Призрак от миналото

ГЛАВА 15

Ландо вдигна очи от електронния си бележник и погледна прошарения мъж, седнал от другата страна на масата в кафенето. Лицето му бе полускрито от чашата.

— Шегувате ли се? — махна Ландо към електронния си бележник. — Петдесет хиляди! Един месец!

— Ако искаш, Калризиан — сви рамене мъжът. — На мен ми е все едно. Но щом искаш най-добрите, трябва да си готов и да платиш.

— Хайде, хайде — изсумтя Ландо. — С мен говориш, Реджи. И двамата сме наясно, че охранителите на Соскин изобщо не са най-добрите.

— Може и така да е — съгласи се Реджи и отпи. — Но са най-добрите, които ще се съгласят.

— За охрана на рудовози става въпрос — търпеливо обясни бившият картоиграч, опитвайки се да пропъди унинието, което го преследваше от десетина дни насам. — Не за набег в Алион или за превземане на звезден разрушител.

— Още по-зле — отвърна Реджи, бършейки уста с ръкава си. — В онова има тръпка, за такова нещо Соскин може да ти направи отстъпка.

— Не, не струва петдесет хиляди — настоя Ландо. — Това е една доставка месечно на руда от Варн плюс няколко пътнически рейса до казиното и обратно. Цената е най-много пет хиляди на месец.

— Виж, Калризиан — въздъхна Реджи и огледа кафенето. — Виж онези клатеарианци — посочи той към група чуждоземци на една от масите. Рогата на главите им почти се докосваха. — От шестстотин години враждуват с норасците. Пет поколения джедаи са се опитвали да помирят едните с другите без успех. Чувал ли си за това? — Ландо кимна. — Добре — продължи Реджи. — Е, този нов тон в политиката, който идва от Корускант, означава, че никой с никого не се занимава и двете страни се готвят за ожесточен сблъсък. Клатеар има нелоша армия… доста време е била под командването на Империята… и сега е в добро състояние. Норасците са имали повече късмет… всъщност зависи как ще погледнеш. Но Империята ги е пренебрегвала като воини и сега не разполагат с боеспособна армия.

Ландо въздъхна. Разбираше накъде биеше разговорът.

— Затова плащат на наемници.

— Точно така, стари приятелю. Имат диашаански щит, който пази системите им… дори са убедили дъртия Дарус да остане за командир. Плащат по трийсет хиляди. На ден! — поклати глава Реджи. — За бойни кораби и войници клиенти колкото щеш, Калризиан… Всички са се хванали да уреждат стари сметки. А кой ги няма?

— Но норасците се готвят за истинска война — опита за последен път Ландо. — На мен ми трябва само някой, който да плаши пиратите.

— Някои от пиратските шайки са по-костеливи орехи от цели отбранителни системи — сви рамене Реджи. — Зависи, разбира се, от системата.

— Гледай сега, Реджи…

— Ако пак ще повдигаш въпроса с Танаб, по-добре замълчи! — прекъсна го посредникът. — Премяташ тази история, за да получаваш услуги… има-няма от петнайсет години вече.

— Винаги ти става драго, когато видиш благодарно същество — хладно процеди Ландо и стана. — Довиждане, Реджи. Дано ти е забавно с войната, която си си избрал.

Следобедното килпарианско слънце заслепи Калризиан след прохладния сумрак на кафенето. Около минута Ландо стоя пред прага на заведението и изучаваше фирмените знамена, които се развяваха по дължината на цялата Космическа улица, питайки се дали да не провери настоящата им клиентела. Не, Реджи беше прав. Всяка свястна команда наемници търсеше по-едри поръчки от охраната на товарни кораби. И по-високо заплащане от онова, което Ландо можеше да си позволи. След почти две десетилетия опустошителни битки най-сетне галактиката бе стигнала до мир… и вместо да го запазят, всички наново се хвърляха в едновремешните си дребни ежби, които Новият ред на императора бе преустановил. Ландо поклати уморено глава и се упъти към космодрума.

Гълчавата стигна до слуха му далеч преди да бе видял тълпата. Беше многолюдна, както и можеше да се очаква заради повода. При входа на док шейсет и шест се бяха струпали най-малко три хиляди. Освен че скандираха като всички „Мъст за Каамас!“, тези носеха и плакати.

Бившият комарджия и настоящ бизнесмен трябваше да им е благодарен за възможността да ги разблъска, пробивайки си път, и да излее върху тях поне част от насъбралото се в него раздразнение. Но днес дори този късмет му се размина, защото неговата „Дама на късмета“ се намираше през две врати, в док шейсет и осем. Мърморейки под нос нещо за хора, дето си нямат работа и протестират за неща, случили се, преди повечето от тях да са били родени, Калризиан заобиколи тълпата и тръгна към своя док. Ако зависеше от него, щеше час по-скоро да се махне от Килпар.

Беше стигнал на десет метра от тълпата, когато въпреки пелената на възмущение съобрази едно обстоятелство. Протестите неизменно бяха насочени срещу ботанци: едри търговци, дипломати или делови мъже. Но на космодрума в Мос Томро нямаше ботанци, те използваха съвсем друго летище. Тогава срещу кого протестираха тези?

Озъртайки се към тълпата, Ландо се мушна в една пряка далеч от погледите им и извади предавателя. Настрои го да мине през комуникационната система на „Дамата на късмета“ и се обади в контролния център на космодрума.

— Ландо Калризиан от док шейсет и осем — съобщи той на отегчения служител. — Бих искал да получа списък на корабите в шейсет и шести док.

— Няма да има нужда — прозвуча спокоен глас зад гърба му.

Ландо се обърна. С привично движение ръката му се мушна под наметката и потърси дръжката на бластера. На няколко метра от него с всичките им дипломатически знаци стояха двама белогриви диамалци.

— Моля? — внимателно попита Калризиан. — Какво желаете?

— Позволете да ви се представя — отвърна по-високият от двамата. — Казвам се Пороло Миатамиа, сенатор в Новата република. Мога ли да се уверя, че не се лъжа и вие наистина сте генерал Ландо Калризиан?

— Бивш генерал, да, аз съм Ландо Калризиан — кимна Ландо, пусна дръжката на бластера и изключи предавателя. Вече започваше да разбира причината за стълпотворението пред шейсет и шести док. — Мога ли аз на свой ред да се уверя, че това не е случайна среща?

Миатамиа се усмихна едва-едва. Ландо не беше виждал диамалец да се усмихва по друг начин.

— Имате право — увери го сенаторът. — Моят адютант ви забеляза на пет преки от тук — едното му ветрилообразно ухо посочи към спътника му. — Проследихме ви дотук, за да сме сигурни, че сте вие.

— Да, аз съм — каза Калризиан. Една от чертите на диамалците, които го дразнеха, беше склонността им дълго да отъпкват почвата, преди да пристъпят към въпроса. — Мога ли да направя нещо за вас?

Ухото на Миатамиа трепна по посока на тълпата:

— Корабът ми е на шейсет и шести док. Някои… хора… не одобряват позицията на правителството ми по ботанския въпрос.

— Да, чух нещо — каза Ландо. „Значи сега е ботански въпрос, не каамаски. Интересно!“ — Позицията на правителството ви е да се прости или нещо такова…

Сенаторът го изгледа внимателно.

— Нима предпочитате осъждането на невинни?

— Това е политика — разпери ръце Ландо. — Аз съм само един бизнесмен, който се опитва да спечели малко пари.

Миатамиа задържа още миг погледа си на него. След това едно от ушите му помръдна.

— Може и така да е — каза той загадъчно. — Тези протестиращи изразиха мнението си. Обърнах се към летищните власти с молба да ги разпръснат, за да мога да си взема кораба.

Калризиан кимна. След фаталния бунт на Ботауи преди една седмица напълно разбираше нежеланието на сенатора да навлезе сред тълпата.

— Няма нужда да ми казвате, че не са пожелали да си мръднат пръста.

— Да, така е — отвърна Миатамиа. — На излизане ви зърнахме…

— Ясно — каза Ландо. — Какво мога да направя за вас?

Сега помръдна другото ухо на сенатора:

— Исках да ви помоля да използвате влиянието си в Новата република, за да се застъпите за мен.

Влияние в Новата република!

— Много ми се иска да можех да ви помогна — отвърна той. — Но засега влиянието ми се ограничава до шепа приятели и делови партньори. В момента нито един от тях не е на Килпар.

— Разбирам — няколко секунди Миатамиа мълча. — В такъв случай дали не бихте казали няколко думи на тълпата? Като герой от бунта вероятно бихте успокоили напрежението.

— Силно се съмнявам, че подвизите ми от миналото ще значат нещо за тях, сенаторе — изсумтя Ландо. — Напоследък се установява тенденция да се забравя случилото се тогава.

— Отказвате ли да ми помогнете?

— Нищо не съм отказал — отвърна бившият генерал, полагайки усилия да запази търпение. — Само отбелязах, че не мога да направя едно нещо за вас, не мога да ви отведа до кораба ви. Ако искате да се върнете на Корускант или у дома, това е друго нещо.

Този път помръднаха и двете уши на диамалеца:

— Какво имате предвид?

— Моят кораб е на шейсет и осми док — поясни Ландо. — За мен ще бъде чест да ви отведа на което и да е място в Новата република.

— Останалата част от екипажа още е навън — посочи адютантът. — Отцепени са от тълпата. Ще вземете ли и тях?

— Имах предвид вас и сенатор Миатамиа — отговори Калризиан и ги погледна. — Пилотският отсек на кораба ми не е обширен — той отмести поглед към сенатора. — Но ми се струва, че тълпата не се интересува от екипажа ви, а от сенатора. Ако него го няма, едва ли ще продължат да стоят пред дока.

— Разумни приказки — съгласи се Миатамиа. — Сега кажете цената.

— Няма цена, сенаторе — махна Ландо към дока с „Дамата на късмета“. — За мен ще бъде чест да приема на борда си толкова почетен гост.

Миатамиа не помръдна.

— Кажете, моля, цената. Винаги има цена.

— Няма цена — повтори Калризиан. — Е, да кажа все пак, че подводният ми рудодобив страда заради пиратски набези. Дали няма да е възможно да постигна споразумение с диамалската флота да осигурява извънредна охрана за корабите ми.

— Основната задача на диамалската флота е да защитава диамалските интереси — отвърна Миатамиа. — И все пак разговорите по този въпрос не са невъзможни.

— Благодаря, сенаторе — каза Ландо. — Надявам се, че няма да ви създам затруднения. Ще тръгваме ли?

Двамата диамалци отказаха да се затичат или дори да ускорят крачка по краткия път до шейсет и шести док. Явно го смятаха за въпрос на чест. Преди тримата да стигнат до половината път, чакащата през две врати тълпа ги съзря. Лишен от техните предразсъдъци, Ландо си плю на петите и отвори вратата в мига, когато тълпата хукна към двамата. Миг преди да ги стигне, те влязоха в дока с поизцапани дрехи и Ландо хлопна вратата зад тях.

— Варвари! — възмути се адютантът с кипящ от възмущение глас. — Никое същество няма право така да унижава друго.

— Успокой се! — невъзмутимо каза Миатамиа и изтръска няколко семки от гнил плод от ръкава си. — Малцина притежават мъдростта и способността да се изразяват подобаващо като диамалците. Вместо като на варвари, от които трябва да стоиш по-далеч, или дори като на престъпници, заслужаващи наказание, трябва да гледаш на тях като на деца, които се нуждаят от добро възпитание. Не сте ли съгласен? — погледна той към Ландо.

— Мисля, че засега трябва да отложим обсъждането на този въпрос, сенаторе. Поне докато не се отдалечим достатъчно от Килпар.

— Мъдър довод — съгласи се диамалецът, мърдайки двете си уши. — Моля, водете ни.

Тирс извърна лице от екрана си… и от изражението му Дизра разбра, че е улучил в десетката.

— Имаш ли цел? — попита той.

— Имам — отвърна майорът. — Сенатор Пороло Миатамиа, представител на Диамала в Новата република — той завъртя екрана, за да се вижда. — Никога няма да отгатнете с кого е тръгнал?

Дизра погледна доклада и ококори очи.

— Сигурно се шегуват! Ландо Калризиан!

— Не се шегуват — увери го Тирс. — И не грешат. Агентът ни е проверил в дневника на космодрума на Мое Томро. Калризиан, сенаторът и адютантът му са излетели с яхтата на Калризиан.

— Вярно — измърмори Дизра.

Ясно защо бившият гвардеец изглеждаше толкова доволен. Диамалците бяха твърди застъпници на прошката за Мон Каламари и Дурос. Идеални персонажи за малката постановка, подготвена от Тирс. А присъствието на близък приятел на Хан Соло беше ягодката върху тортата.

— Закъде летят?… Ето, Корускант.

Майорът изведе на екрана звездна карта и започна да нанася маршрута на нея.

— Да предположим, че Калризиан се насочи право към Корускант. Никакъв проблем няма да го засечем, където пожелаем, по пътя. Въпросът е само дали двамата с Флим ще успеем да стигнем до „Неумолим“, преди да прехванат яхтата.

— Няма да е добре, ако се наложи да чакат, докато се появите — предупреди го Дизра. — Трябва да е като някой от уж случайните подготвени номера на Траун.

— Бъдете така добър да не ме поучавате за собствения ми план — студено каза бившият гвардеец, докато чертаеше маршрутите по картата. — Ще се понапрегнем, но ще успеем!

— Още не съм запален привърженик на този план, Тирс — отбеляза мофът. — Нямаме представа, как ще реагира Новата република.

— Напротив — търпеливо отвърна майорът. — Вече ви обясних всичко.

— Изложи предположенията си — поправи го Дизра. — Но те си остават само предположения.

— Ако не искате да поемете известен рнск, защо изобщо се включвате в играта? — с още по-студен глас попита Тирс. — Още не е късно да се оттеглите, ако сте загубили кураж.

— Не говорим за смелост, майоре — изръмжа Дизра. — Говорим за избягването на излишни рискове.

— Този не може да се избегне, ваше превъзходителство — настоя Тирс. — Вярвайте ми. Сега ни е нужен и прехващащ кръстосвач — майорът повдигна вежди. — Времето ни е малко.

Мофът преглътна с известно усилие останалите си доводи. Тирс заговори за новия си план, след като се завърна от Ята Минор, и Дизра още се опъваше по малко. Но, тъй или иначе, вече си бяха заложили главата и трябваше да дадат всичко от себе си.

— Добре — отново изръмжа мофът. — Стани ми от стола, за да дам нареждания.