Първото правило на магьосника

Четиридесета глава

За всеки случай Ричард докосна дръжката на меча си, докато наблюдаваше как четирите коня вдигат облак прах, който на фона на залязващото слънце изглеждаше златист. Скоро до него достигна шум от тракане на подкови. Самотният ездач се наклони на седлото и пришпори коня си. Ричард измъкна донякъде меча от ножницата, за да се увери, че всичко е наред, след това отново го спусна вътре. С приближаването на тъмно облечения ездач Ричард установи, че му е познат.

— Чейс!

Граничният надзирател накара конете да се заковат на място пред тях. Вгледа се в облака прах под себе си.

— Вие всички май изглеждате добре.

— Чейс, винаги е толкова приятно да те срещна! — усмихна се Ричард. — Как ни намери?

Той явно се засегна.

— Аз съм граничен надзирател. — За него това обяснение беше достатъчно. — Намерихте ли каквото търсехте?

— Не — призна с въздишка Ричард. Той видя малки ръчички, които обгръщаха тялото на Чейс. Иззад черното наметало се подаде мъничко личице.

— Рейчъл? Ти ли си?

Лицето й се показа още малко, после грейна в усмивка.

— Ричард! Толкова се радвам да те видя отново. Чейс не е ли чудесен? Той се би с един змей, който щеше да ме изяде.

— Не съм се бил с него — избоботи Чейс. — Просто вкарах малко желязо в главата му, това е всичко.

— Но щеше да го направиш. Ти си най-храбрият човек, когото съм срещала.

С болезнена гримаса Чейс извърна очи.

— Тя не е ли най-грозното дете, което си виждал някога? — той се наведе назад и я погледна. — Не ми се вярва един змей дори да си помисли да те яде.

Рейчъл се изкикоти и го стисна с ръчичките си.

— Ричард, виж — тя вдигна краче към него, показвайки му обувката си. — Чейс уби един елен. Казва, че не било погрешка, защото еленът беше много голям, така че го продаде на един човек, но всичко, което той можеше да му даде в замяна, бяха тези обувки и тази пелерина. Не са ли прекрасни? И Чейс каза, че мога да ги задържа.

Ричард й се усмихна.

— Да, това наистина е прекрасно. — Той забеляза куклата на Рейчъл и вързопа с хляба, разположени между нея и Чейс. Забеляза, че тя погледна Сидин така, сякаш го е виждала и преди.

Калан докосна Рейчъл по крака.

— Защо избяга? Толкова много се притеснявахме за теб.

Рейчъл подскочи при докосването на Калан. С една ръка се притисна до Чейс и пъхна другата в джоба си. Не отговори на въпроса на Калан, а вместо това погледна към Сидин.

— Защо сте го взели?

— Калан го спаси — каза Ричард. — Кралицата го беше заключила в тъмницата си. Това не е място за деца, така че Калан го измъкна оттам.

Рейчъл погледна Калан.

— Кралицата не побесня ли?

— Не позволявам на никого да причинява нещо лошо на деца — каза Калан. — Пък било то и Кралица.

— Е, какво толкова гледате. Довел съм коне за всички ви. Качвайте се. Предполагах, че ще ви настигна днес. Оставил съм едно диво прасе да се пече там, където сте преспали снощи, съвсем близо до Калисидрин.

Хванал се с една ръка за седлото, а с другата придържайки Сидин, Зед се метна на един от конете.

— Диво прасе! Що за глупак си ти? Да оставиш диво прасе да се пече без надзор! Та всеки би могъл да мине и да го вземе!

— Защо си мислиш, че искам да побързаме? Там бъка от вълчи следи, макар че се съмнявам да се приближат до огъня.

— Да не си посмял да припариш до този вълк — предупреди го Зед. — Той е приятел на Майката Изповедник.

Чейс хвърли един поглед на Калан, след това на Ричард, после обърна коня си и ги поведе към залязващото слънце. Връщането на Чейс поободри Ричард. Накара го още веднъж да почувства, че всичко е възможно. След като се качи на коня си, Калан взе Сидин и двамата се заговориха и започнаха да се смеят по пътя. В лагера Зед не губи нито минутка и веднага опита печеното, обявявайки, че става за ядене. Той повдигна робата си и седна на земята с грейнало лице, в очакване някой с нож да разреже вечерята. Сидин, също с грейнало лице, се облегна на Калан, щом тя се отпусна на земята. Ричард и Чейс започнаха да разрязват прасето. Рейчъл не се отделяше от Чейс и непрекъснато го гледаше, като същевременно държеше под око Калан, куклата беше в скута й, а вързопът с хляба — до хълбока.

Ричард отряза голямо парче и го подаде на Зед.

— И така, какво стана? С брат ми, искам да кажа?

Чейс се ухили.

— Когато му казах онова, което ми беше заръчал да му кажа, той ми отговори, че щом имаш проблеми, ще ти помогне. Събра войската и разпратихме повечето войници в отбранителна позиция по дължината на границата, под командването на граничните надзиратели. След като границата падна, той отказа да остане там и да чака. Влезе с хиляда от най-добрите си войници в Средната земя. Всички те в момента са на бивак край Ранг’Шада и чакат, за да могат да ти помогнат.

Ричард престана да реже, смаян от тези думи.

— Наистина? Брат ми е казал това? Дошъл е на помощ? И то с войска?

Чейс кимна.

— Каза, че щом ти си вътре, той също ще участва.

Ричард почувства огромно съжаление, че се беше усъмнил в Майкъл, настроението му се подобри при мисълта, че брат му зарязва всичко, за да му се притече на помощ.

— Не беше ли ядосан?

— Бях сигурен, че ще е и че ще ме навика, но той само искаше да знае как си, дали си изложен на голям риск, къде си. Каза, че те познава и че щом казваш, че е толкова важно, значи е важно и за него. Предложи да дойде с мен, но аз не му позволих. Остана при хората си и вероятно точно в този момент нетърпеливо ходи напред-назад в палатката си в очакване да те види. Трябва да ти кажа, че аз също бях изненадан.

Очите на Ричард се разшириха от учудване.

— Брат ми, заедно с хиляда от войниците си, е дошъл в Средната земя, за да ми се притече на помощ — той погледна Калан. — Не е ли чудесно? — Тя само му се усмихна.

Докато режеше месото, Чейс го погледна строго.

— За известно време си мислех, че с теб е свършено, когато видях, че следите ти отиват към Агаден.

Ричард вдигна глава.

— Ходил си в Агаден?

— На глупак ли ти приличам? Не можеш да станеш началник на граничните надзиратели без капка мозък в главата си. Започнах да се чудя как да кажа на Майкъл, че си мъртъв. И тогава видях следите ти да излизат от Агаден — веждите му се сключиха на челото. — Как успя да излезеш жив от там?

Ричард се ухили насреща му.

— Мисля, че добрите духове…

Рейчъл изкрещя.

Ричард и Чейс се извърнаха с насочени ножове. Преди Чейс да успее да се хвърли напред, Ричард го спря.

Беше Брофи.

— Рейчъл? Ти ли си, Рейчъл?

Тя извади крака на куклата от устата си. Очите й бяха широко отворени.

— Звучи като Брофи.

Опашката на вълка се размаха насам-натам.

— Ами защото наистина е Брофи! — той се втурна към нея.

— Брофи, как така си се превърнал във вълк?

Той седна на задните си лапи пред нея.

— Защото един мил магьосник ме превърна във вълк. Такова беше желанието ми и той го изпълни.

— Гилер те е превърнал във вълк?

Въздухът заседна в гърлото на Ричард.

— Точно така. Имам си чудесен нов живот.

Тя обви с ръчички врата на вълка. Брофи я облиза по лицето, а тя се засмя весело.

— Рейчъл — каза Ричард, — ти познаваш Гилер?

Рейчъл притисна вълка с едната си ръка.

— Гилер е чудесен човек. Той ми подари Сара — тя погледна страшно Калан. — Ти искаш да му причиниш зло. Ти си приятелка на Кралицата. Ти си жестока — тя се притисна към Брофи за защита.

Брофи облиза лицето й с дългия си език.

— Грешиш, Рейчъл. Калан ми е приятелка. Тя е най-прекрасният човек на света.

Калан се усмихна и протегна ръце към Рейчъл.

— Ела тук.

Рейчъл погледна към Брофи, който й кимна, че всичко е наред. Тя намусено тръгна към нея.

Калан взе ръцете й в своите.

— Ти си ме чула да казвам нещо лошо за Гилер, нали? — Рейчъл кимна. — Рейчъл, Кралицата е лош човек. Нямах представа колко е лоша, преди да я видя днес. Гилер ми беше приятел някога. Когато той отиде да живее при Кралицата, си помислих, че го е направил, защото той също е лош, защото е на нейна страна. Обаче съм сбъркала. Вече никога няма да пожелая да сторя нищо лошо на Гилер, сега, когато вече се убедих, че той все още ми е приятел.

Рейчъл вдигна очи към Ричард.

— Тя казва истината. Всички ние сме на страната на Гилер.

Рейчъл се обърна към Брофи. Той също кимна, че Калан казва истината.

— Вие с Ричард не сте приятели на Кралицата?

Калан леко се засмя.

— Не. Ако стане каквото съм намислила, тя няма да бъде Кралица още дълго. А що се отнася до Ричард, ами той извади меча си и заплаши Принцесата, че ще я убие. Не мисля, че това го сприятелява с Кралицата.

Очите на Рейчъл се разшириха.

— Принцеса Вайълит? Направил си това на Принцеса Вайълит?

Ричард й кимна.

— Тя каза някои лоши неща на Калан и аз й отвърнах, че ако го направи отново, ще й отрежа езика.

Рейчъл зяпна.

— И тя не заповяда да ти отсекат главата?

— Няма да им позволим да отсекат повече главата на когото и да било — каза Калан.

Очите на Рейчъл се изпълниха със сълзи, когато погледна Калан.

— Мислех, че ти си жестока, че може да причиниш нещо лошо на Гилер. Толкова се радвам, че не си такава — тя обви с ръчички врата на Калан и силно я притисна към себе си. Калан отвърна на прегръдката й, стискайки я също толкова силно.

Чейс се наведе към Ричард.

— Извадил си меч на Принцеса? Не знаеш ли, че това е сериозно престъпление?

Ричард го изгледа хладно.

— Ако имаше достатъчно време, щях да я напляскам хубавичко. — Рейчъл се изкикоти на думите му. Ричард й се усмихна.

— Познаваш Принцесата, нали?

Смехът й секна.

— Аз съм нейната придворна. Преди живеех на едно чудесно място заедно с други деца, но след като брат ми умря, Кралицата дойде и ме избра за придворна на Принцесата.

Ричард се обърна към Брофи.

— Той ли е бил? — вълкът кимна сериозно. — Та значи си живяла с Принцесата. Тя те беше офъкала така, нали? Тя те биеше.

Рейчъл намусено кимна.

— Тя е жестока с хората. Започна да заповядва да им отсичат главите. Страхувах се, че ще нареди да отсекат и моята, и затова избягах.

Ричард погледна към хляба, който стоеше край хълбока й. Отпусна се до нея.

— Гилер ти помогна да избягаш, нали така?

Тя беше готова да заплаче.

— Гилер ми даде Сара. Искаше да избяга с мен. Но тогава дойде един зъл човек. Татко Рал. Той беше страшно ядосан на Гилер. Гилер ми каза да бягам и да се крия до зимата, а след това да си намеря ново семейство, с което да живея — по бузата й се изтърколи една сълза. — Сара ми каза, че той повече няма да може да дойде с мен.

Ричард отново хвърли поглед към вързопа с хляба. На големина беше точно колкото трябва. Той постави ръце на раменете й.

— Рейчъл. Зед, Калан, Чейс и аз се борим срещу Мрачния Рал, за да не може той да причинява повече беди на хората.

Тя се обърна назад към Чейс.

Той кимна.

— Той говори истината, дете. Ти също му кажи истината.

Ричард я стисна по-здраво за раменете.

— Рейчъл, Гилер ли ти даде този хляб? — тя кимна. — Рейчъл, ние отивахме при Гилер, за да вземем една кутия, кутия, която ще ни помогне да попречим на Мрачния Рал да причинява зло на хората. Ще ни я дадеш ли? Ще ни помогнеш ли да спрем Рал?

Тя го погледна с влажните си очи; след това със смела усмивка взе хляба и му го подаде.

— Вътре в него е. Гилер я скри там с магия.

Ричард я взе в прегръдките си, като едва не я остави без дъх. Изправи се, като не преставаше да я прегръща и се завъртя в кръг, а тя се заливаше от смях.

— Рейчъл, ти си най-смелото, най-умното, най-красивото момиченце, което познавам! — когато я сложи да седне, тя се затича към Чейс и се гушна в него. Той разроши косата й и я обви с големите си ръце, а тя се усмихна и го прегърна.

Ричард взе хляба в двете си ръце. Подаде го на Калан. Тя се усмихна и поклати глава. Той го подаде на Зед.

— Търсачът го откри — усмихна се Зед. — Търсачът трябва да го отвори.

Ричард разчупи хляба, а вътре в него се намираше скъпоценната кутия на Орден. Изтри ръцете си в панталоните, извади кутията и я поднесе към светлината на огъня. От Книгата на преброените сенки знаеше, че блестящата кутия, която се вижда отгоре, е просто обвивка на истинската кутия вътре в нея. От книгата знаеше дори как да махне калъфа.

Остави кутията в скута на Калан. Когато тя я взе, го дари с най-лъчезарната усмивка, която някога беше виждал. Преди да разбере какво прави, той се наведе и бързо я целуна. Очите й се ококориха и тя не отвърна на целувката му, но щом докосна устните й, той осъзна какво е направил.

— О, извинявай — каза й.

Тя се засмя.

— Простено.

Ричард притисна Зед в обятията си и двамата се засмяха. Чейс също се смееше, като не сваляше очи от него. Ричард не можеше да повярва, че само преди броени мигове почти се беше отказал, че нямаше представа какво да прави оттук нататък; къде да отиде, как да попречи на Мрачния Рал. А сега кутията беше у тях.

Остави я върху един камък, където всички можеха да я виждат на светлината на огъня, а след това си устроиха най-вкусната вечеря на света. Ричард и Калан разказаха на Чейс някои от премеждията си. За голямо удоволствие на Ричард, Чейс се притесни от новината, че дължи живота си на Бил от Южния град. От своя страна Чейс също имаше какво да им разкаже за преминаването на армия от хиляда души през Ранг’Шада. Обичаше да украсява разказите си за глупавата бюрократщина в равнината.

Рейчъл се гушеше в скута му, докато той разказваше, а тя ядеше. Ричард смяташе за удивително това, че си е избрала най-страшния на вид мъж между тях за свой защитник. Когато най-после той привърши разказа си, тя вдигна поглед към него и го попита:

— Чейс, къде да се скрия до зимата?

Той я изгледа намръщен.

— Прекалено грозна си, за да те остави човек да се мотаеш насам-натам. Със сигурност ще се намери някой змей да те налапа — думите му я накараха да се засмее. — Аз имам и други деца, те също са грозни. Тъкмо ще си паснете. Мисля да те заведа да живееш при тях.

— Наистина ли, Чейс? — попита Ричард.

— Неведнъж съм се прибирал в къщи и жена ми ме е изненадвала с ново бебе. Мисля, че е време и аз да я изненадам — той погледна надолу към Рейчъл, която се беше вкопчила в него, сякаш той можеше да отлети нанякъде. — Но, нали разбираш, у нас има правила. Ще трябва да ги спазваш.

— Ще направя всичко, каквото кажеш, Чейс.

— Ето, точно на място, стигнахме до първото правило. Не позволявам на никое от децата ми да ме нарича Чейс. Ако искаш да станеш член на семейството ми, ще трябва да ме наричаш татко. А що се отнася до косата ти, твърде къса е. Всичките ми деца са с дълги коси и на мен това ми харесва. Ще трябва да я оставиш да попорасне. Ще трябва да се грижиш за нея. И ще трябва да си играеш с новите си братя и сестри. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с всичко това?

Тя му кимна, без да може да пророни и дума, докато се притискаше към него, а в очите й блестяха сълзи.

Всички се наядоха до насита. Дори Зед изглеждаше доволен от вечерята. Ричард се почувства изтощен и същевременно пълен с енергия от факта, че кутията най-после е в ръцете им. Трудното беше зад гърба им, бяха намерили кутията преди Рал. Сега оставаше само да я скрият от него до зимата.

— От седмици се занимаваме с това — каза Калан. — Първият ден на зимата е след месец. По-рано днес това време ни се струваше крайно недостатъчно, за да намерим кутията. Сега, когато тя е у нас, ми се струва цяла вечност. Какво ще правим докато всичко свърши?

Чейс е обади пръв.

— Ние всички сме тук, за да пазим кутията, а зад гърба си имаме хиляда войници, които пазят нас. Когато се върнем обратно през границата, те ще станат много пъти по толкова.

Тя погледна Зед.

— Мислиш ли, че е разумно? Ще сме лесно откриваеми с хиляда човека около нас, искам да кажа. Няма ли да е по-добре да се скрием някъде, сами?

Зед се наведе напред и поглади пълния си стомах.

— Можем по-добре да се скрием, ако сме сами, но в същото време, ако бъдем открити, ще сме по-уязвими. Може би Чейс е прав. Сред толкова войска ще имаме достатъчно добра защита, а освен това, ако се наложи, ще можем да се отделим от тях и да се скрием.

— По-добре ще е да тръгнем рано — каза Ричард.

Тръгнаха още преди съмнало, конете се отправиха към пътя, Брофи — към гората, като ги следваше неотлъчно. Подрънквайки с оръжията си, Чейс ги поведе в тръс, Рейчъл здраво се притискаше до него. Калан, преоблечена в горските си одежди, хванала Сидин в скута си, яздеше до Зед. Ричард настоя Зед да носи кутията; беше увита в кърпата, в която преди това Рейчъл пазеше хляба, и завързана отпред на седлото му. Ричард яздеше зад него и се оглеждаше на всички страни, докато се движеха бързо в утринта. Сега, когато кутията беше у тях, той изведнъж се почувства уязвим, сякаш който и да ги погледне, веднага щеше да разбере за кутията.

Ричард чу водите на Калисидрин още преди да са свили към моста. Радваше се, че пътят е безлюден. Когато приближиха големия дървен мост, Чейс премина в галоп, останалите трябваше да пришпорят конете си, за да не изостанат. Ричард знаеше какво прави Чейс. Граничният надзирател винаги му повтаряше, че мостовете са белязани с проклятието на разсеяността. Ричард се оглеждаше във всички посоки, докато останалите трима галопираха пред него. Не видя нищо.

В самия център на моста, при пълна скорост, той връхлетя върху нещо, което преди го нямаше.

Зашеметен, Ричард се изправи, не можейки да повярва, че се е оказал на земята. Огромният му пъстър кон последва останалите, а когато те спряха и се обърнаха, той също спря. Те объркано погледнаха Ричард, който, все още замаян и шашнат, се изправяше болезнено на крака. Изтупа се и накуцвайки, тръгна към коня си. Преди да стигне до средата на моста, отново се удари в същото място. Сякаш се блъсна в каменен зид, но невидим. Отново се намери на земята. Когато този път се изправи, другите вече го бяха наобиколили.

Зед слезе от коня си, държейки с една ръка поводите, докато с другата подкрепяше Ричард.

— Какво става?

— Не знам — успя да промълви Ричард. — Сякаш се блъснах в стена точно в средата на моста. Сигурно просто съм паднал, това е всичко. Мисля, че вече съм добре.

Зед се огледа и го поведе напред, като не изпускаше лакътя му. Не след дълго Ричард отново се блъсна в нещото, но тъй като този път вървеше бавно, не падна, само отскочи назад. Направи една бавна крачка напред и отново го докосна. Зед се намръщи угрижено. Ричард протегна ръце и усети твърдата повърхност на гладка стена, която пускаше останалите да минат от другата й страна, но задържаше него. От допира с нея му се повдигна, прилоша му. Зед мина отсам и оттатък на невидимата преграда.

Магьосникът се спря точно където минаваше тя.

— Върни се обратно в началото на моста, после ела при мен.

Докато се връщаше назад, Ричард усети цицината на челото си. Калан слезе от коня си и застана до Зед. Брофи се приближи до нея, за да разбере какъв е проблемът. Този път Ричард вървеше с протегнати напред ръце.

На половината път обратно се удари в нещо твърдо и не можа да продължи по-натам, отскачайки назад поради неприятното чувство от докосването.

Зед потърка голобрадото си лице.

Останалите се приближиха до Ричард, тъй като той не можеше да отиде до тях. Зед отново го поведе напред. Когато Ричард пак стигна до невидимата преграда, отскочи леко назад.

Зед взе лявата му ръка.

— Пипни стената с другата си ръка.

Ричард направи, каквото му казаха, докато неприятното чувство не го накара отново да отдръпне ръката си. Зед явно също го усети през Ричард. Вече стояха в началото на моста. Всяко докосване го избутваше все по-назад по посоката, от която беше дошъл.

— По дяволите! По дяволите и пак по дяволите!

— Какво е това? — попита Ричард.

Преди да заговори, Зед хвърли поглед на Чейс и Калан.

— Пазителско заклинание.

— Какво е това пазителско заклинание?

— Заклинание, направено от оня мърляв художник Джеймс. Хвърлил го е около теб и когато първия път го докосна, си го задействал. Колкото повече го докосваш, то се затяга около теб като капан. Ако не го махнем, ще продължава да се свива, докато целият потънеш в него и тогава няма да можеш да се движиш.

— И после?

Зед се изпъна.

— Докосването му е отровно. Затяга се около теб като какавида, докато те смаже или пък докато те убие отровата му.

Калан сграбчи Зед за ръкава, в очите й се четеше паника.

— Трябва да се върнем! Трябва да го освободим от това!

Зед дръпна ръката си.

— Ами, разбира се, че трябва. Ще намерим картината и ще я унищожим.

— Зная къде се намират свещените пещери — каза Калан, като се хвана за седлото си и стъпи с единия крак на стремето.

Магьосникът се запъти към своя кон.

— Няма никакво време за губене. Да вървим.

— Не — каза Ричард.

Всички се обърнаха и го погледнаха.

— Ричард, налага се — каза Калан.

— Тя е права, момчето ми. Няма друг начин.

— Не — той огледа уплашените им лица. — Те точно това искат да направим. Сам каза, че художникът не може да направи нищо на теб и Калан и затова го е направил на мен, като се е надявал това да върне всички ни обратно. Кутията е твърде важна. Не можем да поемем този риск — той погледна Калан. — Ти само ми кажи къде са тези пещери, а ти, Зед, ми кажи как да унищожа тая картина.

Калан сграбчи поводите на своя кон и на коня на Ричард и ги задърпа напред.

— Зед и Чейс могат да пазят кутията. Аз идвам с теб.

— Не, не идваш! Тръгвам сам. Имам меча си, с който да се защитавам. Единственото, което има значение, е кутията. Трябва да запазим нея преди всичко останало. Само ми кажи къде са пещерите и как да премахна заклинанието. Щом свърша, ще ви настигна.

— Ричард, аз мисля…

— Не! Става въпрос за това да се спре Мрачният Рал, а не за живота на който и да е от нас. Това не е молба, а заповед!

Всички настръхнаха, Зед се обърна към Калан.

— Кажи му къде са пещерите.

Калан гневно подаде поводите на коня си на Зед и отчупи една пръчка. Нарисува карта в прахта и плъзна пръчката по една от линиите, които беше начертала.

— Това тук е Калисидрин, тук е мостът. Това е пътят, а онова — Тамаранг и замъкът. — Тя пусна една черта на север от града, с която обозначи път. — Тук, на тези хълмове североизточно от града, има поточе, което минава между два хълма близнака. Те се намират на около миля на юг от мост, който пресича потока. Свещените пещери са в една скала от североизточната страна на потока. Там художникът рисува заклинанията си.

Зед взе пръчката от ръцете й и отчупи от нея две парчета с големината на пръст. Завъртя едното между дланите си.

— Ето. Това ще развали магията. Без да съм видял картината, не мога да ти кажа коя част трябва да изтриеш, но ти би трябвало да можеш да се сетиш, когато я видиш. Тя изобразява нещо, в което трябва да откриеш някакъв смисъл. Това е целият смисъл на нарисуваното заклинание; трябва да можеш да го разбереш, иначе не действа.

Пръчката, която Зед завъртя в ръцете си, вече не изглеждаше като пръчка. Стана мека и лепкава. Ричард я прибра в джоба си. Зед завъртя между дланите си другата пръчка. Подаде я на Ричард, тя също изглеждаше различно. Сега беше черна почти като въглен, но твърда.

— С това — каза магьосникът — можеш да довършиш картината и ако се наложи, да я промениш.

— Как да я променя?

— Не мога да ти кажа, без да съм я видял. Трябва сам да прецениш. А сега побързай. Но все пак си мисля, че ние…

— Не, Зед. Всички знаем на какво е способен Мрачният Рал. Единственото важно нещо е кутията, а не някой от нас — той погледна стария си приятел. — Пази се. Пази и Калан — хвърли поглед на Чейс. — Заведи ги при Майкъл. Майкъл ще може да държи кутията в безопасност по-добре, отколкото ние самите. И не спирайте да ме чакате. Ще ви настигна — Ричард го погледна строго. — Не успея ли, не искам никой от вас да се връща за мен. Просто занесете кутията надалеч от тук. Разбрано?

Чейс го погледна сериозно.

— Кълна се в живота си. — Той даде на Ричард кратки упътвания как да намери войската на брат си, отседнала в Ранг’Шада.

Ричард погледна към Калан.

— Грижи се за Сидин. Не се тревожи, съвсем скоро ще се върна при вас. А сега вървете.

Зед яхна коня си. Калан подаде Сидин на магьосника. Кимна на Зед и Чейс.

— Хайде, вървете. Ще ви настигна след малко.

Зед се накани да възроптае, но тя набързо го сряза и му повтори да тръгват. Проследи с поглед как двата коня и вълкът се впускат в галоп през моста и поемат надолу по пътя, след това се обърна към Ричард.

На лицето й се четеше дълбока загриженост.

— Ричард, моля те, нека…

— Не.

Тя кимна и му подаде поводите на коня си. Зелените й очи се изпълваха със сълзи.

— В Средната земя има опасности, за които не подозираш. Внимавай — по бузата й се изтърколи една сълза.

— Ще се върна при теб, преди да започна да ти липсвам.

— Страх ме е за теб.

— Знам. Но всичко ще се оправи.

Тя го погледна с очи, в които той можеше да потъне цял.

— Не бива да правя това — прошепна тя.

Обви ръце около врата му и го целуна. Силно, бързо, отчаяно.

За миг, докато протягаше ръце към нея и я притискаше към себе си, докосването на устните й до неговите, тихият стон, откъснал се от гърдите й, и усещането от ласката на пръстите й по косата му го накараха да забрави собственото си име.

Докато гледаше как тя поставя крак в стремето и отмята другия над седлото, Ричард загуби ума и дума. Тя дръпна юздите и завъртя коня си до неговия.

— Да не си посмял да извършиш някоя глупост, Ричард Сайфър. Обещай ми.

— Обещавам.

Не сподели с нея какво си помисли — че за него най-голямата глупост беше да допусне тя да изпита някаква болка.

— Не се притеснявай, ще се върна при теб веднага щом се освободя от магията. Пази кутията. Не бива Рал да се докопа до нея. Това е важно. А сега върви.

Той застана с юзда в ръце, загледан как тя галопира през моста и се изгубва в далечината.

— Обичам те, Калан Амнел — прошепна той.

С окуражително потупване по петнистия сив врат на коня си Ричард го поведе встрани от пътя, след като прекосиха малкото мостче и го пришпори по брега на реката. Конят побягна с лекота, разплисквайки с копита плитката вода, щом храсталакът запречи пътя по брега. Осветени от слънцето хълмове, повечето оголени, се издигаха от двете страни на реката. Когато бреговете станаха по-стръмни, той изведе коня на високото, където се вървеше по-лесно. Озърташе се за нечие присъствие или поглед, но не видя и следа от такова. Хълмовете изглеждаха пусти.

От двете страни на потока се разполагаха изсечените профили на еднакви, тебеширенобели хълмове. Ричард слезе от коня още преди той да е спрял. Без да престава да се оглежда, го върза за един храст, чиито червени плодове вече бяха завехнали и сбръчкани. Плъзна се надолу по рохката земя на стръмния бряг. Хлъзгавият, покрит с камъни и прах участък се пресичаше от тясна пътечка. Тя го изведе до високия отвор на една пещера.

С ръка на дръжката на меча той застана на входа и се огледа за художника или който и да било друг. Стените на пещерата непосредствено до входа бяха изрисувани. Рисунките ги покриваха изцяло и продължаваха към тъмната вътрешност.

Ричард беше изумен. Вътре имаше стотици, а може би и хиляди рисунки. Някои бяха малки, не по-големи от дланта му; имаше и по-големи — колкото него. Всяка изобразяваше различна сцена. На повечето имаше нарисуван само един човек, но не липсваха и такива с цели групи хора. Очевидно бяха рисувани от различни ръце. Някои изработени фино, богати на детайли, със светлосенки, изобразяваха хора със счупени крайници или пък пиещи от чаши, върху които имаше нарисуван череп с пресечени под него кости, или пък застанали край нивя с изсъхнали посеви. Други бяха направени от някой, комуто липсваше талант на рисувач: хората, изобразени на тях, бяха нарисувани само с няколко линии. Но сцените бяха също толкова ужасни. Ричард предположи, че талантът в случая едва ли е от първостепенна важност; онова, което имаше значение, бе съобщението.

Ричард откри рисунки, направени от различни хора върху един и същ сюжет. Около всяка рисунка се затваряше в кръг една линия, а вътре в кръга на различни места имаше нарисуван череп с пресечени под него кости, освен това на всяка беше изрисувано и нещо като карта.

Пазителски заклинания.

Но как да намери своето? Рисунките бяха навсякъде. Не знаеше как изглежда неговата. С все по-нарастваща паника оглеждаше стените, като потъваше навътре в тъмнината. Вървеше и опипваше с ръце рисунките, като гледаше да не пропусне нито една, за да не би тя да се окаже неговата. Очите му се стрелкаха във всички посоки, объркан от големия брой рисунки, в търсене на нещо познато, без да знае точно какво търси, нито къде.

Ричард си проправяше път навътре в тъмнината, убеждавайки се, че все някъде рисунките ще свършат и може би най-пресните са най-навътре. Беше твърде тъмно, за да може да види нещо. Тръгна да се връща към отвора на пещерата, за да вземе тръстиковите факли, които бе видял там.

Не след дълго се блъсна в невидимата стена. С все по-нарастваща паника разбра, че е попаднал в капан в пещерата. Губеше време. Нямаше как да стигне до факлите.

Затича се обратно в тъмнината, като продължаваше да търси. С мъка виждаше заклинанията, а те все не свършваха и не свършваха. В съзнанието му се появи мисъл, която определено не му се понрави.

Ако наистина се налага. Нощният камък.

Тъй като нямаше време за губене, измъкна кожената кесийка от раницата си. Погледна я в ръката си, опитвайки се да прецени дали камъкът ще му е от помощ, или ще му донесе повече неприятности. Всеки път минаваше известно време, преди сенките да се появят. Може би ако го извадеше за кратко и погледнеше в тъмнината, а после бързо го прибереше, щеше да успее да види каквото му трябва, преди сенките да са го открили. Не можеше да каже дали идеята е добра.

Изсипа камъка в дланта си. Пещерата се изпълни със светлина. Ричард не се забави нито миг при рисунките, а се отправи бързо навътре, търсейки края им. С крайчеца на окото си видя как първата сянка се материализира. Все още беше далеч. Продължи да върви.

Най-сетне стигна до края. Сенките почти го бяха настигнали. Хвърли камъка обратно в кожената кесийка. В мрака задържа дъха си и с отворени очи зачака болезненото докосване на смъртта. То не последва. Единствената светлинка беше слабата искрица с ярко пламъче по средата — входът — но тя не произвеждаше достатъчно светлина, за да може да огледа рисунките. Знаеше, че ще трябва още веднъж да извади камъка.

Най-напред опипа с пръсти джоба си и намери меката, лепкава пръчка, която му беше дал Зед. Здраво стиснал я в ръка, той отново извади камъка. За секунда светлината го заслепи. Главата му се завъртя на всички страни, оглеждайки рисунките.

Тогава я видя. Човекът, изобразен на нея, беше висок колкото него, но рисунката като цяло беше още по-голяма. Не притежаваше някакви художествени качества, но Ричард знаеше, че е неговата. Върху меча в дясната ръка на фигурата пишеше Истина. Около нея имаше карта, подобна на нарисуваната от Калан на земята. От единия край чертата около външните ръбове се спускаше към Калисидрин и пресичаше моста през средата. Точно там се бе сблъскал с преградата.

Сенките го викаха по име. Обърна се и видя ръце, които се протягаха към него. Хвърли камъка в кесийката и притисна гръб в стената, върху рисунката си, можеше да чуе сърцето си, пулсиращо в ушите. С ужас установи, че рисунката е твърде голяма, за да може да унищожи целия кръг около нея. Ако изтриеше само част от нея, нямаше как да знае къде се намира дупката в нея, откъдето ще може да се измъкне, или как да я направи там, където се намираше в пещерата.

Отстъпи назад, за да се подготви да огледа по-добре рисунката следващия път, когато извади камъка. Сблъска се с невидимата стена. Сърцето му сякаш прескочи един удар. Стената почти го бе заобиколила. Нямаше време.

Извади камъка и бързо започна да изтрива меча, надявайки се това да го направи неразпознаваем, да премахне магията от него. Линиите се изтриваха изключително трудно. Отстъпи назад, за да погледне, и се удари в стената. Сенките се приближаваха, съблазнително повтаряйки името му.

Хвърли камъка в кесийката и застана в тъмнината с разтуптяно сърце, почти изпаднал в паника от чувството, че е попаднал в капан. Знаеше, че няма да може да използва меча срещу сенките, докато изтрива рисунката; и преди се беше бил с тях и това отнемаше цялата му енергия. Мислите му препуснаха. Не можеше да намери изход. Беше изтрил меча, но това не помогна. Заклинанието явно все още го разпознаваше. Знаеше, че не разполага с достатъчно време да изтрие цялата линия около себе си. Задиша на отчаяни пресекулки.

Появи се мигаща светлинка. Той се обърна. Приближи се мъж, носещ една от тръстиковите факли, на лицето му се разливаше мазна усмивка. Беше Джеймс, художникът.

— Предполагах, че ще те намеря тук. Дойдох да проверя. Мога ли да направя нещо за теб?

По смеха му Ричард можеше да прецени, че Джеймс няма намерение да му помага. Освен това художникът беше наясно, че със стената помежду им Ричард не може да използва меча си срещу него. Той се изсмя на безпомощността му.

Ричард бързо хвърли един поглед встрани. Факлата осветяваше рисунката достатъчно добре. Невидимата стена докосваше рамото му, буташе го към стената на пещерата. При допира той почувства как му прилошава и му се повдига. Беше само на една стъпка от стената на пещерата. Само след броени секунди щеше да бъде вкопчен, смазан или отровен.

Ричард се обърна към рисунката. Докато с едната ръка триеше, с другата пребъркваше джоба си. Извади пръчката, с която Зед му беше казал, че може да промени рисунката.

Джеймс се наведе към него, хилейки се, и се загледа в работата му.

Смехът му секна.

— Какво правиш там?

Ричард не отговори, а продължи да изтрива лявата ръка на фигурата.

— Спри това! — изкрещя Джеймс.

Ричард не му обърна внимание и продължи да трие. Джеймс хвърли факлата на земята и извади подобна пръчка за рисуване. Започна да рисува с широки бързи движения, кичури мазна коса се разлюляха покрай лицето му. Рисуваше човек. Рисуваше ново заклинание. Ричард знаеше, че ако Джеймс привърши пръв, няма да има втора възможност.

— Спри, глупако! — крещеше Джеймс, бързайки да завърши рисунката си.

Невидимата стена се опря в гърба на Ричард, избутвайки го към стената на пещерата. Едва можеше да движи ръцете си. Джеймс рисуваше меч, върху който беше започнал да изписва думата Истина.

С пръчката си за рисуване в ръка Ричард свърза краищата на оставената без китка ръка, като оформи от нея чукан. Същият като на Джеймс.

Щом свърши, натискът върху гърба му секна, гаденето престана.

Джеймс изкрещя.

Ричард се обърна и го видя да се гърчи на земята, свит на кълбо. Повръщаше. Ричард потръпна и вдигна факлата.

Молещите очи на художника се вдигнаха към него.

— Аз… нямаше да й позволя да те убие… само да те задържи…

— Кой те накара да направиш това заклинание?

Джеймс пусна малка злобна усмивчица.

— Една Морещица — прошепна той. — Ти ще умреш.

— Какво е това Морещица?

Ричард чу как дъхът на Джеймс секна, костите му изтракаха на пода. Умря. Ричард не можеше да каже, че му е мъчно за него.

Не знаеше какво е това Морещица, но нямаше намерение да се мотае още дълго тук, за да разбере. Внезапно се почувства самотен и уязвим. И Зед, и Калан го бяха предупредили, че в Средната земя има много магически същества, които са опасни, за които той не знае нищо. Ричард мразеше Средната земя, магията. Искаше само да се върне обратно при Калан.

Затича се към входа на пещерата, като по пътя хвърли факлата. Втурнал се навън срещу ярката светлина, която го заслепи, той изведнъж спря. Примигна и видя хора, подредени в кръг около него. Войници. Носеха тъмни кожени униформи и ризници, с препасани през рамо мечове, с увесени на коланите секири.

Най-отпред, с лице към пещерата, срещу него, имаше някой по-различен — жена с дълга кестенява коса, захваната леко отзад на тила й. Беше облечена от главата до петите в кожа, която й прилягаше идеално. Кървавочервена кожа. Единственият по-различен нюанс беше жълтият полумесец със звезда на корема й. Ричард забеляза, че мъжете имат на гърдите си същия полумесец със звезда, само че при тях той беше червен. Тя го гледаше безизразно, върху устните й се различаваше едва доловима усмивка. Ричард стоеше с леко разтворени крака, готов да се защитава, ръката му — върху дръжката на меча, без да знае какво да прави, без да може да предполага какви са намеренията им. В очите й проблесна бегло пламъче, докато тя погледна над главата и зад гърба му. Ричард чу как двама души скочиха от върха на скалата и му пресякоха пътя отзад. Усети как гневът неудържимо обзема тялото му, нахлувайки през китката на ръката му. Стиснал зъби, го остави да се разбушува.

Жената щракна с пръсти към мъжете зад себе си и посочи към него.

— Хванете го.

Той различи металния звук на извадено от ножниците оръжие.

Това беше единственото, което му бе необходимо да знае. Решението беше взето.

Носителят на смърт.

Докато се извърташе на една страна, мечът му се извиси в дъга над главата. Даде свобода на гнева си, който избухна с пълна мощ. Очите му срещнаха очите на двамата мъже. Челюстите им показваха ярост, докато мечовете напускаха ножниците на раменете им.

Ричард държеше Меча на истината ниско, на нивото на кръста си, с цялата си сила и тежест. Мечовете на двамата се сведоха в защитна позиция. Той изкрещя от порива на смъртна ярост. Смъртна омраза. Смъртна необходимост. Отдаде се напълно на страстта си за убиване, знаейки, че не го ли направи, убитият ще бъде той. Острието на меча му засвистя във въздуха.

Носителят на смърт.

Отломъци гореща, разсечена на парчета стомана се разлетяха в чистия сутрешен въздух.

Два еднакви стона. При сблъсъка еднакви, влажни мощни удари, разсичащи противниците като зрели пъпеши. Обърнати вътрешности като дълги червени въжета. Горната част на телата им се строполи на земята, след като краката им отказаха да се движат.

Мечът продължи да вилнее, обозначавайки пътя си с кървави следи. Той концентрира отново гнева си, омразата, необходимостта. Жената даде заповеди. Ричард копнееше за нейната кръв. Гневът, необезпокояван, изпълни цялото му тяло. Той все още крещеше. Тя стоеше с ръка на хълбока. Ричард срещна очите й, съвсем леко промени траекторията на меча си, за да го насочи към тези очи. Нарастващата й усмивка само подхранваше яростния огън на гнева му. Очите им се вкопчиха едни в други. Върхът на острието му изсвистя покрай главата й. Необходимостта му да убива беше станала неудържима.

Носителят на смърт.

Болката, извираща от магията на меча, се стовари отгоре му като водопад от ледена вода върху гола плът. Острието му не успя да я докосне. Мечът се стовари на земята в същия миг, в който болката го повали на колене, пронизвайки тялото му, поваляйки го.

Без да сваля ръка от хълбока си, все още усмихната, тя се изправи над него и започна да наблюдава как той присвива с ръце корема си, как повръща кръв и се задавя от нея. Всяка част от тялото му гореше в огън. Болката, извираща от магията, го изпепеляваше, отнемаше въздуха от дробовете му. Отчаяно се опита да я овладее, да я прекъсне, както беше успял да го направи преди. Не можа да наложи желанието си. С нарастваща паника установи, че тя е извън контрола му.

Контролираше я жената.

Той се отпусна в прахта по лице, направи опит да изкрещи, да си поеме въздух, но не успя. За миг си помисли за Калан; след това болката му отне дори и тази мисъл.

Никой от мъжете не помръдна. Жената стъпи с крак върху тила му и като се наведе напред, се подпря с лакът на коляното си. С другата си ръка го сграбчи за косата и повдигна главата му. Приближи се още повече, кожата проскърца по тялото й.

— Виж ти, виж — изсъска тя. — А аз си мислех, че ще те измъчвам с дни, докато накрая те накарам да използваш магията на меча си срещу мен. Е, не се притеснявай, имам и други причини да те измъчвам.

През болката си Ричард осъзна, че е допуснал сериозна грешка. По някакъв начин й беше дал възможност да контролира магията на меча. Знаеше, че е загазил повече откогато и да било през живота си. Калан беше в безопасност, каза си той; единствено това има значение.

— Искаш ли болката да спре, кученцето ми?

Този въпрос го вбеси. Яростта, която изпита към нея, желанието му да я убие усилиха болката.

— Не — едва успя да промълви той, събрал всичката си сила.

Тя сви рамене и отпусна глава.

— Няма проблеми. Но когато решиш, че искаш болката да спре, ще трябва просто да престанеш да си мислиш всичките тези отвратителни неща за мен. Отсега нататък аз контролирам магията на меча ти. Ако дори си помислиш да вдигнеш пръст срещу мен, болката ще те повали отново — тя се усмихна. — Това е единствената болка, която зависи от теб. Просто си помисли нещо хубаво за мен и тя ще спре. Разбира се, аз също ще имам власт над нея и ще мога да я задействам, когато си пожелая, мога да те снабдя и с други болки, както ще разбереш по-късно — тя се намръщи. — Кажи ми, кученцето ми, опита се да използваш магията срещу мен, защото си глупак или защото се мислиш за храбрец?

Болката му поутихна съвсем, съвсем мъничко. Опита се да си поеме въздух. Тя я беше намалила само колкото да му даде възможност да отговори.

— Коя… си… ти?

Тя отново го сграбчи за косата, повдигна главата му и я извърна, за да погледне в очите му. Когато се наведе, ботушът на тила му предизвика пареща болка в раменете му. Не можеше да помръдне ръцете си. Лицето й се набръчка от любопитство.

— Не знаеш коя съм аз? Всеки в Средната земя ме познава.

— Аз съм… Западната земя.

Очите й се повдигнаха доволно.

— Западната земя! Виж ти, виж. Колко приятно. Ще бъде забавно — усмивката й се разшири. — Аз съм Дена. За теб съм Господарката Дена, кученцето ми. Аз съм Морещица.

— Аз няма… да ти кажа… къде е Калан. Ако искаш… ме убий… вече.

— Кой? Калан?

— Майката… Изповедник.

— Майката Изповедник — каза тя отвратена. — Та за какво, да му се не види, ми е притрябвала Изповедник? За теб, Ричард Сайфър, ме изпрати Господарят Рал, за никой друг. Един твой приятел те е издал — тя изви още по-болезнено главата му и още по-силно натисна с крак. — И ето че те пипнах. Мислех си, че може и да ме затрудниш, но ти не положи почти никакви усилия да ме позабавляваш. Ще се заема с обучението ти. Но ти сигурно не знаеш нищо за това, след като си от Западната земя. Нали разбираш, Морещиците винаги са облечени в червено, когато ще обучават някого. За да не личи кръвта прекалено много. Имам чудесното предчувствие — в мен ще попие много от твоята кръв, преди да те обуча както подобава.

Тя пусна главата му и премести цялата си тежест върху крака си, като ръката й се протегна непосредствено пред лицето му. Ричард видя, че опакото на ръката й, дори пръстите, са бронирани. Кървавочервена кожена пръчка с дължина около фут висеше свободно от китката й, завързана с изящна златна верига. Тя се полюшваше пред очите му.

— Това се нарича Агиел. То е част от средствата, които ще използвам за обучението ти — тя му се усмихна широко и изви вежда. — Любопитен ли си? Искаш да видиш как действа?

Дена притисна нещото, наречено Агиел, до тялото му. Внезапната болка го накара да изкрещи, макар да нямаше намерение да й показва колко много го боли. Всички мускули по тялото му изтръпнаха при притискането на нещото до тялото му. Мислеше единствено за това колко много иска да го няма там. Дена съвсем лекичко усили натиска, от което той нададе още по-силен вой. Чу как нещо изпука и усети, че едното му ребро е счупено.

Тя отдели Агиел от него; от мястото се стичаше топла кръв. Ричард беше плувнал в пот, едва си поемаше дъх, от очите му затекоха сълзи. Имаше чувството, че болката разкъсва на парчета всеки един мускул по тялото му. Устата му се напълни с прах и с кръв.

Дена му се ухили злобно.

— А сега, кученцето ми, кажи: „Благодаря ви, Господарке Дена, че ме обучавате.“ — Приближи лицето си до неговото. — Кажи го.

С цялата воля на ума си Ричард концентрира желанието си да я убие и си представи как мечът разсича главата й.

— Умри, кучко.

Дена потръпна и притвори очи, прокарвайки в екстаз език по устните си.

— О, това беше прекрасно отвратително видение, кученцето ми. Разбира се, ще се научиш да съжаляваш искрено, задето си го имал. Обучението ти очевидно ще бъде изключително забавно приключение. Колко жалко, че не знаеш какво е Морещица. Ако знаеше, щеше доста да се постреснеш. Това би ми доставило удоволствие — усмивката разкри красивите й зъби. — Но мисля, че ще ми достави удоволствие и твоята изненада.

Ричард продължи да си представя картината на смъртта й, докато накрая загуби съзнание.