Първото правило на магьосника

Тридесет и четвърта глава

Чу се звук. Слаб, притъпен, съскащ.

В замъгленото си полусънно състояние Ричард не можеше да разбере откъде идва, колкото и усилия да полагаше. Отначало бавно, а после с все по-нарастващо притеснение той се събуди съвсем и осъзна, че около него се разнася аромат на готвено месо. Моментално съжали за това, че в главата му нахлу споменът за случилото се, копнежът му по Калан. Беше свил колене към гърдите си и отпуснал глава върху тях. Кората на дървото, върху което се беше облегнал, болезнено се врязваше в плътта му, мускулите му бяха схванати от това, че цяла нощ бе спал в едно и също положение. С глава върху коленете не можеше да види нищо, освен че тъкмо започваше да съмва.

Край него имаше някой или нещо.

Преструвайки се, че още спи, се опита да установи къде са ръцете му спрямо оръжията. Мечът се намираше доста далеч, трябваше първо да се протегне, а след това да го издърпа. Но не и ножа. Върховете на пръстите му докосваха дървената дръжка. Той ги размърда внимателно, бавно и я намести в дланта си, след което я стисна здраво. Каквото и да беше нещото, то стоеше отляво до него. Трябва да скочи и да замахне с ножа, помисли си.

Опита се предпазливо да хвърли поглед. С изненада установи, че е Калан. Седеше, опряла гръб в един дънер, и го гледаше. На огъня се печеше заек. Ричард седна изправен.

— Какво правиш тук? — попита предпазливо.

— Имаш ли нещо против да поговорим?

Той пъхна ножа обратно в ножницата и изпъна крака, разтривайки изтръпналите места.

— Мислех, че вчера сме си казали всичко — той потръпна от собствените си думи. Тя го погледна с изражение, по което не можа да прочете нищо. — Извинявай — каза с по-мек глас. — Разбира се, че нямам нищо против. За какво искаш да говорим?

Тя сви рамене в развиделяващия се мрак.

— Доста мислих — държеше един брезов клон, отсечен предишната нощ за огъня, и белеше парчета бяла кора от него. — Снощи, след като си тръгнах, ами, знаех, че те боли главата…

— Откъде знаеше?

Тя отново сви рамене.

— По погледа ти винаги мога да позная кога те боли глава — гласът й беше мек, нежен. — Знаех, че напоследък не спа много, и то по моя вина, и затова реших, преди да… преди да тръгна, да остана на пост, докато ти поспиш. Така че отидох ей там — тя посочи с клона — сред онези дървета, откъдето можех да те наблюдавам — тя сведе поглед към клона, като не спираше да бели кората му. — Исках да съм сигурна, че ще поспиш.

— Била си тук през цялата нощ? — Ричард не смееше да се надява какво би могло да означава това.

Тя кимна, но не вдигна поглед.

— Докато стоях на пост, реших да направя капан, както си ме учил, за да се опитам да ти хвана нещо за закуска. Докато седях така, мислих доста. Доста си поплаках. Не можех да понеса онова, което си мислиш за мен. Думите ти ми причиниха ужасна болка. И в същото време ме вбесиха.

Ричард реши, че е по-добре да си мълчи. Калан дръпна една ивица брезова кора и я хвърли в огъня, където тя изсъска и пламна.

— След това мислих за онова, което ми каза и реших, че има неща, които трябва да ти кажа, относно това как да се държиш с Кралицата. После ми хрумна, че трябва да знаеш и нещо за пътищата, които да избягваш, за това къде може да попаднеш. Просто продължих да си мисля за нещата, които трябваше да ти кажа, нещата, които трябва да знаеш. За всичко.

Ричард си помисли, че Калан едва сдържа сълзите си, но тя не заплака. Вместо това заровичка с нокът по кората, като избягваше погледа му. Той продължаваше да мълчи. След малко тя му зададе въпрос, който не очакваше.

— Мислиш ли, че Шота е красива?

Той се усмихна.

— Да, но не колкото теб.

Калан се усмихна и отметна кичур коса зад рамото си.

— Малцина биха се осмелили да кажат подобно нещо на… — тя отново се овладя. Тайната й висеше между двамата като трети човек. Започна отново: — Старите жени имат една поговорка, може би си я чувал някога: „Никога не оставяй красивата жена да ти казва какво да правиш, когато пред очите й има мъж.“

Ричард се засмя и се изправи, за да раздвижи краката си.

— Не, не съм я чувал — той почти се облегна, почти седна на дънера и скръсти ръце. Не мислеше, че Калан има основания да се тревожи за това, че Шота може да открадне сърцето му; вещицата му беше казала, че ще го убие, ако го види отново. Но дори и без тази клетва Калан нямаше причина да се притеснява.

Тя хвърли клона настрани и застана до него с опрян в дънера хълбок. Най-после го погледна в очите със сбърчени вежди.

— Ричард — гласът й беше тих, почти шепот, — снощи разбрах, че съм се държала много глупаво. Страхувах се, че вещицата ще ме убие, и изведнъж осъзнах, че почти е успяла. Самата аз го правех вместо нея; като я оставих да решава вместо мен какво да правя. Ти беше прав за всичко. Трябваше да не бъда толкова безразсъдна и да се вслушам в думите на един Търсач — тя отново сведе поглед в земята, преди зелените й очи да се втренчат в неговите. — Ако… ако не е много късно, бих искала отново да заема поста си на твой водач.

Ричард не можеше да повярва, че всичко е свършило. Никога през живота си не се беше чувствал толкова щастлив, не беше изпитвал такова огромно облекчение, никога. Вместо отговор той протегна ръце и я дръпна към себе си, като я притисна силно в прегръдката си. Ръцете й се плъзнаха около него и тя отпусна глава на гърдите му за миг. След това се дръпна.

— Ричард, има още нещо. Преди да кажеш, че ме приемаш обратно при себе си, трябва да чуеш и останалото. Не мога повече да продължавам така, без да знаеш за мен. За това какво съм аз. Това раздира сърцето ми, защото ме приемаш за приятел. Трябваше да ти кажа от самото начало. Никога преди не съм имала приятел като теб. И не исках това да се променя — очите й се отместиха. — Но сега трябва да го направя — тихо добави тя.

— Калан, казах ти и преди; ти си ми приятел и нищо не може да промени това.

— Тази тайна може — раменете й бяха увиснали напред. — Става въпрос за магия.

Ричард вече не беше сигурен, че иска да чуе тайната й. Току-що си я бе върнал обратно; не искаше отново да я загуби. Клекна пред огъня и взе шиша, на който се печеше заекът. В избледняващия мрак се извиха искри. Гордееше се с нея. Тя сама бе уловила заек, както той я беше учил.

— Калан, не ме интересува тайната ти. Интересуваш ме ти, това е единственото, което има значение. Не е нужно да ми казваш. Хайде, заекът е готов, ела да хапнеш.

Той отряза едно парче с ножа си и й го подаде, а тя седна на земята до него и отметна косата от лицето си. Месото пареше, затова тя го стисна с върховете на пръстите си и започна да духа, за да изстине по-бързо. Ричард отряза парче и за себе си и също седна.

— Ричард, когато за първи път видя Шота, тя наистина ли изглеждаше като майка ти?

Той я погледна в лицето, осветено от огъня, и кимна, преди да отхапе.

— Майка ти е била много красива. Имаш нейните очи и уста.

Споменът накара Ричард да се усмихне.

— Но всъщност не беше тя.

— И ти се ядоса, че Шота се е престорила на някой, който не може да бъде? Че те е измамила? — тя отхапа от заека и задиша по-бързо, тъй като още не беше изстинал. Наблюдаваше Ричард внимателно.

Той сви рамене и почувства как тъгата болезнено се врязва в тялото му.

— Така е. Не беше честно.

Калан задъвка хапката си, след това преглътна.

— Точно за това трябва да ти кажа коя съм, макар и да ме намразиш след това — защото сме били приятели. Дори и да не съм точно този приятел, който ти заслужаваш. Това е другата причина, поради която се върнах, защото не искам да разбереш от някой друг. Исках да го чуеш от мен. След като това стане, ако пожелаеш, ще си тръгна.

Ричард вдигна поглед към небето, към багрите, които бавно го оцветяваха. Изведнъж му се прииска Калан да не му казва коя е; прииска му се нещата да си останат такива, каквито са.

— Не се притеснявай, няма да те отпратя. Чака ни работа. Спомни си какво каза Шота. Кутията няма да остане още дълго при Кралицата; това може да означава само, че някой ще я открадне от нея. По-добре ние, отколкото Мрачният Рал.

Калан постави ръка на рамото му.

— Не искам да вземаш решение, преди да си чул, каквото имам да ти казвам, преди да разбереш коя съм. След това, ако пожелаеш да си тръгна, ще те разбера — тя го погледна напрегнато. — Ричард, искам само да знаеш, че за никого не ми е пукало повече, отколкото за теб. Но е невъзможно приятелството ни да прерасне в нещо друго. Никога няма да се получи нищо. Поне нищо хубаво.

Ричард не искаше да повярва на думите й. Имаше начин, не можеше да няма. Той въздъхна тежко и бавно изпусна въздуха си.

— Добре тогава, кажи го.

Тя кимна.

— Спомняш ли си, когато ти казах, че някои същества в Средната земя са магически? И че те не могат да оставят магията си, защото тя е част от тях? — Той й кимна. — Ами аз съм едно от тези същества. Аз съм нещо повече от жена.

— И така, какво си ти?

— Аз съм Изповедник.

Изповедник.

Ричард знаеше тази дума.

Всички мускули на тялото му се изпънаха. Въздухът заседна в гърлото му. В мисълта му внезапно изплува Книгата на преброените сенки. Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, тя може да се провери единствено от Изповедник…

Мисълта му препусна бясно, сякаш прехвърляше страниците с окото на съзнанието си, минавайки през всички думи в книгата, опитваше се да си я припомни цялата, да се сети дали думата Изповедник се споменава на друго място. Не, никъде. Знаеше всяка дума в книгата и Изповедник имаше в нея на едно-единствено място, в началото. Спомни си как се чудеше какво ли може да е това Изповедник. Дори не беше сигурен, че е човек. Почувства тежестта на зъба, окачен около шията му.

Калан се намръщи на изражението на лицето му.

— Знаеш ли какво е Изповедник?

— Не — успя да каже той, — само съм чувал думата преди, това е всичко… от баща си. Но не знам какво означава. — Положи усилия да се овладее. — И така, какво значи това, че си Изповедник?

Калан сви колене към тялото си и обви здраво ръцете си около тях, като съвсем леко се отдръпна назад.

— Това е сила, магическа сила, която се предава от майка на дъщеря, още от стари времена, почти откакто са се образували земите, от преди размирните времена.

Ричард не знаеше какво е това „размирни времена“, но не я прекъсна.

— То е нещо, с което се раждаме, магия, която е част от нас и не може да бъде отделяна, също както сърцето ти не може да бъде отделяно от теб. Всяка жена Изповедник ще роди деца, които също ще бъдат Изповедници. Винаги. Но силата не е еднаква във всички нас; у някои е по-слаба, у други — по-силна.

— Това означава, че не можеш да се отървеш от нея дори и да искаш. Но каква е тази магия?

Тя отмести поглед към огъня.

— Това е сила, предизвиквана при докосване. Тя винаги е тук, в нас. Не трябва да я изваждаме извън себе си, когато имаме нужда от нея; вместо това трябва винаги да я пазим вътре в нас и да я използваме, като разхлабваме хватката си и я оставяме да излезе леко-полеко.

— Нещо като да си глътнеш корема ли?

Тя се усмихна на аналогията.

— Нещо такова.

— И какво прави тази сила?

Тя стисна ръба на пелерината си.

— Не може да се изрази точно с думи. Никога не съм си представяла, че е толкова трудно за обясняване, ами трудно е да се каже с думи. Никога преди не ми се е налагало да го правя и дори не съм сигурна, че може да се направи точно. То е като да се опиташ да опишеш на един слепец мъглата.

— Опитай се.

Тя кимна и тайно хвърли поглед към него.

— Това е силата на любовта.

Ричард едва сдържа смеха си.

— И аз трябва да се страхувам от силата на любовта?

Калан настръхна; в очите й проблесна възмущение: възмущение и поглед, подобен на погледите на Ейди и Шота, поглед, който казваше, че думите му са непочтителни, че дори беглата му усмивка е обидна. Подобно изражение на лицето на Калан Ричард не бе свикнал да вижда насочено към себе си. Той разсъди хладно и осъзна, че Калан не би допуснала никой да приема с усмивка силата й, както и самата нея. Погледът й му говореше повече за силата й, отколкото каквито и да е думи. Каквато и да беше тази сила, с нея определено не можеше да се отнасят по подобен непочтителен начин. Леката му усмивка се изпари. Когато тя се убеди, че той няма да каже още нещо глупаво, продължи.

— Не разбираш — присви очи тя. — Веднъж докоснат от нея, ти преставаш да бъдеш предишният човек. Променяш се завинаги. От този момент нататък си отдаден на тази, която те е докоснала, независимо от всичко останало. Онова, което си искал, онова, което си бил, престава да съществува. Готов си на всичко за онази, която те е докоснала. Животът ти повече не ти принадлежи, той е неин. Душата ти повече не ти принадлежи, тя е нейна. Човекът, който си бил преди, повече не съществува.

Ричард почувства как по ръцете му плъзват иглички.

— И докога продължава това, тази магия или каквото там е?

— Докато този, когото докосна, е жив — каза тя с равен глас.

Ричард почувства как по цялото му тяло плъзват иглички.

— Значи всъщност ти по някакъв начин омагьосваш хората?

Тя въздъхна.

— Не съвсем, но ако ти помага да го разбереш, приеми го така. Но докосването от Изповедник е много повече. Много по-силно и окончателно. Омагьосването може да бъде премахнато. Моето докосване не може. Шота те омагьосваше, макар ти да не можеше да го разбереш. Това е нещо, което увлича. Вещиците не могат да се удържат, те са си такива. Но гневът ти и гневът, извиращ от меча, те пазеха. Докосването на моята сила става изведнъж и е окончателно. Нищо не може да те предпази. Този, когото докосна, не може да бъде върнат обратно, защото докосна ли го веднъж, той вече не е тук. Той си отива завинаги. Свободната му воля си отива завинаги. Една от причините да се страхувам да отида при Шота беше, че вещиците мразят Изповедниците. Те жестоко завиждат на силата ни, завиждат за това, че когато ние докоснем някой, той ни е изцяло отдаден. Човек, докоснат от Изповедник, изпълнява всяко желание на този Изповедник — тя го погледна строго. — Всяко.

Ричард усети как устата му пресъхва, докато мислите му се лутаха едновременно във всички посоки, опитвайки се отчаяно да се задържат при надеждите му, при бляновете му. Единственият начин да овладее себе си беше да задава въпроси.

— Тази сила на всеки ли влияе?

— На всяко човешко същество. С изключение на Мрачния Рал. Магьосниците ме предупредиха, че магията на Орден го пази от нашето докосване. Той няма защо да се страхува от мен. На нечовешките същества магията почти не влияе, понеже те не могат да изпитват състрадание, което е условие, за да може магията да действа. Един змей например няма да се промени, ако го докосна. Магията влияе на някои същества, но не по същия начин като на хората.

Той я погледна изпод вежди.

— Шар? Ти я докосна, нали?

Калан кимна и леко се облегна назад, раменете й отново натежаха.

— Да. Тя умираше и беше самотна. Трябваше да изстрада болката да бъде далеч от своите, болката да умре сама. Помоли ме да я докосна. Докосването ми стопи страха й и го замени с любов към мен, която не остави място за собствената й болка, за самотата й. Не остана нищо друго освен любовта й към мен.

— Ами какво стана, когато те срещнах за първи път, когато ни преследваше четворката? Ти докосна един от четиримата, нали така?

Калан кимна и се отпусна съвсем върху дънера, загърна се плътно в пелерината си и се загледа в огъня.

— Макар да са се клели да ме убият, докосна ли ги по веднъж, и те са мои — категорично каза тя. — Биха се борили до смърт, за да ме защитят. Ето защо Рал изпраща четирима срещу всеки Изповедник; очаква се тя да докосне един от тях, тогава остават трима, които да убият него и нея. Трябва да има още трима, защото първият, който е докоснат, се бори толкова яростно, че обикновено убива един, дори двама от другите и въпреки това остава поне един, който да убие Изповедника. В редки случаи първият убива и тримата. Това ми се случи с четворката, която ме преследваше, преди магьосниците да ме изпратят през границата. Четворката е най-икономичното подразделение, което може да се изпрати да изпълни някаква задача, те почти винаги успяват, а ако случайно се провалят, Рал просто изпраща друга четворка.

Тогава на скалата останахме живи, защото ти ги раздели. Този, който докоснах, уби другия до него, докато ти държеше настрана останалите двама. После той се втурна срещу останалите двама, но ти вече беше бутнал единия от скалата, така че той жертва собствения си живот, за да бутне заедно със себе си водача в пропастта. Направи го, защото по този начин нямаше никакъв шанс да бъде победен, какъвто би съществувал, ако се биеха с мечовете си. Струваше му живота, но това беше без значение, след като го бях докоснала. Това беше единственият сигурен начин да ме защити.

— А не можеш ли просто да докоснеш и четиримата?

— Не. При всяка употреба силата се изчерпва. За да се възстанови, е необходимо време.

Той почувства дръжката на меча си, опряна в лакътя, и изведнъж му хрумна нещо.

— Когато прекосявахме границата и онзи, последният от четворката, беше по следите ти, и аз го убих… аз всъщност не те спасявах, нали?

Тя замълча за миг, преди да отговори.

— Един човек, без значение колко голям и силен е той, не може да бъде заплаха за Изповедника, дори за слаб Изповедник, много по-слаб от мен. Ако не се беше появил точно тогава… щях да се справя с него. Съжалявам, Ричард — прошепна тя, — но нямаше нужда да го убиваш. Сама щях да се справя.

— Е — каза сухо той, — ако не друго, поне ти спестих труда да го правиш.

Тя не отговори, само го погледна тъжно. Очевидно не можеше да каже нищо, с което да го успокои.

— Колко време? — попита той. — Колко време е необходимо, за да се възстанови силата, след като е била използвана от Изповедника?

— Силата на всеки Изповедник е различна. При някои е по-слаба и възстановяването й може да отнеме няколко дни и нощи. При повечето това става за едно денонощие.

Ричард я погледна.

— А при теб?

Тя се вгледа в очите му така, сякаш й се искаше той да не беше задавал този въпрос.

— Около два часа.

Той се извърна обратно към огъня. Отговорът й очевидно не му прозвуча добре.

— Това необичайно ли е?

Тя въздъхна.

— Така са ми казвали — звучеше уморено. — Това, че силата се възстановява за по-кратко време, показва, че тя е по-голяма, че действа с по-голяма ефективност върху докоснатия. Ето защо онзи, когото докосна от четиримата, може да убие останалите трима. Това не може да стане при Изповедник с по-малка сила. Изповедниците в зависимост от силата си имат определени санове, тъй като притежаващите най-голяма сила ще родят дъщери, които имат най-голям шанс да наследят подобна на тяхната сила. Между Изповедниците не съществува чувство на завист към онези с най-голяма сила, има само чувство на най-искрена привързаност и отдаване в тежки времена; като сега, откакто Рал прекоси границата. По-малките по сан защитават по-големите в йерархията с живота си, ако се наложи.

Знаеше, че тя няма да го каже, ако той не я попита, така че го направи.

— И какъв е твоят сан?

Тя беше втренчила немигащия си поглед в огъня.

— Всички Изповедници ме следват. Мнозина дадоха живота си, за да ме защитят… — за миг гласът й секна — …за да оцелея и да използвам силата си, за да спра Рал. Сега, разбира се, вече няма кой да ме следва. Аз съм единствената, която оцеля. Мрачният Рал изби всички останали.

— Съжалявам, Калан — каза той тихо. Едва сега започваше да разбира колко важна жена е тя. — А имаш ли си титла? Как те наричат хората?

— Аз съм Майката Изповедник.

Ричард се напрегна. Звученето на това „Майка Изповедник“ беше изпълнено със студенината на някаква страхотна власт. Ричард беше съкрушен. Винаги е знаел, че Калан е важна личност, но той беше имал работа с важни личности, докато работеше като горски водач, и се беше научил да не благоговее пред тях. Но никога не беше предполагал, че тя може да бъде чак толкова важна личност. Майка Изповедник. Дори той да беше просто водач, а тя толкова важна личност, не го интересуваше, щеше да се справи някак си. Тя също, със сигурност. Нямаше да я загуби, нито пък да я отпрати заради онова, което е.

— Не знам какво означава това. Нещо като принцеса ли е, като кралица?

Калан повдигна вежда към него.

— Кралиците се кланят на Майката Изповедник.

Това го смути.

— Ти си повече от кралица? — трепна той.

— Роклята, която носех, когато ме видя за първи път. Това е рокля на Изповедник. Всички ние носим такива рокли, за да няма съмнение кои сме, макар че повечето хора в Средната земя ни познават, независимо как сме облечени. Всички Изповедници, независимо от възрастта, носят рокли с черен цвят, всички освен Майката Изповедник; нейната рокля е бяла. — Калан очевидно не беше въодушевена от това, че трябва да обяснява високото си положение. — Много ми е странно да обяснявам всичко това, Ричард. Всеки в Средната земя го знае, така че никога не ми се е налагало да се замислям как да го обясня с думи. Звучи толкова… не знам, толкова грубо, когато го правя.

— Е, аз не съм от Средната земя. Просто опитай, трябва да разбера.

Тя кимна и отново го погледна.

— Кралете и кралиците са господари на своите земи; всички те имат свои владения. В Средната земя има много крале и кралици. Има обаче и други земи, които са управлявани по различен начин, от съвети например. Някои от тях са места, където живеят магически същества. Като например нощните дребосъчета — в техните земи не живеят човешки същества.

Мястото, където живеят Изповедниците, моята родина, се нарича Ейдиндрил. Там живеят и магьосниците, там се намира и Централният съвет на Средната земя. Ейдиндрил е прекрасно място. Отдавна не съм си била у дома — мечтателно каза тя. — Изповедниците и магьосниците са здраво свързани едни с други, споени; много повече, отколкото Старият магьосник, Зед, е свързан с Търсача.

Никой не предявява претенции за Ейдиндрил. Нито един владетел не би посмял да направи това; всички се страхуват, страхуват се от Изповедниците и от магьосниците. Всички кралства в Средната земя подкрепят Ейдиндрил. Всички са й подчинени. Изповедниците стоят над законите на кое да е кралство, точно както Търсачът в крайна сметка се подчинява единствено на собствените си закони. И в същото време ние служим на всички хора в Средната земя чрез Централния съвет.

В миналото безочливи владетели са се опитвали да накарат Изповедниците да им се подчинят. В по-ново време се появиха прозорливи Изповедници, пред които днес благоговеем, които знаеха, че трябва или да положат основите на нашата независимост, или завинаги да се подчинят на някой владетел; така че Майката Изповедник подчини владетелите със силата си. Те бяха свалени от престолите си и заменени с нови владетели, такива, които разбират, че Изповедниците трябва да бъдат оставени на мира.

Старите владетели, онези, свалените, бяха задържани в Ейдиндрил със статут на нещо не много по-различно от роби. Изповедниците ги вземаха със себе си, когато пътуваха в други земи, караха ги да им носят провизиите и различни ритуални предмети. Преди Изповедниците имаха много повече ритуали отколкото сега. Както и да е, това произвело необходимото впечатление.

— Не разбирам — каза Ричард. — Кралете и кралиците обикновено притежават власт. Нямало ли е кой да ги защити? Охрана или някой друг, който да се грижи за безопасността им? Как е могъл един Изповедник да се добере до крал или кралица, за да ги докосне.

— Да, имали са охрана, всъщност много охрана, но не е толкова трудно, колкото изглежда. Изповедникът докосва някой, примерно един страж, и той вече е неин, той я води до друг, който също бива докоснат, и така скоро тя се оказва вътре. Всеки, който докосне, може да я заведе при следващия над него, така съмишлениците й се увеличават непрекъснато. Проправяйки си път между доверените постове и съветници, тя се оказва при краля или кралицата по-бързо, отколкото можеш да си представиш, и често това става наистина за нула време, преди да е настанала паника. Може да го направи всеки Изповедник. За Майката Изповедник е дори още по-лесно.

Майката Изповедник, заедно с група свои сестри, може да мине като чума през замъка. Не че в подобно начинание няма риск, много Изповедници умират, целта си е струвала усилията, поне така са си мислели тогава. Ето защо никоя земя не остава затворена пред Изповедниците, дори да не допуска в себе си никой друг.

Да не допуснеш Изповедник в страната си, е равносилно на това да признаеш вина и е достатъчна причина за отнемането на властта на някой владетел. Ето защо Калните например ме пуснаха в земите си, макар обикновено да не допускат вътре чужденци. Ако забраниш достъпа на Изповедник до владенията си, това може да повдигне въпроси и съмнения. Владетел, въвлечен в какъвто и да е заговор, с готовност осигурява на Изповедника свободен достъп, за да се опита да прикрие подмолните си действие.

В онези времена сред Изповедниците имало такива, които изпитвали непреодолимо желание да използват силата си, както смятат за правилно, за да изкоренят всичко, което смятали за злодеяние. Магьосниците използвали влиянието си, за да овладеят това положение, но усърдието на Изповедниците показало на всички на какво са способни те. Но тогава времената били различни.

Да отнемеш властта от владетел. Различни или не, на Ричард му бе трудно да разбере всичко това, да го оправдае.

— Какво е давало право на Изповедниците да постъпват така?

Тя бавно поклати глава.

— Това, което правим сега ти и аз, дали е много по-различно от онова, което са правили те в миналото? Да отнемеш властта на владетел? Всички ние правим това, което си мислим, че е необходимо, което ни се струва правилно.

Той с неудобство прехвърли тежестта си на другия крак.

— Разбирам накъде биеш — призна накрая. — Правила ли си го преди? Да свалиш владетел от престола му?

Тя поклати глава.

— Владетелите все още дават мило и драго, за да не привличат вниманието ми. С Търсача е почти същото. Поне така е било някога, преди ние с тебе да се родим. Тогава Търсачите са били по-уважавани, внушавали са повече страх, отколкото Изповедниците — тя го погледна многозначително. — Те също са сваляли владетели от престола. В днешно време поради факта, че Старият магьосник беше пренебрегнат и мечът започна да служи на политически интереси, на Търсачите се гледа с по-друго око; като на нещо не много повече от пионки, от крадци.

— Не съм сигурен, че нещата са се променили особено — каза Ричард повече на себе си, отколкото на нея. — През повечето време се чувствам съвсем като пионка, движена от някой друг. Дори от Зед и…

Той затвори уста и не довърши мисълта си; тя го направи вместо него.

— И от мен.

— Не исках да кажа това. Понякога ми се иска никога да не бях чувал за Меча на истината. Но в същото време не мога да допусна Рал да победи, така че съм обвързан със задължението си. Предполагам, че нямам друг избор и точно това е, което ненавиждам.

Калан скръсти крака под себе си и се усмихна тъжно.

— Ричард, сега, когато разбра коя съм, се надявам да помниш, че и при мен е същото. Аз също нямам избор. Но при мен е дори по-лошо, защото аз съм родена със силата си. Ти поне можеш, ако пожелаеш, да върнеш меча, когато всичко това приключи. Аз съм Изповедник до края на дните си — тя млъкна за малко, след това прибави. — Откакто те познавам, съм готова да платя всякаква цена, за да се откажа от силата си и просто да бъда нормална жена.

Ричард не знаеше какво да прави с ръцете си, така че взе една съчка и започна да чертае линии в прахта.

— Все още не разбирам, защо сте наречени „Изповедници“? Какво означава това „Изповедник“? — с огромно усилие той успя да вдигне поглед към нея.

Лицето на Калан придоби такова болезнено изражение, че той изпита съжаление към нея.

— Такава ни е работата. Ние сме последните арбитри на истината. Поради тази причина магьосниците са ни дали тази сила още в незапомнени времена. По този начин служим на хората.

— Последни арбитри на истината — намръщено повтори той. — Нещо като Търсачи.

Тя кимна.

— В целите си Изповедниците и Търсачите са свързани. По някакъв начин ние сме двата края на една и съща магия. В стари времена магьосниците са били нещо като владетели, но били отчаяни от вилнеещата наоколо им корупция. Мразели лъжите и измамите. Търсели начин да попречат на корумпираните владетели да използват властта си, за да мамят и заробват хората. Разбираш ли, тези безскрупулни владетели просто обвиняват политическия си враг в престъпление, след което го екзекутират, като без да се замислят, опетняват честта му и го елиминират.

Магьосниците търсели начин да спрат това. Начин, който да не оставя място за съмнение. И така създали магия, на която вдъхнали собствен живот. Създали Изповедниците от избрана група жени. Избора си направили много внимателно, тъй като веднъж вложена в тях, магията започва да живее свой живот и преминава от поколение на поколение — завинаги — тя разсеяно погледна съчката, с която той все още драскаше по земята. — Използваме силата си, за да установим истината в случаите, когато това е важно. В днешно време това става предимно за да удостоверим със сигурност, че даден осъден на смърт човек е наистина виновен. Щом осъдят някой на смърт, го докосваме и след това, щом веднъж е наш, го караме да се изповяда.

Ричард установи, че стои наклонен напред със замръзнала в ръката съчка. Когато тя продължи, той с усилие помръдна ръката си.

— Веднъж докоснат, дори и най-жестокият убиец прави каквото му заповядаме и признава престъпленията си. Понякога в съда не са сигурни дали са хванали когото трябва, тогава викат Изповедник, за да установи истината. В повечето страни законът гласи, че никоя смъртна присъда не може да бъде изпълнена, без преди това да има изповед, така че всички да са сигурни, че тя ще бъде изпълнена върху правилния човек, че виновният няма да се измъкне, че това не е акт на политическо отмъщение.

Някои народи в Средната земя не прибягват до услугите на Изповедник; Калните например. Те не приемат нищо, което смятат за външна намеса. Но въпреки това се страхуват от нас, тъй като знаят на какво сме способни. Уважаваме желанията на такива народи. И въпреки това бихме ги принудили да прибягнат до нас, ако заподозрем измама. Така или иначе, на повечето места ни използват. Намират го за целесъобразно.

Изповедниците първи разкриха заговора и подмолните действия на Мрачния Рал. Единствената причина магьосниците да създадат Изповедниците, и преди всичко Търсачите, е точно тази — разкриването на подобни важни истини. Мрачният Рал не беше доволен, че разкрихме плановете му.

В редки случаи, когато следва да бъде изпълнена смъртна присъда, без да е направена изповед, осъденият сам иска Изповедник, за да може да направи истинска изповед и по този начин да докаже невинността си. Навсякъде из Средната земя осъденият има това право.

Гласът й стана по-тих, отслабващ.

— Това е най-омразно от всичко. Никой, който е виновен, не би прибягнал до услугата на Изповедник; така само би доказал вината си. Дори още преди да съм докоснала такъв човек, аз знам, че той е невинен, но въпреки това трябва да го направя. Ако можеше само да видиш погледа в очите им, когато ги докосвам… щеше да разбереш. Така че когато ни повикат, дори хората да са невинни, те остават…

Ричард преглътна.

— Колко изповеди си… направила?

Тя бавно поклати глава.

— Твърде много, за да мога да ги преброя. Прекарала съм половината от живота си по затвори и тъмници, с най-жестоките и отвратителни чудовища, които можеш да си представиш, като повечето от тях не изглеждат по-различно от най-обикновен магазинер или брат, или баща, или съсед. След като ги докосна, започват да ми разказват за нещата, които са правили. В началото сънувах такива кошмари, че се страхувах да заспя. Разказите за нещата, които са направили… дори не би могъл да си представиш…

Ричард захвърли съчката и пое ръката й в своята, като я стисна здраво. Очите й се изпълниха със сълзи.

— Калан, не е необходимо да…

— Спомням си първия мъж, когото убих — устната й трепереше. — Все още го сънувам. Призна ми какво е правил с трите дъщери на съседа си… най-голямата била само на пет годинки… гледаше ме с огромни очи, след като ми беше разказал най-ужасните неща, които можеш да си представиш… и каза: „Какво е вашето желание, господарке“… а аз без да се замисля, отговорих: „Желанието ми е да умреш.“ Тя избърса сълзите от бузата си с треперещи пръсти. — Той умря на мига.

— И какво казаха хората?

— Какво биха могли да кажат на един Изповедник, който току-що е накарал един човек да умре пред очите им само с една-единствена заповед? Всички те просто отстъпиха назад и се отстраниха от пътя ни, когато си тръгвахме. Не всеки Изповедник може да направи подобно нещо. Това изплаши дори магьосника ми, който направо онемя.

Ричард се намръщи.

— Твоят магьосник?

Тя кимна, след като изтри сълзите си.

— Магьосниците смятат за свое задължение да ни защитават, тъй като от нас по принцип се страхуват всички и всички ни мразят. Един Изповедник почти винаги пътува с протекцията на магьосник. Към всеки Изповедник е… всъщност беше, прикрепен по един магьосник, когато ни извикваха за изповед. Рал успя да ни раздели от магьосниците ни и сега и те са мъртви. С изключение на Зед и на Гилер.

Ричард взе заека. Започваше да изстива. Отряза още едно парче и й го подаде, след това взе едно и за себе си.

— Защо всички се страхуват и мразят Изповедниците?

— Роднините и приятелите на екзекутираните ни мразят, защото не могат да повярват, че обичаният от тях човек би могъл да направи нещата, които изповядва. По-скоро си мислят, че ги изигравам по някакъв начин и ги карам да изповядват неща, които не са направили — тя човъркаше парчето си месо, като откъсваше малки парченца и ги дъвчеше бавно. — Установила съм, че хората не винаги искат да приемат истината. Тя не е от особено значение за тях. Някои са се опитвали да ме убият. Това е една от причините с нас винаги да пътува магьосник, за да ни пази, докато силата ни се възстановява.

Ричард преглътна хапката си.

— Това не ми се струва достатъчна причина.

— Онова, което правим, е повече от ясно. Може да звучи много странно за някой, който не е живял с него. Законите на Средната земя, на магията, може да ти изглеждат доста странни.

Странни не е точната дума, помисли си Ричард. Ужасяващи беше по-добре.

— Изповедниците са независими; хората ненавиждат това. Мъжете не могат да приемат това — никой не може да ни управлява, нито дори да ни казва какво да правим. Жените не могат да приемат факта, че живеем по-различно от тях, че не изпълняваме традиционната за жената роля; ние не се грижим за някой мъж, нито му се подчиняваме. На нас се гледа като на привилегировани. Косите ни са дълги, това е символ на властта ни; те трябва да стрижат косите си в знак на това, че са се подчинили на мъжете си и на всеки друг с по-висок статут от техния. На теб това може да ти изглежда незначително, но за хората в Средната земя нищо, което е свързано по някакъв начин със силата, не е незначително. Жена, която оставя косата си по-дълга от позволеното за нейното обществено положение, за наказание губи това положение. В Средната земя дългата коса е знак за сила, граничеща с неподчинение. Тя е знак, че притежаваме силата да правим онова, което пожелаем, че никой не може да ни заповядва; че сме заплаха за всички. Както и твоят меч показва на хората същото. Нито една от Изповедниците не би отрязала косата си и това непрекъснато тормози хората — че никой не може да ни накара да го направим. Иронията е в това, че всъщност ние имаме по-малко свобода от тяхната, но те не гледат нещата от тази страна. Ние вършим черната работа и въпреки това нямаме право да избираме какво да правим със собствения си живот. Ние сме затворници на силата си.

Калан дояде парчето месо, което той й беше дал, а Ричард се замисли каква ирония има в това, че Изповедниците даряват с любов най-кръвожадните престъпници, а не могат да го направят за онези, с които биха искали близост. Знаеше, че има и още нещо, което тя се опитва да му обясни.

— Мисля, че дългата ти коса е чудесна — каза й. — Харесва ми такава, каквато е.

Калан се усмихна.

— Благодаря ти. — Тя хвърли кокалите в огъня и се загледа в пламъците за миг, след това сведе поглед към ръцете си, като щракна с ноктите на палците си. — След това идва проблемът с избора на другар.

Ричард дояде месото си и хвърли кокала в огъня. Облегна се назад върху пъна, тъй като това, което чу, не му прозвуча добре.

— Избор на другар? Какво значи това?

Тя продължаваше да оглежда ръцете си, сякаш се опитваше да потъне в тях.

— Когато Изповедникът стане на възраст, в която може да бъде пълноценна майка, тя трябва да си избере другар. Може да избере всеки мъж, когото пожелае, дори и вече женен. Може да прекоси Средната земя надлъж и нашир в търсене на подходящ баща за дъщерите си, мъж силен и може би такъв, който се харесва на очите й. Както си пожелае. Мъжете се ужасяват от Изповедник, който си търси другар, защото не желаят да бъдат избрани, да бъдат докоснати. Жените се ужасяват, защото не желаят тя да отнеме съпруга или брата, или сина им. Те знаят добре, че не могат да направят нищо; всеки, застанал на пътя на Изповедник, който си избира другар, бива унищожен. Хората се страхуват от мен, най-напред, защото аз съм Майката Изповедник и, второ, защото отдавна трябваше да съм направила своя избор.

Ричард отново се вкопчи здраво за надеждите и бляновете си.

— А какво ще стане, ако ти харесаш някой и той хареса теб?

Калан тъжно поклати глава.

— Изповедниците нямат приятели, около тях има само други Изповедници. Това не е проблем; никой никога не е проявявал чувства към Изповедник. Всеки мъж се страхува от нас — тя премълча, че точно в това се състои проблемът сега. Гласът й отново затрепери. — Още от малки ни учат, че този, който избираме за другар, трябва да е силен, за да сме сигурни, че това ще осигури силата на децата, които ще родим. Но не трябва да е някой, който харесваме, тъй като ще го унищожим. Ето защо нищо не може да се получи… между нас.

— Но… защо? — той почувства, че се противи с всички сили на думите й, на силата й.

— Защото… — тя отмести поглед, лицето не можеше да прикрие болката й, зелените й очи се изпълниха със сълзи. — Защото във вихъра на страстта Изповедникът няма да може да овладее силата си и тя ще се влее в мъжа, дори без тя да го желае, и тогава той вече няма да е онзи, когото тя е харесвала. Няма начин да се попречи на това. Никакъв. Той ще бъде неин, но не по същия начин. Същият този мъж, когото тя е харесвала, ще бъде пак с нея, но по различен начин, заради магията, а не защото той го иска, не защото го е решил сам. Той ще бъде просто една черупка. Нито един Изповедник не би направил подобно нещо с мъж, когото обича.

Ето защо от незапомнени времена Изповедниците странят от мъжете от страх, че може да се привържат към някой. Макар да ни мислят за безсърдечни, това не е вярно; всички ние се страхуваме от онова, което едно наше докосване би могло да причини на мъж, който ни е скъп. Някои Изповедници избират мъже, които никой не харесва, които хората мразят, за да не унищожат нечие нежно сърце. Но малцина постъпват така, повечето виждат нещата по друг начин и това е тяхно право. Никой Изповедник не би укорил друг, който действа по този начин; всички ние го разбираме — тя го погледна с насълзени очи, молещи за разбиране.

— Но… аз бих могъл… — не можеше да измисли спасение за сърцето си.

— Аз не бих могла. За мен това ще е все едно да искаш да си с майка си, а вместо това да си с Шота, представяща се за майка ти. Но не е. Това би било просто илюзия, не любов. Разбираш ли? — извика тя. — Това би ли ти донесло истинско удоволствие?

Ричард почувства как всичките му мечти се сриват в прахта — беше разбрал. Сърцето му беше изпепелено.

— Къщата на духовете — попита той сухо, — за това ли говореше Шота? Тогава ли без малко не използва силата си върху мен? — гласът му беше малко по-хладен, отколкото искаше.

— Да — гласът й беше пълен с чувства, които тя се опитваше да не издаде, да не заплаче. — Съжалявам, Ричард — тя сключи пръсти. — Никога преди не съм обичала някого както теб. Толкова исках да бъда с теб. Почти забравих коя съм. Почти престана да ме интересува — по бузите й закапаха сълзи. — Сега разбираш ли колко опасна е силата ми? Виждаш ли колко лесно мога да те унищожа? Ако не ме беше спрял… щеше да е свършено с теб.

Той се изпълни с огромно съчувствие към нея за онова, което тя е, за това, че тя по никакъв начин не може да промени нещата, освен това почувства и собствената си болка, предизвикана от загубата, макар да разбираше, че всъщност няма какво да губи, че тя никога не е била негова, или по точно казано — той никога не е бил неин; всичко е било просто плод на фантазията му.

Зед се беше опитал да го предупреди, беше се опитал да му спести болката. Защо не го послуша? Той се изправи бавно и пристъпи към огъня, за да не може тя да види сълзите в очите му. Продължи да преглъща, за да се опита да каже нещо.

— Защо винаги казваш „тя“, „нейна“, „дъщеря“? Защо все жени? Ами мъжете, Изповедниците не раждат ли момчета? — осъзна, че гласът му звучи така, сякаш стърже по чакъл.

Заслуша се в пукането на огъня, тъй като тя не каза нищо. Обърна се чак когато я чу да плаче. Тя вдигна поглед и протегна ръка към него, за да й помогне да се изправи. След като стана, се облегна на дънера, отметна косата си назад и скръсти ръце под гърдите си.

— Да, Изповедниците раждат момчета. Не толкова често, колкото в миналото, но се случва — тя прочисти гърлото си. — Но силата в тях е по-мощна; на тях не им е необходимо време да се възстановяват. Понякога силата ги обзема изцяло, покварява ги. Това е грешката на магьосниците.

По тази единствена причина те избрали жените, но не обмислили достатъчно това, че силата заживява свой живот. Не са предвидили как силата ще се предава на поколенията, колко ще се промени, ако бъде предадена на мъж.

Преди много години е имало неколцина Изповедници мъже, които проявили невероятна жестокост. Това е останало в историята като размирните времена. Благодарение на тях. Нещо подобно е сега с Мрачния Рал. Най-накрая магьосниците успели да заловят всичките и да ги унищожат. Мнозина магьосници също загинали. Оттогава насетне магьосниците се отказали от управлението. И без друго мнозина от тях били мъртви. Вместо това те започнали само да служат на хората, да помагат където могат. Но повече никога не се месят в управлението, ако това е възможно. Имат горчива поука.

Калан сведе поглед и без да се обръща към него, продължи.

— По някаква причина към жените е проявена върховна милост, като им е дадена възможност да управляват силата си, да не се подчиняват на покваряващата й мощ. Магьосниците не могат да кажат защо. Нещо подобно е и с Търсача: трябва да бъде избран правилният човек, човекът, посочен от магьосник, в противен случай той би могъл да използва силата си с лоши намерения. Ето защо Зед беше толкова ядосан, че съветът на Средната земя му отне правото да назначава Търсача. Мъжете Изповедници, не всички, но повечето от тях, не могат да запазят чувството си за балансиране на силата. Те не притежават способността да я сдържат, когато трябва — тя го погледна крадешком.

— Когато пожелаят някоя жена, просто използват силата си и я взимат. Много жени. Нямат задръжки, нямат чувство за отговорност. От онова, което съм чувала, разбирам, че размирните времена са представлявали една кошмарно дълга нощ на насилие. Властта им продължила с години. Магьосниците трябвало да избиват много хора. Методично избивали цялото поколение, родено от похотта на бащите, за да предотвратят неконтролируемото разпространение на силата. Да кажем, че магьосниците били недоволни, би било съвсем неточно.

— А сега, какво става сега? — предпазливо попита той. — Какво става, ако Изповедник роди мъжко чедо?

Тя отново прочисти гърлото си, преглъщайки стенанията си.

— Ако някой Изповедник роди момче, то бива завеждано на едно специално място в центъра на Ейдиндрил, където майка му го поставя върху Камъка — тя премести тежестта си на другия крак; очевидно й беше трудно да говори за това. Той взе меката й длан в ръцете си и започна да я гали с палците си, макар за пръв път истински да разбираше, че е недопустимо да я докосва по такъв интимен начин. — Както вече ти казах, всеки човек, докоснат от Изповедник, прави каквото му е заповядано — усещаше как ръката й трепери. — Майката заповядва на съпруга си да направи онова, което тя самата трябва да направи… и той… той поставя на вратлето на бебето въже… и… и стъпва върху двата му края.

Ричард пусна ръката й. Прокарвайки пръстите и на двете си ръце през косата си, той се обърна към огъня.

— Всяко момче ли?

— Да — призна тя с глас, който едва се чуваше. — Няма никаква възможност момче, родено от Изповедник, да оживее, защото то може да е неспособно да удържи силата си и да я използва, за да придобие власт, да върне размирните времена. Магьосниците и останалите Изповедници наблюдават внимателно всяка бременна жена Изповедник и правят всичко, което е по силите им, за да я утешат, ако роди момче, и затова трябва… — гласът й затихна.

Ричард изведнъж осъзна, че мрази Средната земя — че я мрази с настървение, което отстъпва по сила единствено на чувствата му към Мрачния Рал. За първи път разбра защо хората в Западната земя са търсели място, където да живеят далеч от всяка магия. Щеше му се да се върнат онези времена, когато магията не е съществувала. Очите му се изпълниха със сълзи, когато си помисли колко много му липсва Еленовата гора. Закле се пред себе си, че ако успее да спре Мрачния Рал, ще направи всичко, за да бъде изградена отново границата. Зед щеше да му помогне без съмнение. Ричард едва сега разбра защо Зед също бе пожелал да избяга от Средната земя. А когато границата отново застанеше на мястото си, Ричард щеше да остане от другата й страна. До края на живота си.

Но най-напред стоеше въпросът с меча; той нямаше да върне Меча на истината. Щеше да го унищожи.

— Благодаря ти, Калан — насили се да промълви той, — за това, че ми каза. Не бих искал да го науча от някой друг. — Почувства се така, сякаш всичко около него се срива. Досега беше гледал на края на Рал като на начало на нов живот за себе си, точка, от която можеше да продължи напред, след която всичко беше възможно. Сега гледаше на това като на край. Не само за Рал, но и за него самия; не съществуваше нищо отвъд това, всичко отвъд бе мъртво. Щом успееше да спре Рал и щом Калан беше в безопасност, щеше да се завърне сам в Еленовата гора и животът щеше да приключи за него.

Чуваше я как плаче зад гърба му.

— Ричард, ако искаш да си тръгна, моля те, не се страхувай да ми го кажеш. Ще те разбера. Това е нещо, с което един Изповедник свиква.

За миг той се загледа в тлеещия огън пред краката си, след това стисна здраво очи, с усилие преглъщайки буцата в гърлото си, сълзите. Пареща болка проряза гърдите му, които потъваха в ритъма на учестеното му дишане.

— Моля те, Калан, няма ли някакъв начин — попита той, — изобщо, какъвто и да е начин… да можем… за нас…

— Не — простена тя.

Той сключи треперещите си ръце. Всичко беше загубено.

— Калан — най-после успя да каже, — има ли някакъв закон или правило, или нещо друго, което казва, че не можем да бъдем приятели?

Тя отговори през плач:

— Не.

Той безмълвно се обърна към нея и я обгърна с ръце.

— Точно сега наистина имам нужда от приятел — прошепна.

— Аз също — тя зарида върху гърдите му, като също го притисна към себе си. — Но не мога да бъда нищо повече.

— Знам — каза Ричард, докато по бузите му се изтърколиха няколко сълзи. — Но, Калан, аз те…

Тя постави пръст на устните му, за да го накара да замълчи.

— Не казвай това — проплака. — Моля те, Ричард, никога не го казвай.

Можеше да му попречи да го изрече на глас, но не и да го спре да го повтаря в мислите си.

Притисна се към него ридаеща и той си спомни: когато двамата бяха в хралупестия бор, в първия ден на срещата им, когато отвъдният свят почти я отвлече, тя се бе притиснала до него и тогава си бе помислил, че не е свикнала да е в прегръдките на някой. Сега знаеше защо. Докосна бузата си до главата й.

В пепелта на бляновете му проблесна малко гневно пламъче.

— Избрала ли си вече своя другар?

Тя поклати глава.

— Точно сега има много по-важни неща, за които да се тревожа. Но ако спечелим и аз остана жива… тогава ще трябва да го направя.

— Обещай ми нещо.

— Ако мога.

Гърлото му беше толкова горещо, че трябваше да преглътне два пъти, преди да заговори.

— Обещай ми, че няма да го избереш, преди аз да съм се върнал в Западната земя. Не искам да знам кой ще е той.

Тя изхлипа, преди да отговори, пръстите й се вкопчиха още по-здраво в ризата му.

— Обещавам.

След като известно време стоя така, притиснал я в прегръдката си, опитвайки се да се овладее, прогонвайки черните си мисли, Ричард успя да се усмихне.

— За едно нещо обаче грешиш.

— И какво е то?

— Каза, че никой мъж не би могъл да заповядва на Изповедник. Грешиш. Аз заповядвам на самата Майка Изповедник. Ти си се клела да ме защитаваш, държа да изпълниш задължението си като мой водач.

Тя се засмя болезнено в гърдите му.

— Май си прав. Поздравления — ти си първият, който прави подобно нещо. И какво ще заповяда господарят на своя водач?

— Да не ми създава повече проблеми с това, че иска да сложи край на живота си; аз имам нужда от нея. И да ни заведе при Кралицата и при кутията преди Рал, а после да ни изведе в безопасност оттам.

Калан кимна, все още без да се отделя от гърдите му.

— На вашите заповеди, господарю — тя се дръпна от него, вдигна ръце върху раменете му и още веднъж го стисна, усмихвайки се през сълзи. — Как правиш така, че винаги ме караш да се чувствам по-добре, дори в най-тежките мигове?

Той сви рамене, насилвайки се да й се усмихне, макар вътрешно да умираше.

— Аз съм Търсачът. Аз мога да направя всичко. — Щеше му се да каже още нещо, но гласът му изневери.

Тя поклати глава, а усмивката й грейна.

— Ти си наистина рядко срещан човек, Ричард Сайфър — прошепна.

Единственото, което искаше, бе да остане сам, за да може да се наплаче.