Проклятието

Глава 22Разказът на Джинели

Говореше отначало на бързи серии, като замълчаваше след всяка, за да прецени какво следва. Енергията на Джинели изглеждаше наистина изчерпана за първи път, откакто се бе появил в мотела на Бар Харбър в понеделник следобед. Не изглеждаше много наранен — раните му бяха всъщност само дълбоки одрасквания, — но Били намираше, че е много развълнуван.

И все пак шантавият блясък накрая започна отново да се появява в очите му, отначало примигваше като неонов знак, веднага след включването му привечер, а после засвети постоянно. Извади плоско шише от вътрешния джоб на сакото си и добави капачка „Шивас“ към кафето си. Били отказа — не знаеше как алкохолът би се отразил на сърцето му.

Джинели се поизправи на стола си, махна косата от челото си и заприказва по-нормално.

В три часа сутринта във вторник Джинели паркирал на горския път, който се отклонявал от магистралата 37-А, близо до лагера на циганите. Поиграл си малко с пържолите, после се върнал пеша до магистралата, като носел пазарската чанта. Високи облаци се плъзгали като щори през лицето на луната. Изчакал ги да се разсеят и когато това станало, зърнал наредените в кръг автомобили. Пресякъл магистралата и тръгнал без път в тази посока.

— Аз съм градско момче, но чувството ми за ориентация не е чак толкова лошо — обясни той. — Мога да разчитам на него в напрегната ситуация. А и не исках да попадам там по същия път, по който ти си отишъл, Уилям.

Преминал през няколко ливади и през една рехава горичка; пресякъл едно мочурливо място, което според него миришело на десет килограма лайна в петкилограмова чанта. Разпрал и дъното на панталоните си в някаква много стара бодлива тел, която съвсем не се виждала в безлунната нощ.

— И ако това е животът сред природата, Уилям, халал да им е на селяндурите — каза той.

Не очаквал неприятности от хрътките в лагера; тук използувал опита на Били. Те не започнали да лаят чак докато не влязъл в кръга около лагерния огън, макар че положително са го подушили преди това.

— Човек би очаквал циганите да имат по-добри кучета пазачи — помисли на глас Били. — Поне такава е представата.

— Не — отвърна Джинели. — Хората могат да измислят всякакви причини да гонят циганите, без да е нужно те да им дават допълнителни основания.

— Като например кучета, които лаят цяла нощ.

— Да, нещо такова. Ти много си поумнял, Уилям, и хората ще си помислят, че си италианец.

И все пак Джинели не рискувал — движел се бавно зад паркираните автомобили, като пропускал камионетките и микробусите, в които можело да спят хора, а надзъртал само в колите и фургоните. Видял, каквото търсел, след като подминал едва две-три коли — старо смачкано сако, захвърлено на седалката на един фургон понтиак.

— Фургонът не беше заключен — обясни той. — Сакото горе-долу ми ставаше, но вонеше като че ли във всеки джоб имаше по една умряла невестулка. Видях и чифт стари гуменки на пода на колата. Те малко ми стягаха, но въпреки това ги нахлузих. Две коли по-нататък открих една шапка, която приличаше на остатък от бъбречна трансплантация, и си я сложих.

Искал да мирише като някой от циганите, обясни Джинели, но не само като застраховка срещу няколкото ненужни палета, спящи край жаравата на огъня — интересувала го другата група кучета. Ценните кучета. Питбуловете.

На три четвърти от обиколката си около кръга забелязал микробус с малък заден прозорец, на който имало мрежа, вместо стъкло — задната част на микробуса била напълно празна. — Но имаше кучешка миризма, Уилям — допълни Джинели. — После се огледах и рискувах да светна за малко с фенерчето което носех. Цялата трева беше утъпкана по пътеката, която тръгваше от този микробус. Не ти трябва да си Даниъл Бун, за да я забележиш. Явно бяха извели проклетите кучета от подвижната им клетка и ги бяха скрили някъде, така че местните кучета пазачи или някой жалостив минувач да не ги намерят, ако се разбере за тях. Само че бяха оставили пътека, която дори и градско момче може да проследи, като светне с фенерчето си. Тогава наистина започнах да мисля, че можем да им погодим някой номер.

Джинели проследил пътеката през едно възвишение и по края на друга малка горичка.

— После загубих пътеката — продължи той. — Останах там минута-две и се чудех какво да направя. И тогава чух, Уилям. Чух силно и ясно. Понякога боговете са по-благосклонни.

— Какво чу?

— Как едно куче пърди — обясни Джинели. — Ясно и силно. Звучеше като че ли някой надува тромпет със сурдинка.

На пет-шест метра навътре сред горичката открил груба ограда на една поляна. Представлявала само кръг от забити дебели клони с омотана около тях бодлива тел. Вътре имало седем питбула. Пет били заспали. Другите два сънливо погледнали към Джинели.

Изглеждали сънливи, защото били упоени.

— Знаех си, че ще бъдат упоени, макар че не е разумно да се разчита на това. След като обучиш кучетата да се бият, те стават голяма беля — бият се помежду си и може да ти съсипят спестяванията, ако не внимаваш. Затова или ги слагаш в отделни клетки, или ги упояваш. С наркотика е по-евтино и после по-лесно се скриват. Ако си бяха във форма, паянтова преграда като тази кучешка ограда не би могла да ги спре. Тези, които искат да избягат, биха се измъкнали дори и половината им кожа да остане закачена на бодливата тел. Свестяват ги единствено, когато залозите станат достатъчно големи, за да си струва риска. Първо наркотика, после изпълнението, после оше наркотик. — Джинели се засмя. — Разбираш ли? Питбуловете са също като рокзвездите. Това ги изхабява бързо, но докато си на печалба, винаги можеш да си намериш нови. При тях нямаше дори и пазач.

Джинели отворил пазарската си чанта и извадил пържолите. Още като паркирал на черния път, той свалил опаковката им и ги инжектирал с нещо, което наричаше питбулов коктейл на Джинели — смесица от мексикански кафяв хероин и стрихнин. размахал пържолите във въздуха и гледал как кучетата бавно се събуждат. От едното се изтръгнал дрезгав лай, който приличал на хъркането на човек със сериозно заболяване на носа.

— Млъквайте или няма вечеря — нежно им казал Джинели. Кучето, което излаяло, отново седнало. Веднага започнало силно да се накланя и да заспива отново.

Джинели хвърлил една от пържолите през оградата. Втора. Трета. Последната. Кучетата се спречкали за тях без особено желание. Имало и малко лай, но бил дрезгав и подобен на хъркане — Джинели решил, че не е много опасен. Пък и всеки, който би дошъл откъм лагера да нагледа временната кучешка колиба, би носил фенерче, така че той би имал достатъчно време да изчезне в горичката. Но никой не дошъл.

Били слушаше с ужас и захлас, докато Джинели вече спокойно му разказва как седял наблизо с незапалена цигара в уста й гледал смъртта на питбуловете. Повечето от тях си заминали много тихо (дали в разказа имаше и лека нотка на съжаление, зачуди се Били) — това навярно се дължало и на наркотика, който преди това им бил даден. Две от тях получили много леки конвулсии. Това било всичко. Обективно погледнато, мислел Джинели, кучетата не пострадали чак толкова — циганите им подготвяли по-лоша участ. Всичко свършило за по-малко от час.

Когато се убедил, че всички са мъртви или поне в дълбоко боезсъзнание, извадил еднодоларова банкнота от портфейла си и писалка от джобчето на ризата. На банкнотата написал: СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ МОЖЕ ДА СА ВНУЦИТЕ ТИ, СТАРЧЕ. УИЛЯМ ХАЛЕК ТИ КАЗВА ДА ГО ОТТЕГЛИШ. На вратовете на кучетата имало въжени превръзки вместо нашийници. Били мушнал долара под една от тях. Окачил смърдящото сако на един от коловете на оградата и го захлупил с шапката. Свалил и гуменките и извадил собствените си обувки от задните си джобове.

Обул ги и си тръгнал.

На връщане се загубил за известно време и се стигнало до там, че се натопил в смрадливо мочурище. Накрая обаче се ориентирал по светлините на някакво стопанство. Намерил черния път влязъл в колата си и потеглил обратно към Бар Харбър.

Бил на половината път, когато колата взела да не го слуша. Не можел да го изрази по-добре или по-ясно — просто не го слушала.

Не изглеждала различно, нито миришела различно — но нещо й имало. Изпитвал бил и преди подобно чувство и в повечето случаи не означавало нищо. Но един-два пъти…

— Реших, че е по-добре да я зарежа — каза Джинели. — Не исках да поемам дори и минималния риск някой от тях да е страдал от безсъние, да се е разхождал и да я е видял. Не исках да знаят каква ми е колата, защото биха могли да заразпитват, да ме потърсят, да ме намерят. Да намерят тебе. Ясно ли ти е? Наистина го приемам сериозно. Погледна ли те, Уилям, нищо друго не ми остава.

Така че паркирал колата на друг изоставен черен път, взел капачката на разпределителя и извървял пеша петте километра до града. Като пристигнал, вече се зазорявало.

След като оставил Били в новия мотел в Нортийст Харбър, Джинели се върнал с такси до Бар Харбър, като казал на шофьора да кара бавно, тъй като търсел нещо.

— Какво е то? — попитал шофьорът. — Може би аз знам къде е.

— Благодаря — отговорил Джинели. — Ще го позная, щом го видя.

Така и станало — на три-четири километра от Нортийст Харбър, край една малка ферма, видял кола нова с надпис на предното стъкло, че се продава. Той се убедил, че собственикът е вкъщи, платил на таксито и още там броил парите за колата. За още двайсет долара собственикът — младеж, който, според Джинели, имал повече въшки, отколкото точки по коефициента за интелигентност — се съгласил да остави регистрационните номера от щата Мейн на новата, след като Джинели му обещал да ги върне след седмица по пощата.

— Може дори и да го направя — замислено добави Джинели. — Ако сме живи до тогава, разбира се.

Били остро го изгледа, но Джинели само продължи разказа си.

Тръгнал отново към Бар Харбър, но заобиколил самия град и поел по 37-А към лагера на циганите. Спрял само веднъж, за да се обади на човек, когото представи на Били като „бизнес съдружник“. Казал на „бизнес съдружника“ си да чака да му звънне в една телефонна будка в центъра на Ню Йорк към дванайсет и половина следобед — Джинели често използувал тая будка и благодарение на връзките му, тя била една от малкото в Ню Йорк, които почти винаги работели.

Минал покрай лагера, видял, че нещо се прави там, после след два километра завил обратно. Пътят през тревата от 37-А до лагера бил добре утъпкан и по него се движела една кола в посока към магистралата.

— Порше турбо — обясни Джинели. — Играчка за богато хлапе. На задния прозорец имаше надпис Университет Браун. Две хлапета седяха отпред и други три отзад. Спрях и попитах онова, което караше, дали там има цигани, както са ми казали. Имало, но ако съм искал да ми гледат на карти, нямало да стане. Самите хлапета били ходили за това, но само набързо им казали, че тая работа не е толкова спешна и ще стане някой друг път. Затова те си тръгнали. След случката с питбуловете това не ме учуди.

— Тръгна обратно към Бар Харбър и спрях на една. бензиностанция — Нивата гори като луда, Уилям, но ако натиснеш газта до дупка, може да върви и да пее. Взех си една кока-кола и глътнах едно-две амфетаминчета, защото вече бях започнал да се чувствувам малко отпаднал.

Джинели се обадил на „бизнес съдружника“ си и се уговорили да се срещнат на бархарбърското летище в пет часа. После се върнал в Бар Харбър. Оставил Нивата на обществен паркинг и се поразходил из града, като търсел човека.

— Какъв човек? — попита Били.

— Човека — търпеливо повтори Джинели, като че говореше с идиот. — Този човек, Уилям, когото винаги ще познаеш, щом го видиш. Изглежда като всеки друг летен зяпач — сякаш може да те вземе на разходка в лодката на баща си, да ти даде десет грама добър кокаин или пък да реши, че Бар Харбър му е омръзнал и да подкара към летния фестивал в Аспън. Но все пак не е същият като другите и има два бързи начина да се разбере това. Първо, поглеждаш обувките му. Обувките на този тип са лоши обувки. Лъснати са, но са лоши обувки. Нямат стил и от начина, по който ходи, личи, че му убиват. После поглеждаш в очите му. Това е големият номер две. Тези типове изглежда никога не носят тъмни очила „Ферари“ и винаги можеш да видиш очите им. Някои хора изглежда просто обичат да ти съобщят какви са — също като ония, които първо правят нещо нередно, а после си признават на ченгетата. Очите им казват: „Откъде ще дойде следващото ми ядене? Откъде ще дойде следващият ми наркотик? Къде е този, с когото исках да се свържа, когато дойдох тук?“. Разбираш ли ме?

— Да, мисля, че да.

— Очите им главно казват „Колко ще спечеля“. Как беше нарекъл оня старец от Олд Орчард продавачите на дребно и артистите от тротоара?

— Търговци скитници — напомни Били.

— Точно така! — разпали се Джинели. Блясъкът в очите му се разпали. — Търговци скитници, правилно, добре! Човекът, който ми трябваше, е първокласен търговец скитник. Такива типове в курортните градове обикалят като леки жени, които си търсят стабилни клиенти. Рядко се хвърлят на нещо голямо, непрекъснато се движат и са доста изискани във всичко… освен в обувките. Имат журналистически ризи, спортни сака „Пол Стюарт“ и дизайнерски дънки… но като погледнеш към краката им, на мокасините сякаш е написано „Калдърс, деветнайсет долара и деветдесет и пет цента“. Мокасините им ти казват „Можеш да ме вземеш, ще ти свърша работа“. При леките жени това са блузите. Винаги блузи от изкуствена коприна. Трябва да ги обучиш, ако искаш да не ги носят.

Но накрая намерих човека. Така че взех и го заговорих. Седнахме на една пейка край градската библиотека — приятно място — и се уговорихме. Трябваше да му платя малко повече, защото нямах време да го облагородя, така да се каже, и той беше достатъчно жаден, пък ми се стори, че може да се разчита на него. Поне за кратко време. За тия типове по-дългото време изобщо не съществува. За тях дълъг е училищният коридор, по който са вървели от часа по американска история към часа по алгебра.

— И колко му плати?

Джинели махна с ръка.

— Заради мене харчиш доста пари — отбеляза Били. Без да иска, беше възприел ритъма на речта на Джинели.

— Ти си приятел — малко засегнато каза Джинели. — Може да си оправим сметките по-нататък, но само ако искаш. Аз се забавлявам. Това наистина е едно странно приключение, Уилям. Съчинението „Как прекарах лятната си ваканция“ би станало интересно, ако искаш да го напишеш някога. Сега може ли да довърша? Устата ми пресъхна, днес ме чака много ходене, а и двамата ще имаме доста работа по-нататък.

— Продължавай.

Човекът, когото Джинели избрал, бил Франк Спъртън. Казал, че е студент-първокурсник от Колорадския университет във ваканция, но на Джинели му изглеждал към двайсет и пет годишен — доста стар за първокурсник. Не че имало значение. Джинели искал той да отиде до черния път, където изоставил наетия форд, а после да следва циганите, когато тръгнат. Спъртън трябвало да се обади в бархарбърския мотел „Моутър ин“, ако е сигурен, че са се установили за нощта. Джинели не мислел, че ще отидат много далече. В мотела Спъртън трябвало да потърси Джон Трий. Спъртън го записал. Получил част от парите — шейсет процента от обещаната сума. Получил също ключовете и капачката от разпределителя на форда. Джинели попитал Спъртън дали ще успее да постави правилно капачката, а Спъртън, с усмивката на крадец на коли, отговорил, че ще се оправи.

— Закара ли го до там?

— За парите, които му плащам, Уилям, би могъл да отиде и на автостоп.

Джинели се върнал в бархарбърския „Моутър ин“ и се регистрирал като Джон Трий. Макар че било само два часа следобед, успял да получи последната свободна за вечерта стая — служителят му подал ключа, като че ли му правел голяма услуга. Летният сезон наистина набирал скорост. Джинели отишъл в стаята, нагласил будилника за четири и половина и подремнал, докато звънне. После станал и отишъл на летището.

В пет и десет малък частен самолет — навярно същият, който бе докарал Фандър от Кънетикът — кацнал. „Бизнес съдружникът“ влязъл и разтоварили един голям и три малки пакета от товарното отделение на самолета. Джинели и „бизнес съдружникът“ натоварили по-големия пакет на задната седалка на новата, а малките в багажника. Тогава „бизнес съдружникът“ се върнал в самолета. Джинели не го изчакал да отлети, а отишъл отново в мотела и спал до осем часа, когато телефонът го събудил.

Бил Франк Спъртън. Обаждал се от една бензиностанция „Тексако“ в Банкъртън, град на шейсет километра северозападно от Бар Харбър. Към седем часа, казал Спъртън, циганският керван отседнал в една ливада до града — изглежда, всичко било уговорено предварително.

— Сигурно от Старбърд — допусна Били. — Той преговаря от тяхно име.

Гласът на Спъртън звучал притеснено… неспокойно.

— Мислел, че са го усетили — обясни Джинели. — Той се мотаел доста зад тях, но това било грешка. Някои от тях се отбили за бензин или за нещо друго. Той не ги видял. Карал с около шейсет километра в час, без да бърза, и изведнъж два стари фургона и един микробус го изпреварили, банг-бум-банг. Това видял първо, а после неочаквано се озовал в средата на проклетия керван вместо зад него. Погледнал от страничния прозорец, когато микробусът го задминал, и видял оня старец без нос на мястото до шофьора — въртял си пръстите не като за поздрав, а като че ли правел магия. Не слагам свои думи в устата му, Уилям — това ми го каза по телефона. „Въртеше си пръстите като че ли ми правеше магия“.

— Боже мой — измърмори Били.

— Искаш ли една глътка в кафето си?

— Не… да.

Джинели сипа капачка „Шивас“ в чашата на Били и продължи. Попитал Спъртън дали на микробуса е имало картина от едната страна. Така било. Момиче и еднорог.

— Боже мой — повтори Били. — Наистина ли мислиш, че са познали колата? Че са започнали да търсят, след като са намерили кучетата, и са я видели на пътя, където си я оставил?

— Знам, че са го направили — мрачно се съгласи Джинели. — Каза ми името на пътя, на който се намирали — Финсън роуд, — и номера на магистралата, която пресичал. После ме помоли да оставя остатъка от парите му в плик за него в касата на мотела. „Искам да изчезна“, бяха думите му и не го обвинявам за това.

Джинели тръгнал с новата от мотела в осем и петнайсет.

Ппреминал линията, която разделя Бъкспорт и Банкъртън в девет и половина. След десет минути минал покрай бензиностанция „Тексако“, вече затворена за деня. Имало доста коли, паркирани от едната й страна — някои чакали за ремонт, други били за продан. В края на редицата видял наетия форд. Излязъл на пътя, обърнал се и влязъл от другата страна.

— Направих го още два пъти — добави той. — Поуспокоих се, така че продължих малко по пътя и паркирах таратайката на банкета. После се върнах пеша.

— И?

— Спъртън беше в колата. На кормилото. Мъртъв. Имаше дупка в челото си, точно над дясното око. Без много кръв, би могло да е пистолет четиридесет и пети калибър, но не ми се вярва. По седалката зад него нямаше кръв. Онова, което го беше убило, не бе стигнало до там. Куршум четиридесет и пети калибър би излязъл и би оставил дупка с размера на супена чиния. Мисля, че някой го е застрелял с метално топче от прашка като онова, с което момичето е простреляло тебе. Може дори и самата тя да го е направила.

Джинели за миг се замисли.

— В скута му имаше мъртво пиле. Заклано. На челото на Спъртън с кръв бе изписана една дума. Предполагам, че с пилешка кръв, макар че тогава нямах време за пълен лабораторен анализ.

— Каква дума? — попита Били, макар че знаеше отговора и преди Джинели да го каже.

— „НИКОГА“.

— Господи — ахна Били и посегна към подсиленото си кафе. Поднесе чашата към устата си, после я остави непокътната.

Ако отпиеше от нея, щеше да повърне. Не можеше да си го позволи. Представяше си как Спъртън седи на кормилото на форда с килната глава, тъмна дупка над едното око и топка от бели пера в скута. Картината беше достатъчно ясна, така че той видя и полуотворения жълт клюн на птицата, и изцъклените й черни очи…

Светът се люшна в сива мъгла… после чу равния силен звук от плесница и усети, че бузата му пламва. Отвори очи и видя, че Джинели се обляга на стола си.

— Извинявай, Уилям, но е точно като в рекламата за лосиона за след бръснене — имаше нужда от това. Мисля, че почва да те гризе съвестта за този Спъртън; искам да престанеш да се измъчваш, чуваш ли? — Тонът на Джинели беше внимателен, но очите му бяха сърдити. — Ти преобръщаш всичко в ума си като ония сърцераздирателни съдии, които искат да обвинят всекиго, включително и президента на Съединените щати, за това, че някое наркоманче е заклало една старица и е откраднало чека й от общественото осигуряване — всекиго, значи, освен глупавото наркоманче, което в момента е застанало пред него и чака да получи условната си присъда, за да излезе и да го направи отново.

— Това е напълно безсмислено! — започна Били, но Джинели го прекъсна:

— Разбира се. Ти не си убил Спъртън, Уилям. Някой циганин го е направил и който и да е той, в основата на всичко стои старецът, а това го знаем и двамата. Освен това никой не е принуждавал Спъртън. Правеше нещо, за което му се плащаше, това е всичко. Бил е невнимателен и те са го наказали. Кажи ми сега, Уилям — искаш ли да се оттегля или не.

Били въздъхна дълбоко. Бузата му още пареше на мястото, където Джинели го бе плеснал.

— Да. Все още искам да се оттегли.

— Добре тогава, стига сме говорили за това.

— Окей.

Остави Джинели да довърши разказа си, без да го прекъсва. А и беше премного удивен, за да му хрумне да го прекъсва.

Джинели отишъл зад бензиностанцията и седнал на купчина стари гуми. Искал да се успокои и затова седял там двайсетина минути, като гледал нощното небе — последните слънчеви лъчи току-що били изгаснали на запад — и размишлявал спокойно. Когато се почувствувал добре, се върнал при Нивата. Изтеглил я на заден ход до бензиностанцията, без да пали светлините. После измъкнал тялото на Спъртън от наетия форд и го нагласил в багажника на Нивата.

— Може да са искали това да ми послужи за предупреждение или да ме окачат с главата надолу, когато собственикът на бензиностанцията открие трупа в колата и моето име върху документите за наемане на колата. Но беше глупаво, Уилям, тъй като щом момчето е било застреляно с метално топче, вместо с куршум, полицаите само биха си помислили за мен, а после биха се насочили към тях — в края на краищата номерът на момичето е стрелба с прашка по цел.

При други обстоятелства бих се радвал да видя хората, които преследвам, сгащени така, но дотам сме го докарали, че трябва сами да си свършим работата. Освен това, ако нещата вървяха по плана ми, очаквах, че ченгетата ще говорят на другия ден с циганите за нещо съвсем различно, така че Спъртън само би усложнил нещата. Затова взех тялото. Слава Богу, бензиностанцията си стоеше съвсем изоставена на оня второстепенен път — иначе не бих могъл да го направя.

Джинели потеглил, а тялото на Спъртън било свито в багажника до трите по-малки пакета, донесени му същия следобед от „бизнес съдружника“. Открил Финсън роуд на по-малко от километър по-нататък. Циганите явно се били настанили покрай западната бархарбърска магистрала 37-А, за да им е по-удобно да работят с клиентите си. Финсън роуд — неасфалтиран, изровен и обрасъл с трева — бил нещо съвсем друго. Служел им за скривалище.

— Така нещата ставаха малко по-сложни, също като почистването, което трябваше да направя вместо тях на бензиностанцията, но от друга страна бях страшно доволен, Уилям. Исках да ги уплаша, а те се държаха като хора, които бяха уплашени. След като веднъж хората се уплашат, става по-лесно да ги държиш в това състояние.

Джинели загасил светлините на Нивата и карал още половин километър по Финстън роуд. Видял отбивка, която водела към изоставена кариера за чакъл.

— По-съвършено място не бих могъл и да си поръчам — долълни той.

Отворил багажника, извадил тялото на Спъртън и го затрупал с разпиления чакъл. След като погребал тялото, се върнал при новата, глътнал още две амфетаминчета, после разопаковал големия пакет от задната седалка. СВЕТОВНА ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА КНИГАТА, пишело на етикет отгоре. Вътре имало автомат Калашников АК-47 с четиристотин патрона, сгъваем нож, дамска вечерна чанта, пълна с оловни сачми, руло прилепваща лента „Скоч“ и буркан лампени сажди.

Джинели почернил лицето и ръцете си, после закрепил ножа към прасеца си. Прибрал останалата част от лентата в джоба си и потеглил.

— Напуснах укритието — поясни той. — Вече ми беше дошло до гуша да се чувствувам като някой супергерой от глупава книжка с комикси.

Спъртън му бил казал, че циганите били разположили лагера си върху някаква ливада на три километра по-нататък покрай пътя. Джинели навлязъл в гората и тръгнал в тази посока все покрай пътя. Не смеел да го изпуска от поглед, защото го било страх да не се загуби.

— Напредвах бавно — каза той. — Непрекъснато настъпвах пръчки и налитах върху клони. Надявам се, че не съм попаднал на отровен бръшлян. Имам ужасна алергия към отровния бръшлян.

След два часа, прекарани в борба с оплетения храсталак от източната страна на Финсън роуд, Джинели видял нещо тъмно в по-тесния край на пътя. Отначало си помислил, че е пътен знак или някакъв стълб. След миг осъзнал, че е човек.

— Стоеше си там спокоен като касапин в хладилно помещение за месо, но ми се струваше, че сигурно ме будалка, Уилям. Опитвах се да не шумя, но все пак аз живея в Ню Йорк. Не мога да се движа като индианец, нали? Реших, че се преструва и ме чува, но иска да му застана по-удобно. Тогава щеше да се обърне и да ме почне с ножа. Със стрелба бих могъл да му изпразня чорапите, но това би събудило всички на два километра наоколо, а освен това ти бях обещал да не наранявам никого.

Така че стоях и стоях. Останах петнайсет минути, като си мислех, че ако се помръдна, пак ще стъпя на клонче и забавлението ще започне. После той се помества към канавката, за да се изпикае, а аз не мога да повярвам на очите си. Не знам къде този тип е вземал уроци по стоене на пост, но положително не е било във Форт Браг. Носи най-старата пушка, каквато съм виждал от двайсет години — корсиканците й викат „луп“. Освен това. Уилям, на ушите му има чифт слушалки „Уокман“! Бих могъл да отида зад него, да сложа ръце на устата си и да изкрещя „Здравей, Кълъмбия“ и той пак не би се помръднал.

Джинели се изсмя.

— Едно нещо ще ти кажа — бас държа, старецът не е знаел, че този тип си слуша рокендрол, докато би трябвало да следи да не се появя аз.

Когато часовият се върнал на предишното си място, Джинели се приближил към него откъм гърба, без повече да си прави труда да не шуми. Пътем свалил колана си. Нещо предупредило часовия — зърнал нещо с ъгълчето на очите си — в последния момент. Последният момент не винаги е прекалено късно, но този път било. Джинели плъзнал колана около врата му и го стегнал. Борбата не продължила дълго. Младият циганин хвърлил пушката и се вкопчил в колана. Слушалките се плъзнали по бузите му и Джинели дочул Ролинг стоунс и отекващата им в тишината песен „Под палеца ми“.

Младежът започнал да се задушава и гърлото му заклокочило. Съпротивата му отслабнала, а после напълно спряла. Джинели задържал колана още двайсет секунди, после го отпуснал („Не исках да го карам да се чувствува глупав“, сериозно обясни той на Били) и завлякъл човека в храсталака на близката могила. Бил приятен мускулест младеж на около двайсет и две години, носел дънки и ботуши „Динго“. От описанието на Били Джинели се досетил, че бил Самюъл Лемке, а Били се съгласи. Джинели намерил достатъчно голямо дърво и го прикрепил към него с лента скоч.

— Ако кажеш на някого, че са те прилепили със скоч към дърво, би звучало глупаво, но само ако не ти се е случвало на тебе. Ако си омотан с достатъчно от тази гадост, можеш повече да не се тревожиш. Лепящата се лента е силна. Ще си останеш на мястото, докато някой не дойде и не я среже, за да те освободи. Не можеш да я скъсаш и съвсем сигурно не можеш да я развържеш.

Джинели отрязал долната част от тениската на Лемке, натъпкал му я в устата и също я омотал с лента.

— После му обърнах касетката и върнах слушалките на главата му. — Не исках да скучае прекалено, когато се събуди.

Сега Джинели тръгнал по самия път. Той и Лемке били еднакви на ръст и решил, че може да рискува да попадне и на друг часови, без да го разпознаят веднага. Освен това ставало късно, а в последните четиридесет и осем часа той бил дремнал за малко само на два пъти.

— Пропуснеш ли достатъчно сън, работата ти ще се оплеска — добави той. — Ако играеш „Монопол“, няма нищо. Но ако се занимаваш с гадове, които застрелват хората, а после пишат обезкуражителни съобщения по челата им с пилешка кръв, може и да умреш. А стана така, че аз наистина направих грешка. Имах късмет, че успях да се отърва. Понякога Бог ни прощава.

Грешката била, че не забелязал втория часови чак докато не минал покрай него. Станало, защото вторият човек се бил изтеглил назад в сенките, а не стоял на края на пътя като Лемке. Късметът на Джинели бил, че това не било направено заради прикритие, а заради удобство.

— Този не слушаше просто музика — обясни Джинели. — Беше дълбоко заспал. Некадърни пазачи, но какво можеш да очакваш от цивилните. Освен това, още не бяха разбрали, че аз съм сериозна и дългосрочна заплаха за тях. Ако знаеш, че някой сериозно си е поставил за цел да те съсипе, оставаш буден. Оставаш буден, дори когато ти се иска да заспиш.

Джинели отишъл до заспалия часови, избрал определено място от главата му и после доста силно стоварил приклада на своя Калашников там. Чуло се тупване като удар по махагонова маса от немощна ръка. Часовият, който бил удобно подпрян на едно дърво, паднал в тревата. Джинели се навел и пипнал ръката му. Имало пулс — бавен, но постоянен. Продължил нататък.

След пет минути се изкачил върху нисък хълм. Пред него вляво била ливадата. Джинели виждал тъмния кръг на колите, спрени на около двеста метра от пътя. Тази нощ нямало лагерен огън. Слаба светлина, позакрита от пердетата, имало единствено в няколко микробуса.

Джинели пропълзял надолу до средата на хълма, като държал автомата пред себе си. Намерил удобна издадена скала, на която можел здраво да опре оръжието и откъдето лагерът се виждал добре.

— Луната тъкмо се показваше, но аз не смятах да я чакам. Освен това виждах достатъчно добре за работата, която ми предстоеше — бях на не повече от седемдесет метра от тях. А и не трябваше да правя нищо особено прецизно. За това Калашников така или иначе не ти трябва. Все едно да правиш операция от апендицит с резачка за дърва. Калашников става за плашене на хората. И аз наистина ги уплаших. Бас държа, че почти всички са пуснали лимонада в чаршафите си. Но не и старецът. Той е от най-жилавите, Уилям.

След като закрепил добре автомата, Джинели поел дълбоко дъх и се прицелил към предната гума на микробуса с еднорога. Пеели шурци, наблизо шумоляло поточе. През тъмната ливада се обадил козодой. При втория му вик Джинели открил огън.

Ревът на автомата раздрал нощното спокойствие. Огънят обвил края на дулото като ореол, докато първият пълнител — трийсет патрона с калибър 30, всеки дълъг почти като цигара, всеки зареден със сто и четиридесет зърна барут — не бил изстрелян. Предната гума на микробуса с еднорога не само се спукала; тя гръмнала. Джинели задържал огъня по дължината на микробуса.

— Изобшо не засегнах каросерията — каза той. — Разсипах обаче земята под нея. Стрелях по-надалече заради резервоара. Виждал ли си някога микробус да избухва? Същото става, когато запалиш фойерверк и го захлупиш с консерва. Веднъж видях такова нещо в Ню Джързи.

Задната гума на микробуса се пръснала. Джинели откопчал първия пълнител и сложил нов. Долу врявата започвала. Долитали гласове — някои сърдити, повечето просто уплашени. Една жена изпищяла.

Някои от тях — точно каква част Джинели не можел да каже — изхвърчали от микробусите — повечето по пижами и нощници, всички объркани и уплашени и всички се опитвали да гледат в пет различни посоки едновременно. Тогава Джинели за първи път видял Тадъз Лемке. Старецът изглеждал почти смешен в издуващата се нощница. Кичури коса стърчали под шарената му нощна шапчица. Заобиколил микробуса с еднорога, погледнал спуканите му и изкривени гуми, после обърнал очи право към мястото, където лежал Джинели. Каза на Били, че в горящия му поглед нямало нищо смешно.

— Знаех, че не може да ме види — поясни той. — Луна нямаше, а лицето и ръцете ми бяха почернени — просто бях още една сянка в ливадата. Но… мисля, че наистина ме видя, Уилям, и сърцето ми се сви.

Старецът се обърнал към хората си, които започнали да прииждат към него, като още бърборели и размахвали ръце. Викнал им на ромски и махнал към колите. Джинели не разбирал езика, но жестът бил достатъчно ясен: Прикрийте се, глупаци такива.

— Много късно, Уилям — самодоволно отбеляза Джинели.

Отправил втория откос във въздуха право над главите им. Вече много хора пищели — мъже, не само жени. Някои се хвърлили на земята и започнали да лазят — повечето със спуснати глави и със задници, вдигнати нагоре. Останалите бягали, като се хвърляли във всички посоки освен в тази, откъдето идвал огънят.

Лемке останал на мястото си и ги напътствувал със силен глас. Нощната му шапчица паднала. Бягащите продължили да бягат, пълзящите пълзели. Лемке обикновено сигурно ги е държал в пълно подчинение, но сега били изпаднали в паника от Джинели.

Фургонът понтиак, от който взел сакото и гуменките предната вечер, бил паркиран до микробуса, с лице към него. Джинели поставил трети пълнител в АК-47 и отново стрелял.

— Там нямаше никой предната вечер, а и така вонеше, че и сега едва ли би имало човек. Тоя фургон го убих — искам да кажа унищожих го. АК-47 е много гадно оръжие, Уилям. Хората, които са гледали само военни филми, си мислят, че щом използуваш картечница или автомат, резултатът е спретната редичка дупки, но не е така. Мръсно е, разрушително е и става бързо. Предното стъкло на стария бонвил се пръсна навътре. Капакът на мотора малко се повдигна. После куршумите го подхванаха и го отпраха, фаровете гръмнаха. Гумите също. Решетката на мотора падна. Не можех да видя как водата изтича от радиатора, беше много тъмно, но когато пълнителят се свърши, със сигурност я чух. Накрая идиотският автомобил изглеждаше като блъснат в стена. И през цялото време, докато стъкло и хром хвърчаха навсякъде, оня старец изобщо не помръдна. Само гледаше пробляскванията на дулото, за да може да прати хората си след мен, ако съм толкова глупав, че да го изчакам да ги събере. Реших да спра преди да е успял да го направи.

Джинели затичал към пътя приведен като войник от Втората световна война, който напредва под вражеския огън. След като го стигнал, се изправил и се втурнал в спринт. Подминал вътрешния часови — онзи, когото бил повалил с приклада — почти без да го погледне. Но когато стигнал мястото, където бил хванал господин Уокман, се спрял задъхан.

— Не беше трудно да го намеря дори в тъмното — продължи Джинели. — Чувах как храсталакът се огъва и пука. Когато се приближих, чух и самия него — ънт, ънт, ут, ут, глъмп, глъмп.

Лемке всъщност бил успял да заобиколи четвърт от дървото, към което бил прилепен — в резултат се стегнал повече отколкото преди. Слушалките били паднали и висели около врата му върху кабелите си. Щом видял Джинели, спрял да се върти и само го погледнал.

— В очите му прочетох мисълта, че ще го убия и че адски се страхува — обясни Джинели. — За мене това беше идеално. Старият тип не се боеше, но, казвам ти, това хлапе искрено желаеше никога да не са се закачали с тебе, Уилям. За нещастие, не можах наистина да го поизпотя — нямаше време.

Коленичил до Лемке и вдигнал своя АК-47 така, че Лемке ясно да види какво е това. От погледа му проличало, че знаел много добре.

— Нямаш много време, задник, така че слушай добре — казал му Джинели. — Кажи на стареца, че следващия път няма да стрелям високо или ниско, нито по празни коли. Кажи му, че Уилям Халек казва да го оттегли. Разбра ли?

Лемке кимнал, доколкото лентата му позволявала. Джинели отлепил устата му и измъкнал парчето от тениската.

— Тук скоро ще стане навалица — завършил Джинели. — Викай и ще те намерят. Запомни ли съобщението?

Обърнал се да си върви.

— Вие не разбирате — дрезгаво се обадил Лемке. — Той никога няма да го оттегли. Той е последният от големите маджарски вождове — сърцето му е от камък. Моля ви, господине, аз ще запомня, но той никога няма да го оттегли.

По пътя един пикап се друсал към циганския лагер. Джинели обърнал глава, после отново погледнал Лемке.

— Камъните може да се разтрошават — отсякъл той. — Кажи му и това.

Джинели отново излязъл на пътя, пресякъл го и тръгнал към кариерата за чакъл. Минал още един пикап, а после три коли една след друга. Местните хора, разбираемо заинтересувани от стрелбата с автоматично оръжие посред нощ край малкия си град, не представлявали истински проблем за Джинели. Светлината от приближаващите се фарове му оставяла достатъчно време да се шмугне в гората всеки път. Чул приближаващата се сирена тъкмо, когато влизал в кариерата.

Запалил Нивата и я закарал без светлини до края на краткия отбив. Край него профучал шевролет с подвижна полицейска сива лампа на таблото си.

— След като замина, изтрих саждите от лицето и от ръцете си и го последвах — продължи Джинели.

— Последва го? — намеси се Били.

— Така е по-безопасно. Щом има стрелба, невинните граждани ще си изпотрошат краката да се доберат там, за да видят малко кръв преди ченгетата да дойдат и да я измият от тротоара. Хората, които отиват в друга посока, са подозрителни. Много пъти си тръгват тъкмо, защото имат пистолети в джобовете си.

Когато стигнали отново ливадата, вече имало шест коли, спрели покрай пътя. Светлините от фаровете се кръстосвали. Пищящи хора тичали нагоре-надолу. Колата на полицая била паркирана близо до мястото, където Джинели ударил втория младеж; синята светлина на полицейската лампа осветявала околните дървета. Джинели спуснал стъклото на Нивата:

— Какво е станало, господин полицай?

— Нищо, което да ви интересува. Продължавайте си пътя.

И за да не би случайно човекът от Нивата да говори английски, но да разбира само руски, полицаят нетърпеливо махнал с фенерчето си към Финстън роуд.

Джинели продължил бавно по пътя, като се провирал между паркираните коли, които навярно били на местните жители. Сигурно би било по-трудно да се движиш сред зяпачи, които са собствените ти съседи, подметна той на Били. Пред фургона, прострелян от Джинели, стояли две ясно разграничени групи хора. Едната била от цигани по пижами и нощници. Те говорели помежду си, а някои оживено ръкомахали. Другата група били хората от града. Те не говорели, ръцете им били в джобовете, а погледите — в развалините на фургона. Никоя група не обръщала внимание на другата. Финсън роуд продължавал още десет километра и Джинели за малко не попаднал в канавката, не веднъж, а два пъти, при разминаване с коли, профучаващи с висока скорост по черния път.

— Просто хора, излезли посред нощ с надеждата да видят малко кръв преди ченгетата да я измият от тротоара, Уилям. Или от тревата, в нашия случай.

Завил по един страничен път, който го отвел в Бъкспорт, а оттам поел на север. Пристигнал в мотела на Джон Трий в два часа сутринта. Нагласил будилника за седем и половина и заспал.

Били се вторачи в него:

— Искаш да кажеш, че през цялото време, докато аз се тревожех, че си умрял, ти си спал в мотела, където бяхме преди това?

— Ами да. — Джинели за миг изглеждаше засрамен, а после едновременно се захили и сви рамене. — Обясни си го с липсата на опит, Уилям. Не съм свикнал хората да се тревожат за мене. Освен майка ми, разбира се, но това е друго.

— Сигурно си се успал — дойде тук едва към десет.

— Не, станах веднага щом звънна будилникът. Обадих се по телефона, после отидох към центъра. Наех си нова кола. Този път от „Авис“. С „Херц“ не ми върви особено.

— Ще имаш неприятности с онази кола от „Херц“, нали? — попита Били.

— Не. Всичко е наред. Би могло обаче да има и мъчнотии. Тъкмо за това телефонирах — за колата от „Херц“. Накарах моя „бизнес съдружник“ да дойде отново от Ню Йорк със самолета. Има едно малко летище в Елзуърт и той пристигнал там. После пилотът се отправил към Бангор, за да го чака там. Съдружникът ми отишъл на стоп до Банкъртън. Той…

— Това нещо се разраства — възкликна Били. — Знаеш ли? Превръща се в нещо като Виетнам.

— По дяволите, не — не изглупявай, Уилям!

— Само домашният помощник долетя от Ню Йорк, а?

— Ами да. Не познавам никого в Мейн, а единственият контакт, който направих, се остави да го убият. Както и да е, всичко се уредило. Снощи ми беше разказано подробно. Съдружникът ми отишъл в Банкъртън вчера към обед и единственият човек на бензиностанцията било някакво хлапе, което хич не го било грижа за работата. Наливало бензин, ако някой дойде, но главно стояло в един от гаражите, където смазвало някаква кола. Докато било там, приятелят ми извадил кабелите от контакта, свързал ги, запалил и подкарал. Минал право покрай гаража. Хлапето дори не се обърнало. Съдружникът ми отишъл до международното летище в Бангор и паркирал форда в едно от запазените за „Херц“ места. Бях му казал да провери за следи от кръв и когато говорихме по телефона, той ми съобщи, че имало малко кръв в средата на предната седалка — пилешка кръв, без съмнение — и той я почистил с една от онези ароматизирани кърпички. После попълнил данните в бланката на колата, пуснал ги в пощенската кутия на агенцията и си заминал със самолета.

— А ключовете? Ти каза, че е запалил с кабели?

— Ами ключовете бяха проблемът през цялото време. Това беше друга грешка. Отдавам я на малкото спане, както и предишната, но може би всъщност старостта вече се обажда. Бяха в джоба на Спъртън и забравих да ги взема, когато го оставих в кариерата. Но сега… — Джинели извади връзка ключове с яркожълтия знак на „Херц“ и ги разтърси. — Та-да!

— Върнал си се — с дрезгав глас възкликна Били. — Върнал си се и си го откопал, за да вземеш ключовете.

— Ами рано или късно лалугерите или мечките щяха да го открият и да го измъкнат — разсъди Джинели — или ловците щяха да попаднат на него. Навярно в сезона за лов на патици, когато излизат с кучетата си. Разбира се, на хората от „Херц“ почти не им прави впечатление, когато получат бланката от колата без ключове — клиентите винаги забравят да върнат ключовете от колите под наем и от хотелските стаи. Понякога ги изпращат по-късно, понякога не си правят труда и за това. Управителят на сервиза просто набира един телефон, казва марката на колата, модела и човекът от фабриката — от форд, джи-ем или крайслер — му дава серийния номер на ключовете. Готово! Нови ключове. Но ако някой открие тяло в кариера за чакъл със стоманено топче в главата и връзка автомобилни ключове в джоба, които може да доведат до мене… това е лошо. Много лошо! Разбираш ли ме?

— Да.

— Освен това трябваше така или иначе да се върна там — спокойно добави Джинели. — А не можех да отида с Нивата.

— Зашо не? Не са я видели.

— Трябва да разкажа всичко поред, У илям. Тогава ще разбереш. Още една глътка?

Били поклати глава. Джинели сипа на себе си.

— Окей. Вторник рано сутринта — кучетата. По-късно във вторник сутринта — Нивата. Вторник вечерта — силното обстрелване. Сряда рано сутринта — втора кола под наем. Разбра ли?

— Мисля, че да.

— Сега говорим за буик лимузина. Човекът от „Авис“ искаше да ми даде открита кола, каза, че само тя им е останала и че имам късмет, но аз не бях доволен. Двайсет долара му помогнаха да размисли и накрая получих колата, която исках. Отидох с нея добархарбърския мотел, паркирах я, звъннах на още няколко души, за да се уверя, че всичко върви според плана ми. После отидох там с Нивата. Тая Нива ми харесва, Били — прилича на мелез, а вътре мирише на говежди лайна, но има живец.

После идвам тук и най-после ти се успокояваш. Но вече съм почти грохнал и съм прекалено уморен, за да се връщам пак в Бар Харбър, така че прекарвам целия ден в леглото ти.

— Можеше да ми се обадиш по телефона, разбира се, и да си спестиш поне едно пътуване — тихо вметна Били.

Джинели му се усмихна.

— Да, можех да се обадя, но зарежи тая работа. Обаждането нямаше да ми покаже как си ти, Уилям. Не само ти си бил разтревожен.

Били наведе малко глава и преглътна с известно затруднение. Беше почти разплакан. Напоследък изглежда почти непрекъснато плачеше.

— Така! Джинели става освежен и без кой знае какъв махмурлук от амфетамина. Взема душ, скача в новата, която мирише повече от всякога на говежди лайна след деня, прекаран на слънце, и тръгва пак към Бар Харбър. Там изважда по-малките пакети от багажника на Нивата и ги отваря в стаята си. В единия има Колт Удсман, калибър трийсет и осем, и кобур за през рамото. Нещата от другите два пакета смества в джобовете на спортното си сако. После напуска стаята и сменя Нивата с буика. Мисли си, че ако на негово място имаше двама души, нямаше да прекарва половината от времето си в разместване на коли като пазач на паркинг пред шикозен лосанджилиски ресторант. Тогава тръгва към живописния Банкъртън, надява се за последен път. По пътя спира само веднъж, на един супермаркет. Влиза и си купува две неща — един от бурканите, в които жените правят консерви, и половинлитрова бутилка пепси-кола. Пристига в Банкъртън, когато вече се е здрачило. Отива до кариерата и се заема с работата, защото вече няма никакъв смисъл да се сдържа — ако тялото е открито заради събитията снощи, ще е загазил така или иначе. Но там няма никой, а и няма признаци някой да е бил там. Така че той разкопава около Спъртън, поопипва малко и стига до желания подарък. Направо като коледна изненада.

Гласът на Джинели беше съвършено безизразен, но Били откри, че вижда тази част от разказа му в ума си като кино — не особено приятно. Джинели кляка, премества чакъла с ръце, намира ризата на Спъртън… колана… джоба му. Бърка. Рови се сред стотинките, които никога няма да бъдат изхарчени. А под джоба е стегнатата от ригор мортис плът. Накрая — ключовете и бързо закопаване.

— Брр — потрепна Били.

— Въпросът е как ще го погледнеш, Уилям — успокои го Джинели. — Повярвай ми, така е.

Тъкмо това ме плаши в цялата работа, помисли си Били, а после изслуша края на разказа на Джинели за забележителните му приключения с нарастващо смайване.

С ключовете на „Херц“ в джоба си Джинели се върнал при буика от „Авик“. Отворил пепси-колата, налял я в буркана и я затворил с прилепваща капачка. После подкарал към лагера на циганите.

— Знаех, че са още там — обясни той. — Не защото им се иска, а защото щатската полиция положително е настояла да не мърдат, докато не приключи разследването. Те са група — е, номади, би могло да се каже — пришълци в затънтен град като Банкъртън, а някой друг чужденец или чужденци идва посред нощ и обстрелва всичко наоколо. Ченгетата са склонни да се интересуват от такива работи.

Те наистина били заинтересувани. Имало полицейска патрулна кола от щата Мейн и два плимута без отличителни белези, паркирани в края на ливадата. Джинели спрял между плимутите, излязъл от колата си се спуснал по хълма към лагера. Разрушеният фургон бил изтеглен настрани, сигурно някъде, където хората от следствената лаборатория ще го изучават.

На половината път надолу Джинели срещнал униформен полицай, тръгнал по хълма.

— Нямате работа тук, сър — казал полицаят. — Ще трябва да продължите пътя си.

— Аз го убедих, че имам малко работа — усмихна се Джинели.

— И как го направи?

— Показах му това.

Джинели бръкна в задния си джоб и подхвърли на Били нещо като кожено тефтерче. Били го отвори. Веднага разбра какво държи — по време на адвокатската си практика беше виждал няколко такива. Сигурно щеше да е виждал много повече, ако беше специализирал криминално право. Беше метализирана лична карта от ФБР със снимката на Джинели. Там Джинели изглеждаше пет години по-млад. Косата му беше много къса, почти канадска ливада. Картата установяваше самоличността му като специален агент Елис Стоунър.

Всичко изведнъж дойде на мястото си в ума на Били. Той вдигна очи:

— Искал си буика, защото прилича повече на…

— Повече на правителствена кола, разбира се. Голяма лимузина, която не прави особено впечатление. Не исках да се показвам в търкалящата се рибна консерва, която оня тип от „Авис“ ми пробутваше, а и нямах никакво намерение да се показвам с другата кола, с нейния селскостопански вид.

— Това е… едно от нещата, които съдружникът ти е донесъл при второто си идване?

— Да.

Били го подхвърли обратно.

— Изглежда почти истинска.

Усмивката на Джинели изчезна.

— Освен снимката й тя си е истинска.

За миг настана мълчание и Били се мъчеше да изгони от главата си мисълта за участта на специалния агент Стоунър и за това дали е имал деца.

Накрая каза:

— Спрял си между две полицейски коли и си показал това на ченге от щатската полиция пет минути след като си изровил връзка автомобилни ключове от джоба на мъртвец в кариера за чакъл.

— Нее — уточни Джинели. — По-скоро десет минути.

Като навлизал в лагера, видял двама души в цивилно облекло, но очевидно ченгета, коленичили зад микробуса с картината на еднорога. Всеки от тях държал по малка градинарска лопата. Трети човек им светел с мощно фенерче, докато разкопавали земята.

— Чакай, чакай, ето още един — викнал единият.

Извадил един куршум с лопатата си и го пуснал в близката кофа. Пльос! Две циганчета, явно братя, стояли наблизо и наблюдавали.

Джинели всъщност се радвал, че ченгетата са там. Никой не знаел как изглежда, а Самюъл Лемке видял само тъмната цапаница на лампените сажди. Освен това било съвсем допустимо да се появи агент от ФБР на място, където е стреляно с руско автоматично оръжие. Но у него се било развило дълбоко уважение към Тадъз Лемке. Не било само заради думата, изписана върху челото на Спъртън; дължало се и на хладнокръвието на Лемке пред летящите към него от тъмното куршуми. А разбира се, и това, което ставаше с Уилям. Чувствувал, че просто е възможно старецът и да знае кой е. Може би някак си би го видял в очите на Джинели или би го подушил по кожата му.

В никакъв случай не смятал да позволи на стареца със скапания нос да го докосне.

Трябвало му момичето.

Прекосил вътрешния кръг и почукал на вратата на един микробус. Трябвало отново да почука преди да му отвори жена на една възраст с уплашени, недоверчиви очи.

— Каквото и да ви трябва, нямаме го — отсекла тя. — Имаме си неприятности. Не работим. Съжалявам.

Джинели показал служебната си карта.

— Специален агент Стоунър, госпожо. ФБР.

Очите й се разширили. Прекръстила се набързо и казала нещо на ромски. После продължила:

— О, Боже, какво още? Нищо вече не е наред. Откакто Сузана умря, като че ли ние сме прокълнати. Или…

Била изблъскана от съпруга си, който й казал да млъкне.

— Специален агент Стоунър — отново започнал Джинели.

— Да, чух какво казахте.

Човекът се промъкнал през вратата навън. Джинели му давал четиридесет и пет години, макар че изглеждал по-възрастен — много висок човек, който бил така отпуснат, че изглеждал почти деформиран. Носел тениска с фигури от анимационни филми и огромни провиснали бермуди. Миришел на вино „Тъндърбърд“ и изглеждал като че ли ще повърне. Приличал на човек, на когото това се случва доста често. Три-четири пъти седмично. На Джинели му се сторило, че го бил видял предната вечер — или е бил той, или е имало и друг циганин, висок метър и деветдесет и нещо. Бил един от онези, които бягали с елегантността на сляп епилептик със сърдечен пристъп.

— Какво искате? Ченгетата ни висят на главите цял ден. Ченгетата винаги ни висят на главите, но това е… просто… смехотворно! — Говорел с грозен, заяждащ се глас, а жена му оживено бърборела на ромски. Извърнал глава към нея.

— Дет кригиска ягхалер — и за всеки случай добавил: — Млъкни, кучко! — Жената се оттеглила. Мъжът с шарената риза отново се обърнал към Джинели: — Какво искате? Защо не отидете да говорите с другарчетата си, ако искате нещо? — Той кимнал към хората от следствената лаборатория.

— Бихте ли ми казали името си, моля? — попитал Джинели със същото равнодушно, но учтиво изражение.

— Защо не го вземете от тях? — Той агресивно скръстил широките си отпуснати ръце. Дебелите му гърди се разтресли под ризата. — Дохме им имената си, дадохме им и показания. Някой стреля по нас посред нощ — това е всичко, което знаем. Искаме да ни оставят на мира. Искаме да се махнем от Мейн, от Нова Англия, от проклетото източно крайбрежие. — С малко по-нисък глас добавил: — И никога да не се връщаме.

Показалецът и кутрето на лявата му ръка се събрали в знак който Джинели добре знаел от майка си и баба си — било знакът срещу урочасване. Помислил, че човекът едва ли го е направил съзнателно.

— Това може да стане но два начина — обяснил Джинели. като все още играел ролята на свръхучтив агент от ФБР. — Или ще ми съобщите някои данни, сър, или може да се озовете в щатското предварително следствие в очакване на мнение дали да ви обвинят в обструкция на разследването. Ако ви осъдят за обструкция, може да получите пет години затвор и глоба от пет хиляди долара.

Ново словоизлияние на ромски от вътрешността на микробуса, този път почти истерично.

— Енкелт! — дрезгаво викнал мъжът, а после отново се обърнал към Джинели видимо побледнял: — Вие не сте наред.

— Важно е, сър — настоял Джинели. — Не са само няколко изстрела. Изстреляни са поне три пълнителя от автоматично оръжие. Притежаването на картечници и скорострелни автомати е противозаконно в Съединените щати. ФБР участвува в разследването и трябва откровено да ви кажа, че в момента сте нагазили дълбоко в помията, ямата се разширява, а вие, според мен, не умеете да плувате.

Човекът го огледал навъсено и казал:

— Казвам се Хейлиг. Трей Хейлиг. Можехте да вземете името от онези приятели. — Той ги посочил с глава.

— Те си гледат тяхната работа, аз си гледам моята. Сега ще отговаряте ли на въпросите ми? — Високият човек примирено кимнал.

Накарал Трей Хейлиг да му разкаже за събитията от предната нощ. В средата на разговора един от щатските детективи влязъл да види кой е той. Погледнал служебната карта на Джинели и бързо си тръгнал — респектиран и малко разтревожен.

Хейлиг твърдял, че изскочил от микробуса си още при първите изстрели, забелязал отблясъците от дулото и тръгнал към хълма отляво, като се надявал да обходи стрелящия отстрани. Но в тъмното се препънал в някакъв клон, ударил главата си в камък и за малко загубил съзнание — иначе положително би хванал мръсника. За да подкрепи думите си, посочил един заздравяващ белег, поне на три дни и навярно нанесен при пиянско препъване, и лявото си слепоочие. А-ха, помислил Джинели и прелистил бележника си. Стига с тия врели-некипели; време било да премине към онова, което го интересувало.

— Благодаря много, господин Хейлиг, много ни помогнахте.

Разказването изглежда го било поукротило.

— Ами… моля. Извинявам се, че така ви се нахвърлих. Но ако бяхте на наше място… — Той свил рамене.

— Ченгета — промърморила жена му зад него. Подавала се от вратата на микробуса като много стар и много уморен язовец, който наднича от дупката си, за да види колко кучета има наоколо и зли ли са те. — Винаги ченгета, където и да отидем. Свикнали сме. Но това е по-лошо. Хората са уплашени.

— Енкелт, мама — изръмжал Хейлиг, но вече по-внимателно.

— Трябва да говоря с още двама души. Можете ли да ме упътите? — Той погледнал друга празна страница в тефтерчето си. — Господин Тадъз Лемке и госпожа Анджелина Лемке.

— Тадъз спи там. — Хейлиг посочил микробуса с еднорога. Джинели сметнал, че тази новина е отлична, стига да е вярна. — Той е много стар и всичко това го умори ужасно. Мисля, че Джина си е в микробуса хей там, тя обаче не е госпожа.

Той посочил с мръсния си пръст към малка зелена тойота със спретната дървена каросерия.

— Благодаря много. — Той затворил тефтерчето и го прибрал в джоба си.

Хейлиг с облекчен вид се върнал към микробуса си (и към бутилката си навярно). Джинели отново прекосил вътрешния кръг към микробуса на момичето. Сърцето му биело бързо и силно. Поел дълбоко дъх и почукал на вратата.

В началото никой не отговорил. Вратата се отворила, когато вдигал ръка да почука отново. Уилям бил казал, че е прекрасна, но той не бил подготвен за дълбочината на красотата й — тъмните, прями очи с толкова бели роговици, че почти синеели, чистата, маслинена кожа с някакъв неуловим розов оттенък. За миг погледнал ръцете й и видял, че са силни и стегнати. По ноктите й нямало лак, били чисти, но отрязани много ниско като ноктите на селянка. В едната си ръка държала книга със заглавие „Статистическа социология“.

— Да?

— Специален агент Етис Стоунър, госпожице Лемке. — Очите й веднага загубили чистия си блясък, като че ли били закрити с щори. — ФБР.

— Да? — повторила тя, но вече безжизнено като автоматичен телефонен секретар.

— Разследваме снощната стрелба тук.

— Вие и още половината Америка — отвърнала тя. — Ами разследвайте си, но ако аз не изпратя писмената си работа за курса чрез кореспонденция до утре сутринта по пощата, няма да ми заверят семестъра заради закъснение. Така че, ако обичате…

— Имаме основание да мислим, че зад всичко може би стои човек на име Уилям Халек — прекъснал я Джинели. — Това име говори ли ви нещо?

Разбира се, че й говорело; очите й за миг се отворили широко и просто пламнали. Преди малко Джинели я намирал за почти невероятно красива. Още го мислел, но сега също вярвал, че това момиче наистина би могло да убие Франк Спъртън.

— Оная свиня! — процедила тя. — Хан сапнпе сиг па ен ав столарна! Хан снегладе па нит мот хиллорнр и вилд! Вилд!

— Имам няколко снимки на човека; който мислим, че е Халек. — продължил спокойно Джинели. — Заснети са в Бар Харбър с телеобектив от наш агент…

— Разбира се, че е Халек! — отсякла тя. — Тая свиня уби моята танте-нияд — баба ми! Но няма да ни тревожи още дълго. Той… — Тя силно прехапала пълничката си долна устна и спряла.

Ако Джинели бил този, за когото се представял, тя вече си осигурявала изключително задълбочен и подробен разпит. Джинели обаче предпочел да не забележи.

— На една от снимките изглежда двама души си предават пари. Ако единият е Халек, другият навярно е онзи, който е посетил лагера ви снощи и го е обстрелвал. Бих искал вие и дядо ви да установите самоличността на Халек, ако можете.

— Той ми е прадядо — разсеяно казала тя. — Мисля, че спи. Брат ми е с него. Не ми се иска да го будя… — Тя замълчала. — Не ми се иска да го тревожа с това. Последните няколко дни бяха ужасно тежки за него.

— Ами нека направим така — предложил Джинели. — Вие ще прегледате снимките и ако можете да определите самоличността на онзи човек като Халек, няма да е нужно да безпокоим по-възрастния господин Лемке.

— Добре. Ако хванете тая свиня Халек, ще го арестувате ли?

— О, да. Имам федерална заповед за задържането му.

Това я убедило. Като скочила от микробуса със завъртане на полата, което разкрило възхитителния й крак, тя казала нещо и смразила кръвта на Джинели:

— Не че от него ще е останало кой знае какво за арестуване.

Минали покрай полицаите, които още ровели в пръстта.

Оставили зад гърба си и няколко цигани — сред тях и двамата братя, сега облечени за лягане с еднакви пижами в защитен цвят. Джина кимнала на няколко от тях, те й отвърнали, но се държали настрана — високият човек с Джина, който приличал на италианец, бил от ФБР, а най-добре е да си нямаш работа с такива.

Излезли от кръга, заизкачвали се по хълма към колата на Джинели и изчезнали във вечерните сенки.

— Беше просто фасулски лесно, Уилям — каза Джинели. — Трета нощ по ред, а все още беше фасулски лесно… и защо не? Там беше пълно с ченгета. Нима човекът, който е стрелял, ще се върне и ще направи нещо друго, докато ченгетата са там? Не го допускаха… но те са глупави, Уилям. Очаквах го от останалите, но не и от стареца. Човек не прекарва целия си живот, като се учи как да мрази ченгетата и как да не им се доверява, за да реши изведнъж, че те ще го предпазят от онзи, който го тормози. Но старецът спеше. Той е изхабен. Това е добре. Може и да ни падне в ръцете, Уилям.

Стигнали до буика. Джинели отворил шофьорската врата, а момичето стояло до него. Като се навел и извадил пистолета от кобура през рамото с едната ръка, а с другата бутнал капачката на буркана, усетил, че настроението на момичето рязко се променило от мрачно тържествуване във внезапна предпазливост. Самият Джинели бил доста напрегнат, чувствата и интуицията му усилено блуждаели. Някак си схванал как тя чак сега усетила щурците и заобикалящата ги тъмнина, как той леко я бил отделил от останалите, въпреки че никога не го била виждала — тъкмо тази вечер не би трябвало да се доверява на човек, когото не познава. За първи път се зачудила защо „Елис Стоунър“ не е взел снимките със себе си в лагера, след като толкова му се искало да установи самоличността на Халек. Но било твърде късно. Споменал единственото име, което можело да предизвика у нея спазъм на яд и омраза и да я накара да пренебрегне всичко.

— Така — изръмжал Джинели и се обърнал към нея с пистолета в едната ръка и буркана в другата.

Очите и отново се разширили. Гърдите й се повдигнали, когато отворила уста и поела дъх.

— Може и да пищиш — подканил я Джинели, — но ти гарантирам, че това ще е последният ти звук, Джина.

За миг помислил, че тя все пак ще го направи… но тя само дълбоко въздъхнала.

— Ти си човекът, който работи за оная свиня — ахнала тя. — Ханс сате сиг па…

— Говори английски, курво — почти безразлично я прекъснал той, а тя се свила като ударена.

— Няма да ме наричаш курва — прошепнала тя. — Никой не може да ме нарича курва. — Ръцете й — силните й ръце — се извили и заприличали на рачешки щипки.

— Ти наричаш приятеля ми Уилям свиня, а аз наричам тебе курва, майка ти курва, баща ти гъзолижещ клозетен мръсник — изредил Джинели.

Видял, че тя се озъбва и се захилил. Нещо в усмивката му я накарало да се възпре. Не изглеждала точно уплашена — Джинели после каза на Били, че се съмнявал дали тя изобщо може да изпитва чувството страх, — но някаква логика успяла да премине през гнева й, някакво чувство за това с кого и с какво си има работа.

— Какво си мислиш, че е това — игра? — попитал той. — Да прокълнеш някой, който си има жена и дете, и да си мислиш, че е игра? Да си мислиш, че е блъснал оная жена, баба ти, нарочно? Да си мислиш, че му е било платено да го направи? Да си мислиш, че мафията е посегнала на баба ти? Глупости!

Момичето вече плачело от яд и омраза.

— Жена му го беше награбила в колата и той сгази баба ми на улицата! А после… те хан тог ин пойкен — те го оправдаха, — но ние го подредихме. И ти ще си следващият, ти, приятел на свине. Няма значение какво…

Той бутнал с палец капачката от широкото гърло на буркана. Очите й за първи път се спрели там. Той тъкмо това искал.

— Киселина, курво — изръмжал той и я лиснал в лицето й. — Да видим колко хора ще застрелваш вече с прашката си, като ослепееш.

Тя писнала високо и нервно и закрила с ръце очите си — много късно. Паднала на земята. Джинели затиснал врата й с крак.

— Писнеш ли още веднъж, ще те убия. Тебе и първите трима от приятелите ти, които пристигнат тук. — Отместил крака си. — Беше пепси-кола.

Тя се изправила на колене, като го гледала през пръсти, и Джинели, със същото остро, почти телепатично чувство, усетил, че не е било нужно да й казва, че не е киселина. Тя е знаела, разбрала е почти веднага въпреки паренето. След секунда — в последния момент — почувствувал, че ще го нападне между краката.

Когато скочила към него с лекотата на котка, той отстъпил и я ритнал отстрани. Тилът й се блъснал силно върху хромирания ръб на отворената врата и тя се стоварила на земята; по едната й гладка буза потекла кръв.

Убеден, че е в безсъзнание, Джинели се навел над нея, а тя със съскане го нападнала. Едната й ръка минала по челото му и оставила там дълъг белег. Другата разпрала ръкава на полото му и ръката също закървила.

Джинели се озъбил и я повалил отново. Опрял пистолета до носа й:

— Хайде, искаш ли да опиташ? Искаш ли? Давай, курво! Давай! Съсипа ми лицето! Умирам си да опиташ!

Тя лежала неподвижно и се взирала в него с тъмни като смъртта очи.

— Би го направила — продължил той. — Ако беше само за тебе, би ми се хвърлила отново. Но това би го убило и него, нали? Стареца?

Тя не казала нищо, само нещо проблеснало за миг в тъмните й очи.

— Добре, помисли си как би му се отразило, ако наистина бях хвърлил киселина в лицето ти. Помисли си как би му се отразило, ако вместо на тебе бях решил да я хвърля в лицата на ония две деца в защитните пижами. Бих могъл да го направя, курво. Бих могъл да го направя, а после да се върна вкъщи и да си изям хубавата вечеря. Погледни ме и ще разбереш, че бих могъл.

Най-накрая той видял в лицето й объркване и началото на нещо, което би могло да е страх — но не за нея самата.

— Той ви е прокълнал — добавил. — Аз съм проклятието.

— Майната й на оня свиня и на проклятието й — прошепнала тя и изтрила кръвта от лицето си с презрително перване.

— Той ми каза да не наранявам никого — продължил Джинели, като че ли тя не била казала нищо. — И не съм го направил. Но край на това тази вечер. Не знам колко пъти дядо ти се е отървавал с тия неща преди, но този път няма да се отърве. Кажи му да го оттегли. Кажи му, че за последен път го моля. Ето. Вземи това.

Сложил в ръката й парче хартия. На него бил написал телефонния номер на „сигурната“ будка в Ню Йорк.

— Ще звъннеш на този номер до полунощ и ще ми съобщиш какво казва старецът. Ако ти трябва отново да ме чуеш, ще звъннеш на същия номер два часа по-късно. Тогава ще научиш моето съобщение… ако има такова. Това е всичко. Така или иначе, вратата ще се затвори. След два часа утре сутринта никой на този номер няма да знае за какво, по дяволите, говориш.

— Той никога няма да го оттегли.

— Добре, може би няма — съгласил се той, — защото същото ми каза и брат ти снощи. Но това не е твоя работа. Ти просто му обясни нещата и го остави сам да реши какво ще направи — просто го накарай да разбере, че ако каже не, тогава буги-вугито наистина започва. Първата си ти, после двете деца, после всеки, който ми попадне. Кажи му това. Сега влизай в колата.

— Не.

Джинели я изгледал.

— Няма ли да поумнееш? Просто искам да разполагам с времето да се измъкна оттук, без дванайсет ченгета да тръгнат по петите ми. Ако исках да те убия, не бих ти поръчвал да предадеш съобщението.

Момичето станало. Малко залитала, но се справила. Седнала зад кормилото, после се преместила навътре.

— Не си достатъчно далече. — Джинели изтрил малко кръв от челото си и й показал пръстите си. — След това нещо искам да те видя изправена до отсрещната врата като позастаряла мома на първата й среща.

Тя се опряла до вратата.

— Добре. — Джинели също влязъл. — Стой си там сега.

Върнал се до Финсън роуд, без да пали фаровете; буикът малко забуксувал по сухата трева. По едно време поел волана с ръката с пистолета, но като я видял да трепва, отново го насочил към нея.

— Не така — измърморил. — Не се движи. Изобщо не мърдай. Разбра ли?

— Разбрах.

— Добре.

Карал по обратния път с насочен към нея пистолет.

— Винаги е така — огорчено казала тя. — Дори за малко справедливост ни искат толкова голяма цена. Той приятел ли ти е, тая свиня Халек?

— Казах ти, не го наричай така. Не е свиня.

— Той ни прокълна. — В гласа й имало смесица от почуда и омраза. — Ти му кажи от мое име, че Господ ни е прокълнал много преди той или някой от племето му да се появят на бял свят.

— Спести си го за изследванията по социология, бебче.

На половин километър от кариерата за чакъл, където почивал Франк Спъртън, Джинели спрял.

— Окей, дотук стига. Махай се.

— Разбира се. — Тя втренчила в него непроницаемите си очи. — Но трябва да знаеш нещо, господинчо — пътищата ни отново ще се срещнат. Тогава ще те убия.

— Не — отсякъл той. — Няма да го направиш. Защото ми дължиш живота си тази вечер. А ако това не ти стига, неблагодарна кучко, може да прибавиш и живота на брат си от снощи. Говориш си, но все още не разбираш как стоят нещата, нито защо не можете да правите така, нито защо никога вече няма да можете и ще трябва да престанете. Имах приятел, който можеше да лети като хвърчило, ако към колана му се прикачи въже. Какво имате вие? Ще ти кажа какво. Имате един старец без нос, който е прокълнал приятеля ми, а после е избягал като хиена в нощта.

Тя вече плачела, плачела много. Сълзите се стичали по лицето й като ручеи.

— Да не би да казваш, че Бог е на твоя страна? — Гласът й бил така прегракнал, че думите едва се разбирали. — Така ли да те разбирам? Би трябвало да гориш в ада за такова светотатство. Ние ли сме хиени? Дори и да сме, хора като твоя приятел са ни превърнали в хиени. Дядо ми казва, че няма проклятия — само огледала, които поставяш пред душите на мъжете и жените.

— Махай се — повторил той. — Ние не можем да си говорим. Не можем дори да се чуваме.

— Това е вярно.

Тя отворила вратата и излязла. Докато потеглял, крещяла:

— Приятелят ти е свиня и ще умре слаб!

— Но аз не мисля, че ще стане така — завърши Джинели.

— Какво искаш да кажеш?

Джинели погледна часовника си. Минаваше три часа.

— Ще ти го кажа в колата. Имаш среща в седем часа.

Били отново почувствува острата, тънка игла на страха в стомаха си.

— С него?

— Точно така. Да тръгваме.

Били се изправи и почувствува най-дългия досега пристъп на аритмия. Затвори очи и се хвана за гърдите. За онова, което бе останало от гърдите му. Джинели го подхвана:

— Уилям, да не ти е лошо?

Погледна в огледалото и видя Джинели, който подкрепяше същество от второстепенните циркови атракции, нахлузило преголеми дрехи. Аритмията отмина и се подмени от още по-познато усещане — първичната, ужасяваща злоба към стареца… и към Хайди.

— Нищо ми няма — отвърна той. — Къде отиваме?

— В Бангор — обясни Джинели.