Пътят на кинжала

Глава 22Трупащи се облаци

Под непрестанния ромон на дъжда малката армия на Ранд се подреди в колони по ниските нагънати хълмове срещу зъберите на Немарелин, тъмни и остри на западния небосклон. Не беше наложително да си обърнат с лице към мястото, докъдето ще Пътуваш, но на Ранд винаги му се струваше, че другояче е някак неправилно. Въпреки дъжда, бързо изтъняващите сиви облаци пропускаха смайващо ярка слънчева светлина. Или може би денят просто изглеждаше ярък на фона на доскорошната унила сивота.

Четири от колоните се предвождаха от салдейците на Башийр, кривокраки мъже без ризници, в къси палта, застанали търпеливо до конете си под горичка от блеснали върхове на пики, другите пет — от мъжете в сините палта с Дракона на гърдите, командвани от ниския и трътлест Джак Масонд. Когато Масонд се задвижеше, правеше го със смайваща бързина, но сега стоеше съвсем неподвижно, разкрачен с ръце на гърба. Хората му стояха мирно по местата си, както и Бранителите и етаирите, навъсени, че са ги поставили зад презряната пехота. Тези, които се мотаеха, сякаш несигурни закъде тръгват, бяха благородниците и техните хора. Дебелата кал засмукваше копита и ботуши и колелетата на впряговете затъваха в нея като в блато. Доста време беше минало, докато успеят да подредят в приличен строй подгизналите мъже, прогизващи все повече с всяка минута. Без да се броят колите на обоза и резервните коне.

Ранд бе облякъл най-хубавите си одежди, за да изпъква от пръв поглед. Силата беше облизала върха на копието и бе излъскала Драконовия скиптър до огледален блясък, и още един такъв език бе лъснал Короната от мечове така, че златото блестеше. Позлатената тока с главата на Дракона на колана на меча му улавяше светлината, както и златните ширити, покриващи синия му копринен сюртук. За миг той дори съжали, че беше махнал скъпоценните камъни, украсявали някога дръжката на меча му и ножницата. Тъмната глиганска кожа беше удобна за хващане, но такова нещо можеше да носи всеки прост ратник. А хората трябваше да разберат кой е той. И Сеанчан да разберат кой е дошъл, за да ги унищожи.

Отпуснат на широкото седлр на Тай’дайшар, той гледаше нетърпеливо към благородниците, все още суетящи се по хълмовете. Малко встрани от низината Гедвин и Рочаид седяха на седлата си пред своите хора, всички строени в изрядно каре, Вречените в първите редици, Бойците — подредени зад тях. Изглеждаха готови за парад. Толкова посивели или почти оплешивели, колкото и млади — неколцина бяха млади колкото Хопвил или Мор, — но всеки от тях беше достатъчно силен, за да отвори Праг. Такова беше изискването. Флин и Дашива чакаха зад Ранд заедно с Адли, Мор, Хопвил и Наришма. И двама вдървени на седлата си знаменосци — един тайренец и един кайриенец — с брони и шлемове, излъскани до блясък. Пурпурното Знаме на Светлината и дългото бяло Знаме на Дракона висяха унило. Ранд бе приел Силата още в шатрата си, където моментното му замайване нямаше да се забележи, и сега рехавият дъждец се изливаше с един пръст встрани от тялото му и около коня.

Покварата на сайдин се усещаше днес особено тежко, като дебел слой гранясала мас, процеждаща се през порите му и проникваща навътре в костите. Мърсяща душата му. Смятал беше, че вече е привикнал донякъде на гадостта й, но ето че днес от нея му прилошаваше по-силно, отколкото от смразения огън и разтопения студ на самия сайдин. Напоследък удържаше Извора колкото може по-често, приемайки гадостта, за да избегне прилошаването при загребването на Силата. А можеше да се окаже смъртоносно, ако позволеше гадостта да го отвлече от тази борба. Навярно по някакъв начин тя беше свързана с изблиците на замайване. Светлина, все още не можеше да си позволи да полудее, а не можеше и да умре. Все още не. Все още имаше твърде много работа да се свърши.

Той притисна левия си крак в хълбока на Тай’дайшар, просто за да усети допира на дългия вързоп, затегнат между коженото стреме и пурпурната платнена попона под седлото. Всеки път, когато го докоснеше, нещо се вклиняваше в покрова на Празнотата. Очакване, примесено навярно с нотка страх. Добре обучен, конят почна да възвива наляво и Ранд трябваше да дръпне юздите, за да го изправи отново. Кога все пак щяха да се подредят благородниците? Ранд стисна зъби от нетърпение.

Спомняше си как като момче бе чувал мъжете да се смеят, че когато валяло и греело слънце, Тъмния биел Семирага. Този смях понякога беше боязлив и старият Кен Буйе винаги изръмжаваше, че след това Семирага ще е много ядосана и ще подгони малките момченца, които се врат в краката на възрастните. Като малък, за Ранд това бе предостатъчно, за да го накара да побегне. Сега обаче му се искаше Семирага наистина да дойде, точно в този момент. Щеше да я накара да проплаче.

„Нищо не може да накара Семирага да заплаче — промърмори Луз Терин. — Тя кара другите да плачат, но сама не плаче никога.“

Ранд тихо се изсмя. Ако дойдеше днес, наистина щеше да я разплаче. Нея и всички останали Отстъпници заедно, ако дойдеха днес. А съвсем сигурно щеше да разплаче сеанчанците.

Не всички бяха доволни от заповедите, които беше дал. Мазната усмивка на Сунамон изчезваше, когато мислеше, че Ранд не го гледа. Ториан носеше в дисагите си шише, несъмнено с ракия, или по-скоро няколко шишета, защото отпиваше на яки глътки и шишето в ръката му така и не пресъхваше. Семарадрид, Марколин и Тихера дойдоха един по един да възразят със строги лица заради нищожния брой на войската. Само допреди няколко години близо шест хиляди души щяха да изглеждат предостатъчна чет за водене на каквато и да е война, но сега те бяха виждали вече армии от десетки, стотици хиляди, както в дните на Артур Ястребовото крило, а за да тръгнат срещу Сеанчан, искаха още повече. Не разбираха, че петдесетината ашамани са такъв чук, за какъвто не могат и да мечтаят. Ранд се зачуди какво ли щяха да кажат, ако им заявеше, че той самият е достатъчно голям чук. Дори си беше мислил да го направи сам-самичък. И все още бе възможно да се стигне до това.

Дойде и Вейрамон — не му харесваше, че ще получава заповеди от Башийр, нито фактът, че ще трябва да прекосяват планините — много трудно беше да се осъществи конен щурм сред планините — и още няколко неща сигурно не му харесваха, Ранд беше сигурен в това, но Ранд не го остави да ги изреди.

— Салдеецът, изглежда, смята да ме постави на десния фланг — измърмори пренебрежително Вейрамон и се намръщи, сякаш десният фланг, кой знае защо, беше нещо крайно обидно. — А и тази пехота, милорд Дракон. Наистина смятам, че…

— Аз пък смятам, че е крайно време да си строиш хората — каза му хладно Ранд. Отчасти леденият му тон се дължеше на това, че се рееше в лишената от чувства Празнота. — Иначе няма да си на никой фланг. — Имаше предвид, че ще го остави зад себе си, ако не стане готов навреме. Глупакът му с глупак със сигурност нямаше да може да забърка големи неприятности, оставен в това пусто място само с малцината си ратници. Ранд щеше да се върне преди да е успял да се придвижи до най-близкото село.

Кръвта от лицето на Вейрамон се отцеди.

— Както заповяда милорд Дракона — отвърна той и извърна коня си — висок дорест жребец с яки гърди.

Бледоликата лейди Айлил дръпна юзди пред Ранд, придружена от Върховната лейди Анайела. Странна двойка. И не само държавите им се мразеха взаимно. Айлил беше висока за кайриенка, макар и само за кайриенка, и всичко по нея излъчваше достойнство и финес, от дъгите на веждите й и извивката на облечената й в червена ръкавица китка, та чак до извезаната с перли пелерина, просната по задницата на сивкавата й кобила. За разлика от Семарадрид, Марколин, Вейрамон или Тихера, тя дори не мигна като видя как капките дъжд се плъзгат покрай него, без изобщо да го докосват. Анайела обаче примигна. И ахна. И се изкикоти в шепа. Анайела беше стройна и гъвкава тъмноока красавица, пелерината й също беше украсена е рубини и освен това бе извезана със златни ширити, но приликата й с Айлил свършваше дотук. Анайела беше смес от елегантност и превзетост. Когато се покланяше, белият й кон също се покланяше, сгъвайки предните си крака. Вярно, това правеше впечатление, но само впечатление, поне според Ранд.

— Милорд Дракон — каза Айлил, — трябва отново да изразя протеста си срещу включването ми в тази експедиция. — Гласът й беше хладно сдържан, ако не и съвсем недружелюбен. — Ще пратя ратниците си където и когато заповядате, но нямам никакво желание лично да влизам в разгара на битка.

— О, не — добави Анайела и присви деликатно рамене. Дори тонът й беше превзет! — Отвратително нещо са това битките. Така казва моят Майстор на коня. Вие, разбира се, няма да ни накарате да отидем, нали, милорд Дракон? Чували сме, че проявявате изключителна грижа за жените. Нали, Айлил?

Ранд толкова се удиви, че Празнотата се срина и сайдин изчезна. Дъждовните капки западаха по косата му и се просмукаха в палтото му, но в първия миг, стиснал седлото, за да се задържи изправен, докато виждаше пред себе си четири жени вместо две, беше твърде зашеметен, за да го усети. Колко знаеха те? Били го чували? Колко ли хора още го знаеха? Как бе могъл да го научи който и да е? Светлина, според мълвата той беше убил Мургейз, Елейн, Колавер и навярно още сто жени, и всяка следваща — по-зловещо от предишната! Преглътна дълбоко, за да не повърне. Това само отчасти се дължеше на сайдин. „Да ме изгори дано, колко ли шпиони има тук, които ме следят?“ Мисълта сякаш изръмжа в главата му.

„Мъртвите дебнат — изшепна Луз Терин. — Мъртвите нивга не скланят очи.“ Ранд потръпна.

— Наистина се старая да внимавам с жените — отвърна им той, след като бе в състояние отново да проговори. „По-бързо от един мъж и по много по-нищожен повод.“ — Тъкмо затова искам да ви държа край себе си през следващите няколко дни. Но ако наистина не ви харесва чак толкова, мога да отзова някой от ашаманите. В Черната кула ще сте в пълна безопасност. — Анайела изписука мило, но хубавичкото й лице пребледня.

— Не, благодаря — отвърна след пауза Айлил, абсолютно спокойна. — Предполагам, че ще е по-добре да обсъдя с моя Капитан на пиката какво може да очакваме. — Но се спря, докато извръщаше кобилата си, и изгледа Ранд накриво. — Моят брат Торам е… несдържан, милорд Дракон. И дори напорист. Аз не съм.

Анайела се усмихна прекалено сладко на Ранд и дори се фръцна лекичко, преди да я последва, но след като му обърна гръб, бързо сръга коня си и дори го плесна с камшичето с отрупана със скъпоценности дръжка, за да изпревари другата жена. Белият кон показа изненадваща бързина.

Най-сетне всички се построиха и колоните се оформиха, проточвайки се като змии през ниските хълмове.

— Започнете — каза Ранд на Гедвин, който възви коня си и зарева команди на мъжете си. Осмината Вречени подкараха напред и слязоха на терена, който бяха запаметили, с лице към ридовете. Единият изглеждаше познат — среброкос мъж, чиято остра тайренска брада изглеждаше непривично на набръчканото му лице на селяк. Осем вертикални черти от ослепително синя светлина се завъртяха и се превърнаха в отвори, разкриващи съвсем леко отличаващи се една от друга осем гледки към дълга, обрасла с редки дървета планинска долина, преминаваща в стръмен проход. В Алтара. В планините Венир.

„Избий ги — простена умоляващо Луз Терин. — Твърде опасни са, за да живеят!“ Без да мисли, Ранд потисна гласа. Всеки друг преливащ мъж предизвикваше тази реакция от страна на Луз Терин. Ранд вече бе престанал да се чуди защо.

Ранд промърмори команда и Флин примигна, след което побърза да се присъедини към редицата и да запреде девети Праг. Никой не беше толкова голям, колкото Ранд можеше да направи, но всеки можеше да пропусне волски впряг, макар и с мъка. Смятал беше да го направи сам, но не можеше да рискува отново да привлече сайдин пред очите на всички. Забеляза, че Гедвин и Рочаид го гледат, с еднакво разбиращи усмивки на лицата. И Дашива също — намръщен, устните му помръдваха беззвучно. Дали беше само от въображението му, или Наришма също го гледаше накриво? И Адли? И Мор?

Ранд неволно потръпна. Да не се доверява на Гедвин и Рочаид си беше просто проява на благоразумие, но дали вече не беше стигнал до онова, което Нинив наричаше „страховете“? Някакъв вид лудост, проникваща до костите ти, мрачна подозрителност към всички и към всичко. Имало беше един от Коплинови, Бенли, който смяташе, че всички заговорничат против него. Беше умрял от глад още когато Ранд бе малко момче — отказваше да яде от страх, че ще го отровят.

Ниско приведен над шията на Тай’дайшар, Ранд мина най-широкия Праг. Този на Флин, както се оказа, но точно в този момент можеше да мине и през Прага на Гедвин. Беше първият, стъпил на земята на Алтара.

Останалите го последваха бързо, най-напред — ашаманите. Дашива се загледа навъсено в Ранд, както и Наришма, но Гедвин веднага започна да се разпорежда с Бойците си. Един по един те се затичаха напред, отвориха си Прагове и минаха през тях, теглейки конете след себе си. Нагоре по долината ярки отблясъци светлина показаха, че се отварят и затварят нови Прагове. Аша’ман можеха да Пътуват на къси разстояния, без първо да запаметяват терена, от който тръгват, и така да покриват разстоянията далеч по-бързо, отколкото с езда. Много скоро останаха само Гедвин и Рочаид, ако не се брояха Вречените, задържащи своите Прагове. Другите щяха да се развърнат на запад в търсене на Сеанчан. Салдейците се прехвърлиха от Иллиан и се качиха по конете. Воините на Легиона се разпръснаха на бегом сред дърветата, със заредени арбалети. В тази околност можеха да се придвижват не по-бавно от конниците.

Докато останалата част от армията изплуваше сякаш от въздуха, Ранд подкара нагоре, натам, накъдето бяха поели ашаманите. Зад гърба му се издигаха високи планински зъбери, като стена, преграждаща падината, но на запад върховете стигаха почти до Ебу Дар. Той усили до лек галоп.

Башийр се изравни с него преди да достигне прохода. Дорестият му кон беше дребен — повечето салдейци яздеха дребна порода коне, — но бърз.

— Никакъв сеанчанец не се мярка тъдява, както изглежда — подхвърли той почти небрежно, гладейки мустаци с кокалчето на палеца си. — Но можеше и да има. Тенобия бездруго сигурно ще поиска да набучат главата ми на пика затова, че съм тръгнал след един жив Прероден Дракон, да не говорим за мъртъв.

Ранд се намръщи. Навярно можеше да вземе Флин да го пази откъм гърба и Наришма, и… Флин беше спасил живота му; значи трябваше да му е верен. Но хората се променяха. А Наришма? Дори след… Усети мраз при мисълта за риска, който беше поел. Не „страховете“. Наришма беше доказал, че е верен, но въпреки това рискът си беше налудничав. Също толкова налудничав, колкото да бяга от погледи, за които дори не беше сигурен, че съществуват, да бяга нанякъде, където нямаше никаква представа какво може да го очаква. Башийр бе прав, но на Ранд не му се искаше да го обсъждат повече.

Склоновете, стесняващи се нагоре към прохода, бяха от гол камък и с щръкнали канари с всякаква големина, но сред естествения камък се въргаляха останките от някогашна огромна статуя. Свита длан, голяма почти колкото гърдите му, стиснала дръжка на меч със счупен връх — острието бе по-широко от дланта му. Огромна глава на жена, с напукано лице и корона, която сякаш бе направена от изправени кинжали, някои от които все още цели.

— Коя е била според теб? — попита той. Кралица, разбира се. Дори търговци и учени да бяха носили корони в далечни времена, само владетели и пълководци си бяха вдигали статуи.

Башийр се изви на седлото си да огледа главата, преди да заговори.

— Обзалагам се, че е някоя кралица на Шиота — най-сетне отрони той. — Едва ли е по-стара. Веднъж видях една статуя, направена в Еарон, и толкова беше изтрита от времето, че човек не може да познае на мъж ли е, или на жена. Завоевателка ще да е била, инак нямаше да я покажат с меч. А доколкото си спомням, в Шиота давали такава корона на владетелите си, които разширявали границите им. Май я наричаха Короната от мечове, а? Някоя Кафява сестра сигурно ще може да ти каже повече.

— Няма значение — отвърна му раздразнено Ранд. Наистина приличаха на мечове.

Башийр обаче продължи, свъсил сивите си вежди и гробовно сериозен.

— Предполагам, че хиляди са я превъзнасяли, наричали са я „Надеждата на Шиота“, сигурно дори са вярвали, че е такава. По нейно време тя сигурно е вдъхвала страх и почит не по-малко от Артур Ястребовото крило по-късно, но сега дори Кафявите сестри едва ли знаят името й. Когато умреш, хората започват да забравят кой си бил и какво си направил, или си се опитал. Всеки рано или късно умира, и всеки бива забравен, рано или късно, но проклет да съм, ако има смисъл да умреш преди да ти е дошло времето.

— Нямам такова намерение — отвърна му рязко Ранд. Знаеше къде смята да загине, макар и не кога. Поне мислеше, че знае.

С крайчеца на едното си око долови някакво движение, отзад долу, където голият камънак отстъпваше на рехави шубраци и редки дървета. На петдесет крачки от него един мъж излезе на открито и надигна лък, плавно изпъваики перцата на стрелата до бузата си. Всичко като че ли стана наведнъж.

С ръмжене, Ранд завъртя Тай’дайшар, сграбчи сайдин и сладостта на живота се вля в него заедно с гадостта на покварата. Главата му се завъртя. Стрелците станаха двама. Жлъч се надигна в гърлото му, докато се бореше с дивите, неудържими приливи на Силата, мъчещи се да го изпепелят до кости и да го вкочанят от студ. Не можеше да ги удържи под контрол; единственото, което можеше да направи, беше да остане жив. Отчаяно се опита да изчисти взора си, да може да види достатъчно ясно, за да запреде потоците, които едва-едва можеше да оформи, с гаденето, нахлуло в него толкова мощно, колкото Силата. Стори му се, че чу как Башийр извика. Стрелците пуснаха стрелите.

Ранд трябваше да загине. От толкова близо и малко момче щеше да улучи целта си. Навярно го спаси това, че беше тавирен. Докато стрелецът пускаше стрелата си, почти изпод краката му с пронизителни крясъци се надигна ято сивокрили пъдпъдъци. Недостатъчно, за да отклонят един опитен мъж, и наистина непознатият трепна само на косъм. Ранд усети вятъра от прелитащата стрела но брадичката си.

Огнени топки с големината на мъжки юмрук изведнъж удариха стрелеца. Той изпищя и ръката му отхвърча настрани, все още стиснала лъка. Друга топка го удари по коляното на левия крак и той падна с крясък.

Ранд се наведе от седлото и повърна. Стомахът му се опита да изхвърли всичко, което беше ял в живота си. Празнотата и сайдин го оставиха с болезнен гърч. Да се задържи да не падне от седлото се оказа почти непосилно.

Когато можа да се изправи, пое бялата ленена кърпа, която му подаде Башийр, и изтри устата си. Салдеецът се намръщи угрижено, и с пълно право. Стомахът на Ранд се мъчеше да намери още за повръщане. Помисли си, че може би лицето му е пребледняло. Вдиша дълбоко. Изпускането на сайдин така внезапно можеше да го убие. Но все още можеше да усеща Извора. Добре поне, че сайдин не го беше отгорил. Поне вече виждаше добре. Даврам Башийр беше само един. Но гаденето, изглежда, ставаше все по-лошо при всяко ново привличане на сайдин.

— Да видим сега дали от онзи е останало нещо, което да проговори — каза той на Башийр.

Оказа се, че не е.

Рочаид беше коленичил и спокойно претърсваше разкъсаното и оцапано с кръв палто на безжизненото тяло. Освен липсващата ръка и крак, дупка, голяма колкото главата му, го беше пробила през гърдите. Оказа се, че е Еаган Падрос; невиждащите му очи се взираха изненадано в небето. Гедвин не обърна внимание на тялото в краката си, а се взря в Ранд, студено като Рочаид. И двамата държаха сайдин. Изненадващо, Луз Терин само простена.

Флин и Наришма пристигнаха в галоп, следвани от близо стотина салдейци. Когато се приближиха, Ранд усети Силата и у стареца и у младежа, може би толкова мощна, колкото можеха да задържат. А и двамата бяха нараснали внезапно по мощ след Думайски кладенци. При мъжете беше така; жените, изглежда, трупаха плавно, докато мъжете скачаха нагоре отведнъж. Флин беше по-силен от Гедвин и Рочаид, а Наришма почти не му отстъпваше. Засега. Не можеше да се предвиди как ще завърши това. Никой обаче не можеше дори да доближи Ранд. Поне засега. Не можеше да се каже какво ще поднесе времето. Не „страховете“.

— Изглежда добре, че решихме да ви последваме, милорд Дракон. — Гласът на Гедвин бе изпълнен със загриженост, почти на ръба на насмешката. — Да не би да страдате от деликатен стомах тази сутрин?

Ранд само поклати глава. Не можеше да свали очите си от лицето на Падрос. Защо? Защото беше завладял Иллиан? Защото човекът бе решил да остане верен на „лорд Брен“?

Рочаид измъкна кожената кесия на Падрос от джоба на палтото му, изсипа я и извика удивено. По камите се разсипаха тлъсти жълтици, заподскачаха и задрънчаха.

— Поне тридесет крони! — изръмжа той. — Тарвалонски крони. Няма съмнение кой му е платил.

Грабна една от монетите и я подхвърли към Ранд, но Ранд не направи усилие да я хване и тя прелетя покрай ръката му.

— Много монети на Тар Валон могат да се намерят наоколо — каза спокойно Башийр. — Половината от хората в тази долина имат по няколко в джобовете си. Аз също. — Гедвин и Рочаид се извърнаха рязко и го изгледаха. Башийр се усмихна зад дебелите си мустаци, или поне им показа зъбите си, но някои от салдейците се размърдаха неспокойно на седлата си и заопипваха кесиите по коланите си.

Горе, където проходът тръгваше малко по-равно през стръмните планински склонове, една светла резка се завъртя и се отвори в Праг, и от нея претича шиенарец, в проста черна куртка, с развян перчем, повел коня след себе си. Изглежда, първият сеанчанец беше намерен, и то не много далече оттук, след като човекът се беше върнал толкова бързо.

— Време е да тръгваме — каза Ранд на Башийр. Салдецът кимна, но не помръдна. Вместо това изгледа замислено двамата ашамани, застанали до Падрос. Те не му обърнаха внимание.

— Какво да правим с него? — попита Гедвин и посочи тялото. — Би трябвало поне да го върнем на вещиците.

— Оставете го — отвърна Ранд.

„Готов ли си вече да убиваш?“ — запита Луз Терин. Този път изобщо не прозвуча налудничаво.

„Все още не — помисли си Ранд. — Скоро.“

Сръга с пети Тай’дайшар и препусна назад при войската си. Дашива и Флин го последваха по петите, а също Башийр и стотината салдейци. Всички се оглеждаха, сякаш очакваха ново посегателство над живота му. На изток черни облаци се трупаха над зъберите — поредният щурм на кемарос. Скоро.

Лагерът на билото на хълма имаше добро разположение, с лъкатушещо поточе наблизо за вода и добър изглед към възможните подстъпи откъм дългата тревиста низина сред планините. Ассид Бакуун не изпитваше особена гордост от лагера. През своите тридесет години служба във Всепобедната армада беше вдигал стотици лагери; все едно да изпитва гордост от това, че е прекосил някоя стая, без да падне. Нито пък изпитваше особена гордост заради мястото, където се намираше. Тридесет години служба на Императрицата, дано да живее вечно, и макар да беше имало по някой и друг бунт, вдигнат от някой безумец, вперил очи към Кристалния трон, повечето от тези години бяха отишли в подготовката за всичко това. В продължение на две поколения, докато се строяха големите кораби, за да превозят Завръщането, Всепобедната армада се беше тренирала и подготвяла. Бакуун определено изпита гордост, когато разбра, че ще е един от Предтечите. Със сигурност можеше да му се простят бляновете за това как възвръща земите, иззети с грабеж от законните наследници на Артур Ястребовото крило, и дори лудешките мечти как завършва това ново Единение още преди да настъпи Корен — не. Не толкова лудешки блян в края на краищата, както се оказа, но съвсем не това, което си беше представял.

Един патрул се връщаше — петдесет тарабонски пиконосци, яхнали конете си, с боядисаните червени и зелени ивици по дебелите брони, с тежки була, скриващи дебелите им мустаци. Яздеха добре и дори се сражаваха добре, вярно, под водачеството на вещи пълководци. Над десет пъти повече вече бяха около лагерните огньове или при коневръзите да наглеждат конете, а три патрула още обикаляха околността. Бакуун никога не беше очаквал, че един ден ще се окаже с над половината от своята част, съставена от потомци на грабители. И без изобщо да изпитат някакъв срам, гледаха те право в очите. Командирът на патрула му се поклони ниско, докато конете с окаляни до коленете крака подминаваха, но повечето останали продължиха, като си говореха на тяхното странно наречие, при това твърде бързо, та Бакуун да ги разбере, без да се напряга. И представите им за дисциплина също така бяха странни.

Клатейки глава, Бакуун закрачи към шатрата на сул-дам. По-голяма от собствената му, по необходимост. Четири от тях седяха отвън на малки столчета, в тъмносините си рокли с назъбената мълния, извезана по полите им, и се наслаждаваха на пекналото слънце в този промеждутък между бурите. Такива промеждутъци напоследък ставаха рядкост. Облечената в сиво дамане седеше в нозете им, а Нерит й сплиташе бялата коса. И й говореше при това, като всички останали се включваха и се смееха тихо. Гривната в края на сребристата каишка на ай-дам лежеше на земята. Бакуун изсумтя кисело. И той си имаше у дома един любим вълкодав, при това му приказваше понякога, но никога не бе очаквал Нип да поведе разговор!

— Тя добре ли е? — запита той Нерит, не за първи път, нито за десети. — Всичко с нея наред ли е? — Дамане сведе очи и се смълча.

— Добре е, капитан Бакуун. — Широколиката, с изпъкнали скули, Нерит вложи в гласа си цялата полагаща се почит и нито троха повече. Но галеше Дамане утешително, докато говореше. — Каквото и да е било неразположението й, вече премина. Дреболия, във всеки случай. Нищо, което да ви обезпокои. — Дамане трепереше.

Бакуун изпръхтя. Почти същия отговор, който бе получавал досега. Нещо обаче се беше объркало в Ебу Дар и не само с тази Дамане. Всички сул-дам бяха стиснали устите си като миди — а и Кръвта не искаше да каже нищо, естествено, не и пред такива като него! — но той бе чул да шепнат какво ли не. Твърдяха, че дамане се били поболели, или обезумели. Светлина, той не беше видял из Ебу Дар да се използва нито една от тях, след като градът бе завзет и подсигурен, дори за триумфалното представяне на Небесните светлини, нещо нечувано досега!

— Е, надявам се, че… — почна той и млъкна, когато се появи един ракен, понесъл се над източния проход. Огромните му кожести криле биеха силно, за да набере височина, и точно над хълма съществото изведнъж се наклони и описа тесен кръг, а върхът на едното крило се насочи почти отвесно надолу. От него изпадна тънка червена лента и се понесе към земята под тежестта на оловна топка.

Бакуун преглътна ругатнята си. Летците винаги обичаха да парадират, но ако тази двойка наранеше някой от хората му, пускайки разузнавателния си доклад, кожата им щеше да съдере, все едно пред кого трябваше да се изправи, за да се добере до тях. Нямаше да предпочете да влезе в бой, без да разполага с разузнаващи летци, но наистина ги глезеха като галеници на Кръвта.

А лентата се носеше право надолу, като стрела. Оловната тежест се удари в земята и заподскача по билото, почти до високия тънък пилон, обозначаващ мястото за съобщения, твърде дълъг, за да се сваля непрекъснато, освен когато трябваше да се прати ново нареждане на летците. Освен това, когато го оставяха легнал на земята, все се намираше някой, който да спъне коня си в него и да му изкълчи крака.

Бакуун закрачи право към шатрата си. Първият му лейтенант вече го чакаше с оцапаната от калта лента с тръбичката с донесението. Тирас беше кльощав мъж, с една глава по-висок от него самия и с жалка четина по брадичката.

Докладът, навит в тънката метална тръбичка върху къс почти прозрачна хартия, беше изписан простичко. Той никога не беше принуждаван да яхва ракен или то’ракен — слава на Светлината и хвала на Императрицата, дано да живее вечно! — но се съмняваше, че е лесно да се държи писалка в седло, привързано на гърба на летящ гущер. Това, което се съобщаваше, го накара да отвори капака на малкото си походно писалище и трескаво да почне да пише.

— Появила се е войска на десет мили източно оттук — каза той на Тирас. — Пет или шест пъти повече от нашата. — Летците понякога преувеличаваха, но не с много. Как беше възможно толкова голяма чет да проникне в тези планини, без да ги забележат? Видял бе с очите си брега на изток и му се искаше да изрекат погребалните му молитви преди да се опита да акостира там. Очите му да изгорят дано, летците се хвалеха, че могат и бълха да видят в такъв обхват. — Няма основание да се мисли, че знаят, че сме тук, но не бих имал нищо против да ни пратят малко подкрепления.

Тирас се засмя.

— Ще ги забършем с нашата Дамане и толкова, ако ще да ни превъзхождат двадесеткратно. — Единственият му дребен недостатък беше прекалената му самоувереност. Иначе беше добър войник.

— А ако те си имат няколко… Айез Седай? — отвърна тихо Бакуун, като се запъна на името, докато пъхаше доклада заедно с краткото си съобщение обратно в тръбичката. Все още не можеше да повярва, че някой може да остави тези… жени да тичат на воля.

Физиономията на Тирас показа, че е запомнил приказките за оръжието на Айез Седай. Червената лента се развя след него, докато тичаше презглава към пилона.

Много скоро тръбичката с лентата бе прикрепена на върха на пилона за съобщения и лекият ветрец развя дългата червена ивица на петнадесет разкрача над билото на хълма. Ракенът се понесе през долината с мъртвешки неподвижни криле. Изведнъж една от летците с люшна надолу от седлото си и увисна — с главата надолу! — под свитите нокти на ракена. Само от гледката стомахът на Бакуун се сгърчи. Но ръката й хвана лентата, пилонът се огъна и после завибрира, изправяйки се, след като тръбичката за съобщения се измъкна от скобата, и жената се върна в нормално положение на гърба на съществото, докато то се издигаше с бавно кръжене.

Бакуун с благодарност изтласка ракена и летците от ума си и угрижено заоглежда долината. Просторна и дълга, почти плоска с изключение на този хълм, и обкръжена от стръмни гористи склонове. Само коза можеше да проникне в нея, освен през проходите пред очите му. С Дамане, той можеше да съсече на късчета всеки, който се опиташе да го нападне през разкаляното поле. Но все пак бе предал искането си; ако враговете тръгнеха право насам, щяха да пристигнат в най-добрия случай три дни преди да е получил каквито и да е подкрепления. Как наистина бяха успели да стигнат толкова далече, без никой да ги види?

Последните битки на Единението бяха приключили двеста години преди той да се роди, но някои от онези бунтове не бяха незначителни. Две години сражения на Марендалар, тридесет хиляди мъртъвци и петдесет пъти повече, откарани с кораби на континента като имущество. Това, което съхранява живота на добрия воин, е способността да забелязва странностите. Той заповяда станът да се вдигне и всички следи да се заличат и поведе хората си към гористите склонове. Тъмни облаци се трупаха на изток, идеше поредната проклета буря.