Пътят на кинжала

Глава 26Добавката

Сеайне крачеше из коридорите на Кулата с нарастващото чувство, че ще я спрат на всеки завой. Вярно, Бялата кула беше много голяма, но тя правеше това вече от няколко часа. Страшно й се искаше да се прибере и да се сгуши в покоите си. Въпреки остъклените рамки, вградени във всеки прозорец, по широките, отрупани с гоблени коридори духаха студени течения, от които огънчетата в светилниците на високите стойки трептяха. Студени течения — и беше трудно да ги пренебрегнеш, след като се плъзгаха под полата ти. А в покоите й беше топло и уютно. И безопасно.

Пред нея приклякаха слугини и се кланяха слуги, полузабелязани и подминавани с безразличие. Повечето Сестри си седяха в отделенията на своите Аджи, а малкото, които бяха навън, се движеха гордо настръхнали, често по двойки, винаги от една и съща Аджа, изпънали шаловете над лактите си като знамена. Тя се усмихна и кимна учтиво на Талене, но подобната на статуетка златокоса Заседателка й отвърна със суров поглед — изсечена от лед красота, — след което се отдалечи с енергична крачка, подръпвайки шала си със зелените ресни.

Твърде късно беше тепърва да предлага на Талене да участва в издирването, въпреки че Певара се беше съгласила. Певара я беше посъветвала да бъде предпазлива, да бъде много предпазлива, и честно казано, при тези обстоятелства Сеайне беше повече от склонна да се вслуша в съвета й. Само дето Талене й беше приятелка. До скоро.

Талене не беше най-лошото. Няколко обикновени Сестри открито сумтяха, като я срещнаха. И една Заседателка! Никоя не беше от Белите, разбира се, но това не трябваше да има значение. Каквото и да ставаше в Кулата, приличието все пак трябваше да се спазва. Джуйлайн Мадоум, висока и привлекателна жена с късо подрязана черна коса, която бе получила мястото си в Съвета от името на Кафявите преди по-малко от година, забърса полите си покрай нея, без да измърмори и една дума за извинение, с тези нейни дълги като на мъж крачки. Серин Аснобар, друга Кафява Заседателка, се намръщи свирепо на Сеайне и опипа с пръсти кривия нож, дето винаги носеше затъкнат на колана си. Серин беше алтарка; леко побелелите коси по слепоочията й само подчертаваха тънкия, повехнал с времето белег през едната буза на маслиненото й лице, и само Стражник можеше да я надмине в мръщенето.

Навярно всички тези неща трябваше да се очакват. Напоследък се бяха случили няколко нещастни инцидента и никоя Сестра нямаше да забрави лесно, ако я избутаха безцеремонно от коридорите около квартирите на други Аджи, да не говорим за онова, което беше ставало в някои от тях. Според слуховете дори на една Заседателка — Заседателка! — Червените бяха смачкали достойнството, въпреки че не казваха на коя. Колко жалко, че Съветът не можеше да се противопостави на налудничавия декрет на Елайда, но първо една Аджа, после друга, се бяха вкопчили в новите си привилегии и много малко Заседателки вече бяха готови да се откажат от тях, след като те бяха в сила, в резултат на което Кулата почти се бе разцепила на два враждуващи лагера. Някога Сеайне беше смятала, че въздухът в Кулата е като тресящо се топло желе от подозрителност и хапливост; сега желето бе станало съвсем горещо, а хапливостта — отровна.

Тя цъкна с език от досада и намести шала си с белите ресни, след като Серин се скри от погледа й. Беше нелогично да се разтреперва само защото една алтарка й се е намръщила — дори Серин не можеше да отиде по-далече; разбира се, че не можеше — и повече от нелогично бе да се тревожи за нещо, което не можеше да промени сама, особено след като си имаше задача.

А после, след всичкото си търсене тази сутрин, тя направи само още една крачка и видя отдавна търсената си плячка да крачи право срещу нея. Зера Дакан беше тънко чернокосо девойче с горделиво излъчване, държеше се с подобаващо достойнство и сдържаност и поне според външните признаци не изглеждаше засегната от горещите течения, носещи се в последно време из Кулата, Е, чак девойче не беше, но Сеайне бе сигурна, че не беше носила шала с белите ресни повече от петдесет години. Беше неопитна. Относително неопитна. Това можеше да помогне.

Зера не направи опит да избегне срещата си със Заседателка от своята Аджа и кимна почтително, когато Сеайне се изравни с нея. Доста златно везмо опасваше ръкавите на снежнобялата й рокля и се спускаше на широка ивица по полата й. Необичайна показност за Бялата Аджа.

— Заседателко — промърмори тя. Дали сините й очи не съдържаха нотка загриженост?

— Трябваш ми за нещо — каза й Сеайне малко по-спокойно, отколкото се чувстваше. Много вероятно беше да прехвърля собствените си чувства в големите очи на Зера. — Ела с мен. — Нямаше от какво толкова да се бои, не и в недрата на Бялата кула, но да задържи ръцете си нестиснати в юмруци й струваше удивително усилие.

Както очакваше — и се надяваше, — Зера тръгна с нея само с едно измърморено примирено съгласие. Плъзна се изящно редом до Сеайне, докато слизаха по просторните мраморни стълбища и широките лъкатушещи рампи, и леко се намръщи едва когато Сеайне отвори една врата на приземния етаж, към тясно стълбище надолу в тъмното.

— След теб, сестро — подкани я Сеайне и преля малка топчица светлина. Според потокола трябваше да тръгне пред нея, но не можа да се насили да го направи.

Зера не се поколеба да слезе. Логично — тя нямаше защо да се бои от една Заседателка. Бяла Заседателка. Сеайне щеше да й каже какво иска от нея, когато му дойдеше времето, и тя не можеше да направи нищо повече. Нелогично обаче в стомаха на Сеайне запърха някакъв чудовищен молец. Светлина, та тя държеше сайдар, а другата жена беше беззащитна. Зера така или иначе беше по-слаба. Нямаше от какво да се бои. Което никак не успокои огромните пърхащи криле в стомаха й.

Продължиха да слизат надолу и надолу, покрай врати, отвеждащи към мазета и подземия, докато не стигнаха до най-долното ниво, дори под това, в което изпитваха Посветените. Тъмният коридор се осветяваше само от светлинната на Сеайне. Държаха полите си вдигнати високо, но пантофите им вдигаха облачета прах, колкото и внимателно да стъпваха. Груби дървени врати се редяха по гладките каменни стени, много от които с едри буци ръжда на мястото на старите, неотваряни от векове катинари и ключалки.

— Заседателко, — най-сетне попита усъмнена Зера, — какво търсим тук? Не вярвам някой да е слизал тук от години.

Сеайне беше сигурна, че собственото й посещение преди няколко дни е първото на това ниво най-малко от столетие. Това беше една от причините двете с Певара да го изберат.

— Влез тук — отвърна тя и бутна една от вратите, която се отвори със съвсем леко изскърцване. Никакво количество мас не можеше да смаже ръждата, а опитът да я махне със Силата се бе оказал неуспешен. Способностите й със Земя бяха по-добри от тези на Певара, но това не значеше почти нищо.

Зера прекрачи прага и примигна изненадана. В иначе празната стая зад една здрава, макар и доста похабена маса с три малки пейки около нея седеше Певара. Да свалят тези няколко вещи долу, без никой да ги забележи, се беше оказало трудно — особено след като не можеха да се доверят на никого от слугите. Почистването на прахта беше доста по-лесно, макар и не особено приятно, а заглаждането на прахта в коридора отвън след всяко посещение беше пълна досада.

— Вече взе да ми писва да седя тук в тъмното — изръмжа Певара. Сиянието на сайдар я обкръжи, докато вдигаше един фенер изпод масата и преливаше да го запали, за да хвърли толкова светлина, колкото изискваше бившият килер с грубо измазани стени. Малко закръглена и донякъде симпатична, Червената сестра сега приличаше на мечка с поне два болни зъба. — Искаме да ти зададем няколко въпроса, Зера. — И я заслони, докато Сеайне затваряше вратата.

Засенченото лице на Зера си остана напълно спокойно, но младата жена видимо преглътна.

— За какво, Заседателки? — В гласа й също така се долови съвсем лек трепет. Можеше обаче да е просто от настроението, възцарило се в Кулата.

— За Черната Аджа — отвърна й рязко Певара. — Искаме да разберем дали не си Мраколюбка.

Удивление и гняв разтърси спокойствието на Зера. Повечето щяха да приемат само това за отрицание, и без да се беше сопнала:

— Не съм длъжна да търпя това от теб! Вие, Червените, създавахте Лъжедракони от години! Ако питаш мен, няма нужда да търсите по-далече от квартирите на Червените, за да намерите Черни сестри!

Лицето на Певара потъмня от ярост. Верността й към нейната Аджа беше силна, това изобщо не подлежеше на съмнение, но по-лошото бе, че беше изгубила целия си род от ръцете на Мраколюбци. Сеайне реши да се намеси преди Певара да прескочи границите на допустимото. Нямаха доказателство. Все още.

— Седни, Зера — каза тя с цялата топлина, която можа да събере. — Седни, сестро.

Зера се извърна към вратата, сякаш можеше да не се подчини на една Заседателка — при това от нейната Аджа! — но най-накрая приседна вдървено на една от пейките, на самия ръб.

Преди Сеайне да заеме мястото между двете, Певара постави костенобялата Клетвена палка на очуканата маса. Сеайне въздъхна. Като Заседателки имаха пълното право да използват който тер-ангреал си пожелаят, но тя беше тази, която трябваше да го вземе — не можеше да не мисли за това като за кражба, след като нямаше как да се спазят нормалните процедури — и през цялото време си беше представяла отдавна мъртвата Серейл Баганд застанала тук, готова да я замъкне в кабинета на Наставницата на новачките за ухото. Нелогична беше тази представа, но съвсем истинска.

— Искаме да се уверим, че казваш истината — каза Певара, все още с глас на разсърдена мечка, — така че ти ще положиш клетва над това нещо и после ще те запитам отново.

— Не мога да бъда подлагана на това — отвърна Зера и погледна обвинително Сеайне, — но отново ще произнеса всички клетви, ако това ще ви задоволи. И след това ще настоявам и двете да ми се извините. — Съвсем не прозвуча като заслонена жена, на която се задава подобен въпрос. И почти с презрение посегна към тънката, една стъпка дълга пръчица, която засия под смътната светлина на фенера.

— Ще се закълнеш да се подчиняваш на нас двете абсолютно — каза й Певара и ръката на по-младата жена се дръпна сякаш от навита пред нея усойница. Певара продължи, плъзгайки с два пръста Палката по-близо до жената. — По този начин ще можем да те накараме да ни отговориш истинно и ще знаем, че ще го направиш, а ако ни отговориш, че си, ще можем да сме сигурни, че поне ще ни се подчиняваш и ще си отзивчива да ни помогнеш да изловим Черните ти сестри. Палката може да се използва да те освободи от клетвата, ако отговориш правилно.

— Да ме освободи?! — възкликна Зера. — Никога не съм чувала някоя да е била освобождавана от каквато и да е клетва над Клетвената палка.

— Точно заради това взимаме тези предпазни мерки — каза Сеайне. — Логически, една Черна сестра трябва да може да лъже, което значи, че тя трябва да бъде освободена поне от тази Клетва, а най-вероятно — и от трите. Двете с Певара я изпробвахме и разбрахме, че процедурата е почти същата, както при полагането на клетва. — Не й спомена колко болезнено се беше оказало и премълча колко бяха плакали. Не спомена също така, че Зера нямаше да бъде освободена от клетвата си, какъвто и да се окажеше отговорът й, не и преди да приключи издирването на Черната Аджа. Първо, не можеха да й позволят да побегне и да започне да разправя наляво-надясно за този унизителен разпит, което тя най-вероятно щеше да направи, с пълно право, ако не се окажеше, че е от Черната. Ако.

Светлина, колко й се искаше на Сеайне да попаднат на Сестра от друга Аджа, която да отговори на критериите, които двете бяха определили. Някоя Зелена или Жълта щеше да е съвсем добре. И в най-добри времена такива като тях се държаха най-самодоволно, а напоследък… Не. Нямаше да си позволи да стане плячка на болестта, плъзнала из Кулата. При все че не можа да спре списъчето с имена, които пробягаха в ума й, на една дузина Зелени и два пъти по толкова Жълти, и на още няколко, които отдавна заслужаваха да се смъкнат с няколко стъпалца надолу. Да сумтят на една Заседателка?

— Вие сте се освободили от една от Клетвите? — Гласът на Зера прозвуча слисано, отвратено и смутено едновременно. Съвсем уместни реакции,

— И я положихме отново — измърмори нетърпеливо Певара. След което сграбчи тънката палка и преля малко Дух към единия й край, без да изпуска щита около Зера. — В името на Светлината, заклевам се да не изричам нито една невярна дума. В името на Светлината, заклевам се да не създавам оръжие, с което човек да може да убива друг човек. В името на Светлината, заклевам се да не използвам Единствената сила като оръжие, освен срещу Тварите на Сянката, или като последна възможна защита на живота ми, на живота на моя Стражник или този на друга Сестра. — Не направи гримаса при споменаването за Стражник; новите Сестри, обвързали се с Червената, често го правеха. — Аз не съм Мраколюбка. Надявам се, че това те удовлетворява. — Тя показа зъбите си на Зера, но дали беше смях или злобно озъбване, не можа да се разбере.

Сеайне на свой ред положи отново Клетвите, като при всяка от тях почувства лек натиск по цялото си тяло, от темето до петите. Всъщност този натиск почти не го усети, след като кожата й все още се беше поизпънала от необходимостта отново да положи Клетвата срещу изричането на лъжа. Твърдението, че Певара си е пуснала брада или че улиците на Тар Валон са настлани със сирене, за известно време й се стори доста забавно — дори Певара се изкикоти, — но едва ли си струваше сегашните неудобства. Всъщност тази проверка не й се струваше нужна. Логически обаче трябваше да е така. Твърдението, че не е от Черната Аджа, сгърчи езика й — отвратително беше дори да си задължена да го отричаш, — но накрая тя връчи на Зера Клетвената палка и кимна решително.

Слабичката жена помръдна на пейката, завъртя гладката пръчка между пръстите си и запреглъща. Бледата светлина на фенера й придаваше болнав вид. Тя заизвръща широко отворените си очи ту към едната, ту към другата, а после дланите й стиснаха палката и тя кимна.

— Точно както ти казах — изръмжа Певара и отново преля Дух към палката, — иначе ще се кълнеш, докато не го направиш както трябва.

— Заклевам се да ви се подчинявам безусловно — изрече със стегнат глас Зера и потрепера, щом клетвата прихвана. Усещането винаги беше по-силно в началото. — Попитайте ме за Черната Аджа — настоя тя. Ръцете й, хванали палката, се разтресоха. — Попитайте ме за Черната Аджа! — Напрежението й подсказа отговора на Сеайне още преди Певара да освободи потока на Дух и да зададе въпроса, задължаващ да се отговори само истината. — Не! — извика Зера. — Не, не съм от Черната Аджа! Сега махнете тази клетва от мен! Освободете ме!

Сеайне се отпусна и унило подпря лакти на масата. Определено не беше искала Зера да отговори с „да“, но беше сигурна, че са я хванали в лъжа. Една открита лъжа, или поне така изглеждаше, след повече от месец търсене. Колко ли още дни и месеци на търсене й предстояха? И да се озърта през рамо от ставане от сън до лягане? Когато изобщо можеше да си легне, разбира се.

Певара насочи обвинително пръст към младата жена.

— Ти си казала на хората, че си дошла от север.

Очите на Зера се разшириха.

— Да — отвърна тя бавно. — Пътувах по брега на Еринин до Джуалде. Освободете ме сега от тази клетва! — Облиза устни.

Сеайне се намръщи.

— В платното под седлото ти намерихме златотрън и червена къклица, Зера. Златотрън и червена къклица не могат да се намерят на по-малко от сто мили южно от Тар Валон.

Зера скочи, но Певара я сряза:

— Сядай!

Жената тупна шумно на пейката, но не просто трепна. Разтрепера се. Не, направо се разтресе. Беше стиснала устни, инак Сеайне беше сигурна, че зъбите й щяха да затракат. Светлина, въпросът за севера и юга я уплаши повече, отколкото обвинението, че е Мраколюбка.

— Кажи откъде си тръгнала — запита я бавно Сеайне, — и защо? — Искаше да я запита защо е заобикаляла толкова нещо, което явно беше направила, само за да скрие посоката, от която е дошла, но отговорите се заизливаха сами от устата на Зера.

— От Салидар — изграчи тя. Другояче не можеше да се нарече. Все така стиснала Клетвената палка, тя се сгърчи на пейката. Сълзи бликнаха от очите й, разширени до границите на възможното и втренчени в Певара. Думите продължиха да се леят, въпреки че зъбите й вече наистина тракаха. — Д-дойдох, за да се п-погрижа Сестрите тук да разберат за Ч-червените и Логаин, за да с-валят Елайда и К-кулата отново да стане цяла. — Изплака и избухна в неудържими ридания, без да сваля очи от Червената Заседателка.

— Добре — каза Певара. И повтори по-мрачно: — Добре! Беше самата сдържаност, но блясъкът в очите й нямаше нищо общо с онази палавост, която Сеайне помнеше в нея от времената им като новачки и Посветени. — Значи ти си била източникът на този… слух. Ще се изправиш пред Съвета и ще признаеш, че е лъжа! Признай лъжата, момиче!

Ако очите на Зера дотук се бяха разширили, сега направо се изцъклиха. Палката падна от ръцете й и се изтъркули на масата, а тя стисна гърлото си с длани. От внезапно зяпналата й уста излезе задавен стон. Певара се втренчи в нея слисана, но Сеайне изведнъж разбра какво става.

— Светлината да ни е на помощ — изпъшка тя. — Не си длъжна да лъжеш, Зера. — Краката на Зера се затресоха под масата, сякаш искаше да стане, но не можеше да си намери стъпалата. — Кажи й, Певара. Тя е убедена, че е вярно! Ти й заповяда едновременно да каже истината и да излъже. Не ме гледай така! Тя го вярва! — Устните на Зера посиняха. Клепките й запърхаха. Сеайне сбра с две шепи цялата си кротост. — Певара, ти толкова явно изрече заповедта си, че сега трябва да я освободиш, иначе ще се пръсне пред очите ни.

— Тя е бунтовничка! — Певара вложи в думата всичкото презрение, на което беше способна, но после въздъхна. — Всъщност тя все още не е съдена. Не си длъжна да… лъжеш… момиче. — Зера се килна напред и остана така, притиснала буза на масата, преглъщаща да вдиша между хлиповете си.

Сеайне поклати глава в почуда. Не бяха обмислили възможността за клетви, които да си противоречат. А ако Черната Аджа не просто бяха отменили Клетвата против лъжа, а я бяха заменили със своя? Ако бяха заменили всичките Три клетви с други, свои? Двете с Певара трябваше много да внимават, ако наистина се натъкнеха на Черна сестра, иначе можеха да причинят смъртта й, преди да са разбрали къде е противоречието. Може би първо трябваше да се отменят всички клетви — нямаше как да ги заобиколят, след като не знаеха в какво се кълнат Черните сестри — и след това да се принудят отново да положат Трите? Светлина, болката от това, че си освободена от всичко наведнъж, сигурно щеше да е почти като при изтезание. Не почти, а навярно съвсем. Но пък една Мраколюбка го заслужаваше, и още как. Стига изобщо да намереха такава.

Певара гледаше намръщено вдишващата с мъка жена. На лицето й нямаше следа и от най-малка жал.

— Когато се изправи на съд за бунт, смятам да бъда една от съдничките й.

— Когато бъде съдена, Певара — промълви замислено Сеайне. — Жалко би било да се лишим от помощта на една, за която сме сигурни, че не е Мраколюбка. И след като наистина е бунтовничка, няма какво толкова да се притесняваме, че ще я използваме. — Много бяха спорили, без да стигнат до никакво заключение, за втората причина да включат новата клетва. Една Сестра, заклела се да им се подчинява, можеше да бъде принудена… Сеайне помръдна притеснено — твърде много напомняше това за отдавна забранения грях на Принудата — можеше да бъде подбудена да им помогне в издирването, стига да нямаш нищо против да я накараш да поеме риска, все едно дали сама го желае, или не. — Не мога да допусна, че са изпратили само една — продължи тя. — Зера, колко като теб сте дошли да разпространите тази мълва?

— Десет — изломоти младата жена, след което се изправи и ги изгледа с непокорство — Няма да издам Сестрите си! Няма да… — Изведнъж млъкна и устните й се изкривиха горчиво: бе разбрала, че току що го е направила.

— Имена! — джафна Певара. — Дай ми имената им, иначе кожицата ти ще съдера, тук и веднага!

Имената се заизсипваха от стиснатите устни на Зера. Явно поради заповедта, не от страх пред заплахата. Като гледаше мрачното лице на Певара, Сеайне беше сигурна, че й трябва много малко предизвикателство, за да напердаши Зера като последна новачка, хваната в кражба. Странно, тя самата не изпитваше същата неприязън. Отвращение — да, но не чак толкова силно. Жената беше бунтовничка, участвала в разрушаването на Бялата кула, след като една Сестра бе длъжна да изтърпи всичко в името на целостта на Кулата, и все пак… Много странно.

— Съгласна ли си, Певара? — каза тя, след като списъкът приключи. Упоритата жена само й кимна в съгласие. — Добре. Зера, днес следобед ще доведеш Бернайл в стаите ми. — Изглежда, бяха по две от всяка Аджа, без Синята и Червената, но най-добре беше да започне с другата Бяла. — Ще й кажеш само, че искам да поговоря с нея по личен въпрос. Няма да я предупреждаваш за какво иде реч, нито с дума, нито с действие или намек. После ще стоиш кротко и ще ни оставиш с Певара да направим каквото е необходимо. Наемаме те в много по-достойна кауза от този ваш грешен бунт, Зера. — Разбира се, че беше грешен. Все едно колко се беше побъркала Елайда от властта. — Ще ни помогнеш да изловим Черната Аджа.

Главата на Зера кимаше с неохота при всяка поредна заповед, лицето й се беше стегнало от болка, но при споменаването за лова на Черната Аджа тя ахна. Светлина, умът й, изглежда, съвсем беше превъртял след това, което беше понесла, за да не го разбере досега!

— И ще престанеш да разпространяваш тези… приказки — вметна строго Певара. — От този момент няма повече да споменаваш Червената Аджа и Лъжедраконите заедно. Разбра ли ме?

Лицето на Зера се намуси непокорно. А устата й промълви:

— Разбирам, Заседателко. — Изглеждаше готова отново да заплаче от пълно безсилие.

— Тогава махай се от очите ми — каза й Певара и освободи и щита й, и сайдар едновременно. — И се успокой! Измий си лицето и си оправи косата! — Последното отправи към гърба на жената, вече затичала се към вратата. А след като Зера излезе, изсумтя: — Не бих изключила, ако се яви при тази Бернайл като последната мърла, надявайки се по този начин да я предупреди.

— Права си — призна Сеайне. — Но ние кого ще предупредим, ако се въсим на всички тези жени? Най-малкото ще привлечем внимание.

— Както е тръгнало, Сеайне, няма да привлечем внимание дори да ги изритаме от Кулата. — Певара го каза така, сякаш идеята й допадаше. — Те са бунтовнички и смятам да ги държа толкова здраво, че да писнат в ръчичките ми, само ако на някоя й хрумне грешна помисъл!

Обсъдиха го надълго и широко. Сеайне настояваше, че ако внимават какви заповеди им дават, така че да не оставят на разпитваните никакви пролуки за измъкване, ще е достатъчно. Певара изтъкваше, че ще позволят на цели десет бунтовнички — десет! — да обикалят на воля из Кулата ненаказани. Сеайне й отвърна, че те все някой ден ще си понесат наказанието, а Певара заръмжа, че това „някой ден“ няма да е достатъчно скоро. Сеайне винаги се беше възхищавала от силата на волята на приятелката си, но понякога това наистина си беше чиста опърничавост.

Лекото изскърцване на пантите беше единственото предупреждение за Сеайне, за да сграбчи Клетвената палка в скута си и да я скрие в гънките на полата си, преди вратата да се разтвори широко. Двете с Певара прегърнаха Извора почти като една.

Серин влезе спокойно в стаичката, с фенер в ръка, и застана до Телене, последвана от тъничката Юкири, също със светилник в ръка, и по момчешки слабичката Дезине, висока за кайриенка, която затвори вратата много решително и я подпря с гръб, сякаш за да им попречи, ако се опитат да напуснат. Четири Заседателки, представляващи всички останали Аджи в Кулата. Изглежда, не обърнаха внимание на това, че Сеайне и Певара държат сайдар. Изведнъж на Сеайне й се стори, че стаята е доста претъпкана. Чисто въображение, разбира се, ирационално при това, но…

— Колко странно, че ви виждаме двете — каза Серин. Колкото и спокойно да беше лицето й, пръстите на десницата й погалиха дръжката на кривия нож, затъкнат на колана й. Беше удържала стола си почти четиридесет години, повече от която и да е друга в Съвета, и всички се бяха научили много да се пазят, когато й е кипнало.

— Същото можем да кажем и за вас — отвърна й сухо Певара. Точно тя никога не се притесняваше от нрава на Серин. — Или навярно сте слезли тук на разходка? Е, не бих могла да допусна, че точно това би ви събрало, както са се счепкали гуша за гуша Зелените с Жълтите и Кафявите със Сивите. Или си ги довела тук да си решат кротко свадата, Серин?

Умът на Сеайне заработи трескаво над възможния повод, накарал четирите да слязат заедно толкова дълбоко в недрата на Тар Валон. Какво можеше да ги е свързало? Техните Аджи — всъщност всичките Аджи — наистина се бяха стиснали за гушите. И четирите бяха наказвани от Елайда. Никоя Заседателка не би приела с охота наказанието си, особено когато всички знаят защо се е хванала да лъска подове и да чисти котли, но това едва ли можеше да е причина за тази връзка. Какво друго? Никоя от тях нямаше благородна кръв. Серин и Юкири бяха дъщери на ханджийи, Талене — на селяни, докато бащата на Дезине беше ножар. Серин най-напред се беше обучавала при Щерките на мълчанието, единствената от тях, стигнала до шала. Пълни глупости. Изведнъж нещо я порази и гърлото й пресъхна. Та пред нея бе Серин, чийто нрав бе толкова буен, че едва го удържаше. И Дезине, която като новачка беше правила три опита за бягство, въпреки че само веднъж бе успяла да стигне до един от мостовете. И Талене, която може би си беше спечелвала повече наказания от която и да е друга новачка в историята на Кулата. И накрая Юкири, винаги последната Сива, присъединила се към единодушието на Сестрите си, когато държеше нещо да се направи другояче, и последната, която се присъединяваше към консенсуса в Съвета. Възможно ли беше всички те да са решили, че са направили грешка, ставайки, за да свалят Сюан и да издигнат Елайда? Възможно ли беше да са разбрали за Зера и останалите? И ако бе така, как смятаха да постъпят?

Сеайне се приготви да запреде сайдар, макар без особена надежда, че ще може да се измъкне. Певара не отстъпваше на Серин и Юкири по мощ, но тя самата беше по-слаба от всички, с изключение на Дезине. Приготви се, но Талене пристъпи напред и разби на трески всичките й логични заключения.

— Юкири ви е забелязала двете как се промъквате насам и решихме да разберем защо. — Удивително дълбокият й глас съдържаше жар въпреки леда, който сякаш бе покрил лицето й. — Да не би главите на вашите Аджи да са ви възложили някоя тайна задача? Пред хората главите на Аджи се зъбят една на друга повече от всички останали, но изглежда, че скришом се събират по ъглите да си поприказват. Каквото и да кроят, Съветът има право да го знае.

— О, я остави това, Талене. — Гласът на Юкири винаги я изненадваше, дори повече от този на Талене. Жената наподобяваше на миниатюрна кралица в тъмносребристата си коприна и дантелата с цвят на патинирана кост, но звучеше като самонадеяна селячка. Твърдеше, че този контраст й помагал при водене на преговори. Тя се усмихна на Сеайне и Певара като владетелка, колебаеща се колко милост да прояви. — Двете ви видях да душите като порове в курник — каза тя, — но си дървках езика — ако щете, може и да си спите заедно, това си е ваша работа, мен какво ме интересува — държах си езика, докато Талене не захленчи, че някои се спотайвали по ъглите. И аз самата съм виждала такива спотайвания и подозирам, че някои от тези жени също оглавяват Аджите си, така че… Понякога шест и шест правят дузина, а понякога — пълна каша. Така че ни го кажете, ако можете. Съветът наистина има право да знае.

— Няма да излезете оттук, ако наистина не ни кажете — вметна Талене още по-разгорещено.

Певара изсумтя и скръсти ръце.

— Ако главата на моята Аджа ми е рекла две думи, не виждам причина да ви казвам какви са били. Впрочем това, което обсъждаме със Сеайне, няма нищо общо нито с Червени, нито с Бели. Потърсете някъде другаде. — Но не пусна сайдар. Сеайне също.

— Безполезно, да му се не види макар, и проклета да съм, ако не го знаех — замърмори Дезине от мястото си при вратата. — Защо, да опустее дано, позволих да ме уговорите за това… По-добре никой да не знаеше, да му се не види макар, инак все едно с овчи барабонки сме си наклепали лицата, та всички в Кулата да ни видят. — Понякога и езикът й беше като на момче. На момче, което да го хванеш и хубаво да му измиеш устата.

Сеайне щеше да стане и да си тръгне, ако не се боеше, че коленете ще й изменят. Певара обаче се изправи и вдигна нетърпеливо вежда към жените, застанали между нея и вратата.

Серин опипа дръжката на ножа си и ги изгледа насмешливо, без да се отмести и на една стъпчица. „Загадка“ — промърмори тя, после внезапно пристъпи напред и посегна към скута на Сеайне толкова бързо, че Сеайне ахна. В следващия миг Серин държеше Палката с една ръка, докато Сеайне стискаше другия й край.

— Обичам загадките — каза Серин.

Сеайне пусна Палката и оправи гънките на полата си — нищо друго не можеше да направи.

Появата на Палката предизвика шумотевица — всички заговориха наведнъж.

— Кръв и огън! — изрева Дезине. — Вие да не сте слезли тук Сестри да издигате, да му се не види макар?

— О, я им я остави, Серин — изсмя се Юкири. — Каквото и да са намислили, това си е тяхна работа.

Надмогвайки гласовете и на двете, Талене излая:

— Че за какво друго ще се промъкват така — заедно! — ако не е нещо свързано с главите на Аджите?

Серин махна с ръка за тишина. Всички присъстващи бяха Заседателки, но в Съвета тя имаше правото да говори първа, а и четиридесетте й години на този пост все пак означаваха нещо.

— Това е ключът към загадката, струва ми се — каза тя и погали Палката с палец. — Но защо тъкмо това все пак? — Изведнъж сиянието на сайдар я обкръжи и тя преля Дух в Палката. — В името на Светлината, не ще изрека нито една дума, която е неистинна. Аз не съм Мраколюбка.

В настъпилата тишина дори църкането на мишле щеше да проехти като гръм.

— Права ли съм? — каза Серин и освободи Силата. И протегна Палката на Сеайне.

Така Сеайне за трети път положи Клетвата срещу лъжа и повторно заяви, че не е Черна. Певара направи същото със смразяващо достойнство. И с очи, остри като на орлица.

— Това е тъпо — каза Талене. — Черната Аджа не съществува.

Юкири взе Палката от Певара и преля.

— В името на Светлината, не ще изрека нито една дума, която е неистинна. Аз не съм Черна Аджа. — Светлината на сайдар около нея се стопи и тя връчи Палката на Дезине.

— В името на Светлината, не ще изрека нито една дума, която е неистинна — промълви Дезине почти с благоговение. — Не съм Черна Аджа. — Когато нещата станеха сериозни, устата й ставаше толкова чиста, че и най-взискателната Наставничка на новачките щеше да остане доволна. Тя подаде Палката на Талене.

Златокосата жена се дръпна като от отровна змия.

— Дори да помолиш някого за това е клевета. По-лошо от клевета! — Див блясък сякаш лумна в очите й. Нелогична мисъл навярно, но така й се стори на Сеайне. — Хайде, дръпни се от пътя ми — настоя Талене с цялата власт на Заседателка в гласа. — Аз си тръгвам.

— Не мисля — промълви Певара и Юкури кимна в съгласие.

Серин не погали ножа — стисна го така, че чак кокалчетата й побеляха.

Товейн Газал яздеше през дълбоките снегове на Андор, газеше в преспите и проклинаше деня, в който се беше родила. Бе ниска и възпълна, с гладка кожа и дълга лъскава черна коса. През годините мнозина я бяха смятали за хубавичка, но никой не я беше наричал красавица. И едва ли някой щеше да я нарече тепърва. Тъмните й очи, които някога гледаха прямо, сега се забиваха като свредели във всичко, което им се изпречеше. И то когато не беше ядосана. Днес обаче беше ядосана. А когато Товейн се ядосаше, и змиите се криеха в дупките си.

Още четири Червени яздеха — газеха — след нея, а зад тях — двадесет гвардейци на Кулата в тъмни палта и наметала. На никого от мъжете не му харесваше, че оръжията и униформите им са изпокрити в багажа на товарните коне, и всички оглеждаха леса, обграждащ пътя от двете страни, сякаш очакваха всеки миг някой да ги нападне. Как смятаха, че ще могат да прекосят триста мили през Андор незабелязани, с палта и наметала с ярко блесналия по тях Пламък на Тар Валон, Товейн не можеше дори да си въобрази. На пътуването обаче почти му се виждаше краят. След още ден, най-много два, както затъваха до колене конете им в снега, щеше да се съедини с останалите девет групи, също като нейната. Не всички Сестри в тях бяха Червени, за съжаление, но това не я безпокоеше чак толкова. Товейн Газал, някога Заседателка за Червените, щеше да влезе в историята като жената, унищожила Черната кула.

Беше сигурна, че Елайда си мисли, че й е благодарна за този шанс, след като бе призована да се върне от позорното изгнание и й беше дадена възможност за изкупление. Тя се озъби и ако някой вълк можеше да надникне сега под качулката на наметалото й, щеше да се изплаши. Онова, което беше сторено преди двадесет години, бе необходимо и Светлината дано да изгореше всички онези, които мърмореха, че трябва да е било работа на Черната Аджа. Беше наложително и правилно, но Товейн Газал бе лишена от стола в Съвета и бе принудена да вие за милост под брезовите пръчки пред насъбралите се да гледат Сестри, и дори новачки и Посветени, за да се уверят, че Заседателките също понасят тежестта на закона, въпреки че не им бяха казали за кой закон става дума. А след това бе отпратела да отработи следващите си двадесет години в изолираната от света ферма на госпожа Джара Довийл, на Черни хълмове — жена, която смяташе, че една отслужваща наказание Айез Седай не е по-различна от всяка работна ръка, длъжна да се труди в студ и пек. Дланите на Товейн помръднаха върху юздите. Още усещаше мазолите по тях. Госпожа Довийл — ето, че дори сега не можеше да си помисли за тази жена без почетната титла, на която тя държеше — госпожа Довийл залагаше на здравия труд. И на такава сурова дисциплина, на каквато не беше подлагана и последната новачка. Капка милост нямаше към жена, която се опиташе да изклинчи от превиващия гръбнака труд, който сама понасяше, а още по-малко към жена, която се е измъкнала, за да се утеши с някой хубав момък. В това се беше превърнал животът на Товейн през последните двадесет години. А в същото време Елайда се беше промъкнала между капките, без да я хванат, и бе изтанцувала стъпките си до Амирлинския трон, за който самата Товейн някога беше бленувала. Не, никаква благодарност. Но се беше научила да търпи и да чака шанса си.

Изведнъж някакъв мъж в черно палто и с тъмна коса, падаща до раменете, пришпори коня си от края на леса към пътя пред нея сред пръски от сняг.

— Няма смисъл да се съпротивлявате — заяви той твърдо, вдигнал облечената си в метална ръкавица длан. — Предайте се и никой няма да пострада.

Не видът му, нито думите му накараха Товейн да дръпне рязко юздите, оставяйки другите Сестри да се струпат до нея.

— Хванете го — промълви тя спокойно, — По-добре ще е да се свържете. Аз съм заслонена.

Изглежда, някой от онези Аша’ман й беше дошъл сам на крака. Колко мило.

Внезапно осъзна, че не става нищо, и премести навъсения си поглед от непознатия към Дженаре. Бледото скулеето лице на жената изглеркдаше съвсем обезкръвено.

— Товейн — промълви тя боязливо, — аз също съм заслонена.

— И аз съм заслонена — въздъхна с неверие Лемаи. Останалите също завъздишаха отчаяно. Всички бяха заслонени.

Още мъже в черни палта се появиха от дърветата, отвсякъде, и конете им бавно застъпваха през преспите към пътя. Товейн спря да брои на петнадесет. Гвардейците замърмориха сърдито, очаквайки командата на някоя от Сестрите. Те все още не знаеха нищо, освен че банда нехранимайковци им е завардила пътя. Товейн изцъка раздразнено с език. Не всички от тези мъже можеха да преливат, разбира се, но явно всеки Ашаман, който можеше, бе дошъл срещу нея. Не изпадна в паника. За разлика от някои от Сестрите с нея, това не бяха първите преливащи мъже, които й се бяха изпречвали. Високият мъж подкара към нея усмихнат, явно въобразил си, че са се подчинили на тъпата му заповед.

— По мой знак — промълви тя тихо — ще се пръснем във всички посоки. Веднага щом се отдалечите достатъчно, за да изпусне мъжът щита си — мъжете винаги смятаха, че трябва да виждат, за да удържат сплитовете си, което означаваше, че не могат иначе — се връщате и се притичваме на помощ на гвардейците. Готови… — И тя извиси глас: — Гвардейци, на бой!

Гвардейците с рев се понесоха напред, размахали мечове, за да защитят Сестрите. Тя дръпна кобилата си надясно, заби пети в хълбоците й и се присви над шията й, измъквайки се между изненаданите гвардейци, а после между двама много млади мъже в черни палта, които я зяпнаха слисано. После се озова в леса, пришпори коня да побегне още по-бързо, без да мисли дали животното ще счупи крак, и снегът диво заквърча край нея. Обичаше кобилката, но днес жертвите щяха да са много повече от един кон. Зад нея се понесе глъч. И един глас ревна над цялата шумотевица. Гласът на високия мъж.

— Живи ги заловете, по заповед на Преродения Дракон! Само една Айез Седай да пострада, и ще отговаряте лично пред мен!

По заповед на Преродения Дракон. Едва сега Товейн изпита страх, като ледунка, топяща се в корема й. Преродения Дракон. Тя плесна с юзди шията на Врабка. Щитът все още беше над нея! Със сигурност между нея и тях вече имаше предостатъчно дървета, за да я скрият от погледите на проклетите мъже! О, Светлина, Преродения Дракон!

Нещо я удари през кръста, нещо като клон — а нямаше никакъв клон! — и тя изпъшка и се срина от седлото. Увисна на място и пред очите й Врабка заора напред почти в галоп, колкото позволяваха преспите. Увисна на място. Посред въздуха, с ръце като вързани до хълбоците й, със стъпала, мятащи се на крачка и половина над снежната повърхност. Преглътна. Това, което я държеше така, сигурно бе мъжката половина на Силата. Никога досега не беше докосвана от сайдин. Усети невидима стега около кръста си. Стори й се, че може да усети покварата на Тъмния. Загърчи се, потискайки напиращите в гърлото й писъци.

Високият мъж дръпна юздите на коня си пред нея и тя се понесе надолу и седна странично пред седлото му. Но той като че ли не изглеждаше особено заинтересуван от Айез Седай, която беше пленил.

— Хардлин! — подвикна мъжът. — Норли! Каджима! Един от вас, тъпи младоци, веднага да дойде тук!

Беше много висок, с невероятно широки рамене. Почти на средна възраст, обаятелен, но грубоват някак, и с умислен поглед. Съвсем не приличаше на онези хубави момченца, по които си падаше Товейн, напористи, благодарни и толкова лесни за удържане. Малък сребърен меч красеше високата яка на черното му вълнено палто от едната страна, а странно същество в злато и червен емайл — другата. Беше мъж, способен да прелива. И я бе заслонил и хванал в плен.

Писъкът, който излезе от гърлото й, стресна дори самата нея. Щеше да го удържи, стига да можеше, но нов писък изригна след първия, още по-неистов, и още един, още по-висок, и още, и още. Тя зарита диво и се замята насам-натам. Напълно безполезно срещу Силата. Знаеше го, но само с едно малко кътче на съзнанието си. Всичко останало в нея зави с цяло гърло, зави в безсловесни молби за избавление от Сянката. Запищя и се за мята като побеснял звяр.

Смътно осъзна, че конят му заскача заради биещите й по него пети. Смътно чу, че мъжът й заговори.

— Леко, торба такава! Успокой се, сестро. Няма да те… Леко бе, крастава магарице такава! Светлина! Моля за извинение, сестро, но ние така сме се научили да го правим. — И я целуна!

Само миг й остана, докато осъзнае, че устните му докосват нейните, а после пред очите й притъмня и я обля топлина. Повече от топлина. Отвътре стана на разтопен мед, мед бълбукащ, напиращ да кипне. Стана на струна от арфа, затрептяла все по-бързо и по-бързо, толкова бързо, че струната стана невидима, и още по-бързо. В тънка кристална ваза се превърна, затреперала на ръба да се пръсне. Струната се скъса; вазата се пръсна.

— Аааааааааааааааааааах!

Отпървом не разбра, че този звук излиза от зяпналата й уста. За миг не можеше да мисли свързано. Задъхана, тя се взря в мъжкото лице над себе си, зачудена на кого е. Да. Високият мъж. Мъжът, който можеше да…

— Можех да го направя и без добавката — въздъхна той и потупа коня по врата. Животното изпръхтя, но престана да под скача. — Но смятам, че е необходимо. Не си съпруга все пак. Успокой се. Не се опитвай да се измъкнеш, не нападай никого в черно палто и не докосвай Извора без мое разрешение. Кажи ми сега как се казваш?

Без негово разрешение? Ама че безочливост!

— Товейн Газал — каза тя и замига. Добре, но защо му отговори?

— А, ето къде си бил — каза друг мъж в черно палто, чийто кон нагази през преспите към тях. Виж, този щеше повече да й допадне — стига поне да не можеше да прелива. Съмняваше се, че този розовобузест момък, който сигурно се бръснеше не по-често от два пъти месечно, е способен да го прави. — Светлина, Логаин! — въкликна хубавецът. — Ама ти втора ли си взе? Да знаеш, на М’хаил това няма да му хареса! Не мисля, че му харесва, дето изобщо си ги взимаме! Макар че може би няма нищо да ти каже, каквито сте си близки и прочие.

— Близки ли, Винчова? — отвърна кисело Логаин. — Ако на М’хаил му паднеше сгода, сега щях ряпата да плевя с новобранците. Или да лежа заровен под нивата — добави той под носа си, сякаш не искаше да го чуят.

Но каквото и да беше чуло, хубавото момченце се разсмя с искрено неверие. Товейн едва го чу. Взираше се онемяла в лицето на наведения над нея мъж. Логаин. Лъжедракона. Но той беше мъртъв! Опитомен и мъртъв! А ето че сега я държеше на седлото си с небрежна ръка. Но защо не пищеше тя, защо не посягаше да го удари? Дори ножът на колана й щеше да свърши работа толкова отблизо. Но ето че не изпитваше никакво желание да посегне към костената дръжка. Разбра, че може. Онази стега около кръста й вече я нямаше. Можеше поне да скочи от коня му и да се опита да… Но и за това нямаше никакво желание.

— Какво ми направи? — попита тя. Спокойно. Това поне успя да си възвърне!

Подкарал коня си обратно към пътя, Логаин й каза какво й е направил и тя опря глава на широката му гръд, без повече да мисли колко голям е той, и заплака. И се закле, че един ден ще накара Елайда да си плати за това. Щеше да я накара, стига Логаин да й позволеше. Тази мисъл, последната, бе най-горчива.