Пътят на кинжала

Глава 28Червенотрън

Мястото едва ли изглеждаше най-подходящо за взрива, от който Елейн се боеше. Харлонски мост беше средно голямо село с три хана и достачно къщи, за да не спи никой в плевник. Когато нея заран Елейн и Биргит слязоха в гостилницата, госпожа Дил, дебелата ханджийка, им се усмихна топло и ги удостои с толкова щедър реверанс, колкото й позволяваха размерите й. И то не толкова защото Елейн беше Айез Седай. Госпожа Дил беше толкова доволна, че ханът й е пълен при тези затрупани от снега пътища, че се кланяше почти на всеки. Щом влязоха, Авиенда набързо излапа останките от къшея хляб и сирене от закуската си, изтупа няколкото трохи от зелената си рокля и грабна тъмното си наметало да ги последва.

Отвън слънцето тъкмо надничаше над хоризонта — нисък бледожълт диск. Само няколко облака шареха хубавото синьо небе, а и те бяха бели и пухкави, не от онези, които носят сняг. Денят изглеждаше чудесен за пътуване.

Само че белокосата Аделиз тъпчеше пъртина по заснежената улица и влачеше една от Родственичките, Гарения Розоинд — беше я стиснала под мишницата. Гарения беше тънкобедра салдейка, прекарала последните двадесетина години като търговка, въпреки че изглеждаше само с няколко години по-възрастна от Нинив. Силно закривеният й нос обикновено придаваше властен вид на жена, която не отстъпва в сделките и държи на цената на стоката си, но сега тъмните й очи се бяха разширили и широката й уста беше зейнала в безсловесен хленч. След двете пристъпваше голяма група Родственички, вдигнали поли над снега. Шепнеха си нещо, а от всички страни притичваха още. Най-отпред бяха Реане и останалите от Плетящия кръг, всички с мрачни лица, с изключение на Кирстиан, която изглеждаше по-бледа от обичайното. Алайз също беше тук, е напълно безизразно лице.

Аделиз спря пред Елейн и бутна Гарения толкова силно, че жената падна на ръце и колене в снега. И остана там, без да престава да хленчи. Родственичките се струпаха зад нея.

— Поставям го пред теб, защото Нинив е заета — заговори Кафявата сестра на Елейн. Имаше предвид, че Нинив се забавлява някъде с Лан, но този път и намек за усмивка не пробяга по устните й. — Млъкни, дете! — сгълча тя Гарения. Която тутакси утихна. Аделиз кимна доволно. — Това не е Гарения Розоинд — заяви тя. — Най-после я познах. Това е Заря Алкезе, новачка, която избяга малко преди двете с Вандийн да решим да се оттеглим, за да напишем своята история на света. Тя си го призна, след като я спипах натясно. Изненадана съм, че Кареане не я позна още преди това. Двете бяха заедно новачки две години. Законът е изричен, Елейн. Една бегълка трябва отново да облече бялото и да бъде подложена на сурова дисциплина, докато не бъде върната в Кулата да си получи полагащото й се наказание. След това няма повече да помисли да бяга!

Елейн бавно кимна. Мъчеше се да измисли какво да каже. Дори на Гарения — или Заря — да й хрумнеше да избяга отново, нямаше да й се даде такава възможност. Беше много могъща в Силата и Кулата нямаше да й позволи да си иде дори целият й живот да минеше в очакване да си получи шала. Но Елейн си спомни нещо, което беше чула жената да споменава първия път, когато се запознаха. Тогава не обърна внимание на смисъла му, но сега го схвана. Как щеше Заря да понесе отново бялото на новачка, след като бе преживяла като напълно независима жена цели седемдесет години? А по-лошото беше, че шепненията между Родственичките започнаха да звучат като недоволно бръмчене.

Не й се наложи да мисли дълго. Изведнъж Кирстиан падна на колене и стисна полата на Аделиз.

— Предавам се покорно в ръцете ви — каза тя кротко, с удивително спокоен тон. — Вписана бях в Книгата на новачките преди близо триста години и избягах само една година след това. Предавам ви се и… и ви моля за милост.

Дойде ред на белокосата Аделиз да се облещи. Кирстиан твърдеше, че е избягала от Бялата кула, когато тя самата е била още бебе, а може би преди още да се е родила! Повечето Сестри все още не вярваха на възрастите, за които претендираха в Родството. Всъщност Кирстиан изглеждаше на не повече от средна възраст.

И все пак Аделиз бързо се съвзе. Колкото и стара да беше другата жена, Аделиз беше една от най-старите живи Айез Седай. Около нея сияеше аура на власт, породена от преклонната възраст.

— Ако е така, дете — гласът й все пак леко потръпна. — боя се, че и ти ще трябва отново да облечеш бялото. Все пак ще трябва да изтърпиш наказание, макар че след като се предаде драговолно, това може да го смекчи.

— Точно затова го направих. — Впечатлението за твърдост в тона на Кирстиан някак си се развали от това, че преглътна. Беше силна почти колкото Заря — нямаше слабачки в Плетящия кръг — и тя също трябваше да се държи изкъсо. — Знаех си, че рано или късно ще ме разкриете.

Аделиз кимна, сякаш това беше съвсем очевидно, въпреки че Елейн не можеше да си представи как точно щяха да я разкрият. Много се съмняваше, че Кирстиан Чалвин е било рожденото й име. Мнозина от Родството обаче вярваха във всезнанието на Айез Седай. Поне доскоро.

— Глупости! — Хрипливият глас на Сарайня Востован преряза тихия ропот сред жените от Родството. Нито толкова силна, че да стане Айез Седай, нито достатъчно стара, че да изпъкне сред Родството, тя въпреки това пристъпи напред и ги изгледа с непокорство. — Откъде накъде ще се предаваме на Бялата кула? Помогнали сме на жените, когато са избягали, и с пълно право! Не влиза в правилата да ги предаваме!

— Освести се! — сряза я Реане. — Алайз, оправи се, моля те, със Сарайня. Тя, изглежда, забравя твърде много правила, макар да твърди, че ги знае.

Алайз мълчаливо изгледа Реане. Алайз, която прилагаше правилата на Родството с твърда ръка. А после каза:

— Нашите правила не допускат да връщаме бегълки, Реане.

Реане се дръпна като ударена.

— И как точно предлагаш да ги задържим? — най-сетне попита тя. — Винаги сме държали бегълките настрана, докато не се уверим, че са престанали да ги търсят, и ако преди това ги открият, сме оставяли Сестрите да си ги приберат. Това е правилото, Алайз. Кое друго правило предлагаш да нарушим? Да не би да предлагаш просто да се опълчим на Айез Седай? — Нелепостта на тази идея явно я потресе. Алайз продължи да я гледа безмълвно.

— Да! — извика нечий глас от тълпата Родственички. — Ние сме много, а те са малко! — Аделиз се взря невярващо в тълпата. Елейн прегърна сайдар, макар да знаеше, че гласът е прав. Родственичките бяха твърде много. Усети, че и Авиенда е обгърнала Силата, а Биргит настръхна.

Алайз отърси рамене, сякаш се събуди, и направи нещо по-практично, и много по̀ на място.

— Сарайня — извика тя високо, — ще се явиш при мен когато спрем тази нощ, с пръчка, която сама ще си отрежеш преди да тръгнем тази сутрин. Асра, ти също; познах ти гласа! — След което, също така високо, се обърна към Реане: — А аз ще се явя при теб да получа присъдата ти, когато спрем тази нощ. Не виждам някоя да се готви за път!

При което Родственичките бързо се пръснаха да си събират нещата, но все пак Елейн забеляза, че някои тръгнаха, говорейки си тихо. Когато поеха през моста над замръзналия поток, виещ се покрай селото, с Нинив, която не можеше да повярва, че е пропуснала такова събитие, и която се озърташе кого по-напред да нахока, Сарайня и Асра си носеха пръчки — както и Алайз, — а Заря и Кирстиан си бяха навлекли набързо намерени отнякъде бели рокли под тъмните наметала. Ветроловките ги сочеха с пръсти и се смееха гръмко. Но мнозина от Родственичките все още си говореха на групички и млъкваха, щом ги погледнеше някоя Сестра или жена от Плетящия кръг. А когато те погледнеха към някоя Айез Седай, погледите им бяха мрачни.

Още осем дни тътрене през снега, когато не валеше, и скърцане със зъби в някой хан, когато валеше. Още осем дни терзания от страна на Родството или тъмни погледи към Сестрите, дни на перчене от страна на Ветроловките както около Родството, така и пред Айез Седай. На заранта на деветия ден на Елейн вече й се искаше най-после всички да се хванат за гушите.

Тя вече се чудеше дали ще успеят да покрият последните десетина мили до Кемлин без нито едно убийство, когато Кирстиан потропа на вратата й и нахлу вътре, без да дочака отговор. Грубата й вълнена рокля не беше съвсем с оттенъка на бяло, подходящ за новачка, и тя си беше върнала отчасти достойнството, сякаш знаеше, че бъдещето й ще смекчи някак настоящето, но сега приклекна припряно, почти препъвайки се в наметалото си, и черните й очи бяха изпълнени с тревога.

— Нинив Седай, Елейн Седай, лорд Лан каза, че трябва да дойдете веднага! Нареди ми да не казвам на никого, и вие също.

Елейн и Нинив се спогледаха с Авиенда и Биргит. Нинив изръмжа нещо под носа си за някакъв мъж, който не можел да различава личното от публичното, но беше ясно още преди да се изчерви, че не го вярва. Елейн усети съсредоточаването на Биргит — като стрела, търсеща целта си.

Кирстиан не знаеше какво иска Лан — беше й казано да ги заведе при него, в малката колиба извън Куленско кръстовище, където Аделиз беше отвела Испан вечерта. Лан стоеше отвън с очи, студени като въздуха, и не пусна Кирстиан да влезе. Когато Елейн пристъпи вътре, разбра защо.

Аделиз лежеше на хълбок до преобърнатото столче, една чаша се бе изтъркулила на грубия дървен под недалече от протегнатата й ръка. Очите й бяха изцъклени и локва съсирена кръв се беше разляла от дълбокия прорез през гърлото й. Испан лежеше на малък нар, зяпнала в тавана. Устните й се бяха изкривили в озъбена усмивка и оцъклените й очи изглеждаха пълни с ужас. И как иначе, след като между гърдите й беше забит дебел колкото китка кол. Чукът, който явно беше използван, за да го забият, лежеше до нара край тъмното петно, стичащо се по пода.

— Светлина — изпъшка Елейн и насмалко да повърне. — Светлина! Кой е могъл да го направи? — Авиенда поклати глава удивена, а Лан дори и това не направи. Той просто се заоглежда в девет посоки наведнъж, сякаш очакваше който и да е, каквото и да е, което бе извършило това убийство, да влезе през едно от двете малки прозорчета, ако не и през самите стени. Биргит извади ножа от колана си и ако се съдеше по лицето й, ужасно съжаляваше, че не си е взела лъка. Онази стрела се изпъна по-силно от всякога в главата на Елейн.

Отначало Нинив просто застана на място и огледа вътрешността на колибата. Нямаше кой знае какво за гледане, освен очевидното. Второ трикрако столче, груба маса с примигваща на нея лампа, зелен чайник и втора чаша, груба каменна камина с изстинала пепел в огнището. Това беше всичко. Колибата беше толкова малка, че Нинив трябваше да направи само една крачка, за да стигне до масата. Тя топна пръст в чайника и после го близна, след което се изплю енергично и изпразни целия чайник върху масата — локвичка чай и запарени листа. Елейн примигна учудено.

— Какво се е случило? — хладно запита Вандийн от вратата. Лан пристъпи да й прегради пътя, но тя го спря с лек жест. Елейн понечи да я прихване с ръка, но я спря ново махване. Очите на Вандийн останаха приковани в сестра й, съвсем студени върху невъзмутимото й айезседайско лице. Мъртвата на нара все едно че не съществуваше. — Когато ви видях всички да тръгвате насам, помислих си, че… Знаехме, че не ни остават много години живот, но… — Гласът й също беше самото спокойствие, но Елейн нямаше да се учуди, ако е само маска. — Какво откри, Нинив?

Съчувствието изглеждаше непривично на лицето на Нинив. Тя се окашля и посочи чаените листа, без да ги пипа. Посочи и белите корички сред сплъстените черни листа.

— Това е корен от червенотрън — промълви тя. Помъчи се да го каже делово, но не успя. — Сладък е, така че може да не го усетиш в чая, освен ако не знаеш какво е, особено ако го пиеш с повечко мед.

Вандийн кимна, без да откъсва очи от сестра си.

— В Ебу Дар Аделиз навикна да пие чая много подсладен.

— Малка доза притъпява болката — каза Нинив — Но толкова много… Толкова много убива, но бавно. Дори няколко глътки са достатъчни. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Може да са останали в съзнание с часове. Неспособни да се движат, но в съзнание. Който го е направил, не е искал да рискува някой да дойде с противоотрова прекалено рано — не че знам такава при толкова силна отвара — или пък е искал едната или и двете да разберат кой ги убива. — Елейн ахна от тази жестокост, но Вандийн само кимна.

— Испан, предполагам, след като повече са се занимавали с нея. — Белокосата Зелена сякаш разсъждаваше на глас, напрягайки се да разгадае загадка. Прерязването на гърло сто на сто бе отнело по-малко време, отколкото забиването на кол в сърцето. От спокойствието на гласа й кожата на Елейн настръхна. — Аделиз никога не би приела да изпие нещо от някоя, която не познава, не и тук, с Испан. Тези два факта сочат убийцата, поне донякъде. Мраколюбка, при това от нашата група. Една от нас. — Елейн изпита две мразовити тръпки — своята и на Биргит.

— Една от нас — съгласи се тъжно Нинив. Авиенда започна да опипва острието на ножа на колана си с палец и този път поне Елейн не я укори.

Вандийн помоли да я оставят насаме със сестра й за малко, седна на пода и взе главата на Адедиз в ръцете си още преди всички да излязат през вратичката. Джаем, старият сгърбен Стражник на Вандийн, чакаше отвън при треперещата Кирстиан.

Изведнъж от колибата се надигна рев, вик с цяло гърло на жена, оплакваща загубата на всичко най-скъпо в живота си. Нинив, точно тя от всички, понечи да се върне, но Лан я хвана за ръката, а Джаем застана пред вратата с очи не много по-топли от тези на Лан. Нищо не можеше да се направи, освен да ги оставят — Вандийн да изреве болката си, Джаем да я пази. И да сподели болката, осъзна Елейн, усещайки в същото време възела от чувства в главата си, който бяха Биргит. Потръпна, а Биргит обгърна раменете й. Авиенда стори същото от другата страна и махна на Нинив да дойде при тях, което тя направи след миг колебание. Убийството, за което Елейн си бе помислила така лекомислено, се бе случило. Една от спътничките им беше Мраколюбка. Денят изведнъж й се стори толкова студен, че кости можеше да скърши, но близостта на приятелките малко я стопли.

Последните десетина траурни мили до Кемлин им отнеха два дни през снега. Дори Ветроловките бяха посърнали. Не че престанаха да се заяждат с Мерилил. Не че от Родството престанаха да си шушукат и да млъкват всеки път, когато до тях се доближеше някоя Сестра или жена от Плетящия кръг. Вандийн, с покритото със сребро седло на сестра си на своя кон, изглеждаше толкова тържествено спокойна, колкото при гроба на Аделиз, но очите на Джаем навяваха мълчалив обет за смърт, който със сигурност бушуваше и в сърцето на Вандийн. Елейн едва ли щеше да е по-щастлива, щом видяха стените и кулите на Кемлин, дори самата гледка да й беше дала Короната на розата и да бе върнала Аделиз към живота.

Дори Кемлин, един от най-големите градове на света, не беше виждал досега група пътници като тяхната, и след като те се озоваха зад високите петдесет стъпки стени от сив камък, привлякоха вниманието, докато прекосяваха Новия град по широките кишави улици, гъмжащи от хора, волски коли и фургони. Дюкянджии заставаха на праговете на дюкяните си и ги зяпваха. Фургонджии дръпваха юздите на впряговете си, за да ги изгледат. Високи айилци и високи Деви ги измерваха с очи като че ли от всеки ъгъл. Хората като че ли не обръщаха никакво внимание на айилците, но Елейн не можеше да не ги забележи. Тя обичаше Авиенда колкото себе си, ако не и повече, но не можеше да й хареса това, че цяла армия въоръжени айилци обикаля по улиците на Кемлин.

Вътрешният град, обкръжен от стени с бойници и кули от бял камък със сребърни жилки, беше незабравима и радваща очите гледка и Елейн най-сетне започна да изпитва чувството, че се завръща в родния си дом. Улиците следваха кривините на хълмовете и всяко възвишение предлагаше за окото нова гледка към завитите в сняг паркове и паметници, разположени така, че да се виждат добре както от птичи поглед, така и отблизо, или към кули с покриви, покрити с ярки керемиди, блестящи със стотици цветове на следобедното слънце. А после пред тях изникна самият Слънчев палат, разкош от бели шпилове, златни куполи и изкусно изваяни от камък фризове. Знамето на Андор се вееше почти на всяко по-издигнато място. Белият лъв върху червено поле. А на други — Знамето на Дракона и Знамето на Светлината.

При високите позлатени порти на Палата Елейн подкара сама напред в оцапаната си от изнурителния път рокля. Традицията и легендите твърдяха, че жените, който отпървом пристъпват към Палата в разкош и блясък, винаги се провалят. Дала беше да се разбере, че е длъжна да го направи сама, но в този момент почти съжали, че Авиенда и Биргит не бяха успели да я оборят. Половината от двете дузини стражи пред портите се оказаха айилски Деви, другата половина — мъже в сини шлемове и сини палта, с червено-златист Дракон, виещ се през гърдите.

— Аз съм Елейн Траканд — викна тя и се изненада колко спокойно прозвуча гласът й. Извиси се гласът й и хората по големия площад престанаха да се взират в спътниците й и се извърнаха да зяпнат нея. Древната формула се изтъркаля от езика й. — В името на Дома Траканд, по правото на произхода от Ишара, съм дошла да поискам Лъвския трон на Андор, ако е волята на Светлината.

Портите се разтвориха широко.

Нямаше да. е толкова лесно, разбира се. Дори притежаването на Палата не беше достатъчно само по себе си, за да овладееш трона на Андор. След като предаде спътниците си на грижите на удивената Рийни Харфор — и страшно доволна, че посивялата Първа слугиня, закръглена и царствена досущ като кралица, все още върти Палата в енергичните си ръце — и на цяла тълпа от слуги в червено-бели ливреи, Елейн се забърза към Великата зала, тронната зала на Андор. Отново сама. Това все още не влизаше в ритуала. Трябваше първо да се преоблече в червената коприна с перления корсаж и с Белите лъвове по ръкавите, но изпита неудържим порив. Този път дори Нинив не се опита да възрази.

Бели колони, високи двадесет крачки, се редяха от двете странни на Великата зала. Тронната зала беше празна и смълчана. Това нямаше да продължи дълго. Ясната следобедна светлина, струяща през остъклените високи прозорци, се смесваше с цветната светлина, падаща от големите прозорци, вградени на тавана, по които Бели лъвове на Андор се редуваха със сцени на андорски триумфи и лица на най-ранните кралици на страната, като се започне със самата Ишара, мургава като от Ата-ан Миере и излъчваща могъщество като Айез Седай. Никоя владетелка на Андор не можеше да се самозабрави под суровите погледи на тези предшественички, изковали държавата.

Едно нещо се боеше да не види — огромния, чудовищен трон, целия на позлатени Дракони, който бе видяла да стои на подиума в Залата в Тел-айеран-риод. Сега обаче го нямаше, слава на Светлината. Лъвският трон също така не беше поставен на висока стойка като някакъв трофей, а си стоеше на полагащото му се място на подиума — масивен стол, гравирани и позлатен, но с размери за жена. Белият лъв, очертан с лунни камъни сред поле от рубини, щеше да изпъква над главата на всяка жена, която седнеше в него. Никой мъж нямаше да се чувства удобно, седнал на този трон, защото, според легендата, той щеше да знае, че сам е подпечатал ориста си. Елейн смяташе, че по-скоро създателите на трона се бяха погрижили един мъж просто да умре, ако седне на него.

Тя се изкачи по белите мраморни стъпала на подиума и докосна с ръка едната облегалка на трона. Самата тя все още нямаше право да седне на неяо. Не и преди да бъде призната за кралица. Но полагането на клетви върху Лъвския трон беше обичай, древен като самия Андор. Тя с усилие потисна желанието си просто да се смъкне на колене и да заплаче в седалката на трона. Колкото и да се беше утешила след смъртта на майка си, всичко тук събуди отново болката й. Но не можеше тепърва да си позволи да се прекърши.

— В името на Светлината, ще съхраня с чест паметта ти, майко — тихо промълви Елейн. — Заклевам се да опазя с честта си името на Мургейз Траканд и да се постарая да нося само чест на Дома Траканд.

— Заповядах на стражите да не пускат любопитни или търсачи на благоволение. Подозирах, че ще поискаш да останеш тук сама за малко.

Елейн се извърна бавно и застана с лице срещу Диелин Таравин — златокосата жена крачеше към нея през Великата зала. Диелин беше една от първите поддръжници на майка й по време на собственото й домогване до трона. Сега в косата й имаше повече сиво, отколкото Елейн помнеше, и повече бръчици покрай очите й. Но все още беше много красива. Силна жена. И могъща — било като приятелка, било като съперница.

Тя спря пред подиума и вдигна очи.

— От два дни вече чувам, че си жива, но едва сега можах да го повярвам. Дошла си значи да приемеш трона от Преродения Дракон?

— Искам трона по собственото си право, Диелин, посягам към него със собствената си ръка. Лъвският трон не е някаква дрънкулка, за да я приемеш от един мъж. — Диелин кимна, все едно че това за нея беше факт, разбиращ се от само себе си. Което си беше така за всеки андорец. — Ти на чия страна си, Диелин? С Траканд или против? Често чувах името ти, докато пътувах насам.

— Със, след като претендираш за трона по свое право. — Малко хора можеха да го кажат толкова сухо като нея. Елейн приседна на най-горното стъпало и махна на жената да дойде при нея. — Съществуват няколко пречки, разбира се — продължи Диелин, докато прибираше синята си пола, за да седне. — Вече има още няколко претендентки, както може би знаеш. За Неан и Еления се погрижих да ги задържат. По обвинение в измяна, което повечето хора, изглежда, са готови да приемат. Засега. Мъжът на Еления все още действа за нея, макар и кротко, а Аримила също обяви претенции, гъската му глупава. Тя между другото печели известна поддръжка, но не чак толкова, че да те разтревожи. Истинските ти грижи — като оставим настрана айилците из целия град, чакащи завръщането на Преродения Дракон — са от страна на Емлин, Арател и Пеливар. Засега Луан и Елориен ще застанат зад теб, но е възможно да преминат и на страната на тези тримата.

Много сбит списък, изреден с тон, подходящ по-скоро за обсъждане на търговия с коне. За Неан и Еления тя вече знаеше, макар да не знаеше, че Джарид все още си въобразява, че жена му има шанс за трона. Аримила наистина беше гъска, щом вярваше, че ще я приемат, на каквато поддръжка и да се радваше. Последните пет имена обаче я обезпокоиха. Всичките навремето бяха силни поддръжници на майка й, както и Диелин, и всички предвождаха силни Домове.

— Значи Арател и Емлин искат трона — промълви Елейн. — За Елориен не мога да го повярвам, едва ли би го направила за себе си. — Пеливар може би действаше за някоя от дъщерите си, но Луан имаше само внучки, никоя от който достатъчно голяма. — Казваш, че могат да се съюзят, и петте Дома. Зад кого? — Виж, това щеше да бъде сериозна заплаха.

Усмихната, Диелин подпря брадичката си с длан.

— Те, изглежда, смятат, че аз трябва да получа трона. Е, кажи как смяташ да постъпиш с Преродения Дракон? Той не се е появявал тук от доста време, но изглежда, е в състояние да изскочи от въздуха, когато си поиска.

Елейн стисна очи за миг, но когато ги отвори отново, все още си седеше на стъпалата на подиума във Великата зала и Диелин все така й се усмихваше. Брат й се беше сражавал за Елайда, а Галад бе станал Бял плащ. Напълнила беше Палата с жени, които всеки момент можеха да се обърнат една срещу друга, да не говорим за това, че една от тях беше Мраколюбка, навярно дори Черна Аджа. А най-сериозната заплаха, пред която се оказваше, посягайки за трона, много сериозна, се криеше зад жената, която твърдеше, че тя самата поддържа Елейн. Светът наистина бе полудял. Оставаше и тя да добави скромния си принос към това безумие.

— Смятам да го обвържа за свой Стражник — каза тя и продължи преди другата жена да успее да примигне от изумление. — Надявам се също така да се венчая за него. Тези неща обаче нямат нищо общо с Лъвския трон. А най-първото нещо, което смятам да направя…

Докато продължаваше, Диелин започна да се смее. На Елейн й се дощя да разбере дали това е от радост заради плановете й, или защото вижда в думите й собствената си пътека към Лъвския трон по-гладка. Сега поне знаеше какво я очаква.

На влизане в Кемлин Давед Ханлон неволно се замисли колко богат за плячкосване е този град. През всичките си години като войник той бе виждал много оплячкосани села и градчета, а веднъж, преди двадесет години, и един велик град, Кайриен, след като айилците го напуснаха. Странно, че всичките тези айилци бяха оставили Кемлин така непокътнат, но пък, от друга страна, ако най-високите кули на Кайриен не бяха опожарени, щеше да е трудно да се разбере, че те изобщо са били там; изобилие от злато, пръснато с лека ръка наоколо, само да го прибереш, и изобилие от мъже, които да го приберат. Можеше дори да си представи тези широки улици пълни с конници и бягащи хора, дебели търговци, готови да дадат всичкото си злато преди ножът да е опрял до гърлото им, с надеждата, че ще пощадят живота им, крехки девойчета и дебели женички, толкова изплашени, докато ги влекат по ъглите, че не смеят дори да писнат, камо ли да окажат съпротива. Виждал беше той всички тези неща, а и ги беше правил, и се надяваше отново да ги прави. Не в Кемлин обаче, призна си той с въздишка. Ако заповедите, които го бяха пратили тук, бяха такива, че да можеш да откажеш да им се подчиниш, той щеше да иде някъде, където грабежите можеше и да не са толкова големи, но където щеше да е много по-лесно да се граби.

Указанията бяха изрични. След като остави коня си в конюшнята на „Червения бик“ в Новия град, той продължи пеш около една миля до високата каменна къща на една странична улица, къщата на заможна търговка, непарадираща с богатството си, отбелязана с малък боядисан на вратите герб — червено сърце върху златна длан. Длъгнестият мъж, който го пусна вътре, не беше от прислугата на търговката, с тези възлести кокалчета на пръстите и навъсени очи. Без дума да каже, огромният мъж го поведе навътре в сградата, после надолу, към мазетата. Ханлон разхлаби меча си в ножницата. Беше виждал много мъже и жени, провалили се от небрежност, отвеждани като овце към лобното им място. За себе си не смяташе, че се е провалил, но трудно можеше да се каже и че е успял. Заповедите обаче винаги беше изпълнявал. Което не винаги се оказваше достатъчно.

В каменното мазе, осветено от окачените позлатени светилници, очите му първо се спряха на една хубава жена в рокля от алена коприна, обшита с дантела — косата й беше обхваната от мрежичка тънка дантела. Не знаеше коя е тази лейди Шиайн, но заповедите гласяха, че трябва да й се подчини. Той се поклони почтително и се усмихна. Тя само го изгледа, сякаш изчакваше първо да види какво още има в това мазе.

Той едва ли щеше да го пропусне, тъй като освен няколкото бурета в помещението имаше само една голяма тежка маса, доста странно украсена. На повърхността на масата бяха изрязани два овала и от единия стърчаха главата и раменете на някакъв мъж, като главата беше извита назад до повърхността, придържана от кожени каишки, приковани в масата и затегнати за дървен блок, напъхан между зъбите му. Жена, вързана по същия начин, представляваше другата украса. Под масата двамата бяха коленичили с китки, завързани за глезените. Бяха стегнати толкова здраво, че едва ли изпитваха голямо удоволствие. Косата на мъжа беше леко прошарена и лицето му беше благородно като на лорд, но не беше никак изненадващо, че хлътналите му очи се въртяха диво. Косата на жената, разпиляна по масата, беше тъмна и лъскава, но лицето й беше прекалено издължено за вкуса на Ханлон.

Изведнъж той наистина видя лицето й и ръката му неволно се отплесна към дръжката на меча, преди да я спре. Известно усилие му струваше да я пусне, усилие, което прикри още по-трудно. Лице на Айез Седай — но Айез Седай, оставила се да я завържат така, не беше никаква заплаха.

— Значи все пак имаш малко ум — каза Шиайн. Ако се съдеше по говора й, беше благородничка, и определено излъчваше властност, докато се плъзгаше около масата, за да се взре в лицето на вързания мъж. — Помолих Великия господар Моридин да ми изпрати човек с мозък. Бедният Джайчим тук съвсем си няма.

Ханлон се навъси, но моментално изглади лице. Бе получил нарежданията си от самата Могедиен. Кой, в Ямата на ориста да се дене дано, беше пък тоя Моридин?

Длъгнестият тип подаде на Шиайн една фуния, която тя натика в дупка, пробита в дървения блок между зъбите на Джайчим. Очите на мъжа изглеждаха готови да изхвръкнат от главата му.

— Бедният Джайчим се е провалил много лошо — каза Шиайн, усмихната като лисица, спипала кокошчица. — Моридин иска да бъде наказан. Бедният Джайчим много си обича ракийката.

Тя отстъпи назад, но не толкова далече, че да не може да вижда добре, а Ханлон се сепна, след като длъгнестият пристъпи до масата с едно от буретата. Ханлон не допускаше, че ще може да го повдигне без помощ, но едрият мъжага не само го вдигна, а и го обърна без никакво усилие. Вързаният изврещя веднъж, а после ручейчето тъмна течност се заизлива от бурето във фунията, превръщайки рева му в гъргорене. Острата миризма на патоки изпълни въздуха. Колкото и здраво да беше стегнат, човекът се замята, затресе се, дори успя да надигне масата странично, но тъмната на цвят ракия продължи да се излива. От фунията се занадигаха мехури, докато нещастникът се опитваше да изреве, но потокът продължи да се излива неспирно. А сетне тресенето му се забави и секна. С широки, неподвижно оцъклени очи той се втренчи в тавана, а ракията протече на две вадички от ноздрите му. Едрият мъж не спря да излива, докато и последните капки не се изсипаха от опразненото буре.

— Мисля, че бедничкият Джайчим най-сетне се напи — каза Шиайн и доволна се засмя.

Ханлон кимна. Както го гледаше, май не му трябваше повече. Зачуди се само кой ли е този нещастник.

Шиайн обаче още не беше привършила. Тя махна с ръка и длъгнестият дръпна една от каишките, стягаща парцала, затъкнал устата на Айез Седай. Ханлон си помисли, че дървеният блок ще изкърти зъбите й, но и да беше така, жената побърза да го превари и заломоти още преди парцалът да излезе от устата й.

— Ще ви се покорявам! — зави тя. — Ще се покорявам, както заповяда Великият господар! Той постави щита да се разсипе над мен, за да мога да му се покоря! Той ми го каза! Позволете ми да се докажа! По корем ще лазя! Аз съм червей, а вие сте слънцето! О, моля ви! Моля ви! Моля ви!

Шиайн заглуши хленча й, като запуши с длан устата й.

— Как мога да съм сигурна, че няма отново да се провалиш, Фалион? Ти вече се провали веднъж и Моридин повери наказанието ти на мен. Даде ми друга. Дали ми трябвате и двете? Бих могла да ти дам и втори шанс да се защитиш, Фалион — може би, — но ако го сторя, ще трябва да ме убедиш. Ще очаквам от теб искрена охота.

Фалион отново запищя умолително, отправяйки едно от друго по-чудати уверения, след като ръката на Шиайн се дръпна, но много скоро гласът й заглъхна в безсловесни врясъци, след като парцалът бе заместен с фунията на Джайчим в зяпналото й гърло. Длъгнестият мъж надигна друго буре. Айез Седай се замята под масата.

Ханлон остана силно впечатлен. Една Айез Седай трябваше да се прекърши много по-трудно от някоя дебела търговка или от собствената му розовобуза щерка. Все пак тя като че ли беше получила помощта на някой от Избраните. Усетил, че Шиайн го гледа, той престана да се усмихва на Фалион. Първото му правило в живота беше никога да не оскърбява онези, които Избраните бяха поставили над него,

— Кажи ми, Ханлон — рече Шиайн, — би ли ти харесало да сложиш ръка на една кралица?

Той неволно облиза устни. Кралица? Виж, такова нещо още никога не беше правил.