Призрак от миналото

ГЛАВА 3

От няколко минути неспирният бриз на уейландските гори галеше косата на Лея Органа Соло. Тя се бе загледала в златистия протоколен дроид, който нервно трепкаше пред нея. Малко неща в галактиката можеха да я накарат да загуби дар слово, хладно си помисли. Съпругът й Хан Соло, баща на трите й деца, явно бе едно от тях.

— Какво е направил? — попита Лея.

Въпросът, разбира се, беше риторичен. Може би го зададе просто за да се увери, че не е забравила да говори. Трипио или не разбра, или не посмя да рискува да попита нещо неуместно.

— Замина с Чубака за Ифигин, ваше височество — повтори дроидът с нещастен глас. — Тръгнаха преди няколко часа, малко след като вие потеглихте на обиколката си. Опитах се да ги спра, но той не ме послуша. Моля ви, не ме деактивирайте.

Лея си пое внимателно дъх и призова Силата, за да се успокои. Всъщност не бе толкова ядосана, колкото изглеждаше. Опита се да разсъди. Хан сигурно вече бе стигнал до Ифигин и се бе включил в диалога между делегациите на диамалците и ишорците. Тя можеше да излети с един от корабите на почетната си гвардия и да се обади на съпруга си да обяви, че се оттегля от преговорите до пристигането й. Можеше да остави децата, ногрите щяха да се грижат за тях, докато се върнеше с Хан. А можеше и да се обади на президента Гаврисом и да го помоли да изпрати някого, за да поеме преговорите.

Но всичко това означаваше явно дискредитиране на мъжа й. Едва ли така щеше да повиши и бездруго ниското мнение на диамалците за Новата република. Всеки опит да се намеси в действията на Хан почти със сигурност би усложнил нещата. Освен това той беше от героите на бунта и това значеше нещо и за Диамала, и за Ишори. Години наред съпругът й я бе наблюдавал как води преговори, и не може да не бе усвоил това-онова.

— Още нещо… — колебливо се обади отново Трипио. — Капитан Соло проведе разговор, преди двамата с Чубака да заминат. Май беше с господаря Люк.

Лея се усмихна криво — за пръв път, откакто Трипио й бе съобщил новината. Трябваше да се досети, че Хан не се е впуснал сам в това начинание. Беше помамил и брат й да тръгне с него. Дроидът чакаше все така неспокойно.

— Не се притеснявай, Трипио — успокои го тя. — Никой не може да спре Хан, ако нещо му влезе в главата. Ще се оправят двамата с Люк.

Дроидът въздъхна облекчен.

— Благодаря, ваше височество — сковано измърмори той.

Лея се обърна и погледна назад към другия край на поляната. Най-малкият й син Анакин бе клекнал до един от елегантните въздушни плъзгачи на току-що пристигналата група. И оттук се долавяше смесицата от сериозност и вълнение в гласа на осемгодишното дете, което разпитваше за машината пилота ногри. Застанали малко по-встрани, до един от скутерите, ескортирали въздушните плъзгачи, близнаците Джейсън и Джейна гледаха по-малкия си брат снизходително като по-големи с цяла година и половина и съответно по-умни. Наоколо се виждаха и ниските сиви фигури на ногрите, придружаващи трите деца. Дори тук, току до селището си, те бяха постоянно нащрек за опасности. Лея вдигна поглед към гората зад тях. Над върховете на дърветата се извисяваше върхът на планината Тантис.

— Добре дошла отново, лейди Вейдър — дочу тя дрезгаво мяукане.

— Боже мили! — подскочи стреснат Трипио.

Само дългият опит и владеенето на Силата й помогнаха и тя да не направи същото. Беше почти невъзможно човек да чуе ногрите дори когато изобщо не се стараеха да бъдат безшумни. Затова Дарт Вейдър, а след него и върховният адмирал Траун така силно желаеха да ги имат за тайни командоси, изпълняващи смъртоносни мисии. Това желание бе довело до съзнателното унищожаване на родната планета на ногрите Онор, а след това и до поддържането им на ръба на оцеляването, за да бъдат във вечно робство.

Лея бе отворила очите им за измамата на Империята. И макар че твърдо застанаха на страната на Новата република, печалбата им едва ли можеше да се нарече безспорна. Въпреки мерките на Новата република през последните десет години надеждите Онор да се върне към пълнокръвен живот постепенно отслабваха. Ногрите изглеждаха твърде доволни от заселването на Уейланд, но Лея неизменно долавяше тиха тъга в гласовете им всеки път, когато заговореха за дома.

Алдеран, собственият й дом, бе превърнат в прах пред очите й от първата „Звезда на смъртта“. Онор, кафява и мъртва планета, бе унищожена по-префинено, но не по-малко безвъзвратно. Неизвестен оставаше броят на опустошените от войната срещу Империята светове в галактиката. За лечението на някои от тези рани щяха да са нужни години. За други лек нямаше.

— Поздравявам те, Какмейм от рода Айкмир — каза тя на ногрито, който стоеше до нея. — Как е при вас?

— Всичко е наред и спокойно — мяукащо отвърна Какмейм и се поклони. — Може би с едно изключение.

— Знам — каза Лея, — Чуй и Хан се излетели, докато сме били на обиколка.

Какмейм се смръщи.

— Не е ли трябвало да заминава? — гласът му изведнъж стана по-хладен. — Каза ни, че са го повикали.

— Нищо, нищо — побърза да го успокои Лея. Отношенията между ногрите и Хан не бяха така добри, както й се искаше, и тя не желаеше да прибавя този инцидент към евентуалните недоволства. — Трябваше да ми се обади, но няма значение. Навярно е искал за известно време да ме освободи от тревогите за политическите въпроси на Новата република.

Какмейм я погледна.

— Ако ми позволите, лейди Вейдър, по този въпрос ще се съглася с Хан от рода Соло. Според докладите на почетната ви гвардия сте се възползвали в незначителна степен от необходимата ви почивка.

— Не споря — съгласи се тя. — Така става, когато имаш семейство, работа и броени часове всеки ден, които трябва да разпределиш между тях. Може би сега, след като Понк Гаврисом пое президентския пост, нещата ще да тръгнат по-другояче.

— Може би — прозвуча немного убедено Какмейм. Лея също не вярваше особено в това. — Докато съществуват ногри, винаги ще имате убежище сред нас. Вие и децата ви, и техните деца. Винаги!

— Оценявам това, Какмейм — тя наистина го оценяваше. В галактиката имаше съвсем малко места, където можеше да се чувства така сигурна за себе си и за децата си, както в селищата на ногрите. — Но ти май спомена за някакъв проблем…

— Чудя се дали да ви забърквам, лейди Вейдър — неуверено отвърна ногрито. — Дойдохте тук за почивка не за да решавате спорове. Не искам да ви отделям от първородните ви синове и първородната ви дъщеря.

— Децата са си добре — увери го Лея и погледна към групата. Анакин се бе пъхнал наполовина под въздушния плъзгач. Чифт крака на ногри стърчаха до неговите. Близнаците все още търпеливо чакаха и си говореха тихо. Джейна нежно галеше седалката на един от скутерите. — Анакин е наследил любовта на баща си към техниката — каза тя на ногрито. — А близнаците изобщо не са толкова отегчени, колкото показват. Кажи ми за проблема.

— Както желаете, лейди Вейдър — отвърна Какмейм. — Елате, моля, с мен!

Лея кимна.

— Трипио, ти остани тук.

— Разбира се, ваше височество — в гласа на дроида ясно се долови нотка на облекчение. Трипио не обичаше проблемите.

Лея и ногрито прекосиха късото разстояние през дърветата до поляната сред селището на ногрите при планината Тантис, което се състоеше от трийсетина скупчени една до друга къщи. Бяха построени по същия прост план както къщите, които Лея бе виждала на Онор, с леки изменения поради спецификата на местните строителни материали. В самия център на селището бе открояващата се с дължината и височината си постройка на дукха.

Ногрите от всички селища бяха пренесли древните си племенни дукхи от Онор и ги бяха превърнали в свети места на селищата си точно както на родната им планета. Но селището при Тантис трябваше и да символизира какво бяха отнели императорът и Империята от народа на ногрите. Племенният център, построен от местен дървен материал и камък, физически напомняше за тази загуба.

От двете страни на вратата на дукхата се бяха изпънали като струни две деца ногри. Те стояха на ритуален пост със сериозността на спазваната от поколения традиция. Едното отвори вратата и Какмейм и Лея влязоха вътре.

Племенният център се състоеше от едно-единствено помещение. Покривът й бе сглобен от масивни дървени талпи, по гредите на стените бяха изваяни историята и генеалогията на рода. Две трети бяха заети от високия престол, единственото седалище в стаята.

В подножието на високия престол клечеше деваронианец, облечен в мръсни дрехи.

— А! — възкликна той и удостои Какмейм с лека усмивка, докато се изправяше. — Любезният ми домакин. Надявам се, че си донесъл храна. Започвам да огладнявам — деваронианецът прехвърли вниманието си към Лея. — А ти, както разбирам, си странстващият съдник, за когото ми говореха.

— Това е висшият съветник от Сената на Новата република Лея Органа Соло — представи я Какмейм. Гласът на ногрито режеше като бръснач. — Ще говориш с нея с уважение.

— Разбира се — отвърна сухо деваронианецът и докосна десния рог на челото си с пръстите на дясната ръка. — Не бих си позволил да говоря по друг начин с представител на Новата република.

— Разбира се — възприе Лея неговия тон и се присегна със Силата. Мъжете деваронианци бяха неуморни пътешественици и чести гости по космодрумите на галактиката, но в Бунтовническия съюз се брояха на пръсти и Лея не бе имала много лични контакти с тази раса. — А името ви е…? — попита тя, опитвайки се да разчете мислите му.

— Лак Джит, обикновен търсач на знания и истина.

Лея се усмихна:

— Разбира се — тя се съсредоточи малко повече върху мислите му. Не долавяше отклонения, които да говореха за лъжа, но поради слабите й познания за тази раса това не значеше кой знае какво. — Какъв е спорът, Какмейм?

— Този чуждоземец бе открит в подножието на планината Тантис от един от разчистващите отреди — отвърна ногрито, гледайки строго деваронианеца. — Копаел е земята в забранената зона. Бил намерил шест информационни чипа, но когато екипът се опитал да му ги отнеме, той предявил претенции, позовавайки се на споразумението Дебъл.

— Виж ти! — възкликна Лея и изгледа деваронианеца с интерес. Споразумението Дебъл бе компромисна спогодба, изработена от съветник Органа Соло между разчистващите отреди на ногрите, които се заклеха да унищожат всички следи от императора на Уейланд, и Грав Дебъл, археолог на Новата република, който настояваше предмети, заграбени от други светове, да се връщат на предишните им собственици. Споразумението бе неофициално и доста поверително и бе неизвестно на обикновените иманяри. — Кажи ми, Лак Джит, откъде знаеш за споразумението Дебъл?

— По съвсем почтен начин, съветник — отвърна деваронианецът. — Работя за един човек, който според мен е имал работа с Новата република. Казва се Талон Карде.

— Ясно — отвърна Лея.

Лицето и гласът й останаха безизразни. Да се каже, че Талон Карде е „имал работа“ с Новата република, бе силно подценяване на истината. Търговец на информация и водач на контрабандистка банда, разпростряла се из цялата галактика, Карде с нежелание се бе съюзил с Новата република при масираната контраатака, водена от върховния адмирал Траун. Изградил бе невероятна мрежа с колегите си контрабандисти и бе изиграл съществена роля в спирането на Траун и в победата над върховния адмирал. С течение на годините коалицията се бе разпаднала, но Лея се опитваше да поддържа връзка с Карде.

В ъгълчето на съзнанието й се мярна нещо и тя се извърна рязко. В същия миг вратата на дукхата се отвори и влезе Джейсън.

— Мамо, кога отиваме в планината? — попита момчето и погледна към деваронианеца с безразличие. — Нали обеща.

— След малко тръгваме, миличък — отвърна Лея. — Имам да свърша нещо дребно.

Джейсън се намръщи:

— Нали тук нямаше да вършиш никаква работа?

— За една минута само — увери го майка му.

— Няма какво да правя — продължи да настоява детето и погледна Лак Джит. Лея долови усилието му, когато момчето напрегна ограничените си възможности в Силата. — Ти ли си работата на мама? — попита то.

— Да — отвърна Лак Джит и отново се позасмя. — Тя е права. Ще отнеме само една минута. Съветник Органа Соло, наясно сме, че споразумението Дебъл е сключено специално за опазването на историческите информационни чипове. Следователно…

— Това, че чиповете са исторически, го твърдиш само ти — прекъсна го Какмейм. — Трябва да ги прегледаме.

— И аз така мисля — каза съветникът, преди деваронианецът да успее да възрази. За жалост прегледът можеше да отнеме часове, а децата губеха търпение. — Лак Джит, предлагам ти да взема информационните чипове и авансово да ти платя петстотин. След като ги прегледам, Новата република ще ти плати според стойността им.

— И кой ще определи тази стойност?

— Аз — отвърна Лея. — Ако предпочиташ, мога да ги занеса на Корускант и да помоля съветник Сеян Сев или някой друг експерт по история да ги оцени.

— А ако откажа?

Органа Соло кимна към Какмейм:

— Може би предпочиташ ногрите да определят цената?

Гримасата, която Лак Джит направи, бе като поредната деваронианска усмивка, но по-лека.

— Май нямам избор — той пристъпи напред и й подаде няколко чипа. — Ето, оценявайте. Понеже любезните ми домакини не ми донесоха нищо за ядене, а и вие не ми предлагате, имате ли нещо против да отида да попаса, докато работите?

— Мамо, нали каза една минутка!

— Тихо, Джейсън — усмири детето Лея, внимателно пое чиповете от ръката на деваронианеца и бързо преброи ръбовете по краищата им. Шест мръсни и кални като дрехите на Лак Джит информационни чипа. Сигурно са изхвръкнали от скривалището в планината, когато Ландо Калризиан и Чубака взривиха реактора на базата, и оттогава са лежали заровени в земята на Уейланд.

Деваронианецът се прокашля.

— Може ли…

— Върви! — нареди му кратко Лея. Досега не знаеше, че деваронианците пасат. — Джейсън, стой мирен. Още една минутка и свършвам. След това тръгваме. Обещавам.

— Моля, побързайте — каза Лак Джит и излезе.

— Мамо…

— Защо не помолиш Какмейн да ти разкаже историята на племето му, изваяна тук по стените? — предложи Лея, докато внимателно отстраняваше мръсотията от чиповете. — Или иди при децата ногри. Сега имат час по бойни умения. Мисля, че днес Мобвекар ще им преподава захвати.

Джейсън подсмъркна.

— На джедаите не са им нужни такива неща. Ние владеем Силата.

— Ти още не си джедай — напомни му Лея и го изгледа строго. Тя също не бе особено доволна от тази намеса във ваканцията им, но хленченето му само усложняваше нещата. — В противен случай щеше да знаеш, че владеенето на Силата не означава, че можеш да пренебрегваш физическото състояние на тялото си. Бойните часове на ногрите са добро упражнение.

— Да, добро упражнение е и катеренето в планината — възрази момчето. — Кога ще тръгнем?

— Когато свърша — твърдо отговори майка му.

Тя се взираше в надписа, който се бе появил след почистването на чипа: Четвърта конференция на Песторив. Нищо важно. Конференциите на Песторив бяха напълно открити и старателно документирани.

Освен ако специално за императора не са правили неофициален протокол. Щеше да провери това по-късно. Чипът трябваше да бъде абсолютно чист, преди да го вкараше в електронния си бележник. Лея премести първия чип най-отзад и се взря във втория. Отново нищо особено — записани сватбени танци от Ридар. Третият…

Изведнъж през тялото й премина студена вълна. Надписът на почистения трети чип се състоеше от три думи:

Ръката на Траун.

— Мамо? — повика я Джейсън. Гласът му бе малко по-силен от шепот. Млад и неопитен в Силата, той бе необикновено чувствителен към майка си, както и към сестра си Джейна. — Какво има?

Лея се присегна със Силата, за да успокои сина си.

— Добре съм — каза тя на детето. — Този чип ме стресна.

Джейсън се надигна, за да види надписа.

— Ръката на Траун. Какво значи?

Майка му поклати глава.

— Не знам.

— О! — възкликна смръщен Джейсън. — Защо тогава се стресна така?

Лея трябваше да признае, че въпросът не бе лишен от основание. Защо я сепна толкова името на Траун, макар и появило се неочаквано?

— И аз не знам, Джейсън — отвърна тя. — Може би си спомних нещо…

— Или надникнахте в бъдещето — тихо се обади Какмейм. — Малараши има голяма мощ, втори сине на Вейдър.

— Знам — пресипнало отвърна Джейсън. — Нали ми е майка.

— Не го забравяй — с насмешлива сериозност каза Лея и разроши косата му. — Кротувай сега малко, да видим за какво става дума — тя извади електронния си бележник от торбичката, която висеше на хълбока й, и внезапно пренебрегвайки евентуалното замърсяване, пъхна чипа в отвора.

— Какво казва? — тихо попита Какмейм.

— Нищо — поклати глава Лея. — Просто засега не се чете — тя опита с друга част от записа, после с трета. — Изглежда, целият чип е повреден. Десетте години престой са си казали думата. Може би специалистите на Корускант ще могат…

Тя изведнъж млъкна. Лицето и мислите на Джейсън!…

— Мамо! — прошепна момчето. — Джейна и Анакин.

— Лак Джит! — промълви Лея, присегна се със Силата и прочете внезапната уплаха в децата си. Тя улови вторичен образ на деваронианеца, връхлитащ през поляната, както и внезапен огромен облак бял дим… — Какмейм!

Но Какмейм вече бе излетял от дукхата и обявяваше тревога с пискливия боен код на ногрите. Лея бързо прибра електронния бележник и чиповете в торбичката си, грабна Джейсън за ръката и последва Какмейм. Докато излизаше през вратата, от дърветата дойде отговорът на неизречения й въпрос.

— Нищо им няма — хладно каза Какмейм. В гласа му звучеше невесело облекчение. — Деваронианецът е откраднал един скутер.

Отвред наизскачаха въоръжени ногри, отзоваващи се на вдигнатата от Какмейм тревога.

— В каква посока е потеглил? — попита Лея, прекосявайки селището.

От двете им страни ногрите се подреждаха в охранителен строй. През дърветата напред Лея виждаше дима, който се разнасяше във въздуха. Тя се присегна със Силата и успокои децата си. Какмейм отговори на въпроса й, когато стигнаха края на селището.

— Не се знае. Никой не е видял.

Димът почти се бе разсеял, когато след минута излязоха на поляната. Шестима от деветимата ногри бяха оградили в плътен кръг двете деца.

— Джейна, Анакин! — коленичи до тях Лея и ги притисна в прегръдката си. Нямаше нужда да пита невредими ли са. Джедайските й усещания вече й го бяха казали. — Кабарак, какво стана?

— Изненада ни, лейди Вейдър — отвърна ногрито. На лицето му бе изписано нямото отчаяние на воин, неизпълнил дълга си. — Появи се спокойно на поляната и пусна инструментите си на земята между себе си и нас. Част от дръжката на някой от тях е представлявала маскирана димна граната, която избухна при удара. Чухме го, когато запали един от скутерите, но аз не разреших на никого да го търси в дима. Иначе ли трябваше да постъпя?

— Не — твърдо отговори Какмейм. — Машината не е от значение. Важна е преди всичко безопасността на първородните деца на лейди Вейдър. Честта ти не е компрометирана, Кабарак от племето кимбар.

Джейна дръпна Лея за ръкава.

— Той защо избяга, мамо? От ногрите ли се страхуваше?

— Май че да, миличка — сериозно каза майка й.

Изведнъж всичко й се изясни. Тя побърза да извади чиповете от торбичката на хълбока си и ги разтвори като ветрило в ръката си. Всички, както бе забелязала, бяха със замърсени ръбове. Всички, с изключение на един.

— Лейди Вейдър?

Лея се обърна. Двама ногри помагаха на зашеметения Трипио да се измъкне от храсталака в края на поляната.

— О, Боже! — задъхано каза дроидът. — Май съм тръгнал в грешна посока.

— Трипио! — извика Анакин и се втурна към него, за да му помогне. — Какво ти е?

Трипио набързо огледа ръцете си.

— Май нищо ми няма, господарю Анакин, благодаря — учтиво отвърна той.

— Трябва да го заловим — каза Лея. Тя се обърна към Какмейм и Кабарак и им подаде чистия информационен чип. — В него е останал чип, който е намерил в планината.

— Ще изпратя още преследвачи — отвърна Какмейм и извади предавател. — Може би и аз на свой ред ще успея да изненадам нашия крадец.

— Ваше височество… — колебливо се обади Трипио. — Не зная дали вече не сте научили, но преди да се спъна и да падна…

— Давай по-бързо — остро го прекъсна Какмейм.

Трипио се дръпна леко назад.

— Видях откраднатият скутер да се отправя натам — посочи той на север.

— Ами да! — възкликна малкият Анакин. — Трипио е останал извън дима.

— Отправил се е към северния склон на планината — каза Какмейм. — Явно там е корабът му. Кабарак, твоята група да го последва с плъзгачите и скутерите! Аз ще отведа лейди Вейдър и първородните й деца в селището.

— Само децата, Какмейм — уточни Лея и тръгна към един от плъзгачите. — Аз отивам с Кабарак.

Половин минута след това групата бе излетяла.

— Имаме ли някаква представа, къде може да е корабът му? — попита Лея, когато машините поеха на север, следвайки релефа.

— Минершите ще знаят — отговори Кабарак. — Те следят всяко движение в близост до забранения участък на Тантис. Сигурно това е изненадата, за която спомена Какмейм.

Лея извади макробинокъл от багажника на въздушния плъзгач и няколко минути оглежда гората отпред, без да открие нищо.

— Вероятно лети съвсем ниско до земята — каза тя.

— Това ще го забави — отвърна Кабарак. — Но ако не установим местонахождението на кораба му, има вероятност да успее да излети.

Освен това, ако плъзгачите на ногрите не се намираха случайно точно над него, деваронианецът щеше да излезе от огневия им обхват след броени секунди. Лея притисна по-плътно макробинокъла към очите си и се присегна колкото можеше по-далеч със Силата. В гората напред не засече нищо. Докато се опитваше да се съсредоточи още повече, долови присъствие съвсем наблизо — нещо изненадващо познато, което приближаваше. Тя свали макробинокъла, притвори очи и се опита да разтълкува усещането си…

— Дръж се! — извика Кабарак.

В следващия миг въздушният плъзгач направи рязък завой наляво. Лея стисна здраво дръжката и едва не изпусна макробинокъла. Сред дърветата пред тях се появи стар товарен „Джимснор-2“. Притворила очи, Лея отново се присегна със Силата и долови присъствието на деваронианеца в него.

— Той е — съобщи тя. — Можем ли да го спрем?

— Ще опитаме — отвърна Кабарак.

Лея се намръщи.

Или правиш, или не правиш. Няма опитване. Люк непрестанно цитираше тази джедайска мисъл по време на обучението й.

След малко стана ясно, че и тук няма да има опит. Въпреки че въздушните плъзгачи се носеха с максимална скорост, джимснорът бързо увеличаваше разстоянието между себе си и преследвачите. Пред него нямаше нищо. Нямаше кораби, хълмове, никакви препятствия, нищо, което да го забави. Той вече се издигаше над пределната височина, до която летяха скутерите. След още няколко минути щеше да премине и тавана на въздушните плъзгачи.

От интеркома внезапно се разнесоха дрезгави мяукащи думи на езика на ногрите. Кабарак отговори и въздушният плъзгач рязко забави скоростта си. Лея се обърна към него, за да попита какво има, когато с ужасен рев от дясната им страна профуча космически кораб, устремен право към джимснора.

— Кабарак! — извика тя и трепна, когато въздушният плъзгач подскочи, попаднал във въздушната струя на кораба.

— Всичко е наред, лейди Вейдър — увери я ногрито. — Това е съюзник.

— Съюзник ли? — попита тя и се взря.

Корпусът приличаше на корелиански тежковоз шесто поколение. От пръв поглед изглеждаше четири пъти по-голям от джимснора на Лак Джит и ако се съдеше по скоростта, с която настигаше деваронианеца, явно бе претърпял сериозни подобрения на двигателите.

Очевидно и Лак Джит стигна до същото заключение. С остър десен завой той се гмурна към дърветата и веднага след това рязко се вдигна, поемайки нов курс към космоса.

Лея бе наблюдавала тази маневра неведнъж във войната срещу Империята, и то почти винаги успешно срещу по-големи и тромави кораби. Но този път не стана така. Миг преди деваронианецът да завие, преследвачът промени курса си, за да го засече, и когато джимснорът вирна нос, големият кораб го очакваше отгоре, принуждавайки го да се откаже от вдигането или да рискува сблъсък. Бавно, но непреклонно „Джимснор-2“ бе принуден да се снижи.

— Браво! — каза Кабарак.

— Чудесно! — съгласи се Лея, най-сетне проумяла странното усещане отпреди малко. — Значи това е изненадата, която Какмейм обеща.

— Да — потвърди Кабарак. — „Волният Карде“ с вашите съюзници Талон Карде и Мара Джейд на борда — той я стрелна крадешком с очи. — Надявам се, не сте разочарована, лейди Вейдър?

Лея се поусмихна. Талон Карде — изисканият шеф на контрабандистка мрежа и някогашен съюзник на Новата република, обявен за ненадежден от мнозинството във Висшия съвет. Мара Джейд — бивш агент на императора, пръв помощник на Карде и като се изключи Лея, първата ученичка на Люк в Силата. Също обявена за ненадеждна.

— Не, Кабарак. Ни най-малко не съм разочарована — увери го тя. — И аз като ногрите помня миналото.

Джимснорът кацна на поляната и се килна леко на една страна заради счупена ска. Отряд ногри незабавно го обкръжи и отвори люка.

— Ако ми бяха разказали, нямаше да повярвам, че сте в състояние по този начин да принудите кораб да кацне — каза Лея, оглеждайки критично товарното корито. — И то без да го повредите.

Талон Карде скромно сви рамене:

— Какмейм обяви, че го иска „относително неповреден“. Опитваме се да удовлетворяваме изискванията на клиентите си.

— Обикновено успявате — похвали го Лея.

Показаха се двама ногри, размениха няколко думи със събратята си отвън и отново се изгубиха във вътрешността на кораба.

— Радвам се, че се оказахте на Уейланд. Всъщност какво правиш тук?

— Работя — отговори Карде. — Опитвах се да наема ногри за охрана на свръзките ми в някои от по-опасните и по-мръсни части на галактиката.

Лея се намръщи.

— Не съм чувала за това.

— Не го разгласяваме особено — каза контрабандистът. — Вече не съм от най-чаканите гости в Корускант. А заради близките ти връзки с ногрите не исках да опетнявам името ти, давайки повод да те свържат с нас.

— Благодаря ти за дискретността — каза Лея, — но мога и сама да се грижа за репутацията си. А в Новата република не сме малко, които помним приноса ти за възпирането на върховния адмирал Траун.

— Едва ли изобщо някой от съветниците или сенаторите е забравил — отвърна Карде. В гласа му прозвучаха нетипични нотки на горчивина. — Въпросът е, че мнозина от тях негодуваха срещу участието на организацията ми още в момента.

Лея вдигна очи и ясно долови ожесточението в изражението и усещанията му. Тя знаеше, че официалните връзки между кръга контрабандисти на Карде и Новата република охладняваха все повече през последните няколко години, но не бе осъзнала, че той го е приел толкова навътре.

— Съжалявам — каза тя. Това бе единственото, което можа да измисли като отговор. — Мога ли да направя нещо, за да помогна?

Той отклони предложението, а горчивината му се превърна в тъжно примирение.

— Изобщо не се опитвай — каза Карде. — Контрабандистите принадлежат към утайката, също като наемниците, престъпниците и пиратите. Речеш ли да кажеш добра дума за нас, начаса ще те окалят.

— Както ти казах вече, опазването на името ми е моя грижа.

— Освен това — продължи полугласно той — привличането на вниманието към мен в този момент ще изложи ногрите на опасност. Нима според теб няма да се намерят членове на Висшия съвет, които да обявят наемането им от контрабандист за неприемливо?

Лея се намръщи, но трябваше да признае, че е прав. Ногрите, които все още изтърпяваха самоналоженото покаяние заради службата си на Империята, щяха да реагират извънредно остро на всяко подобно обвинение.

— Съжалявам — отново каза тя.

— Не съжалявай — посъветва я Карде. — Новата република не се нуждае от мен, но съвсем същото важи и за мен. А! Ето!

Лея обърна очи към товарния кораб. На входа й стояха няколко души. Този път групата се състоеше от трима ногри, Лак Джит с мрачно лице и Мара Джейд, чиято златисточервена коса проблясваше на слънцето. Тя държеше в ръка изцапан информационен чип.

— Между другото какво стана с независимата търговска компания на Мара? — попита Лея. — Разбрах, че се е провалила, но не разбрах защо.

— Не се е провалила, просто беше закрита — обясни Карде. — Всъщност никой и не е мислил да съществува постоянно. Исках Мара да добие опит в управлението на малка компания. Беше част от подготовката й един ден да поеме моята организация.

Групичката около джимснора се запъти през поляната към Лея и Карде. Лея не се изненада, че Лак Джит заговори пръв:

— Остро протестирам срещу това отношение — настървено започна той. Очите и рогата му блестяха от гняв. — Съветник Органа Соло, не съм извършил никакво престъпление, което да ви позволява да откривате огън срещу мен и да повреждате кораба ми. Предупреждавам ви, че ще повдигна официално оплакване пред Висшия съвет и Сената на Новата република, събранието на сектор Оджостер, Корелианската търговска гилдия…

— И пред работодателя ти Талон Карде ли? — кротко попита самият Карде.

— Разбира се, и пред Талон Карде — потвърди деваронианецът. — Настоявам незабавно да ми бъде върната…

Той спря по средата. Очите му се фокусираха върху Карде. Лея се присегна със Силата и улови внезапното трепване от изненада.

— Вие сте…?

— Да — потвърди Карде с леден глас. Той протегна ръка и Мара му подаде чипа. — Кажи ми, къде беше понесъл това?

— Към вас, разбира се — отговори Лак Джит.

Лея погледна към Мара, която бе застанала малко зад деваронианеца. Ръката й бе отпусната върху дръжката на лазерния меч, закачен на колана й. Джейд отвърна на погледа на Лея с многозначителна и леко цинична полуусмивка. Очевидно и двете бяха доловили изненадата в съзнанието на Лак Джит. Мара обърна поглед към Карде, леко накланяйки глава наляво.

— Лъжа номер едно, Лак Джит — вдигна показалец Карде. — При следващата ще уведомя Корелианската търговска гилдия, че използваш незаконно името им? — в гласа му зазвучаха още по-безпощадни нотки. — Ако последва трета, ще се разправяш с мен. И така, закъде бе тръгнал?

Деваронианецът сякаш се сви.

— Да продам този информационен чип на онзи, който плати най-много — Лак Джит погледна крадешком към Лея. — Повече от нея.

— И кой е този щедър купувач? — попита Карде.

Лак Джит завъртя рога наляво, сетне надясно. У деваронианците това съответстваше на свиване на раменете.

— Ще разберете, щом прочетете чипа. Внимавайте, аз едва не повредих електронния си бележник, толкова е замърсен.

— Забелязах — Карде погледна към Мара. — Целия му кораб ли провери?

— Ногрите още го претърсват, но явно това е чипът, който търсим — отвърна Джейд.

— Добре — Карде отново погледна към деваронианеца.

— Можеш да потеглиш веднага щом свършат. В зависимост от съдържанието на чипа ще реша дали ще продължиш, или няма да продължиш да сътрудничиш на организацията ми. Обичайната ти свръзка ще те уведоми.

Лак Джит се поклони изискано.

— Както винаги най-великодушният предводител — каза той. В гласа му нямаше сарказъм. Той погледна към Лея.

— Май се бяхме разбрали за петстотин?

Лея и Карде се спогледаха скептично.

— Според мен загуби правото си върху тези пари, когато хвърли димната граната по децата ми — каза тя на деваронианеца. — Ще ти платим, колкото струват чиповете, но трябва да почакаш.

— Възможно е да ти платят — поправи Карде Лея. — Бих приел такова плащане като компенсация за задържането ти тук.

Лак Джит се усмихна леко.

— Както казах, най-великодушният предводител.

— Бъди доволен, че не ти се случи насреща хътянин — отсече контрабандисткият шеф. — Тръгвай!

Деваронианецът се поклони отново и тръгна обратно към кораба си. Тримата ногри го последваха.

— На борда на „Волният Карде“ разполагаме с техническа възможност да почистим чипа. Заповядай, ако желаеш да се възползваш.

— За да можеш и ти да прочетеш файловете! — сухо отбеляза Лея.

— Да приемем, че това е част от хонорара ми — засмя се търговецът на информация. — Освен ако не решиш, че изобщо не заслужавам хонорар.

Лея поклати глава в престорено примирение.

— Понякога забравям колко забавно е да се работи с теб, Карде. Да вървим.

Последната четлива страница на екрана отстъпи място на парчета информация от повредената част на чипа. Лея внимателно постави чипа в единия ъгъл на бюрото на Карде. Сърцето й се бе качило в гърлото. Изведнъж кабинетът, така топъл и уютен допреди малко, й се стори хладен и неприветлив.

Някакво движение привлече вниманието й. Седналият в директорския стол зад бюрото си Карде се присегна към електронния бележник.

— Е — започна той сериозно и завъртя устройството към себе си. — Сега поне знаем защо ботанският ни приятел Фейлия бе толкова заинтересуван планината Тантис да бъде напълно разрушена.

Лея кимна. Събитията от преди десет години оживяха пред очите й. Съветник Борск Фейлия, застанал до „Волният Карде“ в имперската столица Корускант и едва ли не на колене умоляващ Карде да откара Лея до Уейланд, за да помогне на Хан и на хората с него да унищожат императорския трофеен склад в планината Тантис. Тогава Фейлия загадъчно ги бе предупредил, че в склада има неща, които могат да донесат бедствие на ботанския народ и на цялата галактика, ако бъдат намерени. Ето че Лак Джит ги бе намерил. А Фейлия се оказваше прав.

— Предполагам, че не е фалшификат — каза Карде, замислено загледан в екрана на електронния си бележник. — Императорът го е създал с мисълта един ден да изнудва ботанците.

— Едва ли — отвърна Лея. — В кралската библиотека на Алдеран намерихме доста информация за атаката, унищожила Каамас. Там имаше подробности, които така и не станаха обществено достояние.

— Не е за вярване, че каквото и да е около Каамас е останало в тайна — каза Карде. — Тогава негодуванието беше масово, по-силно, отколкото при унищожаването на Алдеран.

Лея кимна механично. Пред очите й минаха ужасяващите холограми, които бе виждала като дете. Унищожението на Каамас бе станало преди раждането й, но образите бяха така живи, сякаш сама бе преживяла събитията.

Атаката била внезапна и повсеместна, подготвена със злост, която я отличавала дори от опустошението на предшествалите я Войни на клонингите. Може би нападателите са залагали точно на това, че в изтощението си от войните народите няма да се загрижат за съдбата на един-единствен свят.

Но ако това е била стратегията им, тя се бе оказала сериозна грешка. Каамасците бяха добър и благороден народ, с артистични наклонности и дълбока мъдрост, които им бяха спечелили уважението дори на неприятелите. Непоклатимата им вяра в мира и нравствената им сила бяха повлияли върху политическата философия на много светове, включително на Алдеран. Подкрепата им за принципите на Старата република ги бе превърнала в обединители във времето на политическия хаос.

Още оставаха неизвестни нападателите, които се бяха явили отнякъде, за да изпепелят систематично и безпощадно цялата планета. Нито един от политическите опоненти на Каамас не си бе приписал авторството. Всички, поне на думи, се бяха присъединили към всемирното заклеймяване на извършителите. Намерените от каамасците документи бяха твърде повредени, за да послужат при разследването. Но с информационния чип на Лак Джит поне част от загадката излизаше наяве.

— Беше обичан в цялата галактика народ — въздъхна Лея и се върна към настоящето. — Малцината оживели и до днес ги обичат — тя преглътна сълзите си. — Ти няма откъде да знаеш, но когато бях малка, на Алдеран имаше голяма общност каамасци бежанци. Живееха на Южните острови под протекцията на баща ми. Надяваха се един ден да се върнат на Каамас.

— Интересно — каза Карде, докато галеше разсеяно брадата си. — Всъщност знаех за тази група. Снабдявах ги контрабандно с храна и медикаменти, попаднали в забранителната вносна листа на Алдеран. Все се чудех защо не ме забелязваха митническите ви власти.

— Баща ми не искаше нищо да се появи в официалните отчети по вноса — отвърна Лея. — Подозираше, че пряко или опосредствано Палпатин има пръст в унищожението на Каамас, особено след като стана ясно в каква посока се опитва да насочи републиката. Каамасците за нищо на света не биха го подкрепили. Те щяха да прозрат заплахата и да реагират много по-бързо от Алдеран…

— Следователно е трябвало да бъдат премахнати — мрачно довърши Карде думите й. — Както отбеляза, при поглед назад всичко излиза наяве — той махна към електронния бележник. — Но никога нямаше да се сетя, че са били замесени и ботанци.

— Изненадата би била всеобща — каза Лея и потрепери. — Едва ли има по-неподходящ момент за подобно разкритие. При толкова напрежение и местни партизански войни из цялата Нова република изобщо не съм сигурна, че сме в състояние рационално да разрешим подобен проблем.

От външната страна на вратата на кабинета стана доловимо нечие присъствие и тя се обърна в момента, когато вратата се отвори.

— Тревогата е обявена — каза Мара, влизайки вътре. Тя седна до Лея. — До всичките ни кораби и наземни станции. Изпратих съобщение и до хората на Мазик и Клингън. Ако Лак Джит се доближи до някой от тях, ще го пипнем — тя кимна към електронния бележник. — На чипа има ли нещо?

— Не се чете — отвърна й Лея. — Може би специалистите на Корускант ще успеят да измъкнат още нещо, макар че се съмнявам.

— Говорехме си за Каамас и за последствията от унищожението му — каза Карде. — Ти какво би казала?

Мара Джейд го изгледа хладно:

— Вероятно искаш имената на отделните ботанци и на племената им, които повредиха генераторите на планетарния щит на Каамас?

— Няма да е зле за начало — отвърна той.

Джейд изсумтя тихо:

— Чудесно ще е даже. За жалост не знам друго освен онова, което е на чиповете. Знам дори по-малко, тъй като едва сега научих, че са били замесени ботанци. Не забравяй, че по времето, когато императорът ме обучи да бъда негова ръка, Каамас отдавна бе изчезнал.

— Никога ли не е говорил за нападението? — попита Лея. — Не се ли е похвалил? Не е ли изразил злорадство?

Мара поклати глава:

— Поне не пред мен. Спомена Каамас само веднъж, когато смяташе, че настройват Бейл Органа срещу него, и възнамеряваше да ме изпрати да направя нещо, но впоследствие се отказа.

Сърцето на Лея се сви.

— Навярно е решил, че разполага с по-добро средство да даде урок. „Звезда на смъртта“…

Дълго време никой не проговори. Най-сетне Карде се размърда.

— Какво ще правиш с чипа? — попита той.

Лея с усилие прогони спомените за разрушения си дом, за изгубеното си семейство.

— Нямам избор — отвърна тя. — Лак Джит вече го е прочел и е на път да разпространи информацията, най-малкото за да си отмъсти. Мога единствено да го изпреваря и да уведомя Корускант. Така поне ще дам време на Висшия съвет да се подготви, за да посрещне недоволството.

Карде погледна към Мара:

— Каква е програмата ни?

— Натоварена — отвърна тя. — Но имаме време да я откараме.

— Искаш ли? — предложи контрабандистът на Лея и добави: — Въпреки че след като Соло и уукито изчезнаха нанякъде със „Сокол“, нямаш голям избор.

Лея направи гримаса.

— Аз ли последна на тази планета научих, че Хан е заминал?

Карде се усмихна:

— Много е вероятно. На мен все пак работата ми е да събирам информация.

— Навремето това беше и моя работа — с въздишка отвърна Лея. — Ще ви бъда много признателна, ако ме закарате. Имате ли място за децата ми и за отряда на Кабарак?

— Ще ги напъхаме някак — увери я Карде и посегна към интеркома. — Данкин? Приготви кораба за излитане. Вземаме децата на съветник Органа Соло и почетната й гвардия от селището на ногрите край планината Тантис и се омитаме — след като получи потвърждение, изключи интеркома. — Какмейм каза, че Лак Джит е намерил шест информационни чипа — каза той и внимателно се вгледа в Лея. — Имаше ли нещо на другите?

— На един от тях май има нещо — механично отвърна тя.

Внезапна мисъл я прободе като нож. Мара Джейд, някогашен таен и могъщ агент на императора… известна като Ръката на императора. Тя се обърна и я погледна. Блестящите зелени очи на контрабандистката отвърнаха на погледа й. Ръката на императора… Ръката на Траун…

Пред вътрешния поглед на Лея се яви една картина. Преди десет години, малко след раждането на Джейна и Джейсън, двете жени изправени една срещу друга в Императорския дворец… Тогава гледаше в същите тези зелени очи, докато Мара Джейд спокойно й съобщаваше, че възнамерява да убие брат й Люк. Още тогава бе усетила възможностите на Джейд в Силата. Сега с малко тренировка и малко обучение от Люк тези способности се бяха развили още. Лея чувстваше как мислите на Мара опипват нейните, изучават съзнанието й и се опитват да разбират какво я бе обезпокоило така внезапно. И тогава й хрумна или й беше подсказано без думи, че Джейд може би вече знаеше кой или какво се криеше зад думите „Ръката на Траун“.

Но не можеше, поне засега, да я попита. Лея смяташе Мара и Карде за приятели, но това съобщение трябваше първо да бъде чуто във Висшия съвет на Новата република.

— Не мога да кажа — отвърна тя. — Поне засега.

— Ясно — каза Карде.

Очите му замислено се местеха от едната жена на другата. Долавяше, че става нещо, но беше твърде възпитан, за да попита. Бездруго щеше да го разбере не след дълго от Мара. — Само питах — той сведе очи към електронния бележник. — Струва ми се, че може би се тревожим повече от нужното за Каамас. Станало е отдавна и е възможно никой вече да не се интересува от това, кой е виновен.

Лея поклати глава:

— Не ми се вярва.

— И на мен — каза Мара.

Карде се намръщи.

— И на мен не ми се вярва.