Първото правило на магьосника

Десета глава

Дяволитата усмивка на Зед се изписа на лицето му. Той подаде на Ричард препаската на меча. Фино обработената кожа беше омекнала с годините. Токата й, изработена от сребро и злато, подхождаше на ножницата. Явно предишният притежател на препаската е бил по-дребен, защото тя се оказа прекалено тясна за Ричард. Той я прехвърли през рамо и пъхна Меча на истината в нея, а Зед му помогна да нагласят широчината й така, че да му пасва.

Старецът ги поведе между продълговатите сенки на близките дървета, насочвайки се към края на поляната, където растяха два клена — единият дебел колкото китката на Ричард, другият тънък като тази на Калан.

Обърна се към Ричард.

— Извади меча. — Ричард го издърпа от ножницата, от което въздухът в късния следобед се изпълни с неповторимия звънтящ металически звук. Зед се приближи. — Сега ще ти покажа най-важното нещо, което трябва да знаеш за него, но за целта е необходимо временно да преотстъпиш на Калан поста си на Търсач, като ми позволиш да я нарека с това име.

Калан погледна Зед подозрително:

— Не желая да бъда Търсач.

— Просто заради демонстрацията, скъпа моя. — Той кимна на Ричард да й подаде меча. Тя се поколеба, но накрая го пое с две ръце. Беше прекалено тежък за нея и затова остави върха му да опира тревата. Зед тържествено размаха ръце над главата й. — Калан Амнел, наричам те Търсач. — Тя продължаваше да го гледа все така подозрително. С пръст под брадичката й Зед повдигна главата й. В очите му имаше жестокост. Доближи лицето си до нейното и каза тихо:

— Когато напуснах Средната земя с този меч, Мрачният Рал използва магическата си сила и посади тук по-дебелото от тези две дървета, за да ме бележи, да може да дойде за мен, когато си пожелае. За да ме убие. Същият Рал, който уби Дени. — Изражението на лицето й помръкна. — Същият Рал, който те преследва, за да те убие, както уби и сестра ти. — В очите й проблесна омраза. Тя стисна зъби, от което мускулите на здравите й челюсти изпъкнаха. Мечът на истината се повдигна от земята. Зед пристъпи зад нея. — Това дърво е негово. Ти трябва да му попречиш.

Острието разсече есенния въздух със сила, каквато Ричард трудно би могъл да си представи, че съществува. Мечът описа широка дъга във въздуха и когато се стовари върху по-дебелото дърво, се чу мощен трясък, сякаш едновременно се прекършиха хиляди пръчки. Навсякъде се разхвърчаха трески. Дървото сякаш за миг увисна във въздуха, след което се стовари край нащърбения си дънер и се прекатури с пукот. Ричард осъзна, че за да повали същия този клен, щеше да се наложи да направи поне десет здрави удара с добра брадва.

Зед измъкна меча от ръцете на Калан, която падна на колене и се отпусна със стон върху петите си, заровила лицето си в ръце.

— Какво има, Калан?

— Всичко е наред. — Тя се подпря на рамото му, докато той й помагаше да се изправи на крака. На бледото й лице се изписа с мъка докарана усмивка. — Но се отказвам от поста на Търсач.

Ричард се извърна към магьосника.

— Зед, що за глупост беше това? Това дърво не е поставено тук от Мрачния Рал. Виждал съм те да го поливаш и да се грижиш за него, както и за съседното. Дори да опреш нож в гърлото ми, пак бих твърдял, че ти си посадил тук тези две дървета в памет на жена си и дъщеря си.

Зед само леко се усмихна.

— Много добре, Ричард, вземи си меча. Ти отново си Търсач. А сега, момчето ми, отсечи малкото дърво, после ще ти обясня.

Отегчен, Ричард вдигна меча с две ръце и усети как през тялото му преминава гневна тръпка. Замахна с всичка сила. Върхът на острието изсвистя, разсичайки въздуха. Точно преди да се удари в дървото, мечът просто застина на място, сякаш целият въздух наоколо изведнъж се втвърди и той не можеше да мине през него.

Ричард се отдръпна изненадан. Погледна меча и опита още веднъж. Същата работа. Дървото си остана непокътнато. Хвърли поглед на Зед, който стоеше със скръстени ръце и самодоволно се усмихваше.

Ричард пъхна обратно меча в ножницата.

— Добре, а сега ми кажи какво става?

Зед повдигна вежди с невинно изражение на лицето.

— Видя ли с каква лекота Калан повали по-голямото дърво? — Ричард се намръщи. Зед се усмихна. — То можеше да е и от желязо. Острието пак щеше да го разсече. Ти си по-силен от нея, а не успя дори да одраскаш по-малкото дърво.

— Да, Зед, забелязах.

Челото на Зед се набръчка в престорено недоумение.

— Да имаш някаква идея защо стана така?

Раздразнението на Ричард се изпари. Това беше често използван от Зед начин за изнасяне на лекции, с който той подтикваше Ричард сам да стигне до отговора.

— Бих предположил, че има нещо общо с намерението. Калан мислеше, че дървото е зло, аз не.

Зед вдигна във въздуха кокалестия си пръст.

— Много добре, момчето ми!

Калан сплете пръсти.

— Зед, не разбирам. Аз унищожих това дърво, а то не е било зло. Било е невинно.

— Това, скъпа моя, беше целта на демонстрацията. Действителността не се променя. Всичко зависи от това как я възприемаш. Решиш ли, че си намерила врага си, можеш да го унищожиш, независимо дали наистина е така или не. Магията интерпретира единствено собствените ти възприятия. Тя не би ти позволила да нараниш някой, който мислиш за невинен, но би унищожила всеки, когото ти сметнеш за враг. Нещата зависят единствено от онова, в което вярваш, а не от истинността на мислите ти.

Ричард се почувства малко объркан.

— Това не оставя възможност за грешка. Но какво ще стане, ако не си сигурен?

Зед повдигна вежда.

— По-добре бъди сигурен, момчето ми, или рискуваш да загазиш сериозно. Магията може да изнамери в главата ти неща, които ти дори не предполагаш, че съществуват. Тя се движи и в двете посоки. Можеш да убиеш приятел или пък да пощадиш враг.

Ричард замислено забарабани с пръсти по дръжката на меча. Гледаше как между дърветата откъм запад се промъкват тънките златисти проблясъци на залязващото слънце. Змиевидният облак над главата му беше наполовина оцветен в червено, другата му половина беше тъмновиолетова. Всъщност какво от това, каза си той. Знаеше кого преследва и не изпитваше и капка съмнение относно факта, че именно това е врагът му. Никакво съмнение.

— Има още нещо. Нещо много важно — каза магьосникът. — За привилегията, че използваш меча срещу врага си, трябва да платиш определена цена. Нали така, скъпа моя? — погледна я той. Калан кимна и сведе поглед към земята. — Колкото по-силен е врагът, толкова по-голяма е цената. Съжалявам, че се наложи да ти причиня подобно нещо, Калан, но това беше най-важният урок, който трябваше да научи Ричард. — Тя леко му се усмихна, за да му покаже, че разбира необходимостта от стореното. Той отново се обърна към Ричард.

— И двамата знаем, че понякога единственото правилно нещо, което можеш да направиш, е да убиеш. Не считам за нужно да ти обяснявам, че въпреки това всеки път, когато убиваш, вършиш нещо ужасно. Убийството е нещо, което остава в теб за вечни времена, извършиш ли го веднъж, връщане назад няма. Сам определяш цената, която ще платиш; убийството те гризе отвътре, задето си го извършил.

Ричард кимна; все още чувстваше вина за убийството на онзи мъж край Отвесната скала. Не съжаляваше за стореното; тогава нямаше нито време, нито възможност за избор, но в съзнанието си все още пазеше спомена за изражението на лицето на онзи мъж в момента, в който политаше от ръба.

Зед го погледна с напрежение.

— Когато убиваш с Меча на истината, е различно заради магията. Тя ти прави предложение, за което иска определена цена. Не съществува абсолютно зло или абсолютно добро, най-малкото що се отнася до човека. И в най-добрите от нас има лоши мисли и дела, и в най-недостойните се крие някаква добродетел. Противникът не е човек, който върши злини заради самите злини. Той винаги си има причина, която му се струва достатъчно основателна. Котаракът ми яде мишки. Това прави ли го лош? Не мисля, той също е съгласен с мен, но се обзалагам, че мишките са на друго мнение. Всеки убиец е убеден, че жертвата му си заслужава убийството. Знам, че ти се иска да не ми повярваш, Ричард, но трябва да ме чуеш. Мрачният Рал постъпва по определен начин, защото го смята за правилен, точно както правиш и ти. По това двамата си приличате повече, отколкото можеш да си представиш. Ти искаш да отмъстиш на него за убийството на баща си, той иска да отмъсти на мен за убийството на своя. В твоите очи той е жесток, но в неговите лошият си ти. Всичко е въпрос на възприятия. Победителят винаги се мисли за прав. Загубилият винаги ще е убеден, че са постъпили нечестно с него. Така е и с магията на Орден: силата просто си съществува; едната й употреба взима връх над другата.

— Приличаме си? Ти да не си се побъркал? Как можеш дори да си помислиш такова нещо. Мрачният Рал копнее за власт! Би унищожил света, за да си я осигури! На мен власт не ми трябва, единственото, което искам, е да ме оставят на мира! Той уби баща ми! Извади червата му! Опитва се да убие всички нас! Как можеш да кажеш, че си приличаме? Казваш го така, сякаш изобщо не е опасен!

— Ти не внимава ли в онова, на което току-що се опитах да те науча? Казах, че си приличате по убедеността в правотата си. И че това го прави по-опасен, отколкото можеш да си представиш, защото по всичко останало се различавате. На Мрачния Рал му доставя наслада да убива. Изпитва глад за чужда болка. Ти притежаваш ограничено чувство за правата си; той изобщо няма такова. То се е изродило в една всеядна страст да превръща всяка опозиция в подчинение, да обявява всеки, който не се втурва да коленичи в краката му, за опонент. С чиста съвест измъкна червата на баща ти с голи ръце, докато той беше все още жив. Това му достави удоволствие, защото изкривеното му чувство за справедливост му подсказваше, че така трябва. Ето тук е голямата разлика с теб. Ето в това той е опасен — Зед отново посочи Калан. — Не ме ли слуша внимателно, Ричард? Не видя ли на какво беше способна тя с меча? Как направи онова, което ти не можа? М-м?

— Въпрос на възприятия — каза Ричард с много по-спокоен глас. — Тя успя, беше убедена в правотата си.

Зед вдигна пръст във въздуха.

— Аха! Възприятието е онова, което прави опасността още по-голяма. — Пръстът на магьосника се смъкна надолу и започна да боде Ричард при всяка следваща дума… — Точно… както… и меча!

Ричард пъхна палеца си под препаската си и въздъхна дълбоко. Обзе го чувство на несигурност, сякаш ходеше по плаващи пясъци, но беше прекарал твърде много време със Зед, за да си позволи да не обърне внимание на думите му просто защото бяха трудни за разбиране. Въпреки че го познаваше обаче, му се щеше днес старецът да се изразява по-ясно.

— Искаш да кажеш, че не само стореното от него го прави опасен, но и това, че вярва в правотата си?

Зед сви рамене.

— Нека го кажа по друг начин. От кого би се страхувал повече? От мъжага, висок двеста фута, който иска да открадне от теб къшей хляб и знае, че това, което прави, не е хубаво, или от жена сто фута ниска, която е убедена с цялото си сърце, че си откраднал детето й?

Ричард скръсти ръце пред гърдите си.

— От жената. Тя не би се предала. Не би изслушала никакво обяснение. Би била готова на всичко.

В очите на Зед се четеше жестокост.

— Така е и с Мрачния Рал. Той си мисли, че е прав, и затова е още по-опасен.

Ричард му върна свирепия поглед.

— Аз съм правият.

Чертите на Зед омекнаха.

— И мишките си мислят, че имат право, но все едно, котаракът ги изяжда. Опитвам се да те науча на нещо, Ричард. Не искам той да те докопа в лапите си.

Ричард отпусна ръце и въздъхна.

— Не ми харесва това, което казваш, но го разбирам. Както съм те чувал да казваш, нищо на тоя свят не се постига лесно. Всичко това е интригуващо, но то няма да ми попречи да изпълня задълженията си, да постъпя както смятам за правилно. Така че кажи ми каква е цената, която трябва да платя, задето използвам Меча на истината?

Зед допря тънкия си пръст до гърдите на Ричард.

— Цената е, че ще изпиташ болката от това да видиш собствените си злини и недостатъци, всичко онова, което човек не желае да види у себе си, да приеме, че притежава. И още нещо, ще видиш доброто в онези, които убиваш, ще изпиташ чувство за вина от деянието си. — Зед тъжно поклати глава. — Трябва да ми повярваш, Ричард, болката не извира единствено от теб, нещата са по-сериозни, тя идва от магията, една изключително силна магия, която причинява изключително силна болка. Не я подценявай. Тя наистина съществува и наказва както тялото, така и душата ти. Ти беше свидетел на болката, която изпита Калан, след като уби едно дърво. Ако беше убила човек, болката щеше да е хиляди пъти по-силна. Ето защо гневът е нещо толкова важно. Яростта е единственото ти оръжие срещу болката; тя може да те предпазва до известна степен. Колкото по-силен е врагът, толкова по-силна е болката. Но колкото по-голяма е яростта, толкова по-голяма защитна стена си изграждаш. Така се научаваш да се притесняваш по-малко за това доколко е била правилна постъпката ти. В някои случаи това ти спестява болката. Ето защо казах всички онези ужасни неща на Калан, неща, от които боли и които я изпълниха с ярост. То беше, за да я защитя, когато пусне меча в действие. Виждаш ли защо нямаше да ти позволя да го използваш, ако не бях сигурен в способността ти да използваш гнева си? Не можеш ли да го направиш, би се изправил беззащитен пред силата на магията; тя би те разкъсала на парчета.

Ричард почувства известен страх от това, от болката в очите на Калан, след като беше използвала меча, но не се опита да му противоречи. Вдигна поглед към граничните планини. Те се извисяваха бледорозови на светлината на залязващото слънце. Зад тях, от изток, настъпваше тъмнината. Тъмнината, търсеща тях. Трябваше да намери начин да прехвърлят границата, да намери път към тази тъмнина. Мечът щеше да му помогне, единствено това имаше значение за него. Рискът беше голям. Всичко в тоя живот се плаща; той щеше да плати своята цена.

Старият му приятел постави ръце върху раменете му и го погледна строго. Чертите му бяха замръзнали в сериозно предупреждение.

— Сега ще ти кажа нещо, което няма да ти хареса — пръстите му се вкопчиха по-здраво, почти болезнено в плътта му. — Нямаш право да използваш Меча на истината срещу Мрачния Рал.

— Какво!

Зед го раздруса.

— Той е твърде силен. Магията на Орден го пази, докато търси другата кутия. Ако се опиташ да използваш меча срещу него, ще загинеш, преди да си го докоснал.

— Това е безумие! Най-напред искаш от мен да стана Търсач и да взема меча, после ми казваш, че нямам право да го използвам!

Ричард побесня. Почувства се измамен.

— Само срещу Рал, срещу него мечът е безсилен! Ричард, не аз съм измислил тази магия, аз само знам как действа тя. Мрачният Рал също го знае. Той ще те предизвика да използваш меча срещу него. Той знае, че това ще те убие. Ако се оставиш на яростта си и го направиш, победата е негова. Ти ще си мъртъв, а кутиите — в ръцете на Рал.

Калан сбърчи чело с безпокойство.

— Зед, съгласна съм с Ричард. Това прави нещата невъзможни. Щом като няма да може да използва най-силното си оръжие, тогава…

Зед я прекъсна.

— Не! Това — той почука с кокалчетата си по главата на Ричард, — това е най-силното оръжие на Търсача. — Прокара показалец между гърдите на Ричард. — И това.

За миг всички замлъкнаха.

— Търсачът е силата — натъртено каза Зед. — Мечът е просто помощно средство. Трябва да намериш друг начин. Длъжен си.

Ричард си помисли, че чутото би трябвало да го развълнува, ядоса, обезпокои или съкруши, но не се случи нищо подобно. Предишната му представа за собствените възможности го напусна, позволявайки му да погледне по-надалеч. Почувства се странно спокоен и уравновесен.

— Съжалявам, моето момче. Ще ми се да можех да променя магията, но…

Ричард постави ръка на рамото на Зед.

— Всичко е наред, приятелю. Прав си. Трябва да попречим на Рал. Това е единственото, което има значение. За да успея, е важно да знам истината и ти ми я каза. Сега от мен зависи да я използвам. Получим ли една от кутиите, справедливото наказание ще се стовари върху Рал. Не искам да видя какво ще е то. Достатъчно е да знам, че го е получил. Казах, че не бих станал убиец и държа на думата си. Мечът е безценен, сигурен съм, но той е просто средство, както ти каза, и точно като такова ще го използвам. Магията на меча не изчерпва нещата. Не мога да си позволя да направя тази грешка, в противен случай не бих бил истински Търсач.

В настъпващия мрак Зед сърдечно потупа Ричард по рамото.

— Разбрал си ме правилно, момчето ми. Съвсем — лицето му се разтегна в широка усмивка. — Направил съм добър избор. Гордея се със себе си.

Ричард и Калан се засмяха на това самопоздравление на Зед.

Само след миг усмивката на Калан се изпари.

— Зед, аз отсякох дървото, което си посадил в памет на жена си. Това ме притеснява. Дълбоко съжалявам, че го направих.

— Недей, скъпа моя, паметта за нея ни помогна, не може да съществува по-подходящ начин да изразим почитта си.

Ричард не ги чуваше. Вече беше отправил поглед на изток, към масивните планини и се опитваше да намери разрешение на проблемите. Да отидеш отвъд границата, мислеше си той, да отидеш отвъд границата, без да минаваш през нея. Как? Ами ако това беше невъзможно? Ако не съществуваше никакъв начин? Нима ще трябва да останат затворени тук, докато Мрачният Рал търси кутиите? Нима ще умрат, без да са имали възможност да опитат късмета си? Щеше му се да разполага с повече време и по-малко ограничения. Укори се, че си губи времето с мисли какво би му се искало.

Само да знаеше, че може да се направи нещо, щеше да измисли начин как. Нещо дълбоко в съзнанието му започна да го човърка, че такова нещо съществува, да настоява, че Ричард знае какво е то. Имаше начин, трябваше да има. Навсякъде около тях нощта се спускаше, изпълнена със звуци. От езерца и поточета се обаждаха жаби, от дърветата подвикваха нощни птици, от тревата — насекоми. От далечните хълмове до тях достигаше виенето на вълци, мъчително и тъжно срещу тъмната стена от планини. Някак си трябваше да прекосят тези планини, да преминат отвъд непознатото.

Планините бяха като границата, помисли си той. Не можеш да преминеш през тях, но можеш да се озовеш от другата страна. Стига само да намериш начин. Начин. Възможно ли е това? Има ли такъв?

Мисълта го озари внезапно като светкавица.

Книгата.

Ричард въодушевено се завъртя на пети. За негова изненада Зед и Калан стояха спокойни и го наблюдаваха, сякаш чакаха да бъде произнесена присъда.

— Зед, някога помагал ли си на някой друг освен теб да премине границата?

— Кой например?

— Който и да е! Да или не?

— Не. На никой.

— Може ли друг освен магьосник да изпрати човек през границата?

Зед категорично поклати глава.

— Никой освен магьосник. И Мрачният Рал, разбира се.

Ричард се намръщи насреща му.

— Животът ни зависи от това, Зед. Закълни се. Ти никога, никога не си изпращал никой освен себе си през границата. Вярно ли е?

— Вярно като врящ казан, пълен с крастави жаби. Защо? За какво мислиш? Намери ли начин?

Ричард не обърна внимание на въпроса му, задълбочен твърде много в собствените си мисли, за да може да отговори, вместо това застана с лице към планините. Вярно беше; имаше начин да се премине границата! Баща му го беше намерил и използвал! Нямаше как иначе Книгата на преброените сенки да се озове в Западната земя. Не можеше да я е донесъл със себе си, когато е дошъл тук преди границата, не можеше и да я е намерил в Западната земя; книгата беше магическа. Границата не би задействала, ако в Западната земя има каквато и да е магия. Магия можеше да се появи в Западната земя единствено след появата на границата.

Баща му беше намерил начин да отиде в Средната земя и се беше върнал с книгата. Ричард стоеше стреснат и екзалтиран едновременно. Баща му го беше направил! Беше преминал отвъд границата. Ричард ликуваше. Вече знаеше, че има начин; можеше да стане. Сега трябваше да разбере какъв е; единствено това имаше значение.

Обърна се към другите двама.

— Да вървим да вечеряме.

— Сложих гозба на огъня точно преди да се събудиш, има и пресен хляб — предложи Калан.

— По дяволите! — Зед размаха във въздуха кльощавите си като на плашило ръце. — Крайно време беше някой да се сети за вечеря!

Ричард леко се усмихна в тъмното.

— След като се нахраним, ще направим някои приготовления, ще решим какво да вземем, какво можем да носим, ще съберем провизиите на едно място и довечера ще си приготвим багажа. Трябва добре да се наспим тази нощ. Тръгваме по видело.

Той се обърна и тръгна към къщата. Мъждукащата светлина на огъня, който се виждаше през прозорците, го мамеше с топлината си.

Зед вдигна ръка.

— За къде се стягаме, момчето ми?

— За Средната земя — провикна се Ричард през рамо.

Зед беше преполовил втората си паница с ядене, когато най-после успя да си наложи да спре за да може да говори.

— И така, какво измисли? Наистина ли съществува начин да се озовем от другата страна на границата?

— Има.

— Сигурен ли си? Как е възможно? Как ще го направим, без да минаваме през нея.

Ричард се усмихна и разбърка гозбата си.

— Когато пресичаш реката, не е нужно да се измокряш целият, нали?

Светлината на лампата хвърляше сенки по лицата на Калан и Зед, които смръщиха чела неразбиращо. Калан се обърна и метна парченце месо на котарака, който беше застанал на задните си лапи в очакване да му подхвърлят нещо. Зед сдъвка още една хапка хляб, преди да зададе следващия си въпрос.

— И как разбра, че има такъв начин?

— Има. Това е всичко, което е от значение.

Зед го погледна с невинно изражение на лицето.

— Ричард — той глътна още две лъжици, — ние сме ти приятели. Помежду ни няма тайни. Можеш да ни кажеш.

Ричард премести поглед от единия чифт ококорени очи върху другия и се засмя с глас.

— Срещал съм непознати, които са ми разказвали повече за себе си, отколкото вие двамата.

Зед и Калан малко се стреснаха от неочаквания му отказ да говори и се спогледаха, но никой от двамата не се реши да настоява за отговор.

Докато се хранеха, продължиха да обсъждат какво да вземат със себе си, какво могат да приготвят за краткото време, с което разполагат, какво не трябва да пропуснат. Направиха списък на всичко, което си мислеха, че може да им е от полза, за да не забравят нищо важно. Трябваше да се свърши доста работа за кратко време. Ричард попита Калан дали често е пътувала из Средната земя. Тя му отвърна, че това е било почти единственото нещо, което е правила през живота си.

— И когато пътуваш, винаги ли си с тая рокля?

— Да — тя се поколеба. — По нея хората ме познават. Аз не нощувам в гората. Където и да отида, винаги ми осигуряват храна, подслон и всичко, каквото пожелая.

Ричард се запита защо. Не настоя да получи отговор, но беше сигурен, че тази рокля едва ли е просто дреха, купена от магазина.

— Е, при положение, че и тримата сме преследвани, не мисля, че е добре да бъдеш разпознавана. Струва ми се разумно да стоим колкото се може по-настрана от хората, когато е възможно, да вървим през гората. — И тя, и Зед изразиха с кимване съгласието си. — Ще трябва да ти намерим някакви дрехи за път, подходящи за в гората, но тук не разполагаме с нищо, което би ти станало. Ще трябва да се оправяме пътьом. Със себе си нося само една пелерина с качулка. Засега ще ти свърши работа и ще те топли.

— Добре — каза тя усмихната, — писна ми да ми е студено, освен това мога да ти кажа, че тази рокля не е най-удобната дреха за пътуване през гората.

Калан привърши с яденето преди тях и сложи наполовина пълната си паница на земята за котарака. Той явно имаше апетит като на Зед и започна да лапа още преди тя да успее да постави паницата на пода.

Обсъдиха всички вещи, които щяха да вземат със себе си, и съставиха план за това как ще се оправят без други. Не казаха и дума за това колко време ще продължи пътуването им, но всички знаеха, че колкото обширна е Западната земя, много по-голяма от нея е Средната. Ричард си помисли, че би било хубаво да минат през неговата къща, тъй като той често предприемаше дълги пътувания и разполагаше с необходимата екипировка, но рискът беше прекалено голям. По-скоро би си набавил необходимите неща от друго място, отколкото да се върне при онова нещо, дето го чакаше вътре. Той все още не беше наясно къде точно ще пресекат границата, но не се притесняваше за това. До сутринта имаше още време за размисъл. Изпита облекчение, когато разбра, че начин съществува.

Котаракът повдигна глава. На половината път до вратата спря, изви гръб, козината му настръхна. Всички забелязаха действията му и притихнаха. През прозореца се виждаше светлина от огън, която не се отразяваше от огнището в стаята. Идваше отвън.

— Надушвам пожар — каза Калан.

Тримата моментално скочиха на крака. Ричард посегна към меча, опрян на облегалката на стола му, и той беше в ръцете му кажи-речи преди да се е изправил на крака. Отиде да погледне през прозореца, но Зед реши да не губи време с това и директно се изстреля през вратата, последван по петите от Калан. Преди да се спусне след другите двама, Ричард набързо мерна светлина от факли.

На поляната пред къщата се беше разпръснала тълпа от около петдесетина мъже, някои от които с факли в ръце, повечето въоръжени с каквото дойде — брадви, вили, коси или сопи. Бяха облечени в работните си дрехи. Ричард разпозна лицата на мнозина от тях, бяха добри, честни и работливи хора със семейства. Тази вечер бяха различни. Явно настроението им беше лошо, лицата им — мрачни и ядосани. Зед застана на средата на поляната с ръце, опрени на хърбавите си хълбоци, като се усмихваше на множеството, а на светлината на факлите бялата му коса розовееше.

— Какво има, момчета? — попита той.

Те смотолевиха нещо помежду си, а неколцина от предните редици пристъпиха крачка-две напред. Ричард позна онзи, Джон, който заговори от името на всички.

— Има проблем. Проблем, причинен от магия! И ти си в основата му, старче! Ти си магьосница!

— Магьосница? — попита объркано Зед. — Магьосница?

— Точно това казах, магьосница! — Тъмните очи на Джон се преместиха върху Калан и Ричард. — Това не засяга вас двамата. Имаме работа със стареца. Вървете си или ще пострадате като него. — Ричард не можа да повярва, че тези хора могат да говорят подобни неща.

Калан пристъпи напред, заставайки пред Зед, и щом се спря, диплите на роклята се завъртяха около краката й. Тя стисна юмруци до тялото си.

— Вървете си — предупреди ги тя с глас, в който имаше заплаха, — преди да съжалявате за това, което искате да направите.

Мъжете се спогледаха, някои от тях се ухилиха глупаво, други направиха под мустак груби коментари, трети се изсмяха. Смехът им затихна.

— Значи — подигравателно каза Джон, — имаме работа с две магьосници.

Мъжете се оживиха и закрещяха, размахвайки оръжията си. На облото, масивно лице на Джон се изписа предизвикателна усмивка.

Ричард бавно, но с решителна стъпка мина пред Калан, като с едната си ръка избута назад и нея, и Зед. Гласът му остана спокоен, приятелски.

— Джон. Как е Сара? Не съм ви виждал вас двамата от известно време. — Джон не отговори. Ричард огледа внимателно лицата на останалите. — Познавам мнозина от вас, познавам ви като добри хора. Това не е нещо, което бихте искали да направите. — Той отново погледна Джон. — Прибери хората си и се връщайте при семействата си. Моля те, Джон!

Джон насочи сопата си към Зед.

— Старецът е магьосница! Ще му видим сметката. — Той посочи Калан. — И на нея! Ако не искаш да те сполети същото, Ричард, върви си по пътя!

Тълпата изрази съгласието си с викове. Горящите факли пращяха и пукаха и въздухът миришеше на запалена трева и пот. Когато стана ясно, че Ричард няма да си тръгне, тълпата се придвижи напред.

За отрицателно време мечът напусна ножницата. Мъжете отстъпиха крачка назад, когато чуха как нощният въздух се изпълва с металическото звънтене. Лицето на Джон беше почервеняло от гняв. Звънтенето заглъхна, чуваше се единствено пращенето на горящите факли. През тълпата премина шепот, че Ричард е на страната на двете магьосници.

Джон се приближи към Ричард, размахвайки сопата си срещу него. Мечът изсвистя във въздуха, разсичайки оръжието на Джон с трясък. В юмрука му остана да стърчи само назъбеният край на сопата. Отсеченото парче дърво се завъртя в тъмнината, тупвайки на земята с тъп звук.

Джон замръзна на мястото си с единия крак във въздуха, другия на верандата, острието на меча подпираше широкото му лице. Гладкото острие блестеше на светлината на факлите. Ричард, напрегнал мускули, за да не се поддаде на желанието си, бавно се наведе напред и повдигайки с меча главата на Джон, го накара да погледне към него. С глас малко по-силен от шепот, но толкова вледеняващо студен, че Джон се замръзна на мястото си, Ричард каза:

— Още една стъпка, Джон, и главата ти пада — Джон не помръдна, не си пое въздух. — Назад — изсъска Ричард.

Мъжът направи каквото му бе заповядано, но когато се върна при другарите си, отново придоби смелост.

— Не можеш да ни спреш, Ричард, тук сме, за да спасим семействата си.

— От какво? — изкрещя Ричард. Той посочи с меча един от другите мъже. — Франк! Когато жена ти беше болна, не беше ли Зед този, който й донесе лек, и тя се почувства добре? — Насочи меча към друг. — И ти, Бил, не дойде ли да питаш Зед за дъждовете, да разбереш кога ще вали, та да могат другарите ти да ожънат нивите ти? — Той замахна с меча обратно към нападателя си. — Джон, а когато малкото ти момиченце се загуби в гората, не беше ли Зед този, който цяла нощ наблюдава облаците, а след това сам излезе навън и я намери, и я върна при теб и Сара жива и здрава? — Джон и неколцина от останалите сведоха очи към земята. Ричард ядосано прибра меча си обратно в ножницата. — Зед е помагал на повечето от вас. Помагал ви е да се излекувате от треска, да намерите изгубените си любими същества и свободно е поделял с вас всичко свое.

Някой се провикна от дъното на тълпата:

— Само магьосница може да направи всичко това!

— Той с нищо не е навредил на нито един от вас! — Ричард ходеше напред-назад по верандата, вперил очи в хората под него. — Никога не е навредил на нито един от вас! На повечето е помагал! Защо искате да причините болка на приятел?

За няколко мига мъжете в тълпата смутено зашумяха, след това убедеността им в това, което правят, се върна.

— Повечето от тези неща са магия! — изкрещя Джон. — Магьосничество! Нашите семейства не са в безопасност, докато той е тук!

Преди Ричард да отговори, Зед го хвана за ръката и го издърпа назад. Той почувства върху себе си усмихнатото лице на стареца. Зед не изглеждаше разтревожен ни най-малко. Ако не друго, поне очевидно се забавляваше.

— Много впечатляващо — прошепна той. — Впечатлен съм силно и от двама ви. Бихте ли ми позволили да се намеся? — Той повдигна вежда, след което се обърна към присъстващите. — Добър вечер, господа. Радвам се да ви видя — някои от мъжете отвърнаха на поздрава му. Някои смутено повдигнаха шапки. — Ако бъдете така добри, преди да ме разкъсате, позволете ни за миг да задържим вниманието ви, аз и моите двама приятели тук. — Всички кимнаха в знак на съгласие. Зед избута леко назад към къщата Ричард и Калан, отдалечавайки ги от тълпата, и се приближи към тях.

— Един урок за силата, приятели — Той постави клечестия си пръст на носа на Калан. — Твърде къс. — След това постави пръст и върху носа на Ричард. — Твърде дълъг. — Сложи пръста си върху собствения си нос. — Точно колкото трябва. — Хвана в шепата си брадичката на Калан. — Ако ти бях позволил да направиш това, скъпа моя, тази нощ щяхме да копаем гробове. И сред тях щяха да са и нашите три гроба. Но все пак беше много благородно. Благодаря за загрижеността ти към мен. — Постави ръка върху рамото на Ричард. — Ако те бях оставил да направиш това, щеше да има нужда от много повече гробове и ние тримата щяхме да сме единствените оцелели, които трябваше да ги изкопаят. Твърде стар съм, за да направя толкова много дупки в земята, пък и имаме по-важни дела за вършене. Но и ти постъпи много благородно; достойно им предостави себе си. — Потупа Ричард по рамото, след което постави по един пръст под брадата на всеки от тях.

— А сега искам вие двамата да ме оставите да се заема с нещата. Проблемът не е в това, което вие двамата разправяте на тези хора. Проблемът е, че те не ви чуват. За да ви чуят, трябва най-напред да привлечете вниманието им. — Той повдигна вежда и ги погледна един след друг. — Гледайте и запомняйте каквото можете. Чуйте думите ми, но те няма да ви въздействат. — Той отмести пръста си и се измъкна покрай тях, усмихвайки се и махайки с ръка на мъжете.

— Господа. О, Джон, как е малкото ти момиченце?

— Добре е — измънка той, — но на една от кравите ми й се роди двуглаво теле.

— Наистина ли? И как мислиш е станало това?

— Мисля, че е станало, понеже ти си магьосница!

— Ето, пак го казваш — Зед объркано поклати глава. — Не разбирам. Наистина ли, господа, искате да ме унищожите, понеже си служа с магия, или просто искате да ме унижите, като ме наричате жена?

Долу в тълпата се почувства известно смущение.

— Не знаем за какво говориш — каза някой.

— Ами нищо сложно. Магьосница е дума за момиче. Думата за момче е магьосник. Разбирате ли за какво говоря? Ако ме наричате магьосница, все едно че ме наричате момиче. Ако искате да кажете, че съм магьосник, е, тогава това е съвсем различно обвинение. И така, какво имате предвид? Момиче или магьосник?

Тълпата се обърка още повече, след това Джон се обади с ядосан глас:

— Имаме предвид, че си магьосник, и имаме намерение да те накараме да си платиш за това!

— Така, така, така — каза Зед, потупвайки замислено долната си устна с пръст. — Не мога да разбера защо всички вие се държахте толкова смело. Наистина много, много смело.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джон.

Зед повдигна рамене.

— Добре, на какво си мислите, че е способен един магьосник?

Разговорите помежду им се усилиха. Започнаха да се провикват с предположения. Той може да направи двуглаво теле, да накара дъжда да завали, да намери загубили се хора, да направи така, че да се роди мъртво дете, да направи така, че мъж да си изгуби силата и жена му да го напусне. Това някак си не изглеждаше задоволително, така че се появиха и други идеи. Да накара водата да гори, да осакати някой, да вика демони и, общо взето, всичко останало.

Зед ги изчака да свършат и след това протегна ръце към тях.

— Ето, сами го казахте. Точно както казах, вие, хора, сте най-смелите мъже, които съм срещал! Да си помислите, че въоръжени само с вили и сопи ще можете да излезете срещу магьосник, който притежава всичките тези способности. Така, така, колко смело.

Гласът му заглъхна. Главата му продължи да се поклаща удивено. Сред тълпата премина вълна от безпокойство.

Зед продължи с вял, монотонен глас, предлагайки и други неща, които би могъл да прави един магьосник, описвайки с най-големи подробности най-различни неща от най-забавните до най-ужасяващите. Хората стояха изумени и го слушаха с изключително внимание. Той продължи да говори без прекъсване цели трийсет минути. Ричард и Калан също слушаха, но започнаха да се изморяват и отегчават и запреместваха тежестта си от единия крак върху другия. Мъжете в тълпата гледаха с ококорени, немигащи очи. Стояха неподвижни като статуи, единственото движение сред тях беше танцът на пламъците от факлите им.

Настроението им се беше променило. Вече не чувстваха гняв. На негово място беше дошъл страхът. Гласът на магьосника също се беше променил; той вече не беше мил и внимателен, дори глуповат, а суров и заплашителен.

— И така, хора, какво си мислите, че трябва да направим сега?

— Мислим, че трябва да ни оставиш да си вървим, без да ни причиниш зло — беше вялият отговор. Останалите закимаха в знак на съгласие.

Магьосникът поклати дългия си пръст във въздуха пред тях.

— Не, не съм съгласен. Виждате ли, вие, хора, дойдохте с намерение да ме убиете. Животът ми е най-ценното, което имам, а вие искахте да ми го отнемете. Не мога да оставя това безнаказано. — През тълпата премина тръпка на ужас и страх. Зед застана на ръба на верандата. Мъжете отстъпиха крачка назад. — Като наказание за това, че се опитахте да отнемете живота ми, аз ще взема в замяна не вашия живот, а онова, което ви е най-ценно, най-скъпо, най-близко! — Той широко и тържествено размаха ръката си над главите им с театрален жест. Те ахнаха. — Ето. Готово — обяви той. Ричард и Калан, които се бяха облегнали на къщата, се изправиха.

За миг никой не помръдна; след това един в средата на тълпата пъхна ръката си в джоба и го опипа.

— Златото ми. Няма го.

Зед завъртя очи.

— Не, не, не. Казах най-ценното, най-скъпото. Онова, с което се гордеете най-много от всичко.

За миг всички се стъписаха. След това веждите на неколцина се повдигнаха панически. Друг мъж внезапно пъхна ръка в джоба си и попипа в него с широко отворени очи. Простена, след което припадна. Хората около него се отдръпнаха встрани. Скоро и други започнаха да пъхат ръце в джобовете си, внимателно опипвайки вътрешността им. Чуха се още стонове и писъци и скоро всеки мъж в паника посегна към чатала си. Зед се усмихна доволно. Сред тълпата настъпи хаос. Мъжете подскачаха, ревяха, вкопчвайки се един в друг, правеха бегом малки кръгове, молеха за помощ, падаха на земята, стенейки.

— А сега, всички се измитайте! Да ви няма! — изкрещя Зед. Той се обърна към Ричард и Калан; дяволитата усмивка набръчка носа му. Той им намигна.

— Молим те, Зед! — провикнаха се няколко мъже. — Молим те, не ни оставяй просто така! — Отвсякъде се чуваха молби и увещания. Зед изчака известно време и отново се обърна към тях.

— Какво е това? Нима смятате, че съм бил груб? — попита той престорено учуден и безкористен. Тълпата незабавно се съгласи, че е бил. — И защо, мислите вие, стана така? Взехте ли си поука от това?

— Да! — изкрещя Джон. — Сега разбираме, че Ричард е прав. Ти си бил наш приятел. Ти никога не си наранявал по какъвто и да е начин някой от нас. — Всички изкрещяха съгласието си. — Винаги си ни помагал, а ние се държахме глупаво. Искаме да те помолим за прошка. Както каза Ричард, това, че използваш магия, не те прави лош човек. Моля те, Зед, не ни отказвай приятелството си сега. Моля те, не ни оставяй в това положение. — Чуха се още молби.

Зед потупа с пръст долната си устна.

— Ами — той вдигна глава замислен, — мисля, че мога да върна нещата както си бяха — мъжете се приближиха. — Но само ако приемете условията ми. Мисля, че са справедливи. — Те бяха готови да се съгласят с всичко. — Добре тогава, ако се съгласите отсега нататък да казвате на всички, че магията не прави човека лош; че за човек се съди по действията му; и ако се приберете в къщи при семействата си и им кажете, че без малко да направите ужасна грешка тази нощ, като им обясните защо, тогава всичко ще се върне както си е било. Честно ли е?

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Повече от честно — каза Джон. — Благодарим ти, Зед. — Хората се обърнаха и забързано тръгнаха да си вървят. Зед стоеше и ги гледаше.

— А, господа, още нещо. — Те замръзнаха на местата си. — Моля ви, вземете си оръжията от земята. Стар човек съм. Мога лесно да се спъна и да се нараня. — Те го гледаха предпазливо, докато протягаха ръце да си приберат оръжията, след това се обърнаха и забързаха по пътеката, не след дълго вече тичаха.

Ричард се приближи и застана от едната страна на Зед, Калан от другата. Магьосникът стоеше, подпрял ръце на кокалестите си хълбоци, и гледаше как мъжете се отдалечават.

— Идиоти — промърмори той шепнешком. Беше тъмно. Единствената светлина идваше от предния прозорец на къщата зад тях и Ричард едва различаваше лицето на Зед, но го виждаше достатъчно добре, за да може да каже, че приятелят му не се усмихва.

— Приятели — каза старецът, — това беше попара, забъркана от нечия тайна ръка.

— Зед — попита Калан, отвръщайки очи от лицето му, — ти наистина ли направи така, че… е, нали знаеш, така, че да им се изпари мъжествеността?

Зед се изкикоти.

— Е, това вече щеше да е наистина магия! На каквато аз, страхувам се, не съм способен. Не, скъпа моя, аз просто ги накарах да си мислят, че съм. Просто ги убедих в истинността на това, оставих всичко на собственото им мислене.

Ричард се обърна към магьосника.

— Номер? Това е било просто номер? Мислех, че наистина си направил магия — изглеждаше някак разочарован.

Зед сви рамене.

— Понякога ако номерът е направен както трябва, той може да свърши по-добра работа от магията. Всъщност мога дори да твърдя, че добрият номер си е направо магия.

— Но все пак е само номер.

Магьосникът издигна пръст във въздуха.

— Резултатите, Ричард. Те са от значение. Ако беше станало по твоя начин, всички тези мъже щяха да изгубят главите си.

Ричард се ухили.

— Зед, мисля, че някои от тях биха го предпочели пред онова, което ти им стори. — Зед се изкикоти. — И това ли е, което искаше да видим и запомним? Че номерът може да свърши същата работа като магията?

— Да, но и още нещо, нещо по-важно. Както вече казах, тази попара е забъркана от нечия тайна ръка, от ръката на Мрачния Рал. Но тази нощ той направи грешка; грешка е да използваш недостатъчна за свършването на една работа сила. По този начин даваш втора възможност на врага си. Това е урокът, който бих искал да научиш. Научи го добре; когато настъпи твоето време, може да нямаш втора възможност.

Ричард се намръщи.

— Чудя се защо го е направил?

Зед сви рамене.

— Не знам. Може би защото тук все още няма достатъчно сила, но тогава също е грешка да опитва, защото по този начин само ни предупреждава.

Те тръгнаха към вратата. Имаха още много работа, преди да си легнат. Ричард започна да прехвърля мислено списъка, но се почувства обезпокоен от странно чувство.

Изведнъж причината го заля като студена вода. Шумно си пое въздух. Завъртя се със широко отворени очи и сграбчи Зед за робата.

— Трябва да изчезваме от тук! На мига!

— Какво?

— Зед! Мрачният Рал не е глупав! Той иска да се почувстваме в безопасност, да получим увереност! Той знае, че сме достатъчно умни, за да се справим с тези мъже по един или друг начин. Всъщност надява се да го направим, за да седнем след това и да се поздравим с успеха, а през това време самият той да има време да пристигне. Той не се бои от теб — ти сам каза, че е по-силен от всеки магьосник, — не се бои от меча, не се бои и от Калан. Той вече е тръгнал насам! Планът му е да ни хване наведнъж, сега, тази нощ! Не е направил грешка, това е било капан. Сам го каза — понякога номерът върши повече работа от магията. Точно това прави и той; това беше просто номер, който да отклони вниманието ни!

Лицето на Калан побеля.

— Зед, Ричард е прав. Това е начинът на мислене на Рал, неговият почерк. Той обича да прави нещата неочаквано. Трябва да се махаме от тук на мига.

— По дяволите! Какъв стар глупак съм! Прави сте. Трябва да изчезваме, но не мога да тръгна без камъка си. — Той тръгна да заобикаля къщата.

— Зед, няма време!

Старецът вече тичаше нагоре по хълма с развени коси и роба, потъваше в тъмнината. Калан последва Ричард в къщата. Безделието беше притъпило сетивата им. Не можеше да повярва, че по такъв глупав начин беше подценил Рал. Грабна раницата си от ъгъла до огнището и се втурна в стаята си, като най-напред напипа зъба под ризата си. След като се увери, че е на сигурно място, се върна в другата стая с пелерината си в ръка. Наметна я около раменете на Калан и хвърли един бърз поглед наоколо да види дали няма още нещо, което да може да грабне набързо, но нямаше време за мислене, нищо не струваше колкото живота им, така че я хвана за ръката и тръгна към вратата. Навън, на тревата пред къщата, вече ги чакаше Зед, дишаше тежко.

— Какво стана с камъка? — попита Ричард. Нямаше как Зед да го повдигне, камо ли да го носи.

— В джоба ми е — усмихнато каза магьосникът. Ричард не можеше да отдели време, за да размишлява върху това. Котаракът изведнъж се появи и сякаш разбрал припряността на ситуацията, се заумилква в краката им. Зед го вдигна.

— Не мога да те оставя тук, Котарак. Наближава беда. — Зед повдигна капака на раницата на Ричард и го пъхна вътре.

Ричард стана неспокоен. Огледа се наоколо, взирайки се в тъмнината, търсеше нещо, което да не си е на мястото, нещо скрито. Не видя нищо, но почувства, че го наблюдават.

Калан забеляза погледа му.

— Какво има?

Макар да не виждаше скрития поглед, той го усещаше. Помисли си, че това е страхът.

— Всичко е наред. Да тръгваме.

Ричард ги поведе на юг през рядка гора, която познаваше толкова добре, че можеше да върви из нея и с вързани очи, към пътеката, по която смяташе да поемат. Движеха се бързо и без да говорят, с изключение на Зед, който от време на време промърморваше нещо под носа си за това какъв глупак е. След известно време Калан му каза да не бъде толкова строг към себе си. И тримата бяха измамени, така че всеки чувстваше жилото на вината, но бяха успели да избягат и единствено това имаше значение.

Пътеката беше лека, широка почти като път, така че тримата вървяха редом, Ричард в средата, от лявата му страна Зед, от дясната Калан. Котаракът подаде глава от раницата на Ричард и се огледа, докато вървяха. Този начин на придвижване му беше любим още от времето, когато беше малко котенце. Лунната светлина осветяваше добре пътя им. Ричард забеляза няколко хралупести бора, които се издигаха внушително в небето, но знаеше, че няма време за спиране. Трябваше да изчезват от тук. Нощта беше студена, но той се беше загрял от бързия ход. Калан се уви добре в пелерината.

След около половин час Зед ги спря. Посегна към робата си и извади шепа прах. Изсипа го зад себе си върху пътя, по който бяха дошли. От ръката му паднаха сребристи искри, които се стрелнаха назад в тъмното, осветявайки пътя. Чу се звън, след което искрите се изгубиха зад един завой.

Ричард отново тръгна по пътеката.

— Какво беше това?

— Просто малко магически прах. Ще покрие пътеката ни и Рал няма да знае откъде сме минали.

— Но все още разполага с облака, за да ни следи.

— Да, но облакът просто му показва района, където се намираме. Ако продължаваме да се движим, това няма да му е от голяма полза. Облакът помага само когато спреш.

Те продължиха на юг по пътеката, която се виеше между ароматни борове все по-нагоре сред хълмовете. Когато се изкачиха на едно възвишение, силен тътен ги накара да се обърнат рязко назад. Отвъд тъмното пространство на гората, някъде в далечината забелязаха огромен огнен стълб, врязващ се в небето. Червено-жълтите му пламъци се протягаха в тъмнината.

— Къщата ми. Мрачният Рал е там — усмихна се Зед. — Май е ядосан.

Калан го докосна по рамото.

— Съжалявам, Зед.

— Няма за какво, скъпа моя. Това беше просто една стара къща. А можеше да сме ние.

Когато отново тръгнаха, Калан се обърна към Ричард.

— Знаеш ли къде отиваме?

Ричард изведнъж установи, че знае.

— Да — той се усмихна на себе си, зарадван, че казва истината.

Трите фигури се изгубиха в нощта, потъвайки между тъмните сенки от двете страни на пътеката.

Над главите им кръжаха две огромни крилати чудовища с гладни, искрящи зелени очи. След миг те се гмурнаха във въздуха стремително и безшумно. С прибрани криле и страхотна скорост изненадаха плячката си в гръб.