бандите му, за да „разнасят славата на лорд Дракона“.

— Ако благоволите да дойдете с мен, господин Айбара — каза спокойно жената, — вие и вашите приятели, ще ви отведа при Пророка на лорд Дракона, дано Светлината освети името му. — Колкото и да изглеждаше спокойна, ужас изпълваше мириса й.

Перин нареди на Нийлд и Стражниците да наглеждат конете, след което я последва с останалите. Вътрешността се оказа мрачна, бяха запалени само няколко лампи, и не беше много по-топло, отколкото навън. Дори Мъдрите изглеждаха потиснати. Не миришеха чак на изплашени, но бяха почти толкова потиснати, колкото двете Айез Седай, а Грейди и Илиас воняха на бдителност, на настръхнала четина и изпънати назад уши. Странно, но Ейрам миришеше на нетърпение. Перин се надяваше, че няма да се опита да извади меча, щръкнал на гърба му.

Голямата стая, в която ги въведе жената, с огньове, пращящи в двете камини, наподобяваше по-скоро на щаб на някой пълководец — всяка маси и половината столове бяха отрупани с карти и хартии, и бе толкова топло, че Перин отметна наметалото и съжали, че си е облякъл две ризи под палтото. Но онова, което моментално привлече очите му като метални стружки към рудна жила, беше самият Масема, застанал посред стаята — мургав навъсен мъж с бръсната глава и белезникав триъгълен белег на едната буза, в омачкано сиво палто и протрити ботуши. Хлътналите му очи горяха с черен пламък, а миризмата… Единственото име, което Перин можа да даде на тази миризма, твърда като стомана и остра като резец, и гърчеща се в дива напрегнатост, беше лудост. И Ранд си въобразяваше, че може да сложи нашийник на такова нещо?!

— Ти си значи — изръмжа Масема. — Не мислех, че ще посмееш да си покажеш лицето. Знам аз какви ги вършиш! Хари ми каза преди повече от десет дни и оттогава всеки ден ми донасят. — Някакъв мъж се размърда в един от ъглите и Перин се укори, че не го бе забелязал още отначало. Зеленото копринено палто на Хари беше много по-фино от онова, което носеше, когато бе отрекъл, че събира уши. Човекът потърка ръце и лошо се ухили на Перин, но не гъкна, докато Масема продължаваше речта си. Гласът на Пророка се нажежаваше с всяка следваща дума — не от гняв, а сякаш искаше да жигоса всяка сричка дълбоко в плътта на Перин. — Знам, че си убивал мъже, дошли на страната на лорд Дракона. Знам, че искаш да си заделиш свое кралство! Да, знам аз за Манедерен! За суетните ти помисли знам! За алчността ти за слава! Гръб си извърнал ти на…

Изведнъж очите на Масема се облещиха и в миризмата му лумна ярост. Хари нададе приглушен звук и се опита да мине през стената. Сеонид и Масури бяха свалили качулките си и стояха с открити лица, хладно спокойни, съвсем като Айез Седай за всеки, който знае как изглеждат. Перин се зачуди дали държат Силата. Готов беше да се хване на бас, че Мъдрите са я хванали. Едарра и Карел много кротко гледаха във всички посоки наведнъж и ако той изобщо беше виждал някога жени, готови за бой, то това бяха те. Впрочем, Грейди си беше навлякъл готовност също като черното си палто. Сигурно и той стискаше Силата. Илиас се беше облегнал на стената до разтворените врати, външно спокоен като двете Сестри, но отвътре миришеше на готов да захапе. А Ейрам гледаше Масема със зяпнала уста! Светлина!

— И това значи е вярно! — сопна се Масема и от устата му захвърча слюнка. — След тая гнъсна мълва, дето е плъзнала срещу святото име на лорд Дракона, смееш да пътуваш с тези… тези…

— Те са се заклели във вярност на лорд Дракона, Масема — прекъсна го Перин. — Те му служат! А ти? Той ме изпрати да сложа край на убийствата. И да те отведа при него. — Никой не му предлагаше стол, така че той избута купчината хартии върху един от тях и седна. Дощя му се и другите да можеха да седнат; викането като че ли беше по-трудно, когато хората седят.

Хари го изгледа опулен, а Масема направо се затресе от яд. Защото беше седнал, без да го поканят? О. Да.

— Отвикнал съм аз от имената людски — каза хладно Масема. — Аз съм само Пророка на лорд Дракона, нека Светлината да го освети и светът да коленичи в нозете му. — Ако се съдеше по тона му, и Светлината, и светът щяха еднакво да съжалят, ако не го направеха. — Тук все още има много работа. Велики дела. Всички трябва да се покорят на зова на лорд Дракона, но зиме пътят е труден. Едно забавяне с месец-два едва ли ще е от значение.

— Мога да те отведа в Кайриен още днес — каза Перин. — И след като лорд Дракона ти каже каквото има да ти казва, ще се върнеш по същия начин тук само след няколко дни. — Стига Ранд да го пуснеше.

Масема се сви като пружина и оголил зъби изгледа свирепо Айез Седай.

— Хитрина някоя със Силата ли? А, мен със Силата няма да ме пипате! Да я докосват смъртни е светотатство!

Перин за малко щеше да зяпне.

— Преродения Дракон прелива бе, човек!

— Благословеният лорд Дракон не е като другите хора, Айбара! — изрева Масема. — Той е самата въплътена Светлина! Ще се покоря на призива му, но не ще се докосна до покварата на тези жени!

Перин се отпусна на стола и въздъхна. Щом този нещастник толкова се въсеше на Айез Седай, как ли щеше да се държи, ако разбереше, че Грейди и Нийлд също преливат? За миг си помисли дали просто да не удари Масема с якия си юмрук по главата и да… По коридора минаваха мъже, спираха се, надничаха в стаята и продължаваха. Трябваше само някой от тях да викне и Абила щеше да се превърне в касапница.

— Тогава ще яздим, пророче — рече той кисело. Светлина, Ранд му беше казал да го задържи в тайна, докато Масема не се озове пред него! Как и това да направи, яздейки по целия път до Кайриен? — Но никакво бавене. Лорд Дракона гори от желание да си поговорите.

— И аз горя от желание да си поговоря с лорд Дракона, да бъде благословено името му от Светлината. — Очите му пробягаха към двете Айез Седай. Опита се да го прикрие, усмихвайки се уж на Перин. Но замириса… мрачно. — Наистина изгарям от желание.

— Желае ли милейди да кажа на някой от соколарите да й подаде птица? — попита Мейгдин. Един от четиримата соколари на Алиандре свали лъскав закачулен патичар от дървената стойка пред седлото си и го вдигна към нея. Един невероятно красив сокол със синкави пера беше кацнал на облечената в зелена ръкавица китка на Алиандре, но за съжаление беше запазен за нея. Алиандре знаеше мястото си на васал, но Файле разбираше нежеланието й да си отстъпи любимеца.

Тя само поклати глава и Мейгдин се поклони в седлото и извърна пъстрата си кобила настрани от Лястовица достатъчно далече, за да не се натрапва, но и достатъчно близо, за да е подръка, без на Файле да се налага да повишава глас. Достолепната златокоса жена се беше оказала точно толкова добра слугиня за една благородна дама, колкото Файле се надяваше, веща и способна. Поне след като разбра, че каквото и да е било положението им при бившата им господарка, сега Лини е първата сред слугините на Файле — а Лини с охота използваше властта си. Странно, това включваше дори един кратък епизод с брезова пръчка, но Файле се престори, че не го знае. Само една пълна глупачка можеше да си позволи да смути слугите си. Разбира се, открит оставаше въпросът с Мейгдин и Таланвор. Тя беше сигурна, че Мейгдин е започнала да дели постелята му, и ако намереше доказателство, щеше да ги ожени, дори да се наложеше да пусне Лини срещу двамата. Все пак това бе дреболия и не можеше да развали предобеда й.

Ловът с птици беше по идея на Алиандре, но Файле не беше възразила да пояздят през рехавия лес, където снегът покриваше с нагъната пелена всичко и тежеше дебел и бял по голите клони. Зеленото по дърветата, все още съхранили листа й иглички, изглеждате по-рязко на фона на тази белота. Въздухът щипеше бузите й и ухаеше на свежест и чистота.

Баин и Чиад биха настояли да я придружат; но сега бяха приклекнали наблизо, увили главите си с шуфите, и й гледаха недоволно. Сюлин също бе поискала да дойде, с всичките Деви, но при толкова приказки за айилските безчинства, които се носеха навсякъде, гледката дори само на една айилка щеше да е достатъчна, за да накара повечето хора из Амадиция да се разбягат или да посегнат към меча. Трябваше да има някаква истина във всички тези приказки, иначе толкова много хора нямаше как да знаят как изглежда един айилец, въпреки че Светлината само знаеше кои бяха те и откъде бяха дошли. Дори Сюлин беше съгласна, че които и да бяха, се бяха придвижили на изток, може би в Алтара.

Така или иначе, толкова близо до Абила двадесетте войници на Алиандре и още толкова Крилати гвардейци на Майен им осигуряваха достатъчна охрана. Лентичките, вързани на пиките им, червени или зелени, се развяваха високо при всеки порив на вятъра. Единственото, което можеше да я попари, беше присъствието на Берелайн. Въпреки че като я гледаше как зъзне в червената си, подплатена с кожа пелерина, дебела поне колкото две одеяла, направо й ставаше смешно. В Майен не познаваха истинската зима. Това тук беше като през последните дни на есента. В Салдеа в самия разгар на зимата оголена плът щеше да замръзне като дърво. Файле вдиша дълбоко. Едва се сдържа да не се разсмее.

Като по някакво чудо мъжът й, милият на сърцето й Вълчо, беше започнал най-после да се държи както трябва. Вместо да вика на Берелайн или да бяга и да се крие от нея, Перин напоследък търпеше примамките на тази кранта, явно ги търпеше, както би търпял глезотиите на някое хлапе, мотаещо се в краката му. А най-хубавото беше, че вече не й се налагаше да потиска гнева си, когато й се искаше да си го излее. Викнеше ли му, викваше й и той. Тя си даваше сметка, че не е салдеец, но в началото беше толкова трудно да си дава сметка в дълбините на сърцето си, че той я смята за твърде слаба, за да му устои. Преди няколко вечери тя почти му беще изтъкнала, че Берелайн току-виж се изсипала от роклята си, ако се наведе още малко над масата. Е, чак дотам нямаше да се стигне, не и с Берелайн — фръцлата му с фръцла все още си въобразяваше, че може да го спечели. А още на следващата заран той вече командваше, кротко отхвърляйки всяко възражение, като мъж, за когото една жена знае, че трябва да е силна, за да го заслужи, да му е равна. Естествено, трябваше да го ухапе преди това. Да е властен мъжът ти е нещо чудесно, стига да не си въобрази, че той ще командва непрекъснато. Да се смее ли? Ха, че тя беше готова да запее!

— Мейгдин, струва ми се, че в края на краищата ще… — и млъкна, като видя тримата конници, с всичка сила препускащи през снега към тях.

— Зайци поне има достатъчно, милейди — каза Алиандре от високия си бял кон до Лястовица, — но все пак се надявах, че… Кои са тези? — Соколът й помръдна върху дебелата й ръкавица и звънчетата, вързани за краката му, звъннаха. — Приличат ми на някои от вашите хора, милейди.

Файле кимна мрачно. И тя ги беще познала. Парелеан, Арела и Ласайл. Но какво търсеха тук?

Тримата дръпнаха юздите пред нея и от задъханите им коне блъвнаха облаци пара. Парелеан гледаше точно толкова ококорено, колкото и пъстрият му жребец. Ласайл, чието бледо лице беше скрито под дълбоката качулка на наметалото й, преглъщаше тревожно, а тъмното лице на Арела изглеждаше посивяло.

— Милейди — каза припряно Парелеан. — Ужасна вест! Масема се среща със сеанчанците!

— Със сеанчанците? — възкликна Алиандре. — Не е възможно да е повярвал, че точно те ще се преклонят пред лорд Дракона!

— Може да е по-просто — каза Берелайн от гърба на показно красивата си бяла кобилка от другата страна на Алиандре. След като го нямаше Перин, когото да се опитва да впечатли, тъмносинята й рокля за езда беше доста скромна, с деколте почти до брадичката. Все още трепереше от студ. — Масема не обича Айез Седай, а сеанчанците държат жените, можещи да преливат, като пленнички.

Файле цъкна с език в досада. Ужасна вест наистина, стига да беше вярна. И можеше само да се надява, че на Парелеан и останалите им е останало достатъчно ум поне да се престорят, че просто са го чули случайно. Все пак трябваше да се увери, и то бързо. Перин можеше вече да е при Масема.

— Какво доказателство имате, Парелеан?

— Говорихме с трима селяни, които са видели голяма летяща твар преди три нощи, милейди. Тя донесла една жена, която била отведена при Масема и останала с него три часа.

— Успяхме да я проследим по пътя, докъдето е отседнал Масема в Абила — добави Ласайл.

— И тримата мъже смятаха, че съществото ще да е твар на Сянката — намеси се Арела, — но ни се стори, че са искрени.

— Трябва да отида в Абила — каза Файле и стисна юздите на Лястовица. — Алиандре, вземи Мейгдин и Берелайн със себе си. — Във всеки друг момент стиснатите устни на Берелайн при тези думи щяха да я развеселят. — Парелеан, Арела и Ласайл ще ме придружат…

Някакъв мъж изкрещя и всички се извърнаха.

На петдесет крачки от тях един от войниците на Алиандре в сините палта падаше от седлото си, а миг след това боец от Крилатата гвардия се срина със стрела, забита в гърлото му. Сред дърветата се появиха айилци, забулени и с лъкове в ръце. Западаха още войници. Баин и Чиад скочиха — тъмните була вече бяха скрили лицата им — и заизстрелваха стрели, без да изпускат Файле от поглед. Отвсякъде ги бяха обкръжили айилци, стотици като че ли, и обръчът се затягаше. Конниците снишиха пики, стегнаха кръга си около Файле и останалите, но започнаха да падат един по един.

— Някой трябва да донесе тази вест за Масема на лорд Перин — каза Файле на Парелеан и двете жени с него. — Някой от вас трябва да стигне до него! Препускайте като вихър! — Помитащият й поглед обхвана Алиандре и Мейгдин. И Берелайн също. — Всички! Препускайте като вихър или загинете тук! — И едва дочакала кимванията им, подсили думите си с действие, като смуши Лястовица и се втурна през безполезния вече войнишки кордон. — Препускай! — извика тя. Някой трябваше да донесе вестта на Перин. — Бягай!

Приведена ниско над врата на Лястовица, тя силно пришпори кобилата. Бързоногите копита замятаха сняг и Лястовица препусна, сякаш готова да полети, вярна на името си. През първите стотина разтега Файле се обнадежди, че може би ще успее да пробие обръча. А после Лястовица изцвили и се олюля, залитна напред и единият й крак изпука скършен. Файле полетя във въздуха, удари се силно в земята и се просна по очи върху снега. Изправи се с усилие и измъкна нож от колана си.

Забулен айилец изникна пред нея сякаш от нищото и я удари през китката. Внезапно изтръпналите й пръсти изпуснаха ножа и преди да успее да се опита да измъкне друг, мъжът вече я беше притиснал.

Тя се забори, зарита, заудря с юмруци, дори започна да хапе, но мъжът беше едър — с една глава по-висок от Перин. Изглеждаше освен това и як като Перин. Тя насмалко да се разреве от безсилие пред унизителната лекота, с която той се справи с нея, като първо измъкна всичките ножове по нея и ги затъкна в колана си, а после разпори дрехите й с един от своите. Докато се усети, се озова гола в снега, с вързани с един от чорапите й лакти на гърба; другият й чорап бе стегнат около врата й като кучешки нашийник.

Никакъв избор нямаше, освен да го последва, треперейки и препъвайки се в разровения сняг. Кожата й настръхна от студа. Светлина, как бе могла да си помисли за този ден нещо друго, освен че е вледеняващ? Светлина, дано само някой да успееше да се измъкне, за да отнесе вестта за Масема! И да съобщи на Перин за нейния плен, разбира се — но тя все някак щеше да се спаси. Другото беше много по-важно.

Първият труп, който видя, беше на Парелеан, проснат по гръб с меча в едната отметната настрани ръка и кръв по цялото му фино палто с обшитите със сатен ръкави. После очите й видяха още много трупове — на бойци от Крилатата гвардия в червените им ризници, на войници на Алиандре с тъмнозелените им шлемове, на един от соколарите, все още стиснал в ръка връзките на безпомощно пляскащата с криле птица.

Първите други пленници, които видя, коленичили сред няколко айилци, мъже и Деви с провиснали на гърдите им була, бяха Баин и Чиад, и двете голи и положили незавързаните си длани на коленете. По лицето на Баин капеше кръв, оцапала огненочервената й коса. Лявата буза на Чиад бе зачервена и подута, а сивите й очи изглеждаха стъклени. Стояха на колене, изправили гръб, безстрастни и без да изпитват срам, но когато едрият айилец грубо я бутна да коленичи до тях, се размърдаха.

— Това е нередно, Шайдо — измърмори сърдито Чиад.

— Тя не следва нашия джи-е-тох — изджафка Баин. — Не можете да я направите гай-шайн.

— Гай-шайн ще мълчат — рече разсеяно една Дева с посивяла коса. Баин и Чиад изгледаха съжалително Файле и отново потънаха в безмълвно очакване. Присвита, мъчейки се да прикрие голотата си с колене, Файле не знаеше да заплаче ли, или да се разсмее. Баин и Чиад бяха двете жени, които тя би избрала да й помогнат да се измъкне, а сега никоя от двете нямаше дори да се опита, заради техния джи-е-тох.

— Пак ти казвам, Ефалин — замърмори мъжът, който я беше пленил — това е пълна глупост. Влачим се в този… сняг. — Последната дума произнесе неловко. — Тук е пълно с въоръжени хора. Би трябвало да се придвижим на изток, а не да взимаме още гай-шайн — те само ни бавят.

— Севанна иска още гай-шайн, Ролан — отвърна посивялата Дева. Но и тя се намръщи, а твърдите й сиви очи за миг изгледаха пленниците неодобрително.

Треперещата Файле примигва, щом чу имената. Светлина, този студ й беше взел ума. Севанна. Шайдо. Но нали те се намираха в Камата на Родоубиеца, възможно най-далече оттук, ако не се пресича Гръбнака на света! Явно обаче някак се бяха озовали тук. Това бе нещо, което Перин трябваше да научи — още една причина да се спаси колкото може по-скоро. Като че ли нямаше много голям шанс за измъкване, както се беше превила в снега, чудейки се кои части от тялото й ще замръзнат най-напред. Колелото сякаш й отмъщаваше справедливо заради насмешките към зъзнещата преди малко Берелайн. Тя дори зачака с нетърпение дебелите вълнени роби, които носеха гай-шайн. Похитителите й обаче с нищо не показваха, че се канят скоро да тръгват. Доведоха и други пленници.

Първата беше Мейгдин, гола и вързана като Файле, и съпротивляваща се на всяка крачка. Докато Девата, която я буташе, най-сетне не подкоси грубо краката й. Мейгдин залитна и седна на снега, а очите й се опулиха толкова, че Файле щеше да се разсмее, ако не изпитваше жал към нея. След това се появи Алиандре, почти превита на две в усилието си да се прикрие, а след нея Арела, която изглеждаше парализирана от голотата си — влачеха я две Деви. Най-накрая се появи друг висок айилец — стискаше под яката си мишница като вързоп ритащата свирепо Ласайл.

— Останалите или са мъртви, или избягаха — каза мъжът и хвърли малката кайриенка до Файле. — Севанна би трябвало да остане доволна, Ефалйн. Нали много държи да има при себе си хора, носещи коприна.

Файле изобщо не се възпротиви, когато я сръгаха да стане и да се затътри през снега пред останалите пленнички. Твърде зашеметена беше, за да оказва съпротива. Парелеан мъртъв, Арела и Ласайл пленнички, а също — Алиандре и Мейгдин. Светлина, все някой трябваше да каже на Перин за Масема. Все някой. Стори й се, че това е последният удар. Ето я тук сега, трепереща и стиснала зъби, за да не затракат, стараеща се с всички сили да си внуши, че не е съвсем гола и вързана, на път към позорно пленничество. И на всичко отгоре й оставаше само да се надява, че онази промъкваща се през прага на дома й нахална котка — онази цупеща се никаквица! — Берелайн, е успяла някак да се измъкне, за да може да се добере до Перин. На фона на всичко останало това като че ли бе най-лошото.

Егвийн подкара Дайшар покрай колоната жени — Сестрите на коне между фургоните, Посветените и новачките затънали до колене в дълбокия сняг. Слънцето светеше ярко сред небе, прошарено едва с няколко облачета, но от ноздрите на коня струеше на облачета бяла мъгла. Шериам и Сюан яздеха зад гърба й и тихо си говореха за сведенията, донесени на Сюан от нейните очи и уши. В началото Егвийн смяташе, че огненокосата жена няма да се окаже добра Пазителка, но с всеки изминал ден Шериам като че ли ставаше все по-усърдна в задълженията си. Следваше ги Чеза на дебелата си късокрака кобила, в случай че Амирлин поиска нещо, и за разлика от нея, непрекъснато мърмореше за избягалите Мери и Селаме, тези неблагодарни никаквици, оставили я сама да върши работа за трима. Яздеха бавно и Егвийн много грижливо се стараеше да не поглежда към колоната.

Само един месец набиране, един месец, в който Книгата на новачките беше щедро отворена за всички желаещи, и този кратък срок й бе донесъл смайващ брой жени, същински прилив от желаещи да станат Айез Седай, жени на всякаква възраст и от стотици мили разстояние. Сега с колоната крачеха два пъти повече новачки отпреди. Почти хиляда! Повечето от тях никога нямаше да стигнат до шала, но все пак броят им бе смайващ. Някои от тях можеха да причинят дребни проблеми, а една баба на име Шарина, с потенциал, надвишаващ дори мощта на Нинив, определено беше изненадала всички, но я смущаваше не толкова гледката на майката и дъщерята, които все се караха, понеже дъщерята един ден щеше да се окаже далеч по-силна от майката, нещо, с което тя не можеше да се примири, нито благородничките, започнали да мислят, че са сбъркали, като са поискали да ги изпитат, нито дори обезпокоително прямият поглед на въпросната Шарина. Сивокосата жена се подчиняваше съвестно на всички правила и проявяваше полагащото се уважение, но тя все пак беше командвала голямото си домочадие единствено със силата на присъствието си и дори някои от Сестрите пристъпваха предпазливо покрай нея. Това, което Егвийн не искаше да види, бяха младите жени, присъединили се към тях преди два дни. Двете Сестри, които ги доведоха, бяха повече от смаяни, когато разбраха, че Егвийн е Амирлин, но подопечните им просто не можеха да го повярват, не и за Егвийн ал-Вийр, щерката на кмета на Емондово поле. Никак не й се искаше да се разпорежда още някоя от тях да бъде наказана, но щеше да й се наложи, ако видеше някоя пак да й се изплези.

Гарет Брин бе построил войската си в широка колона, конница и пехота — всички подредени изрядно и скрити сред дърветата. Бледото слънце просветваше по излъсканите им нагръдници, шлемове и върхове на пики. Конете тъпчеха нетърпеливо с копита в снега.

Брин подкара якия си дорест кон да я посрещне преди да е стигнала при Заседателките, очакващи я на конете си, на широката поляна между двете колони. Усмихна й се зад решетките на предпазителя на шлема. Окуражителна усмивка.

— Чудесна сутрин за такова нещо, майко — рече той. — Моля.

Тя само кимна и той застана зад нея, редом до Сюан. Която този път не започна незабавно да му се пени. Егвийн не беще сигурна що за съгласие се бе получило между Сюзан и него, но Сюан напоследък рядко ръмжеше по адрес на Брин, поне пред Егвийн, и никога в негово присъствие. Егвийн изпита благодарност, че сега той е тук, зад нея. Амирлинския трон не можеше да позволи на своя пълководец да разбере, че има нужда от неговата увереност, но тази сутрин тя наистина много й трябваше.

Заседателките бяха подредили конете си в редица в края на дърветата и още тринадесет Сестри бяха яхнали своите малко по-настрани и следяха бдително Заседателките. Романда и Лелейн пришпориха животните си напред почти едновременно и Егвийн едва потисна въздишката си, докато я приближаваха, с развени зад тях наметала и мятащи сняг копита като в атака. Съветът й се подчиняваше, защото нямаше друг избор. Подчиняваха се по въпроси, свързани с войната с Елайда, но, Светлина, как се запъваха само за всяко нещо — дали е свързано, или не е свързано с войната. Окажеше ли се, че не е, да измъкнеш нещо от тях бе все едно да го измъкнеш от захапката на патица! С изключение на Шарина, те можеха да намерят повод да спрат приемането на по-възрастни жени. Дори Романда беше впечатлена от Шарина.

Двете спряха точно пред нея, но преди да отворят усти, тя заговори:

— Време е вече да се заловим за делото, дъщери, и не е време сега за празни приказки. Действай. — Романда изсумтя, макар и сдържано, а Лелейн я изгледа така, сякаш и на нея й се искаше да го направи.

Те извърнаха конете си като една, после за миг се спогледаха сърдито. Събитията от последния месец само бяха разпалили отдавнашната им взаимна неприязън. Лелейн примирително тръсна глава, а устните на Романда се извиха в лека усмивка. Егвийн също почти се усмихна. Взаимната им вражда все още бе най-голямата й сила в Съвета.

— Амирлинския трон заповяда да действате — обяви Романда и вдигна величествено десница.

Светлината на сайдар бликна и засия около тринадесетте Сестри недалече от Заседателките, обхвана ги всички, и в средата на поляната се появи дебел сребрист прорез, завъртя се и се разтвори в рамка на Праг, десет крачки висока и сто — широка. Падащ сняг се понесе през въздушния отвор от другата страна. Сред войската заотекваха команди и първите редици на тежката конница преминаха в тръс. Вихрещият се сняг отвъд Прага бе твърде гъст, за да се види надалече, но Егвийн си представи, че може да различи Сияйните стени на Тар Валон и самата Бяла кула.

— Започна се, майко — каза Шериам почти с изненада.

— Започна се — съгласи се Егвийн. И ако Светлината пожелаеше, скоро Елайда щеше да падне. Тя самата трябваше да изчака, докато Брин не кажеше, че са преминали достатъчно войници, но не можа да се сдържи, а смуши Дайшар и препусна към сипещия се сняг, в равнината, зад която Драконовата планина се издигаше черна и пушеща към побелялото небе.