Първото правило на магьосника

Тридесет и пета глава

Ричард зари тлеещите въглени с малко пръст, която загреба с обувката си, като по този начин угаси единствената топлинка в зората на студения нов ден. Небето изсветляваше в ледено синьо, от запад нахлуваше остър вятър. Е, добре поне, че ще духа в гърбовете им, помисли си той. До другата му обувка лежеше шишът, на който Калан беше опекла заека — този, който сама бе хванала с капан, както я бе научил.

Почувства как се изчервява при тази мисъл, при мисълта, че той, един горски водач, я учеше на такива неща. Нея — Майката Изповедник. Повече от кралица. Кралиците се кланят на Майката Изповедник, каза му тя. Почувства се толкова глупаво, както никога досега. Майка Изповедник. За какъв се мислеше той? Зед се опита да го предупреди, защо не се вслуша в думите му.

Празнотата заплашваше да го погълне. Помисли за брат си, за приятелите си Зед и Чейс. Макар че те не можеха да запълнят празнотата в него, му се прииска да са тук. Ричард гледаше как Калан си слага раницата. Тя си няма никой, помисли си той; единствените й приятели, останалите Изповедници, са мъртви. Тя е сама на тоя свят, сама в Средната земя, заобиколена от хора, които се опитва да спаси и които се страхуват от нея, мразят я, от врагове, които искат да я убият, по-лошо дори. А си няма дори магьосник, който да я защити.

Сега разбра защо я е било страх да му каже. Той е единственият й приятел. Почувства се дори по-глупаво при мисълта, че е такъв егоист. Ако приятел е единственото, което можеше да е той за нея, тогава ще й бъде приятел. Дори това да го убиваше.

— Сигурно ти е било трудно да ми го кажеш — каза той, докато наместваше меча на хълбока си.

Калан се загърна в пелерината си, за да отблъсне острите пориви на вятъра. Лицето й отново бе придобило спокойното изражение, по което не можеше да се прочете нищо.

— Щеше да ми е по-лесно да се самоубия.

Той я проследи с поглед, докато тя се обърна и тръгна, след това я последва. Ако му беше казала в началото, чудеше се той, дали щеше да е с нея все още? Ако му беше казала всичко това, преди да я опознае, дали щеше да се страхува да бъде близо до нея, също както всички останали? Може с право се е страхувала да му каже по-рано. Но, от друга страна, ако го беше сторила, сигурно щеше да му спести онова, което чувстваше в момента.

Някъде по обяд стигнаха до място, където се събираха много пътеки, отбелязано с камък, висок наполовина колкото Ричард. Той се спря и се загледа в символите, издълбани върху гладката повърхност.

— Какво означават?

— Указват посоките към различни градове и села и разстоянията до тях — каза тя, пъхнала ръце под мишниците си, за да ги стопли. Посочи с глава една от пътеките. — Ако не искаме да срещаме хора, най-добре е да тръгнем насам.

— Колко по-далеч е?

Тя хвърли още един поглед към камъка.

— Обикновено се движа по пътищата между градовете, а не по тези пътеки, които са по-малко използваеми. Камъкът не указва разстоянието по пътеката, само по пътя, но предполагам, че ще вървим с няколко дни повече.

Ричард забарабани по дръжката на меча си.

— Има ли град наблизо?

Тя кимна.

— На час-два път сме от Града на дърварите. Защо питаш?

— Щяхме да спестим доста време, ако имахме коне.

Тя погледна пътеката, която водеше към града, сякаш можеше да го види.

— В Града на дърварите има много дъскорезници. Сигурно и коне се намират, но идеята ти може да не се окаже съвсем добра. Чувала съм, че симпатиите им са на страната на Д’Хара.

— Защо да не идем да хвърлим едно око; с коне ще спестим поне ден. Имам малко сребро и една-две златни монети. Може да успеем да си купим.

— Предполагам, че ако сме внимателни, можем да отидем да хвърлим един поглед. Но да не си посмял да показваш среброто или златото си. Това показва, че си от Западната земя, а хората тук гледат на всеки, дошъл от там, като на заплаха. Разкази и суеверия.

— А как тогава ще се сдобием с коне? Ще ги откраднем ли?

Тя повдигна вежда.

— Толкова ли бързо забрави? Ти си с Майката Изповедник. Трябва просто да ги помоля.

Ричард прикри, доколкото можа, недоволството си с празен поглед.

— Да вървим тогава.

Градът на дърварите беше разположен на брега на река Калисидрин, чиито кални кафяви води го снабдяваха както с енергия за дъскорезниците, така и с транспорт за трупите и дървения материал. Между работните площадки имаше преливници, а разнебитените дъскорезници се извисяваха над другите сгради. Плътно наредени редици дървен материал се възкачваха една връз друга под покривите на откритите навеси, а под платнища, нахвърляни встрани, още купища трупи чакаха или шлеп, който да ги отнесе надолу по реката, или вагони, с които да бъдат транспортирани по суша. На хълма, издигащ се над дъскорезниците, бяха накацали плътно една до друга къщурки, които изглеждаха така, като че са били построени за временен подслон, а с годините са се превърнали в постоянно жилище за обитателите си.

Дори от разстояние Ричард и Калан можеха да преценят, че нещо не е наред. Дъскорезниците мълчаха, улиците пустееха. Градът би трябвало да кипи от живот. Би трябвало да има хора по магазините, на кейовете, край дъскорезниците и по улиците, но не се виждаше никаква следа от живот. Градът тънеше в мъртвешка тишина, чуваше се само плющенето на някое и друго платнище, развявано от вятъра, тук-там проскърцваше със стържещ звук някоя желязна панта.

Когато се приближиха на достатъчно разстояние, вятърът донесе до тях още нещо освен плющенето на платнищата и скърцането на пантите; отвратителната миризма на смърт. Ричард провери дали мечът му е откопчан в ножницата.

Тела, подути и отекли, а-ха да се пръснат, късаха копчетата на дрехите, в които бяха облечени, и бълваха миризма, която привличаше рояци мухи. Въргаляха се по ъглите или направо пред сградите, подобно на есенни листа, които вятърът е събрал на купчини. Повечето бяха жестоко обезобразени; от някои още стърчаха счупени копия. Тишината сякаш оживяваше. Врати, разбити и потрошени, висяха под странни ъгли на една-единствена панта или се въргаляха из улиците заедно с багажи и парчета от мебели. Прозорците на всички сгради бяха изпотрошени. Някои от постройките представляваха студени, овъглени скелети от греди и руини. Ричард и Калан вървяха с притиснати към носовете и устните си пелерини, опитвайки се да се предпазят от смрадта. Очите им обаче нямаше как да пропуснат гледката на смъртта.

— Рал? — попита Ричард.

Тя огледа от разстояние телата, нападали в различни пози.

— Не. Рал не убива така. Тук е имало битка.

— На мен повече ми прилича на клане.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Помниш ли мъртвите в селото на Калните? Така изглежда, когато убива Рал. Винаги е едно и също. Това тук е различно.

Те продължиха да обикалят града, без да се отдалечават много от сградите, избягвайки средата на улиците, от време на време стъпваха по съсиреци кръв. Всички магазини бяха плячкосани, а онова, което не беше отнесено, беше унищожено. От един магазин над улицата се развяваше бледосин плат на равни тъмни ивици, който сякаш е бил изхвърлен, защото собственикът му го е повредил, умирайки. Калан дръпна Ричард за ръкава и му посочи нещо. На стената на една сграда имаше надпис, написан с кръв. СМЪРТ НА ВСИЧКИ ВРАГОВЕ НА ЗАПАДНАТА ЗЕМЯ.

— Какво мислиш, че би могло да означава това? — прошепна тя, като че смъртта можеше да я чуе.

Той се вгледа в думите, от които сякаш още се стичаха капки кръв.

— Нямам никаква представа. — Продължи нататък, като на два пъти намръщен се обръщаше към думите на стената.

Вниманието му привлече една количка, оставена пред магазин за зърнени продукти. Беше наполовина натоварена с дребни мебели и дрехи, вятърът плющеше в ръкавите на мънички рокли. Двамата с Калан си размениха погледи. Имаше някой оцелял, който очевидно се готвеше да заминава.

Ричард внимателно пристъпи през празната рамка на вратата, Калан вървеше плътно зад него. Снопове слънчева светлина, нахлуващи през вратата и прозореца, хвърляха светли петна в прахта във вътрешността на сградата и осветяваха купища разпиляно зърно и разбити варели. Ричард се спря от вътрешната страна на прага, Калан — залепена зад гърба му, докато очите му свикнат с тъмнината. В прахта се виждаха пресни следи от стъпки, повечето малки. Той ги проследи с поглед — отиваха зад тезгяха. Хвана дръжката на меча, но без да го изважда от ножницата, и се отправи натам. Отзад се бяха свили хора, треперещи от страх.

— Няма да ви причиня зло — каза той с нежен глас, — излезте.

— Ти да не си войник от Националната армия на мира, дошъл да ни помогне? — чу се женски глас иззад тезгяха.

Ричард и Калан намръщено се спогледаха.

— Не — каза тя. — Ние сме… просто пътници, минаващи през града.

Показа се женска глава с мръсно лице, по което имаше следи от сълзи, с тъмна, късо подстригана сплъстена коса. Раздърпаната й кафява рокля беше парцалива и раздрана. Ричард махна ръката си от дръжката на меча, за да не я плаши. Устната й трепереше, празните й очи примигваха срещу тях в сумрака, накрая направи знак на другите да излязат. Бяха шест деца — пет момичета и едно момче, — още една жена и един старец. Щом се показаха иззад тезгяха, децата вдървено се прилепиха до двете жени, тримата възрастни впериха поглед в Ричард, след това открито огледаха Калан. Очите им се ококориха и всички едновременно отскочиха назад към стената. Ричард объркано смръщи чело; после разбра какво гледаха така ококорено. Косата й.

Тримата възрастни паднаха на колене с наведени глави, без да вдигат очи от пода; децата безмълвно заровиха лица в полите на жените. Хвърляйки кос поглед на Ричард, Калан бързо им направи знак с ръка да се изправят. Те продължаваха да стоят с очи, впити в пода, и не видяха отчаяните й жестове.

— Станете — каза тя, — не е необходимо да правите това. Станете.

Главите им се вдигнаха, на лицата им беше изписано объркване. Гледаха ръцете й, които продължаваха да им правят знаци да се изправят. С голяма неохота се подчиниха.

— Както заповядате, Майко Изповедник — каза с треперещ глас едната от жените. — Простете ни, Майко Изповедник, ние… не ви познахме… отначало, заради дрехите. Простете ни, ние сме просто човешки същества. Простете ни, че…

Калан внимателно я прекъсна.

— Как се казваш?

Жената се поклони дълбоко от кръста и остана наведена.

— Регина Кларк, Майко Изповедник.

Калан я сграбчи за раменете и я изправи.

— Регина, какво е ставало тук?

Очите на жената се изпълниха със сълзи, тя хвърли боязлив поглед към Ричард, устната й затрепери. Калан го погледна.

— Ричард — тихо каза тя, — защо не изведеш стареца и децата навън?

Той разбра какво искаше тя; жените се страхуваха твърде много да говорят пред него. Той подаде ръка за помощ на прегърбения старец и изведе четири от децата. Двете най-малки момиченца отказаха да се отделят от полите на жените, но Калан му направи знак, че няма значение.

Четирите деца не се отделяха едно от друго, седнаха на стъпалата отпред, очите им бяха празни и далечни. Когато ги попита за имената им, нито едно не отвърна, дори не го погледнаха, само крадешком плъзваха уплашени погледи към него, за да се убедят, че не се приближава към тях. Старецът просто празно гледаше пред себе си, когато Ричард го попита как се казва.

— Можеш ли да ми кажеш какво е ставало тук? — попита Ричард.

Старецът огледа улицата, очите му се разшириха.

— От Западната земя…

По лицето му потекоха сълзи и той не успя да каже нищо повече. Страхувайки се да не го насилва прекалено, Ричард реши да го остави на мира. Предложи му парче сушено месо от раницата си, но старецът отказа. Децата се дръпнаха от ръката му, когато той я протегна, за да предложи и на тях. Прибра месото обратно. Най-голямото момиче, почти девойка, го погледна, сякаш той щеше да ги убие или да ги изяде на минутата. Никога не беше виждал по-ужасен поглед. Тъй като не искаше да плаши повече нея и останалите деца, той се отдръпна на разстояние, усмихна се успокоително и обеща, че няма да им стори нищо лошо, няма дори да ги докосне. Не изглеждаше като да са му повярвали. Ричард час по час се обръщаше към вратата; чувстваше се неловко и му се щеше Калан да излиза вече.

Тя най-после се появи, на лицето й бе изписано пресилено спокойствие, под което ясно личеше болката й. Ричард се изправи и децата моментално се втурнаха в къщата. Старецът остана на мястото си. Тя хвана Ричард за ръката и го отведе настрана.

— Тук няма да намерим коне — каза, като гледаше втренчено пред себе си по пътя, по който бяха дошли. — Мисля, че е най-добре да отбягваме пътищата и да се движим по пътеките, които се използват по-рядко.

— Калан, кажи ми какво има? — той хвърли поглед през рамо. — Какво е ставало тук?

Тя се втренчи в кървавото съобщение на стената, когато минаваха покрай него. СМЪРТ НА ВСИЧКИ ВРАГОВЕ НА ЗАПАДНАТА ЗЕМЯ.

— В града идвали мисионери, които разказвали на хората колко велик е Мрачният Рал. Появявали се често и убеждавали градския съвет какви неща ще имат, когато Д’Хара започне да властва над всички земи. Тръбели навсякъде колко много Рал обича хората.

— Това е лудост! — остро прошепна Ричард.

— Така или иначе, хората от Града на дърварите били убедени в това. Всички се съгласили да обявят града си за територия на Д’Хара. В града нахлула Националната армия на мира, войниците се отнасяли с всички с безкрайно уважение, купували стоки от търговците, пръскали злато и сребро в изобилие — тя посочи назад, към покритите с платнища купища дървен материал. — Мисионерите устояли на думата си; започнали да идват поръчки за дървесина. Много дървесина. За да се построят нови градове, в които хората да живеят и да преуспяват под сияйното ръководство на Татко Рал.

Ричард смаян поклати глава.

— И после?

— Разчувало се все повече; работата започнала да става повече, отколкото хората в града можели да поемат. Работа за Татко Рал. Прииждали нови и нови работници, за да се справят с поръчките за дървесина. Междувременно мисионерите говорели на хората каква заплаха представлява за тях Западната земя. Каква заплаха е тя за Татко Рал.

— Западната земя! — Ричард не можеше да повярва.

Тя кимна.

— След това Националната армия на мира напуснала града, като казали, че трябвало да се бият с войските на Западната земя, да защитават и другите градове, които са се клели във вярност на Д’Хара. Хората умолявали част от тях да останат, за да ги защитават. В замяна на верността и всеотдайността на местните жители малък брой войници останали.

Ричард я поведе към пътеката, по която бяха дошли, и хвърли един последен объркан поглед назад към града.

— Значи не е била армията на Рал?

Пътеката беше достатъчно широка, така че тя го изчака и след като се изравниха, продължи.

— Не. Казват, че известно време всичко вървяло чудесно. След това, преди около седмица, по изгрев слънце в града нахлула войскова част от армията на Западната земя и избила до крак войниците от Д’Хара. След това се развилнели и започнали безразборно да убиват и да плячкосват града. Докато войниците от Западната земя убивали, крещели, че това ще се случи с всеки, който последва Рал, с всеки враг на Западната земя. Преди залез слънце си тръгнали.

Ричард я сграбчи за ризата близо до раменете и я обърна с лице към себе си.

— Не е вярно! Хората от Западната земя не могат да направят подобно нещо! Не са били те! Не може да бъде!

Тя примигна насреща му.

— Ричард, не съм казала, че е вярно. Просто ти предавам онова, което чух, онова, което си мислят, че е станало, онези хора там.

Той пусна ризата й, имаше още една причина да се изчерви. Не можа да се сдържи и добави:

— Нито една войска в Западната земя не може да стори това — той се накани да продължи пътя си, но тя го спря, хващайки го за ръката.

— Това не е всичко.

По очите й той разбра, че не иска да чуе края на разказа. Кимна й да продължава.

— Всички, които останали живи, незабавно започнали да напускат града, вземайки със себе си всичко, което биха могли да носят. Повечето тръгнали на следващия ден, някои искали да погребат телата на близките си. Същата нощ в града се върнала войскова част от армията на Западната земя, може би около петдесетина души. До този момент града били напуснали малцина от оцелелите. Казано им било, че на враговете на Западната земя не е позволено да бъдат погребвани, че трябва да бъдат оставени да ги изядат животните и това да послужи за пример на всеки, който реши да се противопоставя на законите на Западната земя. За доказателство събрали всички оцелели мъже, дори момчетата, и ги екзекутирали. — По начина, по който Калан произнесе думата екзекутирали, без да уточнява какво точно е станало, Ричард разбра, че не иска да знае повече. — Момченцето и старецът, които видяхме, се спасили по чудо, ако не ги били пропуснали, сега и те да са мъртви. Жените били оставени живи, за да гледат — тя млъкна.

— Колко жени са напуснали града?

Тя поклати глава.

— Не знам, не много — тя крадешком хвърли поглед по пътеката зад тях, загледа се за миг в града, преди гневните й очи да се върнат отново върху неговите. — Войниците изнасилили жените. И момичетата — погледът й го изпепеляваше. — Всяко от момичетата, които видя, е било изнасилено от поне…

— Войниците от Западната земя не постъпват така!

Тя се вгледа в лицето му.

— Знам. Но кой? Защо? — изражението й отново изстина и стана спокойно.

Той я погледна ужасен.

— Няма ли нещо, което можем да направим за тях?

— Задачата ни не е да защитим шепа хора или пък да се грижим за мъртвите, а за живите, като спрем Мрачния Рал. Нямаме време за губене, трябва да стигнем до Тамаранг. Каквото и да се е случило, по-добре да стоим далеч от пътищата.

— Имаш право — с неохота призна той. — Но това не ми харесва.

— Нито пък на мен — чертите й придобиха по-меко изражение. — Ричард, мисля, че те ще са в безопасност. Която и войска да е сторила това, едва ли ще се върне за шепа жени и деца; те биха търсили по-голяма плячка.

Ричард си мислеше колко ненавижда подобни истории, спомни си как, когато беше у дома, в Града на елените, брат му винаги му казваше какво да прави.

— Толкова голяма група войници не би тръгнала по пътека, която минава през гъста гора като тази тук, те биха се придържали към пътищата, но въпреки това си мисля, че ще трябва занапред да гледаме да нощуваме в хралупести борове. Не знаем кой може да ни срещне.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Ричард, мнозина от Средната земя са на страната на Мрачния Рал и са извършили неописуеми престъпления. От това аз по-лоша ли ставам в очите ти?

Той се намръщи.

— Разбира се, че не.

— И аз не бих гледала на теб с по-лошо око, ако се окаже, че това е сторено от войници от Западната земя. Това не е престъпление, извършено от теб, не ти си накарал сънародниците си да го направят. Живеем във война. Опитваме се да правим онова, което предците ни са правили някога, Търсачите и Изповедниците с общи усилия; да свалим от престола един владетел. В този случай има само двама души, на които можем да разчитаме. Ти и аз — тя се вгледа в лицето му с напрегнат, вечен поглед. Той осъзна, че сграбчва със сила дръжката на меча си. — Може да настъпи момент, когато ще останеш само ти. Всички правим онова, което се изисква от нас. — Това не бяха думи на Калан, а на Майката Изповедник.

Настъпи дълго, конфузно мълчание, преди тя да отмести очите си от него, най-накрая се обърна и тръгна напред. Той се загърна плътно в пелерината си, зъзнейки и отвътре, и отвън.

— Не са били хора от Западната земя — промърмори на себе си и тръгна след нея.

— Огън за мен — каза Рейчъл. Малката купчинка съчки, заобиколена с камъни, пламна, осветявайки вътрешността на хралупестото дърво с ярка червена светлина. Тя прибра пръчицата обратно в джоба си и като трепереше, протегна ръце напред към огъня и погледна към Сара, която лежеше в скута й.

— Ще сме в безопасност тук тази нощ — каза тя на куклата си. Сара не отговори — не беше говорила от нощта, когато избягаха от замъка, — така че Рейчъл само се преструваше, че чува гласа й, който казваше, че я обича. Тя отвръщаше на безмълвните думи на Сара с прегръдка.

Извади няколко боровинки от джоба си и започна да ги яде една по една, като същевременно търкаше ръце една в друга, за да ги стопли. Сара не искаше боровинки. Рейчъл загриза парче кораво сирене; всичката останала храна, която беше изнесла от замъка, свърши. Освен, разбира се, самунът хляб. Но него не биваше да яде; в него бе скрита кутията.

Гилер й липсваше болезнено, но трябваше да направи, каквото той бе пожелал — да продължава напред, като всяка нощ си намира ново хралупесто дърво. Не знаеше колко далеч е от замъка; просто вървеше, докато се стъмни, слънцето й заставаше в гръб, когато тръгваше сутрин, а вечер залязваше пред очите й. Беше научила това от Брофи. Той го наричаше да пътуваш със слънцето. Тя предполагаше, че точно това прави. Пътува.

Един клон помръдна и Рейчъл подскочи. Видя огромна ръка, която го задържа встрани. След това блестящото острие на дълъг меч. Тя гледаше с ококорени очи. Не можеше да помръдне.

Една мъжка глава се пъхна вътре.

— Я да видим какво имаме тук?

Рейчъл чу някакъв стон и разбра, че идва от собственото й гърло. Все още стоеше като вцепенена. Една женска глава се пъхна до мъжката. Тя избута мъжа зад себе си. Рейчъл притисна Сара до гърдите си.

— Махни меча — скара му се жената, — плашиш я.

Рейчъл придърпа наполовина развития самун хляб до хълбока си. Прииска й се да избяга, но краката й не помръдваха. Жената се пъхна в хралупестия бор, приближи се и коленичи до нея, отпускайки се назад на пети, мъжът стоеше точно зад нея. Очите на Рейчъл се вдигнаха нагоре към лицето й; тогава видя дългата й коса, осветена от огъня. Очите й се ококориха още повече и от гърлото й се надигна още един стон. Краката й най-после се задвижиха: те я отблъснаха назад, към ствола на дървото, не изпускаше хляба от ръцете си. Жените с дълги коси винаги носеха неприятности. Тя захапа крака на Сара и задиша тежко, с всеки следващ дъх се чуваше по един стон. Стисна Сара с всичка сила. Отмести очите си от косата на жената; бясно се заоглежда във всички посоки, търсейки възможност за бягство.

— Няма да ти причиня нищо лошо — каза жената. Гласът й изглеждаше приятен, но и Принцеса Вайълит казваше същото понякога, а веднага след това я удряше.

Жената протегна ръка и докосна Рейчъл по рамото. Тя отскочи с вик и се дръпна назад.

— Моля те — каза, като очите й се напълниха със сълзи, — не изгаряй Сара.

— Коя е Сара? — попита мъжът.

Жената се обърна и му направи знак да мълчи. Отново я погледна, дългата й коса се стелеше по раменете й, очите на Рейчъл не се отместваха от нея.

— Няма да изгоря Сара — каза тя с мил глас. Рейчъл знаеше, че когато жена с дълга коса говори с мил глас, това означава, че вероятно лъже. Все пак гласът на тази жена й звучеше, сякаш наистина е мил.

— Моля те — проплака тя, — защо не ни оставите на мира?

— Ни? — жената се огледа. После спря поглед точно върху Сара. — О, разбирам. Значи това е Сара? — Рейчъл кимна, захапвайки още по-силно крака на куклата си. Знаеше, че ще получи силен удар, ако не отговори на жена с дълга коса. — Сара е много красива кукла — усмихна се жената. На Рейчъл й се прииска да не го беше правила. Когато жена с дълга коса се усмихне, това обикновено означава, че ще последва проблем.

Мъжът пъхна главата си до главата на жената.

— Аз съм Ричард. А ти?

Очите му й харесаха.

— Рейчъл.

— Рейчъл. Чудесно име. Но трябва да ти кажа, Рейчъл, че имаш най-грозната коса, която някога съм виждал.

— Ричард! — изкряска му жената. — Как можеш да говориш така!

— Ами вярно е. Кой те е наръфал така, Рейчъл, някоя стара вещица ли?

Рейчъл се изкикоти.

— Ричард! — отново му изкряска жената. — Ще я уплашиш.

— О, глупости. Рейчъл, в раницата си нося едни малки ножички и съм доста добър в подстригването. Би ли искала да оправя прическата ти? Поне ще мога да я изравня. Ако я оставиш така, може да изплашиш някой дракон или нещо такова.

Рейчъл отново се изкикоти.

— Да, моля ви. Искам косата ми да бъде равна.

— Добре тогава, ела тук и седни в скута ми и веднага ще я оправим.

Рейчъл стана и заобиколи отдалече жената, поне толкова отдалече, колкото позволяваше хралупестото дърво, като гледаше ръцете й. Ричард сложи по една голяма ръка от двете страни на кръста й и я вдигна да седне в скута му. Размести няколко кичура.

— Да видим какво имаме тук.

Рейчъл държеше под око жената, страхувайки се да не получи шамар. Той също й хвърляше по едно око. Посочи с ножиците.

— Това е Калан. И мен ме изплаши отначало. Ужасно е грозна, нали?

— Ричард! Къде си се научил да говориш така с деца!

Той се усмихна.

— От един познат граничен надзирател.

Рейчъл се изкикоти срещу него; не можа да се сдържи.

— Не мисля, че е грозна. Мисля, че е най-красивата дама, която някога съм виждала — това беше самата истина. Но косата на Калан я ужасяваше.

— Ами, благодаря ти, Рейчъл, но и ти си много красива. Гладна ли си?

Рейчъл никога не биваше да казва на никого с дълга коса, на никой лорд или дама, че е гладна. Принцеса Вайълит казваше, че е неприлично, и веднъж я наказа. Калан гледаше Рейчъл. Ричард й се усмихна, но въпреки това тя се притесняваше да каже, че е гладна.

Калан я потупа по рамото.

— Обзалагам се, че си. Наловихме малко риба и ако ни позволиш да споделим огъня ти, можем да си я разделим. Какво ще кажеш? — Жената се усмихваше наистина чаровно.

Рейчъл отново погледна Ричард. Той й смигна, после въздъхна.

— Страхувам се, че налових повече, отколкото можем да изядем. Ако не ни помогнеш, ще се наложи да изхвърлим част от нея.

— Добре тогава. Щом ще я изхвърляте, ще ви помогна да я изядете.

Калан започна да си сваля раницата.

— Къде са родителите ти?

Рейчъл каза истината, защото не можа да измисли нищо друго.

— Мъртви са.

Ръцете на Ричард спряха, после продължиха отново. Очите на Калан сякаш се натъжиха, но Рейчъл не можеше да прецени дали това е искрено или не. Тя стисна нежно ръката й.

— Съжалявам, Рейчъл. — На Рейчъл не й беше особено тъжно; тя не помнеше родителите си, помнеше само онова място, където живееше с другите деца.

Ричард продължаваше да се бори с косата й, докато Калан извади тенджера и започна да пържи рибата. Ричард беше прав, имаше много риба. Калан поръси с някакви подправки, както Рейчъл беше виждала да правят готвачите. Миришеше толкова вкусно, коремът й къркореше. Около нея падаха малки кичурчета коса. Тя се усмихна на себе си, като си помисли колко ще побеснее Принцесата, ако разбере, че косата й е подстригана равно. Ричард отряза една от по-дългите къдрици и я овърза с тъничка връвчица. Сложи я в ръката й. Тя му се намуси.

— Трябва да запазиш това. Някой ден, когато си харесаш някое момче, можеш да му дадеш това кичурче коса, а той ще може да си го носи в джоба точно до сърцето си. — Той й намигна. — За да си спомня винаги за теб.

Рейчъл се изкикоти.

— Ти си най-глупавият мъж, когото съм срещала. — Той се изсмя. Калан също, като му хвърли поглед през рамо. Рейчъл пъхна кичура в джоба си. — Ти господар ли си?

— Съжалявам, Рейчъл, аз съм просто горски водач. — Лицето му малко помръкна. Тя беше доволна, че не е господар. Той се обърна, извади от раницата си малко огледалце и й го подаде. — Погледни. Кажи ми какво мислиш.

Тя го вдигна, опитвайки се да види лицето си в него. Беше най-малкото огледалце, което бе виждала някога, така че й отне цяла минута, докато го нагласи добре, така че да може да се види на светлината от огъня. Щом успя, очите й се ококориха и тя заплака.

Обгърна Ричард с ръчичка.

— О, благодаря ти, Ричард, благодаря ти. Никога преди косата ми не е била толкова красива. — Той й отвърна с прегръдка, от която тя се почувства така добре, като че Гилер я прегръщаше. Огромните му топли ръце погалиха гърба й. Освен това беше дълга прегръдка, искаше й се никога да не свършва. Но свърши.

Калан поклати глава на себе си.

— Ти си наистина рядко срещан човек, Ричард Сайфър — прошепна му тя.

Калан набучи на една клечка голямо парче риба за Рейчъл и й каза да духа, докато изстине, за да не се изгори. Рейчъл подуха малко, но беше твърде гладна, за да чака дълго. Това беше най-вкусната риба, която някога беше яла. Толкова вкусна, колкото онова парче месо, което готвачите в замъка веднъж й дадоха.

— Готова ли си за още едно парче? — попита я Калан. Рейчъл кимна. Тогава Калан измъкна ножа от колана си. — Може ли да си отрежем по едно парченце хляб от твоя, за рибата? — тя протегна ръка.

Рейчъл се спусна към хляба, сграбчвайки го точно преди Калан да го доближи с ръка. Рейчъл го притисна с две ръце към себе си…

— Не! — тя се отблъскваше назад с пети, отдалечавайки се от Калан.

Ричард престана да яде; Калан се намръщи. Рейчъл протегна едната си ръка към джоба, пръстите й стиснаха пръчицата на Гилер.

— Рейчъл? Какво има? — попита я Калан.

Гилер й беше казал да не се доверява на никого. Трябваше да измисли нещо. Какво би отговорил Гилер?

— За баба ми е! — усети как по бузата й се стича сълза.

— Добре тогава — каза Ричард, — след като е за баба ти, няма да го докосваме. Обещавам. Нали така, Калан?

— Разбира се. Съжалявам, Рейчъл, не знаехме. И аз обещавам. Прощаваш ли ми?

Рейчъл извади ръка от джоба си и кимна. Буцата в гърлото й беше прекалено голяма, за да може да каже нещо.

— Рейчъл — попита я Ричард, — къде е баба ти?

Рейчъл замръзна; тя всъщност нямаше баба. Опита се да измисли някакво име на място, което беше чувала. Прехвърли в главата си имена, които беше чувала да споменават съветниците на Кралицата. Каза първото, което й хрумна.

— В Града на дърварите.

Още преди думите да излязат от устата й, разбра, че е сбъркала. И Ричард, и Калан придобиха загрижени изражения и се спогледаха. За миг настъпи пълна тишина; Рейчъл не знаеше какво ще се случи. Огледа вътрешността на хралупестото дърво, пролуките между клоните.

— Рейчъл, няма да се докосваме до хляба на баба ти — каза Ричард нежно, — обещаваме.

— Ела, вземи си още едно парче риба — каза Калан. — Можеш да оставиш спокойно хляба; няма да го вземем.

Рейчъл все още не помръдваше. Помисли си да избяга, колкото може по-бързо, но знаеше, че те са по-бързи от нея и ще я хванат. Трябваше да направи, каквото й беше казал Гилер, да се крие с кутията до зимата, в противен случай всички онези хора щяха да загубят главите си.

Ричард взе Сара и я сложи в скута си. Престори се, че й дава парче риба.

— Сара ще излапа всичко. Ако искаш още, по-добре ела насам и си вземи. Хайде, можеш да седнеш у мен и да хапнеш. Искаш ли?

Рейчъл се вгледа в лицата им, опитвайки се да прецени дали говорят истината. Жените с дълги коси лъжеха с лекота. Тя погледна към Ричард; не й приличаше на човек, който лъже. Изправи се и се втурна към него. Той я взе в скута си, Сара пусна в нейния.

Рейчъл се гушна в него и всички започнаха да ядат. Не поглеждаше към Калан. Понякога да гледаш жена с дълга коса не е прилично, казваше Принцеса Вайълит. Не искаше да прави нищо, което би предизвикало шамар. И нищо, което би я свалило от скута на Ричард. Там беше топло, чувстваше се в безопасност.

— Рейчъл — каза Ричард, — съжалявам, но не можем да те пуснем да отидеш в Града на дърварите. Там не е безопасно.

— Няма проблеми. Тогава ще отида някъде другаде.

— Страхувам се, че никъде не е безопасно, Рейчъл — каза Калан. — Ще те вземем с нас, така ще е най-сигурно.

— Къде?

Калан се усмихна.

— Отиваме в Тамаранг, да видим Кралицата. — Рейчъл спря да дъвче. Не можеше да си поеме дъх. — Ще дойдеш с нас. Сигурна съм, че Кралицата ще намери някой, който да се грижи за теб, ако я помоля.

— Калан, сигурна ли си? — прошепна Ричард. — Ами магьосникът?

Калан кимна и тихо му каза.

— Ще го уредим, преди да се заема с Гилер.

Рейчъл се насили да продължи да дъвче, за да може да си поеме дъх. Знаеше си! Знаеше, че не може да се довери на жена с дълга коса. Едва не заплака; Калан тъкмо беше започнала да й харесва. Ричард беше толкова мил. Защо ли се държеше добре с Калан? Защо изобщо беше с толкова жестока жена, която искаше да причини зло на Гилер. Сигурно той е в нейното положение, когато трябваше да се държи добре с Принцесата, за да не пострада. Сигурно и той се боеше от същото. Дожаля й за него. Прииска й се той да успее да избяга от Калан, както тя избяга от Принцеса Вайълит. Може би трябваше да каже на Ричард за кутията и той щеше да успее да избяга от Калан заедно с Рейчъл и кутията.

Не. Гилер каза да не се доверява на никого. Ричард можеше да се страхува прекалено много от Калан и да й каже. Трябваше да бъде смела заради Гилер. Заради всички онези хора. Трябваше да избяга.

— Можем да решим сутринта — каза Калан. — А сега по-добре да поспим, за да можем да тръгнем на зазоряване.

Ричард кимна и прегърна Рейчъл.

— Аз ще поема първия пост. Вие поспете.

Той вдигна Рейчъл и я подаде на Калан. Рейчъл захапа езика си, за да не изкрещи. Калан я прегърна здраво. Рейчъл хвърли един поглед на ножа й; дори Принцесата нямаше нож. Протегна ръце към Ричард със стон. Той се усмихна и й подаде Сара. Не това искаше тя, но стисна здраво Сара и захапа крака й, за да не заплаче.

Ричард разроши косата й.

— До утре сутринта, мъничката ми.

После излезе, а тя остана сама с Калан. Стисна очи. Трябваше да бъде смела, така че не биваше да плаче. Но заплака.

Калан я притисна към себе си. Рейчъл затрепери. Усещаше как пръстите на жената галеха косата й. Калан я люлееше, а Рейчъл забеляза в тъмното една дупка между клоните от другата страна на хралупестото дърво. Гърдите на Калан правеха смешни малки движения и Рейчъл с учудване установи, че тя плаче. Калан допря бузата си до главата й.

Тя почти започна да вярва… но после си спомни какво казваше понякога Принцеса Вайълит, че повече боли да наказваш, отколкото да си наказан. Очите й се ококориха при мисълта какво ли ще е онова, което Калан възнамеряваше да прави, та чак я караше да заплаче. Дори Принцеса Вайълит никога не бе плакала, когато раздаваше наказания. Рейчъл заплака още по-силно и затрепери.

Калан отдръпна ръцете си и избърса сълзите от лицето й. Краката на Рейчъл трепереха твърде много, за да може да бяга.

— Студено ли ти е? — прошепна Калан. Гласът й звучеше така, сякаш все още плаче.

Рейчъл се страхуваше, че каквото и да каже, Калан ще я удари. Тя кимна, готова за всичко, което можеше да й се случи. Вместо това Калан извади едно одеяло от раницата си и уви и двете в него, Рейчъл си помисли, че е за да не може тя да избяга.

— Ела, легни по-близо до мен и ще ти разкажа приказка. Ще се топлим една друга. Искаш ли?

Рейчъл легна на една страна, обърнала гръб на Калан, която се беше увила около нея и я притискаше до себе си с ръце. Беше й хубаво, но знаеше, че е номер. Лицето на Калан се притисна до ухото й и както си лежеше, Калан й разказа приказката за рибаря, който се превърнал в риба. Думите извикваха в главата й картини, за миг забрави за всичките си проблеми. Веднъж двете с Калан дори се засмяха заедно. Когато приказката свърши, Калан я целуна по челото и я погали.

Опита се да си повярва, че Калан не е толкова жестока. Нищо не я бе карало да се чувства по-добре от тези пръсти, които я галеха, от тихата песен, която Калан пееше в ухото й. Рейчъл си помисли, че сигурно това е като да си имаш майка.

Противно на волята си, тя заспа и засънува чудни сънища.

Събуди се по средата на нощта, когато Ричард дойде да вдигне Калан, но се направи, че още спи.

— Искаш ли да поспиш още с нея? — наистина нежно прошепна той.

Рейчъл задържа дъха си.

— Не — прошепна в отговор Калан. — Ще изкарам поста си.

Рейчъл чу как тя си слага пелерината и излиза. Вслуша се в посоката, накъдето затихнаха стъпките й. След като Ричард сложи още малко съчки в огъня, легна близо до нея. Тя видя как вътрешността на дървото се освети. Знаеше, че Ричард я гледа; усещаше очите му върху гърба си. Толкова й се искаше да му каже колко жестока е всъщност Калан, да го помоли да избягат заедно. Беше толкова добър, прегръдките му бяха най-приятното нещо в целия свят. Той се протегна и я уви по-добре в одеялото, подпъхвайки го под брадичката й. По бузите й се изтърколиха сълзи.

Рейчъл чу как Ричард ляга по гръб и се покрива с одеялото си. Изчака, докато дишането му стане равномерно, и след като се увери, че е заспал, се измъкна изпод одеялото.