Проклятието

Глава 24Пурпурфаргаде ансиктет

Пристигнаха в Бангор късно следобед. Джинели отби в една бензиностанция, напълни резервоара и получи указания за пътя от служителя. Били седеше изтощен в колата. Джинели го погледна силно разтревожен, когато се върна.

— Уилям, да не ти е лошо?

— Не знам — отвърна, но размисли. — Не.

— Пак сърцето ли е?

— Да. — Спомни си нещо, което среднощният лекар на Джинели му беше казал — калий, електролити… нещо за смъртта на Карън Карпентър. — Трябва да ям нещо, в което има калий. Ананасов сок. Банани. Или портокали. — Сърцето му изведнъж запрепуска неравномерно. Били се облегна и затвори очи, като чакаше да види дали ще умре. Накрая шумотевицата стихна. — Цяла торба портокали.

Пред тях имаше голям магазин. Джинели отби.

— Сега се връщам, Уилям. Почакай.

— Разбира се — неопределено отвърна Били и веднага щом Джинели излезе от колата, задряма.

Присъни му се къщата във Феървю. Лешояд със скапан клюн долетя до перваза на прозореца и надникна вътре. Из стаите някой закрещя.

После някой друг го разтърси грубо. Били се сепна:

— Ъх!

Джинели се изправи и шумно въздъхна:

— Господи, Уилям, не ме плаши така!

— За какво говориш?

— Ами помислих, че се умрял. Ето.

Сложи в скута на Били кесия с портокали без семки. Били дръпна телчето с тънките си пръсти — те сега приличаха на бели паешки крака — и не можа да го отвори. Джинели разряза кесията с джобното си ножче, после раздели и един портокал на четвъртинки. Били започна да яде бавно в началото, като по задължение, след това се нахвърли, като изглежда преоткри апетита си за първи път от седмица и повече. А разтуптяното му се сърце сякаш се поуспокои и възстанови част от предишния си постоянен ритъм… макар че това би могло да бъде само игра на съзнанието му.

Изяде първия портокал и поиска ножчето на Джинели, за да разреже и втория.

— По-добре ли се чувствуваш? — попита Джинели.

— Да. Много по-добре. Кога ще стигнем до парка?

Джинели изтегли до бордюра и Били видя на уличния знак, че се намират на ъгъла на Юниън стрийт и Уест Бродуей — раззеленените летни дървета потрепваха от лекия бриз. По улицата мързеливо пълзяха сенки и светли петна.

— Пристигнахме — съобщи Джинели, а Били усети, че студена тръпка преминава през гръбнака му. — Аз не смятам да се приближавам повече. Би трябвало да те оставя още в центъра, но би привлякъл ужасно много внимание по пътя си насам.

— Да — съгласи се Били. — Някои деца например можеха да припаднат, а бременните жени да пометнат.

— Нямаше да успееш да стигнеш така или иначе — внимателно обясни Джинели. — Няма значение. Паркът е точно в подножието на този хълм. Половин километър. Избери си сенчеста пейка и чакай.

— Ти къде ще бъдеш?

— Наблизо — усмихна се Джинели. — Ще наблюдавам тебе и ще се пазя от момичето. Ако тя успее да ме види преди да я забележа, Уилям, вече няма нужда да си сменям ризата. Разбираш ли ме?

— Да.

— Няма да те изпускам от поглед.

— Благодаря — отговори Били, но не беше сигурен точно колко и каква благодарност изпитва. Наистина се чувствуваше задължен на Джинели, но чувството беше странно и особено — като омразата, която сега изпитваше към Хюстън и жена си.

— Por nada16 — сви рамене Джинели. Наведе се, прегърна Били и го целуна силно по двете бузи. — Не му се давай на стария мръсник, Уилям.

— Няма — усмихна се Били и излезе от колата. Очуканата Нива потегли. Били я изпрати с поглед, докато зави зад първия ъгъл, после тръгна надолу, като размахваше мрежата с портокали в едната си ръка.

Почти не забеляза момченцето, което рязко зави от средата на улицата към тротоара, погледна близката ограда и се шмугна във вътрешния двор. Тази нощ момченцето щеше да се събуди с писък от кошмара, в който непохватно плашило, с безжизнена развята коса на главата си череп, връхлиташе върху него. Майка му щеше да го чуе как вика по коридора: „Иска да ме накара да ям портокали, докато умра! Да ям портокали, докато умра! Докато умра!“

Паркът беше обширен, прохладен и потънал в зеленина. От едната страна шумна група деца се катереха по уредите за упражнения, люлееха се на люлките или се пускаха по пързалката. Нататък се играеше градински бейзбол — момчета срещу момичета. На останалите места хората се разхождаха, пускаха хвърчила, ядяха бисквити, пиеха кока-кола. Беше типична картина на американско лято през втората половина на двайсетия век и за миг, Били изпита топло чувство към него — към тях.

Липсват само циганите, прошепна вътрешният му глас и студената тръпка се върна — така студена, че кожата по ръцете му настръхна и той трябваше рязко да кръстоса тънките си ръце върху щръкналите остатъци от гръдния си кош. Циганите ни трябват, нали? Старият фургон с лепенки от Националната пътна служба на бронята, микробусите, камионетките с изрисуваните бордове: после Самюъл с неговите фигури за боулинг и Джина с прашката й. Всички тичат, за да ги видят. Винаги тичат. Да видят жонглирането, да опитат как се стреля с прашка, да чуят какво ще им бъде предсказано, да получат мазило или лекарство, да спят с някое момиче или поне да си помечтаят за това, — да видят как кучетата се разкъсват едно друго. Винаги тичат. Само заради необичайността. Наистина имаме нужда от циганите. Всякога е било така. Защото ако нямаш кого да изгонваш от време на време от града, как можеш да си сигурен, че. мястото ти е тук? Е, те скоро ще дойдат, така ли е?

— Така е — дрезгаво си отговори той и седна на пейка, почти прикрита в сянката. Краката му изведнъж се разтрепериха и останаха без сили. Взе си портокал от кесията и с известно усилие успя да го обели. Но апетитът му отново се бе загубил и хапна съвсем малко.

Пейката беше доста отдалечена от останалите, но Били поне не привличаше ненужно внимание — погледнат отдалече, можеше да се приеме за много слаб старец, излязъл следобеда, за да подиша малко въздух.

Седна и докато сянката напредваше по обувките, коленете и накрая по скута му, го обзе почти фантастично чувство на отчаяние — усещане за пропиляване и безсмислие, много по-тъмно от невинните следобедни сенки. Нещата бяха стигнали прекалено далече и нищо не можеше да се върне. Дори Джинели, с безумната си енергия, не можеше да промени тия неща. Можеше само да ги задълбочи.

Никога не трябваше… помисли си Били, но после онова, което никога не би трябвало да направи, се разби и изчезна като лош радиосигнал. Отново задряма. Беше във Феървю, Феървю на живите мъртъвци. Навсякъде имаше трупове — уморени от глад. Нещо остро го клъвна по рамото.

Не.

Клъв!

Не!

Но то продължаваше, клъв, клъв, клъв — беше лешоядът със скапания нос, разбира се, и той не искаше да го погледне от страх, че може да му изкълве очите с черните остатъци от клюн.

Но

(клъв)

той настояваше и Били

(клъв! клъв!)

бавно обърна глава, като едновременно се отърси от съня и

… без истинско учудване, че на пейката до него седеше Тадъз Лемке.

— Събуди се, бели човече от града — подкани го той и отново клъвна силно ръкава на Били с извитите си, жълти от никотина пръсти. Клъв! — Сънищата ти са лоши. Смърдят така, че ги помирисвам от дъха ти.

— Буден съм — глухо измърмори Били.

— Сигурен ли си? — с известен интерес попита Лемке.

— Да.

Старецът носеше сив двуреден костюм от шевиот. На краката си имаше черни обувки с високи бомбета. Малкото коса по главата му бе сресана на път в средата и без издърпана силно назад от челото му, а то бе набраздено като кожата на обувките му. От едното му ухо проблясваше златна обеца.

Били видя, че скапването се бе разпростряло — от развалините на носа му вече излизаха тъмни ивици и покриваха по-голямата част от набраздената лява буза.

— Рак — каза Лемке. Ярките му черни очи — със сигурност птичи очи — не се отделяха от лицето на Били. — Харесва ли ти? Прави ли те щастлив? — „Щастлив“ прозвуча като „шъслив“.

— Не — отвърна Били. Още се мъчеше да пропъди остатъците от съня си, да се вкопчи в сегашната действителност. — Разбира се, че не.

— Не лъжи — повиши глас Лемке. — Прави те щастлив, разбира се, че те прави щастлив.

— Не изпитвам радост от тия неща — продължи Били. — Става ми лошо от тях. Повярвай ми.

— Никога не вярвам на нищо, което белият човек от града ми казва. — В гласа на Лемке се чувствуваше някаква отвратителна сърдечност. — Но че ти е лошо, това да. За това си мислиш. Ти настан фарск — умираш от отслабване. Затова ти донесох нещо. От него ще наддадеш, ще се пооправиш. — Устните му се отделиха от черните корени на зъбите в неприятна усмивка. — Но само ако някой друг го яде.

Били погледна към скута на Лемке и с чувството на deja vu видя, че беше пай върху алуминиева табличка за еднократна употреба. В ума си чу как казва на жена си насън: Не искам да се подхранвам. Реших, че ми харесва да бъда слаб. Изяж го ти.

— Изглеждаш уплашен — забеляза Лемке. — Твърде късно е да си уплашен, бели човече от града.

Извади джобно ножче от сакото си и го отвори, като вършеше всичко тържествено и бавно, както е присъщо за старците. Били видя, че острието изглежда по-късо от острието на ножчето на Джинели, но по-остро.

Старецът сложи острието в коричката и го изтегли, като направи около осемсантиметров разрез. Вдигна ножчето. От него върху коричката паднаха червени капчици. Старецът го избърса в ръкава на сакото си, като остави там тъмночервено петно. После сгъна ножчето и го прибра. Закрепи изкривените си палци от двете страни на табличката и леко дръпна. Разрезът се разтвори и разкри люлееща се гъста течност, сред която като съсиреци плуваха тъмни неща — може би ягоди. Отпусна палци. Разрезът се затвори. Отново дръпна ръбовете на табличката. Разрезът пак се отвори. Продължи да дърпа и да отпуска, докато говореше. Били не можеше да отмести поглед.

— Значи… ти си успял да се убедиш, че това е… Как му каза? Равно залагане. Онова, което стана с моята Сузана не е повече твоя грешка, отколкото е моя грешка, нейна грешка или Божа грешка. Ти си казваш, че не можеш да бъдеш накаран да си платиш — няма вина, казваш си. Тя се изплъзва от тебе, защото раменете ти са счупени. Няма вина, казваш си. Казваш си, казваш си и пак си казваш. Но залагане няма, бели човече от града. Всеки плаща, дори за нещата, които не е направил. Няма залагане.

Лемке умислено замълча за миг. Палците му се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха. Разрезът в пая се отваряше и се затваряше.

— Тъй като ти не приемаш вината — нито ти, нито приятелите ти, — аз те принуждавам да я приемеш. Правя го заради милата си мъртва дъщеря, която ти уби, заради майка й и заради децата й. После идва приятелят ти. Трови кучета, стреля през нощта, посяга на жена, заплашва, че ще хвърли киселина в лицата на деца. Оттегли го, казва, оттегли го, оттегли го и оттегли го. И накрая аз казвам добре, доколкото той ще подол енкелт — ще се махне оттук! Не заради онова, което е направил, а заради онова което ще направи — той е луд, този твой приятел, и никога няма да спре. Дори моята Джелина казва как очите му говорят, че никога няма да спре. „Но и ние никога няма да спрем“, а аз й казвам „Не, ще спрем. Не, наистина ще спрем. Защото ако не спрем, значи сме луди като приятеля на човека от града. Ако не спрем, значи трябва да приемем, че белият човек е прав — Господ си връща, а това е залагане.“

Свиване и отпускане. Свиване и отпускане. Отваряне и затваряне.

— „Оттегли го“, казва, но поне не допълва „Накарай го да изчезне, нека вече го няма“. Защото проклятието е донякъде като бебе.

Тъмните палци на стареца опънаха. Разрезът се отвори.

— Никой не ги разбира тия неща. Аз също, макар че знам малко. „Проклятие“ е вашата дума, но ромската е по-добра. Чуй я — пурпурфаргаде ансиктет. Знаеш ли я?

Били бавно поклати глава, като си помисли, че изразът има богато тъмно звучене.

— Означава нещо като „дете на нощните цветя“. То е като да получиш дете, което е варсел — смесено. Циганите казват, че варсел винаги се открива под лилията и беладоната, които цъфтят нощем. Така е по-добре да се каже, защото проклятието е нещо. Това, което ти имаше, не е нещо. Това, което ти имаш, е живо.

— Да — съгласи се Били. — То е вътре, нали? Вътре е и ме яде.

— Вътре? Вънка? — сви рамене Лемке. — Навсякъде. Ти довеждаш това нещо — пурпурфаргаде ансиктет — на света като бебе. Само че то расте по-бързо от бебето, а и не можеш да го убиеш, защото не го виждаш — забелязваш само какво прави.

Палците се отпуснаха. Разрезът се затвори. Тъмночервена струйка потрепваше по спокойната повърхност на коричката.

— Това проклятие… ти декент фелт о гард да борг. Бъди му като баща. Все още ли искаш да се отървеш от него?

Били кимна.

— Още ли вярваш в залагането?

— Да. — Гласът му едва се чу.

Старият циганин със скапания нос се усмихна. Черните линии на загниването под лявата му буза полягаха и трептяха. В парка вече почти нямаше хора. Слънцето доближаваше хоризонта. Изведнъж ножът отново се озова в ръката на Лемке с извадено острие.

Ще ме намушка, унесено си помисли Били. Ще ме намушка в сърцето и ще избяга с ягодовия си пай под мишница.

— Отвий си ръкава — нареди Лемке.

Били погледна надолу.

— Да — там, където тя те простреля.

Били издърпа лепенките от ластичния бинт и бавно го размота.

Отдолу ръката му изглеждаше прекалено бяла, като риба. Ръбовете на раната контрастно се открояваха в тъмночервен, нездрав цвят.

Същият цвят като ония неща в пая му, помисли си Били. Ягодите. Или каквото всъщност са. Раната бе загубила съвършената си овалност, тъй като ръбовете й се бяха сближили.

Сега приличаше на…

На разрез, помисли си Били, а очите му се върнаха към пая.

Лемке подаде ножа на Били.

Откъде да знам, че не си намазал острието с кураре, цианид или отрова за плъхове, канеше се да запита, но не го направи. Заради Джинели. Джинели и проклятието на белия човек от града.

Ножчето имаше кокалена дръжка, която лягаше удобно в ръката.

— Ако искаш да се отървеш от пурпурфаргаде ансиктет, първо го дай на пая… а после дай пая с детето-проклятие в него на някой друг. Но трябва да стане бързо, иначе ще се върне върху тебе с двойна сила. Разбираш ли?

— Да — отвърна Били.

— Направи го тогава. — Палците на Лемке отново се свиха. Тъмният разрез в коричката се разтвори.

Били се поколеба, но само за миг — после лицето на дъщеря му изплува в съзнанието му. Съзря я ясно като на добра снимка — гледаше го през рамо, смееше се, държеше помпоните си за физкултура в ръка като големи глупави пурпурно-бели плодове.

Ти бъркаш за равното залагане, старче, помисли си. Хайди за Линда. Жена ми за дъщеря ми. Това е залагането

Натисна острието на ножчето на Тадъз Лемке в дупката на ръката си. Коричката й лесно се отвори. В разреза на пая плисна кръв. Смътно съзнаваше, че Лемке говори бързо на ромски, а черните му очи не се отделят от бялото изпито лице на Били.

Били завъртя ножчето в раната си, като гледаше как подутите й краища се разделят и предишната овалност се възвръща. Кръвта течеше по-бързо. Не усещаше болка.

— Енкелт! Достатъчно.

Лемке грабна ножчето от ръката му. Били изведнъж почувствува, че е останал съвсем без сили. Отпусна се на облегалката на пейката, като чувствуваше отвратително прилошаване, отвратителна празнота — така би трябвало да се чувствува жената, която току-що е родила. Тогава погледна ръката си и видя, че тя вече не кърви.

Не — това е невъзможно.

Погледна към пая в скута на Лемке и видя нещо друго, което беше невъзможно — само че този път невъзможното стана пред очите му. Палците на стареца се отпуснаха, разрезът отново се затвори… а после просто нямаше разрез. Коричката беше цяла, като единствено в самия й център имаше две малки дупчици за парата. На мястото, където се простираше разрезът, сега бе останало само нещо като лъкатушеща гънка.

Погледна отново към ръката си, но там нямаше нито кръв, нито коричка, нито дупка. Раната беше напълно зараснала, като бе останал само къс бял белег, също лъкатушещ, който пресичаше линиите по дланта като светкавица.

— Това е за теб, бели човече от града — съобщи Лемке и постави пая в скута на Били.

Първият му, почти несъзнателен импулс беше да го захвърли, както би захвърлил голям паяк, пуснат в скута му. Паят беше отвратително топъл и изглежда пулсираше върху простата си алуминиева табличка като нещо живо.

Лемке се изправи, погледна го и попита:

— По-добре ли се чувствуваш?

Били осъзна, че като се изключи отвращението към онова, което държеше в скута си, наистина се чувствуваше по-добре. Слабостта му бе отминала. Сърцето биеше нормално.

— Малко — изговори предпазливо. Лемке кимна.

— Сега ще наддадеш. Но след седмица-две ще започнеш отново да слабееш. Само че този път слабеенето няма да може да се спре. Освен ако не намериш някой да яде това.

— Да.

Очите на Лемке не трепнаха.

— Сигурен ли си?

— Да, да! — викна Били.

— Малко ми е жал за тебе — продължи Лемке. — Не много, но малко. Някога може да си бил покол — силен. Сега раменете ти са прекършени. Ти не си виновен… има си причини… имаш приятели. — Усмихна се тъжно. — Защо не си изядеш сам пая, бели човече от града? Ще умреш, но ще умреш силен.

— Махай се оттука — отсече Били. — Нямам никаква представа за какво говориш. Знам единствено, че си свършихме работата.

— Да. Свършихме си работата. — Погледът му се спря за миг на пая, после се върна към лицето на Били. — Внимавай кой ще яде от храната, която е била предназначена за тебе — предупреди го той преди да си тръгне. Обърна се отново, когато стигна до един от уредите за упражнения. Това беше последният път, когато Били видя това невероятно древно, невероятно уморено лице. — Няма залагане, бели човече от града. Никога. — Обърна се и продължи.

Били седеше на пейката и го гледа, докато се загуби.

Щом Лемке изчезна във вечерния мрак, Били стана и тръгна по обратния път. Измина двайсетина крачки преди да се досети, че е забравил нещо. Върна се до пейката със замаяно, сериозно лице и изцъклени очи и си взе пая. Още беше топъл и още пулсираше, но това вече го притесняваше по-малко. Навярно човек можеше да свикне с всичко, ако стимулът е достатъчно силен.

Запъти се към Юниън стрийт.

От половината път нагоре към мястото, където Джинели го бе оставил, видя синята Нива, паркирана до бордюра. Тогава вече бе сигурен, че проклятието наистина е оттеглено.

Все още бе ужасно слаб и от време на време сърцето му се разтуптяваше (като на човек, стъпил в нещо мазно, помисли си), но все пак бе оттеглено — сега той вече знаеше точно какво бе имал предвид Лемке, когато каза, че проклятието е живо нещо, нещо като сляпо, неразумно дете, което е било в него, хранило се е от него. Пурпурфаргаде ансиктет. Няма го.

Но усещаше, че паят, който носеше, туптеше много леко ръцете му, а когато го погледна, видя, че и коричката пулсира ритмично. А простата алуминиева табличка задържаше топлината му. То спи, помисли си и потрепера. Чувствуваше се като човек, който носи заспал дявол.

Задните колела на новата бяха качени на тротоара, а колата — обърната към наклона. Габаритите й светеха.

— Свърши. — Били отвори вратата и влезе. — Свър…

Тогава видя, че Джинели го няма в колата. Или, по-точно нямаше много от него. Тъй като мракът все повече се сгъстяваше, той не забеляза, че едва не седна върху отрязаната ръка на Джинели. Беше само юмрукът му, от чиято нащърбена китка върху избелялата седалка на новата бяха останали червен парченца; юмрукът му, изпълнен с метални топчета.