Първото правило на магьосника

Тридесет и седма глава

Ричард се събуди, когато чу Калан да се връща и да хвърля малко дърва в огъня. Светлината току-що бе започнала да изпълзява по върховете на далечните планини, оцветявайки ги в бледорозово. На фона на тъмните облаци покритите със сняг остри върхове изпъкваха още по-ясно. Зед лежеше по гръб с широко отворени очи и хъркаше. Ричард изгони съня от очите си и се прозя.

— Какво ще кажеш за малко каша от корени на тава? — прошепна той, като не искаше да събуди Зед.

— Добре звучи — прошепна в отговор тя.

Ричард извади корените от раницата си и започна да ги бели с ножа си, докато Калан приготви тенджерата.

Когато ги наряза, той ги сложи вътре заедно с малко вода, която тя наля от един мех.

— Това са последните.

— Набрах малко боровинки.

Двамата сгряха ръцете си на огъня. Повече от кралица, помисли си той. Опита се да си представи кралица в изящни дрехи и с корона на главата да бере боровинки.

— Видя ли нещо по време на поста си?

Тя поклати глава. В следващия миг явно си спомни нещо и вдигна глава.

— Но по едно време чух някакъв странен звук. Идваше отдолу, близо до бивака. Без малко да дойда да те събудя, но спря почти веднага и повече не го чух.

— Така ли — той се обърна и на двете страни и хвърли поглед през рамо. — Тук долу. Чудя се какво ли е било. Сигурно съм бил много уморен, затова не ме е събудило.

Щом корените се свариха, Ричард ги разбърка и добави малко захар. Калан разсипа по чиниите и поръси всяка порция с пълна шепа боровинки.

— Защо не го събудиш? — каза тя.

Ричард се усмихна.

— Само гледай.

Той тракна няколко пъти с лъжицата по ръба на алуминиевата си паница. Зед изхърка късо и рязко се изправи.

Примигна два пъти.

— Закуска?

Застанали с гръб към него, двамата се изкикотиха.

— Тази сутрин си в добро настроение — каза Калан, поглеждайки към Ричард.

Той се усмихна.

— Зед е отново с нас.

Ричард се приближи до стария си приятел и му подаде паница каша, след това, взел своята паница в ръка, седна на нисък камък. Калан се разположи удобно на земята, увивайки краката си с одеяло, докато прикрепяше с другата ръка паницата си. Докато ядеше, Зед не си направи труда да се отвие. Дъвчейки бавно, Ричард изчакваше удобния момент, докато Зед лапаше настървено.

— Добре! — обяви Зед и се изправи, за да си сипе още една паница от тенджерата.

Ричард изчака старият му приятел да си напълни паницата, след това заговори.

— Калан ми каза какво се е случило снощи. Разказа ми как си я накарал да ти каже за Шота.

Калан застина с такова изражение, сякаш я бе ударил гръм.

Зед подскочи и се завъртя към нея.

— Защо си му казала! Мислех, че не искаш да знае, че ти…

— Зед… аз никога…

На лицето на Зед се изписа гримаса. Той бавно се извърна към Ричард, който беше забил поглед в паницата си и методично лапаше лъжица след лъжица каша.

Не си направи труда да погледне нагоре.

— Не ми е казвала, но ти току-що го направи.

Ричард пъхна последната лъжица в устата си и след като преглътна, я облиза и шумно я пусна в алуминиевата паница.

Лицето му, спокойно и триумфиращо, се извърна към мигащите очи на магьосника.

— Първото правило на магьосника — провъзгласи той с едва забележима усмивка. — Първата стъпка да повярваш в нещо е желанието да го приемеш за истина… или да се страхуваш, че е истина.

— Казах ти — изфуча Калан срещу Зед. — Казах ти, че ще разбере.

Зед не й обърна внимание; очите му не помръдваха от Ричард.

— Миналата нощ си го помислих — обясни Ричард, оставяйки паницата си на земята. — Реших, че си прав, че трябва да знаеш какво е казала Шота. В крайна сметка нали си магьосник, може би има нещо, с което можеш да ни помогнеш да спрем Мрачния Рал. Знаех, че няма да се успокоиш, докато не разбереш какво се е случило. Реших да ти кажа днес, но после се сетих, че ти най-напред ще се опиташ да измъкнеш нещо от Калан по един или друг начин.

Калан се отпусна върху одеялото си, заливайки се в смях.

Зед стегна гръб и допря юмруците си до хълбоците.

— По дяволите! Ричард, ти имаш ли някаква представа какво направи току-що?

— Магия — усмихна се Ричард. — Един номер, ако е добре изпълнен, е магия — той сви рамене. — Поне така са ми казвали.

Зед бавно кимна.

— Наистина — той издигна тънкия си пръст към небето, блясъкът се върна в напрегнатите му кафеникави очи. — Ти изигра един магьосник със собственото му правило. Нито един от моите ученици-магьосници никога не е успявал да направи подобно нещо — той се приближи, лицето му цъфна в усмивка. — По дяволите, Ричард! Имаш я! Имаш дарбата, момчето ми! Можеш да станеш магьосник от Първия орден, като мен.

Ричард се намръщи.

— Не искам да ставам магьосник.

Зед не обърна внимание на думите му.

— Вече премина първия тест.

— Току-що каза, че никой от другите магьосници не е успял да те изиграе, тогава как са станали магьосници, щом не са могли да преминат теста?

Зед му се усмихна накриво.

— Те бяха магьосници от Третия орден. Един от тях, Гилер, се числи към Втория орден. Никой не можа да премине тестовете за магьосник от Първия орден. Те не притежаваха дарбата. За тях беше просто професия.

Ричард се усмихна самодоволно.

— Беше просто номер. Не превръщай мухата в слон.

— Много особен номер — отново присви очи Зед. — Впечатлен съм. И съм много горд с теб.

— И колко подобни теста съществуват, щом този е първият?

Зед сви рамене.

— О, ами не знам. Може би около неколкостотин или там някъде. Но ти притежаваш дарбата, Ричард — в погледа му премина сянка на безпокойство, сякаш не беше очаквал това. — Трябва да се научиш да я контролираш, или… — очите му отново светнаха. — Аз ще те науча. Ти наистина можеш да станеш магьосник от Първия орден.

Ричард установи, че е започнал да го слуша прекалено внимателно и разтърси глава, за да се разсее.

— Казах ти вече, че не искам да ставам магьосник — додаде той под мустак. — Не искам да имам нищо общо с магията, само веднъж да свърши това. — Забеляза, че Калан е вперила поглед в него. Отмести поглед от един чифт ококорени очи към друг. — Беше просто малък глупав номер. Нищо повече.

— Просто малък глупав номер, ако го беше приложил на някой друг. Хич не е малък, приложен към магьосник.

Ричард завъртя очи.

— Вие двамата сте…

Зед стремително се наклони напред, срязвайки го грубо.

— Можеш ли да направляваш вятъра?

Ричард леко се дръпна назад.

— Разбира се, че мога — каза той, продължавайки да играе. Протегна двете си ръце към небето. — Ела при мен, братко вятър! Събери се наоколо! Чуй молбата ми, завихри се! — той драматично разпери ръце встрани.

Калан се уви в одеялото си в очакване. Зед се огледа. Нищо не последва. Двамата изглеждаха малко разочаровани.

— Какво ви става на вас двамата? — намръщи се Ричард. — Да не би да сте яли лоша храна?

Зед се обърна към нея.

— По-късно ще трябва да му кажем.

Калан се замисли върху думите на Зед, след това вдигна поглед към Ричард.

— Ричард… да бъдеш магьосник, това е предложение, което малцина получават.

Зед разтърка ръце.

— По дяволите! Как ми се иска книгите ми да бяха тук в този момент. Хващам се на бас на зъб от дракон, че щяха да кажат нещо по въпроса — лицето му помръкна. — Но после следва въпросът за болката… и…

Ричард се почувства неловко.

— А всъщност що за магьосник си ти? Дори нямаш брада.

Зед излезе от собствените си мисли и се намръщи.

— Какво?

— Брада. Къде ти е брадата? Задавам си този въпрос, откакто разбрах, че си магьосник. Нали разбираш, магьосниците трябва да са с бради.

— Кой ти каза това?

— Ами… не знам. Всеки го знае. Магьосниците трябва да са с бради. Общоприето е. Изненадан съм, че не го знаеш.

Зед направи физиономия, като че ли е лапнал лимон.

— Но аз мразя брадите. От тях сърби.

Ричард сви рамене.

— Явно не знаеш толкова, колкото си мислиш, че знаеш за това какво е да си магьосник, щом дори не ти е известно, че магьосниците трябва да са с бради.

Зед скръсти ръце.

— Брада, казваш? — той отпусна ръцете си и започна да търка палеца и показалеца от двете страни на голобрадото си лице. Докато повтаряше движението, започнаха да се появяват бакенбарди. Колкото повече го правеше, толкова по-големи ставаха те. Ричард гледаше с ококорени очи, докато гърдите на Зед се покриха със снежнобяла брада.

Зед изпружи глава и изгледа Ричард съсредоточено.

— Така става ли, момчето ми?

Ричард установи, че устата му е зяпнала. Затвори я, но единственото, което можеше да направи в отговор, бе да кимне с глава.

Зед изпъна брадата и врата си.

— Добре. А сега ми дай ножа си, за да мога да обръсна това нещо. Сякаш мравки са ме полазили.

— Ножът ми ли? За какво ти е моят нож? Защо просто не я накараш да изчезне така, както я накара да се появи?

Калан лекичко се изсмя, а когато Ричард я изгледа, изведнъж стана сериозна.

— Така не става. Всеки знае, че така не става — подигра му се Зед. Обърна се към Калан. — Нали всеки го знае? Кажи му го ти.

— Магията може да прави само неща, които използват съществуващото. Не може да променя вече случили се неща.

— Не разбирам.

Зед го погледна строго.

— Първият ти урок, ако някога решиш да станеш магьосник. И в трима ни има магия. Тя е все Адитивна. Адитивната магия използва онова, което е налице, и прибавя към него още нещо или пък го употребява по някакъв начин. Магията, която притежава Калан, използва искрицата любов във всеки човек, независимо колко малка е тя, и прибавя към нея още любов, докато тя се превърне в нещо друго. Магията на Меча на истината използва гнева ти и прибавя към него още гняв, извлича сила от него, докато той се превърне в нещо друго.

Аз правя същото. Мога да използвам всичко в природата, за да променям нещата. Мога да превърна пъпката в цвете, страха в звяр, да накарам счупена кост да зарасне, да взема топлината от въздуха около нас и да прибавя към нея още, да я умножа така, че да се превърне в магьоснически огън. Мога да накарам брадата ми да порасне. Но не мога да я накарам да се скрие обратно. — Един камък с големината на юмрука му започна да се издига във въздуха. — Мога да вдигна нещо. Да го променя. — Камъкът се превърна в прах.

— Ами значи можеш всичко — прошепна Ричард.

— Не. Мога да повдигна, да разтроша или да поместя камък, но не мога да го накарам да изчезне. Къде би могъл да отиде? Субстрактивна магия: разлагането на нещата. Моята магия, магията на Калан, магията на меча е от този свят. Всичката магия, произтичаща от този свят, е Адитивна. Мрачният Рал може да направи всичко онова, което мога и аз — изражението на Зед помръкна. — Субстрактивната магия идва от отвъдния свят. Мрачният Рал може да използва и нея. Аз не мога.

— Тя мощна ли е като Адитивната?

— Субстрактивната магия е противоположност на Адитивната. Както денят на нощта. И въпреки това двете са части на едно и също нещо. Магията на Орден е магия и на двете. Адитивната и Субстрактивната. Тя може да добавя към света, може и да смалява света до нула. За да отвориш кутиите, трябва да можеш да използваш и двата вида магия. Никой никога не се е притеснявал, че това ще стане, тъй като никой никога не е могъл да овладее Субстрактивната магия. Но Мрачният Рал я използва с такава лекота, с каквато аз използвам Адитивната.

— И какво мислиш ще излезе от всичко това? — смръщено попита Ричард.

— Нямам представа. Но ме тревожи доста.

Ричард си пое дълбоко въздух.

— Е, въпреки това мисля, че излишно се притесняваш. Онова, което направих, беше просто малък номер.

Зед го погледна сериозно.

— Ако го беше направил на обикновен човек, щеше да бъде точно това. Но аз съм магьосник. Знам как работят Правилата. Ти не би могъл да направиш такова нещо с мен, освен ако не притежаваш собствена магия. Учил съм мнозина за магьосници. Трябваше да ги уча да правят онова, което направи ти. Не можеха да го направят без предварително да бъдат обучени. Много рядко се ражда някой с дарба. Аз бях точно такъв случай. Ричард, ти също притежаваш дарбата. Рано или късно ще трябва да се научиш да я контролираш — той протегна ръка. — А сега ми дай ножа си, за да мога да се отърва от тази смешна брада.

Ричард сложи дръжката на ножа в ръката на Зед.

— Тъп е. Изравял съм корени с него. Твърде тъп е, за да можеш да се избръснеш с него.

— Така ли? — Зед прихвана острието за двата края между палеца и показалеца си и започна да ги плъзга по дължина нагоре и надолу. Завъртя ножа и внимателно го закрепи върху палеца и двата си пръста. Ричард се намръщи, като видя, че ще се бръсне на сухо. Само с едно леко движение кичур от брадата му падна долу.

— Ти току-що използва Адитивна магия! Отстрани част от острието, за да го наточиш.

Зед изви вежда.

— Не, използвах онова, с което разполагах, и трансформирах острието, заточвайки го наново.

Ричард поклати глава и се зае да събира багажа, докато Зед привърши с бръсненето. Калан му помогна да приберат всичко.

— Знаеш ли какво, Зед — каза Ричард, докато прибираше паниците, — мисля, че си станал голям инат. Струва ми се, че когато всичко свърши, ще ти трябва някой. Някой, който да се грижи за теб, да държи духа ти бодър. Да освежава въображението ти. Мисля, че имаш нужда от съпруга.

— Съпруга?

— Разбира се. Мисля, че точно това ти трябва. Може би ще трябва да се върнеш и да хвърлиш още един поглед на Ейди.

— Ейди?

— Да, Ейди — намръщи се Ричард. — Спомняш си Ейди. Жената с един крак.

— О, съвсем добре си спомням Ейди — той погледна Ричард с най-невинния си поглед. — Но Ейди си има два крака, не един.

Ричард и Калан едновременно подскочиха.

— Какво?

— Да — усмихна се Зед, обърнат към тях, — изглежда, че отново й е пораснал — той се наведе и извади от раницата на Ричард една ябълка. — Съвсем ненадейно.

Ричард хвана Зед за ръкава и го обърна към себе си.

— Зед, ти…

Магьосникът се усмихна.

— Напълно ли си убеден, че не искаш да станеш магьосник? — той отхапа от ябълката, доволен да види учудването, изписано на лицето на Ричард. Зед му върна ножа, чието острие беше толкова остро, колкото никога не е било.

Ричард поклати глава и се зае отново с работата си.

— Искам просто да се върна у дома и отново да съм водач. Нищо повече — той се позамисли малко, след това попита: — Зед, през цялото време, докато растях покрай теб, ти си бил магьосник, а аз никога не съм разбрал това. Не си използвал магия. Как си успявал да се въздържаш? Защо?

— Е, ами при използването на магия има някои опасности. Има и болка.

— Опасности? Какви например?

Зед го изгледа продължително.

— Ти самият си използвал магия чрез меча. Сам ми кажи.

— Но това е меч, различно е. Какви опасности съществуват за един магьосник, когато използва магия? И каква болка?

Зед се усмихна пестеливо, дяволито.

— Току-що взел първия урок, и вече е готов за втори.

Ричард настръхна.

— Няма значение — той метна раницата на гърба си. — Единственото, което искам, е да бъда горски водач.

С ябълка в ръка, Зед се отправи към пътеката.

— Вече ми го каза — той отхапа голяма хапка. — А сега искам да ми разкажете всичко, което се е случило, откакто изпаднах в безсъзнание. Не пропускайте нищо, без значение колко маловажно е то.

Зачервени, Ричард и Калан си размениха погледи.

— Няма да му кажа, ако ти не го направиш — прошепна той.

Тя го задържа с ръка на рамото му.

— Кълна се — нито дума за къщата на духовете.

По погледа й разбра, че тя ще удържи на думата си.

През останалата част от деня, докато се бъхтеха по пътеките, избягвайки главните пътища, двамата разказваха на Зед за всичко, което се беше случило, откакто ги нападнаха съществата от границата. Зед ги караше да се връщат към предишни събития на най-невероятни моменти от разказа им. Като подбираха внимателно думите си, Ричард и Калан успяха да изплетат разказа си за престоя в селото на Калните, без да споменават за онова, което се бе случило между тях в къщата на духовете.

С приближаването си до Тамаранг започнаха да пресичат пътища, да срещат бегълци, понесли на гръб покъщнината си или пък натоварили я на малки колички. Ричард гледаше да не се застояват много пред погледа на хората и заставаше между тях и Калан всеки път, когато успееше. Не искаше никой да разпознае Майката Изповедник. Когато отново стъпваха в гората, въздишаше с облекчение. Там той се чувстваше най-добре, макар гората да им бе показала колко опасна може да бъде.

Късно същия ден трябваше да тръгнат по главния път, за да могат да пресекат река Калисидрин. Беше доста пълноводна и прекосяването й без брод криеше прекалено голям риск, така че тръгнаха по големия дървен мост. Зед и Ричард стояха от двете страни на Калан, докато се движеха между хората по моста. Тя беше сложила качулката си, за да не се вижда дългата й коса. Повечето хора бяха тръгнали към Тамаранг, търсейки подслон и защита от вилнеещите войски, за които се говореше, че нахлуват откъм Западната земя. Калан каза, че ще бъдат там към обяд на следващия ден. Оттук насетне трябваше да се движат предимно по пътища. Ричард знаеше, че за през нощта ще трябва да се отдалечат колкото се може повече, за да избегнат чужди погледи. Започна да хвърля по един поглед към слънцето, за да прецени нещата така, че да им остане достатъчно време да се придвижат дълбоко в гората, преди да се е стъмнило съвсем.

— Така добре ли е?

Рейчъл се направи, че е чула утвърдителен отговор, и напъха още малко трева около куклата си, за да бъде съвсем сигурна, че ще й бъде достатъчно топло. Пъхна увития в кърпа хляб до куклата.

— Засега ще ти е топло. Трябва да отида да събера малко дърва, преди да е станало съвсем тъмно, а после ще си напалим огън. Тогава и на двете ще ни е топло.

Тя остави Сара и хляба в хралупестия бор и излезе. Слънцето вече беше залязло, но все още се виждаше. Облаците, обагрени в розово, изглеждаха много красиви. Тя ги поглеждаше от време на време, докато събираше съчки, които притискаше към тялото си със свободната ръка. Опипа джоба си, за да се увери, че пръчицата за огън е у нея. Едва не я забрави миналата нощ и сега проверяваше, за да е сигурна, че отново не я е забравила.

Още веднъж вдигна поглед към красивите облаци. Точно в същия миг нещо огромно и тъмно се спусна ниско над дърветата малко над хълма. Сигурно е някоя голяма птица, помисли си тя. Гарваните са големи и тъмни. Сигурно е някой от онези шумни гарвани. Тя събра още някоя и друга съчка. После видя цяла полянка с боровинки, ниско до земята, листата им бяха започнали да стават огненочервени. Хвърли съчките.

Беше толкова гладна, че седна край едно храстче и започна да яде толкова бързо, колкото можеше да бере. Сезонът им отминаваше, така че бяха започнали да изсъхват и да се сбръчкват, но все още ставаха за ядене. Всъщност бяха чудесни. Започна да ги редува — една в устата, една в джоба. Придвижваше се на ръце и крака, береше, ядеше, слагаше в джоба. Ставаше все по-тъмно. От време на време поглеждаше към красивите облаци, които потъмняваха все повече. Ставаха лилави.

Когато стомахът й се почувства по-добре, а джобът й се напълни, тя взе съчките и се върна в хралупестия бор. Щом влезе вътре, развърза кърпата, в която беше увит хлябът, и изсипа в нея боровинките от джоба си. Седна и започна да яде от кърпата, като говореше на Сара и й предлагаше да си вземе. Сара не ядеше много. На Рейчъл й се прищя да има огледало. Прищя й се да погледне косата си в огледало. През деня се бе погледнала в едно тъмно езерце. Косата й изглеждаше толкова прекрасна, подравнена отвсякъде. Ричард й липсваше. Щеше й се да е с нея сега, да избяга с нея, да я гушне. Той имаше най-хубавата прегръдка на света. Ако Калан не беше толкова жестока, той можеше да прегръща и нея. По някаква причина тя също й липсваше. Приказките й, песните й, пръстите й върху челото на Рейчъл. Защо трябваше да бъде толкова жестока и да казва, че ще нарани Гилер? Гилер беше един от най-прекрасните хора на света. Гилер й подари Сара.

Рейчъл начупи съчките колкото се може по-добре, така че да се поберат в кръга от камъни, който беше направила. След като го подреди внимателно, извади пръчицата от джоба си.

— Огън за мен.

Остави я върху кърпата с боровинките, след това стопли ръцете си на огъня и хапна още малко, докато разказваше на Сара проблемите си, колко силно й се иска Ричард да я прегърне, колко силно й се иска Калан да не беше жестока, колко силно се надява да не стори нищо лошо на Гилер, колко силно й се иска да хапне нещо друго освен боровинки.

Нещо я ухапа по врата. Тя извика леко и удари мястото. Когато свали ръката от врата си, видя петънце кръв върху нея. И една муха.

— Виж, Сара. Виж как ме ухапа тая глупава муха. Пусна кръв.

Сара явно й съчувстваше за болката. Рейчъл хапна още няколко боровинки.

Още една муха я ухапа по врата. Рейчъл я цапна, като този път не извика. На ръката й остана още едно кърваво петънце.

— Боли! — оплака се тя на Сара. Намръщено хвърли размазаната муха в огъня.

Мухата, която я ухапа по ръката, я накара да подскочи. Рейчъл я перна с всичка сила. Още една я ухапа по врата. Рейчъл започна да размахва ръце пред лицето си, за да се пази от мухите. Още две я ухапаха по врата, смучейки кръв, преди тя да успее да ги удари. Очите й се напълниха със сълзи от болка.

— Махай се! — крещеше тя и размахваше ръце на всички страни.

Няколко се напъхаха под роклята й, хапейки я по гърдите и гърба.

Рейчъл започна да крещи, докато удряше мухите, опитваше се да ги разкара. По бузите й се стичаха сълзи. Една я ухапа от вътрешната страна на ухото, от което Рейчъл изкрещя още по-високо. От жуженето в ухото си заплака и закрещя, като същевременно се опитваше да я изкара с пръсти оттам. Пищеше и размахваше ръце.

Нададе силен вой и се измъкна от хралупата, като разгонваше мухите от очите си. Затича се, като не спираше да размахва ръце и да прави опити да прогони мухите. Те я следваха неотстъпно, докато тя тичаше, надавайки писъци.

Нещо на пътя й я накара да се вцепени на място.

Ококорените й очи се плъзнаха по огромното, покрито с козина тяло. Видя розов корем, покрит с мухи.

На фона на избледняващите цветове на небето то бавно и широко разпери огромните си криле. Бяха покрити не с козина, а с кожа. Рейчъл видя огромните му пулсиращи вени.

С цялата си смелост пъхна треперещата си ръка в джоба. Пръчицата за огън я нямаше вътре. Краката й не помръдваха. Дори не усещаше мухите, които продължаваха да я хапят. Чу някакъв шум, сякаш мъркаше котка, но много по-силно. Очите й се вдигнаха още по-нагоре.

Видя втренчени в нея искрящи зелени очи. Мъркащият звук всъщност представляваше тихо ръмжене.

Устата се отвори с по-силно ръмжене, устните се дръпнаха назад, разкривайки дълги криви зъби.

Рейчъл не можеше да бяга. Не можеше да помръдне. Не можеше дори да извика. Тя потръпна, щом ококорените й очи срещнаха страховитите искрящи зелени очи. Беше забравила как да накара краката си да се движат. Към нея се протегна огромна лапа с остри нокти.

Рейчъл почувства как нещо топло се стича по краката й.