Пътят на кинжала

Глава 1Да спазиш договора

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, над могъщите планински ридове, на остров Тремалкинг се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

На изток през Тремалкинг задуха вятърът, където светлокожите люде на народа Амаяр оряха нивите си, правеха фино стъкло и порцелан и следваха мира на Водния път. Народът Амаяр не обръщаше внимание на света отвъд няколкото пръснати островчета на архипелага, понеже Водният път учеше, че този свят е само илюзия, огледално отражение на една вяра, но все пак някои се заглеждаха към вятъра, носещ прах и силен летен зной по време, когато трябваше да падат тежки зимни дъждове, и си спомняха за приказките, чути от Ата-ан Миере. Приказки за света отвъд и за пророчество някакво, което предстояло да се сбъдне. Някои поглеждаха към един хълм, на който от земята се издигаше масивна каменна ръка, държаща чиста кристална сфера, по-голяма от много къщи наведнъж. Народът на Амаяр си имаше свои пророчества и някои от тях говореха за ръката и сферата. И за края на илюзиите.

Вятърът продължи да духа напред през Морето на бурите, на изток под обгарящо слънце сред небе, останало без облаци, плющеше по гребените на огромни зелени вълни, биеше се с ветрове от юг и с ветрове от запад и завихряше надигащите се долу вълни. Все още ги нямаше бурите от разгара на зимата, макар че зимата трябваше вече наполовина да си е отишла, и ветровете и теченията, които кръстосващият океана народ използваше, за да обикаля покрай брега от Края на света до Майен и отвъд него, и обратно, си бяха като през лятото. На изток зави вятърът, над развълнувания океан, сред който се надигаха и плющяха с опашки огромни китове, рееха се летящи риби на изпънатите си перки, дълги повече от две крачки, на изток, а след това възви на север и на североизток, над малките флотилии рибарски лодки, влачещи мрежите си сред по-плитките морета. Някои от тези рибари стояха зяпнали и се взираха в огромната флота високи кораби, които яздеха устремно тежкия дъх на вятъра: едни биеха издутите талази с плоските си носове, други ги цепеха с тесни — и в знамената на тях — златен ястреб, стиснал в ноктите си мълния; множество развети знамена като поличба за идеща буря. На изток и север, и още нататък, и вятърът стигна просторния, изпълнен с кораби залив на Ебу Дар, където стотици кораби на Морския народ се полюшваха като в много други пристанища, чакайки словото на Корамуур, Избраника.

През залива задуха вятърът, подмятайки малки и големи кораби, през самия град, засиял в бяло под невъзмутимото слънце, над стени и опасани с цветни ивици куполи, улици и канали, гъмжащи с прословутото южняшко трудолюбие. Около блестящите куполи и по-тънките кули на Тарасинския палат се завихри вятърът, носейки вкус на сол и надигайки флага на Алтара — два златни леопарда на поле от червено и синьо, и знамената на Дома Мицобар, Меча и Котвата, зелено върху бяло. Не буря все още, но предвестник на буря.

Авиенда, която крачеше пред спътниците си по коридорите на палата, изведнъж усети, че настръхва. Познато усещане — усещане, че я следят. Бе го изпитала за последен път, когато все още беше венчана за копието. „Въображение — каза си тя. — Въображение и знание, че има врагове, срещу които не мога да се изправя!“ Не толкова отдавна същото това усещане за нещо, което лази по гърба ти, й бе подсказало, че някой се кани да я убие. Смъртта бе нищо, за да се бои от нея — всеки умираше, днес или по-късно — но тя не искаше да умре като впримчен заек. Тох имаше да срещне.

Покрай стените щъкаха слуги, навеждаха се в поклони и приклякаха в реверанси, и свеждаха очи, почти все едно че съзнаваха срама на живота, който живееха, но със сигурност не можеше точно те да са причината да й се иска да размърда раменете си. Беше се опитвала да се приучи да забелязва слугите, но дори сега, докато кожата на гърба й настръхваше, погледът й се плъзгаше покрай тях. Трябваше да е въображение и изопнати нерви. Днес, изглежда, беше ден на болно въображение и изопнати нерви.

За разлика от слугите, пъстрите гоблени по стените се набиваха в очите й, както и позлатените стойки на светилниците и висящите от тавана лампи. Тънки като хартия изделия от порцелан в червено, жълто, зелено и синьо стояха подредени във високите ниши редом с орнаменти от злато и сребро, от кост и кристал, камари и камари купи, вази, ковчежета и статуетки. Само най-красивите изделия наистина привличаха погледа й — каквото и да смятаха влагоземците, за нея красотата бе по-ценна от тежкото злато. А твърде много красота имаше тук. Нямаше да има нищо против да получи своята петина от това място.

Подразнена от себе си, тя се намръщи. Тази мисъл не бе особено почетна под покрив, който по своя воля ти е предложил заслон и вода. Вярно, без церемонии, но също и без кръвен данък, без стомана или принуда. И все пак по-добре, отколкото да мисли за едно малко момче, изгубило се някъде сред този потънал в развала град. Всеки град бе покварен — в това тя вече бе сигурна, след като бе видяла някаква част от четири такива човешки поселища поред — но Ебу Дар беше последният, където тя би оставила едно дете да обикаля на воля. Това, което не можеше да разбере, беше защо мислите за Олвер я спохождат непрекъснато, освен когато не ги потискаше. Той нямаше нищо общо с тох, който тя имаше към Елейн, а също и към Ранд ал-Тор. Копие на Шайдо бе поразило баща му, глад и мъки — майка му, но дори собственото й копие да бе поразило и двамата, момчето все пак беше дървоубиец, кайриенец. Защо трябваше толкова да се безпокои за едно момче от такава кръв? Защо? Тя се опита да се съсредоточи върху сплита, който трябваше да изтъче, но въпреки че го беше упражнявала под надзора на Елейн, докато не се научи да го постига дори насън, в мислите й все напираше образът на Олвер с широката му уста. Биргит се тревожеше за него дори повече от нея, но под гърдите на Биргит туптеше сърце особено меко за малки момчета. И особено за грозни.

Авиенда въздъхна и се отказа от опитите си да не обръща внимание на разговора на спътниците си, въпреки че раздразнението й изпука в тази нейна въздишка като нажежена мълния. Дори този разговор бе нещо по-добро, отколкото да се притеснява за един син на дървоубийци. Клетвопрестъпници. Презряна кръв, без която светът щеше да изглежда по-добре. Не беше нейна грижа и тревога. Изобщо. Във всички случаи Мат Каутон щеше да намери момчето. Той, изглежда, беше в състояние да намери всичко. И вслушването сякаш някак я успокои. А студените тръпки по кожата й спряха.

— Това изобщо не ми харесва! — мърмореше Нинив, продължавайки спора, започнал още в покоите им. — Лан, ти слушаш ли ме? — Несъгласието си го беше заявила най-малко двадесет пъти досега, но Нинив никога не се предаваше само защото е загубила спора. Ниска и тъмноока, тя крачеше свирепо, подритваше раздвоената си синя рокля, надигнала едната си ръка до дебелата си, дълга до кръста плитка, след което решително я дръпваше надолу, преди отново да я надигне. Нинив здраво държеше юздите на гнева и раздразнението си, когато с нея беше Лан. Или поне се стараеше. Това, че се бе венчала за него, я изпълваше с прекомерна гордост. Вталеното й извезано синьо сетре над ездитната рокля с жълти райета висеше разтворено и разкриваше твърде много гръд според влагоземските нрави, само за да може да изложи на показ тежкия му златен пръстен с печат, вързан на фина верижка на шията й. — Нямаш никакво право да обещаваш по този начин да се грижиш за мен, Лан Мандрагоран — продължи тя твърдо. — Не съм ти някаква си порцеланова статуетка!

А той крачеше до нея — мъж с прилични размери, стърчащ с повече от една глава и рамене над нея, и менящият цветовете си плащ на Стражник висеше на гърба му. Лицето му изглеждаше изсечено от камък, а погледът му претегляше заплахата у всеки подминаващ ги слуга, оглеждаше грижливо всяко кръстовище по коридорите и всяка ниша за скрити нападатели. Готовност се излъчваше от него, като от лъв, готов за смъртен скок. Авиенда беше отрасла в обкръжението на опасни мъже, но никой от тях не можеше да се сравни с Аан-аллейн. Ако самата смърт беше мъж, то смъртта щеше да е той.

— Ти си Айез Седай, а аз съм Стражник — отвърна й той с дълбок спокоен глас. — Да се грижа за теб е мой дълг. — Тонът му изведнъж се смекчи, в рязък контраст с ъгловатото му лице и мътните му, от нищо несмутими очи. — Освен това да се грижа за теб е копнежът на сърцето ми, Нинив. Всичко друго можеш да помолиш или поискаш от мен, но не и да те оставя да умреш, без да се опитам да те спася. В деня, в който ти умреш, ще умра и аз.

Последното не беше го казвал досега, не и в присъствието на Авиенда, и то порази Нинив като удар в корема; очите й едва не изхвръкнаха и устата й замърда беззвучно. Изглежда обаче се овладя бързо, както обикновено. Преструвайки се, че си оправя шапката със синьото перо, тъпа вещ, приличаща на странна птица, кацнала на главата й, тя го стрелна с поглед изпод широката периферия.

Авиенда бе започнала да подозира, че Нинив често прилага мълчанието и уж многозначителните погледи, за да прикрие невежеството си — тоест че разбира съвсем малко повече от самата нея от мъже и от това как да се оправиш с един мъж. Да се изправиш срещу тях с ножове и копия бе по-лесно, отколкото да се влюбиш в някого. Много по-лесно. Как успяваха някои жени да се венчаят и да живеят дълго с тях? Авиенда изпитваше отчаяна нужда да го разбере, а нямаше никаква представа как. Венчана за Аан-аллейн само от един ден, Нинив се беше променила много повече дори само от усилието да сдържа гнева си. Тя сякаш ту се изумяваше, ту се слисваше. колкото и да се опитваше да го прикрие. Изпадаше в сънен унес най-неочаквано, изчервяваше се от най-невинни въпроси и — това го отричаше яростно дори когато самата Авиенда го видеше — изведнъж започваше да се кикоти без никаква видима причина. Никакъв смисъл нямаше да се опитва да научи нещо от Нинив.

— Предполагам, че и ти се каниш да ми кажеш нещо за Стражници и Айез Седай — хладно подхвърли Елейн към Биргит. — Е, ние с теб не сме женени. Очаквам да ми пазиш гърба, но няма да позволя да даваш такива обещания зад гърба ми. — Елейн беше облякла също толкова неподходящи дрехи като Нинив — извезана със злато ебударска рокля от зелена коприна, с прилично високо деколте, но с овален отвор, който разкриваше долната част на гърдите й. Влагоземките започваха да заекват при споменаването на шатра за потене или за разсъбличане пред очите на гай-шайн, а в същото време се разхождаха полуголи пред очите на непознати. Всъщност на Авиенда й беше все едно как се облича Нинив, но Елейн все пак й беше почтисестра. И както се надяваше, можеха да станат нещо повече.

Високите подметки на ботушите на Биргит я правеха почти с една длан по-висока от Нинив, но тя все пак си оставаше по-ниска от Елейн и Авиенда. В тъмносиньото си сетре и широките зелени панталони, тя се държеше с почти същата войнствена увереност и готовност като Лан, макар че при нея се създаваше впечатление за небрежна отпуснатост. Като леопард, полегнал на скала и съвсем не толкова ленив, колкото изглежда на пръв поглед. На лъка, който носеше Биргит, нямаше опъната стрела, но въпреки небрежната й походка и усмивките, тя можеше да извади стрела от колчана на кръста си преди някой да е успял да примигне и да изстреля третата преди на някой друг да му стигне времето да изпъне лъка си.

Тя изгледа кисело Елейн и поклати глава, при което разлюля златната си плитка, дебела и дълга колкото тъмната на Нинив.

— В лицето ти го обещах, не зад гърба ти — отвърна сухо Биргит. — Като понаучиш още малко, ще престана да ти говоря за Стражници и Айез Седай. — Елейн изсумтя и надигна високомерно брадичката си, след което се зае да оправя лентичките на шапката си, с дълги зелени пера и още по-лоша от тази на Нинив. — А може би и за други неща — добави Биргит. — И стига си я връзвала тази фльонга.

Ако Елейн не беше нейна почтисестра, Авиенда щеше да се изсмее на руменината, бликнала на бузите й. Да сложиш крак на някого, опитал се да тръгне много нависоко, винаги беше забавно, или да видиш как го прави някой друг, и дори едно леко падане си заслужаваше смеха. Но сега тя просто изгледа много твърдо Биргит, с нескрита закана за нещо повече от отплата. Тя харесваше жената въпреки тайните й, но разликата между приятелка и почтисестра беше нещо, което тези влагоземки, изглежда, не бяха в състояние да разберат. Биргит само се усмихна, премести погледа си от нея към Елейн и промърмори нещо съвсем тихо. Авиенда долови само думата „котенца“. По-лошото беше, че прозвуча гальовно. Всички трябваше да са го чули. Всички!

— Каква муха ти е влязла в главата, Авиенда? — сопна се Нинив и я сръга в рамото с пръст. — Цял ден ли смяташ да стоиш така и да се червиш? Ние бързаме!

Едва тогава Авиенда осъзна по топлината на лицето си, че се е изчервило също като на Елейн. И че освен това се е вкочанила на място като камък, след като наистина трябваше да бързат. Срязана от една думичка като момиче, наскоро венчано за копието и още несвикнало с бъбривите закачки на Девите. Беше почти на двадесет години, а се държеше като дете, играещо с първата си панделка. От това бузите й само поруменяха още повече. Поради което едва не подскочи на следващия завой и едва не се сблъска е Теслин Барадон.

Авиенда се плъзна тромаво по червено-зелените плочки на пода — за малко да падне по гръб, но се подпря на Елейн и Нинив. Този път успя някак да се сдържи лицето й да не пламне. Засрами се за своята почтисестра почти толкова, колкото заради себе си. Елейн винаги успяваше да се владее, каквото и да я предизвикаше. За щастие, Теслин Барадон не понесе сблъсъка много по-сдържано.

Изненадана, остроликата жена се дръпва рязко и зяпна, но набързо се овладя и сви раздразнено тесните си рамене. Хлътналите бузи и тесният нос таяха лишения от възраст чар по лицето на Червената, а червената й рокля, обшита с тъмносин, почти черен брокат само я правеше да изглежда още по-кокалеста. Та значи тя бързо събра самоувереност, достойна за надзорница на покрива на клан, и тъмнокафявите й очи, хладни като дълбоки сенки, се плъзнаха пренебрежително над Авиенда, пропускайки Лан като някое сечиво, от което няма нужда, и за миг грейнаха към Биргит. Повечето Айез Седай не одобряваха битието на Биргит като Стражник, въпреки че никоя не можеше да изтъкне основателна причина, освен киселото мърморене за някаква си традиция. Погледът на жената обаче прикова Елейн и Нинив поред. Авиенда по-скоро можеше да улови дирите на вчерашния вятър, отколкото да разчете нещо в този поглед.

— Казах вече на Мерилил — каза Теслин Барадон с грубия си иллиански акцент, — но май няма да е зле да успокоя малко и вашите наплашени мозъци. В каквато и… пакост… да сте се забъркали, двете с Джолайн няма да се намесваме. За това ви гарантирам. Елайда може никога да не научи, стига и вие да внимавате. И престанете да зяпате като шарани, дечица — добави тя с отвратена гримаса. — Нито съм сляпа, нито глуха. Знам за Ветроловките на Морския народ в палата и за тайната им среща с кралица Тилин. И за други неща. — Тънката й уста се присви и макар тонът й да остана спокоен, тъмният й поглед грейна от гняв. — Тепърва ще платите за другите неща, както и онези, които са ви позволили да си играете на Айез Седай, но засега ще си затворя очите. Изкуплението може да почака.

Нинив стисна здраво плитката си, вдигна високо глава и очите й светнаха. При други обстоятелства Авиенда щеше да изпита известно съчувствие към жертвата на острия й език — по езика на Нинив имаше повече бодли, отколкото дори по сегаде, и по-остри. Авиенда хладно прецени жената пред себе си — тя явно си въобразяваше, че може да гледа през нея. Една Мъдра не ее унизяваше да пребие някого с юмруци, но тя все още беше само чирачка и може би нямаше да й струва чак толкова джи, ако понатъртеше малко Теслин Барадон. И тъкмо отвори уста да даде възможност на Червената сестра да се защити — в същия момент Нинив също си отвори устата, — но тази, която заговори първа, беше Елейн.

— Това, с което ние се занимаваме, Теслин — каза тя със смразяващ гласец, — изобщо не е твоя работа. — Тя също беше изправила рамене и очите й бяха като син лед; беглият лъч, спуснал се от един висок прозорец, улови златистите й къдрици и сякаш ги подпали. Точно в този момент Елейн можеше да накара дори една наставница на покрив да заприлича на проста козарка с твърде много уускай в корема. Това много добре го умееше. Всяка думичка излезе от устата й с ледено и кристално достойнство. — Нямаш никакво право да се месиш в нашите работи, нито в работите на която и да било Сестра. Да не си го помислила повече. Така че не си завирай носа където не ти е работа, пастърма такава, и само се благодари, че още не сме поставили въпроса защо ти поддържаш една узурпаторка на Амирлинския трон.

Смутена, Авиенда изгледа накриво почтисестрата си. Да не си завирала носа? И чак — „пастърма“? Останалите жени изглеждаха не по-малко смаяни от нея. Само Лан попоглеждаше косо Елейн и изглеждаше не чак толкова слисан, колкото като че ли развеселен — трудно беше да се каже: Аан-аллейн владееше добре изражението си.

Теслин Барадон изсумтя и лицето й се стегна още повече.

— Ще ви оставя да си вършите работите, глупави дечица — изръмжа тя. — Обаче и вие внимавайте да не си пъхате носовете, където не им е мястото!

Но докато се обръщаше да си тръгне, сбирайки величествено полите си, Нинив я хвана за ръката и промълви с неохота:

— Почакай, Теслин. Двете с Джолайн може да се окажете в опасност. Казах го на Тилин, но мисля, че тя вероятно се бои да го предаде на други. Неволно, но се бои. Това са неща, за които никой не би искал да говори. — Тя си пое дъх, дълбоко и продължително, и ако си беше помислила за собствените си страхове, имаше си причина. Не беше срамно да изпиташ страх. Срамното бе да му се поддадеш или да го покажеш. Авиенда усети как собственият й корем изпърха, когато Нинив продължи: — Могедиен беше тук, в Ебу Дар. Може би все още е. А навярно и още някой от Отстъпниците. С един голам, нещо като твар на Сянката, неуязвимо за Силата. Прилича на мъж, но е изкуствено творение и е направено да убива Айез Седай. Стоманата, изглежда, също не може да го порази и той може да се измъква и през миша дупка. Черната Аджа също е тук. А на всичко отгоре и буря се задава, лоша буря. Само дето не е точно буря, не е от времето. Мога да го усетя — имам такова умение, Талант може би. Голяма опасност идва към Ебу Дар, беда, по-лоша от всеки вятър, пороен дъжд или гръмотевици.

— Хм, Отстъпници, буря, която не е буря, и на всичко отгоре — твар на Сянката, за каквато никога не съм чувала — отвъртна кисело Теслин. — Да не говорим за Черната Аджа. Светлина! Черната Аджа! И самият Тъмен може би? — Кривата й усмивка беше тънка като бръснач. Тя отърси презрително ръката на Нинив от ръкава си. — Веднъж да ми се върнете в Бялата кула, където ви е мястото, и пак да облечете бялото, което ви се полага, ще се научите да не си губите времето в дивашки измишльотини. Или да занимавате Сестри с глупавите си приказки. — Очите й отново пробягаха по тях, отново пропускайки Авиенда, след което Теслин шумно изсумтя и закрачи по коридора толкова бързо, че на слугите се наложи да заотскачат от пътя й.

— Тази жена има нахалството да… — почна Нинив ядосано и стисна плитката си с две рьце. — След като аз се принудих да… — Жлъчката си едва не задъвка от злоба. — Какво пък, опитах се. — И ако се съдеше по гласа й, вече съжаляваше за опита.

— Така е — съгласи се Елейн с рязко кимване. — Опита се, и то повече, отколкото тя заслужава. Да отрича тя, че сме Айез Седай! Няма да се примиря с това повече! Няма! — Гласът й допреди малко само изглеждаше хладен; сега стана направо студен. И мрачен.

— Може ли изобщо човек да се довери на такава? — промърмори Авиенда. — Може би трябва да се погрижим да не ни се меси повече. — Тя заоглежда юмрука си. От това Теслин Барадон щеше да разбере. Тази жена заслужаваше да я спипат Сенкодушите, било Могедиен или някой друг. Глупците си заслужаваха това, което им носи собствената им глупост.

Нинив изглежда се замисли над предложението, но каза само:

— Ако нямах капка ум в главата си, щях да си помисля, че тази е готова да се обърне срещу Елайда. — И цъкна раздразнено с език.

— Свят може да ти се завие, ако се опиташ да разгадаеш теченията в политиката на Айез Седай. — Елейн не добави, че Нинив би трябвало вече да го знае, но тонът й го подсказа. — Дори една Червена би могла да се обърне срещу Елайда, по някаква причина, за която не би могло дори и да ти хрумне да си въобразиш. Или може да се опита да ни подведе да станем непредпазливи, за да ни изиграе по някакъв начин така, че сами да се напъхаме в ръцете на Елайда. Или пък…

Лан се окашля.

— Ако някой от Отстъпниците иде — заяви той с глас като гладък камък, — може да се появи тук всеки момент. Или онзи голам. И в двата случая най-добре ще е да ни няма тук.

— С Айез Седай — винаги с мъничко търпение — промърмори Биргит, сякаш го цитираше. — Но на Ветроловките такова, изглежда, им липсва — продължи тя, — така че по-добре забравете за Теслин и си спомнете за Ренайле.

Елейн и Нинив изгледаха Стражниците си с толкова студени погледи, че можеха да секнат дъха и на десет Каменни кучета. На никоя от двете не й харесваше, че се налага да бягат от Сенкодушните и от този голам, при все че тъкмо те бяха решили, че нямат друг изход. И определено на никоя от двете не й харесваше да й напомнят, че трябва да тичат за срещата си с Ветроловките почти толкова, колкото за да се измъкнат от Отстъпниците. Авиенда май трябваше да ги изучи тези техни погледи — Мъдрите например постигаха с един поглед и две-три думи това, заради което на нея винаги й се беше налагало да заплашва с копие или юмрук, само че те обикновено го правеха по-бързо и много по-успешно — трябваше да проучи тя Елейн и Нинив, само дето погледите им нямаха никакъв видим ефект върху двамата Стражници. Биргит се ухили и погледна Лан, който в отговор само сви търпеливо рамене.

И Елейн и Нинив се предадоха. Без да бързат и без никаква нужда, двете заоправяха полите си, след което хванаха Авиенда под мишниците и отново закрачиха, без дори да поглеждат, за да се уверят, че Стражниците ще ги последват. Не че Елейн имаше нужда, със стражническата връзка. Или пък Нинив, макар и не по същата причина — връзката на Аан-аллейн можеше и да принадлежи на друга, но сърцето му висеше редом до пръстена на верижката на шията й. Закрачиха с показна небрежност, сякаш за да не позволят на Лан и Биргит да си помислят, че са ги накарали да се забързат, но истината си беше, че сега пристъпваха доста по-пъргаво.

И сякаш за да го компенсират донякъде, си забъбриха с преднамерено нехайство, избирайки възможно най-лекомислени теми. Елейн изказа съжаление, че не могла наистина да види Птичия празник преди два дни, и дори не се изчерви заради оскъдните дрехи, които бяха носили много от хората. Нинив също не се изчерви, но бързо заговори за Празника на въглените, който щеше да започне тази вечер. Някои от слугите твърдяха, че щяло да има фойерверки, направени уж от някакъв бежанец Илюминатор. Щяло да има и няколко позорища с пътуващи трупи, което особено интересуваше Елейн и Нинив, тъй като те бяха прекарали известно време с подобна трупа. Бъбреха си за шивачки, за видовете дантела, която можело да се намери в Ебу Дар, и за качествата на различните коприни и лен, които можели да се купят, и по едно време Авиенда се усети, че реагира с удоволствие на бележките им за това колко добре й стояла роклята й от сива коприна, както и другите дрехи, подарени й от Тилин Кинтара, от фина вълна и коприни, както и чорапите, долните ризи и фусти, а също и накитите. Елейн и Нийив също бяха получили щедри дарове. Общо взето, подаръците им запълваха доста сандъци и вързопи, които бяха отнесени долу в конюшните от слугите заедно с дисагите им.

— Какво се въсиш, Авиенда? — попита Елейн с усмивка и я потупа свойски по рамото. — Не се тревожи. Сплита го знаеш, всичко ще мине чудесно.

Нинив сведе глава към нея и зашепна.

— При първа възможност ще ти сваря чай. Знам няколко които ще ти успокоят стомаха. Или всякакви женски неразположения. — И също я потупа по рамото.

Те не разбираха. Никакви утешителни слова или чайове не можеха да изцерят това, което я болеше. А я болеше, защото приказките за дантела и везмо започваха да й допадат! Не знаеше дали да заръмжи от отвращение, или да завие от отчаяние. Започваше да омеква. Никога преди не бе поглеждала женска рокля освен с мисълта къде из нея може да се крие оръжие, изобщо не беше забелязвала разните му там цветове и кройки, нито пък се беше замисляла как би й стояла. Крайно време беше да се маха от този град, по-далеч от тези влагоземски палати. Скоро щеше да започне и да се превзема. Не беше виждала Елейн и Нинив да го правят, но всеки знаеше, че влагоземските жени се превземат, а беше явно, че е станала мекушава като влагоземска крава. Да крачат така, почти прегърнати, и да си бърборя за дантела! И как щеше да измъкне ножа от колана си, ако някой ги нападнеше? Един нож можеше и да е безполезен срещу вероятните им нападатели, но тя беше разчитала на наточената стомана дълго преди да разбере, че може да прелива. Само да се опиташе някой да посегне на Елейн или Нинив — особено на Елейн, но тя бе обещала на Мат Каутон, че ще защитава и двете също толкова сигурно, колкото Биргит и Аан-аллейн — само да се опиташе някой, щеше да забие стоманата в сърцето му. Дантела! И докато крачеха, тя зарида в себе си заради това колко мекушава беше станала.

Огромните порти на конюпшите гледаха от три страни към най-големия Двор на палата и праговете им гъмжаха от слуги в зелено-бели ливреи. Зад тях, в белите каменни ясли чакаха коне, оседлани или натоварени с плевени кошове. Чайки кръжаха и пищяха в небето — досадно напомняне за многото вода наблизо. Зной се надигаше от белите плочи по двора, а въздухът се беше нагнетил от напрежение. Авиенда беше виждала да се лее кръв и по места, където не беше толкова напрегнато.

Ренайле дин Калон, цялата в червени и сини коприни, скръстила надменно ръце под гърдите си, стоеше пред деветнадесет босоноги жени с татуирани ръце и яркоцветни блузи, повечето в панталони и с дълги пояси, също толкова ярки. Потта, лъснала по мургавите им лица, не смаляваше мрачното им достойнство. Някои душеха фините златни кутийки, пълни с тежки благовония, които висяха на шиите им. По пет тежки златни халки висяха от всяко ухо на Ренайле дин Калон и верижка от едното, на която висяха медальончета, преминаваше през лявата страна на брадичката й до халката на носа й. Трите жени плътно зад нея носеха по четири обеци на всяко ухо и имаха по-малко златни късчета на верижките до носовете си. Така се бележеха хората на Морския народ помежду си, поне жените. Всички бледнееха пред Ренайле дин Калон, Ветроловката на Надзорницата на корабите на Ата-ан Миере, но дори двете чирачки най-отзад, в тъмни панталони и ленени блузи вместо коприна, добавяха нещичко към пищния блясък. Когато Авиенда и останалите се появиха, Ренайле дин Калон погледна демонстративно към слънцето, което вече бе прекосило занита. Веждите й се повдигнаха, щом отново насочи погледа си към тях. Толкова настоятелен поглед, че все едно им извика.

Елейн и Нинив се заковаха на място, като дръпнаха рязко Авиенда, спогледаха се загрижено и въздъхнаха дълбоко. Авиенда просто не разбираше как ще се измъкнат. Задължението обвързваше почтисестрата й и Нинив от главата до петите и те самите бяха стегнали възлите здраво.

— Аз ще се погрижа за Плетящия кръг — промърмори Нинив едва-едва, а Елейн каза малко по-високо:

— Ще проверя дали Сестрите са готови.

Двете пуснаха ръцете й и тръгнаха в противоположни посоки, придържайки полите си високо, за да стъпват бързо. Биргит и Лан ги последваха. Така тя остана сама срещу втренчения поглед на Ренайле дин Калон, орловия поглед на жена, която знае, че е застанала на по-високо и че не можеш да я избуташ. За щастие Ветроловката на Надзорницата на корабите бързо се обърна към спътничките си, толкова бързо, че краят на дългия й жълт пояс се развя широко. Другите Ветроловки се скупчиха около нея и заслушаха напрегнато шепота й. Ако вземеше да я удари, макар и само веднъж, щеше да обърка всичко. Авиенда се постара да не ги гледа сърдито, но колкото и да се мъчеше да обърне погледа си в друга посока, очите й сами се връщаха. Никой нямаше право да заклещва така нейната почтисестра. Халки на носовете, хайде де! Само да дръпнеше хубаво тази верижка и на Ренайле дин Калон Синя звезда моментално щеше да й се смачка фасонът.

Струпани в единия край на двора пред конюшните, тъничката Мерилил Кандевин и още четири Айез Седай също, гледаха Ветроловките, предимно с неприязън, зле прикрита зад хладно спокойствие. Дори стройната белокоса Вандийн Намел и двойничката й Аделиз, които обикновено изглеждаха най-невъзмутими от всички. От време на време по някоя от тях наместваше нервно тънката ленена пелерина на раменете си или оправяше полите си. Внезапните пориви на вятъра наистина вдигаха доста прах и развяваха сменящите цветовете си плащове на петимата Стражници, застанали плътно зад тях, но си личеше, че това което движи ръцете на Сестрите, е неприязънта. Единствено Сарейта, застанала на стража пред един голям кръгъл вързоп не помръдваше, а само гледаше навъсено. Слугинята на Мерилил Пол, се мусеше зад гърбовете им. Айез Седай гневно негодуваха срещу сделката, която бе довела Ата-ан Миере от корабите им и им даваше правото да гледат Айез Седай с нетърпелива настойчивост — тъкмо това споразумение връзваше езиците на Сестрите и ги давеше в собственото им раздразнение. Третата група жени, струпани плътно в другия край на двора, също привличаше възмутените им погледи.

Реане Корли и десетте оцелели от Плетящия кръг на Родството пристъпваха неловко от крак на крак под тези неодобрителни погледи, попиваха потта по лицата си с везани кърпи, нагласяваха широкополите си сламени шапки и приглаждаха строгите си вълнени поли, пришити на едното бедро, за да открият отдолу пластовете фусти, ярки на цвят като одеждите на Морския народ. Отчасти нервността им се дължеше на погледите на Айез Седай, но и страхът от Отстъпниците я подсилваше, както и някои други неща. Само тесните, срязани дълбоко деколтета на роклите им стигаха да се чувстват неловко. По лицата на повечето от тези жени имаше поне по няколко бръчки, но въпреки това приличаха на момичета, хванати с ръце, пълни с крадени курабийки. С изключение на пълната Сумеко, стиснала юмруци на широките си хълбоци, която гледаше Айез Седай не по-малко навъсено. Яркото сияние на сайдар обгръщаше една от тях — Кирстиан, която непрекъснато се озърташе през рамо. С бледото си лице, навярно десетина години по-голяма от Нинив, тя изглеждаше не на място сред останалите. И лицето й пребледняваше още повече всеки път, когато тъмните й очи срещнеха тези на някоя Айез Седай.

Нинив се забърза към жените начело на Родството и лицето й засия окуражително, а Реане и останалите й се усмихнаха с видимо облекчение. Вярно, леко помръкващо, щом хвърлеха поглед накриво към Лан — от него те се пазеха като от вълк, на какъвто всъщност приличаше. Нинив обаче беше причината Сумеко например да не посърва като попарена от слана, щом някоя Айез Седай погледнеше към тях. Тя се беше заклела да накара тези жени да си спомнят, че имат достойнство, въпреки че Авиенда не разбираше съвсем защо. Нали самата Нинив беше Айез Седай, а никоя Мъдра не би казала на никого да се прави на много важен пред Мъдрите.

Както и да действаше това пред останалите Айез Седай обаче, дори Сумеко се държеше угоднически пред Нинив. За Плетящия кръг изглеждаше най-малкото странно, че толкова млади жени като Елейн и Нинив командват останалите Айез Седай и те им се подчиняват. Самата Авиенда го намираше за доста необичайно. Как беше възможно мощта в Силата, нещо, с което човек просто се раждаше, също както с очите си, да натежава повече от честта, която носеха годините? И все пак Айез Седай наистина им се подчиняваха и за Родственичките това беше достатъчно. Йейне, висока почти колкото Авиенда и мургава почти колкото Морския народ, отвръщаше на всеки поглед на Нинив с предана усмивка, докато Димана, с прошарената с бели кичури светлочервеникава коса, се присвиваше непрекъснато под очите на Нинив, а жълтокосата Сибела криеше нервния си кикот в шепа. Въпреки ебударските им дрехи само Тамарла, длъгнеста и с маслинена кожа, беше алтарка, при това дори не от самия град.

Щом Нинив пристъпи към тях, те се разделиха и се видя една коленичила жена. Ръцете й бяха вързани на гърба, кожена торба покриваше главата й, а дрехите й бяха разкъсани и прашни. Тя беше също толкова сериозна причина за безпокойствието им, колкото и мръщенето на Мерилил или мисълта за Отстъпниците. А навярно и повече.

Тамарла дръпна торбата и се видяха разбъркани тънки плитчици, обсипани с мъниста. Испан Шефар понечи да се изправи, но се олюля и отново рухна, замига на парцали и се закикоти глупаво. По бузите й се лееше пот. Няколкото отока, останали от залавянето й, загрозяваха лишените й от старост черти. Според Авиенда се бяха отнесли твърде милостиво с нея.

Отварите, които Нинив беше изсипала насила в гърлото на жената, все още замъгляваха ума й и отслабваха коленете й, но въпреки това Кирстиан държеше щита върху нея с последната трошица Сила, която можеше да привлече. Никакъв шанс нямаше Сенкобежката да се измъкне — дори да не беше нагълтала билките, Кирстиан не отстъпваше в Силата на Реане и беше по-силна от повечето Айез Седай, които Авиенда познаваше — но въпреки това дори Сумеко заоправя нервно полите си, отбягвайки да погледне към коленичилата жена.

— Сестрите, разбира се, би трябвало да я приберат вече. — Гласът на Реане прозвуча тънко и толкова колебливо, че можеше да се вземе за гласа на Черната, която Кирстиан засланяше. — Нинив Седай, ние… не би трябвало ние да паз… ъъ… да отговаряме за… една Айез Седай.

— Точно така — намеси се Сумеко бързо. И притеснено. — Айез Седай би трябвало да си я вземат вече. — Сибела повтори думите й като ехо и всички останали Родственички закимаха и замърмориха в съгласие. Вярваха до мозъка на костите си, че стоят много по-ниско от Айез Седай; най-вероятно щяха да предпочетат да вардят тролоци, вместо да държат под охрана една Айез Седай.

Неодобрителните погледи от страна на Мерилил и другите Сестри се промениха, след като се видя лицето на Испан Шефар. Сарейта Томарес, която бе понесла шала си с кафявите ресни едва преди пет години и все още не беше придобила безвремененната външност, я погледна с такова отвращение, че само от този поглед Сенкобежката можеше да отхвърчи на петдесет крачки. Аделиз и Вандийн като че ли се бореха да потиснат омразата си към онази, която доскоро им беше била Сестра и ги беше предала. Но въпреки това погледите, които мятаха към Плетящия кръг, не станаха по-милостиви. Те също бяха сигурни, че Родството стои далеч по-ниско от тях. Каквато и да бе, изменничката беше една от тях и никой освен тях самите нямаше права над нея. Авиенда беше съгласна. Дева, изменила на своите сестри по копие, не можеше да умре бързо и непосрамена.

Нинив дръпна рязко торбата въху главата на Испан Шефар и твърдо каза на Родственичките:

— Дотук се справихте добре и ще продължите да се справяте добре. Ако прояви някакви признаци, че се съвзема, налейте й в гърлото още от оная смеска. Ще я държи замаяна като коза, нагълтала се с ейл. Стиснете й носа, ако откаже да гълта. Дори една Айез Седай ще го изгълта, ако й стиснете носа и я заплашите, че ще й скъсате ушите.

Челюстта на Реане увисна й очите й се опулиха като на повечето й дружки. Сумеко кимна, но доста бавно, и очите й също се ококориха. Когато Родственичките кажеха „Айез Седай“, все едно че споменаваха името на Създателя. При мисълта, че ще трябва да стискат един айезседайеки нос, та дори да е на Сенкобежка, лицата им се изопнаха от ужас.

Ако можеше да се съди по опулените очи на Айез Седай, на тях май тази представа се хареса още по-малко. Мерилил отвори уста, втренчена в Нинив, но точно в този момент Елейн стигна при нея и Сивата сестра се нахвърли срещу нея, като едва погледна неодобрително и навъсено Биртит. Колко силно се беше развълнувала пролича по гласа й, който се извиси, вместо да се сниши: обикновено Мерилил беше дискретна.

— Елейн, трябва да поговориш с Нинив. Тези жени вече са смутени и подплашени до лудост. Няма да е от полза, ако ги притесните още повече. Ако Амирлинския трон наистина смята да им позволи да отидат в Кулата… — Тя бавно поклати глава, като че ли да отхвърли това, а с него и още много други неща. — Та ако наистина го е решила, те трябва отсега да получат вярна представа за мястото си и…

— Амирлин е решила — прекъсна я Елейн. При Нинив, да ти заговори твърдо беше като да ти размаха юмрук под носа; при Елейн твърдият тон звучеше с хладна убеденост. Те ще получат възможността да се опитат отново и дори да се провалят, няма да бъдат изгонени. Никоя жена, която може да прелива, няма да бъде отпъждана от Кулата повече. Всички те ще станат част от Бялата кула.

Авиенда неволно заопипва дръжката на ножа на колана си. Егвийн, Амирлинския трон на Елейн, бе заявила почти същото. Тя също беше приятелка, но беше загърнала сърцето си с мисълта, че е Айез Седай. Самата Авиенда не желаеше да бъде част от Бялата кула. И много се съмняваше, че Сорилея или която и да е от Мъдрите го желае.

Мерилил въздъхна и скръсти ръце, но въпреки външното си примирение, пак забрави да сниши глас.

— Както кажеш, Елейн. Но колкото за Испан… Просто не можем да позволим…

Елейн вдигна рязко ръка. Властният тон замени простата увереност.

— Стига, Мерилил. Вие трябва да пазите Купата на ветровете. Това е предостатъчно за всички. Ще бъде достатъчно и за теб.

Мерилил отвори уста, но бързо я затвори и кимна в знак на съгласие. По твърдия поглед на Елейн другите Айез Седай също склониха. Е, някои с неохота, но не всички. Сарейта бързо вдигна кръглия вързоп, увит в пластове коприна, пред гърдите си и се усмихна на Елейн, сякаш да й покаже, че наистина пази грижливо Купата на ветровете.

Жените на Морския народ впериха алчни погледи във вързопа и почти залитнаха напред. Авиенда нямаше да се изненада, ако скочеха да си грабнат Купата. Айез Седай явно забелязаха същото, защото Сарейта стисна белия вързоп още по-здраво, а Мерилил дори пристъпи напред и застана между нея и Ата-ай Миере. Гладките лица на Айез Седай се изопнаха от усилието да останат безизразни. Тя вярваха, че Купата им принадлежи — всички неща, които използваха или направляваха Единствената сила, според тях принадлежаха на Бялата кула, все едно кой, по стечение на обстоятелствата, разполага временно с тях. Но сега имаше споразумение.

— Слънцето се движи, Айез Седай — обяви високо Ренайле дин Калон, — и ни грозят опасности. Така поне твърдите вие. Помислете си хубаво. Само ако се опитате да развалите сделката, кълна се в бащиното си сърце, че тутакси ще се върна на корабите. И за отплата ще поискам Купата. Тя е наша от Разрушението насам.

— Ти да си държиш езика пред Айез Седай — джафна Реане, възмутена от синята си сламена шапка до дебелите обувки, показващи се под зелено-белите й фусти.

Устата на Ренайле дин Калон се изкриви в ръмжене.

— Цацата имала език, изглежда. Съмнявах се, че можете да ги използвате без разрешението на Айез Седай.

Само след миг дворът пред кралските конюшни се изпълни с кресливи обиди между Родството и Ата-ан Миере: „дивачки проклети“, „мекотели скапани“ и още по-лоши работи — резки и пронизителни викове, които заглушиха усилията на Мерилил да укротят Реане и приятелките й, от една страна, и да успокоят Морския народ, от друга. Няколко Ветроловки престанаха да опипват камите, затъкнати зад широките им пояси, и направо стиснаха дръжките им. Сиянието на сайдар разцъфна първо около една, после около друга от ярко облечените жени. Родственичките изглеждаха изненадани, но не спряха словесната си тирада, а после Сумеко прегърна Извора, след нея Тамарла, после жилавата, с очи на сърна Чилрес и много скоро всички, както и всички Ветроловки, засияха; докато обидните думи прехвърчаха и нервите кипваха.

На Авиенда й се дощя да изстене. Всеки момент щеше да се пролее кръв. Щеше да направи каквото Елейн реши, но почтисестра й мяташе еднакво хладни и гневни погледи както към Ветроловките, така и към Плетящия кръг. Елейн никак не търпеше глупостта, нито чуждата, нито своята, а по-голяма глупост от това да си крещят обиди, когато врагът може да се появи всеки момент, едва ли можеше да се измисли. Авиенда стисна здраво дръжката на ножа си и след миг прегърна сайдар. Радостта и животът така я изпълниха, че почти й се доплака. Мъдрите използваха Силата само когато думите се окажеха безсилни, но тук нито думи щяха да свършат работа, нито стоманата. Само дето нямаше никаква представа коя да убие първо.

— Стига! — изврещя пронизително Нинив и всички езици замръзнаха. Слисани лица от трите посоки се обърнаха към нея. Главата й се извърна заплашително и тя изпъна пръст към Плетящия кръг. — Престанете да се държите като деца! — Беше укротила тона си, но само на косъм. — Или смятате да се дърлите, докато Отстъпниците дойдат да ни отмъкнат Купата, заедно с всички нас? А вие — пръстът сега се насочи към Ветроловките — престанете да клинчите от договорката си! Няма да получите Купата, докато не изпълните и последната си дума! Хич не си го мислете! — Нинив се извърна към Айез Седай. — А вие… — Посрещната с хладно изумление, речта й премина в кисело сумтене. Айез Седай не се бяха включили във врявата, освен че се опитваха да я потушат. Никоя от тях не блестеше със светлината на сайдар.

Това, разбира се, не беше достатъчно, за да успокои напълно Нинив. Тя подръпна свирепо шапката си — явно все още бе изпълнена с гняв, от който искаше да се освободи. Но Родственичките забиха погледи в каменните плочи с поруменели лица и дори Ветроловките изглеждаха малко засрамени — малко, — мърмореха си тихо и избягваха да срещнат погледа на Нинив. Сиянието около жените загасна, докато не остана само Авиенда, все още удържаща Извора.

Елейн я докосна по ръката и тя се сепна. Наистина ставаше мекушава. Да допуска да се промъкват така до нея и да подскача от едно докосване!

— Кризата, изглежда, утихна — промърмори Елейн. — Може би е време да тръгваме, преди да е избухнала отново. — Само розовите петънца по бузите й показваха, че и тя се е ядосала. Както и по тези на Биргит: откакто се бяха свързали, двете често реагираха еднакво.

— Крайно време е — съгласи се Авиенда. Още малко и наистина щеше да се размекне като влагоземка.

Всички очи я проследиха как пристъпи в средата на двора пред конюшните, до мястото, което беше научила наизуст и което познаваше и със стиснати клепачи. Радост беше да държиш Силата, радост носеше работата със сайдар, до степен, за която не можеха да се намерят думи. Да удържаш в себе си сайдар, да се оставиш той да те удържа в себе си беше като да си жива повече от всякога. Самозаблуда, твърдяха Мъдрите, лъжлива и опасна като воден мираж в Термул, но въпреки това й се струваше по-истинска от каменната настилка под краката й. Трябваше да се възпротиви на порива да привлече още — вече удържаше почти толкова, колкото й бе по силите, и щом започна да втъкава потоците, всички пристъпиха към нея.

Това, че съществуваха неща, които мнозина Айез Седай не умееха, все още изумяваше Авиенда, след всичко, което беше видяла. Няколко от Плетящия кръг бяха достатъчно силни, но единствена Сумеко и, изненадващо, Реане открито следяха какво върши тя. Сумеко дори стигна дотам, че отблъсна ръката на Нинив, която понечи да я потупа насърчително, при което Нинив я изгледа възмутено, но Сумеко, приковала поглед в Авиенда, така и не го забеляза. Всички Ветроловки притежаваха значителна сила и сега я гледаха съпдо толкова жадно, както бяха гледали Купата. Сделката им даваше пълно право на това.

Авиенда се съсредоточи, потоците се втъкаха и създадоха еднаквост между това място и мястото, което тя с Елейн и Нинив бяха избрали на картата. Тя направи жест, сякаш разтваряше платнище на шатра. Това нямаше нищо общо със сплита, на който Елейн я беше научила, но беше почти всичко, което си спомняше от онова, което сама бе сътворила много преди Егвийн да направи първия си Праг. Потоците се сляха в сребриста вертикална резка, която се завъртя и се превърна в отвор във въздуха, по-висок от мъжки бой и толкова широк. Отвъд него се простираше голяма поляна, обкръжена от дървета, високи по двадест-тридесет стъпки, на няколко мили северно от града, на отсрещния бряг на реката. Висока до коленете кафява трева се издигаше пред самия Праг, полюшвана от тих ветрец; всъщност той не се беше завъртял, само така изглеждаше. Но някои от тези стръкове бяха срязани изрядно по дължината му. Ръбовете на отварящ се Праг бяха по-остри и от най-наточения бръснач.

Не остана доволна от Прага; Елейн можеше да направи този сплит с малка част от мощта си, но кой знае защо, този труд изискваше само трошица от нейната. Беше сигурна, че може да изтъче по-голям, отколкото този на Елейн, използвайки сплитовете които бе изтъкала, когато се опита да избяга от Ранд ал-Тор, сякаш толкова отдавна, но колкото и често да се опитваше да си го спомни, успяваше да възстанови само късчета. Не изпитваше завист — дори се гордееше с постиженията на почтисестра си — но собственият й провал изпълваше сърцето й със срам. Сорилея и Амие щяха да я нахокат сурово, ако разберяха. За срама. Твърде много горделивост щяха да го нарекат. Амис трябваше да я разбере — нали и тя беше била някога Дева. Не можеш да не изпиташ срам, когато се провалиш в нещо, което би могъл да постигнеш. Ако не се налагаше да удържи сплита, щеше да побегне така, че никой да не може да я настигне.

Заминаването беше обмислено грижливо и щом Прагът се разтвори напълно, всички в двора се раздвижиха. Две от Плетящия кръг набързо вдигнаха Сенкобежката на крака, а Ветроловките се подредиха в колона зад Ренайле дин Калон. Слугите започнаха да извеждат конете. Лан, Биргит и един от Стражниците на Кареане, длъгнест мъж на име Церил Арджуна веднага се понесоха през отвора, един след друг. Също като Фар Дарейз Май, Стражниците винаги претендираха за правото да излязат в челото, за да огледат. Авиенда я засърбяха петите да се затича след тях, но нямаше смисъл. За разлика от Елейн, тя не можеше да направи повече от пет-шест стъпки, без сплитът да започне да отслабва.

Този път не очакваха някаква сериозна опасност, затова Айез Седай ги последваха незабавно, Елейн и Нинив — също. Гористата област беше заселена нагъсто с ферми и някой пастир или двойка влюбени, потърсили усамотение, можеше да се наложи да бъдат отпъдени по-надалече, за да не видят твърде много, но никой Сенкодух или Сенкобег не можеше да знае тази поляна; знаеха я само тя, Елейн и Нинив, а те не бяха говорили пред никого за избора си от страх да не би някой да подслуша. Застанала при отвора, Елейн я погледна въпросително, но Авиенда й даде знак да продължи. Плановете бяха за това, да се следват, освен ако не възникнеше причина да се променят.

Ветроловките започнаха бавно да се нижат към поляната отвъд, всяка обзета от нерешителност, щом се приближеше до това нещо, за което не беше й сънувала, и вдишваха дълбоко преди да го прекрачат. И изведнъж потръпването по кожата на гърба й се върна.

Очите на Авиенда се надигнаха към прозорците, гледащи към двора. Всеки можеше да се е спотаил зад нежните бели плетеници от ковано желязо или резбованите дървени кепенци. Тилин се беше разпоредила слугите да стоят настрани от тези прозорци, но кой можеше да спре Теслин или Джолайн, или… Нещо я накара да вдигне погледа си още по-нагоре, към куполите и кулите. Тесни пасажи обкръжаваха някои от тях ична един, много високо, тя забеляза черен силует, обкръжен от ярък ореол от слънцето зад него. Мъж.

Дъхът й секна. Нищо в стойката му, с длани, опрени на каменния парапет, не говореше за опасност, но тя разбра, че тъкмо заради него кожата между плешките й настръхва. Никой от Сенкодушите нямаше просто да застане така небрежно и да гледа, но онова същество, онзи голам… Коремът й се вледени. Можеше да е само някой дворцов слуга. Можеше, но тя не можеше да го повярва. Да познаеш страха не беше срамно.

Тя изгледа с тревога жените, продължаващи да се нижат през Прага болезнено мудно. Половината от Морския народ бяха преминали и Плетящият кръг чакаше реда си след тях — държаха здраво Сенкобежката и собствената им притесненост от преминаването се бореше с негодуванието, че на жените от Морския народ е отстъпено да минат първи. Ако огласеше подозренията си, Родственичките със сигурност щяха да се разбягат — само от споменаването за Сенкодуши устите им пресъхваха и крайниците им омекваха, — докато Ветроловките като нищо тутакси щяха да си поискат Купата. За тях Купата бе по-важна от всичко. Но само сляпа глупачка можеше да стои на място и да се чеше, докато лъвът се промъква към стадото, което е оставена да пази. Тя хвана една от Ата-ан Миере за червения ръкав.

— Кажи на Елейн… — Към нея се обърна лице, гладко като черен камък. Странно как пълните устни на жената изтъняха. Очите й бяха като черни камъчета, плоски, и много твърди. Що за вест можеше да прати по нея, без да предизвика всичките неприятности, които се опасяваше, че може да причини? — Кажи на Елейн и Нинив да бъдат нащрек. Кажи им, че враговете връхлитат когато най-малко ги очакваш. Трябва да им го кажеш на всяка цена. — Ветроловката кимна, едва прикривайки нетърпението си, но изненадващо изчака Авиенда да я пусне преди да направи колебливата си крачка през Прага.

Терасата на кулата беше празна. Авиенда не изпита облекчение. Онзи можеше да е навсякъде. Да слиза надолу към двора. Който и да беше той, каквото и да беше — беше опасен. Това не беше вихрушка прах, завихрен от въображението й. Последните четирима Стражници се бяха подредили в каре около Прага — стража, която щеше да напусне последна, и колкото и да презираше мечовете им, сега тя изпита благодарност, че още някой освен нея знае как се използва наточена стомана. Не че щяха да имат повече шанс срещу голам или още по-лошо — срещу някой Сенкодух, отколкото чакащите с конете слуги. Или от самата нея.

Мрачно навъсена, тя привлече още от Силата, докато сладостта на сайдар не се усили почти до болка. Едно косъмче само повече и болката щеше да се превърне в ослепителна агония за няколкото мига преди смъртта или пълната загуба на дарбата. Нямаше ли тези мотаещи се жени най-после да се поразмърдат! Не беше срамно да изпиташ страх, но тя много се боеше, че нейният се е изписал на лицето й.