Проклятието

Глава 1376

През останалата част от седмицата непрекъснато си мислеше да се обади на Джинели в „Тримата братя“ — мислеше за Джинели като за някакъв отговор, какъв точно, не знаеше. Но накрая отиде и постъпи в клиниката „Гласман“ и започна метаболичните изследвания. Ако беше неженен и сам като Хоупли (Хоупли се беше появил няколко пъти в съня на Били предната нощ), би отменил всичко това. Но трябваше да се мисли и за Хайди… а и за Линда — Линда, която наистина беше невинен зрител и не разбираше нищо. Така че той постъпи в клиниката, прикривайки откачените си мисли, както човек крие, че е наркоман.

Беше в последна сметка, място, където да стои необезпокояван, а в това време Кърк Пенчли и детективски услуги „Бартън“ щяха да се погрижат за делата му. Надяваше се.

Така че почнаха да го бодат и мушкат. Пи отвратителен бариев разтвор с вкус на тебешир. Правиха му рентгенови снимки, катаболични наблюдения, ЕЕГ, ЕКГ и пълно метаболично изследване. Водиха при него гостуващи лекари, като че ли беше рядък експонат в зоологическа градина. Гигантска панда или може би последната птица додо, мислеше си Били, докато седеше в солариума с непрочетено списание „Нашънъл джиографик“ в ръце. Имаше лейкопласт и по двете си ръце. Бяха го боцкали с множество игли.

На втората си сутрин в „Гласман“, докато го подлагаха на нова серия мушкане, оглеждане и почукване, той за първи път забеляза, че му се броят ребрата. Откога ли не бе му се случвало… от гимназията? Не, никога. Кокалите му издаваха присъствието си, хвърляха сенки върху кожата му, триумфално се подаваха. Не само гънките над бедрата му ги нямаше, издадените кости на ханша му също ясно се виждаха. Като ги докосна, усети, че са грапави — като лоста за скоростите на първата му собствена кола, понтиак модел 1957. Позасмя се, а после усети, че му припарват сълзи. Всичките му дни сега бяха такива. Променливо, неустановено време, възможни са превалявания.

Ще го убия много бавно, чу думите на Хоупли. Ще ти спестя подробностите.

Защо, мислеше си Били, докато лежеше, без да може да заспи, на болничното си легло. Ти не ми спести нищо друго.

По време на тридневния си престой в „Гласман“ Халек отслабна три килограма. Не много, помисли с особената си веселост на осъден на смърт. Не много, по-малко от тежестта на средно голяма опаковка захар. С това темпо няма да се стопя до… ура! Почти до октомври!

76, при пяваше умът му. 76 — ако беше боксьор, щеше да излезеш от тежката категория и да попаднеш в средната… би ли искал да пробваш в полусредната, Били? Или в леката? Категория петел? А най-леката категория?

Дойдоха цветя — от Хайди, от кантората. Пристигна и малка китка от Линда, на картичката беше написано с равния й разкрачен почерк: Моля ти се, оправяй се скоро, татко — обичам те, Лин. Бил Халек се разплака от думите й.

На третия ден отново го облякоха и той се срещна с тримата си лекуващи лекари. Чувствуваше се по-малко уязвим по дънки и в тениска с надпис ЩЕ СЕ ВИДИМ ВЪВ ФЕЪРВЮ; учудващо беше наистина какво голямо значение имаше да не си облечен в проклетите болнични дрехи. Слушаше какво говорят, мислеше си за Лида Росингтън и едва сдържаше мрачната си усмивка.

Знаеха точно какво му е; у тях изобщо нямаше съмнения. Напротив, бяха така възбудени, че можеха дори да си подмокрят гащите. Е… можеше да се добави и нотка на предпазливост. Може би още не знаеха точно какво му е, но положително беше една от две възможности (или навярно три). Едната възможност беше рядка болест, свързана с отслабване, която никога не е откривана извън Микронезия. Другата възможност беше рядка метаболична болест, която засега не бе пълно описана. Третата — да се има предвид, че е само предположение — беше, че е психологическа форма на анорексия нервоза, но тя е толкова рядка, че макар да е подозирана отдавна, никога не е била реално доказана. Били съдеше по блясъка в очите им, че разчитаха именно на третата — така имената им щяха да попаднат в медицинските справочници. Но при всяко положение Били Халек определено беше рядка птица и лекарите му приличаха на деца, които очакват коледните си подаръци.

Резултатът бе, че искаха той да остане в „Глисман“ още седмица-две (или навярно три). Щяха да определят какво не му е наред. Щяха да го определят окончателно. Предвиждаха за начало серия мегавитамини (определено!) плюс протеинови инжекции (разбира се!) и още много тестове (без съмнение!).

Чу се професионалното съответствие на изумен вой — и беше почти буквално вой, — когато Били спокойно им заяви, че им е благодарен, но ще трябва да си тръгне. Те протестираха, възразяваха и му изнасяха лекции. А на Били, който напоследък все по-често чувствуваше, че сигурно полудява, лекарското трио започна зловещо да му прилича на трио магьосници. Почти очакваше да ги види как започват да припяват и да се хвърлят един срещу друг, като пристъпват из богато обзаведения кабинет с развети бели престилки, чупят предмети и крещят с бруклинско произношение.

— Вие без съмнение се чувствувате доста добре сега, господин Халек — занарежда единият. — В края на краищата, както показва картонът ви, вие сте тежали значително над нормата. Но трябва да ви предупредя, че това, което сега чувствувате, може и да ви подведе. Ако продължавате да слабеете, може да се очаква, че в устата ви ще се появят ранички, ще възникнат и кожни неприятности…

Ако искаш да видиш истински кожни неприятности, трябва да отидеш при шефа на полицията във Феървю, помисли си Халек. Извинявам се, бившия шеф.

Реши, просто в момента и без всякакъв повод, да започне отново да пуши.

— … болести като скорбут или бери-бери — продължаваше неумолимо докторът. — Ще станете много податлив към инфекции, към всякакви заболявания от простуди и бронхит до туберкулоза. Туберкулоза, господин Халек — повтори той внушително. — А ако останете тук…

— Не — отсече Били. — Моля ви да разберете, че дори не допускам такава възможност.

Един от другите лекари допря внимателно пръсти до слепоочията си, като че ли изведнъж бе получил силно главоболие. Според Били, навярно беше тъкмо така — тъкмо той лансираше идеята за психологическата анорексия нервоза.

— Какво да кажем, за да ви убедим, господин Халек?

— Нищо — отговори Били.

Образът на стария циганин се появи неканен в съзнанието му — отново почувствува внимателното, галещо докосване на пръстите му върху бузата си, подраскването на твърдите мазоли. Да, помисли си, ще започна отново да пуша. Нещо наистина силно като „Камъл“, „Пал мал“ или „Честърфилд“. Защо не? Щом тримата проклети доктори са започнали да ми приличат на трио магьосници, значи е време да се направи нещо.

Помолиха го да почака малко и излязоха заедно. Били изпитваше достатъчно удовлетворение, така че можеше да почака. Чувствуваше, че най-накрая е достигнал цезурата в тази луда пиеса, попаднал е в центъра й и това го радваше… това и мисълта, . че скоро ще пуши, може би по две цигари наведнъж.

Върнаха се с мрачни лица, но с някак си приповдигнат вид — като хора, които са решили да направят последната жертва. Казаха, че няма да му искат пари за лечението; трябвало да — заплати само лабораторните изследвания.

— Не — търпеливо започна Били. — Вие не разбирате. Проверих, че всичко това, така или иначе, се покрива от основното, медицинско осигуряване. Работата е, че си тръгвам. Просто си тръгвам. Махам се.

Загледаха го с неразбиране, като започваха да се ядосват. Били помисли да им каже колко много харесва триото магьосници, на които приличаха, но реши, че това е изключително лошо хрумване. Би усложнило нещата. Тези хора не бяха свикнали с предизвикателства, не понасяха, когато магиите им се отхвърлят. Помисли си, че не е невъзможно да повикат Хайди, за да обсъдят заедно способността му да взема решения. И Хайди би ги изслушала.

— Ще платим и за изследванията — добави единият с тон, какъвто използуват търговците, когато казват „това е последната ми цена“.

— Тръгвам си — повтори Били. Говореше много тихо, но видя, че най-накрая му повярваха.

Може би самият му тих тон най-после ги убеди, че не ставаше дума за пари, а че той беше истински луд.

— Но защо? Зашо, господин Халек?

— Защото — завърши Били, — макар да мислите, че можете да ми помогнете… ъъ… господа, вие не можете.

И като гледаше невярващите им и неразбиращи лица, Били си помисли, че никога през живота си не се е чувствувал толкова самотен.

По пътя към къщи той спря при един магазин за цигари и си взе пакет дълги „Честърфилд“. От първите три смуквания се замая и му прилоша, така че ги изхвърли.

— Толкова с този експеримент — изрече на глас в колата, като едновременно се смееше и плачеше. — А сега обратно към блокчетата за рисуване, деца.