Първото правило на магьосника

Деветнадесета глава

Факли, разположени върху богато украсени златни подпори, осветяваха стените на гробницата с мъждукаща светлина, която се отразяваше от полирания розов гранит на просторната сводеста зала. Вместо мирис на смола от факлите, мъртвият, неподвижен въздух ухаеше на рози. Бели рози, сменяни абсолютно всяка сутрин без изключение през последните три десетилетия, имаше във всяка от петдесет и седемте златни вази, поставени на стената под всяка от петдесет и седемте факли, символизиращи всяка година от живота на мъртвия. Подът беше от бял мрамор, за да може, ако върху него се отрони някое бяло листенце от роза, то да не отвлича вниманието, докато бъде почистено. Многочислен персонал се грижеше нито една факла да не загасва за повече от няколко мига, а розовите листенца да не остават задълго на пода. Персоналът полагаше всички усилия да си върши добре работата. Всеки провал означаваше моментално обезглавяване. Над гробницата денонощно бдяха стражи, за да е сигурно, че факлите горят, че цветята са свежи и че на пода не се е задържало задълго нито едно розово листенце. Те, разбира се, извършваха и екзекуциите.

Освободените места за персонал се попълваха от близките провинции на Д’Хара. Да станеш служител в персонала на гробницата беше чест. С тази чест вървеше обещанието за бърза смърт в случай, че се наложи екзекуция. В Д’Хара бавната смърт всяваше страх и се случваше често. На новобранците, от страх да не кажат нещо лошо за мъртвия владетел в гробницата, им отрязваха езиците.

Във вечерите, когато си беше в къщи в Народния дворец, Господарят посещаваше гробницата. По време на тези посещения не се позволяваше да присъства никой от персонала или стражите. Хората от персонала прекарваха предишния следобед в работа — факлите се подменяха с нови, всяка една от стотиците бели рози леко се разклащаше, за да е сигурно, че никое листенце не се кани да падне. Всяка факла, загаснала по време на господарската визита, всяко паднало на пода листенце означаваха екзекуция.

По средата на просторната зала имаше къса колона, върху която беше поставен самият ковчег така, че да остава впечатлението, че се носи във въздуха. Обвит в злато, той блестеше на светлината на факлите. В стените му бяха издълбани символи, които продължаваха да се вият в кръг около залата, изрязани в гранита под факлите и златните вази: упътвания на древен език, предавани от баща на син, относно начините за слизане и връщане от отвъдния свят. Упътвания на древен език, които разбираха само синът и още шепа хора; но в Д’Хара беше останал само синът. Всички останали в Д’Хара, които разбираха този език, отдавна бяха мъртви. Някой ден щяха да умрат и другите.

Персоналът и стражите бяха отпратени. Господарят идваше да посети гробницата на баща си. Пазеха го двама от личните му гардове, застанали от двете страни на масивната, изкусно резбована и полирана врата. Ризници без ръкави от метал и кожа очертаваха набитите им тела, релефа на изпъкналите им мускули, излагаха на показ увитите около ръцете им, точно над лактите, каиши, покрити със смъртно изострени шипове, с които при ръкопашен бой разкъсваха противника си.

Мрачният Рал прокара нежните си пръсти по издълбаните върху гробницата на баща си символи. Безупречно бяла роба, чиято единствена украса беше златна бродерия, оформена в тясна ивица около врата и надолу по гърдите му, покриваше крехкото му тяло и продължаваше зад него по пода. Единственият му накит беше крив нож, поставен в златна ножница с релефни символи, които предупреждаваха духовете да стоят настрана. Коланът, на който висеше ножът, беше изтъкан от златна нишка. Разкошна права руса коса се спускаше почти до раменете му. В синеокия му поглед имаше болезнено очарование. Чертите на лицето му идеално подхождаха на очите.

Леглото на Господаря беше приютило много жени. Поради впечатляващия му външен вид и силата, която притежаваше, някои от тях го бяха направили с желание. Други беше привлякла единствено силата му. Дали жените го правеха с желание или не, това него не го интересуваше. Ако бяха достатъчно непрозорливи, за да покажат отвращението си при вида на белезите му, те го забавляваха по начин, който не биха могли да предполагат.

Мрачният Рал, подобно на баща си преди това, смяташе жените за най-обикновени съдове, които да поемат семето на мъжа, за нечистотията, в която то покълва, съдове, недостойни за по-висока оценка. Мрачният Рал, подобно на баща си, нямаше да има съпруга. Неговата собствена майка не беше нищо повече от първата жена, поела чудодейното семе на баща му. След това, бидейки просто прибор, е била изхвърлена. Дали е имал братя и сестри, не знаеше, нито пък го интересуваше; той беше първородният, цялата слава се падаше на него. Той беше одареният, онзи, на когото баща му бе предал знанието. Ако имаше някакви природени братя или сестри, то те бяха просто плевел, който следваше да се изкорени, ако бъде намерен.

Докато пръстите му се плъзгаха по символите, Мрачният Рал тихо си повтаряше наум думите. Макар да беше абсолютно задължително указанията да се спазват стриктно, той не се притесняваше, че може да допусне грешка; инструкциите бяха жигосали паметта му. Но той изпитваше удоволствие от това да преживява отново и отново тръпката на минаването, на това да виси между живота и смъртта. С наслада слизаше в отвъдния свят, властваше над мъртвите. Беше нетърпелив да започне следващото си пътешествие.

Отекнаха нечии приближаващи се стъпки. Мрачният Рал не прояви нито интерес, нито загриженост, но гардовете му го направиха; те издърпаха мечовете си. Никой нямаше право да влиза в гробницата с Господаря. Щом видяха кой се приближава, те се поклониха и прибраха обратно оръжията си. Никой освен Демин Нас.

Демин Нас, дясната ръка на Мрачния Рал, просветлението в мрачните мисли на Господаря, беше мъж, огромен колкото своите подчинени. Докато влизаше, без да обръща внимание на гардовете, на светлината на факлите се очертаха строго изсечените му в изпъкнал релеф мускули. Гърдите му бяха покрити с гладка кожа, като тази на малките момчета, към които имаше слабост. За разлика от нея лицето му беше сипаничаво. Русата му коса беше подстригана толкова ниско, че стърчеше нагоре като бодлите на таралеж. От средата на дясната му вежда тръгваше кичур черна коса, който продължаваше назад през главата му, надясно от центъра. Това го правеше разпознаваем от разстояние, факт, който онези, имали причина да го срещнат, оценяваха.

Мрачният Рал беше погълнат от разчитането на символите и не вдигна поглед, когато гардовете извадиха оръжията си, нито когато ги прибраха обратно. Макар гардовете му да впечатляваха, те бяха абсолютно излишни, просто задължителен елемент от положението на Господаря си. Той притежаваше достатъчно сила, за да може да се справи с всяка опасност. Демин Нас стоеше спокоен, изчаквайки Господаря да свърши. Когато най-после това стана, русата коса и безупречно бялата роба на Мрачния Рал се завъртяха около тялото му. Демин почтително кимна с глава.

— Господарю Рал — гласът му беше дълбок, суров. Не вдигна глава.

— Демин, стари приятелю, колко се радвам да те видя отново — тихият глас на Рал беше бистър, почти се лееше.

Демин се напрегна, лицето му застина в недоволна гримаса.

— Господарю Рал, Кралица Милена прати списъка с исканията си.

Мрачният Рал гледаше през главнокомандващия си, сякаш него го нямаше, бавно прокара език по върховете на първите три пръста на дясната си ръка и след това внимателно ги плъзна по устните и веждите си.

— Донесе ли ми момче? — попита с очакване Рал.

— Да, Господарю Рал. Очаква ви в Градината на живота.

— Добре — симпатичното лице на Рал се разтегна в лека усмивка. — Добре. И не е много голямо? Все още момче?

— Да, Господарю Рал, същинско момче. — Демин отклони поглед от сините очи на Рал.

Усмивката на Мрачния Рал грейна.

— Сигурен ли си, Демин? Свали ли му собственоръчно панталоните, за да провериш?

Демин прехвърли тежестта си на другия крак.

— Да, Господарю Рал.

Очите на Рал потърсиха лицето на другия.

— Не си го докосвал, нали? — усмивката му изчезна. — Трябва ми девствен.

— Не, Господарю Рал! — настоя Демин и погледна Господаря си с широко отворени очи. — Не бих докоснал вашия дух-водач! Вие ми забранихте!

Мрачният Рал отново навлажни пръстите си, поглади с тях веждите си и пристъпи напред.

— Знам, че ти се е искало, Демин. Трудно ли ти беше? Да гледаш, без да пипаш? — Изкусителната му усмивка отново се появи, после пак изчезна. — Твоята слабост вече ми създаде проблеми.

— Погрижих се за това! — запротестира Демин с дълбокия си глас, но не прекалено настоятелно. — Хванах онзи търговец, Брофи, и го арестувах за убийството на момчето.

— Да — озъби му се в отговор Рал, — а после той поиска Изповедник, за да докаже невинността си.

Демин безнадеждно сбърчи лице.

— Можех ли да предполагам, че ще постъпи така? Може ли някой да очаква, че човек ще направи подобно нещо по собствено желание?

Рал вдигна ръка. Демин млъкна.

— Трябваше да внимаваш повече. Трябваше да потърсиш сметка от Изповедниците. Направи ли го вече?

— Да, с едно изключение — призна Демин. — Четворката, която тръгна след Калан, Майката Изповедник, се провали. Изпратих втора.

Мрачният Рал се намръщи.

— Изповедник Калан е същата, която прие изповедта на този търговец, Брофи, и го обяви за невинен, не е ли така?

Демин бавно кимна, лицето му се изкриви от гняв.

— Тя сигурно е намерила помощ, в противен случай четворката не би се провалила.

Рал продължаваше да мълчи, вперил поглед в другия. Най-накрая Демин наруши тишината.

— Това е незначителен проблем, Господарю Рал, не си струва да му отделяте време или мисли.

Мрачният Рал повдигна вежда.

— Аз решавам кое си струва вниманието ми — гласът му беше мек, почти нежен.

— Разбира се, Господарю Рал. Простете ми, моля ви — не беше необходимо Рал да повишава глас, за да разбере Демин, че е навлязъл в опасна територия.

Рал отново облиза пръсти и ги залепи за устните си. Погледна другия в упор.

— Демин, ако докоснеш момчето, има начин да разбера.

В окото на Демин се изтърколи струйка пот. Той се опита да я премахне с мигване.

— Господарю Рал — каза той със стържещ шепот. — С радост бих жертвал живота си за вас. Не бих докоснал вашия дух-водач. Кълна се.

Мрачният Рал се замисли над думите на Демин Нас за миг, после кимна.

— Както вече казах, при всички положения ще разбера. И знаеш какво ще направя, ако някога ме излъжеш. Не мога да простя на никой, който ме лъже.

— Господарю Рал — каза Демин, копнеещ да смени темата на разговор, — какво ще кажете за исканията на Кралица Милена?

Рал сви рамене.

— Кажи й, че съм съгласен да ги изпълня всичките в замяна на кутията.

Демин не повярва на ушите си.

— Но, Господарю Рал, вие не сте ги видял.

Рал невинно сви рамене.

— Те са нещо, незаслужаващо времето или мислите ми.

Демин премести отново тежестта си на другия крак, от което кожените му дрехи изскърцаха.

— Господарю Рал, не разбирам защо играете тази игра с Кралицата. Унизително е да ви изпраща списък с искания. Няма да представлява никакъв проблем да я смажем като тлъста жаба, каквато е. Само кажете, позволете ми да се разпоредя вместо вас. Ще я накарам да съжалява, че не е паднала в краката ви, както се полага.

Рал се усмихна леко с типичната си усмивка, докато се взираше в сипаничавото лице на верния си главнокомандващ.

— Тя има магьосник, Демин — прошепна той с напрежение в сините си очи.

— Знам. — Демин стисна юмруци. — Гилер. Само да кажете, Господарю Рал, и ще ви донеса главата му.

— Демин, за какво, мислиш, й трябва магьосник на Кралица Милена? — Демин просто сви рамене, така че Рал сам отговори на въпроса си. — За да пази кутията, ето за какво. Това означава сигурност и за нея, мисли си тя. Ако убием нея или магьосника й, може да се окаже, че кутията е скрита с магия, след което ще трябва да губим време да я търсим. Така че защо да бързаме? Най-лесният засега начин е да сме с нея. Ако започне да ми създава проблеми, ще приключа и с нея, и с магьосника. — Той бавно обиколи ковчега на баща си и плъзна пръсти по издълбаните символи, без да сваля поглед от Демин. — А щом веднъж се добера до последната кутия, исканията й ще са напълно безсмислени. — Той се върна обратно до огромния мъжага и спря пред него. — Но има и друга причина, приятелю.

Демин килна главата си на една страна.

— Друга причина?

Мрачният Рал кимна, наведе се по-близо и каза с тих глас:

— Демин, ти кога убиваш своите малки любовничета, преди… или след?

Демин се дръпна назад, отдалечавайки се от другия и закачи пръст за колана си. Покашля се. Най-накрая отговори.

— След.

— И защо след? Защо не преди? — попита Рал, намръщен сдържано, въпросително.

Демин беше забил очи в пода, за да избегне погледа на Господаря си, и премести тежестта си върху другия си крак. Лицето на Мрачния Рал беше все така така близо до неговото, той го гледаше с очакване. С глас толкова тих, че гардовете да не могат да го чуят, Демин каза:

— Харесва ми да гледам как се гърчат.

По лицето на Рал се плъзна лека усмивка.

— Това е другата причина, приятелю. На мен също ми харесва това, така да се каже. Ще ми се да се насладя, гледайки я как се гърчи, и чак след това да я убия. — Той отново облиза върховете на пръстите си и ги притисна до устните си.

На сипаничавото лице на Демин грейна разбираща усмивка.

— Ще кажа на Кралица Милена, че Татко Рал благородно приема условията й.

Мрачният Рал постави ръка върху мускулестото му рамо.

— Много добре, приятелю. А сега ми покажи що за момче си ми донесъл.

Усмихнати, двамата се понесоха към вратата. Преди да стигнат дотам, Мрачният Рал внезапно спря. Завъртя се на пети, робата се усука около краката му.

— Какъв беше този звук? — попита той.

Освен съскането на факлите гробницата беше тиха като мъртвия владетел. Демин и гардовете бавно огледаха залата.

— Там! — протегна ръка напред Рал.

Другите трима се обърнаха в указаната посока. Едно-единствено бяло листенце от роза се бе отронило върху пода. Лицето на Мрачния Рал почервеня, очите му се изпълниха с жестокост. Треперейки, ръцете му се свиха в юмруци, кокалчетата му побеляха, очите му се напълниха с яростни сълзи. Беше твърде бесен, за да може да говори. Възвръщайки равновесието си, той посочи с ръка мястото, където бялото листенце лежеше върху студения мраморен под. Сякаш докоснато от вятър, то се издигна във въздуха и се понесе през стаята, падайки в протегнатата ръка на Рал. Той го близна, обърна се към един от гардовете и го залепи на челото му.

Мускулестият мъж му отвърна с безизразен поглед. Знаеше какво иска Господарят и само кимна ухилено, преди да се обърне, за да се насочи към вратата с плавно движение и пътьом да извади меча си.

Мрачният Рал напрегна тяло, приглади коса, а след това и дрехите си с дланите на ръцете си. Пое си дълбоко въздух, след това го изпусна, за да може гневът да напусне тялото му заедно с него. Намръщените му сини очи потърсиха Демин, който стоеше спокоен до него.

— Не искам нищо друго от тях. Само да се грижат за гробницата на баща ми. Не се пренебрегват нуждите им, те са хранени, обличани, гледани. Имам само едничка проста молба — на лицето му се изписа болка. — Защо ми се подиграват с безотговорността си? — Хвърли поглед към ковчега на баща си, после върна очи към другия. — Демин, мислиш ли, че съм прекалено строг с тях?

Мрачните очи на командира му отвърнаха с намръщен поглед.

— Не достатъчно строг. Ако не бяхте толкова състрадателен, ако не им позволявахте да минават с бързото наказание, може би щяха да се научат да се отнасят към сърдечната ви молба с повече уважение. Аз не бих бил толкова снизходителен.

Мрачният Рал разсеяно кимна, докато погледът му се рееше безцелно наоколо. След известно време той отново въздъхна дълбоко и закрачи през вратата, Демин тръгна до него, а останалият сам гард ги следваше на почтително разстояние. Вървяха по дълги коридори от полиран гранит, осветени с факли, изкачваха се по вити стълби от бял камък, тръгваха по други коридори с прозорци, през които влизаше светлина. Камъкът миришеше на влага, на плесен. На няколко нива по-нагоре въздухът възвърна свежестта си. Върху малки масички от лакирано дърво, разположени по дължина на коридорите, имаше вази със свежи цветя, които изпълваха съседните стаи с лек аромат.

Когато стигнаха до двойна врата, върху която имаше релефно издълбани хълмове и гори, към тях се присъедини и вторият гард. Беше изпълнил възложената му задача. Демин дръпна железните обръчи и тежките врати се отвориха леко, безшумно. Намираха се на входа на стая, облицована в тъмнокафява дъбова ламперия, която блестеше на светлината на свещниците и лампите, поставени върху тежки маси. Стаята беше на две нива и се отопляваше от огромна камина, две от стените й бяха запълнени с редици от книги. Рал спря за миг и разгърна една стара, обвита в кожа книга, поставена на постамент; след това двамата с главнокомандващия тръгнаха из лабиринт от стаи, повечето от които облицовани със същата топла дървена ламперия. Някои от тях бяха украсени и изрисувани с пейзажи от провинциите на Д’Хара, гори и полета, играещи деца. Гардовете ги следваха на известно разстояние, като непрестанно се оглеждаха наоколо, нащрек, но безмълвни: сенките на своя Господар.

Влязоха в неголяма стая, осветена единствено от тухлено огнище, в което над пращящите и пукащи горящи дънери се извиваха пламъци. По стените висяха ловни трофеи, глави на всякакви животни. Светлината на пламъците огряваше стърчащи еленови рога. Внезапно Рал застина на място, огънят обагри робата му в розово.

— Отново — прошепна той.

Щом Рал спря, Демин направи същото и го погледна въпросително.

— Тя се доближава до границата. До подземния свят. — Той облиза пръсти и внимателно ги плъзна по устните и веждите си, погледът му се втренчи в една точка.

— Кой? — попита Демин.

— Майката Изповедник. Калан. И знаеш ли, помогнал й е магьосник.

— Гилер е с кралицата — възпротиви се Демин, — не с Майката Изповедник.

По устните на Мрачния Рал се разля тънка усмивка.

— Не Гилер — прошепна той, — старият. Онзи, когото търся. Убиецът на баща ми. Тя го е намерила.

Демин се изопна от изненада. Рал се обърна и се приближи до прозореца в ъгъла на стаята, който беше изработен от малки парчета стъкло, заоблен в горната си част, на височина два пъти колкото Рал. Огънят осветяваше кривия нож на колана на Мрачния Рал. Той сключи ръце зад гърба си и застина на място, вгледан в тъмнината, в нощта, там, където погледите на другите не можеха да проникнат. Отново се обърна към Демин, косата му се плъзна по раменете.

— Нали разбираш, тя за това е тръгнала за Западната земя. Не за да избяга от четворката, както си мислеше ти, а за да намери Великия магьосник. — Сините му очи заискриха. — Направила ми е голяма услуга, приятелю; тя е изкарала магьосника от скривалището му. Добре че успя да премине през отвъдния свят. Съдбата наистина е на наша страна. Нали разбираш, Демин, защо ти казвам да не се тревожиш толкова? Успехът е заложен в съдбата ми; всички неща по някакъв начин работят за мен.

Веждите на Демин се сбърчиха.

— Това, че една четворка се е провалила, не означава, че Калан е открила магьосника. И друг път са се проваляли четворки.

Рал бавно облиза върховете на пръстите си. Пристъпи към огромния мъжага.

— Старият е определил Търсач — прошепна той.

Демин разпери ръце от учудване.

— Сигурен ли сте?

Рал кимна.

— Старият магьосник се беше заклел никога повече да не им помага. Никой не го е виждал от години. Никой не можеше да каже как се казва, дори за да спаси собствения си живот. Сега Изповедникът отива в Западната земя, четворката се изпарява и е определен Търсач — той се усмихна на себе си. — Тя сигурно го е докоснала, за да го накара да й помогне. Представи си учудването му, когато я е видял — усмивката на Рал се изпари. Той стисна юмруци. — Почти ги бях хванал. И тримата бяха почти в ръцете ми, но отклоних вниманието си с други неща и те ми избягаха. Засега — той поразмисли върху това в мълчание, после каза: — И втората четворка ще се провали, нали разбираш. Те не очакват насреща си магьосник.

— Тогава ще изпратя трета и ще им кажа за магьосника — обеща Демин.

— Не — Рал замислено облиза пръстите си. — Още не. Засега нека почакаме да видим как ще се развият събитията. Може би е писано тя отново да ми помогне. — Той отново се замисли. — Тя хубава ли е? Майката Изповедник?

Демин се намръщи.

— Никога не съм я виждал, но някои от моите хора са. Сбиха се кой да бъде определен за четворката, която ще я хване.

— Засега не изпращай друга четворка — усмихна се Мрачният Рал. — Време ми е за наследник — той кимна разсеяно. — Ще я запазя за себе си — обяви накрая.

— Ако се опита да премине границата, е изгубена — предупреди го Демин.

Рал сви рамене.

— Може би е по-умна. От това, което показва досега, явно е. При всички положения ще я взема за себе си — той хвърли поглед на Демин. — При всички положения ще я накарам да се гърчи за мое удоволствие.

— Тези двамата са опасни, магьосникът и Майката Изповедник. Могат да ни създадат проблеми. Изповедниците подлагат на съмнение думите на членовете на фамилията Рал; те са досадни. Мисля, че би било по-добре да направим, каквото първоначално замисляхме. Да я убием.

Рал поклати глава.

— Твърде много се безпокоиш, Демин. Както сам каза, Изповедниците са досада, нищо повече. Аз сам ще я убия, ако започне да ми създава проблеми, но чак след като ми роди син. Син Изповедник. Магьосникът не може да ми навреди, както навреди на баща ми. Ще го оставя да се гърчи, после ще го убия. Бавно.

— А Търсачът? — на лицето на Демин се изписа мрачно предчувствие.

Рал сви рамене.

— Дори по-малко от досада.

— Господарю Рал, не е необходимо да ви напомням, че зимата наближава.

Господарят повдигна вежда, в очите му заискри светлината от огъня.

— Третата кутия е у Кралицата. Ще се сдобия с нея достатъчно скоро. Няма причина за притеснение.

Демин наведе към него строгото си лице.

— А книгата?

Рал си пое дълбоко въздух.

— След като обиколя отвъдния свят, отново ще потърся момчето на Сайфър. Не се притеснявай повече за това, приятелю. Съдбата е на наша страна.

Той се обърна и отмина. Демин го последва, между сенките зад тях се промъкнаха гардовете.

Градината на живота представляваше просторна зала в центъра на Народния дворец. От високите прозорци с решетки падаше светлина, под чиито лъчи избуяваше растителността в Градината. Тази вечер през прозорците нахлуваше лунна светлина. Отвън залата беше заобиколена от саксии с цветя, между които имаше оформени пътеки. Оттатък цветята бяха засадени дръвчета, заобиколени от ниски каменни огради, по които пълзяха лози, пейзажът довършваха добре поддържани растения от всякакъв вид. Ако не бяха покриващите я отгоре прозорци, мястото съвсем щеше да наподобява на истинска градина на открито. Царство на красотата. На спокойствието.

В средата на просторната зала имаше тревиста площ, която се затваряше в кръг, чийто обръч се прекъсваше от клин, издялан от бял камък. Зад него беше разположена гладка гранитна плоча с издълбани в горния край бразди, водещи към малка вдлъбнатина в един от ъглите. Плочата поддържаха две къси подпори. До нея имаше полиран каменен блок, поставен близо до огнище. Върху него стоеше древна желязна купа, чието обло дъно беше подпряно на животински лапи. Върху железния й капак със същата овална форма имаше един-единствен звяр — Шинга, същество от отвъдния свят, изправено на двата си задни крака. То служеше за дръжка. В центъра на тревистата площ имаше оформено в кръг пространство, пълно с магически пясък. То беше оградено с факли, които горяха с размита светлина. В белия пясък се пресичаха геометрични символи.

В средата на пясъка стоеше момчето, заровено чак до врата.

Мрачният Рал се приближаваше бавно, хванал ръце зад гърба си. Демин чакаше по-надалеч, край дърветата, отвъд тревата. Господарят спря на границата между тревата и белия пясък и се вгледа в момчето. Усмихна се.

— Как ти е името, синко?

Момчето вдигна поглед към Рал и долната му устна потрепери. Очите му отскочиха към мъжагата сред дърветата. Беше поглед, изпълнен със страх. Рал се обърна и погледна главнокомандващия.

— Остави ни и моля те, вземи и гардовете със себе си. Не желая да ме безпокоят.

Демин наведе глава и си тръгна, след него гардовете. Мрачният Рал се обърна отново и погледна момчето, след това се наведе и седна на тревата. Подреди полите на робата си, разпилели се по земята, и отново се усмихна на момчето.

— Така по-добре ли е?

Момчето кимна. Устната му пак потрепери.

— Страхуваш ли се от този огромен мъж? — Момчето кимна. — Той наранявал ли те е? Докосвал ли те е там, където не трябва?

Момчето поклати глава. Очите му, изпълнени със страх и гняв, не помръдваха от Рал. По врата му пълзеше мравка.

— Как се казваш? — попита отново Рал. Момчето не отговори. Господарят разгледа отблизо кафявите му очи. — Знаеш ли кой съм аз?

— Мрачният Рал — отговори момчето със слаб глас.

Рал снизходително се усмихна.

— Татко Рал — поправи го той.

Момчето го гледаше втренчено.

— Искам да си отида у дома. — Мравката оглеждаше пътя си към брадата му.

— Разбира се, че искаш — каза Рал със съчувствие и разбиране. — Моля те, повярвай ми, аз няма да ти причиня нищо лошо. Ти си тук просто за да ми помогнеш за една важна церемония. Ти си високопоставен гост, представляващ невинността и силата на младостта. Ти беше избран, защото хората ми казаха какво чудесно момче си, колко си добър. Всички говореха все хубави неща за теб. Казаха ми, че си умен и силен. Истината ли са ми казали?

Момчето се поколеба, свенливите му очи се извърнаха.

— Ами, сигурно е така — той отново погледна Рал. — Но ми липсва майка и искам да се прибера у дома. — Мравката се завъртя в кръг по бузата му.

Мрачният Рал тъжно го погледна и кимна.

— Разбирам. И на мен ми липсва майка. Тя беше чудесна жена и аз толкова я обичах. Толкова добре се грижеше за мен. Когато направех нещо, което й харесва, винаги ми приготвяше специална вечеря — каквото си пожелаех.

Момчето ококори очи.

— И моята майка прави така.

— Баща ми, майка ми и аз си живеехме чудесно. Тримата се обичахме много и се забавлявахме добре. Майка ми имаше весел смях. Когато баща ми разказваше някоя самохвалска история, тя винаги го смушкваше на шега и тримата се заливахме от смях, понякога докато ни потекат сълзи от очите.

Очите на момчето блеснаха, то леко се усмихна.

— Защо ти липсва? Да не е заминала някъде?

— Не — въздъхна Рал, — двамата с баща ми починаха преди няколко години. И двамата бяха стари. Двамата бяха прекарали добре живота си заедно, но въпреки това ми липсват. Така че разбирам, когато ми казваш, че твоите родители ти липсват.

Момчето леко кимна. Устната му беше престанала да трепери. Мравката се промъкна нагоре към извивката на носа му. Той сбърчи лице, опитвайки се да я махне.

— Нека се опитаме да се позабавляваме заедно и ще се върнеш при тях, преди да си разбрал.

Момчето кимна още веднъж.

— Името ми е Карл.

Рал се усмихна.

— Чест е за мен да се запознаем, Карл. — Той се протегна и внимателно махна мравката от лицето на момчето.

— Благодаря — облекчено каза Карл.

— За това съм тук, Карл, за да бъда твой приятел и да ти помагам с каквото мога.

— Ако си ми приятел, тогава ме изрови и ме остави да си отида — влажните му очи проблеснаха.

— Съвсем скоро, момчето ми, съвсем скоро. Ще ми се да можех да те пусна веднага, но хората очакват от мен да ги защитавам от злодеи, които искат смъртта им, така че трябва да направя каквото мога, за да помогна. Ти ще си част от тази помощ. Ще си важна част от церемонията, която ще спаси майка ти и баща ти от злодеите, които искат да ги убият. Би искал да спестиш на майка си болката, нали?

Докато Карл мислеше, факлите проблясваха и съскаха.

— Ами да. Но искам да си вървя у дома. — Устната му отново започна да трепери.

Мрачният Рал протегна ръка и успокоително погали момчето по косата, приглади я назад с пръсти, после я спусна надолу.

— Знам, но се опитай да проявиш храброст. Няма да позволя на никой да те нарани. Ще те пазя, при мен ще бъдеш в безопасност — той топло се усмихна на Карл. — Гладен ли си? Искаш ли нещо за хапване?

Карл поклати глава.

— Е, добре. Късно е, ще те оставя да почиваш — той се изправи и поправи робата си, почисти я от полепналата по нея трева.

— Татко Рал?

Той спря и сведе поглед към момчето.

— Да, Карл?

По бузата на момчето се изтърколи сълза.

— Страх ме е да стоя тук сам. Можеш ли да останеш с мен?

Господарят погледна момчето утешително.

— Ами защо не, разбира се, синко — той отново седна на тревата. — Колкото искаш, дори цяла нощ, ако пожелаеш.