Първото правило на магьосника

Тридесет и шеста глава

Калан се обърна и го погледна с очакване, когато го чу да отмества един клон встрани и да влиза в хралупестото дърво, отпускайки се пред огъня. Стовари раницата си на земята и започна да ровичка в нея.

— Е, и?

Ричард й хвърли гневен поглед.

— Открих следите й, тръгнала е на запад, натам, откъдето идваме. Те се включват в пътеката неколкостотин ярда по-натам. Следите са стари, от часове. — Той посочи мястото в дъното на хралупата. — Ето откъде се е измъкнала. Промъкнала се е покрай теб през гората и се е изпарила. Следил съм хора, които не са искали да ги открия, и техните следи са били по-лесни за различаване. Тя се движи отгоре, по корените, по камъните, освен това е твърде мъничка и не оставя следи там, където друг би оставил. Видя ли ръцете й?

— Видях продълговати синини. От пръчка са.

— Не, имам предвид драскотините.

— Не видях никакви драскотини.

— Точно така. По роклята й имаше бодли; вървяла е през къпинака и въпреки това по ръцете й нямаше драскотини. Тя е нежна и избягва да се докосва до каквото и да било. Възрастен човек просто би минал напряко, обсипвайки пътеката след себе си с повредени и счупени клони. Тя почти никога не се докосва до нищо. Трябваше да видиш пътеката, от която се отклоних, за да тръгна сред храсталака и да я проследя. Тя минава под храстите като въздух. Дори след като се е върнала на пътеката, ми отне доста време, докато разбера. Краката й са боси; не обича да стъпва в кал или вода — така й е по-студено, — така че стъпва там, където е сухо, където не можеш да различиш следите й.

— Трябваше да я видя.

Той осъзна, че Калан си мисли, че я обвинява. Въздъхна с раздразнение.

— Не е твоя вината, Калан. Ако аз бях на пост, също нямаше да я усетя. Тя не е искала да бъде забелязана. Тя е едно умно малко момиченце.

От това тя явно не се почувства по-добре.

— Но можеш да я проследиш, нали?

Той я погледна косо.

— Мога — посегна към гърдите си. — Намерих го в джоба на ризата си — повдигна вежда. — До сърцето си — извади вързаното за единия край кичурче коса на Рейчъл. Сви го в шепата си. — За да я помня винаги.

Калан се изправи, лицето й беше бледо като платно.

— Вината е моя — тя се измъкна от хралупата. Той се опита да я хване за ръката, но тя се отскубна от него.

Ричард сложи раницата си встрани и я последва. Калан стоеше със скръстени под гърдите ръце и с гръб към него. Гледаше към гората.

— Калан, вината не е твоя.

Тя кимна.

— Косата ми. Не видя ли ужаса в очите й, когато видя косата ми? Виждала съм този поглед хиляди пъти. Имаш ли представа какво значи да плашиш хората, дори децата, непрекъснато? — Той не отговори. — Ричард? Би ли ме подстригал?

— Какво?

Калан се извърна към него, в очите й се четеше молба.

— Да ме подстрижеш.

Той видя болката в очите й.

— Защо не го направиш сама?

Тя се извърна.

— Не мога. Магията няма да позволи един Изповедник да отреже собствената си коса. Болката е толкова силна, че не позволява да го направим.

— Как е възможно?

— Спомняш ли си болката, която изпита от магията, когато уби за първи път? Същото е. От тази болка Изповедникът губи съзнание, преди да е успял да приключи с подстригването. Опитвала съм един-единствен път. Всеки Изповедник го прави веднъж. Когато се нуждае от подкъсяване, косата ни трябва де бъде подстригана от друг. Но никой не би се осмелил да отреже изцяло косата на Изповедник — тя отново се обърна към него. — Ще го направиш ли заради мен? Ще отрежеш ли косата ми?

Той отмести поглед от очите й и се втренчи в изсветляващото синьо небе, опитвайки се да разбере чувствата си, нейните чувства. Все още имаше толкова много неща, които не знаеше за нея. Животът й, нейният свят бяха тайна за него. Като момче искаше да знае всичко. Сега беше наясно, че това е невъзможно; заливът помежду им беше пълен с магия. Магия, очевидно направена така, че да ги държи далеч един от друг.

Очите му се върнаха върху нея.

— Не.

— Мога ли да знам защо?

— Защото те уважавам заради онова, което си. Онази Калан, която познавам, не би искала да измами хората, като се опитва да ги накара да си помислят, че е нещо по-малко от онова, което в действителност е. Дори и да успееш да измамиш някого, това няма да промени нещата. Ти си каквато си: Майката Изповедник. Никой не може да бъде нито повече, нито по-малко от онова, което е — той се усмихна. — Една мъдра жена, моя приятелка, веднъж ми каза това.

— Всеки мъж би се възползвал от възможността да отреже косата на един Изповедник.

— Не и този тук. Този тук ти е приятел.

Тя кимна, ръцете й все още бяха скръстени под гърдите.

— Сигурно й е студено. Не си взе дори одеяло.

— Не взе и никаква храна, нищо освен този самун хляб, който носи със себе си и по някаква причина не го докосва, макар да умира от глад.

Най-после Калан се усмихна.

— Тя яде повече, отколкото ние двамата заедно. Поне коремчето й е пълно. Ричард, когато стигне до Града на дърварите…

— Тя не отива в Града на дърварите.

Калан се приближи.

— Но нали там живее баба й!

Ричард поклати глава.

— Няма никаква баба. Когато каза, че баба й е в Града на дърварите, а аз й отговорих, че не може да отиде там, тя дори не трепна. Просто каза, че ще отиде някъде другаде. Дори не се замисли, не попита нищо за баба си, не направи каквото и да е възражение. Тя бяга от нещо.

— Бяга? Може би от онзи, който е оставил тези синини по ръцете й.

— И по гърба й. Колкото пъти докосвах с ръка някоя синина по гърба й, тя подскачаше, но не каза нищо. Толкова силно й се искаше някой да я прегърне. — Веждите на Калан се сбърчиха с тъга. — Бих казал, че бяга от онзи, който е орязал така косата й.

— Косата й ли?

Той отново кимна.

— Било е, за да я бележат по някакъв начин, може би като собственост. Никой не би подстригал друг човек по този начин, освен ако не иска да предаде някакво съобщение с това. Особено в Средната земя, където всички обръщат такова голямо внимание на косата. Беше очевидно съобщение, което показва, че някой има власт над нея. Ето защо я подстригах, за да залича белязаното.

Калан не гледаше в някаква определена посока.

— Ето защо беше толкова щастлива косата й да бъде подстригана равно — прошепна тя.

— Освен това има и още нещо, нещо повече от обикновено бягство. Тя лъже по-лесно от комарджия. Лъже с лекотата на човек, който наистина има причина да го прави.

Очите й отново се спряха на неговите.

— Каква например?

— Не знам — въздъхна той. — Но има някаква връзка с хляба.

— Хляба? Наистина ли мислиш така?

— Тя е без обувки, без пелерина, не носи нищо освен куклата си. Това е най-ценното й притежание, отдадена й е изцяло и въпреки това ни позволи да я докоснем. Но не би ни допуснала дори на ръка разстояние от хляба. Не знам достатъчно за магията в Средната земя, но там, откъдето идвам, едно малко момиченце не би ценяло един хляб повече от куклата си и съм убеден, че и тук не е по-различно. Видя ли погледа в очите й, когато ти се протегна към хляба, как го сграбчи? Ако имаше нож и ти не беше отстъпила назад, щеше да го използва срещу теб.

— Ричард — смъмри го тя, — не може да говориш сериозно такива неща за едно малко момиченце. Един хляб не може да е от такова значение за нея.

— Не може ли? Ти сама каза, че тя яде колкото нас двамата, взети заедно. Вече започвах да си мисля, че е роднина на Зед. Обясни ми защо, когато направо умира от глад, дори не си е гризнала от този хляб — той поклати глава. — Тук има нещо и този хляб е в основата му.

Калан направи стъпка към него.

— И така, тръгваме ли след нея?

Ричард почувства тежестта на зъба върху гърдите си. Въздъхна дълбоко и тихо промълви.

— Не. Както Зед обича да казва, нищо на този свят не се постига лесно. С какво бихме оправдали факта, че тръгваме след едно малко момиченце, за да разрешим загадката на нейния хляб, след като Рал преследва кутията?

Тя взе ръката му в своята и я погледна.

— Мразя онова, което Мрачният Рал ни причинява, начина, по който ни изкривява — тя стисна ръката му. — Рейчъл се вмъкна в сърцата ни много бързо.

Ричард я прегърна с ръка.

— Така е. Тя е едно невероятно малко момиченце. Надявам се да намери онова, което търси, надявам се също така, че е добре. — Той пусна Калан и се отправи към хралупестото дърво, за да прибере нещата им. — Да тръгваме.

И на двамата не им се щеше да мислят за това как се чувстват, задето изоставяха Рейчъл, като по този начин я осъждаха да се сблъска с трудности, от които няма ни най-малка представа, срещу които е беззащитна, така че се отдалечиха колкото се може по-бързо. Ясният ден разкри пред очите им опърпаната гора. Бяха толкова напрегнати, че не забелязваха колко е студено.

Ричард винаги се радваше да види разпъната през пътя паяжина; беше започнал да възприема паяците като свои пазачи. Докато работеше като водач, винаги се дразнеше, когато го гъделичкаха по лицето. Сега всеки път, когато разкъсваше някоя паяжина по пътя си, мислено си казваше: „Благодаря ти братко.“

Към обяд спряха да починат върху слънчевите камъни сред ледено поточе. Ричард плисна лицето си с мразовитата вода, опитвайки се да се освежи малко. Вече беше изморен. Обедът им също беше студен и продължи само колкото да преглътнат залъка си. И двамата напъхаха в уста последните хапки, обърсаха ръце в панталоните си и скочиха от плоските розови камъни.

Колкото и да се опитваше да не мисли за Рейчъл, Ричард се улавяше да се мръщи загрижено, а мисълта му се въртеше все около нея. Забеляза, че и челото на Калан е сбърчено, когато от време на време се обръща, за да се огледа. Веднъж я попита дали счита решението му за правилно. Не се наложи да уточнява за кое решение говори. Тя го попита колко време би им отнело да да я догонят. Според него два дена, ако всичко върви добре — най-малко един, за да я стигнат, и още един, за да се върнат обратно. Два дена, каза му Калан, са повече, отколкото могат да си позволят. Думите й му подействаха успокоително.

Късно следобед слънцето се измъкна иззад един далечен остър връх в планината Ранг’Шада, като приглуши и омекоти горските цветове, успокои вятъра и внесе спокойствие в околността. Ричард най-после успя да отклони мисълта си от Рейчъл и да се концентрира върху онова, което му предстоеше, щом пристигнеха в Тамаранг.

— Калан, Зед каза, че и двамата трябва да стоим далеч от Мрачния Рал, че срещу него сме безсилни, не можем да се защитаваме.

Тя му хвърли бърз поглед през рамо.

— Той така казва.

Ричард се намръщи.

— Добре, Шота каза, че кутията няма да е у Кралицата още дълго.

— Може би когато го е казвала, е имала предвид, че ние скоро ще я вземем от нея.

— Не, това е предупреждение, че Кралицата няма да я опази дълго, та затова да побързаме. А какво ще стане, ако Мрачният Рал е вече там?

Тя го погледна през рамо, след това забави крачка и тръгна до него.

— И какво, ако е така? Няма друг начин. Аз отивам в Тамаранг. Ти да не искаш да ме чакаш тук?

— Разбира се, че не! Казвам само, че трябва да имаме предвид в какво се забъркваме, че Мрачният Рал може да е там.

— Отдавна си мисля за това.

Той продължи да върви до нея, без да каже нищо известно време. Най-накрая попита:

— И до какво заключение стигна? Какво ще правим, ако той е там?

Тя гледаше право напред, докато му отговаряше.

— Ако Мрачният Рал е в Тамаранг, когато отидем там, тогава по всяка вероятност ще умрем.

Ричард спря; тя не го изчака, а продължи напред.

С потъмняването на горите няколко малки облачета почервеняха — гаснещите въглени на деня. Пътеката беше тръгнала покрай река Калисидрин, понякога се приближаваха толкова, че я виждаха, а когато се отдалечаваха, чуваха неспирния бяг на кафявите й води. Цял следобед Ричард не видя нито едно хралупесто дърво. Сега, когато оглеждаше върховете на дърветата, също не забеляза и следа от такова. С напредването на тъмнината вече беше изгубил надежда да намери хралупесто дърво преди мръкване, така че започна да се оглежда за друг подслон.

На безопасно разстояние от пътеката видя неголям, пропукан по средата камък, скрит в ниското на едно възвишение. Дърветата го покриваха от всички страни и той прецени, че ще е добро място за нощуване, макар и под открито небе.

Когато Калан сложи гозба на огъня, луната вече беше напълно изгряла и с късмет, който ги изненада, Ричард успя да хване два заека в капан много преди очакваното време, така че ги прибавиха към останалото на огъня.

— Мисля, че имаме достатъчно храна да заситим дори Зед — каза тя.

Сякаш извикан от думите й, старецът с разрошена бяла коса се появи в осветения от огъня кръг и спря от другата страна с ръце на хълбоците, дрехите му не изглеждаха особено чисти.

— Умирам от глад — съобщи той, — хайде да ядем.

Ричард и Калан запримигаха, ококориха очи и едновременно скочиха на крака. Старецът също примигна, когато Ричард извади меча си. За нула време той прескочи огъня и опря острието в ребрата на Зед.

— Какво значи това? — попита старецът.

— Назад — заповяда му Ричард. Те отстъпиха към дърветата, мечът ги разделяше. Ричард внимателно огледа гората.

— Имаш ли нещо против да те попитам какво правиш, момчето ми?

— Веднъж вече ме повика, след това веднъж те видях, но и двата пъти не беше ти. Само глупак може да се остави да бъде изигран трети път. — Това беше цитат. Видя онова, което търсеше. — Няма да се оставя да бъда изигран за трети път. Не съм глупак. Ето там — той с посочи с глава. — Върви към онези дървета.

— Няма — запротестира старецът. — Пъхни меча в ножницата, момчето ми!

— Ако не отидеш, където ти казвам — каза през зъби Ричард, — ще го пъхна между ребрата ти.

Старецът изненадано повдигна вежда, след това сви полите си и се пъхна в ниския храсталак, мърморейки под носа си, докато Ричард го побутваше напред с меча. Преди да навлезе между дърветата, хвърли бърз поглед зад себе си. Ричард видя как паяжините се разкъсаха. Лицето му грейна в усмивка.

— Зед! Това наистина ли си ти?

Поставил ръце на хълбоците си, Зед го наблюдаваше с едно око.

— Вярно като крастава жаба, момчето ми.

Ричард прибра меча и обви с ръце стария си приятел, като едва не му изкара дъха с прегръдката си.

— О, Зед! Толкова се радвам да те видя!

Зед размаха ръце, опитвайки се да си поеме дъх. Ричард го пусна за малко, погледна го с едно око, целият сияещ, след което отново го притисна към себе си.

— Чудя се какво ли би се случило, ако беше малко по-радостен, че ме виждаш.

Ричард го заведе обратно край огъня с ръка около раменете му.

— Извинявай, но трябваше да съм сигурен. Не мога да повярвам, че си тук! Толкова се радвам да те видя! Толкова съм щастлив, че си добре. Имаме да говорим за толкова много неща.

— Да, да. А сега може ли да хапнем?

Калан се приближи и също го прегърна.

— Толкова се тревожехме за теб.

Зед с копнеж хвърли поглед към тенджерата на огъня през рамото си, докато отвръщаше на прегръдката й.

— Да, да. Но на пълен стомах всичко ще изглежда още по-добре.

— Но още не е готово — усмихна се тя.

Зед я погледна с разочарование.

— Не е готово? Сигурна ли си? Може би трябва да проверим.

— Напълно сигурна. Току-що го сложих на огъня.

— Не е готово — каза той на себе си, хващайки лакътя си с една ръка, докато с другата разтъркваше бузата си. — Е, ами тогава ще трябва да направим нещо. Дръпнете се и двамата.

Магьосникът нави ръкавите на дрехата си и се вгледа в огъня като провинило се дете. Кокалестите му ръце се протегнаха напред с разперени пръсти. Около тънките му ръце засия синя светлина, сякаш набираща мощ. Тя изсвистя и се изстреля като светкавица към тенджерата, карайки я да подскочи. Синият огън обви тенджерата и се заизвива около нея, галеше я, докосваше я. Гозбата забълбука в синята светлина, разпени се и започна да кипи. Магьосникът отдръпна ръцете си назад и синият огън изчезна.

Зед се усмихна доволно.

— Ето, вече е готово. Хайде да ядем!

Калан коленичи, опитвайки гозбата с дървена лъжица.

— Прав е. Готово е.

— Е, какво стоиш там и гледаш, момчето ми. Донеси чинии!

Ричард поклати глава и направи, каквото му се каза. Калан сипа една пълна чиния, сложи в края малко сухари и Ричард я подаде на Зед. Старецът не седна, остана прав край огъня, близо до тях, и започна да гребе гозбата си. Калан започна да сипва и в другите две чинии и точно когато свърши, Зед вече й подаваше своята за допълнително.

След като изяде порцията си, Зед вече можеше да отдели малко време, за да седне. Ричард се отпусна на малка изпъкнала тераса; Калан седна до него и скръсти крака под себе си; Зед седна на земята срещу тях.

Ричард изчака Зед да изгълта половината от чинията си и накрая си позволи да го попита.

— Та как се оправи с Ейди? Тя добре ли се погрижи за теб?

Зед примигна и го погледна. Дори и на светлината на огъня Ричард бе готов да се закълне, че Зед се изчерви.

— Ейди? Ами ние… — той погледна обърканото лице на Калан. — Ами ние… ние се разбирахме… добре — намръщи се на Ричард. — Що за въпрос е това?

Ричард и Калан се спогледаха.

— Нямах предвид нищо специално — каза той. — Питам просто защото нямаше как да не забележа, че Ейди е симпатична жена. И интересна. Просто исках да кажа, че сигурно си я намерил за интересна.

Зед заби поглед в храната.

— Тя е чудесна жена — запрехвърля нещо в чинията си с крайчеца на вилицата. — Какво е това? Изядох три и все още не мога да разбера какво е.

— Корени от тава — каза Калан. — Не ти ли харесва?

Зед изсумтя.

— Не съм казал, че не ми харесва. Просто исках да знам какво е — той вдигна поглед от чинията си. — Ейди ми каза, че ви е дала един нощен камък — размаха вилицата си срещу Ричард. — Надявам се си бил внимателен с него. Не го изваждай, освен ако не е необходимо. Крайно необходимо. Нощните камъни са изключително опасни. Ейди е трябвало да ви предупреди. И аз й го казах! — той намуши на вилицата си един корен от тава. — Най-добре ще е да се отървете от него.

Ричард си играеше с парче месо.

— Знаем.

В главата му кипеше от въпроси, които искаше да зададе на Зед; не знаеше откъде да започне. Магьосникът го изпревари и попита пръв:

— Вие двамата направихте ли каквото ви казах? Стояхте ли встрани от проблемите? Каква я свършихте?

— Ами — започна Ричард, като си пое дълбоко въздух, — прекарахме доста време при Калните.

— При Калните? — замисли се Зед. — Добре — провъзгласи най-накрая, вдигайки във въздуха набучено на вилицата си парче месо. — При Калните не можете да се забъркате в големи неприятности — той дръпна със зъби месото от вилицата и я потопи обратно в чинията си, за да гребне още гозба, а също и хапка сухар. Говореше и дъвчеше едновременно. — Та значи вие двамата сте си прекарали добре при Калните — забеляза, че никой не му отговаря и очите му започнаха да се местят от единия върху другия. — С Калните човек не може да се забърка в големи неприятности — думите му звучаха като въпрос.

Ричард хвърли поглед на Калан. Тя потопи един сухар в гозбата си.

— Убих един от старейшините — каза тя и лапна хапката си, без да вдигне поглед.

Зед хвърли вилицата си, след това я хвана във въздуха точно преди да докосне земята.

— Какво!

— Беше при самозащита — възпротиви се на думите й Ричард. — Той се опитваше да те убие.

— Какво? — Зед се изправи с чиния в ръка, после отново седна на мястото си. — По дяволите! За какво ли един старейшина би се осмелил да убие един… — той бързо затвори уста и хвърли поглед към Ричард.

— Изповедник — довърши изречението му той. Настроението му помръкна.

Зед плъзна поглед от едната наведена глава към другата.

— Значи най-накрая си му казала.

Калан кимна.

— Преди няколко дни.

— Само преди няколко дни — повтори Зед, сумтейки, след това, без да каже нищо повече, хапна още малко гозба, като от време на време подозрително поглеждаше към тях.

— Как един старейшина би се осмелил да посегне на Изповедник?

— Ами — каза Ричард, — това стана, когато разбрахме какво може да направи нощният камък. Точно преди да ни провъзгласят за Кални.

— Провъзгласили са ви за Кални? Защо? — очите на Зед се разшириха. — Ти си си избрал жена!

— Ами… не! — Ричард извади от ризата си кожената връв и показа на Зед свирката на Пилето. — Склониха да ми дадат това.

Зед хвърли бегъл поглед на свирката.

— Защо биха се съгласили ти да не… И защо са ви провъзгласили за Кални?

— Защото ги помолихме. Трябваше. Това беше единственият начин да ги накараме да свикат Съвещанието по наше желание.

— Какво! Свикали са Съвещание заради вас?

— Да. Това стана точно преди да дойде Мрачният Рал.

— Какво? — изпищя отново Зед, като този път скочи на крака. — Мрачният Рал е бил там? Нали ви казах; стойте настрана от него!

Ричард вдигна поглед.

— Ние всъщност не го бяхме канили.

— Той изби много от тях — каза Калан тихо, все още без да вдига поглед от чинията си, докато дъвчеше бавно.

Зед се загледа в горната част на главата й, след това отново се отпусна на мястото си.

— Съжалявам — каза тихо. — И какво ви казаха духовете на предците?

Ричард сви рамене.

— Че трябва да посетим една вещица.

— Вещица! — Зед присви очи. — Каква вещица? Къде?

— Шота. В Агаден.

Зед подскочи и без малко да изпусне чинията си, вятърът изсвистя през разкривените му стиснати зъби, когато си пое дълбоко въздух. — Шота! — той се огледа, сякаш някой можеше да го чуе. Сниши глас, прошепвайки дрезгаво на Калан, като се наклони към нея. — По дяволите! Какво те е прихванало да го водиш в Агаден! Нали си се клела да го защитаваш!

— Повярвай ми — каза тя, поглеждайки го с едно око. — Не исках да го правя.

— Трябваше — каза Ричард, като се опитваше да я защити.

Зед го погледна.

— Защо?

— За да разберем къде е кутията. Което и направихме, Шота ни каза.

— Шота ви каза — изимитира го Зед и се намръщи. — И какво още ви каза? Шота никога не казва нещо, което искаш да знаеш, без да прибави и нещо, което не искаш.

Калан погледна косо Ричард. Той не отвърна на погледа й.

— Нищо. Не ни каза нищо друго — той задържа погледа на Зед в своя, без да свежда очи. — Каза ни, че Кралица Милена в Тамаранг притежава последната кутия на Орден. Каза ни го, защото нейният живот също зависи от това.

Ричард гледаше втренчения в него Зед. Съмняваше се, че старият му приятел му вярва, но не искаше да му каже другото нещо, което Шота му бе казала. Та можеше ли да каже на Зед, че един или двама от тях можеха да станат предатели? Че Зед ще използва срещу него магьоснически огън, че Калан ще го докосне със силата си? Страхуваше се, че всичко това може да се случи; в крайна сметка нали той знае за Книгата. Не те.

— Зед — каза меко той, — ти ми каза, че от мен искаш да намеря начин да стигнем в Средната земя и че стъпим ли веднъж тук, ти имаш план. Но след като онова нещо от отвъдния свят те удари и ти изпадна в безсъзнание, не знаехме кога и дали ще се събудиш. Нямах представа какво да правя, нито какъв е планът ти. Зимата наближава. Трябва да спрем Мрачния Рал.

Той продължи, а гласът му стана по-твърд.

— Правех най-доброто, на каквото съм способен, в твое отсъствие. Безброй пъти бяхме близо до смъртта. Трябваше да се опитам да намеря кутията. Калан ми помагаше и двамата открихме къде е. Цената, която платихме за това, беше висока и за двама ни. Ако онова, което съм направил, не ти харесва, то тогава си прибирай обратно шибания Меч на истината, вече почва да ми идва до гуша от него! От всичко!

Той захвърли чинията си на земята и се изгуби в тъмното, сядайки с гръб към тях, в гърлото му се надигаше буца. Тъмните дървета се замъглиха пред погледа му. Изненада се колко бързо избухна гневът му, как го обзе изцяло за броени мигове. Толкова бе мечтал да види Зед, а сега, когато той беше тук, му се ядоса. Остави яростта си да пламне и я зачака да се успокои от само себе си.

Зед и Калан се спогледаха.

— Да — тихо й каза той, — виждам, че наистина си му казала. — Той остави чинията си на земята, изправи се и я потупа по рамото. — Съжалявам, скъпа моя.

Ричард усети ръката на Зед на рамото си, но не помръдна.

— Съжалявам, момчето ми. Предполагам, че си имал трудни мигове.

Ричард кимна и се вгледа в тъмнината.

— Убих човек с меча. С магията.

Зед изчака малко, преди да отговори.

— Ами аз те познавам, сигурен съм, че наистина е трябвало да го направиш.

— Не — болезнено прошепна Ричард. — Не трябваше. Мислех си, че защитавам Калан, живота й. Не знаех, че е Изповедник, че не й е нужна помощ. Но наистина исках да го направя. И наистина изпитах удоволствие от това.

— Само така ти се е сторило. Било е от магията.

— Не съм сигурен. Не съм сигурен какво става с мен.

— Ричард, прости ми, че думите ми прозвучаха така, сякаш съм ти ядосан за нещо. На себе си съм ядосан. Ти си се справил добре. Аз се провалих.

— Какво искаш да кажеш?

Зед го потупа по рамото.

— Ела да седнеш. Ще ви разкажа какво се случи. — Върнаха се при огъня, Калан изглеждаше самотна, когато ги погледна и двамата. Ричард отново седна до нея и леко й се усмихна, тя отвърна на усмивката му с усмивка.

Зед взе чинията си, погледна я строго и отново я остави на земята.

— Страхувам се, че сериозно сме го загазили — тихо каза той.

В главата на Ричард изведнъж изплува една саркастична забележка, но той я преглътна и наместо това попита:

— Защо, какво става? Как върви планът ти?

— Моят план — усмихна се накриво Зед, сви колена нагоре и ги обви с полите на дрехата си като в малка палатка. — Планът ми бе да спра Мрачния Рал, без да се наложи да се занимавам с него и без вие двамата да изпадате в критични ситуации. Планът ми беше вие двамата да стоите настрани, докато аз се справя с това. Сега изглежда, че вашите планове са единствените, които можем да следваме в момента. Не съм ви казал всичко, което трябва да се знае за кутиите на Орден, защото не бяхте вие, които трябваше да го научавате. Не ви влизаше в работата; единствено аз трябваше да го знам. — погледна ги един по един, в очите му за миг проблесна гневна искра, която бързо загасна. — Но предполагам, че това вече е без значение.

— Какво беше онова, което не трябваше да знаем? — намусено попита Калан, собственият й гняв също се разбунтува леко. На нея очевидно не й се нравеше повече отколкото на Ричард да бъде в опасност, без изобщо да предполага.

— Ами нали разбирате — каза Зед, — трите кутии действат точно както ви казах, всяка със собственото си предназначение, но трябва да знаете коя да отворите. Това е, което знам. Всичко е написано в една книга, наречена Книгата на преброените сенки. Книгата на преброените сенки представлява книга с указания за използването на кутиите. Аз съм нейният пазител.

Ричард замръзна. Почувства как зъбът напира да изхвръкне изпод ризата му. Не можеше да помръдне, едва дишаше.

— Ти знаеш коя кутия коя е? — попита Калан. — Знаеш коя трябва да отвори той?

— Не. Аз съм само пазителят. Тази информация се съдържа в книгата. Но аз никога не съм я чел. Не знам коя кутия коя е, нито пък как може да се разбере това. Ако бях отворил книгата, рискувах да разпилея цялото съдържащо се в нея знание. Тя не бива да бъде отваряна; това може да бъде много опасно. Така че никога не съм го правил. Аз съм пазител на много книги, тази е само една от тях, но много важна.

Ричард осъзна, че очите му са широко отворени и примигна няколко пъти, за да ги върне в нормалното им положение. Почти целият му живот беше преминал в очакване на деня, в който ще се срещне с пазителя на книгата, а това през цялото време е бил Зед. Ударът беше толкова силен, че той още не можеше да помръдне.

— Къде беше тя? — попита Калан. — Какво се е случило?

— Беше в моята Кула. В Магьосническата кула. В Ейдиндрил.

— Ходил си в Ейдиндрил? — попита Калан разтревожено. — Как е там? Безопасно ли е?

Зед отмести поглед.

— Ейдиндрил е паднал.

Калан посегна с ръка към устата си; очите й се напълниха със сълзи.

— Не.

Зед кимна.

— Страхувам се, че е така — той посегна към полите си. — Нещата не се развиват добре за тях. Поне дадох на нашествениците материал за размисъл — добави едва чуто той.

— Капитан Рифкин? Лейтенантите Делис и Милър? Охраната?

Зед не повдигна очи от земята и клатеше глава, докато тя изреждаше имена едно след друго. Калан сложи ръце върху гърдите си, задиша учестено и захапа устната си. Които и да бяха тези мъже, тя изглеждаше доста обезпокоена от новините.

Ричард си помисли, че може да прикрие собствената си изненада, като каже нещо.

— Каква е тази Магьосническа кула?

— Това е едно убежище, място, където магьосниците пазят много важни магически предмети, като книгите с предсказанията и още по-важни книги — магически или такива с указания, като Книгата на преброените сенки. Някои от тези книги се използват за обучението на новите магьосници, някои са за справки, а някои се използват като оръжия. Там се пазят и други магически неща, като Меча на истината, в периода между двама Търсачи. Кулата е запечатана с магия; там не може да влиза никой друг освен магьосник. Но някой е влязъл. Как е успял, без да бъде убит, това главата ми не го побира. Сигурно е бил Мрачният Рал. Книгата сигурно е у него.

— Може да не е бил Мрачният Рал — успя да каже Ричард, гърбът му беше твърд като дъска.

Зед присви очи.

— Ако не е бил Мрачният Рал, тогава трябва да е някой крадец. Много умен крадец, но въпреки това крадец.

Ричард преглътна с пресъхналата си уста.

— Зед… аз… Мислиш ли, че тази книга, Книгата на преброените сенки, може да ни каже как можем да спрем Рал? Как да му попречим да пусне кутиите в действие? — Зед повдигна кокалестите си рамене.

— Както ти казах, никога не съм я отгръщал. Но доколкото мога да съдя по други книги с указания, тя може да е от помощ само на онзи, у когото са кутиите; направена е така, че да помогне за задействането на магията, а не да помага на друг да я възпрепятства. По всяка вероятност не би могла да ни помогне. Планът ми беше просто да взема книгата и да я унищожа, за да попреча на Рал да използва информацията, която се съдържа в нея. Това, че книгата е загубена за нас, не ни оставя друга възможност; трябва да открием последната кутия.

— Но без книгата Рал може ли да отвори кутиите? — попита Калан.

— Може със знанията, които има. Но въпреки това няма да знае коя.

— Значи със или без книгата, той въпреки всичко ще отвори кутията — каза Ричард. — Трябва да го направи. В противен случай ще умре. Няма какво да губи. Дори ти да беше намерил книгата, той пак щеше да отвори кутията — в крайна сметка има някакъв шанс да направи правилен избор.

— Но ако книгата е у него, тогава ще знае коя кутия да отвори. Надявах се, ако не успеем да открием последната кутия, поне да унищожим книгата и да я държим настрана от Рал, така поне ни остава някаква възможност. Възможността да направи правилен избор — правилен за нас — лицето на Зед придоби горчиво изражение. — Бих дал всичко за да унищожа тази книга.

Калан постави ръка на рамото на Ричард; той почти подскочи.

— Тогава Ричард е постъпил като истински Търсач; открил е къде се намира кутията. Тя е у Кралица Милена — тя му се усмихна успокоително. — Търсачът добре си е свършил работата.

В главата му бучеше и не можеше да отвърне на усмивката й както подобава.

Зед прокара палеца и показалеца си едновременно по двете страни на голобрадото си лице.

— И как предлагаш да й я вземем? Да знаеш е едно, да я вземеш съвсем друго.

Калан широко се усмихна на Зед.

— Кралица Милена е тази, на която онази змия в сребристи одежди се продаде. Очаква го една неприятна среща с Майката Изповедник.

— Гилер? Кралица Милена е тази, при която е отишъл Гилер? — бръчките по челото на Зед станаха още по-дълбоки, след като той се намръщи. — Мисля, че той ще се изненада да ме види отново.

Тя се намуси.

— Остави тази работа на мен. Той е мой магьосник. Аз ще се заема с него.

Очите на Ричард поглеждаха ту към единия, ту към другия. Изведнъж се почувства не на място. Великият магьосник и Майката Изповедник обсъждаха как ще се разправят с един продажен магьосник, сякаш си говореха за плевели, които трябва да се изкоренят от градината. Той се сети за баща си, за разказа му как е взел книгата — за да предотврати възможността тя да попадне в алчни ръце. В ръцете на Мрачния Рал. Започна да говори, без да мисли.

— Може би е имал основателна причина да направи подобно нещо.

Те едновременно извърнаха глави и го погледнаха така, сякаш бяха забравили, че и той е там.

— Основателна причина? — озъби се Калан. — Алчността беше неговата основателна причина. Той ме напусна и ме остави на четворките.

— Понякога хората правят разни неща, които не са такива каквито изглеждат. — Ричард я погледна безстрастно. — Може би си е мислел, че кутията е по-важна.

Калан толкова се изненада, че не можа да каже нито дума.

Зед се намръщи, бялата му коса му придаваше дивашки вид на фона на пламтящия огън.

— Може би имаш право. Възможно е Гилер да е знаел, че кутията е у Кралицата и да е искал да я пази. Той със сигурно е знаел за какво служат кутиите — той се усмихна на Ричард с иронична усмивка. — Може би Търсачът отваря пред нас нова перспектива. Може би имаме съмишленик в Тамаранг.

— А може и да нямаме.

— Зед — каза Ричард, — вчера бяхме в един град, наречен Градът на дърварите.

Зед кимна.

— Видях го. Видях и други градове, опустошени като него.

Ричард се наведе напред.

— Не са го направили войници от Западната земя, нали? Невъзможно е. Казах на Майкъл да свика армията, за да защитава Западната земя. Не съм му казвал да напада когото и да било. Най-малкото беззащитни хора. Не може да са били войници от Западната земя; те не биха го направили.

— Така е, не е бил никой от Западната земя.

— Кой тогава?

— Били са хората на Рал, по негова заповед.

— Това не ми се връзва — каза Калан. — Градът е бил верен на Д’Хара. Там е имало части на Националната армия на мира, които са били избити до крак.

— Това е истинската причина да го направи.

И двамата го погледнаха учудено.

— Това изобщо не звучи логично — каза Калан.

— Първото правило на магьосника.

Ричард се намръщи.

— Какво?

— Първото правило на магьосника: хората са глупави. — Ричард и Калан се намръщиха още повече. — Хората са глупави; получил правилната мотивация, всеки би повярвал почти на всичко. Тъй като хората са глупави, те биха повярвали на една лъжа, защото искат да повярват в истинността й или защото се страхуват, че може да е истина. Главите на хората са пълни със знания, с факти, с вяра, повечето от които лъжливи, макар те да си мислят, че всички са истински. Хората са глупави; те рядко различават лъжата от истината и въпреки това са уверени, че го правят, така че става още по-лесно да ги излъжеш. Поради първото правило на магьосника Старите магьосници създадоха Изповедниците и Търсачите като средства, които помагат да се установи истината, когато истината е достатъчно важна. Рал познава Правилата на магьосника. Той използва първото от тях. Хората имат нужда от враг, за да си създадат чувство за цел. Лесно е да ръководиш хората, когато те имат чувство за цел. Целта е несравнимо по-важно нещо от истината. Всъщност истината няма нищо общо с това. Мрачният Рал им осигурява враг, различен от себе си, дава им чувство за цел. Хората са глупави; искат да повярват на нещо и го правят.

— Но това са собствените му хора — възпротиви се Калан. — Той е избивал поддръжниците си.

— Както ще забележиш, не всички хора са били убити; някои са били изнасилени, измъчвани, но оставени живи, за да могат да избягат, да разпространяват новината. Можеш да забележиш още и че нито един от войниците не е бил оставен жив, та да опровергае разказите. Че това не е истината, няма никакво значение, а онези, които чуят разказите, ще им повярват, защото това им дава чувство за цел, снабдява ги с враг, срещу когото да се обединят. Оцелелите ще разпространят слуха светкавично. Макар Рал да е унищожил няколко града, които са му били верни и неколцина от войниците си, той е спечелил на своя страна много повече градове, стократно повече. Още повече хора ще се съберат около него и ще се обявят в негова подкрепа, защото той им е казал, че иска да ги защити от врага им. Истината трудно се продава; тя не ти дава чувство за цел. Тя е просто истина.

Ричард се изправи назад леко замаян.

— Но това не е възможно. Как е успял Рал да подлъже така хората? Как са могли да му повярват всички?

Зед го погледна строго.

— Ти знаеше повече от тях, знаеше, че не са войници от Западната земя, и въпреки това дори ти се усъмни. Страхуваше се, че може да се окаже вярно. Да се страхуваш нещо да не се окаже вярно означава да приемеш вероятността. Приемането на вероятността е първата стъпка към това да повярваш. Ти поне си достатъчно умен, за да си задаваш въпроси. Помисли си колко лесно е да повярват хората, които не задават въпроси, които дори не знаят как се задават въпроси. За повечето хора не истината е от значение, а мотивът. Рал е интелигентен; той им предоставя мотив — очите му заблестяха преднамерено. — Затова се нарича Първото правило на магьосника — защото е най-важното. Запомни това.

— А онези, които са убивали, те са знаели. Това е убийство. Как са могли да го направят?

Зед сви рамене.

— Чувство за цел. Направили са го заради мотива.

— Но това е против природата. Убийството е против природата.

Магьосникът се усмихна.

— Убийството е природен закон, законът на живите същества.

Ричард знаеше, че Зед го подмамва — това беше неговият начин да те въвлече в нещо — като направи някакво скандално изявление, — но кръвта се качи в главата му и не можа да се въздържи да не изпротестира.

— Само на част от природата. На хищниците. И то само заради оцеляването. Погледни онези дървета, те дори не могат да си помислят да убиват.

— Убийството е закон за всички същества, за цялата природа — повтори Зед. — Всяко живо същество е убиец.

Ричард погледна към Калан за подкрепа.

— Не ме гледай — каза тя. — Отдавна съм се научила да не споря с магьосниците.

Ричард вдигна глава към огромния красив бор, разперил клони над главите им, осветяван от пламъците на огъня. През мисълта му проблесна разбиращо пламъче. Видя клоните, протегнати настрани със смъртно намерение в дългогодишна битка за светлина със съседните дървета, растящи в сянката му. Неговият успех би осигурил бъдеще на наследниците му, мнозина от които също ще изсъхнат в сянката на родителя. Няколко съседи в непосредствена близост до огромния бор бяха съсухрени и слаби, всички те негови жертви. Беше вярно: в природата всеки успех се постигаше с убийство.

Зед наблюдаваше очите на Ричард. Това беше урок, по този начин старецът обучаваше Ричард още от малък.

— Научи ли нещо ново, момчето ми?

Ричард кимна.

— Живот за най-силните. Никакво съчувствие за слабите, нищо друго освен възхищение от силата на победителя.

— Но хората не мислят така — каза Калан, не можейки да се въздържи.

Зед се усмихна дяволито.

— Нима? — той посочи едно ниско, съсухрено дърво близо до тях. — Погледни това дърво, скъпа моя — той посочи огромния бор. — А също и това. Кажи ми кое ти харесва повече.

— Това — каза тя, посочвайки бора. — Чудесно е.

— Нали виждаш? И хората разсъждават така. Красиво е, казваш. Ти избра дървото, което убива, не другото, убитото — Зед се усмихна триумфално. — Законът на природата.

Калан скръсти ръце.

— Знаех си, че е по-добре да си държа езика зад зъбите.

— Можеш да държиш устата си затворена, ако искаш, но не затваряй мисълта си. За да победим Мрачния Рал, трябва да разберем как мисли той, така ще знаем как да го унищожим.

— Ето как е завладял толкова огромна територия — каза Ричард, потупвайки с пръст дръжката на меча си. — Оставя другите да свършат работата вместо него, като само им дава мотив; тогава единствената му грижа е да преследва кутиите. Няма кой да му пречи.

Зед кимна.

— Той оставя Първото правило на магьосника да свърши вместо него по-голямата част от работата. Това усложнява неимоверно работата ни. Той печели хората на своя страна, защото те не се интересуват от истината; изпълняват заповедите му, вярват в очевидното и се борят на живот и смърт за него, независимо колко фалшиво е то.

Ричард се изправи бавно и впери поглед в нощта.

— През цялото време си мислех, че се борим със злото. Злото се е разпростряло, разбесняло се е навсякъде. Но това не е всичко. Онова, срещу което ние излизаме, прилича повече на чумна епидемия. Чумна епидемия, която заразява глупци.

— Правилно си разбрал, момчето ми. Чумна епидемия, която заразява глупци.

— Управлявана от Мрачния Рал — отбеляза Калан.

Зед я погледна крадешком за миг.

— Ако някой изкопае дупка и тя се запълни с дъждовна вода, кой е виновен? Вината на дъжда ли е? Или на човека, който е изкопал дупката? На Мрачния Рал ли е вината или на онези, които копаят дупките и му позволяват да ги пълни с дъжд?

— Може би и на двамата — каза Калан. — Това ни осигурява много врагове.

Зед вдигна пръст.

— И то много опасни. Глупаците, които не могат да видят истината, са смъртоносни. Като Изповедник ти сигурно вече си разбрала това, а? — Тя кимна. — Те не винаги правят онова, което си мислиш, че ще направят, и могат да те издебнат, когато си свалил гарда. Хора, за които си мислиш, че няма да ти създадат проблеми, могат бързо да те унищожат.

— Това не променя нищо — каза Калан. — Ако Рал се сдобие с всичките кутии и отвори правилната, той е този, който ще избие всички ни. Той все още е главата на змията; все още е необходимо да премахнем именно тази глава.

Зед сви рамене.

— Имаш право. Но за да имаме шанс да убием тази змия, трябва да останем живи, а има множество малки змийчета, които ще се опитват първи да ни унищожат.

— Този урок вече го научихме — каза Ричард. — Но както казва Калан, това не променя нещата. Все още трябва да вземем кутията, за да убием Рал — той седна на мястото си до нея.

Лицето на Зед стана абсолютно сериозно.

— Помнете едно: Мрачният Рал може да убие теб — той насочи кокалестия си пръст към Ричард, после към Калан, — и теб — после към себе си, — и мен с лекота.

Ричард се дръпна малко назад.

— Тогава защо не го прави?

Зед повдигна вежда.

— Когато влезеш в една стая, ти убиваш ли всички мухи в нея? Не. Просто ги пренебрегваш. Те не заслужават вниманието ти. До момента, в който започнат да хапят. Тогава ги смазваш — той се наведе към двамата. — Ние скоро ще започнем да хапем.

Ричард и Калан се спогледаха косо.

— Първото правило на магьосника — Ричард усети как по врата му се стича ручейче пот. — Ще го запомня.

— И не го повтаряй пред никой — предупреди го магьосникът. — Правилата на магьосника трябва да се знаят единствено от магьосниците. Правилата на магьосника могат да ти се сторят цинични или тривиални, но ако знаеш как да ги използваш, те се превръщат в мощни оръжия. Истината е власт. Казвам го на вас двамата, защото съм главата на магьосниците и мисля, че е важно да го разберете. Трябва да знаете какво прави Рал, защото ние сме тримата, които трябва да го спрат.

Ричард и Калан кимнаха, че обещават.

— Късно е — прозя се Зед. — Пътувах доста, за да ви настигна. По-късно ще поговорим още.

Ричард скочи.

— Аз ще взема първия пост. — Той искаше да свърши още нещо, и то преди да е станало твърде късно. — Използвай одеялата ми, Зед.

— Дадено. Аз ще съм втори. — Втори пост от три беше най-неприятното нещо: така сънят се разделя на две. Калан запротестира. — Аз имам думата преди теб, скъпа моя.

Ричард посочи към изпъкналата скала, където щеше да застане, след като огледаше околността, и потъна в мрака. В главата му се блъскаха хиляди мисли, но една доминираше над всички останали. Нощта беше спокойна и студена, макар и не неприятно студена. Остави пелерината си разтворена, докато подбираше пътя си през дърветата, отправил се решително в определена посока. Нощни същества си подвикваха едно на друго, но той почти не ги забелязваше. На един дъх се изкатери върху голям камък и се вгледа зад себе си през пролуките в дърветата, наблюдавайки огъня, изчака, докато другите двама се увият в одеялата си; тогава се смъкна от камъка и продължи към звука на падаща вода.

На брега на реката той порови, докато намери един клон, достатъчно голям за целта му. Ричард си спомни думите на Зед, че трябва да има смелостта да направи необходимото за целта им, че трябва да е готов да убие всеки от тях, ако се стигне до там. Ричард познаваше Зед и знаеше, че това не са просто приказки — той наистина мислеше онова, което казваше. Ричард знаеше, че Зед е способен да го убие, а което беше по-важно — да убие Калан.

Той свали от врата си кожената връзка. Взе в ръка зъба и почувства тежестта му, загледа го на фона на лунната светлина и се замисли за баща си. Зъбът беше единственият начин да докаже на Зед, че баща му не е крадец, че е взел книгата, за да я държи далеч от Мрачния Рал. Ричард толкова искаше Зед да разбере, че баща му е герой, че е дал живота си, за да спре Рал, и е умрял като герой в защита на всички тях. Искаше баща му да бъде запомнен с онова, което е направил. Искаше да каже на Зед.

Но не можеше.

Магьосникът искаше да унищожи Книгата на преброените сенки. Сега Ричард беше тази книга. Шота го беше предупредила, че Зед ще използва срещу него магьоснически огън, но че Ричард ще има шанс да го победи. Може би това искаше да каже Шота. За да унищожи книгата, Зед трябваше да убие Ричард. На Ричард не му пукаше за себе си, той нямаше нищо, заради което да живее; вече не се интересуваше дали ще умре.

Но живо го интересуваше дали Калан ще умре. Ако Зед разбере, че книгата е вътре в Ричард, той щеше да го накара да му каже какво пише в нея, а след това щеше да научи, че за да разбере дали това е истинската книга, Рал трябва да използва Изповедник. Съществуваше само един жив Изповедник. Калан. Ако Зед знаеше това, той щеше да я убие, за да попречи на Рал да се добере до знанието.

Ричард не можеше да си позволи да даде възможност на Зед да узнае, да убие Калан.

Той увърза връвта около парчето дърво и пъхна зъба в една цепнатина, натискайки го добре, така че да не може да изскочи. Ричард искаше да изпрати зъба колкото се може по-далеч от себе си.

— Прости ми, татко — прошепна той.

Хвърли с всичка сила пръчката. Видя как тя се изви във въздуха и се пльосна в тъмната вода някъде далеч. На лунната светлина успя да види как отскача от повърхността. Стоеше и гледаше как течението я отнася, а в гърлото му заседна буца. Без зъба Ричард се почувства гол.

Когато вече не се виждаше нищо, той се обърна към бивака им, мисълта му беше замъглена. Почувства се празен. Седна на изпъкналия камък, където им бе казал, че ще бъде, и започна да наблюдава бивака под себе си.

Мразеше това. Мразеше, когато се налага да лъже Зед, да усеща, че не може да му има доверие. Какво щеше да стане с него, ако повече не можеше да има доверие на най-стария си приятел? Ръката на Рал се протягаше към него от разстояние и го караше да прави неща, които не желаеше.

Щом всичко това свършеше и Калан беше в безопасност и ако Ричард останеше жив, той щеше да може да се върне у дома.

Някъде към средата на поста той изведнъж отново почувства онова нещо, което ги преследваше. Не можа да види очите му, но ги почувства. Стоеше на хълма от другата страна на бивака. При мисълта, че някой го наблюдава, по тялото му преминаха ледени тръпки.

Един далечен шум го накара да седне изправен. Ръмжене, грухтене, последвано от скимтене. Отново тишина. Нещо умря. Очите на Ричард бяха широко отворени, опитваше се да прозре в тъмнината, но единственото, което видя, беше мрак. Онова, което ги преследваше, уби нещо. Или падна убито. Почувства странна тревога за него. Откакто ги следваше, нито веднъж не се бе опитало да им причини зло. Това, разбира се, не означаваше нищо. Може би просто изчакваше да му дойде времето. Въпреки това по някаква причина Ричард си мислеше, че то не иска да им причини нищо лошо.

Отново почувства очите. Усмихна се; все още беше живо. Изпита желание да го последва, да разбере какво е, но отхвърли тази идея. Не му беше времето. Това беше същество на мрака. По-добре да се срещнат, когато само пожелае.

Още веднъж по време на поста си той чу нещо да умира. Този път по-наблизо.

Без да се налага Ричард да го буди, Зед се появи за своята смяна, изглеждаше свеж и отпочинал, ядеше парче изсушено месо. Приближи се и седна до него, като му предложи да хапне и той. Ричард отказа.

— Зед, какво стана с Чейс, добре ли е?

— Да, добре е. Доколкото знам, се е върнал, за да изпълни поръчението ти.

— Чудесно. Радвам се, че е добре. — Ричард скочи от скалата, готов да подремне.

— Ричард, какво ти каза Шота?

На слабата лунна светлина Ричард се вгледа в лицето на приятеля си.

— Онова, което ми каза Шота, касае само мен. То не е предназначено за другите — нотките в собствения му глас го изненадаха. — И така ще си остане.

Загледан в Ричард, Зед отхапа.

— Мечът има много гняв в себе си. Виждам, че имаш трудности с контролирането му.

— Добре де, добре. Ще ти кажа едно нещо, което Шота ми каза. Каза, че трябва да поговоря с теб за Самюъл!

— Самюъл?

Ричард стисна зъби и се наведе напред.

— Моят предшественик!

— О, този Самюъл.

— Да, този Самюъл. Би ли ми обяснил? Би ли ми казал по какъв начин ще свърша аз? Или имаше намерение да го държиш в тайна, докато престана да върша работата на магьосниците и трябва да предам меча на някой друг глупак! — Зед наблюдаваше спокойно как Ричард се пали все повече и повече. Той сграбчи Зед за робата му и приближи лицето му до своето. — Първото правило на магьосника! Така ли магьосниците избират този, на когото да дадат меча? Просто намират някой достатъчно глупав, който не е добре ориентиран, и ето ти! Нов Търсач! Има ли още дребни нещица, които си забравил да ми кажеш? Още дребни неприятни нещица, които трябва да знам!

Ричард пусна дрехата му, блъскайки го назад. Трябваше да положи усилия, за да не извади меча. Гърдите му се повдигаха от гняв. Зед го наблюдаваше спокойно.

— Наистина съжалявам, момчето ми — прошепна той, — че те е наранила по този начин.

Ричард го погледна, всичко, което се беше стоварило на главата му, което беше предизвикало гнева му, всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Той избухна в сълзи, отпусна се в ръцете на Зед и го прегърна. Заплака неудържимо, неспособен да се овладее.

— Зед, искам просто да си отида у дома.

Зед го подържа, потупа го леко по гърба и каза нежно:

— Знам, Ричард, знам.

— Ще ми се да те бях послушал. Но не мога да направя нищо. Не мога да си заповядам да не чувствам това, колкото и да опитвам. Чувствам се така, като че ли потъвам и не мога да си поема въздух. Искам този кошмар да свърши. Мразя Средната земя. Мразя магията. Искам само да се прибера у дома. Зед, искам да се отърва от този меч и магията му. Никога повече не искам и да чувам за магия.

Зед го държеше в обятията си и го остави да се наплаче.

— Нищо на този свят не се постига лесно.

— Може би нямаше да е толкова зле, ако Калан ме мразеше или нещо такова, но аз знам, че и тя ме обича. Магията. Магията ни разделя.

— Повярвай ми, Ричард, знам как се чувстваш.

Ричард се отпусна на земята, облегна се на скалата и отново заплака. Зед седна до него.

— Какво ще стане с мен?

— Ще продължиш напред. Нищо друго не ти остава.

— Не искам да продължавам. А Самюъл? В това ли ще се превърна и аз?

Зед поклати глава.

— Съжалявам, Ричард. Не знам. Дадох ти меча против волята си, защото трябваше да го направя заради всички други. Магията на Меча на истината прави подобни неща с Търсача накрая. Пророчествата казват, че онзи, който наистина управлява магията на меча, ще накара острието да се превърне в бяло. Той няма да бъде сполетян от подобна съдба. Но не знам как се прави това. Дори не знам какво означава. Нямах смелостта да ти го кажа. Съжалявам. Ако искаш, можеш да ме убиеш заради онова, което ти причиних. Само първо ми обещай, че ще се опиташ да попречиш на Мрачния Рал.

Ричард горчиво се изсмя през сълзи.

— Да те убия. Шегуваш се. Ти си единственият, когото ми е позволено до обичам. Как бих могъл да го сторя? По-скоро бих убил себе си.

— Не говори така — прошепна Зед. — Ричард, знам какво чувстваш към магията. Аз също избягах от нея. Понякога те връхлетяват събития, с които трябва да се справяш. Ти си единственото, което ми остана. Тръгнах след книгата, защото не исках да те излагам на опасност. Бих направил всичко, за да ти спестя болката. Но това не мога да ти спестя. Трябва да спрем Мрачния Рал не само заради себе си, а заради всички останали, които нямат друг шанс.

Ричард изтри очите си.

— Знам. Няма да се предавам, докато не свършим. Обещавам. После вероятно ще оставя меча, преди да е станало твърде късно.

— Иди да поспиш. С всеки ден нещата ще се подобряват по малко за теб. Ако това може да ти бъде утеха, макар да знам защо Търсачите свършват като Самюъл, наистина не вярвам, че това ще бъде твоят край. Но ако се случи, то няма да е за кратко, следователно това може само да означава, че си победил Мрачния Рал и всички останали народи са в безопасност. Знай, че ако това се случи, аз винаги ще се грижа за теб. Ако спрем Рал, може би ще успеем да открием тайната на това как да превърнеш острието в бяло.

Ричард кимна и се изправи на крака, като се загърна в пелерината си.

— Благодаря ти, приятелю. Съжалявам, че се държах с теб толкова грубо. Не знам какво ми става. Може би добрите духове са ме изоставили. Съжалявам, че не мога да ти кажа какво ми каза Шота. И, Зед, бъди нащрек тази нощ. Има нещо ей там. Следи ни от дни. Не знам какво е, нямах време да му поставя капан. Не смятам, че ни мисли злото, но в Средната земя човек никога не знае.

— Ще внимавам.

Ричард тръгна да се отдалечава. Зед го повика. Той спря и се обърна.

— Можеш само да си щастлив, че тя те обича толкова много. Ако не беше така, досега да те е докоснала.

Ричард остана загледан в него цяла минута.

— Страхувам се, че в известен смисъл го е направила.

Калан си проправи път в тъмното между дърветата и камъните и намери Зед седнал със скръстени крака на един камък, да я наблюдава как се приближава.

— Щях да дойда да те събудя, когато стане време — каза той.

Тя се приближи и седна до него, притискайки пелерината до себе си.

— Знам, но не мога да заспя и дойдох да поседя с теб.

— Донесе ли нещо за ядене?

Тя бръкна под пелерината си и извади малък вързоп.

— Ето — усмихна се тя. — Малко заешко и сухари.

Докато Зед потриваше ръце и се залавяше направо с яденето, тя се огледа в нощта, мислейки как да му зададе въпроса, заради който беше дошла. Не му отне много време да привърши със закуската.

— Чудесно, скъпа моя, чудесно. Това ли е всичко?

Калан се засмя.

— Донесох и малко боровинки. — Тя извади едно вързопче. — Помислих си, че може би ще искаш нещо сладко. Може ли и аз да си взема?

Той я изгледа от главата до петите.

— Виждам, че не си много едра, едва ли можеш да изядеш кой знае колко.

Тя отново се засмя и изсипа шепа боровинки в ръцете на Зед.

— Мисля, че знам защо Ричард е толкова добър в намирането на храна. Израснал покрай теб, той просто трябва да е добър, иначе ще гладува.

— Никога не бих допуснал да гладува — възпротиви се Зед. — Прекалено много го обичам.

— Знам. Аз също.

Той задъвка боровинките.

— Искам да ти благодаря, че удържа на думата си.

— На думата си?

Зед я погледна крадешком, докато протягаше ръка към вързопа и същевременно не преставаше да лапа боровинки една по една.

— Да не го докосваш, да не използваш силата си върху него.

— О — тя отново се вгледа в нощта, събирайки кураж. — Зед, ти си единственият останал магьосник освен Гилер. Аз съм последният Изповедник. Ти си живял в Средната земя, живял си в Ейдиндрил. Ти си единственият, който знае какво означава това да си Изповедник. Опитах се да обясня на Ричард, но мисля, че никой друг освен друг Изповедник или пък магьосник не може да го разбере истински.

Зед я потупа по ръката.

— Може би си права.

— Аз си нямам никой. Не мога да си имам никой. Нямаш представа какво означава това. Моля те, Зед — веждите й се съединиха. — Моля те, можеш ли да използваш магията си, за да премахнеш това от мен? Можеш ли да премахнеш магията на Изповедника от мен, да ме оставиш да живея като нормална жена?

Почувства се така, сякаш виси на косъм над огромна, тъмна, бездънна бездна. Гърчеше се на края на косъма, загледана в очите му.

Главата му се сведе. Не вдигна поглед.

— Има един-единствен начин да те освободя от силата ти, Майко Изповедник.

Сърцето й скочи в гърлото.

— Как?

Очите му се спряха на нейните. Бяха изпълнени с болка.

— Мога да те убия.

Тя почувства как косъмът се скъса. Положи всички усилия лицето й да остане спокойно, лице на Изповедник, докато усещаше как потъва в нищото под нея.

— Благодаря ти, магьоснико Зорандер, че изслуша молбата ми. Всъщност не се надявах особено да има някакъв изход, просто си помислих, че мога да те попитам. Ценя високо честността ти. А сега е по-добре да отидеш да поспиш.

Той кимна.

— Най-напред трябва да ми кажеш какво каза Шота.

Тя задържа изражението на лицето си.

— Попитай Търсача. Тя говори само с него; аз през цялото време бях покрита със змии.

— Змии — Зед повдигна вежда. — Шота сигурно те е харесала. Виждал съм я да прави къде по-лоши неща.

Калан задържа погледа му.

— Тя ми направи и нещо по-лошо.

— Попитах Ричард. Не иска да ми каже. Трябва да го направиш ти.

— Искаш от мен да застана на пътя между двама приятели? Молиш ме да изневеря на доверието му? Не, благодаря.

— Ричард е умен, може би най-умният Търсач, който някога съм виждал, но знае много малко за Средната земя. Видял е само малка частичка от нея. В някакъв смисъл това е най-добрата му защита и най-силното му предимство. Той откри къде е последната кутия, като отиде при Шота. Нито един Търсач, живеещ в Средната земя, не би направил подобно нещо. Ти си прекарала целия си живот тук, познаваш много от опасностите. Има същества, които могат да използват магията на меча срещу него. Има същества, които могат да изсмучат магията от него и да го убият с нея. Има всякакъв вид опасности. Нямаме време, за да го научим на всичко, което трябва да знае, така че трябва да го защитаваме, за да може да си върши работата. Трябва да знам какво е казала Шота, за да преценя, дали е важно; за да можем да го защитим.

— Моля те, Зед, той е единственият ми приятел. Не ме карай да изневеря на доверието му.

— Скъпа моя, той не е единственият ти приятел. Аз също съм ти приятел. Помогни ми да го защитя. Няма да разбере, че си ми казала.

Тя го погледна многозначително.

— Той притежава невероятната способност да разбира неща, които искаш да скриеш от него.

Зед се усмихна с разбиране на думите й; след това лицето му придоби сурово изражение.

— Майко Изповедник, това не е молба, а заповед. Очаквам да я възприемеш като такава.

Калан скръсти ръце и настръхна, после се извърна леко настрани. Не можеше да повярва, че Зед постъпва така с нея. Тя вече нямаше глас.

— Шота каза, че Ричард е единственият, който има шанс да спре Мрачния Рал. Не знаела как, нито защо, но той бил единственият.

Зед изчака, без да каже дума. После я подкани.

— Продължавай.

Калан стисна зъби.

— Каза, че ще се опиташ да го убиеш, че ще използваш срещу него магьоснически огън и че той ще има шанс да те победи. Съществува възможност ти да загубиш.

Двамата отново потънаха в тишина.

— Майко Изповедник…

— Каза още, че и аз ще използвам силата си срещу него. Но срещу това няма да има шанс. Ако остана жива, няма да се проваля.

Зед си пое дълбоко въздух.

— Разбирам защо не е искал да ми каже — той се замисли за миг. — Защо Шота не те уби?

На Калан й се прииска той да спре с въпросите. Обърна се към него.

— Имаше такова намерение. Ти беше там. Е, всъщност не точно ти, беше просто илюзия, но си помислихме, че си ти. Ти, искам да кажа образът ти, се опита да убиеш Шота. Ричард знаеше, че това е единственият начин да намерим кутията, така че, ами, защити я. Той… ами, отблъсна магьосническия ти огън и даде възможност на Шота да… да използва силата си срещу теб.

Зед повдигна вежда.

— Така ли…

Калан кимна.

— В замяна на това, че я „спаси“, тя му даде право на едно желание. Той го използва, за да ни спаси. Накара я да пощади моя и твоя живот. Ричард не искаше да отстъпи. Шота не беше доволна. Каза, че ако той отново се върне в Агаден, ще го убие.

— Това момче никога не престава да ме изумява. Наистина ли се добра до информацията с цената на живота ми?

Калан малко се изненада на усмивката му. Кимна.

— Той изскочи на пътя на магьосническия огън. Използва меча си, за да го отклони.

Зед потърка бузата си.

— Невероятно. Точно каквото е трябвало да направи. Винаги съм се опасявал, че няма да успее да направи каквото е необходимо, ако се сблъска с подобен момент. Сигурно вече не би трябвало да се притеснявам за това. И после?

Калан сведе поглед към ръцете си.

— Исках Шота да ме убие, но тя не можеше да го направи, защото такова беше желанието на Ричард. Зед, аз… аз не можех да понеса мисълта да му причиня подобно нещо. Молех го да ме убие. Не исках да живея с това пророчество. Да го нараня.

Тя млъкна, за момент между двамата увисна тишината.

— Той не можеше да го направи. Затова се опитах сама. Опитвах с дни. Той ми взе ножа, нощем ме връзваше, не ме изпускаше от очи нито за миг. Чувствах се така, сякаш съм си изгубила ума. Може би за известно време наистина е било така. Накрая ме убеди, че не можем да знаем какво означава пророчеството и дори че може би той ще се обърне срещу нас и ще трябва да бъде убит, за да победим Мрачния Рал. Накара ме да осъзная, че не мога да се съобразявам с пророчество, което още не разбираме.

— Много съжалявам, скъпа моя, че трябваше да те накарам да ми кажеш, съжалявам за всичко, което вие двамата сте преживели. Но Ричард е прав. Опасно е да се вярва безрезервно на пророчествата.

— Но пророчествата на една вещица винаги се сбъдват, нали?

— Да — той сви рамене и каза тихо. — Но не винаги по начина, по който си мислиш. Понякога те дори се самоизпълняват.

Тя го погледна объркана.

— Наистина ли?

— Разбира се. Просто си представи, за илюстрация, че се бях опитал да те убия, защото исках да предотвратя предреченото на Ричард. Той разбира това, бием се и един от нас оцелява, да кажем той. Тази част от пророчеството е изпълнена, така че той започва да се страхува, че другата също ще се изпълни и решава, че трябва да те убие. Ти не искаш да бъдеш убита, така че го докосваш, за да се спасиш. Ето ти: пророчеството е изпълнено. Проблемът е в това, че се получава пророчество, което се изпълнява от само себе си. Без него нито едно от тези неща не би се случило. Няма външна намеса, различна от самото пророчество. Пророчествата винаги се сбъдват, но ние рядко знаем по какъв начин — той я погледна така, сякаш я питаше дали го разбира.

— Винаги съм си мислела, че пророчествата трябва да се вземат на сериозно.

— Така е, но само от онези, които разбират от подобни неща; пророчествата са опасни. Магьосниците пазят книги с пророчества, както знаеш. Когато бях в кулата си, препрочетох някои от съответните книги. Но повечето от тях не ги разбирам. Някога имаше магьосници, които не се занимаваха с нищо друго освен с изучаването на книгите с пророчества. Чел съм такива пророчества, от които кръвта ти би се смразила, ако можеше да ги чуеш. Те карат дори мен да се будя понякога нощем, плувнал в пот. В тях има някои неща, които предполагам, че се отнасят до Ричард, което ме плаши, има и такива неща, които знам със сигурност, че се отнасят до Ричард, но не знам какво биха могли да означават, а не смея да действам в синхрон с онова, което съм прочел. Не винаги можем да разберем какво означава едно пророчество, така че те трябва да бъдат пазени в тайна. Някои от тях могат да причинят големи нещастия, ако хората знаеха за тях.

Калан беше отворила широко очи.

— Ричард е в книгите с пророчества? Никога преди не бях срещала някой, който да е в книгите.

Той я погледна безразлично.

— Ти също си в книгите.

— Аз! Името ми е в книгите с пророчества!

— Ами и да, и не. Не може да се каже точно. Човек рядко знае със сигурност. Но в този случай аз знам, че е така. Казват се неща като „Последната Майка Изповедник“ това и „Последната Майка Изповедник“ онова, но няма съмнение коя е последната Майка Изповедник. Ти си, Калан. Няма съмнение и в това кой е „Търсачът, който насочва вятъра срещу наследника на Д’Хара.“ Това е Ричард. Наследникът на Д’Хара е Рал.

— Насочва вятъра! Какво означава това?

— Нямам ни най-малка представа.

Калан се намръщи и сведе поглед, като започна да човърка по камъка.

— Зед, какво пише за мен в книгите с пророчества?

Когато вдигна очи към него, той я гледаше.

— Съжалявам, скъпа моя, това не мога да ти кажа. Ще те изплаши толкова, че повече няма да смееш да заспиш.

Тя кимна.

— Чувствам се много глупаво, задето исках да се самоубия заради пророчеството на Шота. За да предотвратя то да се сбъдне, искам да кажа. Сигурно ме мислиш за глупачка.

— Калан, докато му дойде времето, не можем да знаем. Но не трябва да се чувстваш глупаво. Може да стане точно така, както е казала, че Ричард е единственият, който има някакъв шанс, че ти ще ни предадеш и ще насочиш силата си срещу него и по този начин ще осигуриш победата на Ричард. Има шанс да направиш всичко това, за да спасиш всички ни.

— От това не ми става по-добре.

— Може Ричард да стане предател по някакъв начин и ти да ни спасиш.

Тя го погледна мрачно.

— И в двата случая не ми харесва.

— Пророчествата не са направени, за да ги разбират хора. Те могат да причинят повече неприятности, отколкото можеш да си представиш; заради тях са се водили войни. Дори аз не разбирам повечето от тях. Ако Старите магьосници — експерти по пророчествата, бяха тук, може би щяха да могат да ни помогнат, но без техните напътствия е по-добре да оставим на мира пророчеството на Шота. На първата страница на книгата с пророчества пише: „Приемете тези пророчества с мисълта, а не със сърцето си.“ Това е единственото, което е написано на цялата страница в книга с размерите на солидна маса. Всяка буква е позлатена. Толкова е важно.

— Пророчеството на Шота се различава по нещо от тези в книгата, нали така?

— Да. Пророчество, предадено гласно, се изрича, за да помогне на този, който го получава. Шота се е опитвала да защити Ричард. Въпреки това дори самата Шота не е имала никаква представа как може да помогне; тя е била просто посредник. Някой ден думите й може би ще кажат нещо на Ричард, ще му помогнат. Но това не е сигурно. Надявах се да мога да го разбера и да помогна на Ричард. Той не обича загадките. За нещастие това тук е от типа разклонени пророчества и аз не мога да направя нищо.

— Разклонени, в смисъл, че съществуват няколко пътя?

— Да. Може да означава онова, което казва, или пък нещо съвсем различно. Разклонените пророчества в повечето случаи са почти безполезни. Ричард правилно е решил да не се оставя да бъде ръководен от него. Лаская се от мисълта, че е взел това решение, защото съм го обучил добре, но може и да се е водил просто от инстинкта си. Той притежава инстинктите на Търсач.

— Зед, защо просто не му кажеш всичко това, както го каза на мен? Нима той няма право да го знае?

Зед се загледа продължително в нощта.

— Трудно е за обясняване. Нали разбираш, Ричард притежава чувство за нещата. — Той се намръщи някак странно. — Стреляла ли си някога с лък?

Калан се усмихна. Тя сви колене, скръсти ръце върху тях и отпусна глава отгоре.

— Момичетата обикновено не правят такива неща. Когато бях малка, приемах това за извращение. Преди да започна да правя изповеди.

Зед се засмя тихо.

— Имала ли си някога възможността да почувстваш мишената? Успявала ли си някога да пренебрегнеш цялата шумотевица в главата си и да чуеш тишината, да усетиш къде ще се забие стрелата?

Тя кимна, докато брадичката й все още стоеше опряна на ръцете.

— Само един-два пъти. Но знам за какво говориш.

— Ами Ричард може да усети мишената, когато си поиска. Понякога си мисля, че може да я улучи дори със затворени очи. Когато съм го питал как го прави, той вдига рамене и не може да обясни. Казва само, че усеща накъде ще тръгне стрелата. Може да го прави цял ден. Но ако започна да му обяснявам неща от сорта на това колко бърз е вятърът, на какво разстояние се намира мишената или пък че предишната нощ лъкът е бил навън, а нощта е била влажна и това ще повлияе на точността му, ами тогава той не може да уцели дори земята. Мисълта пречи на чувството.

Той прави същото и с хората. Неудържим е, когато трябва да намери отговора на нещо. Тръгна след тази кутия като стрела. Никога преди не е стъпвал в Средната земя и въпреки това намери път през границата, откри отговорите, необходими му, за да продължи напред, за да се приближи до мишената. Така постъпва истинският Търсач. Проблемът е в това, че ако му дам прекалено много информация, започва да прави онова, което си мисли, че искам от него, вместо онова, което чувства. Трябва да го направлявам в правилната посока, към мишената, а след това да го оставя на мира. Да го оставя да я намери сам.

— Това е крайно цинично. Той е човешко същество, а не стрела. Прави всичко това, защото мисли прекалено много за теб, защото би направил всичко, за да ти достави удоволствие. За него ти си кумир. Обича те много.

Той я погледна мрачно.

— Не бих могъл да се гордея повече с него, да го обичам повече, но ако не спре Мрачния Рал, аз ще бъда един мъртъв кумир. Понякога магьосниците използват хората, за да довършат онова, което трябва да се направи.

— Мога да си представя как се чувстваш, като не можеш да му кажеш как би искал да му помогнеш.

Зед се изправи.

— Съжалявам за трудностите, през които вие двамата сте преминали. Може би ако бях с вас, щеше да е по-лесно. Лека нощ, скъпа моя — той потъна в тъмнината.

— Зед? — Той спря и се обърна към нея, един черен силует на лунната светлина. — Ти си имал жена.

— Имах.

Тя прочисти гърлото си и преглътна.

— Какво е усещането? Да обичаш някого повече от самия живот и да можеш да бъдеш с него, да получаваш в замяна неговата обич?

Зед стоеше, без да помръдва, замлъкнал, и се вглеждаше в нея в тъмнината. Тя чакаше, като й се искаше да види лицето му. Реши, че няма да получи отговор.

Калан вдигна брадичката си.

— Магьоснико Зорандер, това не е молба. А заповед. Ще отговориш на въпроса ми.

Тя зачака. Чу се тихият му глас:

— Беше като че ли намерих другата си половина, почувствах се цялостен, пълен за пръв път през живота си.

— Благодаря ти, Зед — тя се опита да овладее гласа си и остана доволна, че той не може да види сълзите й. — Просто се питах.