Проклятието

Глава 1113

„По-слаб“, прошепна старият циганин със скапан нос на Уилям Халек, докато Халек и жена му, Хайди, излизат от съда. Само тази дума, понесена от лекия му, сладникав дъх: „По-слаб“. И преди Халек да успее да се отдръпне, старият циганин посяга и погалва бузата му с изкривения си пръст. Устните му се разтварят като рана и откриват няколко зъба като разбити надгробни камъни, които стърчат от венците му. Те са черно-зелени. Езикът му се огъва между тях, а после се изплъзва навън, за да оближе хилещите му се горчиви устни.

По-слаб.

Били Халек си спомни за това на подходящо място — докато бе стъпил на кантарчето си с кърпа, увита около кръста, в седем часа сутринта. От долния етаж идваше приятният мирис на яйца с бекон. Трябваше малко да се наведе, за да прочете цифрите върху кантарчето. Е… всъщност трябваше да се наведе повече. Трябваше всъщност да се наведе доста много. Беше едър човек. Прекалено едър, както доктор Хюстън обичаше да се изразява. В случай, че никой друг не ти го е казвал, нека аз да те осведомя, се бе обърнал към него Хюстън при последния му контролен преглед. Човек на твоята възраст, с твоите приходи и навици, навлиза в територията на инфаркта на около трийсет и осем години, Били. Би трябвало да свалиш някой и друг килограм.

Но тази сутрин всичко беше наред. Бе свалил два килограма — от 115 на 113.

Е… кантарчето всъщност бе показало 116 последния път, когато се бе осмелил да стъпи на него и да го погледне внимателно, но тогава бе с панталони, в джобовете му имаше дребни пари, да не говорим за ключовете и за швейцарското военно ножче. А и кантарчето в банята на горния етаж показваше повече. Бе напълно уверен в това.

Като дете, израсло в Ню Йорк, бе чувал, че циганите имат дарбата да предсказват. Може би това бе доказателството. Опита се да се засмее, но успя единствено малко и не особено сполучливо да се усмихне; все още бе твърде рано да се присмива на циганите. Дните щяха да отминат и едва тогава щеше да се види истината — достатъчно възрастен бе, за да знае това. Но в момента усещаше гадене чак до прекалено големия си корем от мисълта за циганите; надяваше се от сърце, че никога в живота си вече няма да срещне нито един циганин. От сега нататък щеше да пропуска гледането на ръка, когато е на гости, и щеше да се придържа към масата за спиритически сеанси. Ако му се искаше дори това.

— Били? — чу се отдолу.

— Идвам!

Облече се, като отбеляза с почти подсъзнателно безпокойство, че въпреки двукилограмовото отслабване панталоните отново го стягаха в кръста. Обиколката му там сега бе точно 107 сантиметра. Беше оставил цигарите в дванайсет часа на Нова година, но си бе платил за това. О, Боже, и то как си бе платил. Слезе на долния етаж с разкопчана яка и незавързана вратовръзка. Линда, четиринайсетгодишната му дъщеря, тъкмо излизаше със съвсем къса поличка и с развяна конска опашка, вързана тази сутрин с предизвикателна кадифена панделка. Държеше книгите си под мишница. Два ярки помпона за физкултурните упражнения, лилав и бял, шумоляха в другата й ръка.

— Довиждане, татко!

— Приятен ден, Лин.

Седна на масата и сграбчи „Уол стрийт джърнал“.

— Любими — каза му Хайди.

— Скъпа — отговори й той величествено и остави вестника с лице надолу в средата на масата.

Тя му поднесе закуската: димяща купчинка бъркани яйца, кейк със стафиди, пет тънки резена бекон. Вкусни неща. Тя се вмъкна срещу него на мястото си за закуска и запали една от дългите си цигари. Януари и февруари бяха минали в напрежение — с прекалено много „обсъждания“, които бяха всъщност прикрити кавги; с прекалено много нощи, когато бяха заспивали гръб до гръб. Но накрая бяха се споразумели — тя бе престанала да го врънка за килограмите му, а той вече не я джафкаше за навика й да пуши по пакет и половина на ден. Това бе допринесло пролетта да мине сравнително спокойно. А освен личното им помиряване, се бяха случили и други хубави неща. Халек например бе повишен. „Грийли, Пенчли и Киндър“ вече стана „Грийли, Пенчли, Киндър и Халек“. Майката на Хайди най-после бе изпълнила отколешната си заплаха да се върне във Вирджиния. Линда най-накрая бе станала младши майстор в училищния физкултурен тим, а за Били това бе голямо облекчение — имаше случаи, когато си мислеше, че сцените на Линда ще го докарат до нервен срив. Всичко вървеше просто отлично.

После в града дойдоха циганите.

„По-слаб“, бе казал старият циганин и защо, по дяволите, имаше такъв нос? Сифилис? Рак? Или нещо още по-страшно — като проказа? И защо впрочем не зарежеш това нещо? Не можеш ли просто да го забравиш?

— Не можеш да го изхвърлиш от главата си, а? — изведнъж заговори Хайди… така изведнъж, че Халек се стресна. — Били, ти не си виновен. И съдията го каза.

— Не мислех за това.

— За какво мислеше тогава?

— За вестника — отговори й. — Пише, че началните вноски за жилищата това тримесечие отново са спаднали.

Не е виновен, правилно; съдията го беше казал. Съдията Росингтън. Кари, както му казваха приятелите му.

Приятели като мене, помисли си Халек. Колко пъти сме играли голф със стария Кари Росингтън, Хайди, както добре знаеш. Когато давахме новогодишно парти преди две години, и също мислех да се откажа от цигарите, но не го направих, тогава кой сграбчи съблазнителната ти цица по време на обичайната целувка за честита Нова Година? Познай кой? Ах, Божичко! Че това без съмнение бе добрият стар Кари Росингтън!

Да. Добрият стар Кари Росингтън, пред когото Били бе пледирал по десетки граждански дела. Добрият стар Кари Росингтън, с когото Били играеше понякога покер в клуба. Добрият стар Кари Росингтън, който не бе се изложил, когато добрият му стар приятел по голф и покер Били Халек (Кари понякога го тупаше по гърба и му викаше „Как е работата, братко Бил?“) се изправи пред него в съда, не за да спори по някой пункт от гражданското право, а обвинен в транспортно нарушение, което е отнело човешки живот.

А когато Кари Росингтън не се изложи, кой каза срамота, деца? Кой в целия хубав град Феървю каза срамота? Ами че никой! Никой не каза срамота! Та какви бяха те? Само тайфа мръсни цигани. Колкото по-скоро напуснеха Феървю и поемеха пътя в старите си фургони с лепенки от Националната служба за пътна помощ по задните брони, колкото по-скоро се видеше гърба на саморъчно изработените ремаркета и каравани, толкова по-добре. Колкото по-скоро, толкова…

По-слаб.

Хайди загаси цигарата си и процеди:

— По дяволите с началните си вноски. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш.

Били бе съгласен. А предполагаше, че тя също е мислила за това. Лицето й бе прекалено бледо. Изглеждаше на колкото години си беше — трийсет и пет, — а това се случваше рядко. Бяха се оженили много, много млади и той все още си спомняше търговския пътник, който бе дошъл у тях да им предлага прахосмукачки три години след сватбата им. Бе погледнал към двайсет и две годишната Хайди Халек и учтиво бе запитал: „Вкъщи ли е майка ти, сладурче?“.

— Определено не ми се отразява на апетита — отбеляза той и наистина бе така. Разтревожен или не, той си бе излапал бърканите яйца, а от бекона нямаше и следа. Преполови портокаловия си сок и се обърна към нея с голямата позната усмивка на Били Халек. Тя се опита да му отвърне с усмивка, но не се получи. Представи си, че си бе закачила табелка УСМИВКАТА МИ ДНЕС НЕ РАБОТИ.

Пресегна се през масата и взе ръката й:

— Хайди, всичко е наред. И дори да не е, вече всичко свърши.

— Знам. Знам.

— Линда още ли…

— Не. Вече не. Казва… казва, че приятелките й много я подкрепят.

Около седмица след злополуката дъщеря им се бе чувствувала много зле. Връщаше се от училище обляна в сълзи, или почти разплакана. Беше престанала да яде. Лицето й бе постоянно зачервено. Халек реши да не се поддава на моментните си чувства и отиде да се срещне с учителката от занималнята, със заместник-директора и с любимата на Линда госпожица Ниъринг, която й преподаваше физкултура. Той установи (а, ето една добра адвокатска дума), че съучениците й главно я дразнеха — грубо и неприятно, както обикновено се дразнят в прогимназията, и съвсем нетактично, като се имат предвид обстоятелствата, но пък какво друго би могло да се очаква на тая възраст, когато смешките за умрели бебета се смятат за връх на остроумието?

Бе убедила Линда да излязат да се разходят. По Лантърн драйв имаше уютни и откъснати от градския шум жилища, чиято цена започваше от около 75 000 долара и достигаше до 200 000 за къщите с вътрешни басейни и сауни в оня край на улицата, където се намираше градският клуб.

Линда бе в старите си раирани памучни шорти, разпрани по единия шев, и… Халек забеляза, че краката й са станали така дълги и стройни, че кантовете на памучните й гащички се показваха. Сърцето му се сви от съжаление и ужас. Тя порастваше. Навярно съзнаваше, че старите й шорти са омалели и износени и той се досещаше, че ги е обула, защото й напомняха за едно по-спокойно детство, когато татко й не трябваше да отива в съда, за да го съдят (няма значение колко предрешено е било делото, щом старият му другар по голф и пиян осквернител на цицата на жена му Кари Росингтън е държал съдийското чукче), детство, при което съучениците й не са тичали при нея през почивката на футболното игрище, докато тя яде сандвича си, за да я питат каква присъда е получил баща й за прегазването на старата дама.

Разбираш, че беше нещастен случай, нали, Линда?

Тя кима, без да го гледа. Да, татко.

Излезе между две спрели коли, без изобщо да се огледа. Нямаше как да спра. Беше абсолютно невъзможно.

Татко, не искам да ми говориш за това.

Знам, че не искаш. И аз не искам да говоря. Но ти чуваш за това. В училище.

Тя го поглежда уплашено. Татко! Ти не си…

Ходил в училището? Да. Ходих. Но чак в три и половина вчера следобед. Там изобщо нямаше деца, доколкото можах да видя. Никой няма да научи.

Тя се отпуска. Малко.

Чух, че някои ученици са се държали доста грубо с тебе. Съжалявам.

Не е било толкова лошо, казва тя и взема ръката му. Лицето й обаче, с току-що появилия се обрив от притеснение по челото, говори за друго. Да имаш арестуван родител не е случка, за която да пише дори Джуди Блум (макар че някой ден сигурно ще го направи).

Чух също така, че ти си се справяла много добре, продължава Били Халек. Не си се хващала прекалено за думите им. Защото ако усетят, че успяват да ти се качат на главата…

Да, знам, отговаря му мрачно.

Госпожица Ниъринг казва, че особено се гордее с тебе, добавя той. Това е малка лъжа. Госпожица Ниъринг не е казала точно това, но тя наистина бе говорила добре за Линда, а това значеше почти толкова за Халек, колкото и за дъщеря му. А и в случая вършеше работа. Очите й светват и тя за първи път среща погледа на Халек.

Така ли каза?

Точно така, потвърждава Халек. Лъжата минава леко и убедително. И защо не? Напоследък му се случва често да лъже.

Тя стиска ръката му и се усмихва благодарно.

Скоро ще забравят за тебе, Лин. Ще си намерят друг, когото да одумват. Някое момиче ще забременее, някой учител ще получи нервен припадък, ще разкрият, че някое момче е продавало марихуана или кокаин. И ще те оставят на мира. Разбираш ли?

Тя изведнъж го прегръща силно и се притиска към него. Той решава, че в края на краищата не е пораснала толкова бързо и че не винаги е лошо да се лъже.

Обичам те, татко, прошепва тя.

И аз те обичам, Лин.

Той отвръща на прегръдката й и изведнъж някой сякаш пуска голяма усилвателна уредба в мозъка му и той отново чува двойния удар — първия, когато предната броня блъска старата циганка с яркочервена кърпа върху рошавата коса, и втория, когато големите предни колела преминават през тялото й. Хайди пищи.

И ръката й се отдръпва от скута на Халек. Халек прегръща по-силно дъщеря си и усеща как по цялото му тяло пролазват тръпки.

— Искаш ли още яйца? — пита го Хайди, като прекъсва унеса му.

— Не. Не, благодаря.

Той оглежда с чувство за вина ометената си чиния — каквито и неприятности да бе имал досега, никога не бе загубвал съня или апетита си.

— Сигурен ли си, че си…

— Окей? — Той се усмихва. — Аз съм окей, ти си окей, Линда е окей. Както казват в мелодрамите, кошмарът свърши — може ли сега да се върнем към живота си?

— Това е чудесна идея. — Този път му отговаря с истинска широка усмивка, изведнъж отново е лъчезарна и изглежда на по-малко от трийсет години. — Искаш ли останалия бекон? Има още два резена.

— Не — отказва той, като си мисли как панталоните му се впиваха в меката му талия (каква талия, ха-ха, обади се в главата му един дребен и недуховит Дон Рикълс, последния път, когато имаше талия, трябва да беше към 1978, хокейна шайба такава), как трябваше дълбоко да поеме дъх, за да ги закопчае. После се сети за кантарчето и отсече: — Дай ми единия. Отслабнал съм две кила.

Бе отишла до печката въпреки предишния му отказ — понякога ме познава така добре, че ме потиска, помисли си той. Тя се обърна:

— Значи още мислиш за това.

— Не мисля — вбеси се той. Не може ли човек спокойно да отслабне две кила? Винаги казваш, че би искала да съм малко…

По-слаб

… малко по-строен.

Сега тя го бе накарала отново да се замисли за циганина. По дяволите! Скапаният му нос и ужасното чувство, когато пръстът му се плъзгаше по бузата му в мига преди да реагира и да се отдръпне — както човек се отдръпва от паяк или от жужащи бръмбари, събрани накуп под някой гнил дънер.

Донесе му бекона и го целуна по челото:

— Извинявай. Продължавай и отслабни малко. Но ако не успееш, помни какво казва господин Роджърс…

— … харесвам те какъвто си — едновременно завършиха те. Той побутна захлупения върху масата „Уол стрийт джърнал“, но вестникът просто го потискаше. Стана, излезе навън и откри „Ню Йорк Таймс“ в цветната леха. Момчето винаги го хвърляше върху цветята, никога не разпределяше пощата правилно в края на седмицата, а и не успяваше да запомни презимето на Били. Неведнъж си бе задавал въпроса — възможно ли е дванайсет-годишното момче да страда от болестта на Алцхаймер.

Внесе вестника, отвори го на спортната страница и си изяде бекона. Беше се увлякъл от боксовите резултати, когато Хайди му донесе още едно парче кейк, намазано с масло.

Халек го изяде почти без да се усети.