Пътят на кинжала

Глава 5Връхлитащата буря

Изкатериха се по добре утъпканата, виеща се като змия пътека до върха на стръмния хълм над оборите. Това място беше избрала Ренайле. Наистина беше подходящо, според това, което Елейн знаеше за работата над времето, научено, естествено, от Ветроловките на Морския народ. Промяната на каквото и да било в климата извън непосредствената околност изискваше въздействие над големи разстояния, което означаваше да можеш да виждаш надалече, и ставаше много по-лесно в океана, отколкото на суша. Освен от някой планински връх или билото на хълм. Изискваше също така умелост, за да избегнеш предизвикването на проливни дъждове или вихри, или Светлината само знаеше какво още. Каквото и да сториш, ефектите се разпростираха като вълни от камък, хвърлен в блато. Тя не изпитваше никакво желание да води кръга, който щеше да използва Купата.

Билото на хълма беше разчистено от храсталаци и плоско, макар и не равно — площадка като груба каменна маса, петдесет крачки дълга и толкова широка, с предостатъчно място за всички, които трябваше да са тук, и честно казано — за още доста хора. От близо петдесетте крачки височина над фермата се откриваше възхитителна гледка на мили околовръст, над пъстра черга от ферми и пасища, гори и маслинови горички. Твърде много кафяво и жълто се смесваше със стотиците оттенъци на зеленото, като зов за нуждата да направят това, което се канеха да направят, но въпреки това красотата на тази гледка порази Елейн. Въпреки праха във въздуха, като рехава мъгла, можеше да види толкова надалеч! Околната земя наистина беше съвсем равна, с изключение на тукашните няколко хълма. Ебу Дар се намираше съвсем малко извън полезрението й на юг и щеше да остане незрим дори да използваше Силата, но въпреки това тя имаше чувството, че може да го види, стига да се напрегне още малко. Със сигурност с малко усилие щеше да може да види и река Елдар. Великолепна гледка. Не всички обаче бяха впечатлени.

— Цял час загубен — мърмореше Нинив и мяташе сърдити погледи към Реане. Както и към всички останали. Тъй като Лан го нямаше, изглежда, бе решила да се възползва от възможност та да си развихри буйния нрав. — Цял час. Може би и повече. Напълно загубен. Алайз е достатъчно способна, предполагам, но все си мислех, че Реане трябваше да знае кои са тук! Светлина! Ако тази глупава жена пак ми припадне… — Елейн се надяваше да издържи още малко. Щеше да се развихри голяма буря, ако си позволеше и тя да избухне.

Реане се стараеше да запази ведрото си изражение, но ръцете й не мирясваха по гънките на полата й и непрекъснато ги придърпваха и приглаждаха. Кирстиан просто беше стиснала своята. Потеше се обилно и изглежда, беше готова всеки миг да повърне. Третата Родственичка, Гарения, беше салдейска търговка с внушителен нос и широка уста, ниска жена със стройни бедра и не изглеждаше много по-възрастна от Нинив. Пребледнялото й лице беше лъснало от мазна влага, а тъмните й очи се разширяваха всеки път, щом попаднеха на някоя Айез Седай. Добре поне, че беше престанала да хленчи, което правеше през целия път нагоре до билото.

Наистина беше имало други две, които можеше да се окажат достатъчно силни — вероятно; на това Родството не обръщаше особено внимание — но последната от тях беше заминала още преди три дни. Никоя друга във фермата не можеше дори да се доближи до двете. И тъкмо поради това Нинив бе толкова сърдита. Другата причина беше, че Гарения бе открита първа при прегледа, който извършиха сред двора на фермата, но беше припадала още два пъти, щом я свестяха и очите й попаднеха на някоя от Сестрите. Разбира се, Нинив нали си беше Нинив, така и не съобрази да направи нещо толкова просто, като например да попита Алайз кои все още са във фермата. Или поне да каже на Алайз какво точно търсят. Нинив никога не очакваше, че някой има достатъчно ум в главата, та да може да различи горе от долу. Освен тя самата, разбира се.

— Можеше да сме свършили вече! — заръмжа Нинив. — Можеше да ни… — Тя почти се сгърчи от усилие да не се навъси при появата на Морския народ, които се струпваха в източния край на каменната площадка. Ренайле жестикулираше енергично и изглежда, даваше някакви указания. Елейн беше готова да даде най-милото си, само да можеше да ги чуе.

Гневните погледи на Нинив определено включваха и Меридил, Кареане и Сарейта, която продължаваше да стиска здраво Купата до гърдите си. Аделиз и Вандийн бяха останали долу, заети с Испан. Трите Сестри стояха малко встрани и си бърбореха непринудено, без да обръщат никакво внимание на Нинив, освен когато не им заговореше пряко, но очите на Мерилил от време на време се плъзваха към Ветроловките, след което рязко се извръщаха. По едно време невъзмутимата й маска за миг се развали и тя облиза устни с върха на езика си.

Дали не беше направила някоя грешка долу, докато ги Цереше? Мерилил беше договаряла примирия и уреждала спорове между немалко страни и народи; малцина в Бялата кула бяха по-добри от нея. Но Елейн веднъж беше чула една история, приличаща повече на шега, за доманска търговка, един надзорник на стоката от Морския народ и една Айез Седай. Впрочем, малцина си позволяваха да разказват шеги, включващи Айез Седай. Търговката и надзорникът на стоката намерили най-обикновен камък на брега и започнали да си го продават помежду си, като неясно как всеки път излизали на печалба. После дошла и Айез Седай. Доманката убедила Айез Седай да купи простия камък за два пъти по-висока цена от тази, която току-що била платила. След което Ата-ан Миере убедил Айез Седай да купи същия камък от него, и то два пъти по-скъпо. Само шега, но показваше в какво вярват хората. Може би по-старите Сестри все пак нямаше да се справят по-добре в пазарлъка с Морския народ.

Авиенда пристъпи до самия ръб на каменната площадка над стръмната урва, още щом се изкачи на билото, и остана там зяпнала на север и неподвижна като статуя. След миг Елейн прецени, че не се възхищава на гледката — Авиенда просто се взираше. Тя се приближи до приятелката си.

Урвата се спускаше стъпаловидно на по петдесетина стъпки към маслиновите горички, на тесни тераси, обрасли само с рехави изсъхнали храсталаци. Пропадът не беше чак притеснителен, но едва ли можеше да се сравни с едно падане на земята от някое дърво. Странно, че като погледна надолу, Елейн се почувства леко замаяна. Авиенда сякаш изобщо не забелязваше, че стръмнината е точно пред пръстите на краката й.

— Безпокои ли те нещо? — попита я тихо Елейн.

Авиенда не откъсна зареяния си в далечината поглед.

— Аз те изложих — най-сетне отрони тя. Гласът й беше равен и кух. — Не мога да оформя един Праг както трябва и всички видяха как те посрамих. Взех някакъв си слуга за същество, изковано от Сянката, и се държах повече от глупаво. Ата-ан Миере се държат с пренебрежение към мен и гледат сърдито Айез Седай, сякаш съм някакво паленце на Айез Седай, подскачащо под техните команди. Преструвам се, че мога да накарам Сенкобежката да проговори пред теб, но на никоя Фар Дарейз Май не е позволено да разпитва пленнички преди да е навършила двадесет години от венчавката си с копието, нито дори да гледа, преди да е навършила десет. Аз съм слаба и мекушава, Елейн. Не мога повече да понеса срама си пред теб. Ако отново те изложа, ще умра.

Устата на Елейн пресъхна. Твърде силно й прозвуча като обет. Тя стисна здраво Авиенда за ръката и я дръпна от ръба на пропастта. Айилците понякога се държаха почти толкова странно, колкото странни ги смятаха Ата-ан Миере. Не допускаше, че Авиенда наистина би могла да скочи — ни най-малко, — но и не искаше да рискува. Добре поне, че айилката не се опита да се възпротиви.

Нинив беше започнала да говори нещо на Ата-ан Миере, стиснала здраво плитката си с две ръце и с лице, почти толкова тъмно, колкото техните от напрежението да не се развика, докато те я слушаха с презрително високомерие. Мерилил и Сарейта продължаваха да пазят зорко Купата, да не би да им я отмъкне някой, а Кареане се опитваше да поведе разговор с Родственичките, макар и без особен успех. Реане й отговаряше, макар и да примигваше неловко и да ближеше устни, но Кирстиан стоеше като вдървена и трепереше, докато Гарения беше стиснала очи и не смееше да ги отвори. Въпреки всичко Елейн заговори тихо; не беше работа на другите да го чуят.

— Никого не си изложила, Авиенда, най-малкото мен. Нищо от това, което си правила, никога не ме е посрамвало и нищо, което сега правиш, не би могло да ме посрами. — Авиенда примигна, сякаш усъмнена. — И освен това си горе-долу толкова мекушава и слаба, колкото може да е един камък. — Това бе най-странният комплимент, който някога беше правила на някого, но Авиенда наистина като че ли изпита благодарност. — Бас държа също така, че Морския народ са се изплашили от теб. — Друг странен комплимент, на който Авиенда се усмихна, макар и бегло. Елейн вдиша дълбоко. — Колкото до Испан… — За това не искаше дори да си помисля. — Аз също смятах, че бих могла да направя каквото е нужно, но само като позволя на ума си да се занимае с него, ръцете ми се изпотяват и стомахът ми се обръща. Щях да повърна дори ако само се бях опитала. Така че в това провалът ни е общ.

Авиенда й отвърна с един от жестовете на ръчния говор на Девите, означаващ „Ти ме изненадваш“. Беше започнала да учи Елейн на някои от тях, макар да казваше, че е забранено. Явно това, че бяха почтисестри и се подготвяха за нещо повече, отменяше тази забрана. Макар и не съвсем. Авиенда, изглежда, сметна, че обяснението й е напълно ясно.

— Не исках да кажа, че не бих могла да го направя — каза тя, — само че не знам как. Най-вероятно щях да я убия, докато се опитвам. — Изведнъж тя се усмихна, много по-широко и по-топло отпреди, и леко докосна Елейн по бузата. — И двете носим слабост в себе си — прошепна тя, — но то не носи срам, докато го знаем само двете.

— Да — отвърна немощно Елейн. Просто не знаела как! — Разбира се, че не носи. — Тази жена криеше повече изненади и от веселчун. — Вземи — каза тя и притисна фигурката на жената, увита в косата си, в шепата на Авиенда. — Използвай го в кръга. — Не й беше лесно да отстъпи ангреала. Смяташе да го използва сама, но въпреки всички усмивки духът на приятелката й — духът на нейната почтисестра — трябваше да се повдигне. Авиенда заобръща малката костена фигурка в ръцете си; Елейн почти усети как се мъчи да реши по какъв начин да й я върне. — Авиенда, знаеш какво е усещането, когато удържаш толкова сайдар, колкото можеш, нали? Представи си, че удържаш почти два пъти повече. Наистина си го представи. Искам да го използващ. Моля те.

Айилците може и да не показваха много с лицата си, но зелените очи на Авиенда се разшириха. Бяха обсъждали ангреалите по време на претърсването, но тя вероятно изобщо не беше си помисляла преди това какво ще е да използва един от тях.

— Два пъти повече — промърмори тя. — Да удържа толкова много? Трудно ми е да си го представя. Това е много голям дар, Елейн. — Тя отново я докосна по бузата, притискайки връхчетата на пръстите си; това правеха айилците вместо целувка и прегръдка.

Каквото и да имаше да казва Нинив на Морския народ, то не продължи дълго. Тя се отдалечи от тях с широки крачки, подръпвайки свирепо краищата на полите си. Като се приближи до Елейн, изгледа навъсено както нея, така и Авиенда и ръба на пропастта. Обикновено отричаше, че й става зле пред височините, но застана така, че двете да са между нея и пропада.

— Трябва да поговоря с теб — измърмори тя и отведе Елейн малко по-надолу от билото. И по-надалече от ръба. Малко, но достатъчно, за да не я подслушат. Вдиша дълбоко няколко пъти и заговори тихо, без да поглежда Елейн:

— Аз… държах се като глупачка. Само заради този проклет мъж! Когато го няма пред мен, ми е трудно да помисля за нещо друго, а когато е при мен, ми е трудно да мисля изобщо! Ти… Ти трябва да ми казваш, когато започна да се държа глупаво. От тебе завися, Елейн. — Гласът й си остана тих, но заприлича почти на хленч. — Не мога да си позволя да си изгубя ума заради един мъж, не и сега.

Елейн беше толкова изумена, че известно време не можа дума да обели. Нинив да признае, че се е държала глупаво? Едва не се извърна да види дали слънцето не е позеленяло!

— Вината не е на Лан, и ти го знаеш, Нинив — най-сетне отвърна тя. И изтика от ума си спомени за собствените си доскорошни мисли за Ранд. Не беше същото. А и предложената й възможност бе дар на Светлината. Утре най-вероятно Нинив щеше да се опита да й скъса ушите за това, че е казала, че се държи глупаво. — Стегни се, Нинив. Престани да се държиш като лекомислено момиче. — Никакви мисли за Ранд повече. Тя все пак не беше бленувала по него толкова отчаяно! — Ти си Айез Седай и се очаква да ни водиш. Води! Води и мисли!

— Ще се опитам — измрънка Нинив. — Ще се опитам, наистина. Само че не знаеш какво е. Аз… съжалявам.

Елейн за малко щеше да си глътне езика. Нинив засрамена?! Май просто не беше добре.

Не продължи дълго, разбира се. Нинив изведнъж погледна намръщено ангреала и се окашля.

— Дала си един на Авиенда, нали? — каза тя делово. — Е, предполагам, че тя е във форма. Жалко, че ще се наложи да оставим и Морския народ да използва един. Обзалагам се, че много ще държат на него! Какво пък, дай им да опитат! Кой е за мен?

Елейн въздъхна и и връчи гривната с пръстените, и тя се отдалечи, пъхайки накита на лявата си ръка и подвиквайки на всички наоколо да заемат местата си. Понякога беше трудно да отличиш Нинив водачката от Нинив кавгаджийката. Доколко наистина беше водачката обаче?

Купата на ветровете лежеше върху разгънатите бели платна, с които беше увита — плитък тежък диск от чист кристал, две стъпки широк, украсен отвътре с дебели завихрени облаци. Красиво изделие, но съвсем скромно на вид, ако си помислиш какво можеше да свърши. Нинив зае място близо до него и ангреалът най-сетне изщрака и се заключи около китката й. Тя размърда ръката си изненадана, че верижките й пасваха, сякаш направени точно за нейната ръка. Трите Родственички вече бяха там — Кирстиан и Гарения се бяха свили зад гърба на Реане и явно бяха още по-уплашени, ако това изобщо беше възможно. Ветроловките все още стояха подредени зад Реане, почти на двадесет крачки разстояние.

Елейн изчака Авиенда и изгледа подозрително Морския народ. Бъркотия ли се канеха да предизвикат? Опасявала се беше от това още при първото споменаване за жени във фермата, които може да се окажат достатъчно силни, за да се включат в свързването. Ата-ан Миере бяха такива педантки по отношение на ранговете, че можеха да посрамят дори Бялата кула, а присъствието на Гарейна означаваше, че Ренайле дин Калон Синя Звезда, Ветроловката на Надзорницата на корабите на Ата-ан Миере нямаше да участва в кръга. Не беше допустимо.

Ренайле изгледа изпитателно жените, събрали се около Купата. Като че ли ги претегляше и оценяваше способностите им.

— Талаан дин Гелин — изведнъж джафна тя, — на позиция! — Все едно че плесна с камшик! Дори Нинив подскочи.

Талаан се поклони с ръка на сърцето, след което се затича към Купата. Още докато тръгваше, Ренайле изджафка отново:

— Метарра дин Джунале, на позиция! — Метарра, пълничка, но яка, се забърза по петите на Талаан. Никоя от двете чирачки не беше достатъчно възрастна, за да придобие това, което Морския народ наричаха „морско прозвище“.

Веднъж започнала, Ренайле продължи да бълва имена, отпращайки към Купата Райнин и още две Ветроловки, и всички се раздвижваха бързо, макар и не толкова бързо, колкото чирачките. Според броя на медальончетата, Найме и Рисел бяха с по-висок ранг от Райнин, излъчващи достойнство и властност жени, но видимо по-немощни. После Ренайле замълча, само за едно тупване на сърцето, но с това само изпъкна рязкото изброяване на имената.

— Тебрейл дин Гелин Южен вятър, на позиция! Кайре дин Гелин Бягаща вълна, поеми командването!

Елейн изпита миг на облекчение, че Ренайле не упомена самата себе си, но това продължи само докато траеше паузата на Ренайле. Тебрейл и Кайре се спогледаха, Тебрейл мрачно, а Кайре лукаво, преди да пристъпят към Купата. Осемте обеци и плътно застъпващите се медальончета ги отличаваха като Ветроловки на Надзорници на вълните на кланове. Над тях беше само Ренайле; единствена Дорайл сред Морския народ на билото на хълма бе равна на тях. В обшити с брокат жълти коприни, Кайре беше малко по-височката, докато Тебрейл в зелено, също обшито с брокат, изглеждаше някак по-строга в лице; и двете бяха повече от обаятелни и толкова си приличаха, че не беше нужно да чуеш имената им, за да съобразиш, че са родни сестри. Имаха едни и същи големи, почти черни очи, същия прав нос и същата волева брадичка. Кайре мълком посочи едно място вдясно от себе си; Тебрейл също не проговори, нито се поколеба да застане там, където сестра й беше посочила, но лицето й се вкамени. Заедно с нея кръг от тринадесет жени, застанали почти рамо до рамо, обкръжи Купата. Очите на Кайре заискриха. Тези на Тебрейл натежаха като олово. Елейн мигом си спомни още една от поговорките на Лини: „Никой нож не е по-остър от сестринската омраза“.

Кайре огледа навъсено кръга жени около Купата, сякаш искаше да запамети всяко лице. Или да ги прикове със свъсения си поглед. Елейн се опомни и връчи последния ангреал, малката кехлибарена костенурка, на Талаан и почна да й обяснява как действа. Обяснението беше просто, но всеки, който се опиташе да използва ангреала, без да знае как, щеше да се пипка с часове. Оставиха я да изрече само пет думи.

— Тишина! — изрева Кайре, опряла татуираните си юмруци на хълбоците и разкрачила босите си стъпала, все едно че е застанала на палубата на кораб, влизащ в битка. — На позицията няма да има никакви разговори без мое разрешение. Талаан, ще докладваш веднага щом се върнеш на кораба си. — Нищо в тона на Кайре не предполагаше, че говори на родната си дъщеря. Талаан се поклони дълбоко, докосвайки с длан сърцето си, и промърмори нещо едва чуто. Кайре изсумтя презрително — и закова Елейн с поглед, подсказващ, че й се ще да накара и нея да докладва някъде на някого — след което продължи с глас, който можеше да се чуе чак в подножието на хълма. — Днес ние ще направим нещо, което не е било правено от Разрушението на света, когато нашите предци са се борили с вятъра и побеснелите вълни. Благодарение на Купата на ветровете и на милостта на Светлината са оцелявали. Днес ние ще използваме Купата на ветровете, изгубена за нас за повече от две хиляди години и сега възвърната. Изучила съм древното знание, изучила съм древните записки за дните, когато нашите прамайки са опознали морето и Сплита на ветровете, и солта на морето е влязла в кръвта ни. Знам това, което се знае за Купата на ветровете повече от всяка друга. — Очите й се извърнаха към сестра й с доволен поглед, на който Тебрейл не отвърна, Което, изглежда, изпълни Кайре с още повече задоволство. — Това, което Айез Седай не могат да направят, аз ще го сторя днес, ако е угодно на Светлината. Очаквам всяка жена да остане на позицията си до края. Провал няма да приема.

Останалите от Морския народ, изглежда приеха словото й като очаквано и уместно, но Родственичките я зяпнаха слисани. Според Елейн, думата „високомерие“ едва можеше да я опише; явно Кайре напълно очакваше на Светлината да й бъде угодно и щеше да остане крайно недоволна, ако не се окажеше така! Нинив завъртя очи към небесата и отвори уста. Кайре я превари.

— Нинив — заяви гръмко Ветроловката, — сега ще демонстрираш умението си да свързваш. Хайде, жено, по-бързо!

Нинив стисна очи и устните й се сгърчиха. Като че ли всеки момент щеше да й се скъса някоя жила.

— Предполагам това означава, че ми се разреши да говоря! — измърмори тя, за щастие твърде тихо, за да я чуе Кайре. Отвори бавно очи и си изписа усмивка, която изглеждаше ужасно на фона на това, което изразяваше останалата част от лицето й — вкиснат стомах и още няколко оплаквания, омесени в едно.

— Първото е да се прегърне Верния извор, Кайре. — Светлината на сайдар изведнъж грейна ярко около Нинив; според това, което Елейн усети, тя вече използваше ангреала на ръката си. — Предполагам, че знаеш как се прави, разбира се. — Без да обръща внимание на внезапно свилите се устни на Кайре, Нинив продължи, — Сега Елейн ще ми помогне в демонстрацията. Ако ни разрешиш?

— Приготвям се да прегърна Извора — бързо се намеси Елейн преди Кайре да е избухнала, — но всъщност не го прегръщам. — Тя разтвори съществото си и Ветроловките се втренчиха в нея, въпреки че все още нямаше какво толкова да се види. Дори Кирстиан и Гарения забравиха страха си дотолкова, че да проявят интерес. — Докато съм в това положение, останалото зависи от Нинив.

— Сега ще протегна към нея… — Нинив замълча за миг и погледна към Талаан. Елейн всъщност не бе получила възможност да й каже нищо съществено! — Почти същото е като с ангреала — каза Нинив, обръщайки се към крехката чирачка. Кайре изръмжа, а Талаан се помъчи да следи Нинив, без да вдига глава. — Разтваряш се за Извора през ангреала, също както аз ще го направя през Елейн. Все едно че смяташ да прегърнеш ангреала и Извора едновременно. Всъщност не е много трудно. Само гледайте и ще го разберете. Когато дойде време да ви включа в кръга, просто се подгответе и останете на ръба. Така, когато обгърна през вас, ще мога едновременно с това да обгърна и през ангреала.

Колкото и да беше съсредоточена, капки пот избиха на лицето на Елейн. Но слънчевият зной нямаше нищо общо с това. Верният извор я мамеше; пулсираше едва на ръка разстояние и тя запулсира с него. Зовеше я и настояваше. Колкото по-дълго увисваше само на косъмче от досега със Силата, толкова по неустоимо щеше да става желанието, да нараства нуждата. Увиснала така, тя започна леко да трепери. Вандийн я беше предупреждавала, че колкото по-дълго преливаш, толкова по-непреодолим сгава този копнеж.

— Следи какво прави Авиенда — каза Нинив на Талаан. — Тя знае как да… — Нинив улови с крайчеда на окото си изражението на Елейн и привърши бързо: — Гледайте!

Не беше съвсем като използването на ангреал, но много подобно. При това не биваше да се бърза; меко казано, досегът на Нинив съвсем не беше от нежните. Елейн се почувства все едно, че са я разтърсили; физически не стана нищо особено, но вътре в главата си тя сякаш се раздруса, сякаш се затъркаля бясно по някакъв стръмен склон. Най-лошото беше, че я бяха тласнали към прегръдката на сайдар мъчително бавно. Едва ли трая по-дълго от едно тупване на сърцето, но сякаш минаха часове, ако не и дни. Искаше й се да завие, а не можеше дъх да си поеме. И изведнъж, като през отприщен бент, Единствената сила нахлу през нея — неудържим поток от жизненост и радост, благослов, и дъхът излезе от устата й в дълъг, изпълнен с наслада и облекчение стон, така неустоим, че нозете й се олюляха. Нищо друго не й оставаше, освен да удържи и успокои дъха си. Елейн залитна, овладя се и изгледа строго Нинив, която сви рамене извинително. За втори път, само за един ден! Слънцето май наистина щеше да позеленее.

— Сега държа под контрол потока на сайдар през нея също както и през себе си — продължи Нинив, отбягвайки очите на Елейн, — и това ще продължи, докато не я освободя. Но не се страхувайте, че тази, която води кръга — тя изгледа навъсено Кайре и изсумтя, — може да ви накара да привлечете твърде много. Това наистина е почти същото като с ангреала. Ангреалът ви предпазва от прекомерната Сила и донякъде по същия начин в един кръг вие не можете да бъдете накарани да привлечете повече от това, което ви е по силите. Всъщност в един кръг вие можете да привлечете почти толкова, колкото и на…

— Това е опасно! — намеси се Ренайле и се мушна грубо с рамо напред между Кайре и Тебрейл. — Искаш да кажеш, че една жена може просто да сграбчи друга, да я направи своя пленничка, да я използва? Откога вие, Айез Седай, го знаете това? Предупреждавам ви, ако се опитате да го използвате на някоя от нас… — Дойде ред и нея да прекъснат.

— Съвсем не е така, Ренайле. — Сарейта само докосна с пръсти Гарения и тя и Кирстиан скочиха настрани да й отворят място. Младата Кафява изгледа нерешително Нинив, после скръсти ръце и продължи с назидателен тон, все едно че се обръщаше към учебен клас. — Кулата е проучвала това от много години, дълго преди Тролокските войни. Изчела съм всяка страница, оцеляла в Библиотеката на Кулата за тези изследвания. Доказано е най-убедително, че една жена не може да осъществи свързване с друга против волята й. Просто не може — нищо не се получава. Нужно е доброволно отдаване, също както при самото прегръщане на сайдар. — Каза го съвсем убедено, но Ренайле все още я гледаше намръщено: твърде много хора знаеха, че Айез Седай са способни да заобиколят Клетвата си да не лъжат.

— И защо са го изучавали впрочем? — настоя Ренайле. — Защо е трябвало Бялата кула толкова да се интересува от такова нещо? Може би вие, Айез Седай, все още го изучавате?

— Глупости — отвърна раздразнено Сарейта. — Ако толкова държиш да знаеш, това, което ги е привлякла, е бил проблемът с мъжете, способни да преливат. Разрушението на света за част от тях тогава все още е било жива памет. Не мисля, че много Сестри все още го помнят — това не е било част от задължителното обучение от Тролокските войни насам, — но в кръга може да се включват и мъже, и след като кръгът не се нарушава дори ако си легнеш да спиш… Е, сигурно разбирате предимствата. За нещастие, провалът е бил пълен. Но по-важното сега е, че, повтарям, не е възможно една жена да бъде принудена насила да влезе в кръга. Ако се съмняваш, опитай сама. Ще видиш.

Ренайле кимна, най-после приела твърдението й. Нищо друго не можеше да се направи, след като една Айез Седай просто заявеше нещо без заобикалки. И все пак Елейн се зачуди. А какво ли бяха съдържали страниците, които не бяха оцелели? Беше доловила лека промяна в интонацията на Сарейта в този момент. Имаше въпроси. За по-късно, когато няма да слушат толкова уши наоколо.

След като Ренайле и Сарейта се оттеглиха, Нинив, явно подразнена от прекъсването, отново отвори уста.

— Продължи с демонстрацията си, Нинив — изкомандва рязко Кайре. Тъмното й лице беше гладко като замръзнало езеро, но и тя май нещо не беше доволна.

Устата на Нинив се размърда, преди да успее отново да изкара звук, а когато успя, продължи на порой, сякаш се боеше да не я прекъснат пак.

Следващата част от урока беше как се прехвърля контролът над кръга. Това също трябваше да стане доброволно и още докато посягаше към Нинив, Елейн затаи дъх, докато не усети лекото отместване, означаващо, че сега тя контролира Силата, протичаща през нея. Както и тази, която течеше през Нинив, разбира се. Не беше сигурна, че ще се получи. Нинив можеше много лесно да направи кръг, макар и без особен финес, но да предадеш водачеството също изискваше някакво отдаване, а Нинив изпитваше значителни трудности в отстъпването на контрола или при включването й в кръг от други, също както бе изпитвала трудност при отдаването си на сайдар. Поради което от този момент Елейн задържа контрола за себе си. Накрая трябваше да се предаде на Кайре, а Нинив можеше да се окаже неспособна да го отстъпи повторно.

След това Елейн се свърза с Авиенда, за да може Талаан наистина да види как се прави това с ангреал, доколкото имаше какво да се гледа, и се получи идеално — Авиенда се учеше много бързо и лесно се вля. Талаан също се оказа схватлива и добави още по-мощния си, подсилен от ангреала поток, без и оченцата й да мигнат. Една по една, Елейн започна да ги влива и самата тя почти се разтрепера от могъщата река на Силата, течаща през нея. Никоя от тях все още не привличаше до предела си, но пороят се усилваше, най-вече заради включените ангреали, Сетивата на Елейн се усилваха с всеки нов приток на сайдар. Вече можеше да усети тежките аромати от мрежестите златни кутийки на шиите на Ветроловките и да ги отличи един от друг. Можеше да отличи всяка гънка и петънце по дрехите на всички точно толкова ясно, колкото ако беше забила нос в тъканите, и дори още по-ясно.

Но с това изострените й сетива не се изчерпваха. Свързването имаше известна прилика с връзката със Стражник — беше също толкова напрегнато и някак дори още по-интимно. Знаеше, че малкият мазол от катеренето по хълма причинява болка в дясната пета на Нинив; Нинив винаги мрънкаше, че й липсвали старите й дебели обувки, и й беше трудно във везани пантофки. Нинив гледаше Кайре, свъсила вежди, скръстила ръце и положила пръстите си, украсени с ангреала, на заметнатата през рамо дебела плитка, всяка чертичка на лицето й беше в пълен покой, но отвътре беше ураган от чувства. Страх, тревога, очакване, раздразнение, притеснение и нетърпение се бореха едно през друго, потискайки се взаимно и надмогвайки се, топли приливи и знойни вълни, заплашващи да лумнат в неудържим пожар. На Елейн почти й се струваше, че може да ги отличи едно от друго, но беше като нещо, което улавяш с крайчеца на взора си и после, щом извърнеш глава, го изгубваш.

Изненадващо, Авиенда също изпитваше страх, но мъничък и овладян, едва ли не погълнат от решимост! Гарения и Кирстиан видимо трепереха, изпълнени с такъв ужас, че беше просто удивително как изобщо успяват да прегърнат Извора. Това, което изпълваше Реане до предела, беше нетърпение, което не можеше да скрие, колкото и да приглаждаше полите си. А колкото до Ата-ан Миере… Дори от Тебрейл се изливаше предпазлива тревога и не беше нужно дори да хвърлиш поглед към очите на Метарра и тези на Райнин, за да разбереш, че са приковани в Кайре, която следеше всички с властно нетърпение.

Нея Елейн остави за най-накрая и не се изненада особено, че й се наложи да направи четири опита — четири! — докато влее и нея в кръга. В отдаването си Кайре не беше по-добра от Нинив. Елейн отчаяно се надяваше, че жената все пак е избрана заради дарбата си, а не по ранг.

— Сега ще го предам на теб — каза тя на Ветроловката, след като най-после успя. — Ако помниш какво направих с Нин… — Думите моментално замръзнаха в гърлото й, след като водачеството на кръга й бе изтръгнато, все едно че внезапен порив на вятъра развя дрехите й или изтръгна костите й. Тя издиша свирепо и ако прозвуча почти като съсък, какво от това?

— Добре — каза Кайре и потърка длани. — Много добре. — Съсредоточила беше цялото си внимание в Купата. Е, може би не чак цялото. Реане понечи да седне и без да вдига глава, Кайре я сряза: — Стой на позиция, жено! Това да не ти е риба да солиш! Стой мирно, докато не ти се каже да мръднеш!

Стресната, Реане се изправи рязко и измърмори нещо, но за Кайре все едно че беше престанала да съществува. Очите на Ветроловката не се отместиха от разлатия кристал. Елейн усети решимостта й, толкова голяма, че можеше планина да премести. И още нещо — мъничко и пометено бързо. Нерешителност. Нерешителност? Ако след всичко това жената не знаеше какво да направи…

И в този момент Кайре привлече. Бръкна надълбоко. Сайдар рукна през Елейн, почти до границата на онова, което можеше да понесе; лумна несекващ пръстен от светлина, свързал жените в кръга, по-ярка там, където се използваше ангреал, но достатъчно силна навсякъде. Тя се втренчи в приливите от Кайре, сливащи се в невероятно сложен сплит от всичките Пет сили, като четирилъча звезда, надвиснала над Купата в непостижима прецизност според Елейн. Звездата докосна кристала и Елейн ахна. Веднъж тя самата бе преляла тънка струйка в Купата — в Тел-айеран-риод, разбира се, и само в отражението й, въпреки че пак беше опасно — и този чист кристал бе станал светлосин, а къдравите облаци се бяха раздвижили. Сега Купата на ветровете беше синя; с ярката синева на лятно небе, и по нея се рееха белите валма на облаците.

Четирилъчата звезда стана петлъча, паяжината на сплита леко се промени и ето че Купата се превърна в зелено море с големи, надигащи се вълни. Петте лъча станаха шест и се появи друго небе, по-тъмно, зимно навярно, с пурпурни облаци, натежали от дъжд или сняг. Седем лъча — и сиво-зелено море забушува бурно. Осем лъча — и небе. Девет — и море, и изведнъж Елейн усети как самата Купа започва да привлича сайдар, в безумен порой, какъвто всички в кръга заедно нямаше да могат да постигнат.

Промените в Купата продължиха нестихващо — от море към небе, от вълни в облаци, и една гърчеща се, заплетена като дълга женска плитка колона от сайдар се изстреля нагоре от кристалния диск, Огън и Въздух, Вода, Земя и Дух, колона от сложно изплетена дантела, широка колкото Купата, катереща се нагоре и все по-нагоре в небето, докато върхът й не се стопи от погледа високо в небесната синева. Кайре продължи да вприда — пот течеше от лицето й; спря се, като че ли за да отмахне с клепачите си солените капки, и се взря в образите в Купата, след което подхвана нов сплит. Формата на сплита в дебелата колона се изменяше с всеки впридък, повтаряйки с покорство онова, което заплиташе Кайре.

Елейн си даде сметка, че беше постъпила много добре, че не пожела сама да съсредоточи потоците на този кръг. Това, което вършеше Кайре, изискваше години учение, много повече години, отколкото Елейн бе преживяла. Много повече години. И изведнъж осъзна още нещо. Неизменно променящата се ефирна плетеница на сайдар се изви около нещо друго, нещо невидимо, от което колоната се втвърди. Тя преглътна. Купата бе започнала да привлича сайдин заедно със сайдар.

Надеждата й, че никоя друга освен нея не го е отгадала, се стопи, щом погледът и се плъзна към другите жени. Половината се взираха във виещата се колона с отвращение, достойно за самата Сянка. Страхът надмогна всички други чувства, които се вихреха споделени в главата й. Някои вече достигаха равнището на Гарения и Кирстиан и беше цяло чудо, че двете още не бяха изпаднали в несвяст. Нинив беше на косъм да повърне, ако се съдеше по твърде гладкото й лице. Авиенда външно изглеждаше също толкова спокойна, но отвътре тъничкият й страх се гърчеше и пулсираше, мъчейки се да набъбне.

Откъм Кайре обаче идеше само решимост, стоманено твърда като изражението й. Нищо не можеше тепърва да застане на пътя й, най-малкото — появата на покварения от Сянката сайдин, смесен със собствените й сплитове. Нищо нямаше да я спре. Тя запридаше и запридаше потоците, и внезапно тънките като паяжина плетеници на сайдар разцъфнаха над невидимия връх на колоната, като спици на колело, почти втвърдено ветрило от спици на юг, още по-разлати ветрила, посягащи на север и северозапад, единични ефирни като дантела спици, протягащи се във всички посоки. Нарастваха и се меняха, все по-различни от един миг в друг, издължаващи се в небесната вис все по-далече и по-далече, докато краищата на шарката също се изгубиха от взора й. И в тях не беше само сайдар, сигурна беше Елейн — на някои места паяжината обгръщаше и се извиваше около нещо невидимо. Още и още заплиташе Кайре и колоната заигра по нейна воля, сайдар и сайдин сплетени в едно, и се менеше паяжината и течеше като лудешки завъртян калейдоскоп, вихрещ се из небесата, и чезнеше в безкрая. Още и още…

Без никакво предупреждение Кайре се изпъна, гръбнакът й се вкочани и тя освободи напълно Извора. Колоната и паяжината над нея се изпариха и тя по-скоро се срина на земята, отколкото седна, задъхана до изнемога. Купата отново се проясни, но малки петънца сайдар все още проблясваха и пукаха по краищата й.

— Свърши се, ако е волята на Светлината — промълви тя немощно.

Елейн едва я чу. Не така трябваше да завърши един кръг. Когато Кайре го пусна по този начин, Силата изчезна от всички жени едновременно. Очите на Елейн се облещиха. Все едно че беше стояла на върха на най-високата кула в света и кулата изведнъж бе престанала да съществува! Само за миг, но никак не беше приятно. Почувства се изнурена, но далеч не толкова, колкото ако беше правила нещо друго, а не да служи само като проводник, но това, което най-вече изпита, беше загубата. Достатъчно лошо беше да пуснеш сама сайдар; да направят така, че просто да изчезне внезапно от теб, беше просто неописуемо.

Други го бяха понесли много по-тежко от нея. Още докато сиянието на свързания кръг угасваше, Нинив се срина, сякаш краката й се разтопиха, загали гривната с пръстените, взряна в тях и задъхана. Пот се лееше по лицето й.

— Чувствам се като сито, през което е изсипана цяла мелница брашно — изпъшка тя. Да протече през теб толкова Сила си имаше висока цена, дори да не си правила нищо, дори с ангреал.

Талаан се олюля като тръстика на вятъра — мяташе скришом погледи към майка си и явно се боеше да седне. Авиенда остана изправена, но скованото й лице показваше, че я задържа повече силата на волята, отколкото нещо друго. Но се усмихна леко и й показа жест от ръчния говор на Девите — „струва си цената“ — и после още един — „и повече“ — след него. Да, струваше си повече от цената. Всички изглеждаха изтощени, макар и не толкова, колкото използвалите ангреал. Купата на ветровете най-сетне се успокои, превръщайки се отново в най-обикновена купа от чист кристал, но сега украсена с надигащи се вълни. Сайдар обаче като че ли все още течеше в нея, без да го владее никой, незрим, но хвърляше смътни отблясъци като онези, които бяха затанцували около ръбовете й накрая.

Нинив вдигна глава и изсумтя към безоблачното небе, след което погледна Кайре и попита:

— И за какво беше всичко това? Направихме ли нещо, или не? — По билото лъхна въздух, горещ като от отворена фурна.

Ветроловката с мъка се изправи.

— Да не мислите, че запридането на ветровете е като да завъртиш руля на някой бегун? — запита тя презрително. — Просто помръднах кърмата на плъзгун с греда, широка колкото света! Ще му трябва време, за да се извърне, време, докато разбере, че се очаква да се извърне. Че трябва да се извърне. Но когато се извърне, дори Бащата на бурите няма да може да застане на пътя му. Направих го, Айез Седай, и Купата на ветровете е наша!

Ренайле пристъпи в кръга, коленичи до Купата и грижливо започна да я увива с бялата коприна.

— Това ще го занеса на Надзорницата на Корабите — промълви тя. — Ние изпълнихме нашата част от сделката. Сега вие, Айез Седай, трябва да изпълните своята. — Мерилил издаде гърлен звук, но когато Елейн извърна очи към нея, Сивата се превърна в статуя на спокойна вглъбеност.

— Може и да сте изпълнили своята част — отвърна Нинив, надигайки се едва-едва. — Може би. Ще видим кога този твой… плъзгун ще започне да се обръща. Ако изобщо се обърне! — Ренайле я прикова с поглед над Купата, но Нинив не й обърна внимание. — Странно — промърмори тя и заразтрива слепоочията си; гривната с пръстените се закачи в косата й и тя направи гримаса. — Почти усещам някакво ехо на сайдар. Сигурно е това!

— Не — отвърна замислено Елейн. — Аз също го усещам. — Не само смътно доловимия пукот във въздуха, не и точно ехо. По-скоро сянка на ехо, толкова бледа, че сякаш й се стори, че някой използваше сайдар от… Тя се обърна. На хоризонта на юг просветнаха мълнии, десетина мъртвешко бледосини стрели на фона на следобедното слънце. Много близо до Ебу Дар.

— Дъждовна буря? — възкликна Сарейта. — Времето вече се оправя. — Но никакви облаци нямаше по небето дори там, където мълниите се раздвояваха и падаха към земята. Сарйета не беше достатъчно силна, за да усети владеенето на сайдар от толкова далече.

Елейн потръпна. И тя не беше чак толкова силна. Освен ако някой не използваше точно толкова, колкото и те бяха прелели от билото на този хълм. Петдесет, или дори сто Айез Седай, и всички преливащи наведнъж. Или…

— Не може да е някоя Отстъпница — промълви тя. Зад нея се чуха стонове.

— Една не може да го направи — съгласи се тихо Нинив. — Може би не са ни усетили, както и ние тях. Може би. Но сигурно са ни видели, освен ако не са слепи. Светлината да ни изгори скапания късмет дано! — Тихо или не, но беше доста възбудена; често мъмреше Елейн, че използва такъв език. — Вземи със себе си всички, които искат да заминат в Андор, Елейн. Аз ще… Ще те намеря там. Мат е в града. Трябва да се върна да го взема. Да го изгори дано това проклето момче. Той дойде заради мен и сега не мога да го оставя.

Елейн вдиша дълбоко и потрепери. Кралица Тилин можеше да остави на милостта на Светлината — Тилин все някак щеше да оцелее, доколкото това бе възможно. Но Мат Каутон, нейният много странен поданик, нейният невероятен спасител… Беше дошъл и заради нея и беше предложил много повече. А и Том Мерилин, скъпият й Том… Толкова й се искаше понякога да се окаже истинският й баща, пък Светлината да изгори дано това, в което щеше да бъде уличена майка й. И момчето, Олвер, а също и Чел Ванин, и… Трябваше да мисли като кралица. „Короната на Розата е по-тежка от планина — й беше казвала майка й — и дългът ще те кара да плачеш, но трябва да търпиш и да правиш това, което си длъжна.“

— Не — каза тя твърдо. — Не. Виж се, Нинив. Та ти едва се държиш на крака. Дори всички да отидем, какво бихме могли да направим? Колко ли Отстъпници вече са се струпали там? Ще загинем, и още по-лошо, без никаква полза. Отстъпниците нямат никаква причина да търсят Мат или останалите. Те ще търсят нас.

Нинив я зяпна. Опърничавата Нинив, с пот, потекла по лицето, и с олюляващи се от немощ крака. Чудесната, изящната, глупавата Нинив.

— Да го оставим ли, Елейн? Авиенда, я поговори с нея. Кажи й нещо за онази чест, която непрекъснато намесваш.

Авиенда се поколеба, после поклати глава. Беше също толкова изпотена, колкото Нинив, и ако се съдеше по походката й — не по-малко изтощена.

— Има времена, когато трябва да се сражаваш дори да няма никаква надежда, Нинив, но Елейн е права. Сенкодушите няма да търсят Мат Каутон — те ще търсят нас и Купата. Той може вече да е напуснал града. Ако отидем там, рискуваме да им дадем възможност да развалят това, което сме направили. Където й да изпратим Купата, ще могат да ни принудят да им кажем кои сме изпратили с нея и къде.

Лицето на Нинив се сви от болка. Елейн протегна ръце да я прегърне.

— Твар на Сянката! — извика една от жените и тутакси всички жени на билото прегърнаха сайдар. Огнени кълба се изстреляха от ръцете на Мерилил, на Кареане и Сарейта. Някакво огромно крилато същество лумна в пламъци и се заобръща, сгромолясвайки се от небето малко отвъд урвата, оставяйки след себе си мазен черен дим.

— Още една! — извика Кирстиан и посочи нагоре. Второ крилато същество полетя встрани от хълма, с тяло голямо колкото цял кон, с криле, изпънати на най-малко тридесет крачки, с изопнат напред дълъг врат и щръкнала назад още по-дълга опашка. На гърба му седяха присвити две човешки фигури. След него полетя огнен вихър, най-бързо от Авиенда и от Морския народ, които стояха неподвижно и запридаха без излишни движения на ръцете. Огромното нещо прелетя оттатък хълма зад фермата и като че ли изчезна.

— Убихме ли го? — попита Сарейта. Очите й светеха ярко и тя едва дишаше от възбуда.

— Дали го улучихме изобщо? — изсумтя ядосано една от Ветроловките.

— Твар на Сянката — промълви удивена Мерилил. — Тук? Това поне доказва, че онова в Ебу Дар са Отстъпниците.

— Не е твар на Сянката — глухо отекна гласът на Елейн. Лицето на Нинив се беше свило от мъка: тя също беше разбрала, — Наричат го ракел. Това са Сеанчан. Трябва да тръгваме, Нинив, и да вземем с нас всяка жена от фермата. Все едно дали сме го убили, или не, ще дойдат други. Всяка, която оставим тук, утре ще носи нашийника на дамане. — Нинив кимна, бавно и измъчено, и Елейн я чу как промълви: „О, Мат!“

Ренайле, която отново грижливо бе увила Купата в бялата коприна, каза:

— Някои от нашите кораби са се сблъсквали с тези Сеанчан. Ако са в Ебу Дар, тогава корабите вече порят морето. Моят кораб се сражава на живот и смърт, а мен ме няма на палубата му! Тръгваме веднага! — И тя запреде вътъка за Праг, тутакси и на място.

Той се заплете объркано, разбира се, блесна ярко за миг и се стопи, но Елейн неволно изпищя. Тук, сред всички!

— Никъде няма да идете, освен ако не сте решили да стоите тук достатъчно дълго, че да научите това било наизуст! — сряза я тя. С надеждата, че никоя жена, която беше в кръга, няма да опита сплита; удържането на сайдар беше най-бързият начин да изучиш едно място. Тя самата можеше да го направи тук и вероятно останалите — също. — А до един движещ се кораб няма да отидете отникъде; не мисля, че това изобщо е възможно! — Мерилил кимна, въпреки че това не означаваше почти нищо; Айез Седай бяха убедени за твърде много неща, че са истина, и само някои от тях се оказваха верни. Но Морският народ все едно го прие за доказано. Нинив бе толкова измъчена, че в момента не можеше да води, затова Елейн продължи, надявайки се да успее да събуди гордост в светлата памет на майка си. — Но най-важното — няма да отидете никъде, освен с всички нас, защото сделката ни още не е приключила; Купата на ветровете все още не е ваша, докато времето не се оправи. — Не беше съвсем вярно, освен ако не изкривиш малко условията на договора, и Ренайле отвори уста, но Елейн продължи: — А също и защото сключихте сделка с Матрим Каутон, моя поданик. Или тръгвате доброволно натам, където аз пожелая да тръгнете, или ще отидете вързани на самарите. Това бяха двете възможности, които приехте. Така че слизайте от този хълм веднага, Ренайле дин Калон Синя звезда, преди сеанчанците да са се изсипали върху нас с неколкостотин преливащи жени и с най-голяма радост да ни окаишат. Веднага! Бегом!

За нейна изненада, те побягнаха.