Пътят на кинжала

Глава 7Козя кошара

И един облак нямаше в небесата над Геалдан и свирепото утринно слънце биеше гористите хълмове като ковашки чук. Макар все още да имаше много време до обед, земята изнемогваше от зной. Пинии и кожолист вехнеха, прежълтели от сушата, и други някакви дървета, за които Перин подозираше, че трябва да са вечнозелени. Ни звук, ни шепот във въздуха. По лицето му струеше пот, от която късата му брада вече беше подгнзнала. Къдравата му коса беше полепнала по главата. За миг му се стори, че чува небесен тътен някъде откъм запад, но вече почти беше престанал да вярва, че изобщо някога ще завали отново. Блъскай желязото, сложено на наковалнята, и не си губи времето в празни блянове, че ковеш сребро.

От висината на обраслия с рехава горичка скат той оглеждаше през стъклото на далекогледа в месинговия обков укрепения със стена град Бетаал. При това разстояние дори неговите очи се нуждаеха от помощ. Градът беше с прилични размери, със сгради, покрити с каменни плочи, с половин дузина високи каменни постройки, които можеха да са или палати на дребни благородници, или домове на заможни търговци. Не можеше да различи добре пурпурното знаме, немощно провиснало на върха на най-високата кула на най-високия палат, но знаеше на кого е. На Алиандре Марита Кигарин, кралицата на Геалдан, оттеглила се далече от престола си в Джеанна.

Градските порти бяха широко разтворени и пред тях имаше двадесетина стражи, но от града не излизаше никой и пътищата, които можеше да види оттук, бяха празни, с изключение на някакъв самотен ездач, препускащ стремглаво към Бетаал от север. Стражниците се напрегнаха, още войници се струпаха по крепостните кули. Много изпънати лъкове и много насочени арбалети. Много страх.

Буря беше помела тази част на Геалдан. И още я метеше. Хаоса го предизвикваха бандите на Пророка, разбойниците се възползваха от това, а Белите плащове, нахлуващи откъм границата с Амадиция, лесно можеха да стигнат чак дотук. Няколко пръснати стълбове дим далече на юг бележеха делата или на Белите плащове, или на Пророка. Разбойниците рядко си правеха труда да палят, а и двете орди рядко им оставяха нещо за палене. Към цялата тази бъркотия се прибавяше и мълвата, която Перин бе чул във всяко село, през което бе минал в последните няколко дни — че Амадор е паднал в ръцете на Пророка, на тарабонците или на Айез Седай, според това от кого излизаше мълвата. Някои твърдяха, че самият Педрон Ниал бил загинал при отбраната на града. Достатъчно причини една кралица да се разтревожи за собствената си безопасност. Освен ако войниците долу не бяха настръхнали заради него самия. Въпреки всичките му старания, пътят му на юг едва ли беше останал незабелязан.

Той се почеса замислено по брадата. Жалко, че вълците из околните хълмове не можеха да му кажат нищо, но те рядко обръщаха внимание на човешките дела, освен да стоят по-настрана от тях. А и от Думайски кладенци той рядко се чувстваше в правото си да ги помоли за нещо, освен когато бе крайно необходимо. Може би в края на краищата щеше да е най-добре, ако влезеше сам, само с няколко от мъжете на Две реки.

Често му се струваше, че Файле може да чете мислите му, обикновено когато най-малко му се искаше, и сега тя пак го доказа, като сръга черната си като нощта Лястовица до неговия дорчо. Роклята й беше почти толкова черна, колкото кобилата, но въпреки това тя като че ли понасяше жегата по-добре от него. Миришеше леко на билков сапун и на чиста пот. На себе си. На решимост. Очите й блестяха решително и с този неин нос съвсем отговаряше на прозвището си — Соколица.

— Няма да ми хареса да видя дупки в този хубав син сюртук, съпруже — рече тя тихо, — а тези типове долу като че ли са готови да прострелят всяка група странници преди да са ги попитали кои са. Освен това, как ще се добереш до Алиандре, без да възвестиш името си пред света? Не забравяй, това трябва да стане тихо. — Не уточни, че трябваше да отиде тя, че стражите при портите щяха да вземат една самотна жена за бежанка от погромите из страната, че можеше да се добере до кралицата, използвайки майчиното си име, без да възбужда кного приказки, но и не се налагаше. Всичко това и много още той го беше чувал всяка нощ, откакто влязоха в Геалдан. Тук беше дошъл отчасти и заради предпазливо съставеното писмо на Алиандре до Ранд, предлагащо му… Поддръжка? Съюз? Във всеки случай желанието й то да остане в тайна бе главното.

Перин се съмняваше, че дори Ейрам, седнал само на няколко крачки зад тях на гърба на дългоногия си сивушко, е могъл да чуе и една дума от казаното от Файле, но още преди да свърши речта си, Берелайн се приближи на бялата си кобила от другата му страна. От нея също намирисваше на решителност през облака от розово ухание. За него поне приличаше на облак. Като по чудо, зелената й рокля не показваше повече плът, отколкото бе редно.

Двамата спътници на Берелайн останаха малко по-назад, въпреки че Анура, съветничката й Айез Седай, го изгледа с нечетливо изражение изпод дългите си до раменете, покрити с мъниста плитчици. Не просто него заедно с двете жени отляво и отдясно; само него. По нея пот нямаше. Той съжали, че не е достатъчно близо, за да подуши мириса на Зелената с клюнестия нос — за разлика от другите Айез Седай, тази не даваше обещания никому. Каквато и цена да имаха обещанията. Лорд Гален, командирът на Крилатата гвардия на Берелайн, оглеждаше Бетаал през далекоглед, вдигнат пред едното му око, и пръстите му си играеха с юздите по начин, който означаваше, според наблюденията на Перин, че се е вглъбил в преценяването на ситуацията. Сигурно пресмяташе как да завземе Бетаал с щурм. Гален винаги забелязваше най-напред най-лошата възможност.

— Все още ми се струва, че аз съм тази, която трябва да се обърне към Алиандре — каза Берелайн; Това Перин също го беше чувал всеки ден. — Нали затова дойдох, в края на краищата. — Това беше една от причините. — Анура ще получи аудиенция тутакси и ще ме отведе направо при Алиандре. — Второ чудо: в гласа й нямаше и намек за флирт. Сякаш обръщаше на червените си кожени ръкавици, които оправяше в момента, повече внимание, отколкото на него!

Коя от двете? Белята беше в това, че не му се искаше да избере нито едната, нито другата.

Сеонид, втората Айез Седай, която беше дошла на височината, стоеше до кафявия си кон малко по-настрани, до един висок и опоскан от сушата бук, и не гледаше към Бетаал, а към небето. Двете светлооки Мъдри с нея бяха в рязък контраст. Лица, потъмнели от слънцето срещу бледия й лик, руси коси срещу нейната черна, те високи, тя — ниска, да не говорим за контраста между тъмните им поли и бели блузи и нейната финоткана синя вълнена рокля. Едарра и Неварим естествено се бяха окичили с гривни и гердани от злато, слонова кост и сребро, докато Сеонид си носеше само пръстена с Великата змия. Те — млади, тя — без възраст. Но Мъдрите не отстъпваха на Зелената сестра по самообладание и също така оглеждаха небето.

— Виждате ли нещо? — попита Перин, само колкото да отложи решението си.

— Небето виждаме, Перин Айбара — отвърна спокойно Едарра и накитите й звъннаха, докато замяташе тъмния шал над лактите си. Жегата сякаш засягаше Мъдрите толкова слабо, колкото и Айез Седай. — Ако бяхме видели нещо повече, щяхме да ти го кажем. — Надяваше се. Смяташе, че ще му кажат. Най-малкото, ако имаше нещо, трите вярваха, че Грейди и Нийлд също може да го видят. Виж, двамата Аша’ман нямаше да го държат в тайна. Перин съжали, че не бяха дошли тук, вместо да останат в лагера.

Преди няколко дни някаква дантелена плетеница от Единствената сила се беше зареяла високо в небето и беше предизвикала доста смут сред Айез Седай и Мъдрите. Както и у Грейди и Нийлд. Което само по себе си предизвика още по-голям смут, толкова близо до паника, колкото Айез Седай можеха да си позволят. Аша’ман, Айез Седай и Мъдрите до един твърдяха, че все още можели да усещат Силата да се мержелее във въздуха, дълго след като онова дантелено снопче бе изчезнало, но какво означаваше това — никой не знаеше. Нийлд твърдеше, че го карало да си мисли за вятър, въпреки че и той не можеше да каже защо. Никой не посмя да изрече друго мнение освен неговото, но щом като се виждаха и мъжката, и женската половини на Силата, трябваше да е дело на Отстъпниците, при това мащабно. Оттогава Перин почти по цели нощи се чудеше какво ли са намислили пак и заспиваше трудно.

Сега той неволно вдигна очи към небето. И естествено не видя нищо освен два гълъба. Изведнъж един сокол долетя отнякъде и единият гълъб се скри сред облак от пера. Другият запърха панически с криле към Бетаал.

— Взе ли решение, Перин Айбара? — попита Неварин малко рязко. Зеленооката Мъдра изглеждаше по-млада дори от Едарра — навярно не бе по-голяма от него — и отстъпваше по спокойствие на синеоката жена. Той почти очакваше да му размаха пръст. Или юмрук. Много му напомняше за Нинив, въпреки че двете нямаха нищо общо. Пред Неварин Нинив щеше да изглежда пълна. — Каква полза от съвета ни, щом не слушаш? — настоя тя. — Каква полза?

Файле и Берелайн седяха изправени на конете си, и двете толкова горди, колкото можеше да са, и двете миришещи на очакване, примесено с несигурност. И на раздразнение от това, че са несигурни — ей това двете хич не го обичаха. Сеонид беше доста далече, за да й подуши мириса, но присвитите й устни показваха много ясно настроението й. Заповедта на Едарра да не си отваря устата, преди да са я попитали, я гневеше. Въпреки това тя определено искаше да приеме съвета на Мъдрите; взираше се в него напрегнато, сякаш натискът на очите й можеше да го тласне да тръгне натам, където искаха те. Всъщност той също искаше да избере нея, но се колебаеше. Доколко щеше да удържи клетвата си за вярност към Ранд? Докъде се простираше тя? По-далече, отколкото си беше мислил в началото, ако се съдеше по доказателствата досега, но въпреки това — доколко можеше да се довери на една Айез Седай? Пристигането на двамата Стражници на Сеонид му спести още няколко минути.

Дойдоха заедно, въпреки че бяха заминали поотделно, карайки конете си на прилично разстояние сред дърветата покрай билото, за да не ги забележат откъм града. Фурен беше тайренец, тъмен почти като тлъст чернозем, със сиви косъмчета в къдравата коса, докато Терил, мурандиец, беше с двадесет години по-млад, с тъмночервеникава коса, завити нагоре мустачки и с очи по-сини от тези на Едарра, макар и двамата да бяха излети от един калъп — високи, длъгнести и яки. Слязоха плавно с менящите цветовете си плащове, от които току изчезваха от поглед по начин, от който можеше да ти прилошее, пристъпиха и докладваха на Сеонид с подчертано пренебрежение както към Мъдрите, така и към Перин.

— По-лошо е, отколкото на север — каза отвратен Фурен. На челото му бяха избили няколко капчици пот, но никой от двамата не изглеждаше засегнат от жегата. — Местните благородници са се затворили в именията си или в града, а войскарите на кралицата пазят крепостните стени отвътре. Страната са я оставили на произвола на хората на Пророка. И на разбойниците, въпреки че такива тук се мяркат рядко. Хората на Пророка са навсякъде. Мисля, че Алиандре ще е щастлива да те види.

— Сган — изсумтя Терил и плесна дланта си с юздите. — Така и не видях повече от петнадесет-двадесет на едно място, въоръжени главно с вили и ръждиви саби. Парцаливи като просяци. Лордовете би трябвало да ги избесят по дърветата. Кралицата ръцете ти ще целува като види, че си Сестра.

Сеонид отвори уста, но веднага погледна към Едарра, която й кимна. Това, че й разрешиха да говори, изглежда, я накара да свие устни още повече. Тонът й обаче беше мек като масло.

— Не е нужно повече да отлагате решението си, лорд Айбара; — Малко понатърти на титлата: знаеше съвсем точно колко право има той на нея. — Съпругата ви може да заяви, че е от голям Дом, а Берелайн — че е владетелка, но салдейските Домове не значат почти нищо тук, а Майен е най-малката държавица. Докато една Айез Седай като пратеничка ще изтъкне цялата тежест на Бялата кула зад гърба ви в очите на Алиандре. — Изглежда, сетила се, че Анура би свършила същата работа като нея, тя продължи забързано: — Освен това аз съм била в Геалдан и преди и името ми е добре известно. Алиандре не само ще ме дриеме незабавно, но ще се вслуша в думите ми.

— Двете с Неварим ще идем с нея — каза Едарра, а Йеварим добави;

— Ще гледаме да не направи нищо повече от това, което трябва.

Сеонид скръцна със зъби — ушите на Перин ясно доловиха скърцането, но бързо се зае да пооправи полите си, свела боязливо поглед. Анура издаде някакъв звук, много подобен на пръхтене, и извърна очи настрани. Тя самата се държеше по-надалеч от Мъдрите и изглежда, не й харедваше да вижда други Сестри с тях.

На Перин му се дощя да изохка. Ако отпратеше Зелената, щеше да извади трън от задника си, но Мъдрите вярваха на Айез Седай по-малко и от него и държаха Сеонид и Масури изкъсо. Напоследък из селата се бяха появили приказки и за айилци. От тукашния народ никой не беше виждал айилец, но мълвата за айилците, следващи Преродения Дракон, се носеше из въздуха, половината геалданци бяха сигурни, че айилците са само на ден-два път оттук и всеки разказ беше по-странен и по-ужасен от предишния. Алиандре можеше твърде много да се изплаши, за да го пусне при себе си, видеше ли две айилки да карат една Айез Седай да скача, щом й кажат „хоп“. А Сеонид скачаше, колкото и да скърцаше със зъби! Какво пък, нямаше да рискува Файле без никакви гаранции, че ще я посрещнат добре, освен някакво си неясно писъмце, получено преди няколко месеца. Бодилът го прободе по-нависоко и по-надълбоко, между плешките, но нямаше никакъв избор.

— Малка свита ще мине през тези порти по-лесно от голяма — каза той най-после. И освен това щеше да накара по-малко езици да се раздърдорят. — Това означава само ти с Анура, Берелайн. И може би лорд Гален. Те сигурно ще го вземат за Стражник на Анура.

Берелайн се изкикоти от радост, наведе си и го стисна под мишницата с две ръце. И не се задоволи само с това, разбира се. Пръстите й се плъзнаха гальовно и устните й разцъфнаха в знойна, обещаваща усмивка, но след това се изправи, преди да е мръднал, и лицето й изведнъж стана невинно като на бебе. Безизразна, Файле се съсредоточи да дорпъне ръкавиците си. Мирисът й говореше, че явно е забелязала усмивката на Берелайн.

— Съжалявам, Файле — почна Перин, — но…

Гняв лумна в мириса й, остър като тръни.

— Сигурна съм, че имаш да обсъдиш някои неща с Първата преди да тръгне, съпруже — отвърна тя спокойно. Скосените й очи бяха самата ведрост, мирисът й — бодли сред пясък. — Най-добре ще е сега. — Файле дръпна Лястовица настрани и я подкара към явно кипналата Сеонид и Мъдрите с изопнатите лица, но не слезе да поговори с тях. Вместо това се взря навъсено надолу към Бетаал, като соколица, втренчена в плячката си.

Перин усети, че си опипва носа, и си дръпна ръката. Кръв нямаше, разбира се; просто му се стори, че е одран.

Берелайн нямаше нужда от последни указания — Първата на Майен и Сивата й съветничка се бяха натегнали като пружини, нетърпеливи да тръгнат, и със сигурност знаеха какво да кажат и сторят — но все пак Перин наблегна да внимават и подчерта, че Берелайн и само Берелайн ще говори с Алиандре. Анура го дари с хладен айезседайски поглед и кимна. Което можеше да означава съгласие, а можеше и нищо да не означава. Не беше сигурен, че би могъл да изкопчи нещо повече от нея, дори с ченгел. Берелайн закъдри насмешливо устни, въпреки че се съгласяваше с всичко, което той казваше. Или поне така твърдеше. Той подозираше, че е готова да каже всичко, само за да получи каквото иска, а тези нейни усмивки на най-неподходящите места го притесняваха много. Гален вече си беше прибрал далекогледа, но пръстите му все още си играеха с юздите — той несъмнено пресмяташе как да проправи с меча си просека през Бетаал за двете жени. На Перин му се дощя да завие.

Загледа ги с тревога как се спускат надолу по склона. Посланието, което Берелайн отнасяше, бе просто. Ранд е разбрал предпазливостта на Алиандре, но ако тя иска закрилата му, трябва открито и доброволно да обяви, че го поддържа. Тогава закрилата ще дойде, с войска и Аша’ман — веднага щом тя се съгласи да обяви поддръжката си. Берелайн нямаше никаква причина да промени посланието и на косъм, макар че усмивчиците й — хрумна му да не би те да са друга форма на флиртуване, — но Анура… Айез Седай правеха каквото те решат, и в половината от случаите — Светлината само знаеше защо. Перин съжали, че не знаеше как сам да се добере до тази Алиандре, без да използва Сестра и без да събужда слухове. Или да рискува Файле.

Тримата ездачи стигнаха до портите с Анура в челото и стражите бързо надигнаха пики и снишиха лъковете и арбалетите — несъмнено още щом тя се обяви за Айез Седай. Малко хора по света имаха кураж да се опъват на точно тази претенция. След много кратко спиране тя поведе другите двама в града. Всъщност войниците като че ли изгаряха от нетърпение да ги пропуснат, за да не ги видят възможни наблюдатели по хълмовете. Някои заничаха към далечните височини и Перин нямаше нужда да долови мириса им, за да усети безпокоиствието им за това кой може да се крие там.

Перин поведе хората си надолу по хълмистия рид. Продължиха по утъпкания път. Покрай пътя се мяркаха пръснати ферми, къщи със сламени покриви и дълги тесни обори, както и кози кошари с високи каменни огради, но се виждаше малко стока на открито и още по-малко хора. Малцината изглеждаха конниците нащрек като гъски, гледащи лисици, спираха шетните си и изчакваха, докато конете ги подминат. На свой ред, Ейрам също ги оглеждаше бдително и от време на време опипваше нервно дръжката на меча, щръкнала над рамото му — може би съжаляваше, че не вижда нещо повече от прости селяци. Въпреки палтото му с яркозелените ивици, малко от бившия Калайджия беше останало у него.

Едарра и Неварин крачеха редом до Стъпко, излезли сякаш на лека разходка, но без да изостават и без никакво усилие. Сеонид яздеше по петите им, а Фурен и Терил бяха зад нея. Бледобузата Зелена се преструваше, че сама иска да язди точно на две крачки след Мъдрите, но мъжете открито се въсеха. Стражниците често се грижеха повече за достойнството на своята Айез Седай, отколкото самата Сестра, а Айез Седай имаха достойнство като на кралици.

Файле водеше Лястовица от другата страна на двете айилки — яздеше мълчаливо и уж оглеждаше обгорената от сушата околност. Стройна и изящна, тя в най-добрия случай караше Перин да се чувства малко тромав. Като живак беше тя и обикновено той харесваше това в нея, но… Лек полъх във въздуха довя до ноздрите му мириса й, смесен с този на другите. Знаеше, че сега трябва да мисли за Алиандре и какъв ли отговор щеше да даде тя, или още повече — за Пророка и как да го намери, след като Алиандре отговори, все едно как, но не можеше да мисли за друго освен за Файле.

Беше очаквал, че тя ще му се ядоса, когато избра Берелайн, въпреки всичките приказки с каква цел я бил пратил с тях Ранд. Файле разбираше, че не иска да я прати в опасност, в риск за опасност — факт, който тя не харесваше повече дори от Берелайн. Но въпреки това мирисът й беше мек като лятно утро… докато не понечи да й се извини! Добре де, извиненията обикновено подклаждаха гнева й — освен когато го потушаваха, — но тя не беше ядосана! Нямаше ли я Берелайн, всичко между тях вървеше гладко като сатен. В повечето случаи. Но обяснения от рода на това, че не е правил нищо, за да окуражи жената да го ухажва — тъкмо напротив! — му печелеха само рязкото: „Естествено, че не си!“ с тон, показващ, че е пълен глупак само за това, че е повдигнал въпроса. Но въпреки това тя се ядосваше — на него! — всеки път, когато Берелайн му се усмихнеше или намереше повод да го докосне, все едно колко енергично я спираше той, а Светлината знаеше, че я спираше енергично. Освен да вземеше да я върже, направо не знаеше какво повече може да направи, за да я обезкуражи. На плахите опити да подразбере от Файле какво не е направил както трябва, му се отвръщаше с лековатото: „А защо си мислиш, че изобщо си направил нещо?“, или с не толкова лековатото: „А какво ти смяташ, че си направил?“, или с троснатото: „О, изобщо не искам да говоря за това.“ Той наистина правеше нещо не както трябва, но просто не може ше да отгатне какво! Така трябваше да е. Нищо по-важно нямаше на този свят от Файле. Нищо!

— Лорд Перин?

Възбуденият глас на Ейрам го стресна от мрачния му унес.

— Не ме наричай така, бе — измърмори той и погледна накъде му сочи мъжът — към поредната изоставена ферма малко по-напред, където огънят бе погълнал покрива на къщата и плевника. Здрави стояха само грубите каменни зидове. Изоставена ферма, но не и пуста. Оттам долитаха гневни викове.

Дузина или повече облечени в дрипи хора, помъкнали копия и вили, се мъчеха да си проправят път през високата до гърди каменна стена на една козя кошара, докато шепа мъже отвътре се мъчеха да ги задържат. Вътре тичаха отвързани няколко коня, подплашени от шума и бутаницата, а имаше и три жени на коне. Те обаче не просто чакаха да видят какво ще стане — една от жените като че ли мяташе камъни и още докато Перин поглеждаше натам, друга се понесе към стената и замахна с дълга тояга, докато третата дръпна юздите на коня си, накара го да се изправи на задните си крака и един висок мъжага се претъркули назад от стената, за да се измъкне от блесналите му допита. Но нападателите бяха твърде много, а зидът, който трябваше да се брани — дълъг.

— Съветът ми е да ги подминем — каза Сеонид. Едарра и Неварин я изгледаха мрачно, но тя продължи: — Тия със сигурност са хора на Пророка, а е зле да се започва с убиване на негови хора. Десетки хиляди, стотици хиляди могат да изгинат, ако се провалите с него. Струва ли си риска, за да спасите само шепа?

Перин не смяташе да убива никого, стига да не се налага, но не смяташе и да си извърне главата. Време за обяснения обаче нямаше.

— Можете ли да ги изплашите? — попита той Едарра. — Само да ги изплашите? — Много добре помнеше какво бяха направили Мъдрите при Думайски кладенци. И Аша’ман. Май все пак излезе добре, че Грейди и Нийлд си бяха останали в лагера.

— Може би — отвърна Едарра, поклати леко глава и сви рамене. — Може би.

— Ейрам, Фурен, Терил — викна Перин, — след мен! — Заби пети в хълбока на Стъпко и се понесе напред. С облекчение видя, че Стражниците го следват. Четирима връхлитащи мъже правеха гледката по-внушителна от двама. Задържа ръцете си върху юздите, далече от секирата.

Не остана обаче доволен, когато Файле препусна с Лястовица и го настигна. Отвори уста, но тя го изгледа с вдигната вежда. Черната й коса беше красива, развяна от вятъра. Тя цялата беше красива. Една вдигната вежда; нищо повече. Но тази вежда набързо промени това, което се канеше да й каже.

— Пази ме отзад — викна й той. Усмихната, тя извади отнякъде кинжал. При толкова много ножове, които носеше по себе си, той понякога се чудеше как все остава ненаръган, когато понечи да я прегърне.

Веднага щом тя отново погледна напред, той махна панически на Ейрам, мъчейки се да сдържи жеста си, за да не го види тя. Ейрам кимна, но се беше изпънал напред, с оголен меч, готов да посече първия от хората на Пророка, който му се изпречи. Перин се надяваше, че мъжът го е разбрал и че ще пази гърба на Файле, както и всичко останало от нея, ако наистина се наложеше да се попрегърнат с тези приятелчета.

Никой от обесниците все още не ги беше забелязал. Перин извика, но те, изглежда, не го чуха заради собствените си викове. Някакъв мъж в палто, твърде голямо за ръста му, успя да се изкатери на стената, още двама като че ли я прехвърлиха. Ако Мъдрите щяха да правят нещо, беше крайно…

Гръмовен тътен почти над главите им едва не оглуши Перин. Виж, това нападателите определено го забелязаха, спряха и се заоглеждаха като подивели, някои затиснаха ушите си с ръце. Мъжът на стената изгуби равновесие и се катурна навън. Веднага обаче скочи и ядосано размаха ръце към кошарата, и неколцина от приятелите му отново наскачаха към нея. Други видяха Перин и хората му и ги засочиха, но никой не побягна. Неколцина се обърнаха с вдигнати оръжия.

Изведнъж над козята кошара се появи огнено колело, широко колкото човешки ръст, забълва огън и се завъртя, скърцайки и стенейки; падаше и се вдигаше отново и издаваше от погребален стон до разкъсващ вой и обратно.

Дрипавите мъже се пръснаха във всички посоки като подплашени пъдпъдъци. Мъжът в много дългото палто се задържа още малко — махаше гневно с ръце и крещеше след тях, но после погледна за последно към страховитото колело и също хукна да бяга.

Перйн едва не се разсмя. Никого нямаше да убие. И нямаше да се тревожи да не би някоя вила да наръга Файле между ребрата.

Явно хората в кошарата се бяха изплашили не по-малко, отколкото онези отвън, най-малкото поне една от тях. Жената, която беше вдигнала коня си на задни крака срещу нападателите, отвори вратата и срита животното в тромав галоп. Нагоре по пътя, надалеч от Перин и останалите.

— Почакай! — извика Перин. — Няма да ти навредим! — Дали го чу, или не, тя продължи да пляска с юздите. Вързопът, вързан зад седлото й, заподскача лудо. Онези мъже сега можеха да бягат с всичка сила, но останеше ли сама, тя можеше да пострада и от други. Перин се приведе над шията на Стъпко и полетя след нея като стрела.

Едър мъж беше, но Стъпко си беше заслужил името не само заради пъргавината си. Освен това, ако се съдеше по тромавия бяг, животното, което бе яхнала жената, едва ли беше подходящо за седло. С всяка крачка Стъпко съкращаваше разстоянието — все по-близо и по-близо, докато най-сетне Перин успя да се пресегне я да хване юздите на коня на жената. Толкова отблизо червено-кафявата кранта изглеждаше годна само за храна на гаргите — мършава и толкова изтощена, че и този бяг май щеше да я досъсипе. Той спря полека двата коня.

— Простете, ако съм ви изплашил, госпожо — каза Перин. — Наистина не искам да ви навредя.

За втори път през този ден извинението не му донесе отговора, който очакваше. Ядосани сини очи светнаха към него от лице, обкръжено от червенозлатисти къдрици, лице царствено като на кралица, въпреки че беше зацапано от пот и прах. Дрехата й беше от проста вълна, оцапана от дългия път и прашна като бузите й, но лицето беше не само царствено, а и много гневно.

— Нямам нужда от… — почна тя с леден тон, мъчейки се да измъкне от ръката му юздите на коня си, но млъкна, когато друга от жените, белокоса и костелива, се приближи към тях на галоп върху кафява кранта, в още по-тежко състояние от червеникавата. Явно тези жени бяха яздили дълго време. По-старата беше също толкова изтощена и напрашена като по-младата.

Тя ту се обръщаше със сияйна усмивка към Перин, ту поглеждаше навъсено жената, която Перин бе спрял.

— Благодаря ви, милорд. — Гласът й, тънък, но силен, леко трепна, когато забеляза очите му, но златооките очи на едно мъжко лице я поколебаха само за миг. Не беше от жените, които ще се стреснат за дълго. Още държеше в една ръка дългата тояга, която бе използвала за оръжие. — Спасихте ни тъкмо навреме. Мейгдин, ама ти какво си въобразяващ? Можеше да се убиеш така! А и всички ние да пострадаме покрай теб! Твърдоглаво момиче е тя, милорд, първо скача, чак после гледа какво има долу. Запомни, чедо, остави ли глупак приятелите си, все едно е разменил чисто сребро за лъскава мед. Най-искрено ви благодарим, милорд, и Мейгдин също ще ви благодари, когато й дойде умът в главата.

Мейгдин, поне с десет години по-възрастна от Перин, можеше да се нарече „момиче“ само в сравнение с по-старата жена, но въпреки отегчените й гримаси, които подхождаха на мириса й — безсилие, примесено с яд — прие мълчаливо тирадата, като само се опита още веднъж и то обезсърчено да освободи коня си, след което се отказа. Отпусна ръце на седлото и изгледа Перин с укор, а после примигна. Пак тези жълти очи. Но страх от нея не лъхна. Виж, от старицата лъхна, но Перин не мислеше, че е заради него.

Друг от спътниците на Мейгдин, небръснат мъж, яхнал трети кон с окаян вид, се беше приближил, докато старата жена говореше, но остана малко по-назад. Беше висок колкото Перин, макар не толкова едър и як в раменете, в износено от дългия път тъмно палто и запасан върху него меч. Също като жените, зад седлото си беше притегнал голям вързоп. Същият лек полъх, лъхнал преди малко, се повтори и донесе до ноздрите на Перин миризмата му. Не беше изплашен; по-скоро разтревожен. И ако можеше да се съди по погледа му, вперен в Мейгдин, беше разтревожен заради нея. Май в края на краищата всичко това наистина нямаше да се окаже най-обикновено спасяване на група пътници от банда обесници.

— Може би ще е добре всички да дойдете в лагера ми — каза Перин и най-после пусна юздите. — Там ще бъдете в безопасност от… разбойниците. — Почти очакваше Мейгдин да се дръпне и да препусне към близките дървета, но тя извърна коня си редом до неговия, с гръб към козята кошара. Миришеше… примирено.

И въпреки това каза:

— Благодаря ви за предложението, но аз… ние… трябва да продължим пътуването си. Ще продължим, Лини — добави тя решително, а по-старата жена й се намръщи толкова строго, че той се зачуди дали не са майка й дъщеря, въпреки че по-младата наричаше старицата по име. Но определено не си приличаха. Лини беше с тясно лице и сбръчкана, цялата кости и жили, докато Мейгдин беше красива. Стига да си пада човек по светлокоси.

Перин се озърна през рамо към задържалия се по-назад мъж. Корав мъж и сигурно хубав, само дето имаше нужда от бръснач. Той май си падаше по русокосите. Сигурно много му харесваха. За такива неща доста мъже бяха създавали неприятности както на самите себе си, така й на околните.

Файле беше спряла Лястовица и надничаше от седлото през стената към хората зад нея. Може би някой от тях беше пострадал. Сеонид и Мъдрите не се виждаха. Ейрам стоеше близо до Файле, въпреки че поглеждаше нетърпеливо към Перин. Опасността явно беше отминала.

Преди Перин да измине и половината път обратно до кошарата, се появи Терил с един мъж с тесни очи и четинести бузи, който се тътреше до пъстрия кон на Стражника, а Терил стискаше яката на палтото му в юмрук.

— Помислих си, че трябва да хванем един от тях. — каза Терил с мрачна усмивка. — Тате винаги казваше, че е най-добре да чуеш и двете страни, каквото и да мислиш, че си видял с очите си. — Перин се изненада; беше смятал, че Терил не може да мисли по-надалече от върха на меча си.

Макар и изпънато от хватката на Стражника, опърпаното палто на човека с четинестите бузи явно беше твърде голямо за ръста му. Перин успя да го разпознае — беше мъжът, който избяга последен, и дори сега не изглеждаше изплашен. Озъби се на всички и изръмжа:

— Здраво ще я загазите затуй, да знаете. Ние изпълнявахме повелята на Пророка, тъй я. Пророка казва, притесни ли един мъж жена, която не го иска, чака го смърт. Ей тоз я гонеше тази — той посочи с брадичка Мейгдин, — а пък тя бягаше здраво. За туй нещо Пророка ушите ви ще отреже! — И се изхрачи, за да подчертае заканата си.

— Глупости — заяви с ясен глас Мейгдин. — Тези хора са мои приятели. Този човек изобщо не е разбрал какво е видял.

Перин кимна и ако тя си беше помислила, че е съгласен с нея, толкова по-добре. Но ако трябваше да се сравни твърдението на този човечец с думите на Лини… Не беше толкова просто.

Файле и останалите се приближиха до тях, последвани от другите спътници на Мейгдин — още трима мъже и една жена, всички повели мършави коне, на които оставаше живот само за още няколко мили. Не че бяха били в разцвета на силите си от доста време насам. По-страхотна сбирщина от чворести колене, изпъкнали жили, мършави хълбоци и кел по гърба Перин не помнеше да е виждал. Както винаги, погледът му се спря първо на Файле — ноздрите му се напрегнаха за мириса й, — но Сеонид тутакси притегли очите му. Свита на седлото си и цялата почервеняла, тя гледаше намусено, а лицето й изглеждаше необичайно — бузите й се бяха издули и устата й не беше съвсем затворена. Нещо се показваше, някакво червено-синьо парче… Перин примигна. Освен ако не му се привиждаше, бяха й натъпкали шал в устата! Явно, когато Мъдрите кажеха на една чирачка да си мълчи, дори чирачката да беше Айез Седай, го казваха най-сериозно.

Не се оказа единственият с остро зрение; когато Мейгдин видя Сеонид, зяпна и го изгледа продължително и много замислено, сякаш той беше виновен за шала. Значи можеше да познае една Айез Седай от пръв поглед, така ли? Необичайно за обикновена селянка, каквато изглеждаше. Макар че по говора никак не приличаше на селянка.

Лицето на Фурен, който яздеше зад Сеонид, напомняше на гръмотевица, но този, който усложни още повече нещата, се оказа Терил, който хвърли нещо на земята.

— Намерих това зад него. — каза той. — Май той го хвърли, докато бягаха.

Отначало Перин не разбра какво виждат очите му — дълга кожена връзка с гъсто нанизани на нея неща, наподобяващи парчета сбръчкана кожа. А после се сети и изръмжа:

— Пророка ще ни вземе ушите, казваш.

Четинестият мъж престана да зяпа Сеонид и облиза устни.

— Това… това е работа на Хари! — възрази той. — Долен човек е той. Обича да взима трофеи и… толкова — Потръпна в краденото си палто и се присви като сгащено в ъгъла псе. — Не можете да ми го прикачите това! Пророка ще ви обеси само ако ме пипнете! Той и преди е бесил благородници, и то какви… Аз вървя в Светлината на благословения лорд Дракон!

Перин подкара Стъпко към човека, внимавайки копитата му да не настъпят онова… нещо… на земята. Най-малко от всичко му се искаше да усети мириса на този човек в носа си, но се наведе и приближи лицето си към него. Кисела пот, смесена със страх, паника и нотка на гняв. Жалко, че вина не можа да подуши. „Май той го хвърли“ не значеше „той го хвърли“. Присвитите очи се разшириха и мъжът се дръпна, опирайки се в скопеца на Терил. От жълтите очи имаше и полза понякога.

— Ако можех да ти го прикача, щях да те обеся на най-близкото дърво — изръмжа Перин. Нещастникът примигна и лицето му започна да се прояснява, като разбра какво означава това, но Перин не го остави да си възвърне наглостта. — Аз съм Перин Айбара и скъпият на душата ти лорд Дракон ме изпрати тук. Ти ще пръснеш вестта. Той ме изпрати, и ако намеря няко го с… трофеи… обесвам го! Ако срещна някого, който да пали ферма, обесвам го! Ако някой от вас ме погледне накриво, обесвам го! А ти можеш да го кажеш и на Масема! — Отвратен, Перин се изправи. — Пусни го, Терил! Ако не ми се махне от очите до две…

Терил разтвори пръсти и нещастникът хукна отчаяно към най-близките дървета, без изобщо да се озърта. Перин отчасти се отврати от себе си. Да заплашва! Ако някой го погледнел накриво? Но дори безименният да не беше рязал сам уши, беше го гледал и нищо не беше направил.

Файле се усмихваше и потното й лице сияеше от гордост. Погледът й донякъде отми отвращението у Перин. За този поглед бос беше готов да мине през огън.

Не всички одобриха, разбира се. Сеонид беше стиснала очи, а облечените й в ръкавици юмруци се загърчиха на юздите, сякаш й се искаше отчаяно да измъкне шала от устата си и да му каже какво си мисли. Все едно, Перин можеше да се досети. Едарра и Неварин бяха опнали шаловете на раменете си и го гледаха мрачно. О, да, можеше да се сети.

— Мислех, че ще пазим всичко в тайна — подхвърли небрежно Терил, загледан след бягащия мъж. — Мислех, че Масема не трябваше да разбере, че си тук, докато сам не му прошушнеш в ушенцето.

Планът беше точно такъв. Ранд го беше предложил като мярка за сигурност, а Сеонид и Масури го настояваха при всяка възможност. В края на краищата, Пророк на лорд Дракона или не, Масема можеше и да не пожелае да се изправи лице в лице с някой, изпратен от Ранд, предвид нещата, за които се говореше, че е направил. И тази връзка с отрязани уши едва ли беше най-лошото, стига да повярваше човек и на една десета от слуховете. Едарра и останалите Мъдри виждаха в Масема възможен враг, който трябва да бъде заловен в засада преди сам да е заложил капана си.

— От мен се очаква да прекратя… това — отвърна Перин и махна ядосан с ръка към кожената връзка на земята. Чул беше какви ли не ужасии, а не беше направил нищо досега. А сега го беше и видял. — Тъй че е по-добре да започна отсега. — А ако Масема решеше, че той е врагът му? Колко ли хиляди следваха Пророка, било от вяра или от страх? Все едно. — Край, Терил. Прекратяваме го и точка!

Мурандиецът кимна бавно и изгледа Перин, сякаш го виждаше за първи път.

— Милорд Перин? — каза Мейгдин. Изобщо беше забравил за нея и приятелите й. Другите се бяха струпали около нея малко настрани, повечето още спешени. Имаше още трима мъже освен този, който беше последвал Мейгдин, и двама от тях се криеха от погледа му зад гърбовете на конете си. Лини изглеждаше най-настръхнала от всички и се взираше в него с тревога. Беше придърпала коня си плътно до този на Мейгдин и изглежда, беше готова сама да й дръпне юздите. Не за да спре по-младата жена да побегне, а да побегне сама, повеждайки Мейгдин със себе си. Самата Мейгдин изглеждаше напълно спокойна, но и тя оглеждаше Перин съсредоточено. Нищо чудно, след всичките тези приказки за Пророка и за Преродения Дракон, отгоре на жълтите му очи. Да не говорим за Айез Седай със запушената уста. Той очакваше да му каже, че си тръгват, че си тръгват тутакси, но вместо това тя каза само:

— Ще приемем любезната ви покана. Един-два дни отдих в лагера ви може би е най-доброто.

— Както кажете, госпожо Мейгдин — отвърна той замислено. Трудно му беше да скрие изненадата си. Особено след като току-що бе разпознал двамата мъже, мъчещи се да задържат конете си между себе си и погледа му. Тавиренска работа ли беше, че се бяха озовали тук? Странна извивка на съдбата, във всеки случай. — Май наистина ще е най-доброто.