Първото правило на магьосника

Тридесета глава

— Калан — повика я Ричард, — спомняш ли си, когато бяхме при Калните и онзи човек каза, че Рал е дошъл, яхнал червен демон? Знаеш ли за какво говореше?

Бяха вървели три дни през полетата със Савидлин и ловците му, след което се бяха сбогували с него, обещавайки пред тъжните му очи, че ще направят всичко възможно да намерят Сидин. През последната седмица бяха навлезли във височинна местност, наречена Ранг’Шада — обширна скална верига, която Калан беше казала, че води на североизток, към далечната част на Средната земя и крие в планините си отдалеченото място, познато като Агаден. Област, която Калан знаеше, че е заобиколена от нащърбени върхове, подобни на трънен венец, които държаха настрани всякакво чуждо присъствие.

— Не знаеш ли? — леко се изненада тя.

Когато той поклати глава отрицателно, тя се отпусна върху един объл камък да си почине. Ричард свали раницата от гърба си с уморена въздишка и се строполи на земята, като се облегна на една ниска скала и протегна ръцете си назад, за да промени положението им. Сега, когато Калан бе измила бялата и черната кал от лицето си, му изглеждаше различна. През трите дни, прекарани в полетата, беше свикнал с този й вид.

— И така, какво е то? — отново попита той.

— Дракон.

— Дракон! В Средната земя има дракони? Не мислех, че такива съществуват в действителност!

— Ами съществуват — намръщено го погледна тя. — Мислех, че знаеш — Той поклати отрицателно глава. — Обяснимо е да не вярваш, че съществуват, щом като в Западната земя няма магия. А драконите са магически същества. Мисля, че самият начин, по който летят, е магически.

— Бях убеден, че драконите са митически същества от старите легенди — той завъртя камъче между палеца и средния си пръст и го проследи с поглед, когато то отскочи от голям объл камък.

— Стари легенди за съществували неща, може би. Както и да е, истината е, че съществуват — тя повдигна косата си с палци, за да проветри врата си, и затвори очи. — Има различни дракони. Сиви, зелени, червени и още няколко вида, по-рядко срещани. Сивите са най-дребни, те са срамежливи. Зелените са много по-големи. Най-умни и най-големи са червените. Някои хора в Средната земя отглеждат сивите като домашни животни или пък ги използват за лов. Никой не отглежда зелени; те са доста тъпи, имат лош нрав и могат да бъдат опасни. — Клепачите й се отвориха и тя килна глава на една страна, поглеждайки изпод сключените си вежди. — С червените въпросът стои по друг начин; те могат да те сдъвчат за секунди; освен това са умни.

— Те ядат хора! — Ричард допря длани до очите си и простена.

— Само ако са достатъчно гладни или достатъчно ядосани. Не сме им любимото ястие. — Когато Ричард свали ръце и отново я погледна, видя насреща си зелените й очи. — Онова, което не разбирам, е защо Рал е яздил червен дракон.

Ричард си спомни онова червено нещо в небето, което прелетя над него в горната част на Старата гора, точно преди да намери Калан. Хвърли още едно камъче.

— Това обяснява как е успял да прелети такова голямо разстояние.

Тя бавно поклати глава.

— Не, искам да кажа, че не разбирам какво е накарало един червен дракон да направи такова нещо. Те са страхотно независими, не се бъркат в човешките дела, всъщност никога не са се бъркали. По-скоро биха умрели, отколкото да се оставят да ги управляваш. Както ти казах, те са магически и се справят дори със същества от Д’Хара, е, поне за известно време. Дори да ги е заплашвал със смърт с някоя своя магия, не биха му се подчинили; по-скоро биха умрели. Просто ще продължат да се бият, докато убият или бъдат убити — тя леко се наведе към него и многозначително сниши глас. — Това, че някой от тях разкарва Рал насам-натам, ми се струва много странно. Не мога да си представя, че някой може да управлява червен дракон.

Тя се вгледа за миг в него, след това се изправи и зачовърка по мъха на една скала.

— Тези дракони могат ли да бъдат опасни за нас? — почувства се глупаво, питайки дали един дракон е опасен.

— Не съвсем. На няколко пъти съм виждала червени дракони съвсем отблизо. Веднъж вървях по някакъв път, когато един се приземи съвсем наблизо, на полето край пътя и сграбчи две крави. Отнесе ги със себе си — по една във всяка лапа. Ако срещнем някой, червен имам предвид, и той не е в настроение, предполагам, че може да е опасно, но това не е много вероятно.

— Веднъж вече се сблъскахме с един — напомни й той тихо — и той ни създаде доста проблеми.

Тя не му отговори. Но по изражението на лицето й личеше, че споменът я наранява толкова, колкото и него.

— А, ето къде сте били вие двамата! — провикна се нечий глас.

Те едновременно скочиха на крака. Ръката на Ричард моментално сграбчи дръжката на меча; Калан се наведе напред, готова на всичко.

— Седнете, седнете — успокои ги старецът, който се движеше по пътеката срещу тях, като протегна двете си ръце. — Не исках да ви плаша! — бялата му брада се заклати, когато се засмя. — Това е просто Старият Джон, дойдох да ви потърся, вас двамата. Седнете. Седнете.

Огромният му кръгъл корем се разтресе под тъмнокафявите му дрехи, докато се смееше. Бялата му коса бе прилежно сресана на път по средата, буйни вежди и дълги мигли покриваха кафявите му очи. Засмяното му кръгло лице се набръчка от широка усмивка, докато чакаше. Калан предпазливо седна на мястото си. Ричард само се наведе, леко опирайки се на скалата, на която се бе облегнал преди малко. Ръката му не пусна дръжката на меча.

— Какво искаш да кажеш с това, че си ни търсил? — попита Ричард с не съвсем приятелски глас.

— Старият ми приятел магьосникът ме изпрати да ви търся…

Ричард отново скочи на крака.

— Зед! Зед ли те изпраща?

Старият Джон отново се засмя, като държеше корема си.

— Колко стари магьосници познаваш, момче? Разбира се, че старият Зед. — Той се хвана за брадата, подръпвайки я леко, докато ги наблюдаваше с едно око. — Той трябва да се заеме с една много важна работа, но има нужда от теб, и от теб също, сега. Така че дойде да ме помоли да ви намеря. И без това нямам друга работа, отговорих му аз. Каза ми къде сте. Изглежда, е бил прав, както обикновено.

Ричард се усмихна при тези думи.

— Е, как е той? Къде е, за какво сме му?

Старият Джон дръпна брадата си малко по-силно, като кимаше и се усмихваше.

— Каза ми. Каза ми, че задаваш много въпроси. Работата е, че не знам за какво сте му. Когато старият Зед си има грижи, не задаваш въпроси, просто правиш, каквото ти казва. Така и направих. И ето ме тук.

— Къде е той? Колко е далеч? — Ричард се развълнува при мисълта, че отново ще види Зед.

Старият Джон се почеса по брадата и леко се наведе напред.

— Зависи. Докога възнамерявате да седите тук и да си чешете езиците?

Ричард се усмихна широко, после вдигна раницата си, забравил умората. Калан му се усмихна с една от онези особени усмивки със стиснати устни и двамата последваха Стария Джон по каменистата пътека. Ричард пусна Калан пред себе си, оглеждайки околните дървета. Тя му беше казала, че не са далеч от мястото, където живее вещицата.

Въодушеви се при мисълта, че отново ще види Зед. Не беше си давал сметка колко много се тревожи за своя стар приятел. Знаеше, че Ейди сигурно добре се е погрижила за него, но тя не даваше гаранции, че ще се оправи. Ричард се надяваше това да означава, че Чейс също е добре. Страхотно се зарадва, че отново ще види Зед. Имаше да му разказва толкова много, да му задава толкова въпроси. В главата му хаотично се втурнаха всякакви мисли.

— Значи е добре, а? — провикна се той към Стария Джон. — Възстановил ли се е? Не е отслабнал, нали? Зед не може да си позволи да отслабне и грам.

— Не е — засмя се Старият Джон, отговаряйки на въпроса му, без да се обръща и да спира, — изглежда си съвсем същия.

— Е, тогава се надявам да не е изял всичко, каквото имаш за ядене.

— Не се притеснявай, момчето ми. Та колко може да изяде един кльощав стар магьосник?

Ричард се усмихна на себе си. Зед сигурно е добре, но едва ли се е възстановил напълно, иначе у Стария Джон не би останала и трохичка за ядене.

След няколко часа, през които двамата непрекъснато забързваха крачка, за да не изостават от Стария Джон, гората стана по-гъста, по-тъмна, дърветата по-големи и по-близо едно до друго. Пътеката беше камениста, трудно се вървеше по нея, особено в това бързо темпо. От мрака се носеха гласовете на странни птици. Тримата стигнаха до едно разклонение на пътеката. Старият Джон сви надясно без колебание и продължи нататък. Калан го последва. Ричард спря, нещо го тревожеше, но някак си не можеше да го формулира, да го изведе от дъното на съзнанието си. Всеки път, когато се опиташе, установяваше, че мисли само за Зед. Калан усети, че той спира, обърна се и се върна при него.

— Накъде се тръгва за към вещицата?

— Наляво — отвърна Калан, а в гласа й прозвуча нотка на облекчение, тъй като Старият Джон беше поел надясно. Тя закачи пръста си за презрамката на раницата и посочи с брадичка към няколкото островърхи скали, които се виждаха над горните клони на дърветата. — Това там са някои от върховете, които ограждат Агаден. — Покрити със сняг, те блестяха на височинния разреден въздух. Никога не беше виждал по-негостоприемно изглеждащи планини. Наистина приличаха на трънен венец.

Ричард хвърли поглед към лявата пътека. Явно не се използваше често, освен това бързо се губеше в горския гъстак. Старият Джон спря и се обърна с ръце на хълбоците си.

— Вие двамата идвате ли?

Ричард отново се загледа в лявата пътека. Трябваше да намерят последната кутия преди Рал. Дори Зед да имаше нужда от тях, пак трябваше да разберат къде е кутията. Това беше най-важното им задължение.

— Мислиш ли, че Зед може да почака?

Старият Джон сви рамене, после подръпна брадата си.

— Не знам. Но нямаше да ме изпрати да ви търся, ако не беше важно. От теб зависи, момчето ми. Но при Зед се отива оттук.

Прииска му се да не трябва да взема това решение. Щеше му се да знае дали Зед може да почака. Щеше му се да знае какво иска приятелят му. Престани да мечтаеш и започни да мислиш, укори се на ум.

Погледна намръщен стареца.

— Колко е далеч?

Старият Джон погледна късното следобедно слънце през дърветата, подръпвайки брадата си.

— Ако не си легнем рано и не станем късно, утре на обяд сме там — погледна още веднъж Ричард и зачака.

Калан не каза нищо, но той знаеше какво мисли. Тя би предпочела да не се приближава до владенията на Шота, дори да отидеха първо при Зед, не беше чак толкова далеч, пак можеха да се върнат, ако се наложи. Може би Зед вече знаеше къде е кутията, може би дори вече я е взел и нямаше да се наложи да ходят в Агаден. Беше по-разумно да отидат първо при него. Така щеше да каже тя.

— Права си — каза Ричард.

Тя го погледна притеснено.

— Нищо не съм казала.

Ричард й се усмихна широко.

— Мога да чуя мислите ти. Права си. Тръгваме със Стария Джон.

— Не знаех, че мислите ми се чуват толкова добре — промърмори тя.

— Ако не спираме въобще — провикна се той към Стария Джон, — можем да стигнем преди зазоряване.

— Стар човек съм — оплака се той, после въздъхна гласно. — Но знам колко сте нетърпеливи. И знам колко много има нужда от вас старият Зед — той се закани на Ричард с пръст. — Трябваше да го послушам, когато ме предупреждаваше за теб.

Ричард се засмя и пусна Калан пред себе си. Тя побърза да настигне стареца, който вече беше тръгнал. Ричард разсеяно я гледаше как се движи, видя как отстрани една паяжина от лицето си и изплю част от нея. Нещо го бодна; нещо не беше наред. Щеше му се да разбере какво е то. Опита се, но всичките му мисли бяха насочени към Зед, колко много иска да го види отново, как няма търпение да поговори с него. Потисна чувството, че нечии очи го наблюдават.

— Най-много ми липсва брат ми — каза тя на куклата си. Отвърна поглед. — Казват, че е умрял — довери й тихо.

Почти цял ден Рейчъл разказва бедите си на куклата. Разказа й всичките си неприятности, за които можеше да се сети. Когато не се стърпяваше и почваше да плаче, куклата й казваше, че я обича, и от това й ставаше по-добре. Понякога я разсмиваше.

Рейчъл пъхна още една съчка в огъня. Толкова беше хубаво да можеш да се стоплиш, да си на светло. Но тя гледаше огънят да не се разраства много, точно както й беше казал Гилер. Така гората не изглеждаше толкова страшна, особено през нощта. Скоро отново щеше да се стъмни. Понякога нощем в гората се чуваха звуци, които я плашеха, караха я да плаче. И въпреки това предпочиташе да е сама в гората, отколкото да е заключена в онази кутия.

— Това стана, когато живеех на онова място, за което ти разказах. С другите деца, преди Кралицата да дойде да ме избере. Там ми харесваше много повече, отколкото при Принцесата. Там се отнасяха добре с мен — тя погледна към куклата, за да види дали я слуша. — Имаше един човек, Брофи, който идваше от време на време. Хората разправяха за него лоши неща, но той беше добър с децата. Държеше се мило, като Гилер. И той ми подари кукла, но Кралицата не ми позволи да я взема със себе си, когато дойдох да живея в замъка. Всъщност това не ме интересуваше, защото бях толкова тъжна, че брат ми е умрял. Чух някои хора да казват, че е бил убит. Знам какво означава това. Защо хората убиват деца?

Куклата просто се усмихна. Рейчъл също й се усмихна.

Тя си помисли за новото момченце, което Кралицата държи заключено. То изглеждаше смешно и говореше смешно, но въпреки всичко присъствието му й напомняше за брат й. Защото момченцето изглеждаше толкова уплашено. Брат й също винаги се плашеше. Рейчъл винаги познаваше кога брат й ще се уплаши, защото започваше да се върти и да се гърчи. Стана й толкова мъчно за новото момченце; прииска й се да има власт да му помогне.

Рейчъл протегна ръце към огъня, за да ги стопли за минутка, после пъхна едната в джоба си. Беше гладна. Единственото, което успя да намери за ядене, бяха няколко боровинки. Извади една голяма и я предложи на куклата. Тя не изглеждаше гладна, така че Рейчъл я изяде сама, после изяде още една шепа, докато свършиха. Все още беше гладна, но не й се търсеха други. Мястото, където растяха, беше далеч, а навън се мръкваше. Не искаше да остава в гората по тъмно. Искаше да си остане в хралупестото си дърво заедно със своята кукла. Край топлия огън, при светлината.

— Може би когато направи това съглашение, Кралицата ще стане по-добра. Само за него говори, толкова много го иска. Може би тогава ще бъде по-доволна и няма да заповядва да отсичат главите на хората. Принцесата ме кара да ходя с нея, нали разбираш, но аз не обичам да гледам, затварям си очите. А сега вече дори самата Принцеса дава такива заповеди. С всеки изминал ден става все по-жестока. Вече ме е страх, че ще нареди и на мен да ми отрежат главата. Ще ми се да избягам — погледна куклата си. — Ще ми се да избягам и да не се връщам никога повече там. И тогава ще те взема със себе си.

Куклата се усмихна.

— Обичам те, Рейчъл.

Рейчъл я притисна силно до себе си и се зарови в сламата заедно с куклата. Утре трябваше да се връща в замъка при жестоката Принцеса. Знаеше, че ще трябва да остави куклата си в хралупата на дървото, в противен случай Принцесата щеше да я хвърли в огъня.

— Ти си най-добрият приятел, който някога съм имала. Ти и Гилер.

— Обичам те, Рейчъл.

Тя започна да се притеснява какво ще стане с куклата й, оставена сам-самичка в хралупестия бор. Щеше да бъде самотна. Ами ако Принцесата никога повече не я изгони за през нощта; ами ако някак си разбере, че Рейчъл всъщност иска да я изгонят и само за да прояви жестокостта си, я заключи в замъка?

— Знаеш ли какво да направя? — попита тя куклата, вдигайки поглед към огъня, който проблясваше върху тъмните клони вътре в хралупата на дървото.

— Помогни на Гилер — каза куклата.

Тя се повдигна на лакът и я погледна.

— Да помогна на Гилер?

Куклата кимна.

— Помогни на Гилер.

Лъчите на залязващото отпреде им слънце се отразяваха върху килима от листа. Пътеката изглеждаше светла и искряща между тъмния масив на гората, разположен от двете им страни. Ричард чуваше как обувките на Калан от време на време се удрят в скритите под цветния килим камъни. Във въздуха се носеше лека миризма на гнило: от падналите листа, които започваха да се разлагат в по-ниските влажни участъци или пък по дупките на камъните, където вятърът събираше дебели купчини.

Макар да застудяваше, нито Ричард, нито Калан облякоха пелерините си, тъй като се стопляха от бързото ходене. Ричард продължи да се опитва да мисли за Зед, но потокът на мислите му внезапно се прекъсна, защото трябваше да побърза да ги настигне. Разбра, че се задъхва, и това го накара да отстрани Зед от мислите си. Но една мисъл го преследваше — нещо не беше наред.

Най-после даде свобода на това си предчувствие. Как можеше един старец да го изпреварва толкова много и в същото време да изглежда свеж и отпочинал? Ричард попипа челото си и си зададе въпроса дали му е зле, или пък има треска. Стана му горещо. Може би се разболяваше; а може би имаше нещо друго. Те се бъхтеха здраво вече много дни, но никога не бяха бързали толкова. Не, добре си беше, просто умората си казваше думата.

Известно време Ричард наблюдава Калан, която вървеше пред него. Тя също трудно се справяше с бързия ход. Отстрани още една паяжина от лицето си, после се затича да догони стареца. Ричард забеляза, че и тя диша тежко. По някаква причина предпазливостта на Ричард нарастваше в тревога.

С периферното си зрение забеляза нещо вляво от него, в гората, което също се движеше в тяхната посока. Просто някакво дребно животинче, помисли си. Но му се стори, че е с дълги ръце и подскача по земята; след малко изчезна. Устата му пресъхна. Сигурно е просто плод на въображението му, каза си.

Отново спря вниманието си върху Стария Джон. На места пътеката се разширяваше, на други се стесняваше и пространството се изпълваше с клони. Когато двамата с Калан минаваха през подобни места, нямаше как да не се блъснат в някой клон или просто да отстъпят встрани. Не и Старият Джон. Той винаги оставаше на пътеката, без да се докосне до нито един клон, като стискаше здраво пелерината около тялото си.

Вниманието му приковаха нишките на паяжините, които проблясваха в златисто на отслабващата светлина и пресичаха пътя на Калан. Тя мина през една паяжина, разсичайки я с крак.

Потта по лицето му внезапно се вледени.

Как беше възможно Старият Джон да не е скъсал паяжината?

Вдигна поглед и видя един клон, чийто връх се долепваше до пътеката. Старецът заобиколи клона. Но не и върха му. Върхът премина през ръката му като през дим.

Дишайки все по-учестено, той сведе поглед към стъпките, които Калан беше оставила на едно непокрито с листа парче земя. От Стария Джон следи нямаше.

Ричард протегна напред лявата си ръка, хвана Калан за ризата и я дръпна зад себе си така, че тя извика от изненада. Избута я назад, докато с дясната си ръка изваждаше меча от ножницата.

При звъна на меча Старият Джон се извърна наполовина.

— Какво има, момчето ми? Видя ли нещо? — гласът му прозвуча като съскане на змия.

— Наистина видях. — Ричард сграбчи меча в двете си ръце, краката му бяха леко разтворени в положение на защита, гърдите му се повдигаха. Почувства как яростта избутва страха му.

— Как става така, че не разкъсваш паяжините, когато минаваш през тях, нито пък оставяш следи по земята?

Старият Джон се усмихна бавно, лукаво, оценявайки го с едно око.

— Ти не очакваше ли, че старият приятел на магьосника ще има някакви особени таланти?

— Може би — каза Ричард, като очите му отскачаха ту наляво, ту надясно, оглеждайки терена. — Но кажи ми, Стари Джон, как се казва старият ти приятел?

— Защо питаш? Зед — повдигна вежда другият. — Откъде бих могъл да знам, ако той не ми беше стар приятел. — Пелерината беше здраво стегната около него. Главата му потъваше в раменете.

— Аз съм този, който глупаво ти каза, че името му е Зед. А сега ти ми кажи последното име на стария ти приятел.

Старият Джон го погледна мрачно намръщен, очите му бавно се поместиха, преценяваше, съобразяваше. Очи на животно.

С внезапно ръмжене, от което Ричард подскочи, старецът започна да се обръща и пелерината му се разтвори. За времето, в което направи пълен кръг, той удвои предишния си размер.

Оживя един невъзможен кошмар: козина, нокти и зъби там, където само преди миг бе стоял старец.

Същество, което ръмжеше и тракаше със зъби.

Ричард ахна, когато вдигна поглед към зейналата паст на чудовището. То с фучене направи гигантска крачка напред. Ричард отскочи три назад. Стискаше меча толкова силно, че го заболяха ръцете. Гората се изпълни с раздиращия слуха вой на съществото пред тях — дълбок, див, ожесточен. При всеки следващ рев пастта му зейваше отново и отново. Наведе се над Ричард, дълбоките му червени очи хвърляха искри, огромните му зъби тракаха. Ричард припряно заотстъпва с насочен напред меч. Хвърли бърз поглед, но не видя зад себе си Калан.

Внезапно чудовището го нападна. Ричард нямаше време да вдигне меча. Спъна се в един корен и падна по гръб, просвайки се на земята. Не можеше да си поеме дъх. Инстинктивно вдигна меча над главата си, за да прободе съществото, което очакваше да се строполи отгоре му.

Към меча се протегнаха остри влажни зъби и щракнаха ожесточено пред лицето му. Той нанесе удар, но чудовището остана незасегнато. Бесни червени очи се вторачиха в меча. Чудовището отстъпи назад и погледна наляво към гората. Изръмжа срещу нещо, ушите му се дръпнаха назад.

Вдигна един камък, два пъти по-голям от главата на Ричард, навири тъпата си муцуна високо във въздуха, пое си дълбоко въздух и с фучене стисна камъка в лапата си. Опънатите му мускули се стегнаха. Камъкът се разтроши с трясък, който отекна през гората. Въздухът се изпълни с прах и отломки. Чудовището се огледа и бързо се втурна между дърветата.

Ричард продължаваше да лежи по гръб, задъхан, вгледан в гората с широко отворени очи в очакване то да се появи отново. Извика Калан по име. Не получи отговор.

Преди да успее да се изправи на крака, нещо пепеляво на цвят, с дълги ръце, скочи върху му, поваляйки го отново на земята. То крещеше яростно. Мощни, груби ръце се вкопчиха в неговите, опитвайки се да изтръгнат меча. Едната го цапна през устата, от което Ричард без малко не загуби съзнание. Докато то надаваше вой, две безкръвни бели устни се разтегнаха, разкривайки два реда остри зъби. Изпъкналите жълти очи не го изпускаха от поглед. Като обезумяло то се опита да го ритне в лицето. Ричард стискаше меча с всичка сила, опитвайки се да се изтръгне от болезнената хватка на дългите пръсти.

— Мечът ми — зъбеше се съществото. — Давай. Давай си ми меча.

Отчаяно вкопчили се един в друг, двамата се търкаляха на земята, под тях се разхвърчаха листа и съчки. Едната от силните ръце се протегна назад и докопа Ричард за косата, натискайки главата му в земята, като се опитваше да я удари в един камък. С ръмжене то внезапно се протегна отново към дръжката на меча и успя да избута встрани едната от потните ръце на Ричард, след което се вкопчи здраво в дръжката, заедно с другата му ръка. Острите му крясъци раздираха горската тишина. Жилавите му пръсти започнаха да избутват и другата ръка на Ричард от дръжката; остри нокти се впиваха в плътта му.

Ричард разбра, че губи битката. Жилавото малко същество, независимо от ръста си, беше по-силно от него. Трябваше да направи нещо, в противен случай скоро щеше да загуби меча си.

— Давай — изсъска то, обръщайки внезапно към Ричард бледата си глава, като се зъбеше и се опитваше да го ухапе по лицето. Между зъбите му бяха натъпкани влажни, сиви остатъци храна. Тежкият му дъх вонеше на мърша. Плешивата му, восъчнобяла глава беше покрита с тъмни петна.

Следващия път, когато двамата се претърколиха на земята, Ричард отчаяно посегна към колана си и извади ножа си. За нула време той вече докосваше врата на съществото.

— Моля! — нададе вой то. — Не убиваш! Не убиваш!

— Тогава пусни меча! Веднага!

Съществото бавно, неохотно отпусна хватката си. Ричард лежеше по гръб, вонящото същество по корем. То увисна над него.

— Моля, не убивай — изхленчи то.

Ричард се освободи от отвратителното същество, поваляйки го по гръб. Натисна го в гърдите с върха на меча си. Жълтите му очи се ококориха.

Гневът, извиращ от меча, отново го облада.

— Ако дори само си помисля, че искаш да направиш нещо, което няма да ми хареса — Ричард го мушна с меча, — ще те наръгам. Ясно? — То закима енергично. Ричард се наведе по-близо до него. — Къде изчезна приятелят ти?

— Приятел?

— Онова огромно нещо, дето едва не ме уби, преди ти да ме нападнеш!

— Калтропът. Не приятел — трепна то. — Щастливец. Калтроп убива нощем. Чакал нощ. За да убие теб. Има сила през нощ. Щастливец.

— Не ти вярвам! Ти беше с него.

— Не — отново трепна то. — Аз само следвах. Докато той убие теб.

— Защо?

Изпъкналите очи се плъзнаха към меча.

— Мечът ми. Давай. Моля?

— Не!

Ричард се огледа за Калан. Раницата й лежеше на земята наблизо зад него, но от самата нея нямаше и следа. Изведнъж го побиха тръпки от притеснение. Погледът му се плъзна наоколо на бързи подскоци. Знаеше, че Калтропът не я е хванал; беше потънал сам в гората. Продължаваше да държи острието на меча допряно до гърдите на съществото и крещеше името на Калан с надеждата, че тя ще отвърне на отчаяните му викове. Никакъв отговор.

— Господарката хвана красивата дама.

Лицето на Ричард моментално се обърна към жълтите очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Господарката. Тя взе красивата дама. — Ричард натисна с меча, за да му подскаже, че иска да чуе още нещо, и то на секундата.

— Ние ви следвахме. Гледахме как Калтропът си играе с вас. Да видим какво ще стане. — Изпъкналите му жълти очи отново се спряха на меча.

— За да откраднете меча!

— Не откраднем! Мой! Давай! — Ръцете му отново започнаха да се протягат, докато Ричард не натисна още малко, от което съществото замръзна на място.

— Коя е твоята господарка?

— Господарка! — той затрепери, молейки за милост. — Господарка е Шота.

Главата на Ричард леко се отметна назад.

— Твоята господарка е вещицата Шота?

Съществото кимна енергично.

Ръката на Ричард стисна меча по-здраво.

— Защо тя взе красивата дама?

— Не знам. Може би за да си поиграе с нея. Може би за да я убие — съществото погледна Ричард крадешком. — Може би за да хване теб.

— Обърни се — каза Ричард. То се сви. — Обърни се или ти забивам меча в тялото!

То, треперейки, се преобърна. Ричард стъпи с крак върху кръста му, под острите, щръкнали издатини на гръбнака му. Пресегна се към раницата си и извади едно въже. Метна около врата му примка с плъзгащ се възел.

— Имаш ли си име?

— Компаньон. Аз съм компаньон на Господарката. Самюъл.

Ричард го изправи на крака; по сивата кожа на гърдите му бяха полепнали листа.

— Е добре, Самюъл, да вървим при Господарката ти. Ти водиш. Едно грешно движение и съм ти откъснал главата с въжето. Ясно?

Самюъл бързо кимна, после, след като погледна косо въжето, кимна още веднъж, този път бавно.

— Агаден. Компаньонът заведе те там. Не убиваш ме?

— Ако ме заведеш там, при господарката ти, и ако на красивата дама й няма нищо, няма да те убия.

Ричард затегна въжето, за да покаже на Самюъл кой владее положението, после прибра меча.

— Ето, ти ще носиш раницата на красивата дама.

Самюъл изтръгна раницата от ръцете на Ричард.

— Мое! Давай! — Огромните ръце започнаха да тършуват вътре.

Ричард дръпна здраво въжето.

— Това не е твое. Дръж си ръцете далеч от него!

Изпълнени с омраза, изпъкнали жълти очи го погледнаха.

— Когато Господарка убие теб, Самюъл изяде те.

— Ако аз не те изям преди това — подигравателно отвърна Ричард. — Доста съм гладен. Може да си хапна малко гозба от Самюъл по пътя.

Омразата в очите му се промени в ужас.

— Моля! Не убивай! Самюъл заведе те при Господарката, при красивата дама. Обещава. — Той преметна раницата на гърба си и направи няколко крачки, докато се успокои. — Следвай Самюъл. Бързо — каза той, с желание да докаже, че Ричард не напразно го е оставил жив. — Не готвиш Самюъл, моля — мърмореше си той отново и отново, докато вървяха обратно по пътеката.

Ричард не можеше да си представи що за същество е Самюъл. В него имаше нещо познато, но не знаеше какво. Не беше много висок, но определено притежаваше доста сила. Челюстта на Ричард още пулсираше там, където Самюъл го бе ударил, а главата и вратът го боляха от натискането в земята.

Както се движеше със странната си походка, мърморейки си безспир, че не иска да бъде сготвен, ръцете му почти докосваха земята. Единственото му облекло бяха тъмни къси панталони, увесени на две презрамки. Краката му бяха несъразмерно големи, също както и китките, и целите му ръце. Коремът му беше кръгъл и пълен, с какво — Ричард можеше само да гадае. Никъде по тялото му нямаше косми, кожата му изглеждаше така, сякаш не беше виждала слънце от години. От време на време Самюъл сграбчваше някоя клечка или пък камък и казваше „Мое! Давай!“ не на някой определено, просто ей така, докато след миг загубваше интерес и захвърляше последното си откритие.

Държейки строго под око гората и Самюъл, Ричард го следваше, като го сръчкваше да върви по-бързо. Страхуваше се за Калан и се ядосваше на себе си. Старият Джон, Калтропът или каквото там беше, успя да го преметне така добре. Не можеше да повярва, че наистина се беше вързал. Повярва на думите му просто защото искаше да повярва, защото толкова силно копнееше да види Зед. Направи точно онова, което винаги казваше на другите да не правят. Самият той даде на чудовището необходимата информация, която по-късно то му представи като доказателство. Беше вбесен от собствената си глупост. В същото време страшно се срамуваше.

Хората вярват в разни неща, защото искат те да са верни, беше казал на Калан, същото направи и той сега, в резултат на което Калан попадна в ръцете на вещицата. Точно онова, от което тя толкова се страхуваше. И всичко стана заради неговата безумна глупост, защото отслаби бдителността си. Явно всеки път, когато се случваше нещо подобно, цената плащаше тя. Ако вещицата възнамеряваше да й причини зло, щеше да разбере какво означава гневът на Търсача, закле се пред себе си той.

Въображението му работеше с пълна сила. Ако Шота имаше намерение да я убие, щеше да го направи на часа. Нямаше да я взима със себе си в Агаден. Но защо й беше да я води във владенията си? Освен ако, както беше предположил Самюъл, не искаше да си поиграе с нея. Ричард се опита да не мисли за това. Сигурно тя искаше него, не Калан. Вероятно затова Калтропът се изнесе толкова бързо; вещицата го бе прогонила.

Щом стигнаха до разклона, който видяха и на идване, Самюъл тутакси поведе по лявата пътека. Започваше да мръква, но компаньонът не забави крачка. Пътеката започна да се катери по стръмни склонове и скоро излязоха на открито, на една гола пътека, пресичаща скалата, която тръгваше право нагоре към нащърбените, покрити със сняг върхове.

Върху осветения от луната сняг Ричард различи два чифта стъпки, единият от които на Калан. Добър знак, помисли си той; все още е жива. Явно Шота нямаше намерение да я убива. Поне не веднага.

Заобикаляйки върховете, пътеката се виеше през най-ниските заснежени участъци, където покривката беше влажна, тежка и трудно проходима. Ричард установи, че без Самюъл, който знаеше откъде да мине, би му отнело дни да прехвърли тези върхове. Вятърът свиреше в скалните процепи, отвявайки през студения въздух продълговатите фини облаци. Самюъл трепереше. Ричард си наметна пелерината, след това извади пелерината на Калан от раницата, която носеше Самюъл.

— Това принадлежи на красивата дама. Засега можеш да я носиш, за да се стоплиш.

Самюъл я изтръгна от ръцете му.

— Мое! Давай!

— Ако продължаваш, няма да ти дам да я носиш — Ричард затегна въжето и си взе обратно пелерината.

— Моля! На Самюъл студено — изплака той. — Моля? Да носи пелерината на красива дама?

Ричард му я подаде обратно. Този път той я пое бавно и я наметна на раменете си. Като гледаше дребното същество, го полазиха тръпки. Той извади комат хляб от тава и започна да яде, без да спира. Самюъл непрекъснато му хвърляше погледи през рамо, гледайки го как яде. Най-накрая Ричард не издържа и му подаде едно парче.

Две огромни ръце се стрелнаха напред.

— Мое! Давай! — Ричард дръпна хляба назад и Самюъл не успя да го докопа. Молещи жълти очи проблеснаха на лунната светлина.

— Моля? — Ричард внимателно постави хляба в лакомите му ръце.

Докато вървяха през снега, Самюъл не говореше много. Глътна хляба на една хапка. Ричард разбра, че ако има възможност, Самюъл би му прегризал врата, без изобщо да се замисли. Явно беше същество, лишено от всякакви компенсиращи недостатъците му качества.

— Самюъл, защо Шота те държи при себе си?

Той му хвърли поглед през рамото си, жълтите му очи застинаха в объркана гримаса.

— Самюъл компаньон.

— А господарката ти няма ли да ти се разсърди, че ме водиш при нея?

Самюъл произведе гъргорещ звук, който Ричард прие за смях.

— Господарката не страхува се от Търсач.

На зазоряване, преди да се спуснат надолу към една мрачна гора, дългата ръка на Самюъл посочи в ниското.

— Агаден — изгъргори той. Хвърли един поглед през рамо към Ричард и се усмихна подигравателно. — Господарка.

Жегата в гората беше потискаща. Ричард свали пелерината си и я прибра в раницата, след това напъха обратно в другата раница и пелерината на Калан. Самюъл наблюдаваше, без да протестира. Изглеждаше доволен, в безопасност, върнал се обратно в Агаден. Ричард се правеше, че вижда накъде вървят, защото не искаше да показва на компаньона, че се чувства почти като слепец в гъстия мрак. Остави се въжето да го води. Самюъл се носеше напред, сякаш около него беше напълно светло. Колкото пъти обърнеше плешивата си глава към Ричард, толкова пъти жълтите му очи грейваха като фенери.

Щом светлината на деня бавно започна да прониква в гората, Ричард започна да различава огромните дървета около себе си, по чиито стволове се спускаше мъх, мочурливите участъци, пълни с тъмночерна вода, над които се издигаше пара, очите, които наблюдаваха, примигвайки, от сенките. Докато внимателно пристъпваше по плетеницата от корени, в ушите му отекваха кухи звуци, потъващи в мъглата и водните пари. Мястото му напомняше на блатото Скоу. Миришеше на гнило.

— Колко още има?

— Близо — ухили се Самюъл.

Ричард дръпна въжето.

— Запомни едно — ако нещо се обърка, ти си първият, който ще умре.

Усмивката се изпари от безкръвните устни на Самюъл.

Тук-там в калта Ричард забелязваше същите два чифта стъпки, които бе видял и по снега. Калан беше стигнала дотук. Следваха ги тъмни фигури, прикриващи се зад сенките, зад гъстите храсталаци, понякога подвикваха или надаваха вой. Ричард притеснено се запита дали има и други като Самюъл. Или по-опасни. Някои ги следваха по върховете на дърветата, Ричард не можеше да ги види. Въпреки всичките му усилия да ги възпре по тялото му преминаха тръпки.

Самюъл сви встрани от пътеката, заобикаляйки виещите се корени на чепато дърво с огромен ствол.

— Какво правиш? — попита Ричард, дърпайки въжето, за да го накара да спре.

Самюъл му се ухили.

— Гледай — той взе една здрава пръчка, дебела колкото ръката му, и извивайки ръката си, я хвърли върху корените на дървото. Корените изведнъж подскочиха и се увиха здраво около пръчката, която потъна в гъстата им мрежа. Ричард чу как нещо изпука. Самюъл се изсмя с гъргорещия си смях.

С вдигането на слънцето горите на Агаден се струваха на Ричард като че ли по-мрачни. Над главите им се преплитаха мъртви клони, пътя им от време на време пресичаха облаци мъгла. Понякога Ричард не виждаше дори до края на мокрото въже, където беше вързан Самюъл. Но непрекъснато чуваше разни същества: стържещи, дращещи, подсвиркващи, същества, които издаваха всякакви звуци… Понякога мъглата се усукваше и завърташе покрай профучаващи през нея същества, близки, но невидими.

Ричард си спомни думите на Калан: отиваха на смърт. Опита се да изгони тази мисъл от главата си. Тя му беше казала, че никога не е виждала вещицата, че само е чувала за нея от други хора. Но че чутото я ужасява. Влезлите веднъж във владенията й повече не излизали обратно. Дори магьосниците не се осмелявали да припарят до Агаден. Все пак обаче това беше информация от втора ръка; тя дори не знаеше как изглежда Шота. Може би разказите преувеличаваха. Очите му се взираха внимателно в злокобните, негостоприемни гори. А може и да не преувеличаваха.

Отпред, през гъстата мрежа от дървета, проблесна светлина, слънчева светлина, чу се звук от падаща вода. Колкото по-нататък отиваха, толкова по-светло ставаше. Скоро излязоха от мрачната гора. Пътеката просто свърши. Самюъл изгъргори нещо сияещ.

Далеч в ниското се виждаше просторна долина, зелена, слънчева, обляна в светлина. Гигантски скалисти върхове тръгваха почти отвесно нагоре и я обгръщаха отвсякъде. На лекия ветрец потръпваха златистите ливади, осеяни тук-там с горички от дъб, бреза и клен, обагрени в щедрите цветове на есента. В мрачната гора Ричард се почувства като в нощ, пред себе си виждаше деня. Край тях от скалите се стичаше вода, която падаше вертикално и потъваше без звук във въздуха, докато достигне бистрите басейни и ручеи долу, откъдето се чуваше далечен тътен и съсък. До тях долитаха пръски вода, които мокреха лицата им.

Самюъл посочи към долината.

— Господарка.

Ричард кимна и го подкани да върви. Самюъл го поведе през лабиринт от храсталаци, яки дървета и потънали в папрат камъни към място, което Ричард никога не би намерил без негова помощ: пътека, скрита зад камъни и увивни растения, по ръба на бездна, спускаща се надолу по стената на долината. Пътеката предлагаше панорамен изглед към красивата местност под тях: виждаха се дърветата, струпани на неголеми групи върху полегати хълмчета, поточетата, виещи се между полета и възвишения, яркосиньото небе над главите им.

В центъра на всичко това, скрит между величествени дървета, се извисяваше приказен дворец, построен с главозамайващо великолепие и изящество. В небето се забиваха тънки кули, свързани с мостчета, а околовръст се виеха стълби. Вятърът нежно развяваше цветните флагчета и знаменца, окачени на върха на всяка от кулите. Великолепният дворец сякаш с наслада докосваше бистрото небе.

Ричард замлъкна за момент със зяпнала уста, вторачен, невярващ на очите си. Обичаше родното си място, Града на елените, но нищо, познато му досега, не можеше да се сравни с това, което се издигаше пред очите му. Това, простичко казано, беше най-красивото място, което бе виждал през живота си. Никога не бе предполагал, че е възможно да съществува подобна изтънчена красота.

Двамата отново поеха, спускайки се по ръба на долината. На места имаше стъпала, хиляди стъпала, изрязани в камъка на стената, те се виеха, спускаха се под земята, обръщаха се, понякога се завъртаха спираловидно, пъхаха се под тези над тях. Самюъл подскачаше по стъпалата с лекота, очевидно го беше правил хиляди пъти преди това. Личеше, че е въодушевен от завръщането си у дома, под покровителството на господарката си.

На дъното, под слънчевата светлина, един път извеждаше през хълмовете, тук-там покрити с дървета, и през тревистите поляни. Самюъл подскачаше напред със странната си походка, като непрестанно си мърмореше нещо. Ричард от време на време го дръпваше за въжето, за да му припомни кой все пак държи другия край.

Докато пресичаха долината, движейки се известно време по течението на бистра река, като се приближаваха все повече до двореца, дърветата малко се посгъстиха, застанаха по-близо едно до друго, всяко от тях представляваше великолепен екземпляр, сенките им покриваха пътя или поляната. Започнаха леко изкачване. На върха на едно възвишение дърветата сякаш се събраха плътно едно до друго и образувайки ограда, заобикаляха нещо от другата страна. През клоните пред себе си Ричард успя да зърне кулите на замъка.

Навлязоха в сенчеста, спокойна, обгръщаща ги катедрала от дървета.

Ричард чуваше нежния звук на капещата по мъхестата повърхност на скалата вода. Замъглени ивици светлина проникваха в тихото, онемяло пространство. Носеше се сладкият аромат на трева и листа.

Ръката на Самюъл се протегна напред. Ричард я проследи с поглед — сочеше в центъра на открито, заградено пространство. Там имаше един камък; от средата му извираше вода, която го обливаше отстрани и падаше в малко поточе, на дъното на което се виждаха зелени, мъхести камъни. Жена в дълга бяла рокля, с мека кафява коса, обърната с гръб към тях, седеше на ръба на камъка на шарена сянка и потапяше пръстите си в чистата вода. Дори в гръб тя му изглеждаше някак позната.

— Господарката — каза Самюъл и погледът му лъсна. Той посочи още веднъж, към другата страна на пътя, близо до тях. — Красивата дама.

Ричард видя Калан, която седеше някак вдървено. Имаше нещо странно в стойката й. Нещо върху нея се движеше. Самюъл обърна към него петнистата си глава, посочвайки въжето с дългия си сив пръст. Погледна Ричард с жълто око.

— Търсач обещал — изръмжа тихо той.

Ричард развърза въжето, взе раницата на Калан от рамото му и я сложи на земята. Самюъл изви крайчетата на безкръвните си устни към Ричард, изсъска, после изведнъж бързо потъна сред сенките и клекна, за да наблюдава на спокойствие какво ще се случи.

Ричард запреглъща с усилие, когато се насочи към Калан, коремът му се бе свил на топка. Изведнъж разбра какво се движеше върху нея.

Змии.

Калан беше покрита с плътна маса от змии. Всички, които успя да разпознае, бяха отровни. Огромни, тлъсти змии стягаха краката й, една стягаше кръста й; други ръцете й, отпуснати покрай тялото. В косата й щъкаха малки змийчета, подаващи острите си езичета; други пълзяха около врата й; имаше и още, които се спускаха надолу по ризата й, бутайки с глави копчетата. Щом го видя да приближава, тя с мъка се опита да успокои дишането си. Сърцето й биеше лудо. По бузите й се стичаха сълзи, потръпна съвсем леко.

— Не мърдай — каза той тихо. — Ще ги махна.

— Не! — прошепна в отговор тя. Очите й, широко отворени от ужас, се срещнаха с неговите. — Докоснеш ли ги или пък ако аз мръдна, ще ме ухапят.

— Всичко е наред — опита се да я успокои той, — ще те измъкна.

— Ричард — прошепна с молба тя, — аз съм мъртва. Остави ме. Махай се. Бягай.

Сякаш някаква невидима ръка го стисна за гърлото. По очите й разбираше какви усилия полага, за да овладее паниката си. Опита се да изглежда възможно най-спокоен, да й вдъхне кураж.

— Няма да те изоставя — каза с въздишка.

— Моля те, Ричард — дрезгаво прошепна тя, — заради мен, преди да е станало твърде късно. Бягай.

Тъничка отровна раирана пепелянка, завила опашка в косата й, плъзна глава пред лицето й. Червеният й език се стрелна към нея. Калан затвори очи и по бузата й се изтърколи още една сълза. Змията се завъртя на кравай и тръгна надолу по шията. Раираното й тяло потъна в ризата на Калан. Тя лекичко простена.

— Ще умра. Вече не можеш да ме спасиш. Моля те, Ричард, спаси себе си. Моля те. Бягай. Бягай, докато все още имаш възможност.

Ричард се опасяваше, че тя може да помръдне нарочно, за да я ухапят, за да се опита да го спаси, мислейки си, че в такъв случай той не би имал повод да остане повече. Трябваше да я убеди, че не бива да го прави. Той я погледна със спокоен поглед.

— Не. Дойдох да разбера къде е кутията. Докато това не стане, няма да си тръгна. А сега стой спокойно.

Почувствала какво прави змията под ризата й, Калан широко отвори очи. Прехапа долната си устна; веждите й се събраха на челото. Ричард преглътна сухо.

— Калан, само се дръж. Опитай се да мислиш за нещо друго.

Изпаднал в ярост, той се запъти към жената край камъка, която все още седеше с гръб към него. Нещо вътре в него го предупреди да не вади меча, но той не можеше, нямаше как да потисне яростта си, изригнала при вида на онова, което тя бе направила на Калан. Той стисна зъби и задиша тежко.

Щом стигна до нея, тя се изправи и бавно се обърна към него, произнасяйки името му с познат глас.

Сърцето скочи в гърлото му, когато видя лицето, което напълно пасваше на гласа.