Проклятието

Глава 12Дънкан Хоупли

Беше получил отпуска по болест от кантората, за да си направи метаболичните изследвания — Кърк Пенчли бе проявил почти неприлична готовност да удовлетвори молбата му, като изправи Халек пред истината, която той би желал да избегне — искаха да се отърват от него. Без две от по-раншните си три двойни брадички, с изпъкващи за първи път от години скули и с всичките открояващи се лицеви кости, той се бе превърнал в плашилото на кантората.

— По дяволите, да! — бе отговорил Пенчли почти преди Били да успее напълно да изрече молбата си. Пенчли говореше с прекалено сърдечния тон, който хората възприемат, когато всеки знае, че нещо сериозно не е наред, но никой не иска да го признае. Наведе поглед, като се взираше към мястото, където по-рано беше коремът на Халек. — Можеш да отсъствуваш, колкото ти е нужно, Бил.

— Три дни ще стигнат — беше отговорът.

Сега се обаждаше на Пенчли от автомата в сладкарницата на Баркър, за да му каже, че може да му трябват повече от три дни. Повече от три дни, да — но може би не само за метаболичните изследвания. Идеята бе проблеснала отново в главата му. Още не беше надежда, не беше ясно оформена, но беше нещо.

— Колко време? — попита Пенчли.

— Не съм сигурен — отвърна Халек. — Може би две седмици. Възможно е и месец.

За миг телефонът заглъхна и Халек се досети, че Пенчли усеща в думите му подтекст: Това, което наистина имам предвид, Кърк, е, че никога няма да се върна. Накрая определиха диагнозата ми като рак. Сега следва кобалтът, болкоуспокояващите лекарства, интерферонът, ако можем да го намерим, маскарадът, ако се измъкнем и решим да тръгнем към Мексико. Като ме видиш следващия път, Кърк, ще бъда в дълъг сандък с копринена възглавничка под главата си.

И Били, който почти не бе изпитвал друго чувство, освен страх в последните шест седмици, усети първите пристъпи на гняв: Не казвам това, по дяволите. Поне не още.

— Няма страшно, Бил. Ще трябва да прехвърлим делото Худ на Бон Бейкър, но всичко останало мисля, че може да почака.

Ще почака друг път. Ще започнеш да прехвърляш всичко на другите още днес следобед, а колкото до жалбата на Худ, ти я даде на Рон Бейкър още миналата седмица — той ми се обади в четвъртък следобед да ме пита къде е сложила Сали идиотските показания за газоснабдяването. Колкото до чакането, Кърк, сладурче, ти чакаш само да дойде време за печеното на скара пиле, когато стигнеш до вилата си във Върмонт. Така че недей да пързаляш майстора по пързалянето.

— Ще му пратя преписката — обеща Били и добави, защото не можа да се сдържи: — Мисля, че показанията за газоснабдяването са вече при него.

Докато смели чутото, Кърк Пенчли замислено замълча. После се опита да завърши:

— Е… ако има нещо друго, което мога да направя…

— Има — прекъсна го Били. — Макар че звучи малко шантаво.

— Какво е то? — Гласът му сега бе предпазлив.

— Помниш ли неприятностите ми тази пролет? Нещастния случай?

— Даа…

— Жената, която блъснах, беше циганка. Знаеше ли?

— Имаше го във вестника — неохотно отвърна Пенчли.

— Тя принадлежеше към една… една… Какво? Тайфа, би могло да се каже. Тайфа цигани. Лагеруваха тук, във Феървю. Бяха се споразумели с един местен фермер, на когото му трябвали пари…

— Почакай, почакай малко — намеси се Кърк Пенчли с известна острота в гласа, която ярко се разграничаваше от предишния му тон на платен оплаквач. Били се позасмя. Познаваше втората интонация и много повече я харесваше. Представяше си как Пенчли, който беше четиридесет и пет годишен, плешив и едва метър и петдесет и нещо висок, грабва жълтия си бележник и една от любимите си химикалки „Флер“. Когато беше във форма, Кърк бе един от най-умните и най-стабилните хора, които Халек познаваше. — Добре, продължавай. Кой беше този местен фермер?

— Арнкастър. Ларс Арнкастър. След като блъснах жената…

— Името й?

Халек затвори очи и напрегна паметта си. Смешно… след всичко това не си бе помислял за името й от предварителното дело насам.

— Лемке — отсече той накрая. — Името й беше Сузана Лемке.

— Л-е-м-п-к-е?

— Без П.

— Добре.

— След нещастния случай циганите разбраха, че вече не са добре дошли във Феървю. Имам основание да мисля, че са продължили към Рейнтрий. Искам да знам къде са отишли след това, ако можеш да ги откриеш. Искам да знам и къде са в момента. Ще платя разноските по проучването от собствения си джоб.

— Разбира се, че ще платиш — развесели се Пенчли. — Е, ако са тръгнали на север в Нова Англия, навярно можем да ги открием. Но ако са отишли на юг или оттатък, в Джързи, не знам. Били, някакъв граждански иск ли те тревожи?

— Не, но трябва да говоря със съпруга на онази жена. Ако й е съпруг.

— О — възкликна Пенчли и Халек още веднъж можа да долови мислите му, като че ли ги бе казал на глас: Били Халек си подрежда нещата, тегли им чертата. Може би иска да даде чек на стария циганин, а може би иска само да застане пред него, да се извини и да му даде възможност да му удари един юмрук в окото.

— Благодаря, Кърк.

— Няма нищо — каза Пенчли. — Ти само гледай да се оправяш.

— Окей — Били затвори телефона. Кафето му бе изстинало.

Не се учуди особено, когато разбра, че Ранд Фоксуърт, заместник-началникът, ръководи работата в полицейското управление на Феървю. Той поздрави достатъчно сърдечно Халек, но видът му бе напрегнат, а опитното око на Халек прецени, че купът от входящи книжа е много по-голям в сравнение с изходящите. Униформата на Фоксуърт беше безупречна… но очите му бяха налети с кръв.

— Дънк е хванал грип — отговори той на въпроса на Били — в думите му се чувствуваше отегчението, което идва от прекомерно повтаряне на едно и също. — Не е идвал на работа последните няколко дни.

— О — вметна Били. — Заради грипа.

— Точно така — отвърна Фоксуърт, докато очите му предизвикваха Били да разбере нещо повече от това.

Телефонистката каза на Били, че при доктор Хюстън в момента има пациент.

— Спешно е. Моля ви, предайте му, че имам да му кажа само една-две думи.

Лично би било по-лесно, но Халек не бе искал да кара колата през целия град. Затова бе седнал в една телефонна будка (нещо, което не би могъл да направи до не много отдавна) срещу полицейското управление. Накрая Хюстън се обади.

Гласът му бе хладен, далечен и доста раздразнен. Халек, който или ставаше много добър в четенето на мисли, или бе наистина много параноичен, усети в хладния глас ясното съобщение: Ти не си ми вече пациент, Били. Подушвам в тебе някаква непоправима дегенерация, която много, много ме изнервя. Дай ми нещо, на което мога да поставя диагноза и за което мога да предпиша лекарства — само това искам. Ако не можеш да ми предложиш това, нямаме основа за връзки помежду си. Играли сме доста добре голф заедно, но едва ли някой от нас би казал, че сме били приятели. Имам сигнална инсталация „Сочи“, диагностично оборудване за 200 000 долара и такъв богат избор от лекарства, че… е, ако компютърът им направи разпечатка, листът ще се простре от входната врата на местния клуб по целия път до пресечката на Парк лейн и Лантърн драйв. След като имам всичко това. се чувствувам. важен. Чувствувам се полезен. Тогава идваш ти и ме караш да изглеждам като лекар от седемнайсетия век с шишенце пиявици за високо кръвно налягане и с длето за трепанации при главоболия. А не искам да се чувствувам така, уважаеми Бил. Изобщо не искам. В това няма нищо сладичко. Така че разкарай се. Измивам си ръцете от теб. Ще дойда да те видя в ковчега ти… разбира се, ако сигналната ми инсталация не звънне и не ми се наложи да си тръгна.

— Съвременната медицина — промърмори Били.

— Какво, Бил? Говори малко по-високо. Не искам да те притеснявам, но личният ми адвокат се разболя и съм страшно зает тая сутрин.

— Само един въпрос, Майк — настоя Били. — Какво му е на Дънкан Хоупли?

Мълчанието от другата страна продължи почти десет секунди, последвано от:

— Защо мислиш, че му има нещо?

— Няма го в управлението. Ранд Фоксуърт казва, че има грип, но Ранд Фоксуърт не може да лъже.

Дойде нова дълга пауза.

— Като на адвокат, Били, няма нужда да ти казвам, че питаш за нещо поверително. От това бих могъл да си изпатя.

— Ако някой се досети какво държиш в малкото шишенце в бюрото си, също можеш да си изпатиш. И то така, че и на цирков изпълнител върху трапец би му се завило свят от височината.

Ново мълчание. Когато Хюстън отново заговори, гласът му бе изпълнен с гняв… но имаше и нотки на страх:

— Заплашваш ли ме?

— Не — отегчено отговори Били. — Само не ми се превземай, Майк. Кажи ми какво му е на Хоупли и толкоз.

— Защо се интересуваш?

— О, за Бога. Ти си живото доказателство, че човек може да е толкова глупав, колкото си иска, знаеш ли това, Майк?

— Нямам никаква представа какво…

— Видял си три странни заболявания във Феървю през последния месец. Не си ги свързал по никакъв начин. В известен смисъл това е понятно, тъй като са различни по външните си белези. От друга страна всички си приличат именно поради необикновеността си. Чудя се дали друг лекар — такъв, който не е открил удоволствието да вкарва петдесетдоларови дози кокаин в организма си всеки ден например — не би направил връзката въпреки различните симптоми.

— Хей, почакай малко!

— Не, няма. Попита ме защо ме интересува и, за Бога, ще ти кажа. Аз отслабвам постоянно — продължавам да губя от теглото си всеки ден, дори и да наблъсквам в гърлото си по осем хиляди калории. Кари Росингтън е получил някакво загадъчно кожно заболяване. Жена му казва, че е започнал да се превръща в цирково страшилище. Отишъл е в клиниката „Мейо“. Искам да знам сега какво не е наред с Дънкан Хоупли и, второ, искам да знам имал ли си и други необясними случаи.

— Били, съвсем не е така. Говориш като че ли си си наумил нещо налудничаво. Не знам какво…

— Не, разбирам. Но искам отговор. И ако не го получа от теб, ще науча по друг начин.

— Почакай за минутка. Ако говорим за това, искам да отида в кабинета си. Там съм малко по-уединен.

— Добре.

Чу се щракане, докато Хюстън се преместваше. Били седеше потен в телефонната будка и се чудеше дали Хюстън не е решил да се отърве от него по този начин. После отново се щракна.

— Били, на телефона ли си?

— Да.

— Окей — въздъхна Хюстън, а нотката на разочарование в гласа му беше безспорна и някак си комична. — Дънкан Хоупли страда от прогресиращи младежки пъпки, акне.

Били се изправи на крака и отвори вратата на будката. Изведнъж му стана прекалено горещо.

— Младежки пъпки!

— Пъпки. Черни. Бели. Това е всичко. Щастлив ли си?

— Някой друг?

— Не. И, Били, аз не смятам пъпките за кой знае колко страшни. Преди малко думите ти бяха започнали да звучат малко като от романите на Стивън Кинг, но случаят не е такъв. Дънк Хоупли има временно смущение във функциите на жлезите си и това е всичко. Той е имал проблеми с кожата си още от ученическите си години.

— Много логично. Но ако прибавиш към уравнението Кари Росингтън с неговата алигаторска кожа и Уилям Дж. Халек с неговата несъзнателна анорексия нервоза, започва отново да звучи малко като Стивън Кинг, нали?

Хюстън търпеливо обясни:

— Ти имаш метаболични проблеми, Бил. Кари… не знам.

Видял съм някои…

— Странни неща, да, знам — прекъсна го Били. Наистина ли този смъркащ кокаин дърдорко е бил семейният му лекар в продължение на десет години? Боже, Господи, така ли беше? — Виждал ли си Ларс Арнкастър напоследък?

— Не — нетърпеливо отговори Хюстън. — Той не е мой пациент. Ти ми каза, мисля, че имаш само един въпрос.

Разбира се, че не е твой пациент, замаяно си помисли Били, той не си плаща сметките навреме, нали? А човек като тебе, човек със скъпоструващи вкусове, наистина не може да си позволи да чака, така ли е?

— Този наистина е последният — отсече Били. — Кога видя Дънкан Хоупли за последен път?

— Преди две седмици.

— Благодаря.

— Следващия път си определи час, Били — недружелюбно завърши Хюстън и затвори телефона.

Хоупли, разбира се, не живееше на Лантърн драйв, но работата на полицейския шеф се плащаше добре и той имаше спретната двуетажна къща в новоанглийски стил на Рибънмейкър лейн.

Привечер Били остави колата на паркинга, отиде до вратата и позвъни. Нямаше отговор. Позвъни отново. Никакъв отговор. Натисна звънеца продължително. Все още без отговор. Отиде до гаража, заслони лице с дланите си и надникна. Колата на Хоупли, старомодно кафеникаво волво, беше вътре. Регистрационният номер беше ФВУ 1. Втора кола нямаше. Хоупли беше ерген. Били се върна при вратата и започна да тропа. Това продължи три минути и ръката му беше започнала да се уморява, когато един дрезгав глас се провикна:

— Махай се! Разкарай се!

— Пусни ме! — викна Били в отговор. — Трябва да говоря с тебе!

Нямаше отговор. След малко Били отново затропа. Отвътре не се чуваше нищо… но когато изведнъж спря, до него долетя шумът от някакво движение. Изведнъж си представи как Хоупли е застанал там — свил се е там — и чака неканения, настойчив посетител да си отиде и да го остави на мира. Мир или каквото можеше да мине за мир в света на Хоупли тия дни. Били отпусна пулсиращия си юмрук.

— Хоупли, мисля, че си там — промълви той. — Не трябва да казваш нищо, само слушай. Аз съм Били Халек. Преди два месеца бях замесен в един нещастен случай. Имаше една стара циганка, която пресичаше неправилно…

Сега зад вратата определено се чу движение. Шумолене от влачене на крака.

— Блъснах я и я убих. Сега слабея. Не съм нито на диета, нито нищо; просто слабея. Трийсет и няколко кила досега. Ако това скоро не спре, ще заприличам на човешкия скелет от панаирджийските представления. Кари Росингтън — съдията Росингтън — председателствуваше предварителното дело и обяви, че няма да има обвинение. Появила му се е някаква странна кожна болест…

На Били му се стори, че дочу тихо учудено ахване.

— … и сега е отишъл в клиниката „Мейо“. Лекарите му казали, че не е рак, но не знаят какво е. Росингтън би предпочел да мисли, че е рак, отколкото да знае какво е наистина.

Били преглътна. В гърлото му нещо болезнено щракна.

— Циганско проклятие е, Хоупли. Знам колко налудничаво звучи, но това е истината. Имаше един старец. Той ме докосна, когато излизах от предварителното дело. Докоснал и Росингтън, когато той и жена му били на битпазара в Рейнтрий. Докосна ли и тебе, Хоупли?

Последва дълга, дълга пауза… а после една дума долетя до ушите на Били през процепа за писмата, като пълно с лоши новини писмо от къщи:

— Да…

— Кога? Къде?

Нямаше отговор.

— Хоупли, къде отидоха циганите, след като си тръгнаха от Рейнтрий? Знаеш ли?

Никакъв отговор.

— Трябва да говоря с теб! — отчаяно каза Били. Хрумна ми нещо, Хоупли. Мисля…

— Нищо не можеш да направиш — прошепна Хоупли. — Отишло е прекалено далече. Разбираш ли, Халек? Прекалено… далече.

Отново онази ужасяваща въздишка, като от скъсана хартия.

— Това е някаква възможност! — ядосано повиши глас Халек. — Толкова далече ли си стигнал, че вече не те интересува?

Нямаше отговор. Били чакаше и се мъчеше да се сети за нови думи, нови аргументи. Не можа да открие никакви. Хоупли просто нямаше да го пусне. Беше започнал да се обръща, когато вратата щракна.

Били погледна през тъмния процеп между вратата и касата й. Чу отново шумолящите движения, които сега се отдалечаваха по затъмненото антре. Почувствува как кожата му настръхва — по гърба, отстрани и по ръцете му — и бе почти готов да си тръгне.

Хоупли не ти трябва, помисли си, ако някой може да намери ония цигани, това е Кърк Пенчли, така че остави го Хоупли, той не ти трябва, не е нужно да виждаш в какво се е превърнал.

Като потисна вътрешния си глас, Били хвана бравата на входната врата на полицейския шеф, отвори я и влезе.

Видя тъмен силует в далечния край на антрето. Една врата отляво се отвори и силуетът влезе там. Просветваше слабо и за миг дълга и мрачна сянка се простря през пода на антрето и достигна отсрещната стена, където на снимка в рамка се виждаше как Хоупли получава награда от ротарианския клуб на Феървю. Деформираната глава на сянката легна върху снимката като предзнаменование.

Били продължи по коридора вече уплашен — нямаше защо да се лъже. Наполовина очакваше вратата зад гърба му да се траене и да се заключи… и тогава циганинът ще изскочи от сенките и ще ме сграбчи отзад, точно като в най-страшния епизод от евтин филм на ужасите. Сигурно. Сега, задник такъв, ела на себе си! Но разбилото му се като пневматичен чук сърце не забавяше ритъма си.

Осъзна, че в малката къща на Хоупли витае неприятен мирис — застоял и наситен като от бавно развалящо се месо. Застани за миг пред отворената врата. Стаята изглеждаше като кабинет или работилница, но светлината бе така слаба, че беше невъзможно да се каже със сигурност.

— Хоупли.

— Влез — прошепна хартиеният глас. Били влезе.

Беше наистина работната стая на Хоупли. Вътре имаше повече книги, отколкото Били бе очаквал, а на пода бе постлан турски килим в топли цветове. Помещението беше малко и навярно уютно и приятно при нормални обстоятелства.

В центъра имаше бюро със светъл фурнир. Върху него бе поставено мощна настолна лампа. Хоупли я бе наклонил така, че сенникът й бе само на сантиметър-два от повърхността. Тя бе огрята от малък и силно концентриран кръг светлина, а останалата част от стаята бе превърната в студената земя на сенките.

Самият Хоупли представляваше човекоподобна издатина в нещо, което би могло да е люлеещ се стол.

Били прекрачи прага. В ъгъла имаше един стол. Били седна на него и осъзна, че е избрал онова място в стаята, което бе най-далече от Хоупли. Въпреки това откри, че се напряга, за да го види по-ясно. Беше невъзможно. Не се различаваше нищо освен силует. Били почти очакваше Хоупли да завърти лампата така, че да заблести в неговите, на Били, очи. Тогава Хоупли би се навел, като ченге в черен филм от четиридесетте години, и би закрещял: „Знаем, че ти си го извършил, Макгонигал! Престани с опитите да го отричаш! Признай! Признай и ще ти дадем една цигара! Признай и ще ти дадем чаша ледена вода! Признай и ще те пуснем до тоалетната!“

Но Хоупли само седеше облегнат в люлеещия се стол. Чу се тихо шумолене, когато кръстоса крака.

— Е? Искаше да влезеш. Влезе. Кажи си приказката, Халек, и се махай. Тия дни не може да се каже, че именно ти си любимият ми човек на света.

— Не съм също така и любимият човек на Лида Росингтън — отговори Били — и, откровено казано, не ми пука какво си мисли тя, нито какво си мислиш ти. Тя смята, че вината е моя. Навярно и ти.

— Колко беше пил, когато я блъсна, Халек? Аз съм почти сигурен, че ако Том Ранджли ти беше направил алкохолна проба, балончето щеше да излети чак до небето.

— Нищо не бях пил, никакви опияти — отсече Били. Сърцето му още биеше силно, но сега се задвижваше повече от гняв, отколкото от страх. След всеки удар усещаше в главата си болезнено бодване. — Искаш ли да знаеш какво стана? А? Жена ми за първи път от шестнайсет години избра този ден, за да ми направи удоволствие с ръката си в колата. Никога не е правила нищо подобно преди това. Нямам и най-малката представа защо избра тъкмо този ден. Така че докато ти, Лида Росингтън — а навярно също и Кари Росингтън — сте обвинявали мене, защото бях зад кормилото, в това време аз обвинявах жена си, защото беше пуснала ръка в гащите ми. А може би всички трябва да обвиним провидението, съдбата или нещо подобно и да престанем да се тревожим за вината.

Хоупли изсумтя.

— И ли искаш да ти кажа как съм молил на колене Том Ранджли да не ми прави алкохолна проба — нито на дъха, нито на кръвта? Как съм плакал на рамото ти да смекчиш разследването и да изриташ циганите от града?

Този път Хоупли дори не изсумтя. Беше само една тиха приведена фигура в люлеещия се стол.

— Не сме ли малко закъснели за всички тия игри? — попита Били. Гласът му бе прегракнал и той с известно учудване осъзна, че всеки момент може да се разплаче. — Жена ми си играеше в гащите ми, вярно е. Аз блъснах старицата и я убих, вярно е. Самата тя беше поне на петдесет метра от най-близката пешеходна алея и излезе между две коли, вярно е. Ти смекчи разследването и ги натири извън града веднага щом Кари Росингтън набързо замаза работата, също е вярно. И нищо от тези неща не е измислено. Но ако ти наистина искащ да си седиш тук в тъмното и да разпределяш вината, приятелю, не забравяй да отделиш и за себе си една пълна порция.

— Страхотно заключително слово, Халек. Страхотно. Гледал ли си някога Спенсър Трейси в оня филм за маймунския процес? Сигурно си го гледал.

— Майната ти — изръмжа Били и стана. Хоупли въздъхна:

— Седни.

Били Халек се изправи несигурно, като разбираше, че част от него иска да използува гнева за не толкова благородните си цели. Тази част искаше да го изведе оттук заради набързо скалъпена сръдня просто защото тъмната приведена фигура в люлеещия се стол го плашеше до смърт.

— Не бъди такъв лицемерен глупак — каза Хоупли. — Седни, за Бога.

Били седна с чувството, че устата му е изсъхнала и че някои мускулчета в слабините му подскачат и се въртят без контрол.

— Разглеждай го както си искаш, Халек. Аз приличам повече на тебе, отколкото си мислиш. И пет пари не давам за приказките след събитието. Прав си — не размишлявах, просто го направих. Това не е първата тайфа скитници, които съм изгонил от града, а съм правил и други козметични нещица, когато някой запален фукльо от града се е забърквал в нещо. Разбира се, не бих могъл да направя нищо, ако въпросният фукльо е направил бъркотията извън границите на Феървю… но ще се учудиш, ако разбереш колко много от местните ни първенци така и не са се научили, че не бива да серат, където ядат. Или може би няма да се учудиш.

Хоупли се засмя задъхано и хриптящо, от което кожата по ръцете на Били настръхна.

— Всичко е част от службата. Ако нищо не се беше случило, никой от нас — ти, аз, Росингтън — днес дори не би си спомнял, че онези цигани изобщо съществуват.

Били отвори уста, за да се противопостави разгорещено, да каже на Хоупли, че ще помни онзи болезнен двоен удар до края на живота си… и тогава си спомни за четирите дни с Хайди в Моухонк — как двамата се бяха смели заедно, ядяха като разпрани, скитаха, любеха се всяка. нощ, а понякога и следобед. Колко време след случката беше това? Две седмици? Той отново затвори уста.

— Каквото е станало, станало. Предполагам, че единствената причина изобщо да те пусна беше, че е добре да знаеш, че и някой друг вярва във всичко това, колкото и безумно да звучи. Или може би те пуснах просто защото съм самотен. И аз съм уплашен, Халек. Много уплашен. Крайно уплашен. Ти уплашен ли си?

— Да — простичко отвърна Били.

— Знаеш ли какво ме плаши най-много? Че мога да живея така доста време. Това ме плаши. Госпожа Калгий ми пазарува и идва два пъти седмично да почисти и да изпере. Имам си телевизора и обичам да чета. Спестяванията ми са нараснали доста в течение на годините и ако съм умерено пестелив, навярно бих могъл да продължа така за неопределено време. А пък и какви ли са изкушенията на човек в моето положение да харчи пари? Яхта ли ще си купя, Халек? Може би ще си наема самолет и ще отлетя с любимата си за Монте Карло да гледаме надбягването „Гран при“ следващия месец? На колко увеселения мислиш, че ще бъда добре дошъл сега, след като цялото ми лице се избелва?

Били сковано поклати глава.

— Така че… бих могъл да си живея тук и това просто… просто би продължило. Както продължава и в момента — всеки ден и всяка нощ. И това ме плаши, защото не е правилно човек да продължава да живее така. Всеки ден не се самоубивам и всеки ден просто си седя тук в тъмното и гледам телевизионни игри и коментарни предавания, а оня стар цигански гад ми се подиграва.

— Кога… той кога…

— Ме докосна? Преди около пет седмици, ако има някакво значение. Бях отишъл до Милфорд да видя майка си и баща си. Заведох ги на обед. Бях изпил няколко бири преди това и още няколко на обеда и реших да отида до тоалетната преди да си тръгнем. Вратата беше заключена. Почаках, тя се отвори и отвътре излезе той. Стар дядка със скапан нос. Докосна бузата ми и каза нещо.

— Какво?

— Не го чух — отвърна Хоупли. — Тъкмо тогава някой в кухнята изтърва цял куп чинии на пода. Но всъщност нямаше и нужда да чувам. Всичко, което трябваше да направя, беше да се погледна в огледалото.

— Сигурно не си знаел, че лагеруват в Милфорд.

— В интерес на истината проверих това в полицията в Милфорд следващия ден — обясни Хоупли. — Можеш да го наречеш и професионално любопитство — познах стария циганин; такова лице няма как да се забрави, нали?

— Да — съгласи се Били.

— Лагерували четири дни на някаква ферма в източната част на Милфорд. Същата спогодба, каквато имаха с оня глупак Арнкастър. Полицаят, с когото говорих, каза, че ги е наблюдавал отблизо и че изглежда са си тръгнали още същата сутрин.

— След като старецът те докосна?

— Да.

— Мислиш ли, че е очаквал да те намери там? Специално в този ресторант?

— Никога не съм водил там родителите си преди това — каза Хоупли. — Това е старо заведение, което току-що е било ремонтирано. Обикновено ходим в едно италианско ресторантче на другия край на града. Това го предложи майка ми. Искала да види как са подменили мокета, облицовката или нещо подобно. Нали ги знаеш жените?

— Не отговори на въпроса ми. Мислиш ли, че е очаквал да те намери там?

Последва дълга пауза за размисъл от облегнатата фигура в люлеещия се стол.

— Да — отсече накрая Хоупли. — Мисля, че да. Нова лудост, Халек, така ли е? Добре, че никой не ги брои, нали?

— Сигурно е така — съгласи се Били. От гърлото му се откъсна странен малък кикот. Звучеше като съвсем тих писък.

— Кажи сега какво си намислил ти, Халек? Напоследък не спя особено добре и по това време вечер обикновено започвам да се въртя в леглото.

Помолен да изрече думите, за които само би мислил в тишината на собственото си съзнание, Били откри, че се чувствува абсурдно — идеята му бе слаба и глупава, изобщо не беше идея, а само мечта.

— Правната фирма, за която работя, ползува услугите и на един следователски екип — започна той. — Детективски услуги „Бартън“.

— Чувал съм за тях.

— Предполага се, че са най-добрите в работата си. Аз… тоест… Почувствува как нетърпението на Хоупли се излъчва на вълни, макар че Хоупли изобщо не помръдваше. Събра цялото достойнство, което му бе останало, като си казваше, че той положително знае толкова за онова, което се случва, колкото и Хоупли, че има същото право да говори; в края на краищата това се случваше и на него.

— Искам да го намеря — поясни той. — Искам да застана лице в лице с него. Искам да му кажа какво се е случило. Аз… аз предполагам, че искам да бъдем напълно наясно. Макар че допускам — щом може да ни причинява тия неща, сигурно така или иначе ги знае.

— Да — следеше мисълта му Хоупли. Окуражен донякъде, Били продължи:

— Но все пак искам да му обясня и своята гледна точка. Че беше моя вина, да. Би трябвало да мога да спра навреме — ако всичко беше нормално, бих спрял навреме. Че вината бе на жена ми — заради онова, което ми правеше. Че вина имаше и у Росингтън, защото мина всичко отгоре-отгоре, и у тебе, че не проведе пълно разследване, а после ги изгони от града.

Били преглътна.

— А после ще му кажа, че вина имаше и у нея. Да. Тя пресичаше безразсъдно, Хоупли. Добре, това не е престъпление, за което те осъждат на газова камера, но причината да бъде противозаконно е, че може да те убият, както тя бе убита.

— Искаш да му кажеш това?

— Не искам, а ще го кажа. Като излезе между двете паркирани коли, тя не погледна наникъде. Човек го учат как да пресича още в трето отделение.

— Не ми се вярва тази малка циганка да е посещавала часове по безопасността на движението в трето отделение — отбеляза Хоупли. — Не ми се вярва, че дори е учила в трето отделение.

— Въпреки това — настояваше Били — просто от здрав разум…

— Халек, ти сигурно си търсиш наказанието — се откъсна от сянката, каквато представляваше Хоупли. — Сега отслабваш — не искаш ли да се опиташ да вземеш и голямата награда? Може би следващия път ще ти спре движението в червата, ще ти нагрее кръвта някъде докъм четиридесет и три градуса или…

— Нямам намерение просто да си седя във Феървю и да оставя това да се случи! — разпали се Били. — Възможно е той да може да си оттегли проклятието, Хоупли. Мислил ли си някога за това?

— Четох доста за тия неща — отвърна Хоупли. — Струва ми се, че знаех какво става още откакто първата пъпка се появи над едната ми вежда. Точно там, където пристъпите на акне започваха, когато бях в гимназията, а пък аз, ще знаеш, получавах някои лоши пристъпи от пъпки по онова време. Така че съм чел по въпроса. Както казах, обичам да чета. И трябва да добавя, Халек, че има стотици книги за отправянето на заклинания и проклятия, но много малко за оттеглянето им.

— Е, възможно е да не може. Възможно е. Дори навярно не може. Но мога все пак да отида при него, по дяволите. Мога да го погледна в очите и да кажа „Ти не отряза достатъчно парчета торта, старче. Трябваше да отрежеш едно за жена ми и едно за твоята жена и щом става дума за това, старче, какво ще кажеш за едно парче и за себе си? Къде беше ти, докато тя излизаше на улицата, без да гледа къде минава? Ако не е знаела какво е градското движение, ти би трябвало да го познаваш. Ти къде беше тогава? Защо те нямаше там, за да я вземеш за ръка и да я преведеш през пешеходната алея на ъгъла? Защо…“

— Стига толкова — отсече Хоупли. — Ако бях съдебен заседател, щеше да ме убедиш, Халек. Но ти забравяш най-важния фактор в случая.

— И кой е той? — неотстъпчиво запита Били.

— Човешката природа. Ние може и да сме жертви на свръхестественото, но това, с което имаме работа, е човешката природа. Като полицай — извинявай, бивш полицай — няма нищо, в което да съм по-дълбоко убеден от това, че в живота не съществува абсолютно добро и абсолютно зло; има само някаква сивота, преливаща се от едното в другото, от по-светлото към по-тъмното или обратно. Но ти не мислиш, че нейният мъж ще се хване на тази въдица, нали?

— Не знам.

— Аз знам — продължи Хоупли. — Аз знам, Халек. Този тип ми е така ясен, че понякога го виждам как ми изпраща мисловни радиосигнал и. Целия си живот е бил в движение, гонен отвсякъде веднага щом „добрите хора“ са получили толкова марихуана или хашиш, колкото искат, веднага щом са загубили всичките монети, които могат да прежалят, на колелото на съдбата. През целия си живот е бил наричан мръсен циганин. „Добрите хора“ си имат произход, той няма никакъв. Този тип, Халек, е виждал как платнените им палатки се подпалват през трийсетте и четиридесетте години и може би в някои от тези палатки е имало бебета и старци, които са изгаряли. Видял е как нападат и може би изнасилват неговите дъщери или дъщерите на приятелите му, защото всички тези „добри хора“ знаят, че циганите се онождат като зайци и че от още един път няма да има вреда, а дори и да има, никой не дава пет пари. Може би е видял синовете си или синовете на приятелите си пребити до смърт, ако трябва да употребим този израз, и защо… Защото бащите на момчетата, които са ги били, са изгубили малко пари в игрите на съдбата. Винаги е едно и също: идваш в града, „добрите хора“ вземат каквото им трябва, а после те изгонват. Понякога за всеки случай те изпращат да работиш една седмица в местното грахово стопанство или един месец в строежа на местния път. И най-накрая, Халек, на всичко отгоре, идва и последният камшичен удар. Най-добрият местен адвокат с три брадички от дебелина и челюсти на булдог сгазва жена ти на улицата. Тя е на седемдесет, седемдесет и пет години, полусляпа, и може би пристъпва прекалено бързо, защото иска да се върне преди да се е подмокрила, а старите й кокали се чупят лесно, старите кокали са като стъкло, и ти се въртиш наоколо и си мислиш, че този път, само този път, ще има малко справедливост… момент на справедливост заради целия ти говнян живот…

— Спри — дрезгаво го прекъсна Били Халек, — просто спри, а? — Той докосна разсеяно бузата си, защото мислеше, че много се е изпотил. Но по лицето му нямаше пот; бяха сълзи.

— Не, заслужаваш да чуеш всичко — продължи свирепо развеселен Хоупли — и няма да ти го спестя. Не ти казвам да не родължаваш, Халек — Даниъл Уебстър е успял да склони най-злонамерения съдебен състав да промени мнението си, така че по дяволите, навярно всичко е възможно. Но мисля, че ти все още храниш прекалено много илюзии. Този тип е луд, Халек. Този тип е бесен. Спокойно може вече и да е откачил и в такъв случай ще е по-добре да го търсиш в психиатрията „Бриджуотър“. Той е започнал да си отмъщава, а когато си отмъщаваш, не виждаш, че всичко наоколо е сиво в различни отсенки. Щом жена ти и децата ти са загинали при самолетна катастрофа, тебе не те интересува как електрическата верига А не е успяла да включи Б, как въздушният контрольор В бил хванал болестта Г и как навигаторът Д е избрал неподходящия момент да отиде до клозета Е. Ти искаш само да разгониш фамилията на самолетната компания със съдебни дела… или да застреляш някого с пушката си. Търсиш изкупителна жертва, Халек. Искаш да нараниш някого. Сега ние сме наранени. Лошо за нас. Добре за него. Може би тия неща ги разбирам малко по-добре от тебе, Халек.

Бавно, бавно ръката му пропълзя в малкия кръг светлина, хвърлян от настолната лампа, и го обърна така, че огря лицето му. Халек смътно дочу ахване и осъзна, че е дошло от него.

Чу как Хоупли казва: На колко увеселения мислиш, че ще бъда добре дошъл сега, след като цялото ми лице се избелва?

Кожата на Хоупли представляваше груб чуждоземен пейзаж. Злокачествени червени пъпки с размера на чаени лъжички растяха от брадичката, врата, ръцете и гърба на дланите му. По-малки обриви се простираха по бузите и челото му; носът му бе прокълната област на пъпки с черни главички. Жълтеникава гной се процеждаше и се движеше по разнопосочните улеи между набъбналите издатини на топчестата плът. Тук-таме прокапваше кръв. Груби черни косми, косми от брадата, стърчаха в объркани безредни кичури и Халек, с ужасения си претоварен ум, осъзна, че от известно време бръсненето на това набраздено и обезобразено лице е станало невъзможно. А в средата на всичко това, безпомощно потънали в сълзящото червено обкръжение, бяха взиращите се очи на Хоупли.

Те се загледаха в Били Халек като че ли безкрайно дълго, отчитайки отблъскването и онемяващия ужас, които картината предизвикваше. Накрая Хоупли кимна, сякаш бе доволен, и извърна силната лампа.

— О, Боже, Хоупли, съжалявам.

— Не съжалявай — отвърна Хоупли със същата веселост в гласа си. — Твоят случай е по-бавен, но накрая и ти ще стигнеш до същото място. Служебният ми пистолет е в третото шкафче на бюрото и ако стане много зле, ще го използувам независимо от банковата си сметка. Господ мрази страхливците, казваше баща ми. Исках да ме видиш, за да разбереш. Знам как се е чувствувал оня стар циганин. Затова не бих се занимавал с красноречиви адвокатски речи. Не бих се тревожил с логически обяснения. Бих го убил заради онова, което ми направи, Халек.

Ужасяващата фигура се размърда и се помести. Халек чу как Хоупли прекарва пръсти по бузата си, а после до него достигна неописуемият отвратителен звук на зрели пъпки, които се пукат и потичат. Росингтън се покрива с броня, Хоупли изгнива, а аз изчезвам, помисли си. Мили Боже, нека това да е сън, нека дори съм луд… но само не позволявай да е истина!

— Ще го убия много бавно — добави Хоупли. — Ще ти спестя подробностите.

Били се опита да каже нещо. Чу се само сухо грачене.

— Разбирам какво те е довело до идеята, но имам много слаба надежда в мисията ти — отекна кухо гласът на Хоупли. — Защо не обмислиш вместо това как да го убиеш, Халек? Защо…

Но Халек бе достигнал до фаниците на търпението си. Избяга от затъмнения кабинет на Хоупли и одра силно бедрото си на ръба на бюрото с налудничавата увереност, че Хоупли ще протегне една от ужасяващите си ръце и ще го докосне. Хоупли не го направи.

Халек избяга навън в нощта и застана неподвижен, като вдишваше дълбоко чистия въздух; главата му бе наведена, а бедрата му потрепваха.