Проклятието

Глава 5100

Неделя, понеделник, вторник.

Били умишлено не се доближаваше до кантарчето на горния етаж. Хранеше се обилно на всяко ядене, макар че, както само един-два пъти в живота му на възрастен човек се бе случвало, не беше ужасно гладен. Спря да крие бисквитите си зад пакетчетата готова супа „Липтън“ в кухненския килер. Ядеше резенчета с подправки и сирене крема, намазано върху соленки „Риц“, по време на двойния мач по бейзбол между Янкис и Ред сокс. Пакетче карамелизирани пуканки, докато беше на работа в понеделник сутрин, и кесийка солени пръчици със сирене следобеда — едно от тях или навярно комбинацията предизвика доста притеснителна серия пръдни, които продължиха от около четири часа докъм девет вечерта. Насред новините Линда изфуча от стаята с телевизора, като съобщи, че ще се върне, ако някой раздаде противогази. Били се усмихна виновно, но не се помръдна. От опит знаеше, че смяната на стаята почти не помага при този тип пръдни. Като че ли отвратителните неща бяха прикрепени за тебе с невидими гумени ръце. Следваха те навсякъде.

Но по-късно, докато гледаха „Справедливост за всички“ по програмата за семейството, той и Хайди изядоха по-голямата част от една пита със сирене „Сара Лий“.

Във вторник, докато караше към къщи на връщане от работа, той спря край кънетикътската магистрала при Норуок и си взе два големи луксозни сандвича от закусвалнята „Бъргър кинг“. Започна да ги яде, както винаги правеше, когато караше — просто ги напипваше, смачкваше ги и ги поглъщаше хапка по хапка…

Дойде на себе си, като наближи Уестпорт.

За миг съзнанието му изглеждаше като отделено от физическото му тяло — не беше мислене, нито разсъждение; беше отделяне. Подсети се за обзелото го чувство за прилошаване, което бе изпитал върху кантарчето в банята вечерта, когато се върнаха с Хайди от Моухонк, и му хрумна, че е навлязъл в съвършено нова област на мисловната дейност. Чувствуваше се почти като че ли е добил своеобразно астрално присъствие — познавателен спътник, който го наблюдаваше отблизо. И какво виждаше този спътник? Най-вероятно нещо повече абсурдно, отколкото ужасяващо. Пред него стоеше мъж на почти трийсет и седем години, обут в обувки „Бали“, с меки контактни лещи „Бауш и Лом“ на очите си, мъж, облечен в костюм и жилетка, които му бяха стрували шестстотин долара. Трийсет и шест годишен надебелял американец от мъжки пол, с кавказко потекло, седнал зад кормилото на Олдсмобил 98, модел 1981, който нагъваше огромен хамбургер, а майонезата и парченцата нарязана маруля падаха върху оловносивата му жилетка. Би могъл да се смееш, докато заплачеш. Или докато закрещиш.

Изхвърли остатъците от втория си сандвич през прозореца, а после погледна лигавата смес от сокове и сос върху ръката си с отчаяние и ужас. Тогава направи единственото възможно нещо при тези обстоятелства — изсмя се. И си обеща: Стига толкова. Ще сложа край на угощенията.

Вечерта, докато седеше пред камината и четеше „Уол стрийт джърнал“, Линда дойде да го удостои с целувка за лека нощ, отдръпна се малко и каза:

— Започнал си да приличаш на Силвестър Сталоун, татко.

— О, Боже — отговори й Халек, блещейки очи, а после и двамата се засмяха.

Били Халек откри, че някакъв нескопосан ритуал придружаваше процедурата му за теглене. Кога бе станало това? Като дете просто бе скачал върху кантарчето от време на време, поглеждал бе небрежно тежестта си и бе си заминавал. Но в някой момент от времето, когато бе наддал от 84 до далече над 100 килограма, колкото и невъзможно да изглеждаше, ритуалът бе започнал.

Ритуал, глупости, помисли си той. Навик. Това е всичко, просто навик.

Ритуал, настояваше по-дълбокият му, нетърпящ възражения вътрешен глас. Беше агностик и не бе прекрачвал прага на която и да е черква от деветнайсетгодишен, но можеше да разпознае ритуала, когато го видеше, а и тази процедура по претеглянето напомняше почти за покаяние. Виждаш ли, Боже, правя същото всеки път, така че предпази този бял, проспериращ адвокат от сърдечен или мозъчен удар, които всяка статистическа таблица в света казва, че мога да очаквам към четиридесет и седем годишна възраст. В името на холистерола и наситените тлъстини те умоляваме. Амин.

Ритуалът започва в спалнята. Събличане на всички дрехи. Слагане на тъмнозеления велурен халат. Хвърляне на всички мръсни дрехи в коша за пране. Ако това е първото или второто обличане на костюма и ако по него няма някакви необикновени петна — прибирането му на закачалка в гардероба.

Движение по коридора към банята. Влизане със страхопочитание, преклонение, нежелание. Тук е изповедалнята, където човек трябва да се срещне с теглото си, а по-нататък и със съдбата си. Събличане на халата. Закачването му на кукичка до ваната. Облекчаване иа пикочния мехур. Ако ходенето по голяма нужда изглежда възможно, дори и малко, направи опит. Нямаше никаква представа колко би могло да тежи едно ходене по голяма нужда, но принципът бе логичен и непоклатим — изхвърли зад борда всеки ненужен баласт.

Хайди бе наблюдавала ритуала и веднъж даже го бе попитала саркастично дали не би искал щраусово перо за рождения си ден. Тогава, бе предложила, би могъл да си го набута в гърлото и да повърне един-два пъти преди да се претегли. Били й бе казал да върви по дяволите… но по-късно вечерта се бе хванал да мисли, че идеята има положителни страни.

В сряда сутринта за първи път от години насам Били пренебрегна целия този ритуал. В сряда сутринта Били стана еретик. Беше се превърнал навярно и в нещо по-лошо, тъй като, подобно на почитателя на дявола, който умишлено изопачава религиозната церемония, като закрепва кръстовете обратно и рецитира „Отче наш“ отзад напред — Халек изцяло преобърна действията си.

Облече се, напълни джобовете си с всички монети, които имаше под ръка (плюс швейцарското военно ножче, разбира се), сложи си най-тромавите и най-тежки обувки, после изяде огромна закуска, като мрачно пренебрегна пулсиращия си пикочен мехур. Излапа две пържени яйца, четири резена бекон, препечени филийки и картофена салата. Пи портокалов сок и чаша кафе (с три лъжички захар).

С всичко това, плискащо се в него, Халек мрачно се изкачи по стълбите към банята. Постоя за миг загледан в кантарчето. Никога не се бе радвал на вида му, но сега му изглеждаше още по-малко приятно.

Стегна се и се качи. 100.

Не може да бъде! Сърцето му се бе разтупкало. По дяволите, не! Нещо не е в ред! Нещо…

— Стига — прошепна Халек с нисък дрезгав глас. Отстрани се от кантарчето, както човек се отдръпва от куче, за което се знае, че хапе. Допря гърба на дланта си до устата и я потри бавно.

— Били? — потърси го Хайди отдолу. Халек се обърна наляво и видя собственото си бяло лице, което се взираше към него от огледалото. Под очите му се очертаваха лилави торбички, каквито никога не бе имал преди, а бръчиците по челото му изглеждаха още по-дълбоки.

Рак, помисли си отново, а думата се смеси с онова, което циганинът му бе пошепнал.

— Били? Горе ли си?

Рак — сигурно е, че е това. Някак си ме е прокълнал. Старицата е била жена му… или може би сестра му… и той ме е прокълнал. Възможно ли е това? Възможно ли е ракът да разяжда тялото ми в този момент, да ме яде отвътре, както носът му…

Тих, ужасен звук се откъсна от устните му. Лицето на мъжа в огледалото бе болнаво и ужасяващо, блатистото лице на отколешен инвалид. В този миг Халек почти го повярва — че има рак, че е прояден от него.

— Би-лии!

— Да, тук съм. — Гласът му бе спокоен. Почти.

— Боже, викам те от един час!

— Извинявай. — Само не се качвай тук, Хайди, недей да ме виждаш в това състояние, защото ще ме закараш в гадната клиника „Мейо“ още днес до обед. Само си стой долу, където ти е мястото. Моля те.

— Няма да забравиш да си уредиш среща с Майкъл Хюстън, нали?

— Не — отговори й. — Ще си уредя.

— Благодаря ти, мили — тихо отвърна Хайди и за щастие се оттегли.

Халек употреби най-после клозета, след това изми ръцете и лицето си. Когато реши, че е започнал да прилича отново на себе си, горе-долу, слезе на долния етаж, като се опитваше да си подсвирква.

Никога през живота си не бе се чувствувал така уплашен.