Първото правило на магьосника

Трета глава

Къщата на Майкъл представляваше масивна постройка от бял камък, разположена доста встрани от пътя. Под различен ъгъл и наклон се свързваха в сложни форми покриви, покрити с плочи, над които се извисяваше остър пилон от оловно стъкло, който отразяваше светлината към централната зала. Върху алеята, която водеше към къщата, хвърляха сянка под лъчите на следобедното слънце достолепни бели дъбове, следващи извивките й между просторни зелени ливади и отвеждащи към изрядно подредените градини, разположени от двете й страни в симетрични форми. Градините бяха потънали в цвят. Имайки предвид късния сезон, Ричард предположи, че цветята сигурно са отглеждани в парници специално за случая.

Той видя хора в изискани дрехи да се разхождат по поляните и из градините и изведнъж се почувства не на място. Предполагаше, че изглежда ужасно в своите мръсни, потни горски одежди, но не му се щеше да губи време да си ходи до в къщи, за да се приведе в ред. Освен това беше в мрачно настроение и външният му вид не го занимаваше особено. Имаше си много по-сериозни проблеми.

От своя страна Калан не изглеждаше чак толкова не на място. Нейната необичайна, но впечатляваща рокля противоречеше на факта, че тя също току-що е излязла от гората. Като се има предвид колко много кръв остана върху Отвесната скала, той се изненада, че по дрехите й нямаше и следа. Някак си беше успяла да се запази чиста, докато мъжете се избиваха един друг.

Когато забеляза огромното притеснение на Ричард, след като му каза, че е преминала през границата и идва от Средната земя, тя не отвори повече дума за това. Ричард имаше нужда от време, за да го осмисли, и не трябваше да се бърза. Вместо това започна да го разпитва за Западната земя, какви са хората там, къде живее той. Ричард й разказа за къщата си в гората, за това, че му харесва да живее извън града, че е горски водач и работата му е да прекарва през Еленовата гора пътници, тръгнали за или от града.

— Къщата ти има ли камина? — беше попитала тя.

— Има.

— Използваш ли я?

— Да, готвя там непрекъснато — беше отговорът му. — Защо?

Тя само повдигна рамене, оглеждайки околността.

— Просто ми липсва усещането да седя пред огън, това е всичко.

При ден, пълен с толкова объркани събития, прибавени към цялата му мъка, Ричард се почувства по-добре, разговаряйки с нея, макар тя непрекъснато да лавираше между тайните си.

— Имате ли покана, господине? — обади се нечий плътен глас, идващ откъм сумрака около входа.

Покана? Ричард се обърна да види кой го вика и срещна една дяволита усмивка. На свой ред също се усмихна. Беше приятелят му Чейс. Ричард горещо се здрависа с граничния надзирател.

Чейс беше едър мъжага, гладко избръснат, със светлокестенява коса, която издаваше възрастта му чрез посивяващите си краища. Гъсти вежди засенчваха напрегнатите му кафяви очи, които не спираха да се оглеждат бавно наоколо, дори докато говореше с някой — очи, които забелязват всичко. Този му навик често оставяше у хората впечатлението — абсолютно неправилно впечатление, — че не следи разговора. Ричард знаеше, че независимо от едрата си фигура Чейс е страхотно бърз, когато се наложи. От едната страна на колана му висеше връзка ножове, а от другата боен боздуган с шест остриета. Над дясното му рамо се виждаше дръжката на къс меч, а през лявото висеше арбалет с пълен набор стрели с шипове и стоманени остриета.

Ричард повдигна едната си вежда.

— Изглежда, се готвиш да се присъединиш към трапезата.

Усмивката се изпари от лицето на Чейс.

— Не съм тук като гост — погледът му се спря на Калан.

Ричард почувства неловката ситуация. Хвана Калан за ръката и я дръпна напред. Тя пристъпи леко, без страх.

— Чейс, това е моя приятелка, казва се Калан.

Той й се усмихна.

— А това е Дел Брандстоун. Всички го наричат Чейс Преследвача. Мой стар приятел. С него сме в безопасност.

После се обърна обратно към Чейс.

— Ти също можеш да й имаш доверие.

Тя погледна едрия мъж, усмихна му се и кимна в знак на съгласие.

Чейс й кимна веднъж в смисъл, че няма проблеми, сякаш думата на Ричард е достатъчен залог. Погледът му се плъзна по тълпата, спирайки се на определени хора, проявяващи интерес към тях тримата. Избута другите двама от обляното в слънчеви лъчи открито пространство около стълбите към сянката по-встрани.

— Брат ти повика всички гранични надзиратели — преди да продължи, той направи пауза, за да хвърли още един поглед наоколо. — За своя лична охрана.

— Моля! Това е пълна глупост! — Ричард не можеше да повярва. — Майкъл разполага с Домашната охрана и с армията. За какво са му и малкото гранични надзиратели?

Чейс постави ръка върху дръжката на единия от ножовете си.

— За какво наистина. — Лицето му не издаваше никакви чувства. Това рядко се случваше. — Може би сме му необходими тук, за да направи впечатление. Хората се страхуват от надзирателите. Откакто убиха баща ти, ти потъна в гората, не казвам, че нямаше да направя същото, ако бях на твое място. Казвам само, че не си се мяркал наоколо. Странни неща се случват, Ричард. Разни хора се разхождат нагоре-надолу нощем. Майкъл ги нарича „граждани с чувство за отговорност“. Той разправя някакви глупости за заговори против правителството. Навсякъде е поставил гранични надзиратели.

Ричард се огледа, но не видя нито един. Знаеше, че това не означава нищо. Ако граничен надзирател не желаеше да бъде забелязан, можеше да стои под носа ти и пак да не можеш да го видиш.

Докато гледаше как очите на Ричард сноват наоколо, Чейс барабанеше с пръсти по дръжката на ножа.

— Момчетата ми са тук, повярвай ми.

— Добре де, а откъде знаеш, че Майкъл греши, ами убийството на бащата на Първия съветник и цялата тая история?

Чейс го погледна възможно най-възмутено.

— Познавам цялата измет на Западната земя. Няма никакъв заговор. Може би щяхме да се позабавляваме, ако имаше, но ми се струва, че съм просто част от декора. Майкъл нареди да стоя така, че да ме виждат.

Изражението на лицето му стана по-сурово.

— А що се отнася до убийството на баща ти, ами Джордж Сайфър и аз помним толкова отдавнашни времена, толкова отдавнашни, когато ти още не си бил роден, времената от преди границата. Той беше добър човек. Гордеех се, че мога да го нарека приятел.

В очите му проблесна гняв.

— Вече поизкълчих някой и друг пръст.

Той премести тежестта на другия си крак, хвърли още един поглед наоколо и след това спря отново зловещото си изражение върху Ричард.

— Здраво ги поизкълчих. Достатъчно, че да накарам притежателите им да кажат и майчиното си мляко, ако се наложи. Никой не знае абсолютно нищо и, повярвай ми, ако знаеше, щеше да бъде щастлив да посъкрати разговора ни. За първи път ми се случва да няма кого да преследвам и да не мога да надуша абсолютно никаква следа.

Той сви рамене и усмивката му се върна на лицето, щом погледът му се плъзна по Ричард, оглеждайки го от главата до петите.

— Като говорим за измет, ти какви си ги вършил? Приличаш на някой от моите клиенти?

Ричард погледна Калан, след това отново Чейс.

— Бяхме високо горе в Старата гора — той сниши глас. — Нападнаха ни четирима мъже.

Чейс повдигна вежда.

— Да познавам някой от тях?

Ричард поклати глава.

Чейс се намръщи.

— И какво стана с тия четиримата, след като ви нападнаха?

— Нали знаеш пътеката, която пресича Отвесната скала?

— Разбира се.

— Лежат на камъните под нея. Ще трябва да си поговорим.

Чейс отпусна рамене и се вгледа в двамата.

— Ще хвърля един поглед — той сключи вежди. — Как го направихте?

Ричард размени бърз поглед с Калан, после пак се обърна към граничния надзирател.

— Мисля, че добрите духове ни помогнаха.

Чейс хвърли по един подозрителен поглед и на двамата.

— Така ли? Ами, май ще е по-добре да не казваш това на Майкъл точно сега. Не мисля, че той вярва в добри духове.

Чейс внимателно се вгледа в лицата им.

— И ако решите, че имате нужда, вие двамата елате да преспите в къщи. Там ще сте в безопасност.

Ричард си помисли за многобройната челяд на Чейс, която със сигурност не желаеше да излага на опасност, но, от друга страна, не искаше да спори, така че просто кимна.

— По-добре да влезем вътре. Убеден към, че Майкъл тъгува за мен.

— Минутка само, има още нещо — каза Чейс. — Зед иска да те види. Много е разтревожен. Казва, че било много важно.

Ричард хвърли един поглед нагоре към небето и видя същия змиевиден облак.

— Мисля, че аз също искам да го видя.

Обърна се и се приготви да върви.

— Ричард — каза Чейс и го погледна така, че всеки друг би замръзнал на мястото си, — кажи ми какво правеше толкова високо в Старата гора?

Ричард не се смути.

— Същото каквото и ти — опитвах се да надуша следа.

Суровото изражение на Чейс омекна и на лицето му се изписа нещо подобно на усмивка.

— И надуши ли нещо?

Ричард кимна, показвайки наранената си червена ръка.

— И даже хапе.

Ричард и Калан се обърнаха и потънаха в тълпата от хора, които влизаха в къщата, като прекосяваха порталната врата и се отправяха по белите мраморни коридори към изящната централна зала за гости. Мраморните стени и колони излъчваха зловеща студенина там, където падащите отгоре слънчеви лъчи ги докосваха. Ричард винаги бе предпочитал топлината на дървото, докато Майкъл поддържаше мнението, че всеки може да отиде в гората и да си направи каквото си поиска от дърво, докато с мрамора било друго, ако искаш мрамор, ще трябва да наемеш много хора, живеещи в дървени къщи, да работят за теб. Ричард си спомни времето, когато майка им бе все още жива и двамата с Майкъл си играеха в прахоляка, правейки къщи и крепости от клечки. Тогава Майкъл му помагаше. Толкова се нуждаеше от помощта на брат си сега.

Хора, които Ричард познаваше, го поздравяваха с ледена усмивка или бързо ръкостискане. Калан идваше от друга земя, така че той остана изненадан колко добре се чувства тя сред всички тези знатни особи. Мина му мисълта, че сигурно и тя е някаква важна личност. Маловажните хора не са преследвани от хайки убийци.

Беше му трудно да се усмихва на всички. Ако слуховете за неща, идващи откъм границата, се окажеха верни, то тогава Западната земя беше в опасност. Хората, живеещи в покрайнините на Града на елените, вече се страхуваха да излизат нощем и разказваха истории за полуизядени трупове. Ричард се опитваше да ги убеди, че това са трупове на хора, умрели от естествена смърт, а след това намерени и разкъсани от диви животни. Подобни неща се случваха непрекъснато. Отвръщаха му, че са се появили някакви чудовища, слизащи от небето. Той смяташе всичко това за суеверни безсмислици.

До този момент.

Дори сред толкова много хора Ричард беше самотен. Беше объркан и не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне. Калан бе единствената, която му помагаше да се чувства по-добре, но в същото време изпитваше страх от нея. Битката при скалата го ужаси. Щеше му се да я вземе със себе си и да се махнат.

Зед сигурно знаеше какво трябва да се направи. Преди границата е живял в Средната земя, макар никога да не говореше за това. А после и онова потискащо чувство, че всичко, което се случва, има връзка със смъртта на баща му, а смъртта на баща му пък е свързана с тайните на Ричард, тайните, с които го бе натоварил баща му, единствено него.

Калан постави ръка на рамото му.

— Ричард, съжалявам, не знаех… за баща ти. Съжалявам.

След ужасните неща, които се бяха случили днес, той почти беше забравил за това, докато Чейс не го подсети. Почти. Леко сви рамене.

— Благодаря.

Изчака, докато покрай тях мине една жена, облечена в рокля от синя коприна с бели копринени волани около врата, на ръкавите и на гърдите. Докато тя минаваше, той заби поглед в земята, за да не се налага да отвръща на усмивката й, в случай че има такава.

— Беше преди три седмици.

Той й разказа накратко за случилото се. Калан го изслуша със съчувствие.

— Съжалявам, Ричард. Може би предпочиташ да останеш сам.

Той се насили да се усмихне.

— Не, всичко е наред. Бях сам достатъчно дълго време. Добре е да имаш приятел, с когото да поговориш.

Тя леко му се усмихна, кимна и двамата продължиха да си пробиват път през тълпата. Ричард се чудеше къде ли е Майкъл. Стори му се странно, че не се е появил още.

Макар вече да не му се ядеше, знаеше, че Калан не е слагала нищо в устата си от два дни. Той оцени забележителната й способност за самоконтрол, при положение, че наоколо имаше толкова много вкусотии. Апетитните миризми започнаха да променят мнението му, че не е гладен.

Наведе се към нея:

— Гладна ли си?

— Много.

Заведе я до една дълга маса, отрупана с подредена в редици храна. Върху нея имаше огромни димящи подноси с наденички и меса, варени картофи, няколко вида сушена риба, печена риба, пиле, пуйка, купчини сурови зеленчуци, нарязани на ивици, големи супници зелева супа с наденички, лучена супа, зеленчукова супа, плата с хлябове, сирена, плодове, сладкиши, кейкове, бурета с вино и бира. Прислужниците непрекъснато сновяха напред-назад, като внимаваха блюдата да не се изпразват.

Калан внимателно ги огледа.

— Някои от момичетата, които сервират, са с дълги коси. Това позволено ли е?

Ричард се огледа малко объркан.

— Да. Всеки може да има каквато си пожелае коса. Виж там.

Наведе се към нея и поставил ръката си близо до гърдите, посочи нещо.

— Онези жени там са съветници, някои от тях са с къси коси, други с дълги. Както предпочитат.

Погледна я с крайчеца на окото си.

— Теб да не би да те карат да си стрижеш косата?

Тя повдигна вежди към него.

— Не. Никой никога не ме е карал да си стрижа косата. Просто там, откъдето идвам, дължината на женската коса показва определено положение в обществото.

— Това означава ли, че ти си човек със значително положение?

Той смекчи въпроса си с игрива усмивка.

— Имам предвид, като гледам каква прекрасна дълга коса имаш.

На свой ред тя му отвърна с лека усмивка, в която обаче нямаше веселост.

— Така е според някои. Предполагам, че след тази сутрин ти също си си помислил нещо подобно. Всеки човек може да бъде само онова, което е, нито повече, нито по-малко.

— Добре, ако питам нещо, което не трябва да пита приятел, просто ме сритай.

Усмивката й се разтегли и на лицето й се изписа онази особена усмивка със затворени устни, която му беше направила такова силно впечатление преди. Усмивка на съпричастност. Той също се усмихна.

Обърна се към масата и откри едно от любимите си ястия, ребърца в пикантен сос, сложи няколко в малка бяла чинийка и й я подаде.

— Опитай първо от това. Любимо ми е.

Калан задържа чинията на една ръка разстояние, оглеждайки я подозрително.

— От какво месо са?

— Свинско — каза той малко изненадан. — Нали знаеш, от прасе. Опитай, това е най-вкусното нещо на масата, гарантирам ти.

Тя се успокои, приближи чинията към себе си и изяде съдържанието й. Самият Ричард изяде половин дузина, поглъщайки с наслада всяка хапка.

После сложи в чиниите им и малко наденички.

— Ето, опитай и тези.

На лицето й отново се изписа подозрение.

— Те от какво са?

— От свинско и говеждо, малко подправки, не знам точно какви. Защо? Да не би да има някои неща, дето не ги ядеш?

— Някои — отговори тя уклончиво, преди да изяде една наденичка. — Може ли малко зеленчукова супа, моля?

Той й сипа в изящна бяла купа със златна рамка, която размени с чинията й. Калан я пое с две ръце и я опита.

На лицето й се изписа усмивка.

— Хубава е, точно каквато я правя и аз, не мисля, че нашите две земи са чак толкова различни, колкото си мислиш.

Докато тя допиваше остатъка от супата си, Ричард, почувствал се по-добре след казаното от нея, взе дебела филия хляб, сложи върху нея няколко парчета пилешко и когато тя привърши със супата, взе купата от ръцете й и й подаде хляба. Тя го взе и без да спира да яде, се отправи към единия ъгъл на залата. Той остави купата и я последва, като пътьом стискаше някоя и друга ръка. Притежателите на ръцете хвърляха недоволни погледи на облеклото му. Когато стигна до празното място край една колона, Калан се обърна и го погледна.

— Би ли ми донесъл парче сирене?

— Разбира се, какво да бъде?

Тя огледа тълпата.

— Няма значение.

Ричард си проправи път обратно през навалицата до масата и избра две парчета сирене, като едното изяде по пътя обратно към нея. Тя го взе, когато той й го подаде, но наместо да го изяде, остави ръката си да се отпусне надолу покрай тялото и сиренето падна на пода, сякаш беше забравила, че го държи.

— Лош избор?

Тя отвърна с далечен глас:

— Мразя сирене.

Взираше се покрай него в една точка на другия край на залата.

Ричард се намръщи.

— Защо тогава го поиска?

В гласа му се долавяше раздразнение.

— Продължавай да ме гледаш — каза тя, като отново спря погледа си на него. — Зад теб в другия край на залата има двама души. Наблюдават ни. Исках да разбера дали гледат мен или теб. Когато те изпратих до масата, те проследиха дотам и обратно. Не обърнаха никакво внимание на мен. Така че следят теб.

Ричард постави ръцете си на раменете й и я завъртя, за да може да погледне сам. Плъзна поглед над главите на хората към отдалечения край на залата.

— Това са двама от помощниците на Майкъл. Познават ме. Вероятно се чудят къде съм бил и защо изглеждам толкова ужасно.

Той се вгледа в очите й и каза тихо, така че никой да не ги чуе:

— Всичко е наред, Калан, успокой се. Онези четиримата от сутринта са мъртви. Вече си в безопасност.

Тя поклати глава.

— Ще последват и други неща. Не трябва да оставам с теб. Не бих искала да подлагам живота ти на опасност. Ти си приятел.

— Няма начин друга четворка да те проследи, не и след като вече си тук, в Града на елените. Невъзможно е.

Беше достатъчно добре запознат с изкуството на проследяването, за да бъде сигурен в думите си.

Калан закачи с пръста си яката му и го придърпа към себе си. В зелените й очи проблесна искрица на застрашителна нетърпимост.

Гласът й се превърна в бавен, пронизителен шепот.

— Когато напуснах земята си, петима магьосници скриха следите ми със заклинания, така че никой да не знае накъде съм тръгнала и да не може да ме проследи, а след това се самоубиха, за да не може никой да ги накара да проговорят! — тя гневно скръцна със зъби, очите й се навлажниха. Започна да трепери.

Магьосници! Ричард се вцепени. Най-накрая си пое въздух и внимателно махна ръката й от ризата си, поемайки я в двете си ръце, гласът му едва се чуваше сред глъчката.

— Съжалявам.

— Ричард, боя се до смърт!

Калан трепереше все по-силно.

— Ако днес не те бях срещнала, нямаш представа какво щеше да стане с мен. Смъртта щеше да бъде най-доброто, което можеше да ми се случи. Не знаеш нищо за тези хора.

Тя се затресе неистово, без да се опитва да овладее страха си.

Кожата по ръцете му настръхна. Леко я премести зад колоната, където не можеха да ги видят.

— Съжалявам, Калан. Нямам представа за какво говориш. Ти знаеш поне малко за нещата, докато аз нямам абсолютно никаква представа. Също съм уплашен. Днес на скалата… Никога не съм изпитвал подобен страх. И всъщност не направих нищо, което би могло да ни спаси.

Ричард видя колко е уплашена и това му даде сили да се опита да я успокои.

— Това, което направи — каза тя, като с усилие изричаше гласно думите, — беше достатъчно. Достатъчно, за да ни спаси. Без значение колко нищожно си мислиш, че е, то беше достатъчно. Ако не ми беше помогнал… Не бих искала моето присъствие да ти навлече неприятности.

Той стисна ръката й по-здраво.

— Няма. Имам приятел, Зед. Може би той ще знае какво да направим, за да си в безопасност. Малко е странен, но е най-умният човек, който познавам. Ако има някой, който знае какво трябва да направим, това е Зед. Щом можеш да бъдеш проследена навсякъде, тогава няма къде да избягаш. Те ще те открият. Нека те заведа при Зед. Веднага след като Майкъл произнесе речта си, ще отидем у дома. Ще можеш да поседиш срещу огъня, а на сутринта ще те заведа при Зед.

Той се усмихна и посочи с брадичка към близкия прозорец.

— Погледни.

Тя се обърна и видя Чейс да стои вън до един висок, заоблен в горната си част прозорец. Граничният надзирател я погледна през рамо и й намигна, усмихвайки се топло, преди да приключи с огледа на района.

— За Чейс четворката би била просто забавление. Докато се оправя с тях, би ти разказал някоя наистина сериозна случка. Откакто му казахме за мъжете, те наблюдава.

Това предизвика у нея вяла усмивка, която бързо се изпари.

— Има и още нещо. Мислех, че в Западната земя ще съм в безопасност. Така трябваше да бъде. Ричард, аз можах да премина границата единствено защото беше използвана магия. — Тя все още трепереше, но вече започваше да възвръща контрола над себе си, окуражавана от Ричард.

— Не зная как тези четиримата са я преминали. Това не би трябвало да е възможно. Дори не би трябвало да знаят, че съм напуснала Средната земя. Нещо е променило правилата.

— Ще се заемем с това утре. Засега си в безопасност. Освен това би отнело дни на друга четворка да стигне до тук, нали така? Това ще ни даде възможност да измислим нещо.

Калан кимна.

— Благодаря ти, Ричард Сайфър. Приятелю. Но знай, че ако те изложа на някаква опасност, ще си тръгна преди да пострадаш.

Тя издърпа ръката си и избърса очи.

— Още съм гладна. Можем ли да хапнем още нещо?

Ричард се усмихна.

— Разбира се, какво ти се яде?

— Някоя от твоите любими вкусотии.

Върнаха се обратно при масата и докато чакаха да се появи Майкъл, хапнаха още. Ричард се почувства по-добре не заради това, което тя му каза, а поради факта, че успя да научи още малко за нея, също и защото я бе накарал да се почувства в безопасност. Щеше все някак да намери разрешение на проблема й, щеше да разбере какво става с границата. Колкото и да се страхуваше от отговорите, щеше да ги узнае.

Из тълпата се понесе шепот, всички глави се обърнаха към отдалечения край на залата. Беше Майкъл. Ричард хвана Калан за ръката и се запъти натам, по-близо до брат си, на разстояние, от което можеха да го виждат.

Когато Майкъл се качи на подиума, Ричард разбра защо се бе забавил толкова. Беше чакал слънчевата светлина да падне на точно определено място, така че той да застане под слънчевите лъчи и в своята слава да бъде осветен така, че да го виждат всички.

Майкъл беше не само по-нисък, но и по-тежък и пълен от Ричард. Слънчевата светлина огряваше гъстата му непокорна коса. На горната му устна гордо се пъчеше мустак. Беше обут в широки бели панталони, а бялата му туника с богати ръкави беше пристегната в кръста със златен колан. Застанал така под лъчите на слънцето, Майкъл наистина блестеше, хвърляйки същата студена, зловеща светлина, която струеше и от огрения от слънцето мрамор. Стоеше там очевидно спокоен, контрастиращ с мрачния фон.

Ричард вдигна ръка, за да привлече вниманието му. Майкъл го забеляза и се усмихна на брат си, задържайки погледа си върху него за миг, когато започна да говори, след което извърна очи към тълпата.

— Дами и господа, днес аз поех поста Първи съветник на Западната земя.

Залата зашумя. Майкъл слушаше без да помръдне, след това внезапно вдигна ръка във въздуха в знак, че желае тишина. Изчака, докато заглъхне и последното покашляне.

— Съветниците от всички краища на Западната земя избраха мен за водач на народа ни в тези бурни времена, защото аз притежавам смелостта и способността да изведа всички ни на пътя към едно ново време. Твърде дълго живяхме с очи, взрени в миналото, а не в бъдещето! Твърде дълго преследвахме древни духове, без да забележим повика на новото време! Твърде дълго слушахме онези, които искаха война, и пренебрегвахме гласа на онези, които ни водеха по пътеката на мира!

Тълпата подивя. Ричард се вцепени. За какво говореше Майкъл? Каква война? Нямаше с кого да се бият!

Майкъл отново вдигна ръка и, този път без да дочака да утихнат, продължи.

— Аз няма да стоя със скръстени ръце, докато Западната земя е изложена на опасност заради тези предатели!

Лицето му беше зачервено и разгневено. Тълпата зашумя отново, този път имаше и размахани във въздуха юмруци. Хората скандираха името на Майкъл. Ричард и Калан се спогледаха.

— Граждани с чувство за отговорност дойдоха да идентифицират тези безмозъчни типове, тези предатели. В същия този миг, когато всички ние свързваме сърцата си в една обща цел, граничните надзиратели се грижат за безопасността ни, а армията залавя конспираторите, организиращи заговор против правителството. Те не са просто престъпници, както бихте могли да си помислите, а уважавани влиятелни хора!

През множеството се надигна вълна от недоволство. Ричард не можеше да повярва на ушите си. Нима това беше вярно? Заговор? Брат му не би говорил за това, без да е убеден в думите си. Много влиятелни хора. Това определено обясняваше защо Чейс не знаеше нищо по въпроса.

Майкъл стоеше сред слънчевите лъчи и чакаше тълпата да утихне. Когато започна отново, гласът му беше топъл и мек.

— Но това е вече минало. Днес вече гледаме напред към нови хоризонти. Една от причините да бъда избран за Първи съветник е, че поради факта, че съм роден в Града на елените, съм изживял живота си в сянката на границата, сянка, която тегнеше над живота на всички нас. Но това е вече минало. Светлината на новия ден винаги надвива сенките на нощта и ни показва, че страховете ни имат формата на призрака на собствените ни умове.

Трябва да гледаме напред към деня, в който границата няма да я има, защото нищо не е вечно, нали така? И когато настъпи този ден, трябва да сме готови да протегнем приятелска ръка, а не меч, както се опитват да ни убедят някои. Последното само би довело до една безполезна война и никому ненужни жертви.

Нужно ли е да изразходваме силите си, за да започнем една война с хора, от които сме били разделяни толкова дълго, хора, които са предци на мнозина от нас тук. Нима трябва да упражняваме насилие върху собствените си братя и сестри просто защото не ги познаваме? Каква загуба! Трябва да използваме силите си, за да унищожим реалното зло, което ни заобикаля. Ще дойде време, може би не докато сме живи, но все пак ще дойде, когато трябва да сме готови да посрещнем нашите братя и сестри, с които сме живели разделени тъй дълго. Ние трябва да обединим не само двете, но и всичките три земи! Защото ще дойде ден, когато подобно на границата между Западната и Средната земя, ще изчезне и втората граница между Средната земя и Д’Хара и всичките три земи ще станат една! Трябва да очакваме деня, в който ще споделим радостта от обединението, ако имаме смелостта да го направим! И тази радост ще тръгне от нас тук, събраните днес в Града на елените!

Ето защо аз се погрижих да спра онези, които се опитваха да ни вкарат във война с нашите братя и сестри, просто поради факта, че един ден граници няма да има. Това не означава, че не се нуждаем от армията, защото никой не може да знае какви заплахи го очакват по пътя към мира, но знаем, че е безсмислено да си ги създаваме сами! — Майкъл простя ръка над множеството. — Ние, събраните в тази зала, сме бъдещето. На вас, като Съветници на Западната земя, се пада отговорността да предадете посланието до всички краища на земята ни! Занесете нашето мирно послание до добрите хора. Те ще видят истината в сърцата ви. Моля ви, помогнете ми. Искам нашите деца и внуци да се възползват от плодовете на това, което днес посяваме. Искам да тръгнем по пътя на мира, който ще ни изведе към бъдещето, така че, когато настъпи мигът, следващите поколения да се възползват и да ни благодарят.

Майкъл стоеше с наведена глава и здраво стиснати до гърдите юмруци. Слънчева светлина струеше около него. Аудиторията беше толкова развълнувана, че в залата цареше абсолютна тишина. Ричард видя сълзи в очите на мъже и жени, които плачеха открито. Всички погледи бяха вперени в Майкъл, който стоеше непоклатим като скала.

Ричард бе изумен. Никога не беше чувал брат си да говори толкова убедено и красноречиво. Всичко, казано от него, звучеше толкова смислено. В края на краищата самият той стоеше тук с жена от друга страна, от Средната земя, и тя вече му беше приятел.

Но четирима други се бяха опитали да го убият. Не, не е точно така, помисли си той; искаха да убият нея; аз просто се оказах на пътя им. Те му предложиха да го оставят да си върви и решението да остане и да се бие беше единствено негово. Той винаги се беше страхувал от хората отвъд границата, а сега имаше приятел от там, точно както беше казал Майкъл.

Започваше да гледа на брат си с други очи. Хората бяха развълнувани от думите му както никога преди. Майкъл пледираше за мир и приятелство с други народи. Какво ли не беше наред тук?

Защо ли се чувстваше неспокоен?

— А сега нека продължим нататък — каза Майкъл, — към истинското нещастие, което ни заобикаля. Докато сме се притеснявали за границите, които не са сторили зло на никой от нас, редица наши семейства, приятели и съседи са страдали и умирали. Трагични и ненужни смърти, причинени от огъня. Да, точно това казах. Огън.

Хората си зашушукаха объркано. Майкъл започваше да губи връзката си с тълпата. Той сякаш очакваше това; местеше погледа си от лице на лице, оставяйки объркването да се засили, а след това драматично простря ръка напред и посочи с пръст.

Към Ричард.

— Ето! — изкрещя той. Тълпата се обърна като един. Хиляди очи се насочиха към Ричард. — Там стои обичаният ми брат!

Ричард се опита да се дръпне назад.

— Обичаният ми брат, който споделя с мен — той притисна юмрук към гърдите си — трагедията от загубата на нашата майка, загуба, причинена от огъня! Огънят отне майка ни, когато бяхме малки, и ни остави да отраснем сами, без нейната любов и грижи, без напътствията й. Не някакъв въображаем враг отвъд границата я отмъкна, а врагът, наречен огън! Нея я няма да ни утеши, когато страдаме, когато плачем нощем. И онова, от което боли най-много, е, че това не трябваше да се случва.

Сълзи, блестящи на слънцето, се стекоха по бузите на Майкъл.

— Съжалявам, приятели, моля да ми простите — Той изтри сълзите си с кърпичка, която му беше под ръка. — Просто тази сутрин разбрах за още един огън, взел живота на красиви млади майка и баща и оставил дъщеря им сираче. От това болката се възроди в мен и не можех да си замълча.

Сега вече всички бяха отново категорично на негова страна. Никой не спираше сълзите си. Една жена обви ръка около рамото на Ричард, който стоеше безмълвен. Тя прошепна колко много съжалява.

— Чудя се колко ли от вас са изпитали болката, с която живеем аз и брат ми всеки ден. Моля ви, онези от вас, които имат любим човек или приятел, наранен или дори убит от огъня, моля ви, вдигнете ръце — Доста ръце се вдигнаха, някои от хората заридаха. — Видяхте ли, приятели — каза той с пресипнал глас, широко разтваряйки ръце, — мъката е сред нас. Няма нужда да се взираме извън пределите на тази стая.

Ричард се опита да преглътне буцата в гърлото си, предизвикана от спомена за преживения ужас, който се върна в съзнанието му. Един човек, който си беше въобразил, че баща им го мами, изпусна нервите си и бутна лампата от масата, докато Ричард и брат му спяха в задната стая. Докато той изкарвал с ритници баща им от къщата, майка им изнесла Ричард и брат му от горящата къща и се върнала да спаси нещо, те никога не разбраха какво, и изгоряла жива. Писъците й отрезвили двамата мъже и баща им се опитал да я спаси, но не могъл. Изпълнен с вина и отвращение от стореното, мъжът избягал, като плачел и крещял, че съжалява.

Това се получава, беше им повтарял баща им хиляди пъти, когато човек загуби контрол над себе си. Майкъл беше пропуснал думите му покрай ушите си. Ричард ги запомни за цял живот. Те му бяха внушили страх от собствения гняв и всеки път, когато той се надигаше, Ричард го възпираше.

Майкъл грешеше. Не огънят беше убил майка им; гневът я уби.

С отпуснати покрай тялото ръце и наведена глава Майкъл отново продължи с мек глас.

— Какво да направим, за да предотвратим опасността от огъня в нашите домове? — Той тъжно поклати глава. — Не зная, приятели. Но сформирам комисия, която ще се занимае с проблема, и подканям всеки гражданин с чувство за отговорност да излезе с предложения. Вратата ми винаги е отворена. Заедно можем да направим нещо. Заедно ще направим нещо.

А сега, приятели, моля да ме извините и да ми позволите да отида да утеша брат си, за който споделянето на личната ни трагедия вероятно е било нещо изненадващо, тъй че трябва да го помоля да ми прости.

Той скочи от подиума, тълпата се разцепи, за да го пусне да мине. Тук-там се протягаха ръце, които се опитваха да го докоснат, докато минава. Той не ги забеляза.

Ричард стоеше и наблюдаваше как брат му си пробива път към него. Тълпата се разпръсна. Само Калан остана до него и пръстите й леко докосваха ръката му. Хората се върнаха към трапезата и започнаха оживени разговори помежду си. Ричард стоеше изправен и се опитваше да потисне гнева си.

Усмихнат, Майкъл го тупна по рамото.

— Чудесно слово! — похвали се той. — Какво ще кажеш?

Ричард се загледа във фигурите по мраморния под.

— Защо намесваш смъртта й тук? Защо беше нужно да я разгласяваш пред всички? Защо я използва по този начин?

Майкъл го прегърна през рамо.

— Знам, че боли, и съжалявам, но го правя в името на по-добрите времена. Видя ли сълзите в очите им? Това, което започнах, ще осигури на всички ни по-добър живот и ще спомогне името на Западната земя да се разчуе. Вярвам в това, което казах; трябва да се вглеждаме в предизвикателствата на бъдещето с трепет, не със страх.

— А какво беше онова за границите?

— Нещата се променят, Ричард. Аз трябва да ги изпреварвам.

Усмивката му се стопи.

— Това е всичко, което имах предвид. Границите няма да са вечни. Не мисля, че някой някога е искал това. Ние всички трябва да сме готови да го приемем.

Ричард промени темата.

— Какво откри за смъртта на баща ни? Следотърсачите попаднаха ли на нещо?

Майкъл отново взе ръката му.

— Порасни, Ричард. Джордж беше един стар глупак. Той вечно взимаше разни неща, които не му принадлежат. Вероятно е взел нещо, принадлежащо другиму. На някой с лош нрав и голям нож.

— Не е вярно! Знаеш го!

Ричард мразеше Майкъл да нарича баща им „Джордж“.

— Той никога през живота си не е откраднал!

— Това, че човекът, от който си взел някаква вещ, отдавна е умрял, не ти дава право да го правиш. Очевидно някой друг е искал същата вещ за себе си.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Ричард. — Какво си открил?

— Нищо! Просто здрав разум. Къщата беше на парчета! Някой е търсел нещо. Не го е намерил, Джордж не е казал къде е и са го убили. Това е всичко. Следотърсачите казаха, че следи няма. Вероятно никога няма да узнаем кой го е направил. — Майкъл му хвърли ядосан поглед. — По-добре свикни да живееш с тая мисъл.

Ричард си пое дълбоко въздух. В думите на брат му имаше смисъл; някой е търсел нещо. Не трябваше да се ядосва на Майкъл, задето не е открил кой. Нали беше опитал. Ричард се чудеше как е възможно да няма никакви следи.

— Съжалявам. Може би си прав, Майкъл.

След малко му хрумна нещо друго.

— И какво излиза, че това няма нищо общо със заговора? Не са били онези, които се опитват да се доберат до теб?

Майкъл махна с ръка.

— Не, не, не. Няма нищо общо с това. По този въпрос вече се работи. Не се тревожи за мен, аз съм в безопасност, всичко е наред.

Ричард кимна. На лицето на Майкъл се изписа досада.

— И така, скъпи братко, защо изглеждаш толкова ужасно? Не можа ли поне да се поизмиеш? Не можеш да кажеш, че не бях те предупредил. Знаеш за това празненство от седмици.

Преди Ричард да може да отговори, се обади Калан. Беше забравил, че тя все още стои до него.

— Моля ви, простете на брат си, вината не е негова. Трябваше да ме придружи до Града на елените, а аз закъснях. Моля, не губете уважението си към него заради мен.

Очите на Майкъл се плъзнаха по тялото й, преди да се спрат на очите й.

— А ти си?

Както си беше права, тя се изпъна.

— Казвам се Калан Амнел.

Майкъл леко се усмихна и едва забележимо кимна с глава.

— Излиза, че не си охраната на брат ми, както си помислих. И откъде идваш?

— От едно отдалечено оттук малко селище. Сигурна съм, че едва ли сте чували за него.

Майкъл не настоя за отговор, а вместо това се обърна към брат си.

— Тук ли ще прекарате нощта?

— Не. Трябва да се видя със Зед. Търсил ме е.

Усмивката на Майкъл се изпари.

— Ще трябва да си намериш по-добри приятели. Нищо добро няма да излезе от това, дето прекарваш времето си с този противен старец.

Той се обърна отново към Калан:

— А ти, скъпа моя, си мой гост тази нощ.

— Имам други планове — предпазливо каза тя.

Майкъл протегна ръце към нея, обгърна задника й и го придърпа силно към себе си. Кракът му се намести между бедрата й.

— Ще ги промениш. — Усмивката му беше студена като зимна нощ.

— Махни си ръцете. — Гласът й беше твърд и застрашителен. Двамата се бяха вгледали в очите си.

Ричард се стъписа. Не можеше да повярва, че брат му прави това.

— Майкъл! Престани!

И двамата не го забелязваха и продължаваха схватката си, лицата им почти се доближаваха, погледите им не отстъпваха един на друг. Ричард стоеше до тях безпомощен. Чувстваше, че и двамата искат той да стои настрана. Тялото му се напрегна, мускулите му се втвърдиха, готови да устояват на това чувство.

— Ти го знаеш — прошепна Майкъл, — мога да се влюбя в теб.

Калан дишаше бавно и на пресекулки.

— Не знаеш и половината от историята — гласът й беше равен и под контрол. — А сега си махни ръцете.

Той не го направи и тя постави нокътя на показалеца си върху гърдите му, точно под трапчинката на врата му. Докато се взираха един в друг, бавно, много бавно започна да движи нокътя си надолу, разкъсвайки плътта му. Кръв на струйки започна да се стича по кожата му. За миг Майкъл застина, очите му повече не можеха да крият болката. Свали ръцете си от нея и се дръпна назад.

Без да се обръща, Калан демонстративно напусна къщата.

Ричард хвърли на брат си гневен поглед и я последва.