Проклятието

Глава 21Джинели

Били поръча голям обед в стаята си. Никога през живота си не се беше чувствувал по-малко гладен, но изяде всичко. Като свърши, рискува и взе три от емпирините на Фандър, защото реши, че все пак ги слага върху голям сандвич от пуйка, пържени картофки и резен ябълков пай, който по вкус малко напомняше на престоял асфалт.

Резултатът от хапчетата беше много силен. Усети, че предавателят на болка в главата му е отслабнал само до пет хиляди вата, а после се отнесе в поредица трескави сънища. Джина танцуваше в един от тях — гола и само със златни обеци. После пълзеше през дълъг тъмен тунел към кръг дневна светлина, който просто подлудяващо, винаги оставаше на същото разстояние. Нещо го преследваше. Имаше ужасното чувство, че е плъх. Много голям плъх. После беше вън от тунела. Но ако си мислеше, че е избягал, много се лъжеше — беше се върнал в гладуващия Феървю. Навсякъде имаше трупове на купчини. Ярд Стивънс беше проснат посред общинския парк, а собствените му бръснарски ножици бяха забити дълбоко в остатъка от гърлото му. Дъщерята на Били се облягаше на една улична лампа и представляваше само връзка съединени пръчици, облечени в пурпурно-бялата физкултурна униформа. Не можеше да се каже дали наистина е мъртва като останалите или е само в кома. Един лешояд прелетя и кацна на рамото й. Показа ноктите си и наклони глава. Отскубна със скапания си клюн голям кичур от косата й. Окървавени парченца от скалпа още висяха от космите като пръст по корените на растение, грубо изтръгнато от земята. Но тя не беше мъртва; Били я чу да стене, видя как ръцете й потрепват в скута. Не, изкрещя в съня си. Откри, че държи в ръка прашката на момичето. Тя беше заредена не с топче, а със стъклената тежест, с която затискаше книжата си на масата в хола на къщата им във Феървю. В топката имаше нещо — някаква пукнатина, — която приличаше на синьо-черна гръмотевица Като дете Линда се прехласваше от нея. Били хвърли тежестта към птицата. Не можа да я уцели, а птицата изведнъж се превърна в Тадъз Лемке. Отнякъде започна да се чува тежко тупкане — Били се зачуди дали не е смъртоносен пристъп на сърдечната аритмия. Никога няма да го оттегля, бели човече от града, каза Лемке, а Били изведнъж се оказа някъде другаде, но тупкането продължаваше.

Огледа се глупаво в мотелската стая, като отначало си мислеше, че продължава да сънува.

— Уилям! — извика някой от другата страна на вратата. — Тук ли си? Отвори вратата или ще я разбия! Уилям! Уилям!

Окей, опита се да каже, но от устата му не излезе и звук. Устните му бяха пресъхнали и прилепнали. Въпреки това изпита огромно чувство на облекчение. Беше Джинели.

— Уилям? Уил… О, майната му! Последното бе казано тихо, като от човек, който говори на себе си, и бе последвано от силно изтропване, защото Джинели удари вратата с рамо.

Били стана, а целият свят се люшна и излезе за миг от фокус. Накрая отвори уста и устните му тихо се раздалечиха със слаб звук, който той по-скоро усети, отколкото чу.

— Всичко е окей — едва успя да се обади. — Всичко е окей, Ричард. Тук съм. Вече съм буден.

Прекоси стаята и отвори вратата.

— Боже мой, Уилям. Помислих си, че…

Джинели се спря и се вторачи в него, кафявите му очи се разширяваха и разширяваха, докато Били си помисли: Ще избяга. Човек не може да гледа нещо или някого така. без да си плюе на петите веднага щом премине първият шок или ужасът, който изпитва.

После Джинели целуна десния си палец, прекръсти се и каза:

— Ще ме пуснеш ли да вляза, Уилям?

Джинели беше донесъл по-добро лекарство от Фандър — бренди „Шивас“. Извади бутилката от коженото си куфарче и наля на двамата по една добра доза. Докосна ръба на пластмасовата си Мотелска чаша до чашата на Били:

— Пожелавам ти по-щастливи дни от днешния. Как ти се струва тая наздравица?

— Чудесна — отговори Били и изпи чашата си на един дъх.

След като избухналият огън в стомаха му понамаля, той се извини и отиде в банята. Тоалетната не му трябваше, но не искаше Джинели да го види как плаче.

— Какво ти е направил? — попита Джинели. — Храната ти ли е отровил?

Били се засмя. За първи път от доста време насам се смееше така сърдечно. Върна се на стола си и се смя, докато по бузите му отново се появиха сълзи.

— Обичам те, Ричард — призна той, когато смехът премина в отделни хихикания. — Всеки друг, включително и жена ми, мисли, че съм откачил. Последния път, когато ме видя, бях двайсет кила над нормата си, а сега изглеждам като кандидат за ролята на плашилото в нова постановка на „Вълшебникът от Оз“ и първите ти думи са „Храната ти ли е отровил“.

Джинели нетърпеливо махна с ръка и на полуистеричния смях на Били, и на комплимента. Били си помисли: В едно отношение Лемке и Джинели мислят еднакво. Когато работата опре до отмъщение и контраотмъщение, нямат никакво чувство за хумор.

— Е? Отровил ли те е?

— Предполагам, че да. В известен смисъл.

— И колко си отслабнал?

Бил и погледна към голямото огледало на отсрещната стена на стаята. Спомни си мисълта — прочетена може би в рома от Джон Д. Макдоналд, — че всяка стая в модерните американски хотели е препълнена с огледала, макар че повечето от стаите се използуват от дебели бизнесмени, които нямат интерес да се оглеждат без дрехи. Неговото състояние беше пълната противоположност на свръхтеглото, но все пак разбираше неодобрението към огледалата. Допускаше, че лицето му — не, не само лицето, цялата му глава — бе предизвикало такава уплаха у Ричард. Черепът му си бе останал същият и в резултат главата му изглеждаше забучена върху изчезващото му тяло като противната свръхголяма глава на гигантски слънчоглед.

Никога няма да го оттегля, бели човече от града, чу отново гласа на Лемке.

— Колко си отслабнал, Уилям? — повтори Джинели. Гласът му бе внимателен, дори нежен, но в очите му имаше странен проницателен блясък. Били никога не бе виждал нечии очи да блестят така и това малко го притесни.

— Когато тази работа започна — когато излязох от съда и старецът ме докосна, — тежах сто и петнайсет килограма. Тази сутрин бях петдесет и два. Колко прави това… шейсет и три килограма?

— Исусе, Дева Мария и Йосифе — прошепна Джинели и отново се прекръсти. — Значи те докосна?

Сега ще си отиде — това е моментът, когато всички си отиват, помисли си Били и в миг обезумял си помисли просто да излъже, да съчини някоя щура история за систематично отравяне с храна.

Но ако някога би могъл да лъже, това време бе отминало. А тръгнеше ли си Джинели, Били щеше да го последва, поне до колата му. Щеше да му държи вратата отворена и да му благодари сърдечно, че е дошъл. Щеше да го направи, защото Джинели се беше вслушал, когато Били му се обади посред нощ, беше пратил своя доста особен лекар, а после бе дошъл и сам. Но щеше да бъде така учтив най-вече защото очите на Джинели се разшириха от изумление, когато Били му отвори вратата, и все пак не избяга.

Така че, кажи му истината. Според него единствените неща, в които вярва, са оръжието и парите и това сигурно е така, но ти му кажи истината, защопю това е единственият начин, по който би могъл да се отплатиш на такъв човек.

Значи те докосна, беше попитал Джинели и макар че беше само преди секунда, в уплашеното и объркано съзнание на Били изглеждаше много по-отдавна. И сега произнесе най-трудното за себе си:

— Не само ме докосна, Ричард. Той ме прокълна.

Очакваше този малко безумен блясък да изчезне от очите на Джинели. Очакваше Джинели да погледне часовника си, да скочи и да грабне куфарчето си. Как лети времето, а? Много бих се радвал да поостана, за да обсъдим с тебе това проклятие, Уилям, но в „Братята“ ме чака пълна чиния с телешки специалитет и…

Блясъкът не изчезна и Джинели не стана. Кръстоса крака, оправи ръба на панталоните си, извади пакет „Камъл“ и запали цигара.

— Разкажи ми всичко.

Били Халек разказа всичко на Джинели. Когато свърши, в пепелника имаше четири фаса от „Камъл“. Джинели гледаше Били втренчено, като хипнотизиран. Проточи се дълго мълчание. Беше неловко и Били искаше да го прекъсне, но не знаеше как. Изглежда си беше изразходвал целия запас от думи.

— Той ти е направил това — обобщи накрая Джинели. Това… — Махна с ръка към Били.

— Да. Не очаквам да повярваш, но да, той го направи.

— Вярвам — почти разсеяно потвърди Джинели.

— Така ли? А какво стана с човека, който вярваше само в оръжие и пари?

Джинели се усмихна, после се засмя:

— Казах ти го, когато се обади, нали?

— Да.

Усмивката изчезна.

— Е, има още едно нещо, в което вярвам, Уилям. Вярвам в това, което виждам. Затова съм сравнително богат човек. Това е и причината да съм жив. Повечето хора не вярват на онова, което виждат.

— Така ли?

— Да. Освен ако не съвпада с онова, в което вече вярват. Знаеш ли какво видях миналата седмица в кварталната аптека?

— Какво?

— Там имат апарат за измерване на кръвното налягане. Разбира се, такива апарати има и в големите магазини, но в аптеката е безплатен. Слагаш ръка в един обръч и натискаш бутона. Обрачът се затваря. Седиш си там и си мислиш спокойно за нещо, докато те освободи. Резултатите светват отгоре с големи червени цифри. После поглеждаш таблицата с резултати като „ниско“, „нормално“, „високо“, за да видиш какво означават цифрите. Разбираш ли?

Били кимна.

— Окей. Значи аз чакам човека да ми даде лекарство за язвата на майка ми. После вътре се явява някакъв дебел тип. Такъв дето тежи поне сто и петнайсет кила, а задникът му изглежда като две кучета, които се бият под одеяло. От пиене по носа и по бузите му се е образувала цяла пътна карта от кръвоносни съдове, а от джоба му стърчи пакет „Марлборо“. Взема си някакви подложки за обувки „Шол“ и ги поднася към касата, когато апаратът за кръвно налягане привлича вниманието му. Той сяда и машината си свършва работата. Излизат резултатите. Двайсет и две на сто и трийсет. Аз не разбирам кой знае колко от прекрасния свят на медицината, но знам, че двайсет и две на сто и трийсет никак не е добре. Това е все едно да се разхождаш с дулото на зареден пистолет, опряно в ухото ти, така ли е?

— Да.

— И какво прави тоя кретен? Поглежда ме и казва „Тия компютърни говна са все развалени“. После плаща подложките и си излиза. Знаеш ли каква е поуката от тази история, Уилям? Някои хора — много хора — не вярват на очите си, особено ако им пречи на навиците за ядене, пиене, мислене или поведение. Колкото до мене, аз не вярвам в Бога. Но ако го видя, бих повярвал. Няма просто да обикалям и да разправям „Майчице, какъв страхотен специален ефект“. Определението за глупак е човек, който не вярва на очите си. Можеш и да ме цитираш.

Били го изгледа замислено за миг, после избухна в смях. След малко и Джинели се присъедини.

— Е — забеляза той, — когато се смееш, все още си като стария Уилям. Въпросът е, Уилям, какво да правим с тоя дядка.

— Не знам. — Били отново се засмя. — Но предполагам, че аз ще трябва да направя нещо. Все пак тъкмо аз го прокълнах.

— Каза ми. Проклятието на бялото конте от града. Като се има предвид какво са направили белите контета от града в последните неколкостотин години, то може да е доста сериозно. — Джинели замълча, докато си запали нова цигара, после спокойно добави през дима: — Аз мога да го ударя, ще знаеш.

— Не, това няма да… — започна Били, но устата му се затвори. Представи си как Джинели отива при Лемке и го удря в окото. После изведнъж осъзна, че Джинели говори за нещо много по-окончателно. — Не, не можеш да го направиш.

Джинели или не разбра, или се престори, че не разбира.

— Разбира се, че мога. Но не мога да накарам някой друг, това е сигурно. Не и човек, на когото да имам доверие. Но аз съм в състояние да го направя сега, както когато бях на двайсет години. Не е бизнес, но, повярвай ми, би било удоволствие.

— Не, не искам да убиваш него или някой друг — уточни Били.

— Това имах предвид.

— Защо не? — все още разумно попита Джинели — но очите му, Били видя, продължаваха да се въртят и да мигат странно. — Да не се тревожиш, че ще станеш съучастник в убийство? То няма да е убийство, ще бъде самоотбрана. Защото той убива тебе, Били. След още една седмица хората ще могат да четат надписите, пред които си застанал, без да е нужно да се отместваш. Още две и няма да смееш да излизаш, щом духа, за да не те отвее вятърът.

— Твоят медицински съдружник допуска, че може би ще умра от сърдечна аритмия преди да се стигне дотам. Предполага се, че сърцето ми отслабва също както отслабвам целият. — Той преглътна. — Знаеш ли, специално тази мисъл не ми беше идвала наум досега. Ще ми се да не бях помислял за това.

— Виждаш ли? Той те убива… но карай. Не искаш да го удрям, значи няма да го ударя. Сигурно това така или иначе не е добра идея. По този начин може и да не се сложи край на проклятието.

Били кимна. И това му беше идвало наум. Оттегли го, беше казал на Лемке — очевидно дори и белите хора от града разбираха, че това трябва да се направи. Ако Лемке умре, проклятието би могло просто да остане в сила.

— Бедата е — замислено добави Джинели, — че ударът не може да се вземе обратно.

— Така е.

Изгаси цигарата си и се изправи.

— Трябва да помисля за това, Уилям. За много неща има да се мисли, А за тази цел трябва да се успокоя, нали? Не можеш да се ориентираш правилно в толкова сложно нещо, когато си разтревожен, а всеки път, като те погледна, пейзан, ми се иска да му отскубна пишката на оня тип и да му я завра в дупката, където е бил носът му.

Били се изправи и за малко не падна. Джинели го подхвана и Били непохватно го прегърна със здравата си ръка. Помисли си, че никога до този момент в живота си не е прегръщал възрастен мъж.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна Били. — И че ми повярва.

— Ти си добър човек — отговори Джинели и го пусна. — Попаднал си в много лоша бъркотия, но може би някак ще те оправим. Така или иначе, малко ще му преградим пътя на стария фукльо. Сега ще изляза и ще се поразходя за няколко часа, Били. Трябва да се успокоя. Да измисля нещо. Освен това ще трябва и няколко пъти да говоря по телефона с града.

— За какво?

— Ще ти кажа после. Първо искам малко да помисля. Ти ще се оправиш ли сам?

— Да.

— Легни си. Лицето ти е съвсем пребледняло.

— Добре. — Отново се чувствуваше сънен, сънен и напълно изтощен.

— Момичето, което стреля по тебе — попита Джинели. — Хубаво ли е?

— Много хубаво.

— Така ли? — Шантавият блясък се беше върнал в очите на Джинели, по-ярък от всякога. Той тревожеше Били.

— Да.

— Лягай, Били. Дремни малко. Ще ти се обадя после. Може ли да взема твоя ключ?

— Разбира се.

Джинели излезе. Били се настани на леглото и внимателно постави превързаната си ръка отстрани, като съзнаваше отлично. че ако заспи, щеше навярно просто да се претърколи върху нея и отново да се събуди.

Сигурно само ми повдига настроението, помисли си Били. Сигурно в момента говори с Хайди по телефона. А когато се събудя, хората с мрежи за пеперуди ще са седнали на леглото. Те…

Но това беше всичко. Той се унесе и някак си съумя да не се претърколи на болната си ръка.

Този път нямаше лоши сънища.

В стаята нямаше хора с мрежи за пеперуди, когато се събуди. Само Джинели беше седнал на стол до отсрещната стена на стаята. Четеше някаква книга, която се казваше „Свиреп възторг“ и пиеше бира от кутия. Навън бе тъмно.

В кофа с лед, поставена върху телевизора, имаше четири кутии от опаковка с шест бири — Били се облиза.

— Може ли да взема едната? — дрезгаво попита той. Джинели вдигна глава:

— А, ето го Рип ван Уинкъл14, който се е върнал от страната на умрелите! Разбира се. Чакай да ти я отворя.

Донесе я до Били и Били изпи половината на един дъх. Бирата беше приятна и студена. Беше подредил съдържанието на шишенцето емпирин в един от пепелниците (в мотелските стаи нямаше толкова пепелници, колкото огледала, помисли си, но все пак бяха доста). Взе едно от хапчетата и го изпи с още една глътка.

— Как ти е ръката? — попита Джинели.

— По-добре. Донякъде това бе лъжа, тъй като ръката наистина го болеше много. Но донякъде беше и истина. Тъй като Джинели бе дошъл, а това облекчаваше болката повече от емпирина или дори от чаша „Шивас“. Повече боли, когато си сам — това беше истината. Помисли си за Хайди, тъй като именно тя трябваше да бъде с него, не този хулиган, но не беше. Хайди си беше във Феървю и упорито не обръщаше внимание на всичко това, тъй като да му отдели място в съзнанието си, би значело да потърси границите на собствената си вина, което Хайди не искаше да прави. Били почувствува глуха, пулсираща неприязън. Как беше казал Джинели? Определението за глупака е човек, който не вярва на очите си. Опита се да изхвърли неприязънта — все пак тя му беше жена. И бе правила онова, което смяташе, че е правилно и че е най-добро за него… нали? Неприязънта отстъпи, но остана наблизо.

— Какво има в пазарската чанта? — попита Били. Чантата беше оставена на пода.

— Стоки — отговори Джинели. Погледна книгата, която четеше, и я запрати в кошчето за смет. — Тоя лъже както си иска. Не можах да намеря нищо от Луис Ламур.

— Какви стоки?

— За после. Когато отида на посещение при твоите приятели циганите.

— Не прави глупости — остро каза Били. — Да не искаш да се докараш на вид като мене? Или може би като човека, подставка за чадъри?

— Спокойно, спокойно — прекъсна го Джинели.

Гласът му бе весел и успокояващ, но онзи блясък в очите му се въртеше и примигваше. Били изведнъж осъзна, че не е било глупаво моментно хрумване; той наистина бе прокълнал Тадъз Лемке. Това, с което го бе прокълнал, седеше срещу него в евтин мотелски стол от изкуствена кожа и пиеше лека бира. И едновременно с радост и ужас, той осъзна и нещо друго — може би Лемке знаеше как да оттегли своето проклятие, но Били нямаше никаква представа как се оттегля проклятието на белия човек от града. Джинели се забавляваше. Може би повече, отколкото се бе забавлявал от години. Беше като професионален играч на кегли, който, въпреки че се е оттеглил, с радост участвува в благотворителна игра. Можеха да си говорят, но разговорът нищо нямаше да промени. Джинели беше възпитан, макар и не особено образован човек, който го наричаше Уилям вместо Бил или Били. Беше също голямо и много добре обучено ловджийско куче, което вече бе подушило следата.

— Не ми казвай да бъда спокоен — върна се на мисълта си Били. — само ми обясни какво смяташ да правиш.

— Никой няма да бъде наранен — започна Джинели. — Просто си мисли за това, Уилям. Знам, че е важно за тебе. Според мене, ти се придържаш към някои принципи, които вече не са ти от полза, но трябва да приема това, защото ти го искаш, а ти си засегнатата страна. Никой изобщо няма да бъде наранен. Окей?

— Окей — съгласи се Били. Малко се успокой… но не много.

— Ще бъде така освен ако не решиш нещо друго — допълни Джинели.

— Няма да реша.

— Би могъл.

— Какво има в чантата?

— Пържоли — обясни Джинели и извади една. Беше взета за вкъщи и затова бе поставена в прозрачна пластмасова кутийка. — Изглежда хубава, а? Взел съм четири.

— И за какво ще служат?

— Нека вървим по ред — предложи Джинели. — Излязох оттук и тръгнах към центъра. Какъв кошмарен спектакъл на ужасите! Човек дори не може да върви по тротоара. Всеки си е сложил слънчеви очила „Ферари“ и риза с алигатори на циците. Като че ли всеки в града има коронки на зъбите, а повечето са си правили и пластични операции на носа.

— Знам.

— Чуй това, Уилям. Виждам двама да си вървят по улицата, нали така? И тоя тип си е сложил ръката в задния джоб на шортите й. Значи те са навън сред хората, а той си е сложил ръката в задния й джоб и й опипва задника. Господи, ако това беше моята дъщеря, нямаше да може да седне на онова, което приятелят й опипва, поне седмица и половина.

Значи разбрах, че не мога да успокоя мисълта си там и се отказах. Намерих телефонна будка и се обадих на няколко души. О, щях да забравя. Телефонът беше пред аптеката, така че влязох и ти взех това. — Извади шишенце хапчета от джоба си и го подхвърли на Били, който го хвана със здравата си ръка. Бяха калиеви капсули.

— Благодаря, Ричард — отговори той с малко треперлив глас.

— Няма нищо, просто вземи едно. Не е нужно на всичко отгоре да получаваш и сърдечен пристъп.

Били взе едно хапче с глътка бира. Главата му леко бе почнала да шуми.

— Казах по телефона на няколко души да ми потърсят нещо и после тръгнах към пристанището — продължи Джинели. — Погледах за малко лодките. Уилям, ония лодки там струваха двайсет… трийсет… може би четиридесет милиона долара! Едномачтови яхти, корабни лодки, разни фрегати, доколкото аз мога да преценя. Бъкел не разбирам от лодки, но обичам да ги гледам. Те…

Той изведнъж спря и замислено погледна към Били.

— Мислиш ли, че някои от тези типове с алигаторските ризи и очилата „ферари“ пренасят наркотици с тези шарени возила?

— Ами четох в „Таймс“ миналата зима, че някакъв ловец на омари от околните острови открил двайсетина бали, които просто си плували под градския док, а в тях се оказало, че има много добра марихуана.

— Да. Да, точно за това си мислех. Тук навсякъде просто си мирише на наркотик. Нещастни любители. Би трябвало просто да си карат хубавите лодки, а да оставят работата на хора, които я разбират, нали? Искам да кажа, че понякога се пречкат и се налага да се вземат мерки; тогава някой може да открие, че под дока плуват няколко трупа, вместо няколко бали трева. Много жалко.

Били отпи оше една голяма глътка бира и се задави.

— Но това е между другото. Разходих се, поразгледах лодките и се успокоих. Тогава намислих както трябва да се направи… поне как трябва да се започне и горе-долу как може да се продължи. Не съм измислил още всички подробности, но и това ще стане.

Върнах се на главната улица и се обадих още няколко пъти — за уточняване. Няма заповед за задържането ти, Уилям, но жена ти и оня твой лекар, дето обича да си смърка това-онова, са подписали някакви книжа за тебе. Записах си го. — Извади листче от джоба на ризата си. — Разпореждане за изпращане на лечение in absentia15. Добре ли го казах?

Били Халек остана с отворена уста и изстена наранено. За миг бе изцяло зашеметен, докато гневът, който напоследък му бе станал постоянен придружител, не го облада отново. Беше мислил, че може да се случи, да, беше мислил, че Хюстън би могъл да го предложи, дори беше мислил, че е възможно и Хайди да се съгласи. Но да мислиш за нещо и да чуеш, че наистина е станало — че собствената ти жена е отишла при съдия, дала е показания, че си откачил, и е получила истинско разпореждане за изпращане на лечение, което после, е подписала, е нещо съвсем различно.

— Тая страхлива кучка — измърмори с надебелял език, а после светът се разми в някаква червена болка. Без да мисли, беше свил ръце в юмруци. Изстена и погледна към превръзката на лявата си ръка. Там бяха разцъфнали червени цветя.

Не мога да повярвам, че току-що си помисли това за Хайди, обади се един глас в съзнанието му.

Това е само защото мислите ми не са спокойни, отговори той, а после светът за малко посивя.

Не беше истински припадък и той се оправи бързо. Джинели отново запълни раната и смени превръзката — направи го добре, макар и малко непохватно. Междувременно приказваше:

— Моят човек казва, че това няма никакво значение, освен ако не се върнеш в Кънетикът, Уилям.

— Да, така е. Но не виждаш ли? Собствената ми жена…

— Нищо, Уилям. Няма значение. Ако оправим нещата с оня стар циганин, отново ще започнеш да наддаваш и те нищо няма да могат да ти направят. Ако стане така, ще имаш достатъчно време да решиш как да постъпиш с жена си. Може би няколко плесници ще я направят малко по-внимателна, нали? Тия глупости ще си ги уредиш сам, щом оправим нещата с циганина. А ако не можем да свършим работата, ще умреш. Така или иначе за онова нещо моите хора ще се погрижат. Значи, много важно, че са подписали документ за главата ти.

Били съумя да се усмихне с побелелите си устни.

— От тебе би могло да излезе голям адвокат, Ричард. Притежаваш редкия талант да поставяш нещата в перспектива.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Е, благодаря. После се обадих на Кърк Пенчли.

— Говорил си с Кърк Пенчли?

— Да.

— Боже мой, Ричард!

— Какво, да не мислиш, че не би приел да разговаря с дребен хулиган като мене? — Тонът на Джинели беше едновременно засегнат и развеселен. — Прие го, повярвай ми. Разбира се, трябваше да прехвърля сметката за разговора на кредитната си карта — не искаше името ми да присъствува в телефонната му сметка, вярно е. В последните години съм имал много контакти с твоята фирма, Уилям.

— Не знаех това — учуди се Били. — Мислех, че е било само тогава.

— Тогава всичко можеше да се играе с открити карти и ти просто беше подходящ — обясни Джинели. — Пенчли и неговите важни сътрудници никога не биха те забъркали в нещо незаконно, Уилям — ти беше нов там. От друга страна, предполагам знаеха, че ще ме срещнеш рано или късно, ако се задържиш по-дълго във фирмата, така че това първо дело беше добро за начало. И наистина беше — и за мене, както и за тебе, повярвай ми. А ако нещо не потръгнеше — ако тогава работата поемеше по лош път, — ти можеше да бъдеш пожертвуван. Не би ми било приятно да го правят, но за тях е по-лесно да се пожертвува новодошлият вместо някой истински важен адвокат. Тия хора са едни и същи — може да се предвиди какво ще направят.

— Каква друга работа си имал с моята фирма? — попита Били с искрено смайване — беше малко като да откриеш, че жена ти ти е изменяла дълго след като си се развел с нея по други причини.

— Ами всякаква — и не точно с твоята фирма. Нека кажем, че са осигурявали правни консултации за мен и за някои от приятелите ми и да спрем дотук. Така или иначе, познавам Кърк достатъчно добре, за да му се обадя и да му поискам услуга. Която той ми направи.

— Каква услуга?

— Помолих го да се обади на тия хора от „Бартън“ и да им каже да прекратят работата си за една седмица. Да оставят тебе и да оставят циганите. Всъщност повече съм загрижен за циганите, ако те интересува истината. Можем да го направим, Уилям, но по-лесно ще ни е, ако не трябва да ги преследваме под дърво и камък през цялото време.

— Значи ти се обади на Кърк Пенчли и му каза да прекрати работата? — изумено попита Били.

— Не, обадих се на Кърк Пенчли и го помолих да каже на агенцията „Бартън“ да прекрати работата — поправи го Джинели. — А и не го казах точно така. Мога да бъда и малко дипломатичен, когато ми се налага, Уилям. Повярвай ми.

— Приятелю, много ти вярвам. Все повече и повече.

— Добре, благодаря. Благодаря, Уилям. Оценявам го. — Той си запали цигара. — Жена ти и приятелят й лекар все така ще си получават докладите, но с известни неточности. Ще приличат, да кажем, на версията за истината, която дават списания като „Нашънъл инкуайърър“ или „Рийдърс дайджест“ — разбираш ли ме?

Били се засмя.

— Да, разбирам.

— Значи, имаме една седмица. А тя ще ни стигне.

— И какво смяташ да направиш?

— Ами всичко, което ми разрешиш. Ще ги уплаша, Уилям. Ще уплаша него. Ще ги уплаша толкова лошо, че ще му трябва да си сложи акумулатор от някой трактор „Делко“ в пейсмейкъра за сърцето си. И ще продължавам да повдигам равнището на уплахата, докато се случи едно от двете възможни неща. Или ще се примири и ще оттегли онова, с което те е прокълнал, или ще решим, че тоя старец не се плаши. Ако стане така, ще се върна при теб и ще те попитам дали не си променил мнението си за нараняването на хората. Но може би няма да се стигне до това.

— А как ще го уплашиш?

Джинели докосна пазарската чанта с върха на едната си обувка „Бали“ и му обясни как смята да започне. Били беше отвратен. Били спори с Джинели, както също бе предвидил, че ще стане; после говори с Джинели, както също бе предвидил, и макар че Джинели нито веднъж не повдигна глас, очите му продължаваха да се въртят и да примигват с оня шантав блясък — Били разбра, че със същия успех би могъл да говори и с човек на луната.

А щом новата болка в ръката му бавно се превърна в предишното пулсиращо усещане, отново започна да му се приспива.

— Кога тръгваш? — попита той, като накрая се предаде.

Джинели погледна часовника си:

— Сега е десет и десет. Ще им оставя още четири-пет часа. Както чух в центъра, работата тук доста им е потръгнала. Врачували са на много хора. А кучетата — тези питбулове. Боже мили! Кучетата, които ти си видял, не бяха питбулове, нали?

— Никога не съм виждал питбул — сънено отвърна Били. — Тия, дето се въртяха там, ми приличаха на хрътки.

— Питбуловете на вид са като кръстоска между териери и булдози. Струват много пари. Ако искаш да гледаш бой на питбулове, трябва да се съгласиш да поемеш и цената за едното мъртво куче още преди да се направят залаганията. Гадна работа е. В този град си падат по изисканите неща, нали, Уилям — очила „Ферари“, лодки с наркотици, бой на кучета. О, извинявай — също така картите и китайската кухня.

— Внимавай — каза Били.

— Ще внимавам — отвърна Джинели, — не се притеснявай.

Били заспа малко след това. Събуди се в четири без десет и Джинели вече го нямаше. Изведнъж бе обхванат от увереността, че Джинели е мъртъв. Но Джинели се върна в шест без четвърт и беше така жив, че изглеждаше някак си прекалено голям за стаята. Дрехите, лицето и ръцете му бяха напръскани с кал, от която лъхаше на морска сол. Хилеше се. Шантавият блясък танцуваше в очите му.

— Уилям — започна той, — ще ти съберем нещата и ще те нагласим някъде вън от Бар Харбър. Точно както правителствените свидетели ги водят на безопасни места.

Разтревожен, Били запита:

— Какво си направил?

— Спокойно, спокойно! Само каквото ти казах, че смятам да направя — нито повече, нито по-малко. Но когато разбъркаш гнездото на осите с пръчка, после е по-добре да натириш кучетата си по пътя, Уилям, не мислиш ли?

— Да, но…

— Сега няма време. Мога да говоря и да ти прибирам нещата едновременно.

— Къде? — почти проплака Били.

— Не много далече. Ще ти разкажа по пътя. Хайде сега да тръгваме. Може би най-добре ще е първо да си смениш ризата. Ти си свестен човек, Уилям, но си започнал малко да понамирисваш.

Били беше тръгнал към регистрацията да си върне ключа, когато Джинели го хвана за рамото и внимателно го взе от ръката му.

— По-добре просто го остави на нощното си шкафче в стаята Нали си се записал с номера на кредитната си карта?

— Да, но…

— Тогава просто ще се измъкнем неофициално. Нищо лошо няма да стане, само ще привлечем по-малко внимание. Така ли е?

Една жена, която тичаше по анцуг покрай бордюра на шосето, ги погледна бегло, продължи… после рязко обърна глава, за да ги изгледа ококорена — нещо, което Джинели видя, но Били за щастие пропусна.

— Дори ще оставя десет долара за прислужницата — каза Джинели. — Ще вземем твоята кола. Аз ще карам.

— Твоята къде е?

Знаеше, че и Джинели си бе наел кола, но сега със закъснение се сети, че не бе чул мотора й, когато Джинели се върна. Всичко ставаше прекалено бързо за Били — не успяваше да проследи събитията.

— Всичко е наред. Оставих я на един черен път на около пет километра оттук и ходих пеша. Свалих капачката на разпределителя и оставих бележка на предното стъкло, че съм имал повреда и че ще се върна след няколко часа — да не би някой да стане прекалено любопитен. Не мисля, че ще е така. Пътят беше обрасъл с трева.

Една кола ги подмина. Шофьорът погледна Били Халек и намали. Джинели го видя как се навежда и извива врат.

— Да тръгваме, Били. Хората те гледат. Следващите може и да са от тези, които не ни трябват.

След час Били седеше пред телевизора в друга мотелска стая — този път в хола на поовехтял малък апартамент в комплекса за сервиз и нощувка „Блу муун“ в Нортийст Харбър. Бяха на по-малко от двайсет и пет километра от Бар Харбър, но Джинели изглеждаше доволен. По телевизията Уди Кълвача се опитваше да застрахова една говореща мечка.

— Окей — отсече Джинели. — Нека ръката ти си отпочине, Уилям. Излизам за цял ден.

— Да не би да се връщаш пак там?

— Какво, да се върна в гнездото на осите, докато те още жужат. Не и аз, приятелю. Не, днес ще си играя с коли. Довечера ще преминем към втория етап. Може би преди това ще успея да прескоча да те видя, но не съм сигурен.

Били не видя Ричард Джинели до девет часа следващата сутрин, когато той се появи с една тъмносиня „Шеви Нива“, която очевидно не беше взета от фирмите за коли под наем „Херц“ или „Авис“. Боята беше матова и на петна, страничното стъкло беше леко спукано, а на каросерията имаше голяма вдлъбнатина. Но задницата й беше повдигната, а на предния капак имаше допълнителен карбуратор за по-големи скорости.

Този път Били още преди шест часа бе решил, че са го убили и го посрещна разтреперан, като се опитваше да не се разплаче от облекчение. Изглежда губеше и целия контрол над чувствата си заедно с килограмите… а тази сутрин, при изгрев слънце, за първи път усети, че сърцето му тупа неравномерно. Задъха се и заудря по гърдите си с юмрук. Ритъмът накрая се успокои, но истината беше, че усети аритмията.

— Мислех, че си умрял — бяха първите му думи.

— Ти казваш все това, а аз все се появявам. Бих искал да се успокоиш за мене, Уилям. Мога да се грижа за себе си. Голямо момче съм. Ако си мислил, че ще подценя оная стара гадина, то е друга работа. Но аз не го подценявам. Той е умен и опасен.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. После ще говорим.

— Не, сега!

— Не.

— Защо не?

— По две причини — започна да обяснява Джинели. — Първо, защото може да ме накараш да се откажа. Второ, защото не съм бил така уморен от дванайсет години насам. Отивам в спалнята и ще спя пълни осем часа. Като стана, ще изям две кила от първото ядене, което ми падне. После ще изляза просто на въздух.

Джинели наистина изглеждаше уморен — почти изтощен. Освен очите, му, помисли си Били. Очите му още се въртят и примигват като два карнавални фойерверка.

— Да кажем, че те помоля да се откажеш? — тихо запита Били. — Ще го направиш ли, Ричард?

Ричард го огледа дълго и внимателно, а после му отговори така, както Били винаги бе знаел, че ще му отговори, откакто за първи път видя странния блясък в очите му.

— Вече не бих могъл — спокойно отвърна Джинели. — Ти си болен, Уилям. Засегнато е цялото ти тяло. Не може да се приеме, че знаеш кое е най-доброто за тебе.

С други думи, ти си ми приготвил собствени документи за принудително лечение. Отвори уста да го каже, но после отново я затвори. Защото Джинели нямаше предвид онова, което каза; беше изрекъл само нещо, което звучеше смислено.

— И защото вече си лично ангажиран, нали? — попита Били.

— Да — отговори Джинели. — Вече и лично.

Влезе в спалнята, свали си ризата и панталоните и легна. След пет минути беше заспал върху покривката на леглото.

Били си наля чаша вода, глътна един емпирин и изпи останалата вода застанал между двете стаи. Очите му се отместиха от Джинели към скупчените на стола панталони. Джинели бе пристигнал в чифт безупречни памучни панталони, но през последните дни си бе намерил и сини дънки. Ключовете от поредната кола, Нивата, паркирана отпред, без съмнение бяха в тях. Били би могъл да ги вземе и да подкара нанякъде… но знаеше, че няма да го направи, а фактът, че така всъщност би подписал собствената си смъртна присъда, стоеше на второ място. Важното сега бе как и къде ще завърши всичко това.

По обед, докато Джинели спеше все още дълбоко в съседната стая, Били почувствува нов пристъп на аритмия. Малко след това Били задряма и засънува. Сънят му беше кратък и съвсем обикновен, но го изпълни със странна смесица от ужас и злорадо удоволствие. Той и Хайди седяха в къта за закуска на къщата във Феървю. Между тях бе поставен пай. Тя отряза голямо парче и го подаде на Били. Беше ябълков пай. „Това ще те подхрани“, предложи му го тя. „Не искам да се подхранвам“, отговори той. „Реших, че ми харесва да бъда слаб. Изяж го ти.“ Подаде й парчето през масата с ръка не по-дебела от кокал. Тя го взе. Той седеше и я гледаше как изяжда всяка хапка, а с всяко парченце чувството му за ужас и подличка радост нарастваше.

Нов пристъп на лека аритмия го изтръгна от дрямката. Остана на мястото си задъхан, като чакаше сърцето си да поеме в нормалния си ритъм и то след известно време се оправи. Обладан бе от чувството, че не е било само сън — че току-що е имал някакво пророческо видение. Но такива чувства често придружават ярките сънища, а когато самите те избледнеят, и от чувството остава малко. Това се бе случвало на Били Халек и преди, макар че не след дълго щеше да има основание да си припомни този сън.

Джинели стана в шест часа вечерта, взе душ, сложи си дънките и тъмен пуловер поло.

— Окей — завърши приготовленията си той. — Ще се видим утре сутринта, Били. Тогава вече ще знаем.

Били отново попита какво смята да прави Джинели и какво е станало досега, но Джинели пак не поиска да му каже.

— Утре — отсече той. — Междувременно ще я уверя в добрите ти чувства.

— Кого ще увериш? Джинели се усмихна.

— Прекрасната Джина. Мръсницата, която ти е простреляла ръката с метално топче.

— Остави я на мира. — Щом си помислеше за тъмните й очи, му беше невъзможно да каже друго, въпреки всичко, което му бе причинила.

— Никой няма да бъде наранен — повтори Джинели за кой ли път и излезе.

Били чу стартера на Нивата, чу и неравния звук на мотора й — тази неравност щеше да се заглади едва при скорост над сто километра в час, докато Джинели правеше маневра на паркинга; помисли си, че Никой няма да бъде наранен не е същото като да се съгласи да остави момичето на мира. Изобщо не е същото.

Този път Джинели се върна по обед. Дълбоки драскотини красяха челото и дясната му ръка — там ръкавът на пуловера висеше на две ленти.

— Отслабнал ли си още? — попита той Били. — Ядеш ли?

— Опитвам се — отговори Били, — но напрежението не помага много за апетита. И ти като че ли си загубил малко кръв.

— Малко. Добре съм.

— Ще ми кажеш ли сега какво, по дяволите, си направил.

— Да. Ще ти кажа всичко веднага, щом взема душ и щом си превържа ръката. Ти ще се срещнеш с него довечера, Били. Това е важното. За това трябва да се подготвиш психически.

Смесица от страх и възбуда проряза Били в корема като парченце стъкло.

— Него? Лемке?

— Него — съгласи се Джинели. — Остави ме сега да си взема душ, Уилям. Изглежда не съм толкова млад, колкото си мислех — гроги съм от цялото това напрежение. — После викна през рамо — И поръчай кафе. Много кафе. Кажи на човека да го остави пред вратата и да ти пъхне сметката, за да я подпишеш.

Били го зяпаше с отворена уста. После, като чу, че душът е пуснат, затвори устата си и тръгна към телефона, за да поръча кафе.