Проклятието

Глава 18Търсенето

Олд Орчард бийч, беше казала сервитьорката. Той е най-евтиният от всички. Служителят от рецепцията се бе съгласил. Също и момичето от гишето за туристическа информация шест километра надолу по пътя, макар че не искаше да се изрази с такова явно неодобрение. Били се отправи с наетата кола към Олд Орчард бийч, който беше на двайсет и шест-седем километра на юг.

Движението се забави до пълзене броня до броня още на два километра от крайбрежието. Повечето коли от процесията имаха канадски регистрационни номера. Много от тях изглеждаха като приспособени микробуси, достатъчно големи да превозват цели футболни отбори. Повечето хора, които Били видя, и в пълзящия поток коли, и пеша покрай пътя, изглеждаха облечени в най-малкото, допускано от закона, а понякога и по-малко — имаше много бикини, привързани с лентичка, множество едва крепящи се бански гащета, голямо количество предоставена за показ плът, намазана с крем.

Били бе облечен в сини дънки, лятна бяла риза с отворена яка и спортно сако. Седеше зад волана на колата си и изнемогваше от жега, въпреки че климатичната инсталация работеше с пълна сила. Но не бе забравил погледа на сервитьора от хотела. Това беше минимумът дрехи, с които можеше да се движи, дори и ако в края на деня се озовеше с маратонки, пълни с пот.

Пълзящата колона прекоси солените езера, мина покрай двайсетина закусвални за омари и миди, а после се изви през район, пълен с наблъскани една до друга вили. Хора, облечени по подобен начин, седяха на градинските столове пред повечето от постройките, ядяха, четяха криминални романи или просто наблюдаваха безкрайния поток коли.

Боже, мислеше си Били, как ли понасят вонята от ауспусите? Дойде му наум, че може би им харесва и затова седят там, а не на брега; напомня им за дома.

Вилите се замениха от мотели с надписи като ON PARLE FRANCAIS11, КАНАДСКАТА ВАЛУТА ВЪРВИ С РАВЕН НА ЩАТСКИЯ КУРС ЗА СУМИ, ПО-ГОЛЕМИ ОТ 250, ПОКАЗВАМЕ СПЕЦИАЛНИ СРЕДНОЩНИ ПРОГРАМИ ПО КАБЕЛНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ и 3 МИНУТИ ДО ОКЕАНА, BONJOUR A NOS AMIS DE LA BELLE PROVINCE12!

След мотелите се появи улица, на която изглежда имаше главно магазини за преоценени фотоапарати, щандове за сувенири и разпродажби на мръсни книги. Хлапета по бикини и по пъстри блузи сновяха насам-натам, някои се държаха за ръце, други се заглеждаха в мръсните витрини с подчертана липса на интерес, трети караха летни кънки и отегчено си проправяха път сред тълпите пешеходци. В очите на стреснатия и смаян Халек всеки изглеждаше наднормено пълен и като че ли всеки — дори и хлапетата на летни кънки — ядеше нещо: тук резен пица, там сандвич, пакетче пържени картофки, торбичка пуканки, захарна пръчка. Видя един дебелак с незакопчана бяла риза, торбести зелени бермуди и кожени сандали, който нагъваше огромен, кренвирш. От брадичката му висеше нещо дълго, което можеше да е лук или кисело зеле. Държеше още два кренвирша между пухкавите пръсти на лявата си ръка и на Били му заприлича на цирков фокусник, който показва червените си гумени топки преди да направи така, че да изчезнат.

После се появи увеселителната улица. Влакчето на ужасите се издигаше към небето. Гигантски дубликат на викингски кораб се люлееше все по-силно, а привързаните в него туристи пищяха. В една игрална зала вляво от Били бумтяха звънци и проблясваха светлини, а вдясно юноши в раирани фланелки непрекъснато се блъскаха с детски електрически колички. Съвсем близо до игралната зала младеж и девойка се целуваха. Ръцете й бяха сключени около врата му. Една от неговите ръце беше на задника й, а другата прикрепяше кутия бира.

Да, помисли си Били. Да, това е мястото. Трябва да е то.

Остави колата си в един асфалтиран паркинг, където слънцето прежуряше, плати седемнайсет долара на служителя за полудневен престой, прехвърли портфейла си от дънките във вътрешния джоб на спортното си сако и започна търсенето.

В началото мислеше, че загубата на тегло навярно се е ускорила. Всеки го заглеждаше. Рационалната част от съзнанието му бързо го увери, че това е просто заради дрехите му, а не заради вида му във тях.

Хората ще се взират по същия начин в тебе, ако се появиш по бански гащета и тениска през октомври. Били. Не се притеснявай. Ти си само обект за гледане, а наоколо гъмжи от тях.

И това наистина бе така. Били видя дебела жена в черни бикини, чиято дълбоко потъмняла кожа лъщеше от плажно масло. Коремът й беше огромен, гънките по мускулите на бедрата й бяха почти митични и странно възбуждащи. Движеше се към широкия завой на бялото крайбрежие като океански лайнер, бедрата й се поклащаха като вълни. Видя и гротескно дебел пудел с подстригани за лятото къдрици, който седеше на сянка край павилиона за пица, а езикът му — по-скоро сив, отколкото розов — висеше апатично. Видя две юмручни сбивания. Видя огромна чайка с пъстри сиви крила и мъртвешки черни очи да се спуска и да грабва тестената закуска от ръката на едно бебе в количка.

Отвъд всичко това бе чисто бялата дъга на Олд Орчард бийч, чиято белота сега почти напълно се закриваше от полегнали любители на слънчевите бани в ранния следобед на летния ден. Но впечатленията и от крайбрежието, и от Атлантическия океан отвъд бледнееха и поевтиняваха пред сладострастните пулсирания по централната алея — зъбенето на хора, по чиито ръце, устни и бузи съхнеше храна, виковете на уличните търговци („Да позная ли колко тежиш?“, чу Били някъде отляво. „Ако сбъркам с повече от две кила, печелиш наградата!“), тънкото скърцане на увеселителните колички, буйната рокмузика, която се изливаше от кафенетата.

Били изведнъж започна да се чувствува определено нереален — вън от себе си, сякаш изпитваше един от онези моменти на звездна проекция, каквито се описват в списание „Фейт“. Имената — Хайди, Пенчли, Линда, Хюстън — изведнъж му зазвучаха фалшиво и несериозно като имена, измислени за слаб разказ при моментно хрумване. Помисли си, че ако погледне по-нататък, ще види прожекторите, камерите, микрофоните и някакъв „истински“ свят, който едва си представяше. Мирисът на гнила храна и сол стана по-силен от мириса на морето. Звуците долитаха отдалече като през много дълъг коридор.

Звездна проекция, друг път, обяви един смътен глас. Всеки момент ще получиш слънчев удар, приятелю.

Глупости. Никога през живота си не съм получавал слънчев удар.

Е. сигурно като отслабнеш с петдесетина кила, на термостата ти му се разгонва фамилията. Сега ще се махнеш от слънцето или ще се озовеш в спешното отделение на някоя болница, където ще обясняваш имаш ли алергии и каква е кръвната ти група.

— Добре, уговори ме — измърмори Били, а едно хлапе, което изсипваше в устата си остатъка от пакетче пуканки наблизо, се обърна и го изгледа навъсено.

Отпред имаше една пивница, наречена „Седемте морета“. На вратата бяха закрепени две обяви. ЛЕДЕНО СТУДЕНО, гласеше едната. На другата пишеше ЧАС НА НАЙ-ГОЛЯМО ЩАСТИЕ. Били влезе.

В „Седемте морета“ не само беше ледено студено, а и благословено тихо. На джукбокса имаше надпис НЯКОЙ ЗАДНИК МЕ ИЗРИТА СНОЩИ И СЕГА НЕ РАБОТЯ. Отдолу имаше френски превод на същата мисъл. Но по престарелия вид на надписа и по праха върху джукбокса Били прецени, че въпросното „снощи“ е било преди доста години. В пивницата седяха няколко посетители, главно по-възрастни мъже, облечени горе-долу като Били — повече за улицата, отколкото за плажа. Някои от тях играеха на дама или табла. Почти всички носеха шапки.

— Какво ще обичате? — дойде при него барманът.

— Една голяма бира, моля.

— Окей.

Бирата пристигна. Били отпи бавно, като гледаше как движението по тротоара пред витрината на пивницата намалява и се оттегля; слушаше бърборенето на старците. Почувствува, че част от силите му и част от усещането му за действителност започват да се възвръщат. Барманът се върна:

— Още една?

— Моля ви. И искам да ви питам нещо, ако не сте зает.

— За какво?

— За едни хора, които може да са минали оттук.

— Кое е тук? „Моретата“?

— Олд Орчард.

Барманът се засмя:

— Доколкото мога да преценя, всеки от Мейн и половината Канада минават оттук през лятото, старче.

— Те са цигани.

Барманът изсумтя и донесе на Били нова бира.

— Значи са скитали насам-натам. Всички, които идват в Олд Орчард през лятото, са такива. Но това място тук е малко по-друго. Посетителите живеят наоколо през цялата година. А онези… — Той посочи към витрината и пренебрежително махна със свита китка. — Скитници. Като вас, господине.

Били внимателно сипа бирата си, без да вдига пяна, после остави десетдоларова банкнота на тезгяха:

— Не съм сигурен, че се разбираме. Говоря за истински, действителни цигани, а не за туристи и летовници.

— Истински… О, сигурно говорите за онези, които лагеруваха край Солената хижа.

Сърцето на Били се разтуптя:

— Да ви покажа ли някои снимки?

— Няма смисъл. Аз не ги видях. — Спря поглед върху десетте долара за миг, а после се провикна: — Лон! Лони! Ела за малко!

Един от старците, които седяха до витрината, се изправи и се довлече до тезгяха. Носеше сиви памучни панталони, бяла риза, която му беше няколко номера по-голяма, и сламена шапка. Лицето му беше уморено. Само очите гледаха живо. Напомняше на Били за някого и след малко той се досети. Старецът приличаше на Лий Страсбърг, учителя и актьора.

— Това е Лон Ендърс — представи го барманът. — Къщата му е в западната част на града. От същата страна, където е и Солената хижа. Лон вижда всичко, което става в Олд Орчард.

— Аз съм Бил Халек.

— Приятно ми е — сухо поздрави Лон Ендърс и зае мястото до Били. Не изглеждаше, че сяда наистина — коленете му се отметнаха в момента, когато се настаняваше на стола.

— Бихте ли пили една бира? — попита Били.

— Не мога — отвърна сухият глас, а Били леко отмести глава, за да не диша прекалено сладкия дъх на Ендърс. — Вече си изпих моята за днес. Докторът не разрешава повече. Стомахът ми никак не е наред. Ако бях автомобил, щях да съм готов за претопяване.

— О — със слаб глас реагира Били.

Барманът се извърна от тях и започна да зарежда машината за миене с бирени чаши. Ендърс погледна към десетдоларовата банкнота. После вдигна очи към Били.

Халек отново обясни, докато Ендърс рееше погледа на умореното си лъскаво лице из сенките на „Седемте морета“. От съседното заведение отдалечено кънтяха звънци от игрални машини като звуци, които човек чува насън.

— Бяха тук — промълви той, когато Били свърши. — Разбира се, че бяха тук. Не бях виждал никакви цигани от повече от седем години. А тая тайфа не бях я виждал може би от двайсет години.

Дясната ръка на Били така стисна бирената чаша, че трябваше съзнателно да отпусне пръсти, за да не я счупи. Остави я внимателно на тезгяха.

— Кога? Сигурен ли сте? Имате ли някаква представа накъде са тръгнали? Можете ли…

Ендърс вдигна ръка — бяла като ръката на удавник, изваден от кладенец, а на Били се стори и леко прозрачна.

— Спокойно, приятелю — прошепна той. — Ще ти кажа каквото знам.

Със същото съзнателно усилие Били се принуди да замълчи. Само да чака.

— Ще взема десетачката, защото изглежда, че можеш да си го позволиш, приятелю — продължи Ендърс. Навря банкнотата в джоба на ризата си, а после намести горните си изкуствени зъби с палеца и показалеца на лявата си ръка. — Но ще говоря не за пари. Човек на моята възраст иска той да си плаща, за да го слушат… помоли Тими да даде чаша студена вода, моля ти се. Дори една бира ми идва много. Това, което е останало от стомаха ми, гори. Но сигурно човек трудно се отказва от радостите си, дори и да не му доставят вече удоволствие.

Били махна на бармана и той донесе леденостудената вода на Ендърс.

— Как си, Лон? — попита, докато я оставяше.

— Бил съм и по-добре, и по-зле — промълви Лон, като вдигаше чашата си. За миг Били си помисли, че ще се окаже прекалено тежка за него. Но старецът успя да я вдигне до устата си, макар че част от водата се разля по пътя до там.

— Искаш ли да говориш с този човек? — понита Тими. Студената вода изглежда съживи Ендърс. Той остави чашата, погледна първо към Били, после към бармана:

— Мисля, че някой би трябвало да му говори. Той не изглежда още толкова зле като мене… но е тръгнал натам.

Ендърс живеел в малък пенсионерски квартал на Коув роуд. Каза, че Коув роуд бил част от „истинския Олд Орчард“ — място, за което бакшишите не ги било грижа.

— Бакшишите? — попита Били.

— Тълпите, приятелю, тълпите. Аз и жената дойдохме в този град през 1946 година, веднага след войната. Оттогава сме все тук. Научих се как да изкарвам бакшиш от господар — от Томи Макгий Самотника, умрял вече от толкова години. Съсипах си стомаха от викане и ми е останало само онова, което чуваш сега.

Отново долетя сподавеният смях, слаб почти като лъха на бриз преди зазоряване.

Ендърс изглежда познаваше всички, свързани с летния карнавал, в какъвто се превръщал Олд Орчард — търговците, пристанищните работници, продавачите на сувенири, кучкарите (автомобилни механици), кибиците, подлизурките, контетата и сводниците. Повечето от тях живеели тук постоянно и той ги знаел от десетилетия, а имало и хора, които се връщали всяко лято като мигриращи птици. Всички те образували трайна и привързана общност, но тя никога не се виждала от летовниците.

Познавал и голяма част от онези, които барманът бе нарекъл „скитници“. Те наистина били приходящи гости, хора, които се появявали за седмица-две, захващали се с някакъв бизнес в трескавата, весела атмосфера на Олд Орчард и после отново си тръгвали.

— И вие ги помните всички? — със съмнение в гласа си запита Били.

— Е не може да се каже, че те са съвсем различни всяка година — прошепна Ендърс, — пък и това не е в стила им. Не са така редовни като кучкарите или собствениците на игрални автомати, но и при тях има закономерности. Гледаш някакъв, който е застанал на тротоара през 1957 година и продава хавайски обръчи за въртене около кръста: Виждаш го отново през 1960 да продава скъпи часовници по три долара парчето. Косата му може вече да е черна вместо руса и да си мисли, че хората не го познават, а летовниците сигурно наистина са го забравили дори и да са били тук през 1957, защото се връщат при него и се оставят отново да бъдат излъгани. Но ние го познаваме. Знаем и цялата търговия на скитниците. Нищо не се променя освен онова, което продават, а продават неща, които винаги са мъничко извън закона.

Продавачите на наркотици са друга работа. Те са прекалено много и винаги или влизат в затвора, или изчезват. А проститутките пък остаряват, докато се усетят. Но ти искаш да поговорим за циганите. Те, ако се замислиш, са сигурно най-старите скитници търговци.

Били извади плика със снимки от джоба на сакото си и ги разстла като силна карта на покер, която е получил серви: Джина Лемке, Самюъл Лемке, Ричард Кроскил, Мора Старбърд. Тадъз Лемке.

— А! — Старецът до него рязко пое дъх, когато Били постави последната снимка, и се обърна право към нея, като лъхна и върху Били: — Теди, стари своднико!

Вдигна поглед към Били и се усмихна, но Били Халек трудно се лъжеше — старецът се бе уплашил.

— Мислех си, че е той — продължи Ендърс. — Не видях нищо друго освен сянка в мрака — беше преди три седмици. Нищо освен сянка в мрака, но си помислих… не, сигурен бях…

Той несръчно поднесе ледената вода към устата си и я разсипа пак, този път по ризата си. Студът го накара да ахне.

Барманът се приближи и изгледа Били враждебно. Ендърс разсеяно вдигна ръка, за да покаже, че му няма нищо. Тими отново се върна при машината за миене. Ендърс погледна гърба на снимката на Тадъз Лемке. Там пишеше: Снимката е направена в Атълбъро, Масачусетс, през май 1983.

— И изобщо не е остарял, откакто за първи път видях него и приятелите му тук през лятото на 1963 година — завърши Ендърс.

Вдигнали лагера си зад развъдника за омари на Хърк покрай шосе 27. Останали четири дни и четири нощи. На петата сутрин просто ги нямало. Коув роуд бил наблизо и Ендърс каза, че изминал цял километър втората вечер, когато циганите били там (на Били му беше трудно да си представи как този едва крепящ се човек е заобикалял нивите, но не каза нищо) — искал да ги види, защото му напомняли за едно време, когато човек можело да си гледа работата, ако имало някаква работа, а чичо Закон не му се пречкал и го оставял на мира.

— Постоях доста време покрай пътя — продължи той. — Беше обичайният спектакъл на цигански лагер — колкото повече неща се променят, толкова циганите си остават същите. По-рано бяха с палатки, а сега са с камионетки и микробуси, но нещата, които правят, са си все такива. Една жена гледа на карти. Две-три жени продават елексири на клиентите, двама-трима цигани продават елексири на мъжете. Мислех, че биха останали по-дълго, но разбрах, че са устроили бой с кучета за някакви богати канадци и щатските ченгета чули за това.

— Бой с кучета!

— Хората искат да залагат, приятелю, а скитниците винаги искат да уредят нещата така, че да има на какво да залагат — това е едно от нещата, заради които съществуват. Кучета или петли със стоманени шпори, че дори и двама души с онези остри като бръснач ножове, дето са почти като спици — всеки от тях захапва края на дълъг шал и който пръв изпусне своя край, губи. Циганите наричат това „честен бой“.

Ендърс се взираше в огледалото зад наредените шишета — в себе си и през себе си.

— Даа, беше като едно време — замечтано продължи той. — Усещах мириса на месото им, подправките, които му слагат, зелените чушки, олиото, което мирише на гранясало, когато се сипва, и сладни, когато се готви. Чувах ги как говорят на смешния си език и онова туп! туп! туп!, тъй като някой забиваше ножове в дъска. Печеха хляб по стария начин — върху горещи камъни.

Всичко беше като едно време, но аз не бях. Чувствувах се уплашен. Е, циганите винаги малко са ме плашили — разликата е, че някога бих влязъл така или иначе. Че какво толкова, аз съм си бял човек! Едно време бих отишъл право до огромния им огън, бих си купил нещо за пиене и някой сувенир — не просто защото ми се пие или искам да си взема нещо, но и за да се поогледам. Но вече съм старец, приятелю, а когато старият човек е уплашен, той така или иначе не отива; става, какъвто е бил, когато се е учел да се бръсне.

Така че просто си стоях там в тъмното — от едната ми страна се изправяше Солената хижа, а от другата бяха всички камионетки, микробуси и фургони, изтеглени край пътя — гледах ги как се въртят около огъня си, слушах приказките и смеха им, миришех храната им. Тогава задната врата на един от микробусите се отвори — отстрани имаше рисунка на жена и бял кон с рог на главата си, как се казваше…

— Еднорог — уточни Били, а думите му сякаш идваха от друго място или ги произнасяше друг. Познаваше много добре този микробус; беше го видял в деня, когато циганите пристигнаха в парка на Феървю.

— Тогава някой излезе — продължи Ендърс. — Беше само сянка и светлинка от цигара, но знаех кой е. — Почука с пръст върху снимката, на която беше човекът с превръзката. — Той. Твоят приятел.

— Сигурен ли си?

— Той дръпна силно от цигарата си и видях… това. — Посочи остатъците от носа на Тадъз Лемке, но не докосна лъскавата повърхност на снимката като че ли можеше да се зарази.

— Ти каза ли му нещо?

— Не — отговори Ендърс, — но той ми каза. Стоях си там в тъмното и, кълна се, че дори не гледаше към мене. Каза: „Тъгуваш за жена си, Флаш, а? Това ще се оправи, вече скоро ще отидеш при нея.“ После захвърли цигарата си и тръгна към огъня. Видях как халката в ухото му проблесна от пламъците и това беше всичко.

Изтри с ръка капчиците вода от брадичката си и вдигна очи към Били.

— Казваха ми Флаш, когато работех на пристанището през петдесетте години, приятелю, но никой не ме е наричал така отдавна. Бях назад в сенките, но той ме видя и се обърна към мен със старото ми име — тайното ми име, както, предполагам, че циганите биха казали. За тях е много важно да знаят тайното име на човека.

— Така ли? — почти за себе си попита Били.

Тими, барманът, отново се приближи. Този път той се обърна към Били почти мило… и като че ли Лин Ендърс го нямаше:

— Той си заслужи десетачката, приятел. Остави го на мира. Не е добре и малкият ви разговор тук не му помага особено.

— Добре съм, Тими — обади се Ендърс.

Тими не му обърна внимание. Вместо това погледна към Били Халек.

— Искам да се махате оттук — разумно и почти внимателно продължи той. — Не ми харесва видът ви. Изглеждате като родственик на някое нещастие. Бирите са безплатни. Просто си вървете.

Били погледна бармана, като се чувствуваше уплашен и някак си унизен.

— Окей — съгласи се. — Само още един въпрос и си тръгвам. — Обърна се към Ендърс: — Накъде тръгнаха?

— Не знам — веднага отговори Ендърс. — Циганите не съобщават маршрута си предварително, приятелю.

Били провеси рамене.

— Но бях станал, когато си тръгнаха другата сутрин. Вече сънят ми хич го няма, а и повечето от камионетките и колите им са с лоши заглушители. Видях ги да тръгват по шосе 27 и да завиват на север по магистрала 1. Предполагам, че са се насочили… към Рокланд. — Старецът въздъхна дълбоко, от което тялото му се разтърси, и Били разтревожен се наведе над него. — Рокланд или може би Бутбей Харбър. Да. И това е всичко, което знам, приятелю, освен че когато ме нарече с тайното ми име, напиках целия си крак и лявата маратонка. — И Лон Ендърс изведнъж се разплака.

— Господине, моля ви, излезте! — настоя Тими.

— Тръгвам — отсече Били и го направи, като спря само да стисне дългата и почти безплътна ръка на стареца.

Отвън слънцето го удари като чук. Беше средата на следобеда и то вече се бе наклонило на запад, така че когато погледна наляво, видя собствената си сянка, мършава като силуета на дете и изсипана върху горещия бял пясък като мастило.

Набра телефонния код 203.

За тях е много важно да знаят тайното име на човека.

Набра 555.

Искам да се махате оттук. Не ми харесва видът ви.

Набра и 9231 и се заслуша в сигналите на телефона, който звънеше в дома му, в града на дебелаците.

Изглеждате като предвестник на някое нещастие…

— Ало?

Гласът, нетърпелив и малко задъхан, не беше на Хайди, а на Линда. Като лежеше на леглото в клиновидната си хотелска стая, Били затвори очи, тъй като усети, че сълзите му започнаха да парят. Представи си я каквато беше вечерта, когато я изведе на разходка по Лантърн драйв, за да говорят за злополуката — остарелите й шорти, дългите й подвижни крака.

Какво ще и кажеш, Били, момчето ми? Че си прекарал деня на плажа и си се потил, че си обядвал с две бири, че въпреки голямата вечеря — с две говежди филета вместо едно, днес си отслабнал с килограм и половина вместо с обикновеното кило?

— Ало?

Че си предвестник на някое нещастие? Че съжаляваш, защото си излъгал, но всички родители го правят?

— Ало, има ли някой там? Ти ли си, Боби?

Обади се, все още със затворени очи.

— Татко ти е, Линда.

— Татко?

— Миличка, не мога да говоря — започна той. Защото съм почти разплакан. — Още слабея, но съм по следите на Лемке. Кажи на майка си това. Мисля, че открих следите на Лемке, ще запомниш ли?

— Татко, моля ти се, върни се вкъщи! — Тя плачеше. Ръката на Били здраво стисна слушалката. — Липсваш ми и няма да й разреша вече да ме отпраща.

Сега дочу слабо и гласа на Хайди:

— Лин? Татко ти ли е?

— Обичам те, кукличке — каза той. — Обичам и майка ти.

— Татко…

Последва объркан шум. После Хайди взе слушалката:

— Били? Моля ти се, престани с това и си ела вкъщи при нас.

Били внимателно затвори телефона, претърколи се по леглото и опря глава върху кръстосаните си ръце.

Освободи стаята в саутландския „Шератън“ на другата сутрин и пое на север по ю-ес 1, дългата крайбрежна магистрала, която започва от Форт Кейн, Мейн, и свършва в Кий Уст, Флорида. Рокланд или може би Бутбей Харбър, беше казал старецът в „Седемте морета“, но Били не искаше да рискува. Спираше на всяка втора или трета бензиностанция от северната страна на пътя; спираше и при големите магазини, където на градински столове седяха старци и дъвчеха сламки или кибритени клечки.

Показваше снимките на всеки, който искаше да ги погледне; разполагаше със стотина двудоларови банкноти, които раздаваше като агент на радиопредаване със съмнителни достойнства.

Четирите снимки, които най-често показваше, бяха на момичето, Джина, с чистата маслинена кожа и тъмните, обещаващи очи; на преустроената катафалка кадилак; на микробуса фолксваген с рисунката на момичето и еднорога; на Тадъз Лемке.

Както и Лон Ендърс, хората не искаха дори да докоснат последната снимка.

Но му помагаха и Били Халек с лекота следваше циганите по крайбрежието. Не беше заради регистрационните им номера от друг щат — в Мейн през лятото имаше много такива номера. Дължеше се на начина, по който колите и камионетките се движели заедно, почти броня до броня; на изрисуваните цветни картини; на самите цигани. Повечето от хората, с които Били говори, твърдяха, че жените или децата им откраднали нещо, но никой не казваше какво точно му липсва и никой, доколкото разбра Били, не бе съобщил на полицията за предполагаемите кражби.

Най-често си спомняха стария циганин със скапания нос — ако го бяха видели, помнеха го най-добре.

Когато разговаряше с Лон Ендърс в „Седемте морета“, беше изостанал три седмици от циганите. Собственикът на бензиностанцията „Бързото обслужване на Боб“ не можа да си спомни точно деня, когато бе заредил всичките им коли, фургони и камионетки, само че „воняха като индианци“. Били си помисли, че и самият Боб понамирисва доста, но реши, че би било непредпазливо да го каже. Колежанчето, което работеше за лятото в пивницата „Фалмът“ от другата страна на пътя, можа без съмнение да посочи деня — било на 2 юни, рождения му ден, и на него му било криво, че е на работа. Били разговаря с двамата на 20 юни, което значеше, че е изостанал с осемнайсет дни. Циганите се бяха опитали да наемат място за лагеруване в района на Брънзуик малко по на север, но ги бяха прогонили оттам. На 4 юни вдигнали лагера си в Бутбей Харбър. Не на самия плаж, разбира се, но намерили един фермер около Кенистън хил, който ги пуснал на ливадата си за двайсет долара на вечер.

Останали само три дни наоколо — летният сезон все още не бил в разгара си и явно се печелело малко, фермерът се казваше Уошбърн. Когато Били му показа снимката на Тадъз Лемке, той кимна и се прекръсти бързо и (Били бе убеден в това) несъзнателно.

— Никога не съм виждал старец да се движи със скоростта на този, а го гледах и как мъкне повече натрупани дърва, отколкото синът ми би могъл да вземе. — Уошбърн се поколеба и добави: — Не го харесах. И то не само заради носа. По дяволите, дядо ми имаше рак на кожата и преди да го изпратим, в бузата му зееше дупка колкото пепелник. Човек можеше да го погледне и да види как дъвче храната си. Е, не ни харесваше това, но все пак си обичахме дядо, нали? — Били кимна. — Но този тип… не го харесах. Приличаше ми на… педераст.

На Били му хрумна да попита за превода специално на тази дума от новоанглийския диалект, но после реши, че не му трябва. Педераст, призрак, плашило. Преводът се четеше в очите на Уошбърн.

— Той наистина е такъв — убедено се съгласи Били.

— Бях решил да ги отпратя — продължи фермерът. — Двайсет долара на вечер само за да почистя малко боклук, не е лошо като надница, но жената се страхуваше от тях, а и аз малко се боях. Така че излязох по-рано следващата сутрин, за да съобщя това на оня Лемке преди да съм се ядосал, но те вече си бяха тръгнали. Много ми олекна.

— Пак на север ли тръгнаха?

— Ами да. Бях застанал хей на оня хълм — посочи той — и ги видях как завиват по ю-ес 1. Гледах ги, докато се загубиха от погледа, и бях много доволен, че са си отишли.

— Да. Сто на сто е така.

Уошбърн огледа критично и доста разтревожено Били.

— Искате ли да дойдете до нас и да изпиете чаша студен айрян, господине? Изглеждате доста изтощен.

— Благодаря, но ако мога, искам да стигна до Оулс хед преди залез слънце.

— Него ли търсите?

— Да.

— Е, ако го намерите, надявам се да не ви изяде, господине, защото ми изглежда гладен.

Били говори с Уошбърн на двайсет и първи — началото на лятото според календара, макар че пътищата вече бяха претъпкани с туристи и той трябваше да навлезе в континента чак до Щийпскот, за да намери мотел със свободни легла — а циганите бяха заминали от Бутбей Харбър на осми сутринта. Закъснение от тринайсет дни.

Изкара две лоши вечери, когато изглеждаше, че циганите са пропаднали вдън земя. Не ги бяха виждали в Оулс хед, нито в Рокланд, макар че бяха първостепенни летни туристически градове. Служителите от бензиностанциите и сервитьорките поглеждаха снимките му и поклащаха глави.

Като успяваше с усилие да не повърне ценните си калории през перилото — винаги му бе ставало лошо в кораб, — Били отиде с междуостровния ферибот от Оулс хед до Виналхейвън, но циганите и там не бяха се появявали. Вечерта на двайсет и трети се обади на Кърк Пенчл и с надежда за нови данни и когато Кърк взе слушалката, се чу странно двойно изшракване, а Кърк попита:

— Как си, Били, момчето ми? И къде си?

Били бързо затвори, като се изпоти. Беше успял да вземе последното легло в мотела „Рокландс Харбървю“; знаеше, че от тук до Бангор едва ли има друг мотел, но изведнъж реши да си тръгне, дори това да означаваше, че ще прекара нощта в колата на някой път сред ливадите. Онова двойно изщракване. Досега не бе и помислял за такава възможност. Този звук понякога се чува, когато линията се подслушва или когато се използува устройство за откриване на другия абонат.

Хайди е подписала документите за търсенето ти, Били.

Това е най-глупавото идиотско нещо, което съм чувал.

Тя ги е подписала, а Хюстън ги е приподписал.

Оставете ме на мира, дявол да ви вземе!

Махай се оттука, Били.

Той се махна. Дори като се оставят настрана Хайди, Хюстън и предполагаемото устройство за откриване, това се оказа най-хубавото нещо, което би могъл да направи. Записваше се в бангорската страноприемница „Рамада“ в два часа сутринта и показа снимките на служителя — вече му бе станало навик, — а той веднага кимна.

— Да, заведох си приятелката при тях да й гледат на карти. — Взе снимката на Джина Лемке и се загледа в нея. — Тя наистина знаеше как да се оправя с прашката си. А изглежда, че можеше да се оправя и с някои други неща, нали? — Той тръсна ръка, като че ли изтърсваше вода от пръстите си. — Само като ме видя как я гледам, приятелката ми бързо ме измъкна оттам. — Той се засмя.

Само преди миг Били бе така уморен, че можеше да мисли единствено за леглото. Сега бе напълно буден отново и кръвта му бучеше от адреналин.

— Къде? Къде бяха? Или още са…

— Нее, няма ги вече там. Бяха в Парсънс, но вече са си тръгнали. Минах оттам оня ден.

— Някакво стопанство ли беше?

— Не, там беше магазинът за разпродажба на Парсънс преди да изгори миналата година. — Погледна с неудобство прилепналата към тялото фланелка на Били, изпъкналите му очни ябълки и подобното му на скелет лице, в което единствено очите блестяха ярко. — Ъъ… ще вземете ли легло?

Следващата сутрин Били намери магазина за разпродажби на Парсънс — беше обгоряла и овъглена рамка в средата на нещо, което приличаше на изоставен паркинг от трийсетина декара. Мина бавно през напукания асфалт, като потропваше с подметки. Имаше празни кутии от бира и сода. Мухи кръжаха над остатъци от сирене. Търкаляше се и едно лъскаво топче за прашка. („Хой, Джина!“, обади се призрачен глас в главата му.) Подмятаха се и ципи от спукани балони. Да, тук бяха отсядали.

„Подушвам те, старче“, прошепна Били на обгорелите остатъци от магазина за разпродажба, а дупките, които някога са били прозорци, като че ли се взираха в кльошавия човек-плашило с нямо неодобрение. Мястото изглеждаше обладано от духове, но Били не се страхуваше. Отново изпитваше яд — носеше го като дреха. Яд към Хайди, яд към Тадъз Лемке, яд към така наречените приятели като Кърк Пенчли, които се предполагаше да бъдат на негова страна, а бяха застанали срещу му. Или биха го направили. Нямаше значение. Дори и сам, дори и под шейсет кила, от него бе останало достатъчно, за да настигне стария циганин. А после какво щеше да стане? Ами това щеше да се види, нали?

„Подушвам те, старче“, отново си каза Били и заобиколи остатъците от сградата. Отзад имаше обявление, че мястото се продава. Били взе бележника от задния си джоб и си записа данните от него.

Името на агента по продажбата на имота беше Франк Куигли, но той настояваше Бил да го нарича Биф. По стените имаше снимки в рамка на Биф Куигли като ученик. На повечето от тях беше с каска за ръгби. Върху бюрото на Биф имаше купчинка бронзови кучешки изпражнения. ФРЕНСКО ШОФЬОРСКО СВИДЕТЕЛСТВО, гласеше малкият знак под тях.

Да, съгласи се Биф, той беше дал мястото под наем на стария циганин със съгласието на господин Парсънс.

— Той смяташе, че мястото не би могло да изглежда по-зле, отколкото е в момента, и предполагам, че е прав.

Облегна се във въртящия се стол, като очите му не напускаха лицето на Били, измерваха пролуката между яката и врата, провисналата като знаме при безветрие риза на Били. Кръстоса ръце зад главата си, облегна се в стола си и вдигна крака върху бюрото.

— Не че не е обявено за продан, нали? Това е първокалсно петно за някое предприятие и рано или късно предприемач с чувство за перспектива ще спечели страхотно. Така е, той…

— Кога си тръгнаха циганите, Биф?

Биф Куигли махна ръце от главата си и се наведе в стола. При това пружините издадоха остър звук — Скръц!

— Имате ли нещо против да ми кажете защо питате?

Устните на Били Халек — сега те бяха по-тънки и по-високо поставени, така че никога не се събираха напълно — се опънаха в усмивка, която плашеше с напрегнатата си костеливост.

— Да, Биф, имам нещо против.

Биф размисли, после кимна и отново се облегна в стола си. Мокасините му „Куоди“ отново дойдоха на бюрото и краката му се кръстосаха.

— Добре, Бил. Човек трябва сам да си гледа работата. Негови са и причините да го прави.

— Добре — каза Били. Усещаше, че ядът отново го обхваща и се бореше с него. Ако направеше скандал на този отвратителен човек, с мокасините му „Куоди“, грубия местен провлачен говор и превзетата фризура, нямаше да спечели нищо. — Е, щом сме съгласни…

— Но ще ви струва двеста долара.

— Какво?

Били остана с отворена уста. За миг така се вбеси, че просто не можеше да помръдне, нито да каже нещо друго. От това навярно Бил Куигли печелеше, защото ако Били можеше да се помести, би се хвърлил върху него. Самоконтролът му също бе отслабнал доста през последните два месеца.

— Не за онова, което ще ви кажа — продължи Биф Куигли. — То е безплатно. Двестата долара са за онова, което няма да кажа на тях.

— Няма да кажете… на кого? — успя да смънка Били.

— На жена ви — отвърна Биф, — на лекаря ви и на един човек, който твърди, че работи за агенция на име „Детективски услуги «Бартън».“

Били мигновено схвана всичко. Нещата не бяха така зле, както параноичното му съзнание ги рисуваше; бяха по-зле. Хайди и Майк Хюстън бяха отишли при Кърк Пенчли и го бяха убедили, че Били Халек е луд. Пенчли все още използуваше агенцията „Бартън“, за да следи циганите, само че сега те бяха като астрономите, които търсят планетата Сатурн само за да изучават спътника й Титан — или да върнат Титан в клиниката „Глисман“.

Представяше си следователя от „Бартън“, който е седял на същия стол преди няколко дни и бе казал на Биф Куигли, че един много кльощав човек на име Бил Халек ще го посети скоро и когато го направи, ето на кой номер да се обади.

Последва още по-ясна представа — видя се как прескача бюрото на Биф Куигли, като междувременно сграбчва и бронзовата купчинка кучешки изпражнения, а после удря с тях главата на Биф Куигли. Представи си напълно ясно и жестоко как кожата се цепи, как кръвта излита в тънка струя от капчици (някои от тях опръскват и снимките в рамка), как чупещите се кости на черепа просветват в бяло, за да открият и физически гадния му мозък; после се видя как наблъсква кучешките изпражнения на мястото им — там, откъдето, така да се каже, са дошли.

Куигли сигурно бе прочел това — или част от него — по изпитото лице на Били, тъй като собствените му черти придобиха тревожен израз. Свали бързо краката си от бюрото и ръцете си от врата. Столът отново издаде острия си механичен звук.

— Е, бихме могли да го обсъдим — започна той, а Били видя как едната ръка, преминала през маникюр, се насочва към вътрешния телефон.

Ядът изведнъж напусна Били и той се почувствува разтърсен, но равнодушен. Току-що си бе представил как пребива някого до смърт и то не абстрактно, а съвсем реално — като заснети на лента „Текникълър“ и записани на долби стерео действителни събития. Добрият стар Биф също го бе усетил.

Какво ли се е случило със стария Бил Халек, който пускаше пари и благотворителната каса и вдигаше наздравицата на Коледа?

Съзнанието му отговори: Да, това беше оня Били Халек, който живееше в града на дебелаците. Премести се. Няма го, не е оставил и адрес.

— Няма нужда от това — Били кимна към вътрешния телефон. Ръката потрепна, после се насочи към шкафчето на бюрото, сякаш това е било целта й през цялото време. Биф извади пакет цигари.

— Дори не съм и помислял, ха-ха. Цигара, господин Халек?

Били си взе цигара, огледа я и се наведе за огънче. Едно смукване и главата му олекна.

— Благодаря.

— За ония двеста долара може би бъркам.

— Не, прав бяхте. — Били бе изтеглил триста долара от банката на път за тук, като си мислеше, че може да му се наложи да си помогне малко — но никога не бе му хрумвало, че ще трябва да си помага именно по такъв повод. Извади портфейла си, отдели четири по петдесет и ги подхвърли на бюрото на Биф до кучешките изпражнения: — Нали ще си мълчите, когато Пенчли ви се обади?

— О, да, сър! — Биф взе парите и ги сложи в шкафчето при цигарите. — Вие го знаете!

— Надявам се — отговори Били. — Кажете ми сега за циганите.

Беше кратък и прост разказ; по-сложното предисловие бе зад гърба им. Циганите пристигнали в Бангор на 10 юни. Самюъл Лемке, младият жонгльор, и един човек, който отговаряше на описанието на Ричард Кроскил, дошли в кантората на Биф. След като се обадил на господин Парсънс и на шефа на полицията в Бангор, Куигли приготвил стандартния договор за краткосрочен наем, който бил подписан от Ричард Кроскил — в случая краткият срок се определял като двайсет и четири часа. Кроскил подписал като секретар на корпорацията „Тадъз“, а младият Лемке стоял до вратата на кабинета с кръстосани мускулести ръце.

— И какво ви падна на вас от цялата тая работа? — попита Били.

— Моля? — вдигна вежди Биф.

— Взехте двеста от мене, навярно сто от загрижената ми жена и приятелите й чрез следователя от „Бартън“, който ви е посетил — просто се чудех колко ли са пуснали циганите. Тази работи ви се отразява много добре, откъдето и да се погледне, нали, Биф?

Биф замълча за малко. После, без да отговори на въпроса, завърши разказа си.

Кроскил се връщал следващите два дни за подновяване на договора. Просто по хрумване, Биф отишъл с колата си до изгорелия магазин за разпродажби последния следобед. Стигнал тъкмо навреме, за да види как колоната цигански автомобили се изтегляла.

— Тръгнаха за Чембърлейн бридж — завърши той — и това е всичко, което знам аз. Сега защо не се разкарате оттук, Бил? Откровено казано, приличате ми на реклама за ваканция в Биафра. Като ви гледам, просто тръпки ме полазват.

Били все още държеше цигарата, макар че не беше я пушил след първото дръпване. Сега се наведе и я изгаси върху бронзовите кучешки изпражнения. Тя падна тлееща върху бюрото на Биф.

— Откровено казано, аз изпитвам съвсем същото към вас.

Гневът отново го облада. Излезе бързо от кабинета на Биф Куигли преди чувството да го тласне в погрешна посока или ръцете му да заговорят ужасния език, който изглежда знаеха.

Беше двайсет и четвърти юни. Циганите бяха напуснали Бангор през Чембърлейн бридж на тринайсети. Сега беше само единайсет дни назад. Доближаваше се… но все още беше доста далеч.

Откри, че шосе 15, което започваше от страната на моста откъм Бруър, бе известно като пътя Бар Харбър. Изглежда наистина щеше да се озове там. Но по пътя нямаше повече да говори с агенти по продажби, нито да отсяда в първокласни мотели. Ако хората от „Бартън“ все още имаха преднина, Кърк би могъл да е поставил и други следователи по пътя пред него.

Циганите бяха изминали седемдесетте километра до Елзуърт на тринайсети и бяха получили разрешение да лагеруват върху терена за панаири през следващите три дни. После пресекли река Пънобскът към Бъкспорт, където останали още три дни преди да продължат отново към крайбрежието.

Били откри всичко това на двайсет и пети; циганите си бяха тръгнали от Бъкспорт следобеда на 19 юни.

Сега беше само една седмица назад.

Бър Харбър беше лудешки разцъфнал, както сервитьорката му бе казала да очаква, и според Били тя също загатна и за някои от основните недостатъци на града: А улиците му… до началото на септември там е непрекъснат карнавал. Повечето от тези градове са такива, но Бар Харбър, ще знаете, е върхът… По-рано се мотаех там през юли и август, но вече не го правя. Прекалено стара съм за това.

Аз също, помисли си Били, седнал на една от пейките в парка по памучни панталони, тениска, на която пишеше БАНГОР ИМА ДУША, и спортно сако, което висеше без чупки от костеливата закачалка, каквато бяха раменете му. Ядеше фунийка сладолед и привличаше прекалено много внимание.

Беше уморен и се притесняваше, че вече винаги е уморен, освен ако не е обладан от някой от гневните си пристъпи. Когато паркира колата сутринта и тръгна да показва снимките, изпита за миг кошмарното чувство на deja vu, щом панталоните му започнаха да се плъзгат по бедрата — excuses-moi13, помисли си, когато се плъзнаха по несъществуващите ми бедра. Кадифените си панталони беше купил от един магазин за преоценени военни стоки в Рокланд. Обиколката им беше за кръст седемдесет и пет сантиметра. Продавачът (малко нервно) му бе казал, че скоро няма да може да си купува преоценени панталони, тъй като обиколката на кръста му вече бе почти момчешка. Обувките му обаче все още бяха четиридесет и пети номер, а и нямаше много тринайсетгодишни момчета високи метър и осемдесет и седем.

Сега седеше със сладоледовата си фунийка и чакаше част от силите му да се възвърнат; опитваше се да реши какво го смущава толкова в този прекрасен градец, където човек не можеше да паркира колата си и едва можеше да се стъпи сред тълпата по тротоарите.

Простащина имаше и в Олд Орчард, но там тя беше пряма и някак си повдигаше настроението — човек си знаеше, че наградите които печели в павилионите за залагане, са боклуци, знаеше си че и сувенирите са боклуци, които започват да се разпадат веднага след като си се отдалечил достатъчно, за да не можеш да се върнеш и да си искаш парите. В Олд Орчард много от жените бяха стари и почти всички бяха дебели. Някои носеха неприлично тесни бикини, но повечето имаха цели бански костюми, които приличаха на реликви от петдесетте години — човек си мислеше, като подминаваше тези въртящи се жени по тротоара, че костюмите им са подложени на същото ужасно налягане като подводниците, които се движат далеч по-долу от предвидената за тях дълбочина. Ако някоя от тези пъстроцветни материи се скъсаше, би се разлетяла тлъстина.

Миризмите във въздуха бяха от пица, сладолед, пържен лук и тук-таме от нервното повръщане на някое малко дете, което е останало прекалено дълго на въртележката. Повечето коли, които се движеха бавно, броня до броня, из Олд Орчард, бяха стари, ръждиви в основата на вратите и най-често прекалено големи. Ауспусите на много от тях пушеха.

В Олд Орчард имаше простащина, но също и някаква открита невинност, която в Бар Харбър изглежда липсваше.

Тук имаше толкова напълно противоположни на Олд Орчард неща, че Били донякъде се чувствуваше като преминал през огледало — старите жени бяха малко, а дебели изобщо нямаше; почти не се срещаха жени по бански костюми. Униформата на Бар Харбър изглежда се състоеше от дрехи за тенис и бели маратонки или от избелели дънки, ризи за ръгби и кецове. Били не видя много стари коли и още по-малко произведени в Америка. Повечето бяха сааб, волво, датсун, беемве, хонда. Всички имаха лепенки по броните с надписи като РАЗСИЧАЙТЕ ДЪРВА, А НЕ АТОМИ; САЩ, ВЪН ОТ САЛВАДОР и УЗАКОНЕТЕ МАРИХУАНАТА. Колоездачите също бяха тук — промушваха се между пълзящите в центъра коли върху скъпите си десет-скоростни велосипеди, носеха козирки и огледални тъмни очила, усмихваха се със съвършените си зъби и слушаха уокмените си „Сони“. По-надолу, на пристанището, имаше гора от мачти — не дебели и безцветни като на рибарските лодки, а елегантни и бели като за съдове, които ще се изкарат на сух док през септември. Хората, които си мотаеха из Бар Хърбър, бяха млади, умни, либерални, в крак с модата и богати. Очевидно и гуляеха по цяла нощ. Били си бе запазил предварително по телефона легло в мотела „Френчманс бей“ и не можа да заспи до рано сутринта от прелитащата се рокмузика, долитаща от осем различни бара. Списъкът на катастрофиралите коли и на нарушенията на правилника, публикуван в местния вестник, беше внушителен и малко потискащ.

Били гледаше как едно хвърчило прелита над тълпите летовници в еднакви дрехи и си мислеше: Знаеш ли защо това място и тези хора те потискат? Ще ти кажа. Те се подготвят да живеят в градчета като Феървю, ето защо. Ще завършат училище, ще се оженят за жени, които горе-долу по това време ще са приключили първите си любовни приключения и ще са понатрупали опит, и ще се установят по различните улици Лантърн драйв на Америка. Ще носят червени анцузи, когато играят голф, и на всяка Нова година ще имат много възможности за сграбчване на цици.

— Да, наистина е потискащо — промърмори си той, а една двойка минувачи го изгледа странно.

Те са още тук.

Да. Те бяха още тук. Мисълта беше толкова естествена и определена, че нито го изненада, нито го развълнува особено. Беше една седмица назад — и те биха могли да са вече в Маритаймс или по средата на крайбрежието надолу; практиката им показваше, че би трябвало да са си заминали, а и Бар Харбър, където дори сувенирните магазинчета изглеждаха като скъпи зали за наддаване от Изтока, беше прекалено шик за вкуса на разнородната циганска тайфа. Всичко беше точно така. Освен че бяха още тук и той го знаеше.

— Старче, подушвам те — прошепна.

Разбира се, че го подушваш. Това и се очаква от тебе.

Мисълта го притесни за миг. После стана, захвърли остатъка от фунийката си в кофа за смет и се върна при продавача на сладолед. Той не изглеждаше особено очарован от завръщането на Били.

— Не, човече, не мисля, че мога — отговори продавачът и Били видя отвращението в очите му.

— Това може и да ви учуди.

Били изпитваше ледено спокойствие и чувство за предопределение — вече не deja vu, а истинско предопределение. Продавачът понечи да се извърне, но Били го задържа е поглед — това бе започнало да му се удава като че ли самият той бе станал свръхестествено същество. Извади плика със снимките — вече омачкан и поизцапан. Нареди познатия пасианс от образи, като ги подравняваше по ръба на щанда.

Продавачът ги погледна и Били нито се учуди, че той ги позна, нито изпита удоволствие — само неясен страх като очакването за болка, когато местната упойка загуби силата си. Във въздуха се усещаше острият мирис на сол, а над пристанището крещяха чайки.

— Този тип — закова поглед в снимката на Тадъз Лемке продавачът. — Този тип — какво страшилище!

— Още ли са тук?

— Да, мисля, че още са тук. Ченгетата ги изхвърлиха на втория ден, но те наели някаква ливада от един фермер в Текнър — това е съседният град във вътрешността. Виждал съм ги наоколо. Ченгетата стигнаха дотам, че трябваше да им пишат актове за счупени мигачи и разни такива неща. Човек би очаквал, че ще схванат намека.

— Благодаря. — Започна да прибира снимките си.

— Искате ли още един сладолед?

— Не, благодаря. — Страхът му бе нараснал, но имаше и гняв — бръмчащо, пулсиращо чувство в основата на всичко останало.

— Тогава бихте ли могли просто да си вървите по пътя, господине? Не сте ми особено от полза за бизнеса.

— Така е — съгласи се Били. — Сигурно не съм.

Тръгна към колата. Умората го бе напуснала.

Вечерта в девет и петнайсет Били паркира наетата си кола край шосе 37-А, което водеше на северозапад от Бар Харбър. Беше на върха на едно възвишение и морският бриз духаше покрай него, като разрошваше косата му и подмяташе хлабавите му дрехи. Зад гърба му бризът донасяше откъслечна музика от днешното рокпарти, което вече набираше сила в Бар Харбър.

Вдясно под него гореше голям лагерен огън, заобиколен от коли, фургони и микробуси. По-близо до огъня бяха хората — сегиз-тогиз някой пресичаше като черен картонен силует. Дочуваше се говор и смях.

Беше ги настигнал.

Старецът е там долу и те чака, Били — той знае, че си тук.

Да. Да, разбира се. Старецът би могъл да пропадне с хората си вдън земя — поне доколкото Били можеше да прецени, — ако го искаше. Но това не би му доставило удоволствие. Вместо това бе накарал Били да премине през препятствията от Олд Орчард до тук. Това е било желанието му.

Появи се отново страхът — промъкваше се като дим през кухините му, а сега в него изглежда имаше толкова много кухини. Но и гневът беше там.

Това исках и аз — а може и да го изненадам. Сигурен съм, че очаква от мене страх. Но гневът… това може да го учуди.

Били погледна за миг към колата, после тръсна глава. Отправи се към огъня по тревистия склон на хълма.