Проклятието

Глава 1470

Линда я нямаше.

Хайди, чиито нормално дребни бръчици около очите и ъгълчетата на устата сега се бяха задълбочили от напрежение (тя пушеше като локомотив, както видя Били — цигара след цигара), каза на Халек, че е изпратила Линда при леля й Роуда в общината Уестчестър.

— Пратих я по няколко причини — обясни Хайди. — Първата е, че… че й трябва да си почине от тебе, Били. От онова, което става с тебе. Тя почти не е на себе си. Докарала се е дотам да не мога да я убедя, че нямаш рак.

— Би трябвало да говориш с Кари Росингтън — измърмори Били и влезе в кухнята да си направи кафе. Пиеше му се много — силно, без мляко и захар. — Изглежда са сродни души.

— Какво? Не те чувам.

— Нищо. Само ме остави да си сложа кафето.

— Отразява й се на съня — продължи Хайди, когато той се върна. Тя с безпокойство въртеше ръце. — Разбираш ли?

— Да — отговори Били и наистина разбираше… но все пак се чувствуваше, като че ли някъде в него имаше трън.

Чудеше се дали Хайди разбира, че Линда му е нужна и на него, че дъщеря му е част от поддържащата го система. Но независимо от това той нямаше право да подкопава доверието й, да нарушава психологическото и равновесие. Хайди имаше право за това. Имаше право, колкото и да му струваше на него.

Той усети как в сърцето му отново се прокрадна ярка омраза. Мама бе откарала дъщеря му у леля й веднага щом Били се бе обадил и бе казал, че си идва. И как така? Че защо — бащата-плашило си идваше вкъщи! Недей да пищиш и да бягаш, миличка, това е само слабият човек…

Но защо е този ден? Защо трябваше да избере този ден?

— Били? Да не ти е лошо? — В гласа на Хайди се чувствуваше странно колебание.

Господи! Глупава кучка! Женена е за невероятния смаляващ се човек, а единственото, което й идва наум да попита, е дали не ми е лошо.

— Добре ми е, доколкото е възможно, предполагам. Защо?

— Защото за миг изглеждаше… необичаен.

Така ли? Така ли наистина? Защо този ден, Хайди? Защо избра този ден да ми бръкнеш е гащите след всичките порядъчни години, когато всичко ставаше на тъмно?

— Ами предполагам, че вече непрекъснато се чувствувам малко необичайно — отговори Били, но си мислеше: Трябва да спреш това. приятелю. Няма смисъл. Каквото станало, станало.

Но беше трудно да се спре. Трудно, след като тя си седеше там, пушеше цигара след цигара, но изглеждаше напълно добре и…

Но наистина ще спреш, Били. Помогни ми.

Хайди се извърна и загаси цигарата си в един кристален пепелник.

— Второто нещо е… че ти криеш нещо от мен, Били. Нещо, свързано с това. Понякога говориш в съня си. Излизаш вечер. Бих искала да знам. Заслужавам да знам. — Тя вече се разплакваше.

— Искаш да знаеш? — попита Халек. — Наистина ли искаш да знаеш? — Той усети, че по лицето му се появява странна суха усмивка.

— Да! Да!

Така че Били й каза.

Хюстън му се обади на следващия ден и след дълго и безсмислено встъпление стигна до същината. Хайди беше при него. Той и Хайди говорили дълго (предложи ли й нещо за носа, мислеше си да го попита Халек, но реши, че е по-добре да не го прави). Крайният резултат от дългия им разговор бил просто такъв — двамата мислели, че Били е луд за връзване.

— Майк — започна Били, — старият циганин съществуваше. Докоснал ни е тримата — мене, Кари Росингтън, Дънкан Хоупли. Аз напълно приемам, че човек като тебе не вярва в свръхестественото. Но ти сто на сто вярваш в дедуктивната и индуктивната логика. Така че трябва да виждаш възможностите. И тримата сме докоснати от него, и тримата имаме загадъчни физически заболявания. Сега, за Бога, преди да решиш, че съм полудял, поне помисли за логическата връзка.

— Били, няма никаква връзка.

— Аз само…

— Говорих с Лида Росингтън. Каза, че Кари е в „Мейо“ и се лекува от рак на кожата. Процедурите са напреднали и лекарите смятат, че ще се оправи. Освен това каза, че не те е виждала от коледното парти у Гордън.

— Лъже!

Хюстън замълча… а дали дочу, че Хайди плаче край апарата? Ръката на Били стисна слушалката, така че кокалчетата му побеляха.

— Ти лично ли говори с нея или само по телефона?

— По телефона. Не че разбирам каква разлика има.

— Ако я беше видял, щеше да разбереш. Изглежда като полумъртва от ужас.

— Е, когато е открила, че мъжът й има рак на кожата и че болестта е доста напреднала…

— Говори ли с Кари?

— Той е в реанимацията. На хората там не им разрешават телефонни разговори освен при най-крайни обстоятелства.

— Аз тежа седемдесет и пет кила — отбеляза Били. — Това е обща загуба на четиридесетина килограма и е, според мене, доста крайно обстоятелство.

От другата страна нямаше отговор. Освен звука, който може би беше плачът на Хайди.

— Ще говориш ли с него? Ще опиташ ли?

— Ако лекарите му разрешат да се обади и ако той няма нищо против, да. Но, Били, тази твоя халюцинация…

— НЕ Е НИКАКВА ИДИОТСКА ХАЛЮЦИНАЦИЯ!

— Не крещи, за Бога, не го прави.

Били затвори очи.

— Добре, добре — успокоително каза Хюстън. — Тази идея. Това по-добра дума ли е? Исках само да кажа, че тази идея няма да ти помогне да се оправиш. Всъщност тя може да е в основата на твоята психоанорея, ако това наистина е болестта ти, както мисли доктор Йънт. Ти…

— Хоупли — прекъсна го Били.

Лицето му се бе изпотило. Подсуши челото си с носна кърпа.

За малко му се мярна Хоупли, лицето, което всъщност вече не беше лице, а релефна карта на пъкъла. Ужасни възпаления, стичаща се влага и звукът, неописуемият звук, когато прокара нокти по бузата си.

Откъм Хюстън последва дълго мълчание.

— Говори с Дънкан Хоупли. Той ще потвърди…

— Не мога, Били. Дънкан Хоупли се самоуби преди два дни. Направил го, докато ти беше в клиниката „Гласман“. Застрелял се със служебния си пистолет.

Халек здраво затвори очи и се заклати. Чувствуваше се като при опита си да пуши. Ощипа силно бузата си, за да не припадне на място.

— Тогава знаеш — продължи той все оше със затворени очи. — Ти или някой друг, някой го е видял.

— Гранд Лолър го е видял — каза Хюстън. — Обадих му се преди няколко минути.

Гранд Лолър. За миг обърканият, уплашен ум на Били не разбра — помисли, че Хюстън употребява думата „гранд“ в значението й „голям“. После се досети. Гранд Лолър беше общинският следовател по смъртните случаи.

Объркването го накара да се захили не на място. Натисна с длан слушалката, като се надяваше Хюстън да не чуе кикота; ако чуеше, Хюстън вече със сигурност щеше да си помисли, че е луд.

А ти наистина ви искал да мислиш, че съм луд, нали, Майк? Защото ако съм луд и реша да дрънкам за шишенцето и за лъжичката ти от слонова кост, какво толкова, никой така или иначе няма да ми повярва, нали? Разбира се, че не.

Спря да се хили.

— И го пита…

— За някои подробности около смъртта? След историята на ужаса, която жена ти ми разказа, напълно прав си, че го питах. — Гласът на Хюстън за миг стана строг. — Ти трябва много да се радваш, че когато той ме попита защо се интересувам, не загубих самообладание.

— Какво каза той?

— Че кожата на Хоупли била в лошо състояние, но това няма нищо общо с ужасите, които си разказал на Хайди. Описанието на Гранд ме навежда на мисълта, че е било лош пристъп на акне в напреднала възраст, за което съм лекувал Дънкан от време на време още откакто за първи път го прегледах през 1974. Пристъпите го потискаха твърде много и това не ме учудва — трябва да ти кажа, че младежките пъпки в напреднала възраст, когато са в лоша форма, са едно от най-тежките в психологическо отношение несмъртоносни заболявания, които познавам.

— Мислиш, че е бил потиснат заради външния си вид и се е самоубил.

— Общо взето, да.

— Нека се разберем — предложи Били. — Ти смяташ, че това е горе-долу обикновен пристъп на младежки пъпки в напреднала възраст, каквито той е имал години наред… но в същото време смяташ, че се е убил заради онова, което е виждал в огледалото. Това е странна диагноза, Майк.

— Никога не съм казвал, че причината е само кожният пристъп — уточни Хюстън. В гласа му се чувствуваше отегчение. — Най-лошото нещо, свързано с проблемите, е, че те изглежда идват по два, по три и на цели групи, никога един по един. Сред десет хиляди члена на професията най-много самоубийства има при психиатрите, но полицаите не са много по-назад. Навярно е имало някаква комбинация от фактори — последният пристъп може да е бил камъчето, което е обърнало колата.

— Трябваше да го видиш — мрачно измърмори Били. — Това не беше камъче, а беше нещо голямо като идиотския Световен търговски център.

— Не е оставил бележка, така че навярно никога няма да научим, нали?

— За мене са важни — отговори Били. — Много са важни.

— Според мене, съзнанието ти е погодило лош номер, Били. Изпълнило те е с чувство за вина. На тебе ти е влязла тази… тази муха за циганските проклятия и когато си отишъл при Дънкан Хоупли оная вечер, просто си видял нещо, което го е нямало. — Сега гласът на Хюстън зазвуча приятелски и доверително: — Не се ли отби в пивницата на Анди да изпиеш едно-две преди да отидеш при Дънкан? Просто да се подготвиш малко за срещата, нали?

— Не.

— Сигурен ли си? Хайди казва, че прекарваш доста време при Анди.

— Ако беше така — заяде се Били, — жена ти щеше да ме е видяла там, нали?

Последва дълго мълчание. После Хюстън изрече с равен тон:

— Това беше гаден удар под кръста, Били. Но тъкмо такъв тип забележка бих очаквал от човек под силно психическо напрежение.

— Силно психическо напрежение. Психологическа анорексия. Хората от твоя бранш навярно имат име за всичко. Но ти трябваше да го видиш. Трябваше… — Били замълча, като си мислеше за зачервените пъпки по бузите на Дънкан Хоупли, за процеждащата се гной, за носа, който бе станал почти незабележим сред мрачния, рушащ се пейзаж на измъченото лице.

— Били, не виждаш ли, че умът ти търси логическо обяснение за онова, което става с теб? Чувствуваш вина за циганката, така че…

— Проклятието е завършило, когато той се е застрелял — чу думите си Били. — Може би затова не е изглеждал толкова зле. Това е като във върколашките филми, които гледахме като деца, Майк. Когато накрая убиват върколака, той отново става човек!

Объркването, което бе изпитал при новината за самоубийството на Хоупли и за, общо взето, обикновеното му кожно заболяване, се замени с възбуда. Умът му започна да се спуска по тази нова писта, като я проучваше набързо и отмяташе различните възможности.

Къде отива проклятието, след като прокълнатият накрая умре? По дяволите, със същия успех би могло да се попита къде отива последният дъх на умиращия. Или душата му. Заминава. Отива си. Надалече, надалече, надалече. А може би има начин да се принуди да си отиде?

Росингтън — това беше първото нещо. Росингтън, там в клиниката „Мейо“, който отчаяно се крепеше за мисълта, че има рак на кожата, тъй като другата възможност бе много по-лоша. Когато Росингтън умре, ще се превърне ли в…

Осъзна, че Хюстън е замълчал. А оттам се чуваше шум, неприятен, но познат… Плач? Хайди ли плачеше там?

— Защо плаче? — рязко запита Били.

— Били…

— Нека ми се обади.

— Били, ако можеше да се чуеш…

— По дяволите, нека ми се обади!

— Не. Няма да ти я дам. Не докато си в това състояние.

— Защо, ти евтин малък смъркач на кокаин…

— Били, спри!

Крясъкът на Хюстън беше достатъчно силен, за да накара Били за миг да отдалечи слушалката от ухото си. Когато отново я върна, плачът бе спрял.

— Слушай сега — отново започна Хюстън. — Няма такива неща като върколаци и цигански проклятия. Дори се чувствувам глупаво, като ти го казвам.

— Виж, не разбираш ли, че това е част от проблема? — тихо запита Били. — Не схващаш ли, че тъкмо така тия хора са успели да се измъкват със своите тайнствени умения през последните двайсетина века?

— Били, ако върху тебе лежи проклятие, то е наложено от собственото ти подсъзнание. Старите цигани не могат да те прокълнат. Но собственото ти съзнание, прикриващо се като стар циганин, може.

— Аз, Хоупли и Росингтън — глухо изброи Халек, — всички по едно и също време. Ти си слепецът, Майк. Аритметиката ти куца.

— Аритметиката показва съвпадение и нищо повече. Колко пъти трябва да се въртим около една и съща тема, Били? Върни се в „Гласман“. Нека там ти помогнат. Престани да подлудяваш жена си.

За миг изпита изкушението просто да се предаде и да повярва на Хюстън — здравият смисъл и рационалността в гласа му, колкото и да бяха пресилени, успокояваха.

После си спомни как Хоупли извърна силната настолна лампа, така че лицето му ярко се освети. Помисли си как Хоупли му каза: Ще го убия много бавно — ще ти спестя подробностите.

— Не — отсече той. — Не могат да ми помогнат в „Гласман“, Майк.

Хюстън въздъхна дълбоко:

— Кой тогава може? Старият циганин?

— Ако го намеря, може би — допусна Халек. — Може би. Имам и още един познат, който би могъл да ми помогне. Прагматик като тебе.

Джинели. Името бе изплувало в съзнанието му, докато говореше.

— Но най-вече мисля, че трябва сам да си помогна.

— Това ти казвам и аз.

— О, аз пък останах с впечатлението, че ме съветваш да постъпя отново в клиниката „Гласман“.

Хюстън въздъхна:

— Мисля, че умът ти също отслабва. Питал ли си се какво причиняваш на жена си и на дъщеря си? Мислил ли си изобщо за това?

Хайди каза ли ти какво ми правеше, когато стана нещастният случай, за малко не изтърси Били. Каза ли ти вече. Майки? Не? О, ти би трябвало да я попиташ… Да, разбира се.

— Били?

— Хайди и аз ще го обсъдим — промълви Били,

— Но ти няма ли…

— Мисля, че беше прав поне за едно нещо, Майк.

— О? Това е добре. И кое е то?

— Достатъчно се въртяхме около една и съща тема — отсече Били и затвори телефона.

Но не го обсъдиха.

Били опита няколко пъти да подхване темата, но Хайди само клатеше глава, лицето й беше бледо и сериозно, а очите й го обвиняваха. Отговори му само веднъж.

Беше три дни след телефонния разговор с Хюстън, когато Хайди плачеше като акомпанимент към думите на доктора. Тъкмо завършваха вечерята си. Халек беше погълнал обичайното си дърварско ядене — три сандвича (с цели хлебчета и подправки), четири кочана царевица (с масло), четвърт пържени картофки, две чаши гъст нектар от праскови. Все още почти нямаше апетит, но с безпокойство бе открил, че ако не яде, отслабва повече. След разговора — или спора — на Били с Хюстън Хайди се бе прибрала бледа и мълчалива, лицето й бе подпухнало от сълзите в кабинета на Хюстън. Самият Били беше разтревожен и нещастен и затова пропусна обеда и вечерята си… а когато се претегли на другата сутрин, видя, че е отслабнал с нови два килограма и бе станал 74.

Взря се в цифрата, като усети пърхащо въртене на молци в стомаха си. Две кила, помисли си. Две кила само за един ден! Боже!

Оттогава вече не пропусна нито едно ядене.

Сега посочи празната си чиния — с остатъците от царевицата, сандвичите, салатата, картофките и десерта.

— Това прилича ли ти на анорексия нервоза, Хайди? Прилича ли?

— Не — без желание промърмори тя. — Не, но…

— Ям така вече цял месец — продължи Халек — и в този месец съм отслабнал с трийсетина килограма. Сега би ли могла да ми обясниш как подсъзнанието ми се е справило с това? Да губя около кило на ден, като поемам към шест хиляди калории на двайсет и четири часа?

— Аз… не знам… но Майк… Майк казва…

— Ти не знаеш и аз не знам. — Били гневно захвърли салфетката в чинията си — стомахът му се огъваше и се въртеше под тежестта на храната, с която го бе натъпкал. — И Майкъл Хюстън също не знае.

— Ами ако е проклятие, защо нищо не ми се случва на мене? — викна му тя изведнъж и макар че очите й гневно блестяха, той забеляза, че в тях се събират и сълзи.

Засегнат, уплашен и временно загубил контрол над себе си, Халек й изкрещя в отговор:

— Защото не е знаел, ето защо! Това е единствената причина! Защото не е знаел!

Разплакана, тя бутна стола си, като почти се препъна, и се махна от масата. Ръката й беше притисната до страната на лицето, като че току-що бе получила ужасно главоболие.

— Хайди! — извика той и стана така бързо, че преобърна стола си. — Хайди, върни се!

Стъпките й по стълбата не се забавиха. Той чу, че една от вратите се тресна — но не на спалнята им. Много по-надолу по горния коридор. Стаята на Линда или стаята за гости.

Халек предполагаше, че е стаята за гости. Беше прав. Тя спеше отделно от него през седмицата преди той да напусне къщата.

Тази седмица — последната седмица — оставаше като объркан кошмар в съзнанието на Били, когато по-късно се опитваше да си я спомни. Времето беше станало горещо, потискащо и задушно, като че августовските горещници тази година бяха дошли по-рано. Дори свежата и хладна Лантърн драйв, с двойната редица дървета, изглеждаше поувяхнала. Били Халек ядеше и се потеше, потеше се и ядеше… а теглото му бавничко намаляваше. В края на седмицата, преди да си наеме кола от агенцията „Авис“ и да замине по щатското шосе 95 към Ню Хампшир и Мейн, беше отслабнал с нови пет килограма и тежеше 70.

През тази седмица лекарите от клиниката „Гласман“ непрекъснато се обаждаха. Непрекъснато се обаждаше и Майкъл Хюстън. Хайди гледаше Били с подпухналите си очи, пушеше и не казваше нищо. Когато той спомена, че иска да се обади на Линда, тя каза с примрелия си несигурен глас единствено:

— Предпочитам да не го правиш.

В петък, деня преди да тръгне, Хюстън отново се обади.

— Майкъл — започна Били със затворени очи. — Вече престанах да отговарям на лекарите от „Гласман“. Ще престана да отговарям и на теб, ако не спреш с тия глупости.

— Все още не бих направил това — отговори Хюстън. — Искам да ме изслушаш много внимателно, Били. Това е важно.

Били изслуша новите укори на Хюстън, без наистина да се учуди, като само изпитваше дълбокото, смътно и гневно чувство, че е предаден. Но не беше ли го очаквал в края на краищата?

Хайди отново беше ходила. Имала дълга консултация с Хюстън, която завършила с още сълзи. Хюстън провел и дълъг разговор с триото магьосници от клиниката „Гласман“ („Няма защо да се тревожиш, Били, всичко това е лекарска тайна.“). После Хюстън отново се видял с Хайди. Всички мислели, че за Били може би ще бъде от полза серия психиатрични изследвания.

— Искам да ти предложа най-настоятелно да направиш тия изследвания доброволно — завърши Хюстън.

— Разбира се, че настояваш. Бас държа освен това, че знам къде би искал да си направя изследванията. В клиниката „Гласман“, нали? Печеля ли наградата?

— Ами мислехме, че това е най-логичното…

— О, аха, ясно. И докато ми изследват мозъка, предполагам, че бариевите клизми ще продължат?

Хюстън красноречиво замълча.

— Ако кажа не?

— Законът осигурява права на Хайди — внимателно каза Хюстън. — Разбираш ли?

— Разбирам — отговори Били. — Казваш, че ти, Хайди и триото магьосници от клиниката „Гласман“ можете да се съберете и да ме изпратите в лудницата „Сънивейл“, където специалитетът е плетене на кошници.

— Това е доста мелодраматично, Били. Тя се тревожи и за Линда, не само за тебе.

— И двамата се тревожим за Линда — поясни Били. — Аз се тревожа също така и за Хайди. Разбира се, има случаи, когато така й се ядосвам, че ме заболява коремът, но преди всичко още я обичам. Така че се тревожа. Тя донякъде те е подвела, разбираш ли, Майк?

— Не знам за какво говориш.

— Ясно ми е, че не знаеш. И аз няма да ти кажа. Тя би могла, но предполагам, че няма да го направи — тя иска единствено да забрави цялата история, а ако ти каже някои подробности, които е пропуснала първия път, това само би й попречило. Нека кажем засега, че на Хайди й предстои да се пребори със собствената си вина. Пушенето й, между другото, е нараснало от пакет на два пакета и половина на ден.

Дълга пауза… а после Майк Хюстън се върна към темата си:

— Както и да е, Били, трябва да разбереш, че тия изследвания са от полза за всеки от…

— Довиждане, Майк — промълви Халек и внимателно затвори телефона.