Проклятието

Глава 2053

— Уилям? Какво има?

Гласът на Джинели, от който личеше, че е спал дълбоко и е готов да се разсърди, сега звучеше остро и загрижено. Били бе открил домашния телефон на Джинели в тефтерчето си под един от номерата на „Тримата братя“. Бе го набрал, без изобщо да се надява на успех; сигурен беше, че в някой момент през изминалите години трябва. да са го сменили.

Лявата му длан, омотана в носна кърпа, лежеше в скута му. Беше се превърнала в нещо като радиостанция и сега излъчваше към петдесет хиляди вата болка — и най-малкото движение я запращаше яростно по ръката му. По челото му имаше капчици пот. Спохождаха го образи за разпъване на кръст.

— Извинявай, че те безпокоя вкъщи, Ричард — започна той, — и то толкова късно.

— Майната му на това, какво има?

— Ами непосредственият въпрос е, че ми простреляха ръката с… — Помести се леко, болката в ръката му пламна и го накара да се озъби. — … с метално топче.

Мълчание.

— Знам как звучи, но е вярно. Жената използува прашка.

— Боже! Какво… — Наблизо се чу и женски глас. Джинели каза нещо бързо на италиански и отново взе слушалката. — Да не се шегуваш, Уилям? Значи някаква мръсница ти е пробила ръката с прашка и метално топче?

— Не звъня на хората в… — Той погледна часовника си и острата болка отново премина през ръката му. — … в три часа сутринта, за да им разказвам смешки. Седя тук от три часа и чакам да дойде по-подходящо време. Но болката… — Позасмя се — наранено, безпомощно, смутено. — Болката е много силна.

— Има ли нещо общо с онова, за което ми се обади преди?

— Да.

— Циганите ли бяха?

— Да. Ричард…

— Да? Е, обещавам ти едно нещо. След този случай няма вече да се закачат с тебе.

— Ричард, не мога да отида на лекар в това състояние, а много… наистина много ме боли. — Били Халек умее да омаловажава проблемите, помисли си. — Можеш ли да ми изпратиш нещо? Може би с междуградския експрес? Нещо болкоуспокояващо?

— Къде си ти?

Били се поколеба малко, после тръсна глава. Всички, на които вярваше, бяха решили, че е луд; струваше му се съвсем възможно жена му и шефът му да са предприели или по-скоро да предпиремат необходимите мерки, за да го върнат принудително в Кънетикът. Сега възможностите му бяха много ограничени, колкото и иронично да бе това — можеше или да се довери на този хулиган и наркотрафикант, когото не бе виждал почти от шест години, или просто да се предаде.

Обясни му със затворени очи:

— Аз съм в Бар Харбър, щата Мейн. Мотел „Френчманс бей“. Стая сто трийсет и седем.

— Само минутка.

Гласът на Джинели отново се отмести от телефонната слушалка. Били го чу да нарежда нещо монотонно на италиански. Продължаваше да държи очите си затворени. Най-после Джинели отново се обади:

— Жена ми звъни по телефона вместо мене. В момента ти будиш хората в Норуок, пейзан. Надявам се, че си доволен.

— Ти си джентълмен, Ричард. — Били произнесе думите гърлено и неясно и трябваше да прочисти гърлото си. Беше му много студено. Устните му бяха изсъхнали и когато се опита да ги навлажни, откри, че и езикът му е пресъхнал.

— Стой неподвижно, приятелю — посъветва го Джинели. В гласа му отново имаше загриженост. — Чуваш ли? Съвсем неподвижно. Увий се с някое одеяло, ако искаш, и толкоз. Ти си прострелян. В шок си.

— И още как — отвърна Били и отново се изсмя. — Аз съм в шок вече около два месеца.

— За какво говориш?

— Няма значение.

— Добре. Но трябва да поговорим, Уилям.

— Да.

— Аз… Чакай малко. — Отново италиански, тих и отдалечен. Халек пак затвори очи и се вслуша в болката, излъчвана от пъката му. След малко Джинели се върна на телефона — Един човек ще ти донесе болкоуспокояващо. Той…

— Хей, Ричард, аз не исках…

— Не ми казвай как да си гледам работата, Уилям, само слушай. Казва се Хандър. Той не е лекар, поне вече не е, но ще те погледне и ще реши дали не трябва да вземеш и някои антибиотици освен успокоителното. Ще бъде при тебе преди да се е съмнало.

— Ричард, не знам как да ти се отблагодаря — прошепна Били. По бузите му се стичаха сълзи; избърса ги разсеяно с дясната си ръка.

— Знам, че не знаеш. Ти не си чорбар. Запомни, Уилям — просто стой неподвижно.

Фандър пристигна малко преди шест часа. Беше дребен човек с преждевременно побеляла коса и носеше чанта като провинциален доктор. Дълго време гледа кльощавото и съсухрено тяло на Били, без да каже нищо, после внимателно разви кърпата от лявата му ръка. Били трябваше да прикрие уста с другата си ръка, за да сподави писъка.

— Вдигнете я, моля — подкани го Фандър и Били послуша. Ръката бе силно подута, а кожата — опъната и лъскава. За миг двамата се погледнаха през дупката в дланта на Били, която бе заобиколена от тъмна засъхнала кръв. Фандър извади лекарско фенерче от чантата си и освети раната. После го изключи.

— Раната е чиста — заключи той. — Щом е било стоманено топче, рискът от инфекция е много по-малък, отколкото ако беше оловна сачма.

Той спря, за да размисли.

— Освен ако момичето не го е намазало с нещо преди да стреля, разбира се.

— Каква успокояваща мисъл — изстена Били.

— Не ми плащат да успокоявам хората — хладно отсече Фандър, — особено когато ме измъкват от леглото в три и половина и трябва да сменям пижамата си в малкия самолет, който се лашка на четири хиляди метра височина. Значи казвате, че топчето е било стоманено?

— Да.

— Тогава навярно ще ви мине. Не е толкова лесно да се намаже стоманено топче в отрова, както индианците са мазали с кураре дървените си стрели, а и не изглежда много вероятно жената да е успяла да му сложи нещо, след като всичко е било моментно хрумване, както твърдите. Би трябвало да зарасне добре, без усложнения. — Извади течност за дезинфеция, марля и ластичен бинт. — Ще запълня раната и после ще я превържа. Запълването адски ще ви боли, но, повярвайте ми, ще боли много повече след това, ако я оставя отворена.

Той още веднъж огледа внимателно Били — не толкова със състрадателното лекарско око, помисли си Били, колкото със студения, оценяващ поглед на гинеколога, който се готви за аборт.

— Ръката ще ви е най-малкият проблем, ако не започнете отново да се храните.

Били не каза нищо.

Фандър го погледна пак, после започна да запълва раната. В този момент на Били и без това би било невъзможно да разговаря; радиостанцията, която излъчваше болка от ръката му, рязко скочи от петдесет на двеста и петдесет хиляди вата. Затвори очи и стисна зъби в очакване това да свърши.

Накрая свърши. Седеше с пулсираща превързана ръка в скута си и гледаше как Фандър отново тършува в чантата си.

— Като оставим всичко друго настрана, силното ви отслабване създава проблеми и когато трябва да се направи нещо за болката ви. Ще се чувствувате доста по-зле, отколкото ако теглото ви беше нормално. Не мога да ви дам дарвън или дарвъсет, защото може да ви докарат до кома или да получите сърдечна аритмия. Колко точно тежите; господин Халек? Петдесет и пет килограма?

— Нещо такова — измърмори Били.

В банята имаше кантарче и той се беше претеглил преди да тръгне към лагера на циганите — навярно това беше за собствено оправдание. Стрелката се бе спряла на 53. Дългото тичане под горешото лятно слънце бе спомогнало нещата значително да се ускорят.

Фандър кимна с лека гримаса на отвращение.

— Ще ви дам малко емпирин, който е доста силен. Вземете само една таблетка. Ако не заспите след половин час и ръката все още ви боли много, можете да вземете още половинка. И продължавайте така през следващите три-четири дни… — Той поклати глава. — Току-що прелетях хиляда километра, за да ви дам шишенце емпирин. Просто невероятно. Понякога животът е много странен. Но като се вземе предвид теглото ви, дори емпиринът е опасен. Би трябвало да вземате детски аспирин.

Фандър взе ново шишенце от чантата си, този път без етикет.

— Ауреомицин — обясни той. — Пийте по една хапче на всеки шест часа. Но — и това е много важно, господин Халек — ако получите стомашно разстройство, веднага спрете антибиотика. Във вашето състояние разстройството може да ви убие много по-лесно от инфекцията на раната.

Той затвори чантата си и се изправи.

— Накрая още един съвет, който няма нищо общо с приключенията ви в щата Мейн. Намерете си веднага таблетки калий и започнете да вземате по две на ден — при ставане и при лягане. Ще ги намерите при витамините в аптеката.

— Защо?

— Ако продължавате да отслабвате, много скоро ще получите сърдечна аритмия независимо от дарвъна или някое друго лекарство. Тази аритмия се дължи на рязкото нарушаване на калиевия баланс в организма. Може би тъкмо това е убило Карън Кариентър. Довиждане, господин Халек.

Фандър отвори вратата и бе посрещнат от първата мека светлина на утрото. За миг остана неподвижен, обърнат към звука на океана, който отекваше много ясно в околната тишина.

— Наистина трябва да спрете гладната си стачка, на каквото и да се дължи тя, господин Халек — каза той, без да се обръща. — В много отношения светът е само куп мръсотии. Но може да бъде и прекрасен.

Той тръгна към синия шевролет, който работеше на празен ход покрай сградата, и седна на задната седалка. Колата потегли.

— Опитвам се да спра — обърна се към изчезващата кола Били.

— Наистина се опитвам.

Затвори вратата и бавно се върна при масичката до стола си Погледна към шишенцата с лекарства и се зачуди ще успее ли да ги отвори с една ръка.