Първото правило на магьосника

Четиридесет и втора глава

Пълната кофа студена вода го ободри само отчасти. Той смътно видя как в цепнатините на каменния под пред лицето му се стичат струйки вода, обагрени в яркочервено. Всеки оскъден дъх, който можеше да си поеме, му струваше огромни усилия. Разсеяно се запита колко ли здрави ребра има по себе си.

— Облечи се. Тръгваме — чу гласа й над себе си.

— Да, Господарке Дена — прошепна с толкова прегракнал от крещене глас, че знаеше, че тя едва ли ще го чуе, знаеше също и че ще го нарани, задето не й отговаря, и въпреки това не можеше да направи нищо повече.

Щом Агиел не се появи, той леко се помръдна, видя обувката си и протегна ръка да я придърпа към себе си. Седна изправен, но не можеше да вдигне главата над раменете си. Тя висеше безпомощно на гърдите му. С огромни усилия започна да се обува. Раните по краката му изпълниха очите му със сълзи. Бе невъзможно да си обуе обувките.

Дена го блъсна с коляно в челюстта и той се просна по гръб на пода. Тя седна върху гърдите му и започна да го удря по лицето с юмруци.

— Какво ти става! Толкова ли си глупав? Най-напред се слага панталонът, а после обувките! Всичко ли трябва да ти казвам!

— Да, Господарке Дена, не, Господарке Дена, простете, Господарке Дена, благодаря ви, Господарке Дена, че ми причинявате болка, благодаря ви, Господарке Дена, че ме обучавате — мърмореше той.

Тя седеше на гърдите му, задъхваща се от яд. След известно време дишането й се успокои.

— Хайде. Ще ти помогна — тя се наведе над него и го целуна. — Хайде, любов моя. Докато сме на път, ще можеш да си починеш.

— Да, Господарке Дена — гласът му беше не по-силен от изпускане на дъх.

Тя отново го целуна.

— Хайде, любов моя. Сега, когато вече те прекърших, нещата ще се оправят. Ще видиш.

В тъмното ги чакаше закрита карета. Дъхът на конете образуваше облаци в студения, спокоен въздух. Ричард на няколко пъти се препъна, докато вървеше зад нея, опитвайки се да държи веригата увиснала точно колкото трябва. Нямаше абсолютно никаква представа колко време е минало, откакто тя го избра за свой другар, пък и нямаше никакво значение. Един страж отвори вратата на каретата.

Дена тръсна веригата на пода.

— Влизай.

Ричард се вкопчи за вратата. Смътно чу как някой се приближава забързано. Дена леко дръпна веригата, показвайки му, че иска той да остане където е.

— Дена! — беше Кралицата, последвана от съветниците си.

— Господарке Дена! — поправи я тя.

Кралицата очевидно не беше в добро настроение.

— Къде си тръгнала с него?

— Това не те засяга. Време е да тръгваме. Как е Принцесата?

Очите на Кралицата засвяткаха.

— Не знаем дали ще оживее. Аз вземам Търсача. Той трябва да си плати.

— Търсачът е моя собственост и на Господаря Рал. Той беше наказан и ще продължи да бъде наказван, докато Господарят Рал или аз го убием. Вие не можете да му сторите нищо, което да се сравни с онова, което вече му е сторено.

— Той трябва да бъде екзекутиран. Веднага.

Гласът на Дена беше леден като нощния въздух.

— Връщай се в замъка си, Кралице Милена, докато все още имаш замък.

Ричард видя ножа в ръката на Кралицата. Стражът, стоящ до него, откачи бойната си секира и я стисна в юмрук. Настъпи момент на кристална тишина.

Кралицата замахна с опакото на ръката си към Дена и посегна с ножа към Ричард. Дена без никакво усилие насочи Агиел към големите й гърди.

Докато стражът минаваше покрай Ричард, насочил секирата си към Дена, странната сила отново се надигна. Ричард се сля със силата. Той се вкопчи с една ръка за гърлото му, докато с другата го наръга с ножа си. Когато стражът нададе смъртен вик, Дена само небрежно хвърли поглед назад към него. Усмихна се и очите й се плъзнаха обратно върху Кралицата, която се тресеше, парализирана на място с Агиел, пъхнат между гърдите й. Дена изви Агиел. Кралицата моментално се строполи на земята.

Дена обърна святкащия си поглед към съветниците на Кралицата.

— Сърцето на Кралицата се пръсна — тя изви вежда. — Най-неочаквано. Моля ви, изразете съболезнованията ми на гражданите на Тамаранг за смъртта на тяхната владетелка. Предлагам ви да си намерите нова, която по-съвестно ще изпълнява заповедите на Господаря Рал.

Всички бързо се поклониха. Събудената в Ричард сила проблесна и изчезна. Усилието да попречи на стража беше отнело всичката му останала енергия. Треперещите му крака повече не можеха да го държат. Земята се надигна и го удари в лицето.

Дена го сграбчи за веригата близо до яката и повдигна главата му от земята.

— Не съм ти казвала да лягаш! Не си получил позволение! Стани!

Той не можеше да помръдне. Тя притисна Агиел към стомаха му, прокара го нагоре по гърдите му, към гърлото. Ричард се загърчи от болка, но не можеше да накара тялото си да изпълни желанието й.

— Съжалявам… — едва прошепна той.

Щом разбра, че той няма да може да се помръдне повече, Дена пусна главата му на земята и се обърна към стражите.

— Вкарайте го вътре.

Тя се качи след него, изкрещявайки на кочияша да тръгва, и затръшна вратата. Когато каретата потегли, Ричард се изправи на седалката.

— Моля ви, Господарке Дена — каза слято той, — простете ми, че ви измених, че не изпълних желанието ви. Съжалявам. За в бъдеще ще се справям по-добре. Моля ви, накажете ме, за да ме научите за в бъдеще да се справям по-добре.

Тя сграбчи веригата близо до яката му, кокалчетата й побеляха, повдигна го от седалката. Устните й се извиха в усмивка пред стиснатите зъби.

— Да не си посмял да ми умреш в ръцете, още не; първо имаш да свършиш някои неща.

Очите му се затвориха.

— Както заповядате… Господарке Дена.

Тя пусна веригата, хвана го за раменете, повали го на седалката и го целуна по челото.

— Сега имаш позволението ми да си починеш, любов моя. Пътят е дълъг. Ще имаш много време да почиваш, преди да започнем отново.

Ричард почувства пръстите й, галещи косата му, каретата, подскачаща по пътя, и заспа.

От време на време се будеше частично, но никога не идваше изцяло в съзнание. Понякога Дена сядаше до него и го оставяше да се облегне на нея, докато тя наливаше ядене в устата му. Дъвченето беше болезнено, струваше му повече усилия, отколкото можеше да направи. С всяка следваща лъжица трепваше, гладът му не беше достатъчно остър, за да го накара да превъзмогне болката в гърлото си, и той отвръщаше глава от лъжицата. Дена насърчително му шептеше нещо, увещавайки го да хапне заради нея. Да го направи заради нея беше единственото, което доведе до някакъв резултат.

Когато внезапно се будеше от някоя неравност по пътя, Ричард се вкопчваше в Дена, търсейки защита, сигурност, а тя му казваше, че няма нищо, да заспива отново. Усещаше, че понякога спи на земя, друг път в каретата. Не видя нищо от пейзажа наоколо, нито пък го интересуваше откъде минаваха. Щом тя беше до него, само това имаше значение; нямаше нищо по-важно от това да изпълнява всяко нейно нареждане. Един-два пъти се събуждаше бавно, осъзнавайки, че се е проснал на цялата седалка и е избутал Дена в ъгъла, и че тя е взела главата му в ръце и я гали. Когато се случеше така, се опитваше тя да не разбере, че се е събудил, за да не спира да го гали.

Когато това ставаше, чувстваше нейната успокоителна топлина, идваше и силата вътре в него. Не се опита да я овладее, да я хване; само го отбеляза като факт. Веднъж успя да разпознае силата, разбра какво е. Магията на меча.

Докато лежеше в скута й, отдал се на необходимостта си от Дена, магията беше на негова страна. Той докосваше тази магия, милваше я, усещаше силата й. Беше като силата, която го обладаваше, когато се готвеше да убие с меча, но и някак различна, как — той не можеше да каже. Не можеше да почувства силата, която познаваше преди. Сега тя беше притежание на Дена, но не и тази другата. Когато се опита да се вкопчи в магията, тя изчезна, изпари се. Някаква неясна част на съзнанието му се нуждаеше от помощта й, но тъй като не можеше да я контролира, не можеше да я извика на помощ, той загуби интереса си към нея.

С течение на времето раните му започнаха да заздравяват. С всяко следващо събуждане се чувстваше малко по-бодър. Когато Дена обяви, че са пристигнали на местоназначението си, той вече можеше да се изправя сам на крака, макар съзнанието му да не се беше прояснило напълно.

Тя го изведе от каретата в мрака. Той следваше с поглед стъпките й, като внимаваше веригата му, вързана на другия край на колана й, да увисне точно колкото трябва. Макар да не отделяше поглед от нея, забеляза къде влизаха. Беше огромен замък, пред който този в Тамаранг изглеждаше като малка къщичка. Зидовете му се извисяваха нагоре и опираха в нищото, кули и покриви достигаха главозамайваща височина. Мисълта му беше достатъчно ясна, за да разбере, че архитектурата на сградата е елегантна и изящна. Внушителна, но не груба, потискаща.

Дена го поведе през коридори от полиран мрамор и гранит. От двете им страни колони поддържаха огромни арки. Докато двамата все вървяха и вървяха, той почувства как силата му нараства. Само няколко дни по-рано нямаше да може да се държи на краката си за толкова дълго време.

Не видяха никой друг. Ричард гледаше плитката й, мислеше си колко е красива косата й, какъв щастливец е той да има такава другарка. При мисълта, че той се грижи за нея, силата му нарасна още повече. Преди да е успяла да потъне, замъглената, заключена за другите част на съзнанието му сграбчи тази сила, притисна я до себе си, докато останалата част мислеше колко много той обича Дена. Осъзнаването, че може да овладее силата, го накара да спре да мисли за нея, да се вкопчи в мисълта за бягство. Силата се изпари.

Сърцето му потъна в петите. Какво значение има, помисли си той; никога нямаше да може да избяга, пък и защо ли му е? Той беше другар на Дена. Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави без нейните наставления?

Дена влезе през една врата, която затвори зад гърба му. Един заострен в горната си част прозорец, над който се спускаха семпли завеси, беше отворен към тъмнината отвън. Имаше легло с две огромни възглавници, покрито с дебело одеяло. Подът беше от лакирани дъски. На масата до леглото бяха запалени лампи, имаше лампи и на масата със стола на другия край на стаята. В едната стена, близо до друга врата бяха вградени шкафове от тъмно дърво. На етажерка стояха дълбока купа и глинена стомна.

Дена откачи веригата му.

— Това са моите покои. След като си мой другар, ще ти бъде разрешено до спиш тук, ако ми доставиш удоволствие — тя закачи примката на долната табла на леглото, щракна с пръсти и посочи към пода под леглото.

— Тази нощ можеш да спиш тук. На земята.

Той погледна към пода. Агиел, поставен на рамото му, го накара да падне на колене.

— Казах на земята. Веднага.

— Да, Господарке Дена. Съжалявам, Господарке Дена.

— Изтощена съм. Тази нощ не искам да чуя нито гък повече от теб. Разбрано?

Той кимна, страхувайки се да изрази гласно съгласието си.

— Добре — тя се строполи по лице на леглото и заспа на мига.

Ричард разтърка болката от рамото си. Беше минало доста време, откакто тя не беше използвала Агиел върху него. Поне го направи така, че да не потече кръв. Може би, помисли си Ричард, не искаше да цапа покоите си. Не, Дена обичаше кръвта му. Той легна на пода. Знаеше, че утре тя ще му причини още болка. Опита се да не мисли за това; раните му тъкмо бяха започнали да заздравяват.

Събуди се преди нея; шокът от събуждането с Агиел беше нещо, което искаше да си спести. Чу се провлаченият вой на някаква камбана. Дена се събуди, изтегна се малко по гръб, без да каже нищо, след това седна на леглото и се наведе да види дали той се е събудил.

— Сутрешни отдавания — провъзгласи тя. — Това беше звънецът, повикването. След отдаванията ще има обучение.

— Да, Господарке Дена.

Тя закачи веригата му за колана си и отново го поведе през коридори до един площад на открито, заобиколен от колони, върху които се извисяваха арки. В центъра на площада, под открито небе, имаше бял пясък, върху който старателно бяха оформени концентрични окръжности, обикалящи около тъмен, насечен камък. Най-отгоре върху камъка имаше камбана — същата, която Ричард бе чул да бие преди малко. Между колоните върху плочките се виждаха коленичили хора, наведени напред така, че челата им да докосват земята.

Хората пееха в един глас.

— Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Те повтаряха отново и отново само това. Дена щракна с пръсти и му посочи пода. Ричард коленичи по примера на останалите. Дена коленичи до него и доближи чело до плочките. Започна да пее заедно с другите, но чу, че той не пее, и спря.

— Ще правиш това два часа — мрачно се намръщи тя. — Ако се наложи да ти напомням пак — стават шест.

— Да, Господарке Дена.

Той започна да пее с другите. За да може да произнесе думите, без да извика болката на магията, трябваше да се концентрира върху плитката на Дена. Нямаше представа колко дълго е продължило пеенето, но му се стори, че са минали два часа. От навеждането го заболя гърбът. Думите бяха все едни и същи. След известно време те се сляха в един общ безсмислен звук, който Ричард почувства като каша в устата си.

Камбаната удари два пъти, хората се изправиха на крака и се разпръснаха. Дена стана. Ричард остана на мястото си, тъй като не знаеше какво да направи. Знаеше, че може да си навлече неприятности, като не се изправя, но знаеше също, че ако се изправи, а не е трябвало, наказанието ще е много по-жестоко. Чу приближаващи се стъпки, но не вдигна глава.

Чу се дрезгав женски глас.

— Сестра Дена, колко се радвам да те видя отново при нас. Д’Хара беше самотно място без теб.

Д’Хара! Тази дума прониза мислите през замъгленото му съзнание. В същия миг той извика образа на плитката на Дена, която му даваше сигурност.

— Сестра Констанс. Хубаво е да се завърна у дома и да видя отново лицето ти.

Ричард разпозна нотките на искреност в гласа на Дена. Агиел докосна тила му, като отне въздуха му. Сякаш около врата му се затегна въже. По начина на употреба Ричард позна, че това не е Агиел на Дена.

— А какво имаме тук? — попита Констанс.

Тя махна Агиел. Закашлял се от болка, Ричард се опита да си поеме въздух. Дена му каза да се изправи и той го направи с желанието да се скрие зад нея. Констанс беше с цяла глава по-ниска от Дена, набитото й тяло беше облечено в кожа също като тази на Дена, само че кафява. Матовата й кафява коса беше също вързана на плитка, на която липсваше плътността на Денината. Изражението на лицето й беше такова, сякаш е яла нещо развалено.

Дена леко го перна по стомаха с опакото на ръката си.

— Новият ми другар.

— Другар — Констанс превъртя думата в устата си, сякаш беше горчива на вкус. — Кълна се, Дена, никога не съм могла да разбера как можеш да понесеш това да имаш другар. Само при мисълта за това ме заболява коремът. Та значи, Търсачът, както виждам по меча. Добър улов все пак. Сигурно не е било лесно.

Дена се усмихна самодоволно.

— Уби само двама от хората ми, преди да обърне магията си към мен. — Изненадата, изписана на лицето на Констанс, накара Дена да се засмее. — Той е от Западната земя.

Веждите на Констанс се повдигнаха.

— Не! — тя се вгледа в очите на Ричард. — Прекършен ли е?

— Да — каза Дена с въздишка. — Но все още ми дава повод да се усмихвам. Едва на сутрешните отдавания сме, а вече си спечели два допълнителни часа.

Лицето на Констанс грейна в широка усмивка.

— Имаш ли нещо против да намина?

Дена й се усмихна топло.

— Знаеш, че всичко мое е и твое, Констанс. Всъщност ще ми помагаш.

Констанс явно беше доволна и горда. За да потуши напиращия в душата му унищожителен гняв, Ричард трябваше да се концентрира върху плитката на Дена.

Дена се наведе към приятелката си.

— Всъщност само за теб, ако пожелаеш да го наемеш за през нощта, няма да възразя. — Констанс се стегна от отвращение. Дена се изсмя. — Който не е опитал, той не знае.

Констанс се намръщи.

— Ще извлека удоволствие от плътта му по друг начин. Ще отида да си сложа червените дрехи и те чакам там.

— Не… кафявите засега са добре.

Констанс се вгледа в лицето й.

— Не приличаш на себе си, Дена.

— Имам си причини. Освен това самият Господар Рал ме изпрати за него.

— Самият Господар Рал. Както искаш в такъв случай. В крайна сметка нали си е твой, можеш да правиш с него каквото си поискаш.

Залата за обучение беше обикновена квадратна стая със стени и под от сив гранит и пресечен от греди таван. На влизане Констанс го спъна. Той падна по лице. Преди да е успял да го спре, гневът му избухна. Тя стоеше над него, доволна от себе си, гледайки как се мъчи да се овладее.

Дена сложи на ръцете му някакъв механизъм, който държеше китките и лактите му плътно допрени едни към други зад гърба му. Механизмът беше закачен за едно въже, провряно през макара на тавана, което се връзваше за стената. Дена го задърпа нагоре, докато накрая се наложи той да застане на пръсти, и едва после върза въжето за стената. Болката в раменете му беше мъчителна, спираше дъха му, а Дена дори не беше докоснала Агиел до тялото му. Ричард беше безпомощен, не можеше да пази равновесие и се гърчеше от болка още преди тя да е започнала. Настроението му помръкна.

Дена седна на един стол край стената и каза на Констанс, че може да се забавлява. Когато Дена го обучаваше, на лицето й често имаше усмивка. Констанс не се усмихна нито веднъж. Тя се зае с работата си бавно и методично, плитката й се разхлаби, лицето й за нула време плувна в пот. Тя не промени нито веднъж докосванията с Агиел. Всеки път едно и също, всеки път силно, грубо, ядосано. Ричард нямаше време да предвиди действията й; нямаше миг почивка. Тя работеше ритмично, без минутка покой. Но не предизвикваше кървене. Усмивката не слизаше от лицето на Дена, докато седеше на облегнатия в стената стол. Констанс най-после спря, Ричард едва си поемаше дъх, стенейки.

— Добре се справя. Отдавна не съм имала толкова дълъг сеанс. Всичките кученца, които ми се падат напоследък, се сгърчват още на първия път.

Столът се строполи на земята, като с трясък падна на предните си крака.

— Може би ще мога да ти помогна, сестро Констанс. Нека ти покажа къде не му харесва.

Дена застана зад него и спря, като го накара да тръпне в очакване какво ще последва. Докато дишаше тежко, Агиел се заби в една нежна точка от дясната му страна. Тя задържа там и натисна, което предизвика силния му крясък. Не можеше да удържи тежестта си, а въжето дърпаше раменете му толкова силно, че Ричард си помисли, че ръцете му ще излязат от ябълките. Със злобна усмивка Дена притискаше Агиел на мястото, докато Ричард зарева с глас.

— Моля ви, Господарке Дена — стенеше той. — Моля ви.

Тя дръпна Агиел.

— Виждаш ли?

Констанс поклати глава.

— Как ми се ще да имам твоя талант, Дена.

— Ето още едно такова място. — Тя го накара да закрещи пак. — А също и тук, и тук — тя го заобиколи и му се усмихна. — Нямаш нищо против да покажа на Констанс твоите специални малки местенца, нали?

— Моля ви, Господарке Дена, недейте. Толкова много боли.

— Ето, виждаш ли? Той изобщо не възразява.

Тя се върна на стола си, а по лицето на Ричард затекоха сълзи. Констанс така и не се усмихна; просто се залови за работа и също успя да го накара да се моли, останал без дъх. Но тъй като тя никога не променяше натиска, никога не отхлабваше хватката си, правеше нещата по-лоши. Не му даваше и секунда почивка. Ричард се ужасяваше от нейното докосване. Понякога Дена проявяваше странно чувство на състрадание. Не и Констанс. Когато преминаваше определена граница, Дена й казваше да спре, да изчака минутка и я учеше как да не го осакати. Констанс се съобразяваше със желанията й и оставяше Дена да избира как точно да му причиняват болка.

— Няма смисъл да стоиш тук, Дена, ако имаш да вършиш работа. Нямам нищо против.

Ричард бе обзет от страх и паника. Не искаше Дена да го оставя сам с Констанс. Знаеше, че тя иска да прави с него неща, които Дена не би й позволила. Не знаеше точно какви, но се страхуваше от тях.

— Друг път ще те оставя сама с него… за да правиш нещата, както ти пожелаеш… но днес ще остана.

Ричард се постара по нищо да не проличи, че изпита облекчение. Констанс се зае отново с работата си.

След още известно време застана зад гърба му и го сграбчи за косата, като дръпна главата му назад, здраво. Ричард прекрасно знаеше какво значи да дръпнат главата му назад по този начин. Спомни си болката от онова, което тя се готвеше да направи. Болката от Агиел, пъхнат в ухото. Затрепери неконтролируемо, от страх не можеше да си поеме дъх.

Дена стана от стола.

— Не прави това, Констанс.

Констанс стисна зъби, не сваляше поглед от него, главата му отиде още по-назад.

— Защо не? Ти със сигурност си го правила?

— Да, просто не искам ти да го правиш, това е всичко. Господарят Рал още не е говорил с него. Не искам да поемам никакъв риск.

Констанс се усмихна кисело.

— Дена, нека го направим заедно, по едно и също време. Ти и аз. Както едно време.

— Казах ти, Господарят Рал иска да говори с него.

— След това?

Констанс кимна и пусна главата му.

— Да не си мислиш, че си се отървал леко? — намръщи се тя срещу него. — Рано или късно ще останем насаме и тогава ще извлека удоволствието си от теб.

— Да, Господарке Констанс — дрезгаво прошепна той.

Щом свършиха с обучението, отидоха да обядват. Ричард ги следваше с верига, закачена за колана на Дена. Трапезарията изглеждаше приятна с изчистения си стил с дъбови стени, издигащи се над бял мраморен под. От масите, на които се хранеха хора, се чуваха разнообразни разговори. Сядайки, Дена щракна с пръсти и посочи пода зад стола си. Прислужници сервираха храна на двете Морещици, но не и на Ричард. Обядът се състоеше от вкусна на вид супа, сирене, черен хляб и плодове. Ароматните миризми разсейваха Ричард. Месо не се сервираше. По средата на обяда си Дена се извърна към него и го уведоми, че днес обяд не му се полага заради двата часа, които си беше спечелил сутринта. Каза още, че ако се държи добре, ще получи вечеря.

Прекараха следобеда в отдавания, а след това — няколко часа обучение. Дена и Констанс си поделиха работата. Ричард положи всички усилия да не сбърка някъде и за вечеря беше възнаграден с купа ориз, поръсен със зеленчуци. След вечеря имаше още отдавания и още обучение, докато най-после оставиха Констанс и се завърнаха в покоите на Дена. Ричард беше смъртно уморен и се препъваше от болка.

— Искам да взема вана — каза тя. Показа му една стая, опираща в нейната. Беше малка, в нея нямаше нищо друго освен едно въже, за което беше вързан оня механизъм, окачен на тавана, в другия й край имаше вана. Каза му, че стаята се използва за обучение в случаите, когато трябваше да го обучава веднага, а не искаше да пръска стаята си с кръв, или пък ако иска да го остави да виси за през нощта. Обеща му да прекарат доста време в малката стаичка.

Накара го да довлече ваната до леглото й. Той взе кофата, която беше оставена вътре и му беше казано къде да отиде за гореща вода. Не биваше да говори с никой, дори и да го заговорят, трябваше да тича натам и обратно, та водата й да не изстине, преди ваната да се е напълнила. Каза му, че ако не изпълни указанията й точно, докато е извън погледа й, болката на магията ще го повали, а ако се наложеше да излиза да го търси, щеше много да съжалява, че я е разочаровал. Той тържествено се закле да изпълни всичко точно. Мястото, от където трябваше да носи горещата вода — горещ извор в басейн, ограден от бели мраморни седалки, беше доста далеч. Когато напълни ваната, Ричард беше напълно изтощен и плувнал в пот.

Докато тя седеше и се киснеше във ваната, Ричард търкаше гърба й, решеше косата й и й помагаше да я измие.

Дена отпусна ръце през ваната, облегна глава назад и затвори очи, отпускайки се, докато той клечеше край нея, в случай, че тя пожелае нещо.

— Констанс не ти хареса, нали?

Ричард не знаеше какво да отговори. Не искаше да каже нищо лошо за приятелката й, но излъжеше ли, щеше да бъде наказан.

— Аз… се страхувам от нея, Господарке Дена.

Дена се усмихна, без да отваря очи.

— Умен отговор, любов моя. Не се опитваш да ме ласкаеш, нали?

— Не, Господарке Дена. Казвам ви истината.

— Добре. Трябва да се страхуваш от нея. Тя мрази мъжете. Всеки път, когато убива някой мъж, крещи името на онзи, който пръв я е прекършил — Растин. Спомняш ли си, когато ти казах за онзи, който пръв ме прекърши, той беше учителят на Констанс. Казваше се Растин. Той прекърши и нея. Именно Констанс ми каза как да го убия. Готова съм на всичко за нея. И понеже убих мъжа, когото толкова много мразеше, и тя е готова на всичко за мен.

— Да, Господарке Дена. Но, Господарке Дена, моля ви, не ме оставяйте насаме с нея.

— Предлагам ти да бъдеш много внимателен в задълженията си. Ако е така и ако не си спечелиш твърде много време, ще оставам с теб винаги когато те обучава тя. Разбираш ли? Разбираш ли какъв късмет имаш да ти се падне мила господарка?

— Да, Господарке Дена, благодаря ви, задето ме обучавате. Вие сте надарен учител.

Тя отвори едното си око, сякаш за да провери дали по лицето му няма следа от подмазвачество. Нямаше.

— Дай ми кърпа и остави дрехите ми за спане на масата до леглото.

Ричард й помогна да изсуши косата си. Дена не облече дрехите си за спане, а се излегна гола на леглото, оставяйки влажната си коса да се разпилее по възглавницата й.

— Иди да духнеш лампата на оная маса — той го направи на мига. — И ми донеси Агиел, любов моя.

Ричард потръпна. Мразеше да го кара да й носи Агиел; от всяко докосване до него болеше. Страхувайки се до какво може да доведе по-нататъшното колебание, той стисна зъби, вдигна го и й го донесе с разтворени длани. Болката завибрира в лактите и раменете му. Тя беше вдигнала възглавниците, опрени на горната табла на леглото, и леко се беше изправила с поглед, забит в него. Когато взе Агиел от ръката му, Ричард дълбоко въздъхна.

— Господарке Дена, вас защо не ви боли, когато го пипате?

— Боли ме също както и теб. Боли ме, защото с него са ме обучавали.

Той отвори широко очи.

— Искате да кажете, че през цялото време, докато го носите, ви боли? През цялото време, докато ме обучавате?

Тя кимна и го претърколи в ръцете си, като за секунда отмести очи от неговите. Леко му се намръщи и веднага след това се усмихна.

— Рядко оставам без болка от един или друг вид. Точно затова отнема години, за да се обучи една Морещица — да се научи да се справя с болката. Предполагам, че това е и причината само жени да стават Морещици; мъжете са твърде слаби. Веригата около китката ми позволява да отхлабвам болката; когато Агиел виси на ръката ми, не боли. Но когато го използвам върху някой, причинява постоянна болка.

— Досега не съм знаел. — Вътрешностите на Ричард се сгърчиха от болка. — Съжалявам, Господарке Дена. Съжалявам, че ви боли, че за да ме обучите, изпитвате страдание.

— Болката има свое собствено очарование, моя любов. Това е едно от нещата, на които те уча. А сега е време за нов урок — тя плъзна поглед по тялото му. — Стига сме говорили.

Ричард разпозна погледа в очите й, забързаното й дишане.

— Но, Господарке Дена, вие току-що се изкъпахте, а аз съм цял в пот.

Устата й се изкриви в лека усмивка.

— Харесва ми потта ти.

Без да сваля очи от неговите, тя стисна Агиел между зъбите си.

Дните се нижеха убийствено еднообразни. Отдаванията не пречеха по никакъв начин на Ричард, защото докато те траеха, не го обучаваха, не го болеше. Но мразеше да произнася думите и се налагаше да се концентрира върху плитката на Дена през цялото време, докато пееше. Да повтаря едно и също час след час, на колене, с опряна в плочките глава беше не по-малко затормозяващо. Ричард установи, че нощем се буди, повтаряйки думите. Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Дена престана да се облича в червено; вместо това носеше бяла кожа. Каза му, че това било жест, означаващ, че той е прекършен, че е взет за другар, и че за да покаже силата си над него, тя е избрала да не го кара да кърви. На Констанс това не й харесваше. Що се отнася до Ричард, за него нямаше кой знае каква разлика; усещането от Агиел беше все същото, независимо дали се стига до кръв или не. Констанс беше с Дена горе-долу половината време, като от време на време отиваше да се заеме с обучението на някое ново кученце. Констанс все по-настоятелно молеше Дена да я остави насаме с него, но Дена все не разрешаваше. Констанс влагаше всичко от себе си в неговото обучение. Колкото повече Ричард започваше да я опознава, толкова повече се ужасяваше от нея. Дена му се усмихваше всеки път, когато казваше на Констанс да поеме нещата.

Един ден след следобедните отдавания, когато Констанс беше отишла да обучава някой друг, Дена го заведе в малката стаичка зад покоите си, за да проведат следобедното обучение там. Тя го изпъна на въжето, така че Ричард едва докосваше с пръсти земята.

— Господарке Дена, с ваше позволение, бихте ли разрешили на Господарката Констанс да поеме изцяло обучението ми оттук нататък?

Този въпрос предизвика неочакван за него ефект. Вбеси я. Тя го гледаше бясно, лицето й стана мораво-червено; след това започна да го удря с Агиел, да го пробожда с него, да му крещи, да му казва какво нищожество е, колко е незначителен, как й е писнало от приказките му. Дена беше силна и го удряше с Агиел с всичка сила. Удряше, без да спира.

Ричард не помнеше някога да е била по-ядосана, по-сурова, по-жестока. Скоро съзнанието му се изпразни, не знаеше дори къде е. Изпадна в конвулсии от болка. Не можеше да продума нито дума, да я помоли да спре, през по-голямата част от времето не можеше дори да диша. Тя не забавяше темпото, не се изморяваше. Само изглеждаше още по-ядосана, докато го удряше. Той видя кръв по пода, много кръв. Опръска от горе до долу бялата кожа. Гърдите й се повдигаха от напрежението, от яростта. Плитката й се разхлаби.

Дена го сграбчи за косата и дръпна главата му назад. Без да го предупреди, напъха Агиел в ухото му по-здраво откогато и да било. После повтори отново и отново. Времето се превърна в безкрайност. Ричард вече не знаеше кой е, какво става. Вече не се опитваше да се моли, да плаче, да се държи.

Тя спря и се изправи до него, задъхана от усилието.

— Отивам на вечеря. — Той усети болката на магията да се излива върху него. Опита се да си поеме въздух с широко отворени очи. — Докато ме няма и си почивам, оставям болката на магията в теб. Няма да можеш да изгубиш съзнание, нито да я спреш. Ако изпуснеш гнева си, ще стане още по-лошо. Ще го изпуснеш, обещавам ти.

Дена отиде до въжето и започна да го стяга, докато краката му вече не допираха пода. Ричард изкрещя. Почувства, че ръцете му ще се счупят.

— Приятно прекарване — тя се обърна на пети и излезе.

Ричард се крепеше на ръба между съзнанието и лудостта, болката, която разяждаше тялото му, го правеше неспособен да контролира гнева си точно както тя беше обещала. Пламъците й го поглъщаха. Никога не се бе чувствал толкова самотен, толкова безпомощен, а болката не му позволяваше дори да заплаче; единственото, което му оставаше, бе да се гърчи за глътка въздух.

Нямаше представа колко време е сам. Разбра само, че внезапно се свлича на пода, след това усети ботушите на Дена от двете страни на главата му и я видя изправена върху него. Тя прекрати болката на магията, но ръцете му все още бяха вързани безпомощно на гърба и врящият ад на болката в раменете му не престана. Той заплака с лице към кървавия под, а тя стоеше надвесена над него.

— Вече ти казах — изсъска тя през зъби, — ти си мой другар за цял живот. — Той чуваше тежкото й дишане, яростта й. — Преди да ти покажа още по-лоши неща, такива, че няма да можеш да говориш, искам да ми кажеш защо ме помоли Констанс да те обучава вместо мен.

Той се закашля в кръв, опитвайки се да говори.

— Това не е начинът да говориш с мен! На колене! Веднага!

Той се опита да се изправи на колене, но с ръцете на гърба му беше невъзможно. Дена го сграбчи за косата и го вдигна. Замаян, той се строполи върху нея, с лице срещу все още топлата кръв по корема й. Собствената си кръв.

Тя го отдалечи от себе си с върха на Агиел, опрян в челото му. Това накара очите му да се отворят. Той вдигна поглед към нея, готов да отговори.

Дена го перна през лицето с опакото на ръката си.

— Когато говориш с мен, гледай в земята! Никой не ти е дал разрешение да ме гледаш! — Ричард погледна в ботушите й. — Бавиш се! Отговори на въпроса ми!

Ричард изкашля още кръв; тя потече по брадичката му и той с мъка се въздържа да не повърне.

— Защото, Господарке Дена — дрезгаво каза той, — зная, че ви боли, когато пипате Агиел. Зная, че ви боли, когато ме обучавате. Исках Господарката Констанс да го прави, за да ви спестя болката. Не искам да ви боли. Зная какво е да те боли; вие ме научихте. Вече достатъчно ви е боляло; не искам повече да ви боли. Предпочитам Господарката Констанс да ме наказва, вместо да ви боли вас.

Той с усилия пазеше равновесие на колене. Настъпи продължителна тишина. Ричард гледаше втренчено в ботушите й и от време на време се закашляше леко, опитвайки се да диша въпреки болката в раменете. Сякаш тази тишина никога нямаше да свърши. Той нямаше представа какво ще направи Дена с него в следващия момент.

— Не те разбирам, Ричард Сайфър — каза меко тя най-после, яростта беше изчезнала от гласа й. — Мътните ме взели, не те разбирам.

Дена мина зад него и откачи механизма, който държеше ръцете му, след това излезе от стаята, без да каже нито дума повече. Ричард не можеше да изправи ръцете си нормално и се строполи по лице на пода. Не се опита да се изправи, само заплака в локвата кръв.

След известно време чу камбаната, която ги призоваваше на вечерно отдаване. Дена влезе в стаята, седна до него на пода, нежно го обгърна с ръце, помагайки му да се изправи.

— Нямаме право да пропускаме отдаване — обясни му с тих глас и закачи веригата за колана си.

Видът на кръвта, опръскала обилно бялата й кожа, беше шокиращ. Петна кръв имаше дори по лицето и косата й. Докато вървяха към залата за отдавания, хора, с които тя обикновено говореше, отвръщаха очи и й правеха път. Когато коленичи с лице, опряно до земята, ребрата го заболяха така, че едва си поемаше дъх, камо ли да пее. Нямаше представа дали произнася правилно думите, но Дена не го поправи, така че той просто продължи. Как успя да стои изправен през цялото време, без да се строполи на земята — това не знаеше.

Когато камбаната иззвъня два пъти, Дена се изправи, но не му помогна. Появи се Констанс, на лицето й имаше усмивка — нещо рядко срещано при нея.

— Виж ти, виж, Дена, явно добре си се позабавлявала. — Констанс го перна през лицето с опакото на ръката си, но той успя да се задържи на крака. — Лошо момче, а?

— Да, Господарке Констанс.

— Много лошо, както виждам. Колко приятно — жадните й очи се обърнаха към Дена. — Аз съм свободна. Хайде да му покажем на какво са способни две Морещици.

— Не, не тази вечер, Констанс.

— Не? Какво искаш да кажеш с това „не“?

Дена избухна.

— Искам да кажа не! Той е мой другар и аз го връщам обратно, за да го обучавам като такъв! Искаш ли да дойдеш да погледаш, докато лежа със своя другар! Желаеш ли освен това да погледаш какво правя, когато пъхна Агиел между зъбите си!

Ричард потъна. Тя значи това е планирала. Ако го направи тази нощ, след като той вече беше в такова състояние…

Хора в бели роби — Дена ги беше нарекла мисионери — ги гледаха. Констанс ги стрелна с огнен поглед и те се разбързаха по пътя си. Лицата и на двете жени бяха червени — на Дена от ярост, на Констанс от неудобство.

— Разбира се, че не, Дена — каза тя тихо. — Съжалявам. Не знаех. Ще те оставя да си вършиш работата — тя мазно се ухили на Ричард. — Май вече доста си го загазил, момчето ми. Надявам се, че ще се справиш със задълженията си.

Тя го ръгна в корема с Агиел и си тръгна. Замаян, Ричард се хвана за мястото, стенейки. Ръката на Дена се пъхна под мишницата му и го подкрепи. Дена ядно изгледа отдалечаващата се Констанс, след това тръгна, като очакваше Ричард да я последва. Той го направи.

Когато отново бяха в покоите на Дена, тя му подаде кофата. Ричард едва не припадна при мисълта, че ще трябва да напълни ваната й.

Гласът й беше спокоен.

— Иди и донеси една кофа гореща вода.

Ричард едва не умря от облекчение, когато чу, че няма да пълни ваната. Малко объркан, донесе водата. Тя явно беше ядосана, но гневът й не беше насочен към него. След като остави кофата на пода, зачака със сведени надолу очи. Дена донесе стола. Ричард се изненада, че не накара него да го донесе.

— Седни. — Тя отиде до масата край леглото си и се върна с една круша. За момент я погледа в ръката си, като я обръщаше от всички страни и я търкаше на места с палеца си, после му я подаде.

— Донесох това след вечеря. Но вече не съм гладна. Ти не си вечерял; изяж я.

Ричард погледна крушата в протегнатата й ръка.

— Не, Господарке Дена. Тя си е ваша. Не е моя.

— Знам чия е, Ричард — гласът й все още беше спокоен. — Направи каквото ти казвам.

Той взе крушата и я изяде цялата, със семките. Дена коленичи и започна да го мие. Той нямаше представа какво става, но от водата го болеше, макар че не можеше изобщо да се сравни с Агиел. Запита се защо ли го прави, когато вече беше време за следващото обучение.

Дена явно подразбра мислите му.

— Боли ме кръстът.

— Съжалявам, Господарке Дена. Аз съм виновен за това с моето поведение.

— Мълчи — нежно каза тя. — Искам да легна на нещо твърдо, за гърба. Ще спя на земята. Щом като ще спя на земята, ти ще трябва да спиш на леглото ми, а не искам да го оцапаш с кръв.

Ричард беше малко объркан. Подът със сигурност беше достатъчно голям и за двама им, освен това тя със сигурност беше цапала и друг път леглото си с неговата кръв. Никога досега това не я беше притеснявало. Той реши, че моментът не е подходящ за въпроси, така че не попита нищо.

— Добре — каза тя, щом привърши, — влизай в леглото.

Той легна под погледа й. Примирено взе Агиел от масата до леглото и й го подаде, усети болка в ръката си. Искаше му се тази нощ да не му причинява това.

Дена взе Агиел от ръката му и го върна обратно на масата.

— Не тази нощ. Вече ти казах, боли ме кръстът. — Тя духна лампата. — Заспивай.

Чу я да ляга на пода, прошепвайки си някаква клетва. Беше твърде изморен, за да може да мисли, и заспа бързо.

Щом призивът на камбаната го събуди, Дена вече беше станала. Беше почистила кръвта от белите си дрехи и притегнала плитката си. На път за отдаванията не му каза нищо. Беше болезнено за него да коленичи и когато свършиха, се зарадва. Не видя Констанс. Вървейки след Дена, тръгна да завива към залата за обучение, но тя не се насочи натам и веригата се опъна. Болката го накара да спре.

— Не отиваме натам — каза тя.

— Да, Господарке Дена.

Тя продължи напред по безкрайни коридори, след това го погледна нетърпеливо.

— Върви близо до мен. Отиваме на разходка. Понякога обичам да го правя. Когато ме боли гърбът. Помага.

— Съжалявам, Господарке Дена. Надявах се, че тази сутрин ще сте по-добре.

Тя го погледна, след това се обърна напред.

— Но не съм. Така че ще се поразходим.

Ричард никога не се беше отдалечавал повече от покоите на Дена. Очите му бавно се плъзгаха по новите гледки. От време на време виждаше места съвсем същите като онова, където правеха отдаванията си, отворени към небето и слънцето, всяко с по един камък в центъра, върху който имаше камбана. На някои от тях вместо пясък имаше трева, в някои дори басейн с вода, в центъра на който стоеше камъкът. В чистата вода се плъзгаха рояци риби. Коридорите понякога бяха просторни като зали, с цветни плочки по пода, осеяни с арки и колони и с губещи се нагоре тавани. Светлината нахлуваше щедро в тези помещения и те се насищаха с простор и въздух.

Навсякъде имаше хора, повечето облечени в бели или не крещящи на цвят роби. Като че ли никой от тях никога не се забързваше, макар повечето явно бяха тръгнали с определена цел, имаше обаче и хора, насядали по мраморните пейки. Ричард видя няколко войници. Повечето минаваха покрай тях с Дена, сякаш двамата бяха невидими, но неколцина се усмихнаха и размениха поздрав с нея.

Размерът на това място беше поразителен; коридори и коридорчета се губеха в далечината. Широки стълбища водеха нагоре или надолу към незнайни пространства в огромната сграда. В един от коридорите бяха подредени статуи на голи хора в горди пози. Статуите бяха изработени от гравиран и полиран камък, предимно бял, понякога с инкрустации от злато, но винаги поне два пъти по-големи от Ричард. Ричард не видя нито едно мрачно или грозно, или мръсно кътче; всичко, което срещаше погледът му, беше красиво. Звукът от стъпките на минаващите хора отекваше по коридорите като божествен шепот. Ричард се запита как ли се измисля такава необозримо огромна сграда, още повече как ли се строи. Сигурно това е продължило с поколения.

Дена го изведе на просторен площад, отворен към небето. От мъхестата земя в цял ръст се издигаха дървета, а пътека от кафяви глинени плочки пресичаше през средата вътрешната горичка. Докато вървяха по пътеката, Ричард оглеждаше дърветата. Бяха прекрасни, макар и без листа.

Дена го погледна.

— Дърветата ти харесват, нали?

Той кимна, оглеждайки се около себе си.

— Много, Господарке Дена — прошепна.

— Защо ти харесват?

Ричард се замисли за миг.

— Сигурно защото са част от миналото ми. Смътно си спомням, че някога бях водач. Горски водач, струва ми се. Но не помня много от онова време, Господарке Дена. Освен че обичам гората.

— Когато си прекършен, забравяш някои неща от миналото си — тихо каза тя. — Колкото повече те обучавам, толкова повече ще забравяш миналото си, освен някои неща, за които ще те питам специално. Скоро вече няма да помниш нищо.

— Да, Господарке Дена. Господарке Дена, какво е това място?

— Нарича се Народен дворец. То е седалището на силата в Д’Хара. Домът на Господаря Рал.

Обядваха на място, различно от обичайното за обяд. Тя му даде да седне на стол; той не разбра защо. Отидоха на следобедни отдавания на едно от местата с вода вместо пясък, а след отдаването се разходиха още малко из просторните коридори, за да се върнат на позната територия за вечеря. От разходката Ричард се почувства по-добре. Мускулите му имаха нужда от разтягане.

След вечерното отдаване в малката стаичка до покоите й Дена сключи ръцете му зад гърба с механизма и го изпъна на въжето, но не толкова, че да увисне на тежестта си. Въпреки това той отново почувства болката във възпалените си стави, но потръпна съвсем леко.

— Гърбът ви по-добре ли е, Господарке Дена? Разходката помогна ли?

— Няма нещо, което да не мога да понеса.

Тя бавно го заобиколи, забила поглед в земята. Най-после спря пред него, превъртайки Агиел в ръцете си известно време, гледайки го втренчено.

Не повдигна поглед. Гласът й беше малко по-силен от шепот.

— Кажи ми, че ме смяташ за грозна.

Той задържа погледа си върху нея, докато очите й най-накрая се плъзнаха към неговите.

— Не. Това би било лъжа.

На устните й се изписа тъжна усмивка.

— Направи грешка, любов моя. Не се подчини на директна моя заповед, освен това забрави обръщението.

— Знам, Господарке Дена.

Тя затвори очи, но гласът й малко укрепна.

— Ти ми носиш само беди. Не знам защо Господарят Рал ме натовари с твоето обучение. Спечели си два часа.

Тя му даде спечелените два часа, но не с обичайното усърдие, въпреки това достатъчно, за да го накара да заплаче от болка. След обучението му каза, че гърбът все още я боли, и отново спа на пода, заповядвайки му да легне в леглото й.

Следващите няколко дни преминаха към обичайния график, обучението не беше толкова продължително и мъчително както в началото, освен когато идваше Констанс. Дена я наблюдаваше внимателно, направлявайки я повече от преди. На Констанс това не й харесваше и понякога хвърляше на Дена гневни погледи. Когато Констанс беше по-груба, отколкото Дена позволяваше, на следващия сеанс тя не биваше поканена.

Благодарение на по-лекото обучение, главата му започна да се прояснява, започна да си спомня някои неща, неща от миналото си. На няколко пъти, когато Дена я болеше гърбът, правеха дълги разходки, разглеждайки различни, впечатляващо красиви места.

Веднъж, след едно следобедно отдаване, Констанс я попита дали може да дойде за обучението. Дена се усмихна и каза да. Констанс я помоли тя да проведе сеанса и получи позволение. Беше по-груба от обикновено и причини на Ричард продължителни болки, по бузите му потекоха ручеи от сълзи. Ричард се надяваше Дена да прекъсне това, тъй като вече беше на ръба на издръжливостта си. Щом Дена стана от стола си, в стаята влезе един мъж.

— Господарке Дена, Господарят Рал ви вика.

— Кога?

— Веднага.

Дена въздъхна.

— Констанс, ще довършиш ли сеанса?

Констанс се вгледа в очите на Ричард и се усмихна.

— Ами, разбира се, Дена.

Ричард изпадна в ужас, но не посмя да каже нищо.

— Времето му почти изтече, когато свършиш, просто го заведи в покоите ми и го остави там. Сигурна съм, че няма да се забавя.

— С удоволствие, Дена. Можеш да разчиташ на мен.

Дена тръгна да излиза. Констанс му се ухили злобно с приближено до неговото лице. Сграбчи го за колана и го откопча. Ричард едва дишаше.

— Констанс — върна се в стаята Дена. — Не искам да правиш това.

Констанс попадна натясно.

— В твое отсъствие аз ще се грижа за него и ще правя каквото си искам.

Дена се върна и приближи лицето си до нейното.

— Той е моят другар и аз ти казвам, че не искам да правиш това. Освен това не желая да поставяш Агиел в ухото му.

— Ще направя каквото…

— Няма. — Дена стисна зъби и сведе поглед към по-ниската жена. — Аз съм тази, която пое наказанието върху себе си, когато убихме Растин. Аз. Не ти и аз. Само аз. Никога досега не съм го правила на въпрос, но сега ти го припомням. Знаеш какво направиха с мен, а аз не им казах, че и ти си имала участие в това. Той е моят другар, а аз съм неговата Морещица. Не ти. Аз. Ще се съобразяваш с желанията ми или помежду ни ще се появи проблем.

— Добре, Дена — изфуча Констанс. — Добре. Ще се съобразявам с желанията ти.

Дена все още не сваляше гневния си поглед от нея.

— Гледай да го направиш, сестро Констанс.

Констанс привърши обучението, влагайки всичко от себе си, макар да държеше Агиел предимно там, където искаше Дена. Ричард знаеше, че обучението просрочва полагащото му се време. Когато го заведе обратно в покоите на Дена, тя цял час му удряше плесници, след което закачи веригата му за долната табла на леглото и му каза да стои прав, докато Дена се върне.

Констанс доближи лицето си до неговото колкото можеше повече, като се има предвид височината й, и го стисна между краката си.

— Пази си го добре — озъби му се тя. — Не ти остава още дълго време да го имаш. Имам причини да мисля, че Господарят Рал скоро ще те пренасочи към мен, а когато това стане, ще ти поразбъркам анатомията. — Лицето й цъфна в злобна усмивка. — И хич не си мисли, че ще ти достави удоволствие.

Гневът му избухна, предизвиквайки болката на магията. Тя го повали на колене. Напускайки стаята, Констанс се изсмя. Той успя да овладее гнева си, но докато стоеше прав, болката не утихна.

През прозореца нахлуваше топла слънчева светлина. Той се надяваше Дена скоро да се върне. Слънцето залезе. Времето за вечеря дойде и отмина. Дена все още не се връщаше. Ричард започна да се притеснява. Имаше предчувствие, че нещо не е наред. Чу камбаната за вечерно отдаване, но нямаше как да се отзове, тъй като беше вързан за леглото. Запита се дали трябва да коленичи където е, но установи, че няма как да го направи; беше му заповядано да стои прав. Помисли си, че въпреки всичко трябва да започне да пее отдаването, но реши, че тук никой няма да го чуе, така че нямаше да има значение.

Отвън прозореца отдавна се беше стъмнило, но за щастие лампите бяха запалени и поне не се наложи да стои прав в тъмнината. Двете камбани отбелязаха края на вечерното отдаване. Дена още я нямаше. Времето му за обучение дойде и си отиде. Дена още я нямаше. Ричард изпадна в ужас.

Най-после чу да се отваря вратата. Дена влезе с наведена глава, вървеше вдървено. Плитката й беше разпусната и косата й падаше свободно. Тя внимателно затвори вратата зад себе си. Ричард забеляза, че кожата й има пепеляв цвят, очите й бяха навлажнени. Не го погледна.

— Ричард — едва промълви тя, — напълни ми ваната. Моля те! Имам нужда от вана, точно сега се чувствам толкова мръсна.

— Разбира се, Господарке Дена.

Той издърпа ваната и се затича с всичка сила да я напълни. Едва ли някога беше бързал толкова много. Докато той пълнеше кофа след кофа, тя стоеше и го гледаше. Когато той свърши, застана срещу нея в очакване, задъхан.

Треперещите й пръсти започнаха да откопчават кожената й дреха.

— Ще ми помогнеш ли? Не мисля, че ще се справя сама.

Той я разкопча, а тя потръпваше под пръстите му. Ричард подскочи назад, когато се наложи да отлепи дрехата от гърба й; с плата се отдели и част от кожата й. Сърцето му биеше лудо. Дена беше покрита със следи от бич от главата до петите. Ричард беше ужасен, заболя го от мъка по нея, от болката, която тя изпитваше. Очите му се напълниха със сълзи. В него се надигна силата. Той не й обърна внимание.

— Господарке Дена, кой направи това с вас? — попита той.

— Господарят Рал. Заслужих си го.

Той я хвана за ръцете и й помогна да влезе във ваната. Потапяйки се бавно в горещата вода, тя простена тихо и седна вдървено.

— Господарке Дена, защо го направи той?

Когато Ричард допря насапунисаната кърпа до гърба й, тя потръпна.

— Констанс му е казала, че се държа много свободно с теб. Заслужих си го. Бях небрежна в обучението ти. Аз съм Морещица. Трябваше да се справя по-добре. Получих си заслуженото.

— Вие не заслужавате това, Господарке Дена, аз би трябвало да поема това наказание. Не вие.

Докато се държеше отстрани за ваната, ръцете й трепереха, а той внимателно я къпеше. Нежно избърса потта от пребледнялото й лице. През цялото време, докато й помагаше, тя гледаше втренчено пред себе си, по бузите й се изтърколиха няколко сълзи.

Устната й затрепери.

— Утре Господарят Рал ще те види. — За секунда ръката му спря да се движи. — Съжалявам, Ричард. Ще трябва да отговориш на въпросите му.

Той вдигна поглед към лицето й, но тя не отвърна на погледа му.

— Да, Господарке Дена. — Той я обливаше с шепи вода. — Нека ви изсуша. — Направи го възможно най-внимателно. — Искате ли да седнете, Господарке Дена?

Тя му се усмихна объркано.

— Не мисля, че ми се иска точно сега — Дена сковано извърна глава. — Ей там. Ще легна на леглото. — Когато той й подаде ръка, тя я пое. — Май не мога да престана да треперя. Защо не мога да престана да треперя?

— Защото ви боли, Господарке Дена.

— Имала съм много по-тежки случаи от този. Това беше просто малко напомняне коя съм. И въпреки това не мога да престана да треперя.

Тя легна по корем на леглото и го погледна. Тревогата му даде храна на мисълта му.

— Господарке Дена, раницата ми още ли е тук?

— В шкафа е. Защо?

— Вие просто си лежете. Господарке Дена, позволете ми да направя нещо, ако си спомня как.

Ричард извади раницата си от една висока полица в шкафа, остави я на масата и започна да ровичка в нея. Дена го наблюдаваше, положила глава на една страна върху ръцете си. Под резбованата свирка, вързана на кожена връв, той намери пакетчето, което търсеше, и го разтвори на масата. Извади тенекиена купичка, взе ножа от колана си и също го остави на масата. Стана и взе един буркан с крем от шкафа. Беше я виждал да маже кожата си с него. Точно това му трябваше.

— Господарке Дена, мога ли да използвам това?

— Защо?

— Моля ви?

— Продължавай.

Ричард взе цялата купчинка добре подредени, изсушени аумови листа и ги сложи в тенекиената купа, след това подбра няколко други билки, които си спомняше по мириса, а не по имената, и ги сложи при аумовите листа. С дръжката на ножа стри всичко на прах. Взе буркана с крем и го изсипа в купата, разбърквайки сместа с два пръста. Взе купата и седна на леглото до нея.

— Вие просто си лежете спокойно — каза й.

— Обръщението, Ричард, обръщението. Никога ли няма да го запомниш?

— Съжалявам, Господарке Дена — усмихна се той. — По-късно можете да ме накажете. А засега лежете спокойно. Когато свърша, ще се почувствате достатъчно добре, за да можете да ме наказвате цяла нощ. Обещавам ви.

Ричард нежно намаза раните й със сместа, втривайки я внимателно в кожата. Дена стенеше. Докато той правеше това, тя затвори очи. Докато стигна до глезените й, Дена почти беше заспала. Докато кремът попие в тялото й, Ричард я галеше по косата.

— Как се чувствате, Господарке Дена? — прошепна той.

Тя се извърна на една страна с широко отворени очи.

— Болката я няма! Как го направи? Как накара болката да си отиде?

Ричард доволно се усмихна.

— Научих го от един стар приятел на име… — той се намръщи. — Не мога да си спомня името му. Но ми е стар приятел и ме научи. Толкова се радвам, Господарке Дена. Не обичам, когато ви боли.

Тя нежно докосна с пръсти лицето му.

— Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър. Никога досега не съм имала другар като теб. Мътните ме взели, никога досега не съм срещала някой като теб. Убих този, който ми причиняваше онова, което аз сега причинявам на теб, а наместо това ти ми помагаш.

— Всички ние можем да бъдем само онова, което сме, нито повече, нито по-малко, Господарке Дена — той сведе поглед към ръцете си. — Не ми харесва онова, което Господарят Рал е направил с вас.

— Ти не разбираш какво е да си Морещица, любов моя. Ние сме подбирани внимателно още като малки момичета. Избираните за Морещици са най-нежните, с най-крехки сърца, които могат да бъдат намерени. Казват, че най-голямата жестокост извира от най-нежното сърце. Претърсват цяла Д’Хара и всяка година избират не повече от шест-седем момичета. Морещицата бива прекършвана на три пъти.

Ричард ококори очи.

— На три пъти? — прошепна той.

Дена кимна.

— Първия път става по начина, по който аз прекърших теб, за да бъде прекършен духът ни.

Втория път, за да се прекърши чувството ни за съпричастност. За да стане това, сме заставени да гледаме как учителят ни прекършва собствената ни майка и я прави свое кученце. Гледаме го как й причинява болка, докато тя издъхне. Третият път е, за да се прекърши у нас страхът да причиняваш болка на друг човек, да ни накара да изпитваме удоволствие от това да причиняваме другиму болка. За да стане това, трябва да прекършим собствения си баща под ръководството на учителя си, да го превърнем в свое кученце и да продължим да му причиняваме болка, докато той умре.

По бузите на Ричард потекоха сълзи.

— Правят всичко това с вас?

— Онова, което направих с теб, за да те прекърша, е нищо в сравнение с онова, което трябва да бъде направено с нас, за да ни прекършат втория и третия път. С колкото по-крехко сърце е момичето, толкова по-добра Морещица става, но е по-трудно да я прекършиш втория и третия път. Господарят Рал ме възприема като специален случай, защото им отне доста време, за да ме прекършат втория път. Майка ми живя дълго, за да се опита да запази в мен надеждата, но това само влоши нещата. И за двете ни. При третото прекършване се провалиха, отказаха се и щяха да ме убият, но Господарят Рал каза, че ако аз бъда прекършена, ще стане нещо различно и затова сам се зае с обучението ми. Именно той ме прекърши третия път. В деня, когато убих баща си, той ме вкара в леглото си като награда. Неговата награда ме остави безплодна.

Ричард едва можеше да говори с буцата, заседнала в гърлото му. С треперещи пръсти той махна кичур коса от лицето й.

— Не искам никой да ви причинява болка. Никога повече, Господарке Дена.

— Това е чест — прошепна през сълзи Дена, — Господарят Рал да отдели време, за да накаже такова нищожество като мен със собствения ми Агиел.

Ричард остана безмълвен.

— Надявам се утре да ме убие, за да нямам възможност да науча и други неща, от които боли толкова много, Господарке Дена.

Пълните й със сълзи очи проблясваха на светлината от лампата.

— Причиних ти болка, която не съм причинявала никому другиму, и въпреки това ти си първият човек, откакто бях избрана, който е направил нещо, за да облекчи болката ми. — Тя седна на леглото и взе тенекиената купа. — Има още малко. Позволи ми да те намажа там, където Констанс направи онова, което й бях забранила.

Дена намаза раните по раменете му с аумовия крем, след това намаза и корема му, и гърдите, продължавайки нагоре към врата. Очите им се срещнаха. Ръката й спря. В стаята настъпи мъртвешка тишина. Дена се наведе напред и нежно го целуна. Постави намазаната си с крем ръка на тила му и отново го целуна.

Отпусна се по гръб на леглото, държейки ръката му на корема си.

— Ела при мен, любов моя. Толкова те желая точно сега.

Той кимна и протегна ръка към Агиел, който стоеше на масата. Дена докосна китката му.

— Тази нощ те желая без Агиел. Моля те! Научи ме как е без болка!

Тя постави ръка на тила му и леко го дръпна върху себе си.