Проклятието

Глава 1079

Записа се за изследвания на метаболизма си чрез Хюстън, който звучеше по-малко оптимистично, след като чу, че Халек е продължил стабилно да губи теглото си и всъщност е отслабнал деветнайсет килограма след прегледа си миналия месец.

— Все още може би има съвършено нормално обяснение за всичко това — успокои го Хюстън като се обади след три часа, за да му съобщи за кога са насрочени изследванията. За Халек това беше достатъчно. Съвършено нормалното обяснение, тази никога любима утешителна фраза на Хюстън, сега вече бе голямата му надежда.

— Аха — измърмори Халек, като гледаше към мястото, където някога бе коремът му. Никога не би и помислил, че може да му липсва издатъкът, стърчащ пред него, който накрая бе станал достатъчно голям, за да прикрива дори и върховете на обувките му — трябваше да се навежда и да наднича, за да види дали е нужно да ги лъсне. Най-малко би го повярвал, ако някой му кажеше, че това е възможно, когато се изкачваше по стълбите след порядъчно пийване и мрачно стискаше чантата си, като усещаше пот по челото си и се чудеше дали не е дошъл денят на сърдечния удар, а парализиращата болка от лявата страна на гърдите му изведнъж се отделяше и се смъкваше по лявата му ръка. Но това си бе истината — проклетият корем му липсваше. По някакъв странен начин, който дори и сега не можеше да разбере, коремът му бе приятел.

— Ако все още има нормално обяснение — продължи той, — какво е то?

— Тъкмо това ще ти кажат ония хора — отговори Хюстън. — Надяваме се.

Изследванията щяха да се направят в клиниката „Хенри Гласман“, малко частно заведение в Ню Джързи. Щяха да го задържат три дни. Предвидената цена за престоя и за тестовете накара Халек да се зарадва, че има пълна медицинска застраховка.

— Прати ми картичка с пожелания за по-бързо оздравяване — нерадостно завърши Халек и затвори телефона.

Изследването бе насрочено за 12 май — след една седмица. В дните дотогава той наблюдаваше как продължава да се смалява и се стремеше да не се поддава на паниката, която бавно прояждаше решението му да се държи като мъж.

— Татко, много слабееш — с неудобство се обади Линда по време на една вечеря. Халек с мрачна упоритост вече бе изял три дебели свински пържоли с ябълково пюре. Бе си сипал на два пъти и пюре от картофи. И сос. — Ако това е диета, мисля, че вече трябва да я оставиш.

— Приличам ли на човек, който е на диета? — попита Халек, като посочи чинията си с вилицата, от която се стичаше сос.

Говореше достатъчно спокойно, но по лицето на Линда пролича, че тя се развълнува. След миг разплакана стана от масата, като притискаше салфетка към очите си.

Халек тъжно погледна жена си и тя му отвърна със същото.

Ето така свършва светът, помисли си не на място Халек. Не с трясък, а с отслабване.

— Ще говоря с нея — надигна се той.

— Ако отидеш да я видиш във вида, в който си сега, ще я уплашиш до смърт — предупреди го Хайди, а той отново почувствува прилив на ярка омраза с металически вкус.

83. 81. 80. Като че ли някой — например старият циганин със скапания нос — го триеше с някаква щура свръхестествена гума и го заличаваше килограм след килограм. Кога за последен път бе тежал 80? В колежа? Не… навярно преди да завърши гимназия.

В една от безсънните си нощи между пети и дванайсети май бе открил, че си спомня някакво обяснение за вудуто7, което веднъж бе чел — действува, защото жертвата си мисли, че действува. Нищо кой знае колко свръхестествено, просто сугестология.

Може би, помисли си, Хюстън бе прав и аз си мисля, не съм слаб… тъй като старият циганин го искаше. Само че вече не мога да се спра. Бих могъл да спечеля милион долара, като напиша книга в отговор на Норман Винсънт Пийл… и я нарека „Силата на отрицателното мислене“.

В съзнанието си допускаше, че старата идея за силата на сугестологията, поне в този случай, бе пълна глупост. Всичко, което каза циганинът, беше „По-слаб“. Не каза „Чрез властта, която обладавам, те проклинал да отслабваш с от шест до осем килограма седмично, докато умреш“. Не каза и „Ини-мини-чили-бини, скоро щети трябва нов колан или ще нравиш възраженията си в съда по долни гащи“. По дяволите, Били, ти дори не си спомняше какво точно ти каза, докато не започна да отслабваш.

Може би тъкмо тогава съзнателно възприех какво ми е казал, отговаряше Халек. Но…

И така спорът се разгаряше.

Но дори причините да бяха психологически, дори и да отразяваха силата на сугестологията, оставяше въпросът какво да предприеме. Как можеше да се пребори? Имаше ли начин да се помисли отново за дебел? Да предположим, че отидеше при хипнотизатор — по дяволите, при психиатър! — и му обяснеше проблема. Докторът би го хипнотизирал и би го убедил сугестологично, че проклятието на стария циганин е невалидно. Можеше и да стане.

Или, разбира се, можеше и да не стане.

Две вечери преди определения му за клиниката „Гласман“ ден Били застана на кантарчето и загрижено погледна цифрите — 79 тази вечер. И докато гледаше, съвсем естествено му дойде наум — така както в съзнанието се появяват неща, обмисляни подсъзнателно дни и седмици, — че човекът, с когото наистина трябва да говори за шантавите си страхове, е съдията Кари Росингтън.

Росингтън беше мераклия за цици, като се напиеше, но като трезвен проявяваше съчувствие и разбиране… поне донякъде. Освен това беше сравнитеяно дискретен. Възможно бе, допускаше Халек, при някое събиране на чашка (а като всички останали постоянни величини във физическата вселена — изгрева от изток, залеза на запад, периодичното появяване на Халеевата комета — някъде в града след девет часа вечерта хората се наливаха с коктейли манхатън, вадеха зелени маслини от мартинито си и, доста вероятно, сграбчваха циците на чуждите жени) съдията да се разприказва за параноичните мисли на стария Били Халек относно циганите и проклятията; предполагаше обаче, че Росингтън би се поколебал да се впусне в тази история дори и да е на градус. Не че бе извършено нещо незаконно на предварителното дело; бе наистина обикновена процедура в градския съд, но не бяха призовани свидетели, нито бях поискани допълнителни показания. Въпреки това подобни дела криеха потенциална опасност и старите кримки като Кари Росингтън избягваха разискването на подобни случаи. Винаги беше възможно — малко вероятно, но все пак възможно — да се повдигне въпросът защо Росингтън не се е оттеглил от това дело. Или факта, че полицията не е направила алкохолна проба на Халек на място, след като е станало ясно кой е водачът (и коя е жертвата). Нито пък Росингтън бе запитал от председателското място защо тази важна съставка от процедурата е била пренебрегната. Имаше и други проучвания, които би могъл да направи, но не го е сторил.

Да, Халек мислеше, че Кари Росингтън ще запази тайната около разказа му, поне докато историята с циганите се позабрави… до пет или, да кажем, седем години. Но сега Халек се тревожеше за тази година. При неговото темпо, преди края на лятото щеше да изглежда като беглец от концентрационен лагер.

Облече се бързо, слезе на долния етаж и взе едно леко сако от гардероба.

— Къде отиваш? — попита Хайди, която излизаше от кухнята.

— Навън — отговори Халек. — Ще се върна скоро.

Лида Росингтън отвори вратата и изгледа Халек, като че ли никога не го бе виждала — лампата от коридора зад нея освети изпитите й, но аристократични скули, черната коса, която бе силно пристегната назад и сред която личаха първите бели кичурчета (Не, помисли си Халек, не бели, сребърни… У Лида не може да има нещо толкова плебейско като бяла коса), тревистозелената рокля „Диор“, скромна рокличка, която навярно не е струвала повече от хиляда и петстотин долара.

Погледът й го накара да почувствува силно неудобство. Дали съм отслабнал толкова, че вече дори да не ме познава, запита се той, но въпреки отскорошното му параноично отношение към външния му вид, това му се видя малко вероятно. Лицето му бе по-слабо, около устата му имаше нови бръчици от притеснение, а под очите му от безсъние се бяха образували безцветни торбички, но иначе си беше същият стар Били Халек. Декоративната лампа от другата страна на предния двор на Росингтънови (копие от ковано желязо на нюйоркска улична лампа от осемдесетте години на миналия век, колекцията „Хоршоу“, 687 долара плюс пощенските разноски) светеше съвсем слабо насам, а и той беше със сако. Наистина не би могла да види колко много е отслабнал… или можеше?

— Лида? Аз съм Бил. Бил Халек.

— Разбира се. Здрасти, Били.

И все пак ръката й се въртеше под брадичката, наполовина свита в юмрук, и докосваше горната част на шията й с въпросителен, замислен жест. Макар че чертите и бяха забележително гладки за петдесет и деветте й години, пластичните операции на лицето не бяха успели да подобрят много шията й — кожата там бе отпусната и малко провиснала.

Може да е пияна. Или… Помисли си за Хюстън, който деликатно смъркаше боливийския си кокаин. Наркотици? Лида Росингтън? Трудно е да се повярва това за някои, който при висока игра на покер ще тегли една карта при двата си ниски чифта… и ще спечели. А след всичко това си каза: Тя е уплашена. Отчаяна. Какво е това? И дали не е някак свързано с преживяваното от мен?

Това бе лудост, разбира се… и все пак той изпитваше почти отчаяна нужда да знае защо устните на Лида Росингтън са така здраво стиснати, защо — дори в слабата светлина и въпреки най-добрата козметика, каквато можеше да се намери — кожата под очите й изглеждаше почти толкова провиснала и обезцветена колкото неговата собствена, зашо ръката, която сега си играеше с деколтето на роклята й „Диор“, леко потрепваше.

Били и Лида Росингтън се гледаха в пълно мълчание може би петнайсет секунди… и после проговориха почти едновременно:

— Лида, Кари вкъщи…

— Кари го няма, Били. Той…

Тя се спря. Той й направи знак да продължи.

— Извикаха го близките му в Минесота. Сестра му е много болна.

— Интересно — отбеляза Халек, — защото Кари няма никакви сестри.

Тя се усмихна. Опита се да го направи по благовъзпитания, присторен начин, който учтивите хора пазят за онези, които са били груби непреднамерено. Не можа да стане — беше просто обтягане на устните, повече гримаса отколкото усмивка.

— Сестра ли казах? Всичко това бе много уморително за мен — за нас. Брат му, искам да кажа. Неговият…

— Лида, Кари е единствено дете — внимателно я прекъсна Халек. — Говорихме си за роднините един следобед, докато пиехме в клуба „Хастър“. Трябва да е било… о, преди четири години. „Хастър“ изгоря скоро след това. Сега на това място е големият магазин, „Кралят в жълто“. Дъщеря ми си купува дънките оттам.

Не знаеше защо продължава; навярно се стремеше да я отпусне по този начин. Но сега, в светлината от коридора и под отблясъците на лампата от ковано желязо в двора, той видя ярката диря от сълзата, която се бе стекла от дясното й око почти до ъгълчето на устата. Нещо блесна и под лявото й око. Докато я гледаше, думите му се преплетоха и той смутено спря, а тя бързо примигна и сълзата преля. Втора ярка диря се появи върху лявата й буза.

— Върви си — прошепна тя. — Просто си върви, Били, а? Не ми задавай въпроси. Не искам да им отговарям.

Халек я погледна и видя известна непреклонност в очите й, под напиращите сълзи. Нямаше намерение да му каже къде е Кари. И с импулс, който не разбра нито тогава, нито по-късно, без предварителна мисъл или намерение да спечели нещо, той разкопча сакото си и го задържа отворено като за показ. Чу я да ахва учудено.

— Погледни ме, Лида — подкани я. — Отслабнал съм трийсет и пет килограма. Чуваш ли? Трийсет и пет килограма!

— Нямам нищо общо с това! — викна тя с нисък рязък глас. Лицето й доби болнав пръстен цвят; петънцата руж изпъкнаха на бузите й като на клоун. Очите й гледаха студено. Устните й се бяха отдръпнали от съвършено поддържаните зъби в ужасена гримаса.

— Не, но трябва да говоря с Кари — настояваше Халек. Доближи се до първото стъпало на входната врата, като още държеше сакото си отворено. И наистина е така, помисли си. Не бях сигурен преди, но вече съм. — Моля ти се, кажи ми къде е той, Лида. Тук ли е?

Тя му отговори с въпрос и за миг дъхът му спря. Посегна към перилото до вратата с изтръпнала ръка.

— Циганите ли са виновни, Били?

Накрая той успя да поеме дъх в стегнатите си дробове. Чу се като тихо хрипане.

— Къде е той, Лида?

— Отговори първо на моя въпрос. Циганите ли са виновни?

След като бяха стигнали дотук — до възможността да го каже на глас, — той откри, че му е трудно да събере сили да го направи. Преглътна — преглътна силно — и кимна:

— Да. Мисля, че е така. Проклятие. Нещо като проклятие. — Той замълча. — Не, не нещо като. Това е глупаво увъртане. Мисля, че върху мен тежи циганско проклятие.

Изчака я да избухне в предизвикателен смях — беше чувал така често тази реакция в сънищата и в догадките си, — но раменете й само се приведоха, а главата й се наклони. Беше олицетворение на унинието и тъгата и въпреки наново обзелия го страх, Халек изпита мъчително, почти болезнено съпричастие към нея — към объркването и ужаса й. Изкачи се на второто и на третото стъпало, докосна внимателно ръката й… и бе удивен от ярката омраза, изписана на лицето й, когато тя вдигна глава. Той отстъпи изведнъж, като примигваше… и трябваше да сграбчи перилото, за да не се препъне по стълбите и да падне по задник. Изразът й отразяваше точно онова, което той бе изпитвал към Хайди тогава. А това, че тя трябваше да гледа тъкмо него с такъв израз, му се струваше и необяснимо, и заплашително.

— Ти си виновен! — изсъска тя. — За всичко си виновен! Защо трябваше да блъскаш оная глупава циганска путка с колата си? Ти си виновен за всичко!

Погледна я, без да може да каже нещо. Путка? Замисли се объркано. Дали добре чух, че Лида Росингтън казва „путка“? Кой би могъл да помисли, че тя дори знае тази дума? Втората му мисъл беше: Ти не си разбрала, Лида, това беше Хайди, а не аз… а тя е голяма работа. Върховна е. Знае какво прави. Пренебрегва всичко. Взема…

Тогава лицето на Лида се промени — тя погледна Халек със спокойно и учтиво безразличие.

— Влез — покани го.

Донесе му мартинито, за което бе помолил, в свръхголяма чаша — две маслини и две миниатюрни лукчета бяха нанизани на пръчицата за разбъркване, която представляваше умалена позлатена сабя. Или може би беше чисто злато. Мартинито беше много силно, срещу което Халек изобщо не възразяваше… макар да знаеше от пиенето си през последните три седмици, че ако не го пие полека, ще грохне; способността му да пие се бе смалила заедно с теглото му.

Все пак той отпи голяма глътка за начало и благодарно затвори очи, когато усети топлината от питието в стомаха си. Джин, чудесен висококалоричен джин, помисли си.

— Той наистина е в Минесота — каза глухо тя, като отпи от собственото си мартини. То беше дори по-голямо от онова, което беше дала на Били. — Но не е при роднините си. В клиниката „Мейо“ е.

— „Мейо“…

— Убеден е, че е рак — продължи тя. — Майк Хюстън не откри нищо ненормално, както и дерматолозите в града, при които беше, но той все пак е убеден, че е рак. Знаеш ли, в началото си мислеше, че е херпес? Мислеше, че аз съм хванала херпес от някого.

Били смутено наведе очи, но не беше нужно да го прави. Лида гледаше над дясното му рамо като че ли говореше на стената. Често отпиваше като птица от чашата си. Равнището на питието там спадаше бавно, но непрекъснато.

— Изсмях му се, когато накрая ми го каза. Изсмях се и добавих: „Кари, ако мислиш, че това е херпес, тогава знаеш по-малко за венерическите болести, отколкото аз разбирам от термо-динамика“. Не трябваше да се смея, но това беше начин… малко да се облекчи напрежнението. Напрежението и възбудата. Възбуда ли? Ужасът.

Майк Хюстън му предписа кремове, които не помагаха, дерматолозите му предписаха кремове, които не помагаха, после му биха инжекции, които не помагаха. Аз бях тази, която си спомни за стария циганин, оня с полуизядения нос, който излезе от тълпата на битпазара в Рейнтрий следобеда след предварителното ти дело, Били. Излезе от тълпата и го докосна… докосна Кари. Сложи ръка на лицето му и каза нещо. Попитах Кари тогава, попитах го и след това, когато бе започнало да се разпространява, но той все не искаше да ми каже. Само клатеше глава.

Халек отпи втората си глътка тъкмо когато Лида оставяше празната си чаша на масичката до себе си.

— Рак на кожата — подхвана отново тя. — Убеден е, че е рак на кожата, тъй като той може да се излекува в деветдесет процента от случаите. Знам как се движи мисълта му — би било смешно, ако не знаех, нали, след като съм живяла с него двайсет и пет години, гледала съм го как седи на пейката и прави имуществени спогодби, как пие и прави имуществени спогодби, как гони чуждите жени и прави имуществени спогодби и… О, по дяволите, седя си тук и се чудя какво бих казала на погребението му, ако някой ми даде доза пентатол8 един час преди службата. Предполагам, че ще излезе нещо като „Купи много кънетикътска земя, вече превърната в търговски центрове, и се срещна с много високопоставени хора, пи по много случаи и ме остави богата вдовица, изживях с него най-хубавите години от живота си, получавала съм повече визонени палта, отколкото оргазми, така че нека всички да се махаме оттук, да отидем в някое увеселително заведение и да потанцуваме, а там някой може би ще се напие достатъчно, за да забрави, че съм правена три пъти за смях с други жени — два пъти в гадното Мексико сити и един път в гадната Германия и да посегне дори към моя гаден сутиен“. О, майната му. Защо ти казвам всичко това? Единственото, от което хора като теб разбират, е ускоряването на съдебните тъжби и залагането на игрите на професионалния футбол.

Тя отново плачеше. Били Халек, който сега разбра, че почти изпитата й чаша далеч не й беше първата за вечерта, се помести притеснено в стола си и отпи голяма глътка от собственото си питие. Тя достигна стомаха му с обезпокояваща топлина.

— Убеден е, че е рак на кожата, защото не може да повярва в нещо толкова смешно, стародомно и суеверно, толкова банално като циганско проклятие. Но аз съзрях нещо дълбоко в очите му, Били. Виждах го много пъти през последния месец. Особено нощем. Все по-ясно всяка нощ. Мисля, че това е една от причините да замине, разбираш ли? Защото забеляза, че аз го виждам… Искаш ли още малко?

Били поклати глава сковано и я проследи как отива до бара и си забърква ново мартини. Видя, че го прави изключително просто — напълва чашата с джин и добавя две маслини. След като те потънаха към дъното, изплуваха няколко мехурчета. Дори от мястото, където седеше, през цялата стая, можеше да помирише джина.

Какво му имаше на Кари Росингтън? Какво му се бе случило? Част от Били Халек съвсем определено не искаше да знае. Хюстън очевидно не беше направил връзка между онова, което се случваше с Били, и това, което ставаше с Росингтън — и защо трябваше да я прави? Хюстън не знаеше за циганите. Освен това Хюстън бомбардираше редовно съзнанието си с големи бели дози кокаин.

Лида се върна и отново седна.

— Ако се обади и каже, че се връща — спокойно се обърна тя към Били, — ще се изнеса на вилата в Каптива. Ще бъде страшно горещо по това време на годината, но ако имам достатъчно джин, почти не забелязвам температурата. Не мисля, че бих издържала да остана повече сама с него. Все още го обичам — да, по свой начин, — но не мисля, че бих издържала. Като си дам сметка, че е в съседното легло… като помисля, че би могъл… би могъл да ме докосне…

Тя потрепера. Част от джина й се разсипа. Изпи останалото наведнъж и изпръхтя като жаден кон, който току-що се е напил.

— Лида, какво му е? Какво стана?

— Стана? Стана? Ами, скъпи Били, мислех, че съм ти казала или че си научил отнякъде.

Били поклати глава. Започваше да мисли, че нищо не знае.

— Растат му люспи. На Кари му растат люспи.

Били ахна.

Лида сухо, учудено и ужасено се усмихна и малко наклони глава.

— Не, не е съвсем така. Кожата му се превръща в люспи. Станал е пример за обратна еволюция, изрод от цирковите атракции. Превръща се в риба или влечуго.

Тя изведнъж се засмя — остър грачещ писък, от който кръвта на Халек замръзна. Тя е на ръба на лудостта, помисли си и му стана още по-студено. Мисля, че каквото и да се случи, сигурно ще отиде в Каптива. Ще трябва да се махне от Феървю, ако иска да запали разсъдъка си. Да.

Лида закри уста с двете си ръце, а после се извини, като че ли бе се оригнала — или може би повърнала, — а не бе се засмяла. Били, който в момента не можеше да каже нищо, само кимна и стана да си сипе все пак още една чаша.

Изглежда й беше по-лесно да говори, докато той не я гледаше, затова умишлено се забави там, с гръб към нея.