Първото правило на магьосника

Седемнадесета глава

Ричард приближи лампата до масата, близо до стената и я запали с главня от огъня. Откъм прозореца се чуваше лекото ромолене на дъжда, придружено с нощните звуци. Ричард разпозна в крясъците и подвикванията на дребния дивеч, който започваше нощния си живот, успокоителните звуци от родното си място. Родно място. Това беше последната му нощ в родината, утре щеше да пресече границата и да навлезе в Средната земя. Като баща си. Усмихна се вътрешно на тази ирония на съдбата. Баща му беше изнесъл Книгата на преброените сенки от Средната земя, а сега Ричард я връщаше обратно там.

Отново се отпусна на дънера срещу Калан и Ейди.

— И така, кажи ми как да намерим просеката.

Ейди се облегна назад на стола си и размаха ръка във въздуха.

— Вече я намерихте. Вие бъдете в просеката. В устието й.

— И какво трябва да знаем, за да я прекосим?

— Просеката бъде празно пространство, пресичащо отвъдния свят, но все пак бъде земя на мъртвите. Вие бъдете живи. Зверовете преследват живите, ако живите бъдат достатъчно големи, за да ги интересуват.

Ричард погледна към безстрастното лице на Калан, после върна погледа си обратно към Ейди.

— Какви зверове?

Дългият пръст на Ейди се плъзна по всяка една от стените в стаята.

— Това бъдат кости от зверове. Вашите приятели са били докоснати от същества от отвъдното, чиято сила костите объркват. Ето защо казах, че вашите приятели бъдат лекувани от момента, в който внесени вътре. Костите карат магическата отрова да напусне телата им, гонят смъртния им сън. Костите отпъждат злото от тук. Зверовете не могат да ме открият, защото те чувстват злото в костите и то ги заслепява, кара ги да си мислят, че бъда един от тях.

Ричард се наведе напред.

— Ако вземем със себе си някои от тези кости, това ще ни защити ли?

Ейди пусна леката си усмивка и примигна с очи.

— Много добре. Това бъде точно каквото трябва да направите. Тези кости на мъртви притежават магията, която ще ви помогне да сте в безопасност. Но тука бъде още нещо. Слушай внимателно това, което ще ти кажа.

Ричард сключи пръсти и кимна.

— Не можете да вземете конете си, пътеката бъде твърде тясна за тях. Там бъдат места, където те не могат да минат. Не бива да се отклонявате от пътеката — бъде много опасно да го правите. И не бива да останете за през нощта. Пътуването ще отнеме един ден, една нощ и по-голямата част от следващия ден.

— Защо не можем да нощуваме? — попита Ричард.

Ейди погледна и двамата с белите си очи.

— Бъдат други неща освен зверовете в просеката. Те ще ви хванат, ако се спрете за по-дълго време.

— Неща? — попита Калан.

Ейди кимна.

— Често влизам в просеката. Ако бъдете внимателни, тя бъде достатъчно безопасна. Ако не внимавате, има неща, които ще ви хванат. — Дрезгавият й глас притихна с горчивина. — Станах прекалено самоуверена. Един ден се разхождах дълго и се уморих доста. Бях сигурна в себе си, сигурна, че съм наясно с опасностите, така че седнах край едно дърво и дремнах за малко. Само за няколко минути. — Тя постави ръка върху крака си, разтривайки го леко. — Щом заспах, в глезена ми се заби хващач.

Чертите на Калан се изостриха.

— Какво е това хващач?

Ейди мълчаливо я погледна.

— Хващачът бъде едно животно, чийто гръб целият е покрит със защитна обвивка, навсякъде от долния край има шипове. С много крака е, всеки от които завършва с остри, извити нокти, устата му е като на пиявица, със зъби навсякъде. Увива се около теб така, че само бронята му остава навън. С ноктите си се забива в плътта, за да се вкопчи здраво, така че да не можеш да го отстраниш, а след това те захапва и започва да смуче кръвта ти, като през цялото време те притиска с ноктите си.

Калан успокоително постави ръката си на рамото на Ейди. От светлината на лампата белите очи на старицата изглеждаха бледооранжеви. Ричард не помръдна, само мускулите му се напрегнаха.

— Носех брадвата със себе си. — Калан стисна очи и наведе глава. Ейди продължи: — Опитах се да убия хващача или поне да го махна от себе си. Знаех, че ако не го направя, той ще изсмуче цялата ми кръв. Бронята му бъде по-здрава от брадвата ми. Бях страшно ядосана на себе си. Хващачите бъдат едни от най-дребните животни в просеката, но те бъдат по-бързи от един заспал глупак. — Тя се вгледа в очите на Ричард. — Бъде само едно нещо, което можех да направя, за да спася живота си. Не можех да понасям повече болката; зъбите му глозгаха кокала ми. Стегнах здраво парче плат около бедрото си и прехвърлих другия си крак през един пън. Използвах брадвата, за да отсека стъпалото и глезена си.

В малката къща настъпи кратка тишина. Единствено очите на Ричард се раздвижиха, за да срещнат тези на Калан. В тях той откри съчувствие към старата жена, видя отразена собствената си мъка за нея. Не можеше да си представи какво би му струвало да вземе решение да отсече собствения си крак. Повдигна му се. Тънките устни на Ейди се разтегнаха в кисела усмивка. С едната си ръка тя се протегна през масата и хвана ръката на Ричард, с другата хвана ръката на Калан. Стисна ги здраво.

— Разказах ви тази история не за да ви накарам да ме съжалявате. А само за да не станете жертви на нещо в просеката. Увереността може да бъде опасна. Понякога страхът е този, който може да ви запази.

— Щом е така, значи наистина сме в безопасност — каза Ричард.

Ейди продължи да се усмихва и кимна един-единствен път с глава.

— Добре. Бъде още едно нещо. Бъде място на средата на пътя, където двете стени на границата се приближават много една към друга, почти се докосват. Бъде наречено Теснината. Щом стигнете до камък с размерите на тази къща, тръгнете през него, по средата, това бъде мястото. Трябва да минете през камъка. Не го заобикаляйте дори да ви се иска; там бъде смъртта. Щом стигнете от другата му страна, трябва да минете между стените на границата. Това бъде най-опасното място на просеката. — Тя постави ръка върху рамото на Калан и стисна по-здраво ръката на Ричард, отмествайки поглед от единия към другия. — От границата ще ви викат. Ще искат да отидете при тях.

— Кой? — попита Калан.

Ейди се наведе към нея.

— Мъртвите. Може да е всеки познат, който бъде мъртъв. Майка ти.

Калан прехапа горната си устна.

— Наистина ли са те?

Ейди поклати глава.

— Не знам, дете. Но не вярвам да бъдат.

— И аз не мисля, че са те — каза Ричард повече за собствено успокоение.

— Добре — каза Ейди дрезгаво. — Не спирайте да мислите за това. Ще ви помогне да устоите. Ще бъдете изкушавани да отидете при тях. Поддадете ли се, сте загубени. И помнете, докато сте в Теснината, е по-важно да се придържате към пътеката, отколкото през целия останал път. Стъпка-две встрани и сте отишли твърде далеч; стените на границата бъдат толкова близо. Няма да имате възможност да пристъпите обратно. Никога.

Ричард въздъхна дълбоко.

— Ейди, границата отслабва. Преди да го ударят, Зед ми каза, че усеща промяната. Чейс спомена, че преди не се е виждало през нея, а сега отвъдните същества излизали. Мислиш ли, че все още е безопасно да се минава през Теснината?

— Безопасно? Никога не съм споменавала бъде безопасно. Никога бъде безопасно да се минава през Теснината. Мнозина алчни, но не достатъчно силни с воля са се опитвали да преминат през нея и никога не са стигали от другата страна. — Тя се наведе към него. — Докато границата бъде все още тук, тук трябва да бъде и просеката. Придържайте се към пътеката. Помнете за какво сте тръгнали. Помагайте си един на друг, ако бъде нужда, и ще успеете да преминете от другата страна.

Ейди се вгледа в лицето му. Ричард премести погледа си върху зелените очи на Калан. Запита се дали двамата с нея ще успеят да устоят на границата. Спомни си колко силно е изкушението да влезеш вътре, да копнееш за нея. В Теснината границата ще ги притиска и от двете страни. Знаеше колко се страхува Калан от отвъдния свят, със сериозни основания; та нали е била там. Той самият не гореше от желание да се приближава много-много.

Замислен, Ричард се намръщи.

— Каза, че Теснината е в средата на пътя. Няма ли да е нощ? Как ще съумеем да останем на пътеката?

Ейди постави ръка на рамото на Калан, за да си помогне да се изправи.

— Ела — каза тя и пъхна патерицата под мишницата си. Те бавно тръгнаха след нея към лавиците. Тънките й пръсти сграбчиха една кожена кесийка. Тя отпусна връзката й и изсипа нещо на дланта си.

Обърна се към Ричард.

— Дай си ръката.

Той обърна дланта си нагоре и я вдигна пред нея. Тя постави ръката си върху неговата и той почувства нещо гладко и тежко. Ейди тихичко промърмори няколко думи на родния си език.

— Думите означават, че ти давам това по собствено желание.

В ръката си Ричард видя камък с големината на яребиче яйце. Гладък и лъскав, той беше толкова тъмен, че му се струваше, че може да изсмуче светлината на цялата стая. Не успя да види нищо друго освен лъскавата повърхност. Под нея имаше черна празнота.

— Това е нощен камък — каза тя премерено дрезгаво.

— И какво да правя с него?

Ейди се поколеба, погледът й за кратко се стрелна към прозореца.

— Щом бъде тъмно и имаш достатъчно нужда, извади нощния камък и той ще ти свети толкова, че да можеш да виждаш пътя си. Той работи единствено за господаря си, и то само ако му е даден с добрата воля на предишния господар. Ще кажа на магьосника, че е у теб. Той притежава магия, с която може да го открие, така че ще знае къде сте.

Ричард се поколеба.

— Ейди, това сигурно е много ценно. Чувствам се недостоен да го приема.

— Всяко нещо е ценно при определени условия. За човек, умиращ от жажда, водата е по-ценна от злато. За давещия се водата не значи нищо освен беда. Точно сега ти бъдеш много жаден. Аз жадувам Мрачния Рал да бъде спрян. Вземи нощния камък. Ако се чувстваш задължен, някой ден можеш да ми го върнеш.

Ричард кимна, търколи камъка в кожената кесийка, която след това пъхна в джоба си. Ейди още веднъж се обърна към лавицата, взе от там една връвчица и я показа на Калан. От двете страни на малка кръгла кост се виждаха няколко червени и жълти мъниста. Очите на Калан светнаха, тя зяпна от изненада.

— Това е точно като връвчицата на майка ми — каза тя възторжено.

Ейди я нахлузи на главата й, докато Калан вдигаше тежката си тъмна коса, като не откъсваше поглед от връвчицата, която усмихната прокарваше между палеца и показалеца си.

— Засега ще те пази от зверовете в просеката, а някой ден, когато носиш в утробата си дъщеря, ще пази нея, ще й помогне да порасне силна като теб.

Калан обгърна с ръце старата жена, притискайки я дълго и силно до себе си. Щом се разделиха, на лицето на Калан се изписа притеснение и тя заговори на езика, който Ричард не разбираше. Ейди просто се усмихна и приятелски я потупа по рамото.

— Вие двамата вече трябва да спите.

— Ами аз? Не трябва ли и аз да имам кост, която да ме пази от зверовете?

Ейди внимателно се вгледа в лицето му, после сведе поглед към гърдите си. Бавно протегна ръка. Пръстите й се разпериха и колебливо опипаха ризата му, докоснаха зъба под нея. Тя отдръпна ръката си и вдигна поглед обратно към очите му. По някакъв начин беше узнала за зъба. Ричард затаи дъх.

— Ти не се нуждаеш от кост, жителю на Града на елените. Зверовете не могат да те видят.

От баща си знаеше, че нещото, което пази книгата, е зъл звяр. Осъзна, че зъбът е причината, поради която нещата от границата не можаха да го намерят, а се нахвърлиха върху другите. Ако не беше зъбът, той щеше да бъде в същото състояние като Зед и Чейс, а Калан вече щеше да е в отвъдния свят. Ричард се постара да не издава чувствата си. Ейди сякаш разбра намека му и замълча. Калан изглеждаше объркана, но не попита нищо.

— Сега спете — каза старицата.

Калан отказа предложението на Ейди да спи на леглото й. Тя и Ричард си постлаха край огъня, а Ейди се прибра в стаята си. Ричард сложи още малко дърва в огъня, спомняйки си колко много Калан обича да седи край камината. Той постоя край Зед и Чейс известно време, като галеше стареца по косата и напрягаше слух да чуе равното му дишане. Не искаше да изоставя приятелите си. Страхуваше се от бъдещето. Чудеше се дали Зед има някаква идея къде да търсят кутията. Щеше му се да го беше разпитал за плана му. Може би имаше предвид някакъв магьоснически номер, който щеше да се опита да приложи на Мрачния Рал.

Калан седна с кръстосани крака край огъня и се загледа в Ричард. Когато той се върна при одеялото си, тя се изтегна по гръб и избута своето одеяло до кръста си. Къщата беше тиха и двамата се чувстваха в безопасност. Отвън продължаваше да вали. Ричард беше уморен. Обърна се към нея, облегнал глава на вдигнатия си лакът. Тя гледаше втренчено в тавана, премятайки в пръстите си връвчицата, подарена й от Ейди. Ричард гледаше как гърдите й се повдигат в ритъма на дишането й.

— Ричард — прошепна тя, все още без да сваля поглед от тавана, — съжалявам, че трябва да ги изоставим.

— Знам — прошепна той в отговор. — Аз също.

— Надявам се не се чувстваш принуден от мен да го направиш заради онова, което ти казах край блатото.

— Не. Това беше правилното решение. С всеки изминал ден зимата приближава. Безсмислено е да ги чакаме, а в това време Рал да намери кутията. В такъв случай всички ще загинем. Истината си е истина. Не мога да ти се сърдя за това, че я казваш.

Вгледан в лицето й, в начина, по който косата й се разстилаше върху пода, той се заслуша в пращенето и съскането на огъня. На врата й забеляза една вена, пулсираща заедно със сърцето й. Помисли си, че тя има най-привлекателния врат, който някога е виждал. Понякога изглеждаше толкова красива, че той едва издържаше на гледката и в същото време не можеше да отвърне поглед от нея. Тя все още продължаваше да си играе с връвчицата.

— Калан? — Тя го погледна в очите. — Когато Ейди ти каза, че тази кост сега ще пази теб, а някой ден детето ти, какво й отговори?

Тя го погледна продължително.

— Благодарих й, но й казах, че не мисля, че ще живея достатъчно дълго, за да имам дете.

Ричард почувства как по ръцете му преминават иглички.

— Защо казваш това?

Очите се втурнаха по лицето му.

— Ричард — каза тя тихо, — в родината ми върлува лудост, лудост, която не можеш да си представиш. Аз съм съвсем сама. Те са много. Виждала съм хора, по-силни от мен, да тръгват срещу тях и да бъдат съсичани. Не казвам, че мисля да се проваляме, но не мисля, че ще доживея до мига, в който резултатът ще бъде известен.

Калан не каза нищо за него, но думите й бяха достатъчни, за да разбере, че тя мисли същото и за него. Опитваше се да не го плаши, но беше убедена, че и той ще загине в битката. Ето защо не искаше Зед да му дава Меча на истината, да го прави Търсач. Ричард почувства как сърцето му се качва в гърлото. Калан вярваше, че двамата отиват на смърт.

Може би беше права, продължи да си мисли той. В крайна сметка тя по-добре от него знае какво ги очаква. Сигурно се ужасява при мисълта, че се връща в Средната земя. Но така или иначе нямаше къде да се скрият. Нощното дребосъче каза, че бягството означава сигурна смърт.

Ричард целуна върха на пръста си и докосна с него костта на връвчицата й. После отново вдигна поглед към меките й очи.

— Към тази кост прибавям своята клетва да те защитавам — прошепна той. — Сега теб, а в бъдеще и детето, което може да имаш. Не бих заменил нито един ден, прекаран с теб, за цял живот в смирено робство. Приех поста на Търсач по своя собствена воля. И дори Мрачният Рал да подлуди целия свят, поне ще умрем с меч в ръце, а не с вериги около крилете си. Няма да се оставим лесно да ни убият; ще трябва да платят висока цена. Ако се наложи, ще се борим до последна капка кръв и в предсмъртния си час ще му причиним болка, която ще запомни за цял живот.

По лицето й се плъзна усмивка, която се отрази и в очите й.

— Ако Мрачният Рал те познаваше така, както те познавам аз, щеше да има причина да загуби съня си. Благодаря на добрите духове, че Търсачът няма причина да ме следва с гняв — тя сведе глава над ръката си. — Ти, Ричард Сайфър, притежаваш странния талант да ме караш да се чувствам по-добре, дори когато говориш за собствената ми смърт.

Той се усмихна.

— Приятелите са за това.

След като тя затвори очи, Ричард продължи да я гледа още известно време, докато сънят нежно го пое в прегръдките си. Последните му мисли, преди да му се отдаде, бяха за нея.

Първите зари на утрото бяха влажни и мъгливи, но поне дъждът беше спрял. Калан вече беше прегърнала Ейди за сбогом. Ричард се обърна към старицата и се вгледа в белите й очи.

— Трябва да те помоля за нещо много важно. Да предадеш на Чейс едно съобщение от Търсача. Кажи му, че трябва да се върне обратно в Града на елените и да предупреди Първия съветник, че границата скоро ще падне. Накарай го да убеди Майкъл да събере войска, с която да защитава Западната земя от силите на Мрачния Рал. Трябва да са готови да посрещнат всяко нападение. Не бива да допускат Западната земя да бъде завзета, както това се случи със Средната. Всеки войник, прекосил границата, е потенциален нападател. Накарай Чейс да каже на Майкъл, че Рал е убиецът на баща ни и че хората около него не идват с мир. Започва война и аз вече се включих в първата битка. Ако брат ми или войските му не се вслушат в предупреждението ми, тогава Чейс ще трябва да престане да се подчинява на управата и ще се наложи да свика граничните надзиратели, за да се противопоставят със свои сили на армията на Рал. Когато той е нападал Средната земя, всъщност никой не се е изпречил на пътя на легионите му. Ако този път им се наложи да пролеят кръв, може би ще загубят бойния си дух. Кажи му още да бъде безмилостен към врага, да не взема заложници. Давам всички тези заповеди не за собствено удоволствие, това е начинът, по който Рал води войната, и ние трябва или да приемем правилата му, или да загинем. Ако се стигне дотам, че Западната земя бъде завзета, очаквам от граничните надзиратели да изискат голяма цена за нея, преди да се оставят да бъдат победени. След като Чейс събере войската и надзирателите, ако иска, може да дойде да ми помогне, тъй като нашата първа задача е да попречим на Рал да събере трите кутии. — Ричард заби поглед в земята. — Кажи му да предаде на брат ми, че го обичам и че ми липсва. — Вдигна поглед и се вгледа в лицето на Ейди. — Ще запомниш ли всичко това?

— Дори да исках, не бих могла да го забравя. Ще предам думите ти на надзирателя. А какво да кажа на магьосника?

Ричард се усмихна.

— Че съжалявам, задето не можем да го изчакаме, но знам, че ще ме разбере. Щом има възможност, ще ни намери чрез нощния камък. Надявам се дотогава да сме взели едната кутия.

— Сила за Търсача — дрезгаво каза Ейди, — и за теб, дете. Идват тежки времена.