Първото правило на магьосника

Тридесет и девета глава

Град Тамаранг не можеше да побере всички желаещи да влязат в него; те просто бяха прекалено много. Хора, прииждащи от всички посоки, търсещи защита и сигурност, изпълваха местността около градската площ. Палатки и барачки никнеха от голата земя извън градските стени и по хълмовете. Сутринта всички се бяха изсипали от хълмовете към импровизирания пазар отвън градските стени. Хората, дошли от други градове и села, се тълпяха и продаваха кой каквото има. Търговци предлагаха всичко — от стари дрехи до накити. В други краища бяха натрупани плодове и зеленчуци.

Имаше бръснари, лечители и гадатели, хора, които имаха хартия и искаха да те рисуват, други, които имаха пиявици и искаха да ти изпият кръвта. Навсякъде се продаваше вино и алкохол. Независимо от обстоятелствата, които ги бяха събрали, хората сякаш празнуваха. Надеждата за протекция, помисли си Ричард. Разнасяха се слухове за чудесата на Татко Рал. Говорители, застанали в центъра на групички от хора, съобщаваха последните новини, последните жестокости на врага. Дрипавата тълпа се вайкаше и стенеше при разказите за извършваните от войниците на Западната земя безчинства. Чуваха се викове за отмъщение.

Ричард не видя нито една жена с коса, по-дълга от ушите.

Самият замък се издигаше на върха на хълм, скрит зад отделни стени, във вътрешността на града. На равни интервали върху внушителните крепостни стени се развяваха червени флагове с черна вълча глава върху тях. Огромните дървени порти на външната градска стена бяха затворени. Очевидно за да държат сганта на разстояние. Конна стража обикаляше из улиците, като оръжията им блестяха на слънцето — лъчи светлина сред океан от шум. Ричард забеляза едно подразделение с червени флагове с черни вълчи глави върху тях, докато се промъкваха през импровизираните улички. Някои от хората се радваха, други се кланяха, но всички отстъпваха назад, докато конете минаваха покрай тях. Войниците не им обръщаха внимание, сякаш не съществуваха. Онези, които не се отстраняваха от пътя на конете достатъчно бързо, получаваха ботуш в лицето.

Но никой не отскачаше от конете така, както от Калан. Хората бягаха от Майката Изповедник като дявол от тамян.

Бялата й рокля сияеше на искрящото слънце. Стегнала гръб, с високо вдигната глава, тя се движеше така, сякаш целият град й принадлежеше. Гледаше право напред, не поздравяваше никого. Беше отказала да си сложи пелерината с довода, че не е редно и че не иска у никой да не остане и капчица съмнение коя е. Съмнение нямаше.

Хората се блъскаха един в друг, отстранявайки се от пътя й. Около нея се образува широк кръг, в който всички се кланяха, навеждайки един подир друг глави. Приглушен шепот разнасяше титлата на Калан сред тълпата. Тя не отговаряше на поклоните.

Зед й носеше раницата и вървеше редом с Ричард на две крачки зад нея. Очите и на двама им се плъзгаха по тълпата. Откакто го познаваше, Ричард никога не беше виждал Зед да носи раница. Да се каже, че изглеждаше странно, би било неточно. Ричард гледаше пелерината му да бъде втъкната под Меча на истината. Това накара някоя и друга вежда да се повдигне, но реакцията беше несравнима с тази към Майката Изповедник.

— Така ли е навсякъде, където отиде тя? — прошепна той на Зед.

— Страхувам се, че да, момчето ми.

Без никакво колебание Калан се отправи право към масивния каменен мост, водещ към външните градски порти. Стражите откъм нея на моста се простряха в краката й, правейки й път. Тя не ги забеляза. Ричард оглеждаше внимателно всичко около себе си, в случай че се наложи да търси някакво бързо решение.

Двайсетината стражи, пазещи градските порти, очевидно имаха инструкции да не пускат никого в града. Тези, които пазеха портите, нервно се спогледаха; не очакваха посещение от Майката Изповедник. Дрънчейки с желязо върху желязо, някои от тях се отдръпнаха назад, като се блъснаха в тези отзад, други останаха по местата си, без да знаят какво да предприемат. Калан спря; вгледа се в портата пред себе си, сякаш очакваше тя в миг да се изпари, разчиствайки пътя й. Стражите залепиха гръб в портите и започнаха да се оглеждат за капитана си.

Зед заобиколи Калан, обърна се към нея, поклони се дълбоко, сякаш за да й се извини, че застава пред нея, след това се извърна към капитана.

— Какво ти става? Да не си сляп, бе? Отвори портите!

Тъмните очи на капитана се местеха от Зед върху Калан.

— Съжалявам, но никой не може да влиза в града. Вашето име е…

Лицето на Зед стана моравочервено; Ричард с усилие успя да овладее собственото си изражение. Гласът на магьосника се сниши до тих съсък.

— Да не би да искаш да ми кажеш, Капитане, че ти е заповядано: „Ако Майката Изповедник се появи, не я пускай да влезе“?

В очите на капитана се прокрадна съмнение.

— Ами… наредено ми е… Не съм…

— Отвори веднага портите! — изкрещя Зед, свил юмруци край тялото си. — И доведи подобаващ ескорт тук на мига!

Капитанът едва не изпусна оръжието си. Изкрещя някакви заповеди и някакви хора започнаха да тичат насам-натам, за да ги изпълнят. Портите се плъзнаха навътре. Отвътре изтопуркаха коне и се приближиха до малката група, подреждайки един фланг пред Калан, най-отпред флаговете. Зад Ричард и Зед се подредиха още конници. Пехотинци дотърчаха и се хвърлиха в краката й, но на известно разстояние.

Ричард за първи път виждаше нейния свят, самотата му. В какво го беше забъркало сърцето му? Пронизан от студена болка, той разбра необходимостта й от приятел.

— И ти наричаш това подобаващ ескорт? — избоботи Зед. — Е, ще трябва да се задоволим с наличното — той се обърна към Калан и дълбоко се поклони. — Приемете моите извинения, Майко Изповедник, за безочливото поведение на този човек и за вялите му усилия да ви ескортира.

Очите й се отместиха към Зед и тя леко кимна с глава.

Макар да знаеше, че няма право да изпитва подобни чувства, видът й в тази рокля караше Ричард да се изпотява.

Като даваха всичко от себе си, войниците предпазливо се обръщаха назад към Калан в очакване и когато тя пристъпи напред, те също тръгнаха.

Щом процесията потегли, Зед се намести отново до Ричард, а когато минаваха покрай капитана, му се озъби:

— Имаш късмет, че Майката Изповедник не знае името ти, капитане!

Ричард забеляза как капитанът въздъхна с дълбоко облекчение, щом те се отдалечиха на прилично разстояние от него. Усмихна се на себе си. Наистина бе искал да ги сплаши, но нямаше и представа, че ще е толкова ефикасно.

От вътрешната страна на стената цареше такъв ред, какъвто безпорядък се ширеше отвън. Магазини, изложили стоките си във витрини, се подреждаха по павираните улици, тръгващи като лъчи от замъка в центъра. По тези улици липсваха прахът и миризмите на улиците отвън. Минаваха покрай ханове, които изглеждаха по-прилични от всички, край които Ричард беше минавал. Пред някои стояха портиери, които се оглеждаха на всички страни в червените си униформи с бели ръкавици на ръцете. Над вратите се мъдреха изискани надписи: „Сребърната градина“, „Колинс“, „Белият жребец“, „Файтонът“.

Мъже в красиви цветни сака, придружаващи дами в прекрасни рокли, ходеха по делата си със спокойна грациозност. Единственото, което не беше по-различно от вън, беше, че те също се покланяха дълбоко, щом видеха Майката Изповедник да приближава. Тропотът на конски копита върху паважа и тракането на оръжие привличаха вниманието им и се обръщаха, за да погледнат откъде идва, и тогава виждаха Калан, отдръпваха се встрани и се покланяха, макар и не така припряно като хората отвън. Изразът им на уважение бе лишен от жизненост, поклоните им — от чистосърдечност. В погледите им се долавяха неуважителни нотки. Калан не ги забелязваше. Хората вътре в града обърнаха повече внимание на меча, отколкото тези отвън. Ричард забеляза как погледите на мъжете се плъзгат по него, докато минава покрай тях, виждаше как лицата на жените пламват с презрение.

Жените бяха все още преобладаващо късокоси, но тук там се срещаше по някоя, чиято коса докосваше раменете. Не повече. Това накара Калан да се изпъне още повече, косата й падаше на вълни от раменете и покриваше по-голямата част от гърба. Нито една жена нямаше коса, която дори да се доближава до нейната. Ричард изпита задоволство, че не я подстрига, както го беше помолила.

Един от конниците получи някаква заповед и препусна напред в галоп към замъка, за да извести за пристигането на Майката Изповедник. Калан вървеше с лице, върху което беше изписано онова спокойно изражение, което не казваше нищо, изражението, с което Ричард беше свикнал. Сега разбра какво означава то. Изражение на Изповедник.

Преди да стигнат до портите на замъка, се чуха тръби, възвестяващи пристигането на Майката Изповедник. Горе на стените бъкаше от войници: с копия, лъкове и мечове. Всички стояха подредени в редици и се покланяха като един, щом Калан се приближеше, и оставаха наведени, докато Калан премине през железните порти, широко отворени пред нея. Вътре имаше шпалир от войници, които стояха в готовност, те също се покланяха едновременно, щом Калан се приближеше до тях.

На терасите имаше каменни саксии, разположени от двете страни на пътя, в някои от тях все още се виждаше зеленина или пък цветя, които сигурно ежедневно се доставяха от оранжерии. Върху обширни равни пространства се виждаше жив плет, оформен в сложни фигури, дори лабиринти. С приближаването до стената около замъка живият плет ставаше все по-висок, подрязан в различни форми — на предмети или животни. Зеленината се простираше, докъдето поглед стига.

Кулите на замъка се врязваха в небето над главите им. Сложната изработка на каменната ограда накара Ричард да зяпне. Никога през живота си не се беше приближавал до нищо, направено от човешка ръка, което да е с толкова внушителни размери. Замъкът на Шота беше голям, но не колкото този, пък и той не се приближи до него. Кули и кулички, стени и площадки, балкони и ниши — всичко това се издигаше високо над главите им. Ричард се зачуди над думите на Калан, че това било незначително кралство, запита се какво ли представляват замъците в по-значителните кралства.

Конниците ги оставиха край крепостния вал, а когато встъпиха във владенията на замъка, пехотинците — шест на брой, подредени в редица, между които имаше място за по още шест — минаха тържествено през огромната двойна порта с месингови дръжки и се разделиха на двете страни, като пуснаха тримата да продължат без тях — Калан най-отпред.

Залата беше огромна. Искрящо море от черни и бели мраморни плочки се простираше пред тях. От двете страни на залата се издигаха полирани каменни колони, толкова масивни, че бяха необходими десет души, хванати за ръце, за да обиколят всяка от тях. Бяха украсени с виещи се спираловидно, издълбани в камъка ивици. Техните редици поддържаха арките, разположени в края на богато украсения сводест централен покрив. Ричард се почувства дребен като мравка.

Огромни пана, изобразяващи героични сцени от мащабни боеве, висяха по стените. И преди беше виждал пана; брат му имаше две. Ричард донякъде ги харесваше, макар да ги считаше за голямо разточителство. В сравнение с тези тук паната на Майкъл му се сториха като нарисувана в прахта рисунка с пръчка на фона на изящна картина с маслени бои. До този момент Ричард не беше и предполагал, че е възможно да съществуват подобни великолепни неща.

Зед се наведе леко към него и прошепна:

— Прибери си очите и си затвори устата.

Разочарован, Ричард бързо прилепи устните си една до друга и заби поглед напред. Приближи се към Зед и попита с тих шепот:

— Тя на такива места ли е свикнала да живее?

— Не. Майката Изповедник живее в много по-голям разкош.

Смазан, Ричард положи усилия да върви изправен.

Пред тях се издигаше просторно стълбище. По преценка на Ричард цялата му къща би се побрала на неговата централна площадка, та дори би останало още място. От двете страни на стъпалата се спускаха перила от дялан мрамор. Очакваше ги група хора.

Най-отпред в центъра стоеше Кралица Милена — доста пълна жена, облечена в копринена рокля на волани в крещящи цветове. Беше наметната с къса пелерина от скъпа петниста лисица. Косата й беше с дължината на косата на Калан. Отначало Ричард не можа да разбере какво носи Кралицата в ръцете си, но щом чу скимтенето, установи, че е малко кученце.

Когато тримата приближиха, всички освен Кралицата застанаха на едно коляно, покланяйки се дълбоко, а Ричард ококори очи; никога преди не бе виждал кралица. Зед го срита отстрани. Той падна на едно коляно и по примера на Зед наведе глава. Единствените, които не коленичиха и не сведоха глави, бяха Калан и Кралицата. Ричард едва беше коленичил, когато всички отново заеха местата си, той се изправи последен. Предположи, че не е необходимо двете жени да се покланят една на друга.

Кралицата гледаше втренчено Калан, която, вдигнала високо глава, не промени спокойното си изражение и дори не погледна жената пред себе си. Настъпи пълна тишина.

Калан леко повдигна ръка, може би на не повече от фут от тялото си, без да я отпуска изцяло, само китката й изведнъж увисна надолу. Изражението на Кралицата помръкна. При Калан нямаше никаква промяна. Ричард си каза, че ако някой мигне, сигурно щеше да се чуе. Кралицата леко се извърна настрани и подаде кученцето си на един мъж, облечен в яркозелен жакет с дълъг ръкав и черни панталони на червени и жълти ивици. Зад Кралицата имаше цяло ято мъже, облечени по подобен начин. Кучето изджавка злобно и ухапа мъжа по ръката; той положи всички усилия да не му обърне внимание.

Кралицата падна на колене пред Калан.

В същия миг млад мъж в чисто черни дрехи се приближи до нея с поднос в ръце. Поклони се, като главата му се наведе невъзможно ниско и подаде подноса на Кралицата. Тя взе от него една малка кърпа, потопи я в сребърна купа с вода и обърса с нея устните си. Върна кърпата върху подноса.

Кралицата леко пое ръката на Майката Изповедник и я целуна с току-що измитите си устни.

— Кълна се във вярност на Изповедниците, с короната си, с кралството си, с живота си.

Ричард бе чувал малцина да лъжат с такава лекота.

Най-после Калан отмести очи. Погледна към сведената глава на Кралицата.

— Стани, дете мое.

Повече от Кралица, помисли си Ричард. Спомни си как учеше Калан да прави капани, да разпознава следи, да изравя корени и усети, че се изчервява.

Кралица Милена с мъка се изправи на крака. На устните й грейна усмивка. Не и в очите й.

— Не сме отправяли молба за Изповедник.

— Въпреки това съм тук — гласът на Калан би вледенил вода.

— Да, е, това е… прекрасно. Просто… прекрасно — лицето й блесна. — Ще вдигнем банкет. Да, банкет. Веднага ще разпратя куриери с покани. Всички ще дойдат. Сигурна съм, че за тях ще бъде истинско удоволствие да вечерят с Майката Изповедник. Това е голяма чест — тя се обърна и посочи мъжете в жълто-червени панталони. — Това са моите адвокати — При тези думи мъжете отново дълбоко сведоха глави. — Не помня имената на всичките — протегна ръка към двама мъже в златни роби. — А това е Сайлъс Таник, до него Брандин Гадинг, главните съветници на короната. — Двамата кимнаха. — И моят министър на финансите, Лорд Рондел; моята гадателка по звездите, Лейди Кайли — Ричард не забеляза сред антуража на Кралицата магьосник, облечен в сребърна мантия. Кралицата махна с ръка към един опърпан мъж в дъното. — И Джеймс, моят придворен художник.

С крайчеца на окото си Ричард видя как Зед настръхна. Джеймс не сваляше развратните си очи от Калан, докато се покланяше плитко. Китката на дясната му ръка липсваше. Мазната усмивка, с която й се усмихна, накара Ричард инстинктивно да посегне към дръжката на меча си, преди да се замисли. Без да го поглежда, Зед го сграбчи за китката и махна ръката му от там. Ричард се огледа да види дали някой е забелязал. Не. Всички бяха вперили очи в Майката Изповедник.

Калан се обърна към тях двамата.

— Зедикус Зорандер, гадател по облаците и доверен съветник на Майката Изповедник — Зед се поклони театрално. — И Ричард Сайфър, Търсач, защитник на Майката Изповедник — Ричард повтори поклона на Зед.

Кралицата се обърна към него и повдигна вежда, като го изгледа кисело.

— Доста патетичен защитник на Майката Изповедник.

Изражението на Ричард не се промени. Калан остана невъзмутима.

— Мечът е онзи, който нанася удари; човекът е без значение. Умът му може и да не е много силен, но мускулите му са. Както и да е, склонен е да употребява меча си доста често.

Кралицата не изглеждаше като да й е повярвала. Зад кралската й свита, надолу по стълбите се плъзна малко момиче в розова копринена рокля. Носеше накити, прекалено големи за нея. Застана до Кралицата и отметна дългата коса зад гърба си. Не се поклони.

— Дъщеря ми, Принцеса Вайълит. Вайълит, скъпа, това е Майката Изповедник.

Принцеса Вайълит се намръщи срещу Калан.

— Косата ти е много дълга. Може би ще трябва да я подстрижем.

Ричард разпозна върху лицето на Кралицата едва забележима усмивка на задоволство. Реши, че е дошъл моментът да я попритесни отново.

Мечът на истината изведнъж изникна в ръцете му, изпълвайки просторната зала със специфичния си металически звук, който отекна в камъка. Приближил меча досами носа на Принцесата, Ричард остави гнева да изпълни тялото му, да придаде на думите му наистина драматично звучене.

— Поклони се на Майката Изповедник — изсъска той — или ще умреш.

Зед се направи на отегчен. Калан изчака спокойно. Нямаше по-широко отворени очи от тези на Принцесата, вгледана в острието пред носа си. Тя падна на колене и наведе глава. Когато се изправи, очите й се спряха върху него, сякаш питайки го дали поклонът е бил достатъчен.

— Внимавай с езика си — озъби й се Ричард. — Следващия път може и да се разделиш с него.

Тя кимна и се приближи към майка си, далеч от Калан. Ричард прибра меча в ножницата, обърна се и дълбоко се поклони на Калан, която не го погледна, след това се върна на мястото си зад нея.

Тази демонстрация произведе желаното въздействие върху Кралицата, гласът й зазвуча като ведра песничка.

— Да, ами, както вече казах, прекрасно е, че сте сред нас. Всички ние сме поласкани. Позволете ми да ви предоставим най-красивите стаи. Сигурно сте изморени от пътуването. Може би ще искате да отдъхнете преди вечеря, а после, след като вечеряме, ще си устроим едно чудесно дълго…

— Не съм дошла тук, за да ям — скастри я Калан. — Дошла съм да инспектирам тъмницата ви.

— Тъмницата? — тя направи физиономия. — Там е отвратително. Сигурна ли сте, че не бихте искала първо…

Калан тръгна.

— Знам пътя — Ричард и Зед се спуснаха след нея. Тя спря и се обърна към Кралицата. — Вие ще ме чакате тук — гласът й беше леден, — докато свърша. — Кралицата започна да се покланя в знак на съгласие, а Калан тръгна, обръщайки се на пети, като роклята прошумоля зад гърба й.

Ако Ричард не я познаваше така добре, цялостното й поведение би могло да го стресне до мозъка на костите.

Калан ги поведе надолу по стълбите, през стаи, които ставаха все по-невзрачни и мизерни, колкото повече се приближаваха към подземията на замъка. Ричард беше изумен от размерите на това място.

— Надявах се Гилер да е там — каза Калан. — Сега става безсмислено да правим всичко това.

— И аз — избоботи Зед. — Хвърли един бърз поглед, попитай дали някой не иска да се изповяда и щом ти откажат, се връщаме обратно горе и искаме да видим Гилер — той й се усмихна. — Дотук се справяш чудесно, скъпа. — Тя отвърна и на двама им с усмивка. — И Ричард — предупреди го Зед, — стой настрана от този художник, Джеймс.

— Защо? Може да не се харесам, като ме нарисува ли?

— Престани да се хилиш. Стой настрана, защото може да изпрати заклинание срещу теб.

— Заклинание? Защо му е на един художник да хвърля заклинания върху някой?

— Защото в Средната земя има много различни езици, макар основният да е същият като в Западната земя. За да може някой да бъде настигнат от заклинание, той трябва да разбира езика му. Ако не говориш този език, не можеш да направиш заклинание. Но всеки може да разбере една картина. Този Джеймс може да нарисува заклинание за почти всеки, без Калан и мен, но за теб може. Стой настрана от него.

Стъпките им отекваха, докато тримата бързо слизаха надолу по каменните стъпала. От стените, доста под земята, капеше вода, на места бяха покрити с мъх.

Калан посочи една тежка врата встрани.

— Оттук.

Ричард я отвори, като дръпна за металната дръжка, пантите изскърцаха. Тесният каменен коридор се осветяваше от факли, таванът беше толкова нисък, че трябваше да се наведе, за да не си удари главата. По влажния под имаше нахвърляна слама, миришеше на разложено. Към края на коридора тя забави ход и се приближи до желязна врата с решетка. Когато спря, към нея се прокраднаха нечии погледи.

Зед се наклони напред.

— Майката Изповедник е тук да види затворниците — изръмжа той, — отворете вратата.

Ричард чу как отекна звукът от превъртането на ключа в ключалката. Набит мъж в мърлява униформа дръпна вратата навътре. На колана му, близо до ключовете, висеше брадва. Поклони се на Калан, но с явно отегчение. Без да каже нито дума, ги поведе през малката стаичка точно зад вратата, където на една маса беше разхвърляно ядене, и после през друг тъмен коридор към друга желязна врата. Потропа на нея с юмрук. Двамата стражи от вътрешната страна изненадано се поклониха. Тримата тъмничари взеха факли от желязна етажерка и ги поведоха по къс коридор към трета желязна врата, през която всички те трябваше да се промушат.

Трептящите факли прорязваха тъмнината. Зад плоските, кръстосани железни решетки, разположени от двете страни на коридора, се чу как хора отскачат назад към ъглите, прикривайки очите си от внезапната светлина. Калан тихо повика Зед по име, като по този начин му показа, че иска нещо. Той явно я разбра и взе факлата от ръцете на един от тъмничарите, вдигна я пред нея, така че всички мъже в килиите да могат да я видят.

В тъмнината се разнесоха възгласи, щом хората зад решетките я разпознаха.

Калан се обърна към един от тъмничарите.

— Колко от тези мъже са осъдени на смърт?

Той почеса облата си, небръсната физиономия.

— Ами, всичките.

— Всичките — повтори тя.

Той кимна.

— Престъпления срещу Короната.

След миг тя отвърна поглед от него и се обърна към затворниците.

— Всички вие ли сте извършили сериозни престъпления?

След миг един мъж с хлътнали бузи се приближи и сграбчи решетките. Изплю се срещу нея. Калан разтвори ръка към Ричард още преди той да има възможност да мръдне.

— Идваш да свършиш мръсната работа на Кралицата, нали, Изповедник? Плюя на теб и на твоята мърлява Кралица.

— Не съм дошла тук, за да защитавам Кралицата. Тук съм, за да защитавам истината.

— Истината! Истината е, че никой от нас не е извършил нищо лошо! Освен може би това, че е говорил срещу новите закони. И откога това да говориш, че семейството ти умира от глад и студ, се счита за сериозно престъпление? Данъчните на кралицата дойдоха и взеха почти всичкото ми зърно, като ми оставиха толкова, с колкото едва-едва да изхраня семейството си. И когато продавах с мъка отделеното нищожно количество зърно, казаха, че съм ограбвал хората. Цените на всичко подлудяха. Не правя нищо друго, освен че се опитвам да оцелея. И въпреки това ще ме обезглавят, задето съм продавал скъпо. Всички тези хора до мен са невинни фермери или търговци, или предприемачи. И всички ние ще умрем, защото се опитвахме да свържем двата края с труд.

Калан погледна мъжете в дъното.

— Има ли някой от вас, който желае да се изповяда, за да докаже невинността си?

Чу се сподавен шепот. Мършав мъж се изправи в мрака и излезе напред. Изплашените му очи ги гледаха от тъмнината.

— Аз искам. Не съм направил нищо и въпреки това ще ме обезглавят, жена ми и децата ще трябва да се грижат сами за себе си. Ще се изповядам — той прокара ръцете си през решетките, протягайки ги към нея. — Моля те, Майко Изповедник, изповядай ме.

Изправиха се още хора, пристъпиха напред и започнаха да молят за изповед. Скоро всички се бяха вкопчили в решетките, молейки Калан да приеме изповедта им. Калан и Зед се спогледаха мрачно.

— През целия си живот съм виждала само трима души, които са молили за изповед — прошепна тя на магьосника.

— Калан? — Познатият глас дойде от другата страна, откъм тъмнината. Калан сграбчи решетките с разтворени пръсти.

— Сидин? Сидин! — тя се обърна към тъмничарите. — Всички тези мъже се изповядаха пред Майката Изповедник, признавам ги за невинни. Отворете решетките!

— Ей, чакай малко. Не мога да ги пусна всичките.

Ричард извади със замах меча си, като се извърна. Той се стовари с трясък върху железните решетки, въздухът се изпълни с късове гореща стомана и искри. Завъртя се и затръшна желязната врата зад гърба на изумените тъмничари. Мечът сочеше лицата им, преди някой от тях да успее дори да посегне към брадвата на колана си.

— Отвори решетките или ще те разсека на две и ще взема ключовете от колана ти!

Треперещият тъмничар, у когото бяха ключовете, скочи да изпълни заповедта. Вратата зейна отворена и Калан се втурна вътре, потъвайки в мрака. Върна се с уплашения Сидин в ръце, като притискаше главата му в рамото си. Шепнеше нещо в ухото му и го успокояваше. Сидин й отвръщаше на езика на Калните. Тя се усмихна и му каза нещо, на което той от своя страна се усмихна. Когато тя излезе, тъмничарят отключваше вратата на другата килия. Без да пуска Сидин, Калан сграбчи с другата си ръка тъмничаря за яката.

— Майката Изповедник обявява всички тези мъже за невинни — гласът й беше твърд като желязото около нея. — Трябва да ги освободите по моя заповед. Вие тримата ще ги ескортирате, докато бъдат в безопасност, извън града. — Той беше с цяла глава по-нисък от нея; тя приближи лицето си до неговото. — Ако нещо се случи, ще отговаряте пред мен.

Той закима енергично.

— Да, Майко Изповедник. Разбирам. Ще бъде направено. Давам ви дума.

— Живота си — поправи го тя.

Пусна го. Затворниците се изсипаха от килиите и паднаха на колене в краката й, наобиколиха я, плачейки, вземаха ръба на роклята й в ръцете си и го целуваха. Тя ги отстрани от себе си.

— Стига. Тръгвайте всички. И помнете, Изповедниците не служат на никого. Освен на истината.

Всички се заклеха, че ще го запомнят, и потеглиха навън след тъмничарите. Ричард забеляза, че ризите на мнозина от тях са съдрани или просмукани със засъхнала кръв, а целите им гърбове изранени.

Преди да влязат в залата, където ги чакаше Кралицата, Калан спря и даде Сидин на Зед. Оправи косата му с ръце, след това приглади роклята си и като въздъхна дълбоко, пооправи и лицето си.

— Само не забравяй за какво сме тук, Майко Изповедник — каза магьосникът.

Тя му кимна, вдигна брадичката си и се запъти към залата с Кралицата. Тя чакаше там, където Калан я беше оставила, около нея все още стоеше целият й антураж. Очите й се спряха върху Сидин.

— Надявам се, че всичко е наред, Майко Изповедник?

Лицето на Калан остана спокойно, но в гласа й се прокраднаха ледени нотки.

— Защо това дете лежи в тъмницата ви?

Кралицата разпери ръце.

— Ами, не съм много сигурна. Мисля, че го бяха хванали да краде и го оставиха там, докато се намерят родителите му, това е всичко. Уверявам ви, че е така.

Калан я измери с хладен поглед.

— Признах всички затворници за невинни и се разпоредих да ги освободят. Вярвам, че сте доволна да разберете, че ви спестих задължението да екзекутирате невинни хора, и ще се погрижите семействата им да получат компенсация за проблемите, които тази „грешка“ им е създала. Ако още веднъж се повтори подобна „грешка“, когато пак се върна, ще изпразня не само тъмницата, а и трона ви.

Ричард знаеше, че Калан не разиграва това представление, за да се добере до кутията; тя просто си вършеше работата. Точно за това магьосниците бяха създали Изповедниците. Точно това беше тя: Майка Изповедник.

Очите на Кралицата се отвориха широко.

— Е… да. Разбира се. Имам някои прекалено амбициозни офицери, сигурно това е станало по тяхна вина. Нямам информация по случая. Благодаря ви… че предотвратихте една ужасна грешка. Лично ще се заема да стане точно както пожелахте. Което, разбира се, е съвсем същото, което и аз самата бих направила, ако…

Калан я сряза.

— А сега си тръгваме.

Лицето на Кралицата светна.

— Тръгвате ли си? О, колко жалко. Всички ние така се надявахме да ни удостоите с присъствието си на вечеря. Толкова съжалявам, че трябва да вървите.

— Чакат ме други спешни дела. Преди да тръгна, бих желала да говоря с магьосника си.

— Вашият магьосник?

— Гилер — изсъска Калан.

За съвсем кратък миг очите на Кралицата се стрелнаха към тавана.

— Ами… това няма да бъде… възможно.

Калан се наведе към нея.

— Направете така, че да стане възможно. Веднага.

Лицето на Кралицата пребледня.

— Моля ви, повярвайте ми, Майко Изповедник, не бихте искали да видите Гилер в сегашното му състояние.

— Веднага — повтори Калан.

Ричард отхлаби меча в ножницата, само колкото да привлече вниманието й.

— Много добре. Той е… горе.

— Ще чакате тук, докато свърша с него.

Кралицата заби очи в пода.

— Разбира се, Майко Изповедник — тя се обърна към един от мъжете в тесни панталони. — Покажете й пътя.

Мъжът ги поведе нагоре по голямото стълбище към последния етаж, през няколко коридора, след това нагоре по вита стълба към стаичка на върха на една кула, накрая спря, като хвърли болезнен поглед към дървената врата на площадката. Калан го освободи. Той се поклони, радостен, че може да си тръгне. Ричард отвори вратата, те влязоха и той я затвори зад тях.

Калан изохка и скри лицето си в раменете на Ричард. Зед притисна лицето на Сидин в робата си.

Стаята беше разбита. Напълно. Покривът липсваше, сякаш нещо го беше отнесло, и отгоре нахлуваше слънчева светлина. Бяха останали само няколко греди. От една от тях висеше въже.

На него леко се полюшваше голото тяло на Гилер, обърнато с главата надолу, глезенът му беше пробит с кука за месо. Ако покривът беше на мястото си, отвратителната миризма щеше да ги изгони незабавно от стаята.

Зед подаде Сидин на Калан и без да обръща внимание на тялото, започна бавно да обикаля кръглата стая, смръщил замислено лице. Спря и опипа отломките от мебели, разбивани в стените, които сякаш се бяха размекнали.

Ричард стоеше онемял, втренчен в тялото на Гилер.

— Ричард, ела да видиш това — повика го Зед.

Магьосникът протегна ръка и прокара пръст по едно мръсно черно петно на стената. Всъщност петната бяха две. Едно до друго. Две почернени точки с формата на мъже, съсредоточени върху нещо, сякаш мъжете са си отишли и сенките им са останали след тях. Точно над лактите на всеки от тях вместо черното имаше ивица златист метал, разтопен върху каменната стена.

Зед се обърна, повдигайки вежда към него.

— Магьоснически огън.

Ричард не можеше да повярва.

— Да не искаш да кажеш, че това тук са били хора?

Зед кимна.

— Изгорени направо на стената — той опита черния прах, близвайки от върха на пръста си. Усмихна се на себе си. — Но е било повече от обикновен магьоснически огън — Ричард се намръщи. Зед посочи черните петна на стената. — Опитай.

— Защо?

Зед чукна Ричард по главата с кокалчетата си.

— За да научиш нещо.

Ричард направи гримаса и прокара пръст през черния прах, също както беше направил Зед преди малко.

— Има сладък вкус!

Зед се усмихна доволно.

— Било е повече от обикновен магьоснически огън. Гилер е вложил в него енергията на живота си. Превърнал е живота си в огън. Било е Магьоснически огън на Живота.

— Умрял е, за да създаде този магьоснически огън?

— Да. И затова има сладък вкус. Това означава, че е пожертвал живота си, за да спаси живота на някой друг. Ако го беше направил само заради себе си, например за да си спести мъченията, щеше да има горчив вкус. Гилер го е направил заради някой друг.

Зед се приближи до тялото на Гилер и след като разгони мухите, наклони главата си настрани, като се опитваше да огледа Гилер по-добре. С единия си пръст отмести завързано на възел парче черво, за да може да види лицето му. Изправи се.

— Оставил е съобщение.

— Съобщение? — попита Калан. — Какво съобщение?

— На лицето му има усмивка. Усмивка, която смъртта е смразила, предназначена да уведоми всеки, който има представа от подобни неща, че не се е отказал от онова, което е искал. — Ричард се приближи, когато Зед му показа отвора в корема му. — Виждаш ли тук, начина, по който върви този разрез? Направено е от някой, който практикува вид магия, наречена антропомансия — откриване на отговорите по живите вътрешности на човек. Мрачният Рал прави разреза почти по същия начин, както го правеше и баща му.

Ричард си спомни своя баща, как Рал бе направил съвсем същото и с него.

— Сигурен ли си, че това е работа на Мрачния Рал? — попита Калан.

Зед сви рамене.

— А на кого другиго? Мрачният Рал е единственият, който би останал незасегнат от Магьосническия огън на Живота. Освен това този разрез издава неговия почерк. Виж тук. Виждаш ли края на отвора? Виждаш ли как тръгва да се извива?

Калан отвърна лице.

— И какво от това?

— Това е „куката“. Поне би трябвало да бъде. Трябва да се извие в закривен разрез. Докато се произнасят заклинанията, се изрязва тази „кука“, която свързва този, на когото са задавани въпросите, с този, който ги задава. Но виждате ли това тук? Куката започва, но не е довършена — Зед се усмихна тъжно. — Точно тогава Гилер е предал живота си на огъня. Изчакал е Рал да свърши почти всичко и тогава, в последния миг, е отказал да му каже онова, което той е търсел. Може би името на човека, у когото е кутията. Без живот в себе си вътрешностите не могат да кажат на Рал нищо.

— Никога не съм си мислела, че Гилер е способен на подобен самоотвержен акт — прошепна Калан.

— Зед — със страх попита Ричард, — как е могъл да го направи Гилер, да понесе болката на онова, което Рал е извършил с него и въпреки тази болка да успее да се усмихне?

Зед го погледна толкова строго, че по гърба на Ричард полазиха ледени тръпки.

— Магьосниците трябва да познават болката. Трябва да я познават много добре наистина. С радост бих приел отказа ти да станеш магьосник именно за да ти спестя този урок. Малцина оцеляват след него.

Ричард се зачуди какви ли тайнствени, мистериозни неща трябва да знае Зед, които никога не е споделял с него.

Зед нежно постави ръка върху лицето на Гилер.

— Добре се справи, ученико. Завърши достойно живота си.

— Предполагам, че Мрачният Рал е бил бесен — каза Ричард. — Зед, мисля, че е по-добре да се махаме оттук. Малко прекалено ще ми дойде да ме увиси на кука.

Зед кимна.

— Където и да е кутията, тя не е тук. Добре поне, че не е у Рал — засега — той протегна ръце. — Дай ми момчето. Трябва да оставим всичко, както го заварихме. Не искам да разберат истинската причина за посещението ни.

Зед прошепна нещо в ухото на Сидин и момчето изхихика, след което обви ръчички около врата на магьосника.

Кралица Милена все още беше бяла като платно и припряно си играеше с края на късата пелерина, когато Калан устремено, но спокойно се насочи към нея. — Благодарим за гостоприемството — каза тя. — Вече тръгваме.

Кралицата сведе глава.

— За мен винаги е удоволствие да посрещна Майката Изповедник. — Любопитството надделя над страха й. — А какво стана с… Гилер?

Калан хладно я изгледа от главата до петите.

— Съжалявам, че сте ме изпреварила. Искаше ми се само да изпитам удоволствието сама да свърша тази работа или поне да присъствам. Но в крайна сметка резултатите са важни. Разногласия, нали?

Лицето на Кралицата възвърна цвета си.

— Той открадна нещо, което ми принадлежеше.

— Разбирам. Е, надявам се, че сте си го върнала обратно. Приятен ден. — Калан тръгна, след миг спря. — И Кралице Милена, ще се върна да проверя и да се убедя, че сте стегнала прекалено амбициозните си офицери и че те не екзекутират невинни хора.

Ричард и Зед, в чиито ръце беше Сидин, тръгнаха след Калан, щом тя се обърна наляво.

Мислите на Ричард отчаяно се блъскаха в главата му, докато вървеше вдървено до Зед, следвайки Калан през всички кланящи се хора чак до извън града. Какво щяха да правят сега? Шота ги предупреди, че кутията няма да остане задълго у Кралицата. Оказа се права. А сега къде ли можеше да е? Беше изключено да се върне при Шота да я попита. На кого ли би могъл да я е дал Гилер? Как щяха да я намерят? Почувства се безкрайно отчаян. Сякаш започваше да се отказва. По извивката на раменете на Калан можеше да види, че и тя чувства същото. Никой не каза нито дума. Единственият, който говореше, беше Сидин, но Ричард не разбираше думите му.

— Какво казва? — попита той Зед.

— Казва, че е бил смел, точно както му била казала Калан, но че се радва, дето Ричард Избухливият е дошъл да го заведе у дома.

— Мисля, че знам как се чувства. Зед, какво ще правим сега?

Зед го погледна объркано.

— Аз откъде да знам? Нали ти си Търсачът?

Чудесно. Ричард току-що надмина себе си, а кутията още не беше у тях, макар той по някаква причина да очакваше, че това ще стане. Почувства се така, сякаш се е блъснал с глава в стена, която не е знаел, че съществува. Продължиха да вървят, но той не знаеше коя е следващата им цел.

Залязващото небе блестеше сред златистите облаци. На Ричард му се стори, че вижда нещо в далечината пред тях. Мина напред и тръгна до Калан. Тя също гледаше в същата посока. На пътя нямаше никакви хора, бяха отишли да нощуват.

Не след дълго разбра какво е. Срещу тях галопираха четири коня. Само единият беше с ездач.