Пътят на кинжала

Глава 4Тихо място

Фермата на Родството лежеше в една широка седловина, обкръжена от три ниски хълма — десетина големи, боядисани в бяло постройки с плоски покриви, блеснали на слънцето. Четири големи обора бяха построени на самия склон на най-високия хълм, на плосък терен, отстъпващ на стръмни канари зад оборите. Няколкото високи дървета, които още не бяха загубили всичките си листа, хвърляха шарена сянка над двора на фермата. На североизток малки маслинови горички продължаваха нагоре по склоновете на хълмовете. Кротка суетня и глъч обгръщаше фермата — над стотина души бяха навън въпреки следобедната жега, улисани в ежедневната си шетня, но без много да бързат.

От пръв поглед можеше да се вземе за малко селце, а не ферма, само дето не се виждаше нито мъж, нито дете. Елейн и не очакваше друго. Това беше място само за междинно отсядане на път през Ебу Дар за други земи, така че в града да не се задържат твърде много жени по едно и също време, но това беше въпрос на тайна, както беше тайна самото съществуване на Родството. Пред външния свят тази ферма беше известна на двеста мили околовръст, или повече, като място за уединение на жени, място за съзерцание и временен отдих от светските грижи — за няколко дни, седмица или малко повече. Елейн почти усети тихото спокойствие, което излъчваше това място. Сигурно щеше да съжали, че е довела тук толкова светска суетня, само че с нея водеше и нова надежда.

Появата на конете на тесния горски път предизвика далеч по-малка суматоха, отколкото очакваше. Много от жените спряха да погледнат, но нищо повече. Облеклото им беше много разнообразно — Елейн дори успя да мерне блясъка на коприна тук-там — но някои носеха кошници, други — ведра, а трети — големи вързопи, изглежда, с пране. Една държеше по две вързани за краката патици във всяка ръка. Знатна дама или занаятчийка, селянка или просякиня, всички биваха посрещани тук гостоприемно, но всяка поемаше част от работата по време на престоя си. Авиенда докосна Елейн по ръката и й посочи върха на един от хълмовете — приличаше на фуния, килната на верев. Елейн се вгледа натам и забеляза някакво движение. Нищо чудно, че тук нямаше изненадани. Седящите на пост горе можеха от много далече да забележат всеки, който се приближаваше.

Някаква неугледна женица излезе да ги срещне малко пред постройките на фермата. Роклята й беше с ебударска кройка с дълбоко и тясно деколте, но тъмните й поли и яркоцветните фусти бяха толкова къси, че не се налагаше да ги придържа нагоре заради прахта. Брачен нож не носеше — правилата на Родството забраняваха браковете. Родството имаше твърде много тайни за криене.

— Това е Алайз — каза Реане. — Тази смяна тя ръководи фермата. Много е умна. — И добави, сякаш току-що й бе хрумнало: — Алайз не понася глупостите. — Докато Алайз пристъпваше към тях, Реане се изправи на седлото си и изпъна рамене, сякаш очакваше трудно изпитание.

„Неугледна“ беше най точното определение за Алайз според Елейн — и не беше жена, която би могла да накара Реане да млъкне само с появата си, още повече че тя беше Старшата на Плетящия кръг. Алайз изглеждаше някъде на средна възраст, нито слаба, нито дебела, нито висока, нито ниска, с малко сиви кичури в кестенявата коса, привързана назад с панделка — съвсем практично. Лицето й беше по-скоро невзрачно, макар и миловидно и благо, може би малко издължено към долната челюст. Когато видя Реане, жената за миг се сепна, а после се усмихна. Тази усмивка промени всичко. Не я направи нито красива, нито симпатична дори, но Елейн изведнъж се почувства стоплена от нея и някак приласкана.

— Не очаквах да те видя… Реане — каза Алайз, като малко се позабави на името. Явно се колебаеше дали да използва титлата на Реане пред Нинив, Елейн и Авиенда. Оглеждаше ги бързо, докато говореше. В гласа й сякаш се долавяше малко тарабонски акцент. — Беровин ни донесе вестта за неприятностите в града, разбира се, но не мислех, че е чак толкова лошо, та и на теб да се наложи да напуснеш. Кои са всички тези… — Думите й заглъхнаха и очите й се разшириха, втренчени зад четирите.

Елейн се обърна и за малко да изтърве няколко от подбраните изрази, които си бе посъбрала от разни места, а напоследък от устата на Мат Каутон. Не ги разбираше всичките, поне повечето й бяха неясни — никой не бе пожелал да й обясни какво точно означават, — но наистина й помагаха да облекчи чувствата си. Стражниците бяха свалили менящите цветовете си плащове и Сестрите бяха нахлузили качулките на пътните си пелерини, както им бе наредено, в това число и Сарейта, но Кареане не беше придърпала своята достатъчно над лицето си. Качулката й просто ограждаше лишеното от каквато и да било възраст, неподвластно на времето и възрастта лице. Не всеки щеше да разбере какво виждат очите му, но всяка жена, пребивавала в Кулата, щеше да се досети. Кареане дръпна рязко качулката пред гневния поглед на Елейн, но белята вече беше сторена.

Оказа се, че и други във фермата освен Алайз имат остър поглед.

— Айез Седай! — изви една жена с тон, подходящ да възвести края на света. Навярно за собствения й свят това наистина изглеждаше краят. Врясъци се понесоха като подет от вятъра прах и много бързо фермата се превърна във врящ мравуняк. Няколко жени се сринаха на земята в несвяст, но повечето се разбягаха като побъркани — пищяха, хвърляха на земята това, което носеха, блъскаха се, падаха и пълзяха, изправяха се и продължаваха да бягат. Патки закрякаха, кокошки закудкудякаха, кози се разбягаха като побеснели, за да не ги стъпчат. Сред цялата тази глъч само няколко жени останаха на местата си като вкаменени — явно онези, който бяха дошли да потърсят малко покой, без да знаят нищо за Родството, въпреки че повечето от тях също бяха заразени от суматохата наоколо.

— Светлина! — ревна Нинив и дръпна гневно плитката си. — Виж ги, хукнаха към маслиновите гори! Спрете ги! Само паника ни трябва сега! Стражниците пратете! Бързо, бързо! — Лан вдигна въпросително вежда, но тя безцеремонно му махна с ръка. — Бързо! Преди всички да са избягали! — С кимване, което повече заприлича на поклащане на главата, той подкара Мандарб в галоп.

Елейн сви рамене към Биргит и й даде знак да ги последва. Съгласна беше с Лан. Като че ли беше малко късно да се опитват да спрат паниката, а яхнали коне Стражници, мъчещи се да подкарат обратно ордата подивели от ужас жени, едва ли бяха най-подходящият вариант за това. Но не виждаше начин да промени нещата, а и нямаше смисъл да ги оставят да се разбягат. Алайз не понечи да побегне, нито помръдна. Лицето й леко пребледня, но тя вдигна очи към Реане и я изгледа много твърдо.

— Защо? — промълви тя. — Защо, Реане? Не съм могла и да си представя, че ще направиш това! Подкупиха ли те? Оправдание ли ти обещаха? На воля ли ще те пуснат, докато ние плащаме цената? Те сигурно няма да го позволят, но ще ги помоля аз лично да те обвиня. Да, теб! Правилата важат дори за теб, Старша! Ако успея да го направя, кълна ти се, че няма да си тръгнеш усмихната! — Много твърд поглед. Чак стоманен.

— Не е каквото си мислиш — отвърна й бързо Реане, смъкна се от седлото и пусна юздите. Посегна и хвана ръцете на Алайз въпреки усилието на другата жена да си ги издърпа. — О, не исках да стане така! Но те знаят, Алайз. За Родството. Кулата винаги го е знаела. Всичко. Почти всичко. Но не това сега е важното. — При тези думи веждите на Алайз понечиха да се изкатерят до темето й, но Реане продължи, с грейнало лице под широката сламена шапка. — Можем да се върнем, Алайз. Можем да се опитаме отново. Те казаха, че можем. — Фермерските постройки вече се опразваха, жени се изсипваха от тях да разберат какво е предизвикало тази врява, след което се присъединяваха към бягащите. Виковете откъм маслиновите горички показваха, че Стражниците са се заловили за работа, но не и доколко се справяха. Сигурно не много. Елейн усети нарастващото разочарование на Биргит — и раздразнение. Реане огледа суматохата и въздъхна, — Трябва да ги съберем, Алайз. Можем да се върнем.

— Всичко това сигурно е много добре за теб и още няколко — отвърна й със съмнение Алайз. — Стига да е вярно. А ние, останалите, какво да правим? Кулата не би ми позволила да остана толкова дълго, колкото стоях, след като не можех да се уча бързо. — Изгледа намръщено закачулените Сестри и погледът й отново се върна на Реане, много ядосан. — И за какво впрочем, да се връщаме? За да ни кажат отново, че не сме достатъчно силни и да ни отпратят пак? Или просто ще ни държат като новачки цял живот? Някои може и да го приемат, но не и аз. За какво, Реане? За какво?

Нинив слезе и дръпна кобилата си напред за юздите. Елейн я последва.

— За да станете част от Кулата, ако искате — каза нетърпеливо Нинив още преди да е стигнала до двете Родственички… — Да станете Айез Седай, да речем. Мен ако питате, не разбирам защо трябва да имате кой знае каква сила за да вземете онези глупави изпити. Пък ако искате, не се връщайте — бягайте ако щете, все ми е едно. Обаче след като си свърша работата тук. — Тя се разкрачи, бутна шапката си назад и опря юмруци на кръста си. — Време губим, Реане, а ни чака работа. Ти сигурна ли си, че тук изобщо има такива, крито можем да използваме? Ако си сигурна, по-добре да се захващаме. Бързането може и да не помогне, но след като това нещо ни е в ръцете, искам да почваме и да се свършва.

След като двете с Елейн бяха представени като Айез Седай, и то като Айез Седай, дали обещанията, Алайз хлъцна и ръцете й се свиха, сякаш искаше да стисне Реане за гърлото. Устата й се отвори гневно… и се затвори, когато и Мерилил се присъедини към тях. Строгият поглед не изчезна съвсем, но някак се смеси с почуда. Почуда и немалко тревога.

— Нинив Седай — каза кротко Мерилил, — Ата-ан Миере много държат… да слязат от конете. Струва ми се, че някои може да помолят за Церене. — По устните й пробяга бегла усмивка.

С това този въпрос отпадна, въпреки че Нинив замърмори превзето какво щяла да направи със следващата, която си позволи да се усъмни в нея. Елейн също можеше да каже някои неща, но истината си беше, че Нинив изглеждаше повече от глупаво, докато Реане и Алайз търпеливо я чакаха да свърши. С това въпросът се реши — а може би го решиха Ветроловките, които се приближиха, вече слезли от конете. И последната следа от изящество у тях беше изчезнала по време на ездата, заличена от коравите седла — краката им изглеждаха тъкмо толкова вкочанени, колкото и лицата им — но въпреки това никой не можеше да ги вземе за нещо по-различно от това, което бяха.

— Щом цели двадесет Ата-ан Миере са дошли толкова далеч че от морето — измърмори Алайз, — вече мога да повярвам на всичко. — Нинив изсумтя, но не каза нищо, за което Елейн беше благодарна. На Алайз, изглежда, все още й беше трудно да го приеме, дори след като Мерилил ги нарече Айез Седай. Нито тирадите, нито хокането щяха да помогнат.

— Тогава ги Изцерете — обърна се Нинив към Мерилил. Очите и на двете се отместиха към накуцващите жени и Нинив добави: — Стига да помолят. Учтиво. — Мерйлил отново се усмихна, но Нинив вече бе забравила за Морския народ и отново бе започнала да се въси към вече почти опразнената ферма. Няколко кози все още подтичваха самотни сред големия двор, отрупан с изтървано пране, захвърлени гребла и метли, да не говорим за присвитите тела на припадналите Родственички, и няколко ярки ровеха земята, но единствените останали в съзнание жени, които можеха да се видят между постройките, явно не бяха от Родството. Някои носеха леки ленени дрехи с везмо или коприна, други бяха в груба селска вълна, но самият факт, че не бяха побегнали, говореше какви са. Реане й беше казала, че по всяко време поне половината от пребиваващите във фермата жени попадат в тази група. Изглеждаха слисани.

Въпреки мърморенето си, Нинив се зае с Алайз, без да губи време. Или по-скоро Алайз се зае с Нинив. Трудно беше да се каже, тъй като у Родственичката до голяма степен липсваше страхопочитанието към Айез Седай, проявявано от Плетящия кръг. Може би просто беше твърде вцепенена от внезапния обрат на събитията. Във всеки случай, двете тръгнаха сами, Нинив повела кобилата си и жестикулирайки с шапката в другата си ръка, като се разпореждаше на Алайз как точно да събере пръсналите се жени и какво да направи с тях, след като се съберат. Реане беше изразила увереност, че тук ще се намери поне една жена, достатъчно, силна, за да се свърже в кръга, Гарейна Розойнде, а може би и още една-две. Всъщност Елейн се надяваше всички те да са си отишли. Алайз ту кимваше, ту поглеждаше Нинив накриво, а Нинив като че ли не го забелязваше.

Сега, докато изчакваха да се съберат разбягалите се, моментът, изглежда, беше подходящ да се поразрови отново из кошовете, но когато се обърна към товарните животни — тъкмо ги отвеждаха към фермерските сгради, — Елейн забеляза Плетящия кръг, Реане и останалите с нея, да шляпат боси из прахта към фермата, забързани към изпопадалите по двора жени. Всички до една, без помен от Испан. Но само едно отместване на очите беше достатъчно да я види. Аделиз и Вандийн я бяха хванали под мишниците и я влачеха по земята.

Белокосите сестри се бяха свързали и сиянието на сайдар странно как обгръщаше и двете, изключвайки Испан. Не можеше да се определи коя от двете оглавява малкия им кръг и държи щита, заслонил Мраколюбката, но дори някоя Отстъпница нямаше да може да го скърши. Те се спряха да поговорят с една пълна жена в бозавокафява вълна, която зяпна кожената торба, покриваща главата на Испан, но въпреки това приклекна в учтив реверанс и им посочи една от варосаните сгради.

Елейн и Авиенда се спогледаха ядосано. Е, тя поне беше ядосана. Понякога Авиенда издаваше чувствата си не повече от някой камък. Те връчиха юздите на конете си на двама от дворцовите коняри и се забързаха след трите. Някои от жените, които не бяха от Родството, се опитаха да ги попитат какво става, две-три — доста заповеднически, но Елейн им обясни набързо и ги остави да сумтят възмутено зад гърба й. О, какво ли не би дала да го получи най-после това безвременно лице! Това усука една нишчица в дълбините на мисълта й, но тя изчезна веднага щом тя понечи да я проучи.

Когато бутна и отвори простата дървена врата, зад която се беше скрила тройката, Аделиз и Вандийн вече бяха поставили Испан да седне на един стол с кожен гръб и бяха открили главата й, а торбата лежеше върху тясна груба маса заедно с пелерините им. Стаята беше само с едно прозорче малко под тавана, но тъй като слънцето все още беше високо, беше добре осветена. Лавици покриваха стените, отрупани с големи медни котли и разлати бели купи. Ако можеше да се съди по миризмата на прясно изречен хляб, единствената друга врата водеше към кухнята.

Вандийн се огледа рязко при изскърцването на вратата, но щом ги видя, лицето й се изглади и стана напълно безизразно.

— Сумеко ни каза, че билките, които й даде Нинив, отслабват действието си — каза тя, — и изглежда, е най-добре да я разпитаме сега. Освен това сега наистина като че ли имаме време. Добре ще е да разберем какво е замисляла в Ебу Дар… Черната Аджа… — Устата и се изкриви от отвращение. — И какво знаят те.

— Съмнявам се, че са знаели за тази ферма, след като и ние не знаехме — каза Аделиз. Потупваше замислено устните си с пръст и оглеждаше жената на стола. — Но е по-добре да знаеш отначало, вместо да плачеш след това, както обичаше да казва баща ми. — Тя сякаш оглеждаше някакво животно, каквото не беше виждала, някакво същество, чието съществуване не може дори да си въобрази.

Устните на Испан се свиха. По отеклото й лице течеше пот и тъмните й сплетени коси се бяха разбъркали, а облеклото й бе омачкано и разпърпано, но въпреки гуреливите си очи тя съвсем не изглеждаше толкова замаяна, колкото преди.

— Черната Аджа е празна приказка, и мръсна при това — изръмжа тя малко хрипливо. Сигурно й беше много горещо в тази кожена торба, а не беше пила вода от Тарасинския палат дотук. — И съм много изненадана, че си позволявате да я изричате. И да ми хвърляте такова обвинение! Каквото съм направила, направила съм го по заповед на Амирлинския трон.

— По заповед на Елайда? — избухна невярващо Елейн. — Имаш дързостта да твърдиш, че Елайда ти е заповядала да убиеш Сестри и да се измъкнеш от Кулата? Че Елайда ви е наредила да извършите онези неща в Тийр и Танчико? Или може би имаш предвид Сюан? Лъжите ти са жалки! Ти си отстъпила някак от Трите клетви и това те изобличава като Черна Аджа.

— Не съм длъжна да отговарям на въпроси от вас — отвърна, намусено Испан и присви рамене. — Вие сте бунтовнички срещу законната Амирлин. Ще бъдете наказани и може би усмирени. Особено ако ме нараните. Аз служа на истинската Амирлински трон и вие ще бъдете наказани жестоко, ако пострадам.

— Ти ще отговориш на всеки въпрос, който ти зададе моята почтисестра. — Палецът на Авиенда опипваше ножа на колана й, но очите й не се откъсваха от Испан. — Влагоземците изпитват болка. Те не знаят как да я прегърнат и да я приемат. Ти ще отговаряш на това, което те питат. — Нито гледаше сърдито, нито се зъбеше или ръмжеше, само говореше, но Испан се сви в стола си.

— Мисля, че това е извън закона, дори тя да не беше поданичка на Кулата — каза Аделиз. — При нас е забранено да проливаме кръв по време на разпит или да позволяваме други да го правят от наше име. — Прозвуча със съжаление, въпреки че дали беше заради забраната, или за това, че Испан е поданичка, Елейн не можа да разбере. Тя самата не беше се замисляла, че Испан все още може да се счита за такава. Казваха, че никоя жена не може да сложи край на това поданство, преди Кулата да приключи с нея, но всъщност докоснеше ли те веднъж Бялата кула, краят не идваше никога.

Веждите й се присвиха, докато оглеждаше Черната сестра, толкова окаяна и в същото време — така сигурна в себе си. Испан вече бе поизправила гръб и мяташе погледи, пълни с насмешливо презрение към Авиенда… и към Елейн. Преди не беше толкова самоуверена, докато мислеше, че е в ръцете само на Нинив и Елейн; увереността й се беше върнала, след като й бе припомнено, че тук присъстват и по-възрастни Сестри. Сестри, които щяха да се придържат към закона на Кулата като част от самите тях. Законът забраняваше не само проливането на кръв, но и трошенето на кости и още куп неща, които всеки Разпитвач на Белите плащове с охота щеше да приложи. Преди да започне поредният разпит, трябваше да я Изцерят, и ако разпитът започнеше след изгрев слънце, трябваше да приключи преди залез; започнеше ли преди залез, трябваше да приключи преди зазоряване. Законът налагаше дори още ограничения, станеше ли дума за „поданички“, като отхвърляше прилагането на сайдар при разпита или при наказание. О, една Сестра можеше да щипне някоя новачка за ухото със Силата, ако се ядосаше, или дори да я плесне по задника, но не много повече. Испан се усмихна. Усмихна се! Елейн вдиша дълбоко.

— Аделиз, Вандийн, искам да ни оставите двете с Авиенда насаме с Испай. — Стомахът й се опита да се завърже на възел. Трябваше да има някакъв начин да притиснат жената достатъчно, за да разберат каквото им трябваше, без да нарушат закона на Кулата. Но как? Хората, които биваха разпитвани от Кулата, обикновено започваха да говорят преди да са ги докоснали с пръст — нали всички знаеха, че никой не може да издържи пред Кулата, никой! — но те рядко биваха поданички. Тя сякаш чу друг един глас, не на Лини този път, а на майка си. „Каквото заповядаш да направят, трябва да си готова да направиш със собствената си ръка. Като кралица, това, което заповядаш да направят, си го направила лично.“ Ако наистина нарушеше закона… Пак гласът на майка й. „Дори една кралица не може да стои над закона, иначе няма закон.“ И този на Лини. „Можеш да правиш каквото си пожелаеш, дете. Стига да си готова да си платиш цената.“ Тя дръпна шапката си, без да развързва лентичките. Голямо усилие й струваше да запази гласа си спокоен. — Когато… когато приключим разговора си с нея, можете да я върнете на Плетящия кръг. — След това щеше сама да се предаде на Мерилил. И пет Сестри можеха да седнат и да й определят наказанието, ако поискат.

Гуреливите очи на Испан се разшириха, докато бялото им не лъсна съвсем. Вече не беше толкова сигурна в себе си.

Вандийн и Аделиз се спогледаха безмълвно като хора, прекарали толкова време здедно, че нямат вече нужда да си говорят на глас. След това Вандийн хвана Елейн и Авиенда под мишниците.

— Ако може да поговоря с вас двете отвън за малко — промърмори тя. Прозвуча като предложение, но вече ги подбутваше към вратата.

Отвън двайсетина Родственички се бяха скупчили една до друга като овце. Не всички бяха с ебударски дрехи, но две от тях бяха запасали червените колани на Мъдри жени и Елейн разпозна сред тях Беровин, пълничка дребна жена, която обикновено проявяваше повече горделивост, отколкото позволяваше мощта й в Силата. Не и сега обаче. Сега лицето й беше изплашено също като на останалите, и очите й шареха, въпреки че целият Плетящ кръг ги беше обкръжил и им говореха напрегнато. Малко по-ветрани Нинив и Алайз се мъчеха да подкарат може би два пъти по толкова жени в една от по-големите сгради. „Мъчеха се“ май беше подходящата в случая дума.

— …не ме интересува какви имоти копаете — викаше Нинив на една жена с бледозелена копринена рокля. — Влизате вътре и стоите там, настрана от пътя ми, че ще ви натикам с ритници.

А Алайз просто сграбчи жената в зелено за врата и я бутна през прага, въпреки гласовитите й и много разгорещени протести. Чу се врясък като от настъпена патка, след което Алайз излезе, отупвайки дланите си. След това останалите като че ли не им създадоха повече грижи.

Вандийн ги пусна и ги погледна в очите. Сиянието още я обгръщаше, но изглежда, че Аделиз бе съсредоточила общите им потоци. Вандийн сигурно можеше да поддържа щита и без да го вижда, иначе сигурно Аделиз щеше да ги изведе. Вандийн можеше да се отдалечи на неколкостотин крачки преди връзката да започне да изтънява — нямаше да се прекъсне, дори двете с Аделиз да застанеха на цели мили една от друга, но щеше да стане безполезна много преди това — но тя остана край вратата. Изглежда, подбираше думите си.

— Винаги съм смятала, че е най-добре жени с опит да се оправят с такива неща — най-сетне рече тя. — На младите твърде скоро им кипва кръвта. И тогава прекаляват. Или понякога разбират, че не могат да се насилят да направят каквото трябва. Защото все още не са видели достатъчно. Или, най-лошото, може да започне да им харесва. Не че вярвам, че някоя от вас двете има такъв уклон. — Тя изгледа Авиенда преценяващо и Авиенда припряно прибра ножа си в канията. — Двете с Аделиз сме видели предостатъчно, за да знаем защо трябва да направим това, което трябва да се направи, и кръвта ни отдавна е охладняла. Може би все пак ще го оставите на нас. Общо взето, така като че ли ще е много по-добре. — Вандийн, изглежда, сметна, че са приели препоръката й, защото кимна, обърна се към вратата и влезе.

Елейн усети използването на Силата вътре, сплит, който, изглежда, бе обгърнал стаята. Преграда срещу подслушване, несъмнено. Нямаше да искат някой да наостри уши за това, което щеше да им каже Испан. После й хрумна за друга възможна употреба и изведнъж възцарилата се вътре тишина и прозвуча по-зловещо от всички писъци, които тази преграда можеше да задържи.

Тя нахлузи шапката на главата си. Колкото и да не усещаше жегата от яростния пек на слънцето, изведнъж й прилоша.

— Навярно ще ми помогнеш да огледаме какво носят товарните коне — промълви тя. Не го заповяда, но това не променяше нищо. Авиенда обаче й кимна със смайваща готовност — тя, изглежда, също искаше да се махне от тази злокобна тишина.

Ветроловките чакаха недалече от мястото, където слугите бяха струпали товарните животни, чакаха нетърпеливо и се оглеждаха високомерно, скръстили ръце под гърди в подражание на Ренайле. Алайз закрачи енергично към тях, забелязала Ренайле като тяхна водачка само след един помитащ поглед. На Елейн и Авиенда не обърна внимание.

— Елате с мен — подкани ги тя с делови тон, който не допускаше никакви възражения. — Айез Седай казват, че ще искате да се скриете от слънцето, докато не вкараме малко ред тука. — Думите „Айез Седай“, произнесени от нейната уста, съдържаха също толкова горчивина, колкото благоговението, което Елейн бе привикнала да чува от Родственичките. Може би и повече. Ренайле се вкочани и тъмното й лице стана още по-тъмно, но Алайз продължи рязко: — Дивачки такива, ако това искате, можете да седнете тук и да се потите колкото си щете, все ми е едно. Стига да можете да седнете. — Беше очевидно, че никоя от Ата-ан Миере не бе получила Церене от друсането на седлата — стърчаха като жени, които искат да забравят, че ги има от кръста надолу. — Това обаче, което няма да позволя, е да ме карате да чакам.

— Ти знаеш ли коя съм аз? — подвикна настръхнала от гняв Ренайле, но Алайз вече се отдалечаваше, без да поглежда назад. Борейки се видимо със себе си, Ренайле изтри потта от челото си с опакото на ръката си и сърдито се разпореди на Ветроловките да я последват. Те закуцукаха вдървено в колона след Алайз, като всички с изключение на двете чирачки си мърмореха под нос.

Елейн започна неволно да обмисля как да изглади нещата, как да уреди Церенето на болките на Ата-ан Миере, без да им се налага да помолят. Може би някоя Сестра да им го предложи твърде напористо? Нинив също трябваше да бъде успокоена, както и другите Сестри. За своя изненада изведнъж осъзна, че за пръв път в живота си може би не изпитва особено желание да изглади каквото и да било, и докато гледаше как Ветроловките куцукат към една от постройките, реши, че нещата са си чудесни точно така. Авиенда се беше ухилила открито, загледана в Ата-ан Миере. Елейн се извърна към товарните коне. Заслужаваха си го. Много трудно й беше да не се ухили.

С помощта на Авиенда претърсването тръгна много по-бързо, въпреки че Авиенда не схващаше какво точно търсеха толкова бързо като Елейн. Това не беше изненадващо — малко от Сестрите, които Елейн бе обучила, показваха по-голямо умение в тази работа от нея, но повечето изобщо не можеха да я доближат. Все пак два чифта ръце намираха повече неща от едно, а за намиране имаше много. Конярите в дворцовите ливреи и тукашните жени отнасяха боклука, докато колекцията тер-ангреали растеше върху големия каменен капак на една щерна.

Още четири коня бяха разтоварени набързо и те натрупаха камара отбрани предмети, която щеше да предизвика истинско празненство, ако я отнесяха в Кулата. Дори да нямаше нито една, която да проучва тер-ангреалите. Бяха с всевъзможни форми. Чаши, купи и вази, без нито една да прилича на друга по размери, изработка или материал. Плоска, проядена от червеи кутия, полуразпадаща се в ръцете, съдържаше накити — гердан и гривни, украсени с цветни камъни, тънко коланче, отрупано с геми, и няколко пръстена. Всеки от тях беше тер-ангреал и всички си подхождаха, предназначени бяха да се носят заедно, въпреки че Елейн не можеше и да си представи защо една жена ще поиска да носи толкова много по себе си едновременно. Авиенда намери един кинжал със златна жичка около дръжката от груб еленов рог; самото острие беше тъпо и както изглеждаше, винаги беше било такова. Тя започна неспирно да го върти между, пръстите си — ръцете й дори се разтрепериха, — докато Елейн не й го взе и не го постави при другите вещи върху капака на щерната. Дори тогава Авиенда остана за известно време замръзнала, загледана в него — облизваше устни, сякаш бяха пресъхнали. Имаше още пръстени, обеци, гердани, гривни и токи, много от които наистина с много странни форми. Имаше още статуетки и фигурки на птици, на животни и хора, няколко ножа, които се оказаха доста остри, половин дузина големи медальони от бронз или стомана, повечето украсени със странни шарки, и на нито един нямаше образ, който Елейн да може наистина да разбере: две странни шапки, като че ли изработени от някакъв метал, твърде украсени и твърде тънки, за да се вземат за шлемове, както и още много неща, за които направо не можеше да измисли как да ги нарече. Една палка, дебела колкото китката й, яркочервена и гладка, наглед издялана от камък, се затопли в ръката й, дори направо се сгорещи! Не толкова, че да я опари, но все пак! Ами онази група метални плетени топчици една в друга? Всяко размърдване предизвикваше тих мелодичен звън, всеки път с различен тон, и тя имаше чувството, че топчиците вътре стават все по-малки и по-малки — до безкрай. Или онова нещо, което приличаше на телена главоблъсканица, но направена от стъкло? Беше толкова тежко, че тя го изтърва и то откърши късче от капака на щерната. Сбирка, която щеше да смае всяка Айез Седай. И още по-важно — намериха още два ангреала. Тях Елейн много грижливо отдели настрани, на една ръка разстояние.

Единият представляваше странен накит — златна гривна, свързана с помощта на четири плоски верижки за четири пръстена, и всяко от изделията беше покрито е изкусна шарка, като лабиринт. Той беше по-силният от двата, по-силен и от фигурката на костенурка в кесията й. Беше направен за по-малка ръка от нейната или на Авиенда. Странно, гривната имаше някаква ключалчица със съвсем малко ключе, увиснало от тънка верижка, която явно беше направена така, че да се сваля. Заедно с ключето! Другият ангреал беше фигурка на седнала жена, от потъмняла от вековете слонова кост, със сгънати крака, с оголени колене, но с толкова дълга и разкошна коса, че едва ли щеше да изглежда по-загърната и в най-тежкия плащ. Не беше толкова силен дори колкото костенурката, но бе много красив. Едната ръка бе отпусната на коляното, с вдигната нагоре длан, като пръстите бяха разположени така, че палецът докосваше върховете на средния и безимения, а другата ръка беше вдигната, първите два пръста бяха изпънати, а останалите — свити. Цялата фигурка излъчваше някакво върховно достойнство, но в същото време деликатно оформеното лице изглеждаше весело и изпълнено с радост. Може би беше сътворена за някоя определена жена? Струваше й се някак лична. Навярно бяха правили това в Приказния век. Някои тер-ангреали изглеждаха внушителни, имаха нужда от мъже или от коне, или може би от Силата, за да се помръднат, но повечето ангреали бяха достатъчно малки, за да си ги носиш лично; не всички, но повечето.

Двете тъкмо се заемаха с два нови коша, когато Нинив с енергична крачка се приближи до тях. Ата-ан Миере вече се изливаха от една от сградите, без повече да куцат. Мерилил говореше нещо с Ренайле, или по-скоро Ветроловката говореше, а Мерилил я слушаше. Елейн се зачуди какво ли се е случило вътре. Тъничката Сива вече не изглеждаше толкова доволна. Броят на скупчилите се Родственички беше нараснал, но още докато Елейн вдигаше очи, още три пристъпиха колебливо в двора, а други две бяха застанали в края на близката маслинова горичка и се оглеждаха нерешително. Успя да долови Биргит, все още някъде из маслините, и почти толкова ядосана, както преди.

Нинив огледа набързо подредените тер-ангреали и дръпна плитката си. Шапката си беше оставила някъде.

— Това може да почака — каза тя с отвращение. — Време е.