Призрак от миналото

ГЛАВА 12

Западната стена на сградата в парка за забавления „Резинем“ бе мръсна, потъмняла от времето, покрита с кора от сол и цялата надупчена от експлозията, която преди петнайсет години бе сринала конкурентна зала за хазарт. Твърдеше се, че от другия край на петдесетметровата яма, останала от взрива, западната стена на „Резинем“ изглежда извънредно живописно с надупчените като дантела отломки, които променливата светлина на боркорашкия залез превръща в неповторима мозайка.

Но сега залезът отдавна бе угаснал, а и Шада не беше в далечния край на ямата. Беше се изкачила до три четвърти от височината на западната стена, набивайки катераческите клинове в пукнатините. От толкова близо стената бе просто мръсна и съвсем неживописна. „Влез в контрабандистка група — мрачно си помисли тя за пети път от началото на изкачването, — за да ходиш в места, непосещавани от туристите.“

След малко Мазик и Грив ще се качат до съвършено тайния последен етаж на „Резинем“ за среща с един сладкодумен кубазец, представител на престъпния хътянски картел. Грив ще носи куфарче, пълно с рил, а кубазецът — също такова куфарче, но със сормахилски скъпоценни камъни. Срещата би трябвало да приключи с взаимноизгодна размяна.

Би трябвало.

В далечината от дясната й страна въздушен плъзгач направи заход за приземяване и фаровете му окъпаха за миг стената в бледа светлина. Шада отново усети носталгия. Не се бе връщала у дома на Емберлене, откакто Мазик я бе наел за охрана. Това беше преди повече от дванайсет години, но сега мръсотията и разрухата на стената събудиха извънредно живи спомени, сякаш бе напуснала вчера дома си. Пред очите й оживяха спомени от детството, прекарано сред руините на големи някога градове. Спомени за смърт от болести, недохранване, насилие и безнадеждност — смърт, покосила толкова много от най-близките й. Спомени за непрестанен глад, за окаяно живуркане, осигурено от насекомите и дребните зверчета, които успяваше да улови, както и от мършавите реколти на жалките нивици. А също и от започналите най-сетне да пристигат външни доставки, изпращани не от отзивчиви жители на други планети или от великодушната Република, а заработени с кръвта, потта и живота на тайните телохранители мистрили.

Те бяха каймакът на остатъците от обществото на Емберлене, лично благословени, преди да тръгнат на гурбет, от единайсетимата старейшини. От най-ранно детство голямата мечта на Шада бе да е една от тях. Сестрите от мистрилския женски орден, недостижими в уменията си, бродеха по планетите и предлагаха на потиснатите и обезправените услугите и способностите си на воини. В замяна получаваха средства, без които животът на онова, което бе останало от планетата им, щеше да угасне. Никой никога не бе проявявал интерес към народа на Емберлене за разлика от Каамас, да речем.

Тя с усилие потисна прилива на негодувание от тази шумотевица около Каамас през последните няколко седмици. Емберлене бе унищожена твърде отдавна, за да будеше още чувства у някого, дори у нея. Никой в галактиката не се беше загрижил навремето, камо ли сега. Да, не беше справедливо, но и никой никога не бе твърдял, че вселената е справедлива.

Отляво над главата й прозвуча озадачено измъркване. Шада погледна нагоре към тъмното и забеляза чифт близо разположени очи, проблясващи към нея от дъното на една дупка.

— Няма нищо — прошепна тя и предпазливо продължи нагоре.

В тази част на Боркораш едва ли имаше друго освен безобидни блуферави, но все пак трябваше да внимава.

Оказа се, че няма от какво да се опасява. Наистина беше блуферав, сврян в гнездото си вдън нишата в стената. Под крилото му Шада зърна две покрити с петънца яйца.

— Не се притеснявай, не съм гладна — успокои тя птичката.

Навремето, припомни си тя, много умееше да ги лови. Бяха доста по-добри на вкус от градските насекоми, които се хранеха с трупове…

Шада прогони всякакви мисли от главата си, прехвърли тежестта си на едната си ръка и окачи с другата обезопасителното въже. Инструкторите й мистрили биха я критикували заради това, че го използваше, защото забиването на клина отнемаше време, а един истински мистрил е твърде бърз, за да се нуждае от него. Само че последните й занимания с катерачество бяха преди доста години, а и най-бързите рефлекси нямаше да й помогнат, ако полетеше надолу, преди да стигне покрива.

Но пък и окажеха ли се подозренията на Мазик поне отчасти основателни, щеше да е все едно дали стига със закъснение, или изобщо стига до покрива. До края имаше още два метра, прецени Шада. До срещата на Мазик и Грив вероятно оставаха четири минути. Тя прекара тънкото като паяжина въже през клина, без да изчака тихото съскане на молекулярната заварка между клина и стената да приключи, отмина гнездото на блуферава и продължи нагоре. Тъкмо протягаше ръка към стряхата, за да се покачи на покрива, когато чу слаб шум и замря.

Звукът не се повтори. Тя спусна ръка, извади друг клин от раницата си и го заби възможно най-далеч вляво. С надеждата отгоре да не се чуе съскането на заварката, окачи обезопасителното въже и осигуровката на раницата си на новия клин. Ако стреляха по нея, когато си подадеше главата над ръба на покрива, при падането щеше да се озове с метър и половина встрани. Не беше кой знае какво, но едно отместване на мишената пред стрелеца по време на престрелка дори с толкова можеше да се окаже важно. Тя извади бластера от кобура си, свали предпазителя…

— Здравей, Шада — изрече мек глас точно над главата й.

Тя вдигна очи. На ръба на покрива седеше загърната в плащ фигура и гледаше към нея. Колкото и да бе тъмно…

— Ти ли си, Кароли? — прошепна тя.

— Доста време мина, нали? — каза Кароли Дълин. — Ако обичаш, остави си бластера на покрива, преди да се качиш.

Шада протегна ръка и остави оръжието си до краката на Кароли. След това откачи обезопасителното въже на раницата си и се прехвърли горе.

Тя се изправи и бързо се огледа. На това място покривът бе плосък, малко по-навътре се издигаше стръмно на метър и отново ставаше плосък. Нататък Шада видя върха на продълговат оберлихт, закриващ тайната зала на последния етаж. Онази зала, в която Мазик щеше да сключи сделката си…

— Май само теб не съм очаквала да видя тук — погледна тя към Кароли.

— Предполагам — съгласи се другата жена. Тя взе бластера, докато Шада се прехвърляше на покрива, и го мушна под плаща си. — Можеш да свалиш и клиновете. Ще слезем по вътрешното стълбище. Остави ги на покрива, ако обичаш.

— Разбира се — Шада разкопча клиновете от ръцете си и ги остави на покрива, после коленичи, направи същото и с клиновете от краката и се изправи. Клиновете не бяха оръжие, но явно Кароли не искаше да рискува по никакъв начин. — Доволна ли си?

Кароли сви устни.

— Държиш се, сякаш сме врагове, Шада. Не сме.

— Чудесно! — възкликна Шада, взирайки се в лицето на по-младата жена.

Наистина доста време бе изтекло, откак работиха заедно, почти двайсет години от краха на имперската операция „Хамъртонг“ на Татуин. Шада бе запомнила Кароли като млада, неопитна и неимунизирана срещу пристъпи на паника.

Жената пред нея беше нещо съвсем друго. За тези двайсет години бе добила изящество и уравновесеност и излъчваше спокойствие и увереност.

— Откъде научи, че ще дойда оттук?

— Не сме научили — сви рамене младата. — И другите страни се наблюдават. По едно време ми се стори, че зърнах долу синята ти рокля, и реших, че е вероятно да минеш оттук — тя посочи сложно сплетената коса на Шада, след това прилепналия й боен костюм и катераческата раница. — Не ще и дума, роклята повече подхождаше на прическата ти от бойния костюм. Какви са тези неща, които я придържат?

— Лакирани дзенджийски игли — отвърна Шада. — Мазик обича да нося бижута.

— Добра маскировка за телохранител — кимна Кароли. — Дали в някоя от тях не е скрит предавател? Пусни я на земята.

— Нищо не пропускаш — намръщи се Шада, извади втъкнатия зад ухото й предавател и го пусна върху купа клинове. — Много се радвам, че не сме врагове. Кои са тези „ние“, които спомена?

— Имам клиент — Кароли кимна към издигнатата част на покрива. — Ей там е.

Клекналият до оберлихта с бластерен снайпер?

— Какво прави?

— Вече не те засяга — отвърна Кароли.

Шада се намръщи:

— Работя за Мазик вече дванайсет години. Не можете с едно щракване на пръстите да сложите край на такова сътрудничество.

— Можем и го правим — възрази Кароли. — Стана ясно, че групата на Мазик няма да се превърне в онази организация, която Мистрил се надяваше да стане, когато те изпрати. И след като контрабандисткият съюз на Талон Карде насмалко не загина, единайсетимата решиха, че ти нямаш работа тук. Време е за нова задача.

— Добре — съгласи се Шада, отстъпи две крачки и изви врат, сякаш се опитваше да зърне клиента на Кароли. — Довечера ще кажа на Мазик, че подавам оставка като негов телохранител. Сутринта можем да тръгнем.

— Съжалявам — поклати глава Кароли. — Тръгваме сега.

Шада я изгледа, мерейки на око разстоянието между двете. Три метра. Идеално!

— Защо? — попита тя. — Защото твоят клиент иска да го убие?

Въпреки оскъдната светлина Шада видя, че Кароли трепва. Но гласът й в следващия миг прозвуча съвършено спокойно:

— Неудобно ми е да ти припомням, Шада, че ние сме мистрили. Получаваме заповеди и ги изпълняваме.

— Аз съм и телохранител на Мазик — тихо отвърна тя.

— Някога мистрилите знаеха какво е чест, и се подчиняваха и на дълга, не само на заповедите.

— Чест! — изсумтя Кароли. — Май не си в час.

— Очевидно — отвърна Шада. — Винаги съм вярвала, че като мистрил съм с няколко крачки над всевъзможните наемници и убийци. Извини ме за наивността.

— Правим необходимото, за да запазим народа си жив — тихо, с помръкнало лице каза Кароли. — Това, че един лукав хътянин иска да изиграе един хитър контрабандист, не е наша работа.

— Не е ваша работа — съгласи се Шада. — Но е моя и аз трябва да си я върша, Кароли. Дръпни се от пътя ми, за да не пострадаш — тя посегна към раницата си и закопча обезопасителното въже…

Ръката на Кароли недоловимо трепна и изведнъж в нея блесна малък бластер.

— Не мърдай! — заповяда тя. — Горе ръцете!

Шада нехайно вдигна ръце и разпери пръсти, за да покаже, че не крие нищо.

— Ще трябва да ме убиеш, за да ме спреш — предупреди тя.

— Надявам се да не ми се наложи. Сега се обърни.

С вдигнати ръце Шада се обърна на деветдесет градуса с лице към оберлихта… В следващия миг направи крачка назад извън покрива.

Почти бе сигурна, че Кароли ще стреля, преди тялото й да изчезне под покрива. Но по-младата жена или бе изненадана от скока й, или се владееше твърде добре, за да стреля напразно. Всъщност Шада нямаше време да размишлява за причината. Осигурителното въже се изпъна, тя увисна и почти мигновено се люшна надясно към последния клин. След две секунди щеше да стигне крайната точка на маха си и да полети обратно нагоре към ръба на покрива, където я чакаха Кароли и бластерът й.

Разполагаше само с тези две секунди, за да вземе своя отскорошен приятел. Стреснатият блуферав нямаше време дори да писне, когато Шада го грабна от гнездото му. С другата ръка успя да отнесе едно яйце. В следващия миг въжето я издигна към покрива.

Двесекундната й отсрочка бе изтекла. В мига, когато замахваше, Кароли се появи над ръба на покрива. Очите и бластерът й шареха надолу по стената. Тя зърна Шада… залитна, изгубила равновесие за част от секундата, докато се опитваше да спре движението си напред, и вдигна ръка…

Издишвайки шумно, Шада запокити птицата в лицето й.

Кароли нямаше време нито да мисли, нито да спре и да прецени. В лицето й изплющяха крила, докато блуферавът се опитваше да заеме равновесно положение във въздуха, и в този момент на вакуум вградените мистрилски инстинкти надделяха. Тя се дръпна рязко и още повече наруши крехкото си равновесие, завъртя дулото на бластера си и стреля.

Бластерният заряд улучи блуферава в жизнената сърцевина и изведнъж пърхащите крила се превърнаха в огнена вихрушка, искри и зловонен дим. Кароли се дръпна от огнената топка, завъртя глава… В този момент Шада я цапардоса с блуферавското яйце в носа.

Кароли ахна, когато то се разби в лицето й, и вдигна ръка, за да избърше слузестата маса, която й пречеше да вижда. В това време Шада достигна другата крайна точка на маха на въжето, освободи го от раницата си и отново се прехвърли на покрива. Претърколи се на няколко метра вдясно, за да излезе от огневата линия на бластера, който Кароли все още размахваше в нейната посока.

Шада се озова при нея тъкмо когато младата жена бе изчистила очите си, и изрита бластера от ръката й. Оръжието отскочи от ръба на покрива и полетя надолу.

— Шасса — процеди през зъби древното проклятие Кароли, отскочи възможно най-далеч от Шада и отнякъде в ръката й се появи нож. — Шада…

— Изпълнявам дълга си — отвърна Шада и пристъпи крачка надясно. — Все още можеш да се махнеш от пътя ми.

Кароли изсъска и се хвърли. Шада отскочи още по-надясно, направи лъжлива крачка напред, после пак надясно и тогава смени посоката към оберлихта.

Ала Кароли очакваше това движение. Полужумейки заради остатъците от яйцето по очите си, направи дълга крачка в същата посока и размаха ножа. Шада пристъпи по самия ръб на покрива в опит да заобиколи Кароли отляво и да избегне острието в ръката й. В отговор Кароли се завъртя с готов за атака нож.

— Не ме карай да го правя, Шада — прошепна тя.

На Шада й се стори, че долови в гласа й умолителна нотка.

— Добре, Кароли — кротко отвърна тя. — Няма.

Шада отново заключи осигурителното въже на раницата си и за последен път се хвърли заднишком през ръба на покрива… Въжето, което коварно замислената й хореография бе омотала около Кароли, стегна здраво краката на младата жена малко над стъпалата в ботуши. Кароли размаха безпомощно ножа си и рухна възнак.

В следващия миг Шада бе отгоре й, настъпи ръката, с която противничката й стискаше ножа, пресрещна замахването на другата й ръка и заби пръсти под ребрата. С болезнен стон по-младата се сви и се претърколи на една страна. Шада отново заби пръсти, този път зад ухото на Кароли. Младата жена се отпусна и остана неподвижна.

Тежко дишайки, Шада изтръгна ножа от отпуснатата й ръка и преряза въжето, преди сама да се оплете в него. Схватката не продължи дълго, не се вдигна почти никакъв шум, но не бе изключено клиентът на Кароли все пак да бе чул нещо и да дойдеше да види какво става. Ако успееше да го пресрещне…

Почти недоловимото движение, което улови с крайчеца на окото си, бе достатъчно. Още докато летеше във въздуха настрани, бластерен изстрел проряза мястото, където се намираше допреди миг. Шада се изправи на колене и отвъд извисената част на покрива зърна стрелеца: приведена фигура с черно наметало и качулка. Дулото на бластерния му снайпер я търсеше. С рязко движение тя хвърли ножа на Кароли.

Снайперистът моментално се претърколи на една страна, мушвайки глава зад относителното прикритие на ръката и пушката си. Оръжието бълваше смъртоносния си огън на откоси, не преставайки да я търси. Но в този случай отработените навици на ловец на глави го подведоха. Ножът стигна целта си — не самия стрелец, а изстрелите му. За миг острието се озова пред дулото, зарядите го удариха и го пръснаха, превръщайки го в разтопени, ослепително нажежени късчета. Снайперистът изгуби зрението си за няколко секунди.

На Шада й бяха нужни само две. Тя скочи, избягвайки слепия огън, като едновременно зарови пръсти в сложната си прическа. Успя да изтегли една от лакираните дзенджийски игли и косата й се разпиля като водопад по раменете. В мига, когато кракът й отново докосна покрива, тя хвърли иглата. С последно приглушено тракане изстрелите спряха.

В следващия миг Шада изтръгна оръжието от ръцете на мъртвеца и хукна по покрива. Ако снайперистът бе само подсигурител, вероятността да се провали оставаше немалка. Тя клекна до оберлихта и надзърна в залата под него.

Не се беше провалила. На три метра отдолу имаше разкошна маса с дърворезба. От едната й страна седяха Мазик и Грив, от другата — кубазецът и някакъв недодялан на вид непознат. Вече си бяха разменили куфарчетата и в момента проверяваха съдържанието им. Кубазецът затвори капака на своето куфарче, след като хвърли вътре един поглед, и се изправи сковано до масата. След минутка и Мазик изрази задоволството си и затвори своето куфарче, кимна любезно на кубазеца, стана и направи крачка назад. Устата му изричаше нещо, вероятно обичайните приветствия на раздяла. Партньорът му остана на място, а Мазик и Грив отстъпиха още една крачка. На лицето на кубазеца се изписа недоумение, дългата му муцуна се сбръчка колебливо.

Шада бе готова да му осигури изненада. Тя се прицели с чуждоземната пушка в основата на муцуната му и чукна по стъклото на оберлихта.

И четиримата погледнаха нагоре. Устата на придружителя зяпна в почуда, а ръката му улови дръжката на затъкнатия в кобура на колана му бластер. Шада премести мерника си към челото му. Той бавно вдигна празната си ръка към гърдите. С крайчеца на окото си тя видя, че Мазик й отправя кратък поздрав. След това двамата с Грив изчезнаха от полезрението й.

Шада задържа кубазеца и приятеля му на мушка, докато преброи до трийсет. След това им махна, както Мазик махна на нея, и се дръпна от оберлихта.

— Това ли беше? — прозвуча гласът на Кароли зад гърба й.

Шада се обърна. Младата жена стоеше до тялото на мъртвия снайперист, лицето й не се виждаше.

— Да — отвърна Шада. — В крайна сметка клиентът ти реши да изпълни сделката.

Кароли погледна към тялото в краката си.

— Единайсетимата няма да са доволни.

— Свикнала съм да не са доволни от мен — въздъхна Шада и свали дулото. — Ще го преживея.

— В този случай шегите не вървят — строго каза Кароли. — Предадох ти пряка заповед. Ако останеш с Мазик, до една седмица ще изпратят отряд по петите ти.

— Няма да остана с Мазик. Вече ти казах, че тази вечер подавам оставка като негов телохранител.

— И мислиш, че с това разрешаваш проблема си с единайсетимата? — насмешливо понита Кароли.

— Мисля, че за да стане това, поне някой от тях трябва да помни кои сме — каза Шада и почувства дълбока тъга. Сякаш се бе надигала в сърцето й от много, много време. — Мистрилите, при които постъпих преди двайсет и две години, бяха уважаван орден от воини и се опитваха да запазят останките от народа си. Уважаваните воини не се занимават с поръчкови убийства. Надявам се поне някой от единайсетимата да помни това.

— Може и единайсетимата да са се променили — Кароли погледна към тъмните покриви на града. — Може и мистрилите да са вече други.

— Може — отвърна Шада. — Аз обаче не съм — изпитателно погледна тя приятелката си. — И ти не си.

— Така ли? Какво казах, че го реши?

— Не си казала — отвърна Шада, — а направи. След като ти избих бластера и ти извади нож.

— От това, че извадих нож, ти реши, че съм на твоя страна ли?

— Да — отговори Шада. — Моят бластер е още у теб.

Кароли опипа хълбока си.

— Вярно. Искаш си го обратно ли?

— Може да ти създаде затруднения, ако е още у теб, когато се върнеш на Емберлене — сви рамене Шада.

— Права си — Кароли замахна и бластерът описа елегантна дъга, преди да се озове в ръката на Шада. — Като стана дума за Емберлене, на твое място бих стояла по-далеч от там. Бих стояла по-далеч и от всеки друг мистрил през следващите десет години.

— Няма да се наложи да се крия толкова дълго — отвърна Шада, докато прибираше бластера в кобура му. — В галактиката назрява конфликт заради Каамас. Скоро единайсетимата ще имат по-належащи занимания от мен.

— Каамас, Каамас! — плю настрани Кароли. — И Алдеран. И дори онази тинеста планета на ногрите Онор. Такъв смях ме напушва понякога, като се сетя за какви светове плачат в галактиката.

— Жлъчта не помага — каза Шада.

— А какво помага? — попита Кароли. — Жлъчта поне доказва, че още не съм умряла.

— Е, ако това ти е достатъчно…

— Ти нещо по-добро ли си намерила?

— Не зная — каза Шада. — Трябва да има нещо по-добро — тя махна към една малка правоъгълна беседка до оберлихта. — Това ли е изходът?

— Един от изходите. Ако не те вълнува вероятността да се натъкнеш на кубазеца и приятелите му.

— Едва ли ще вземат да ме спират — засмя се Шада.

— Едва ли — измъчено се усмихна и Кароли. — Но трябва да знаеш, Шада, че както и да постъпих сега… е, причините са сложни. Но ако единайсетимата ме изпратят по следите ти…

— Разбрах — кимна Шада. — Ще се постарая да не те поставям вече в неудобно положение.

— За мен не мисли — отвърна Кароли. — Просто се пази — тя леко наклони глава. — Имаш ли представа, какво ще правиш?

Шада погледна към звездите.

— Всъщност имам — тихо каза тя.

— Моля не мърдайте, господине — каза медицинският дроид с дълбок глас. Механичните му пръсти заваряваха сондата с прецизност до микрон, като същевременно я центрираха. — Надявам се с това да приключим.

— Аз също — пое дълбоко дъх Люк и мобилизира цялото си търпение.

Процедурата продължаваше вече половин час. Дроидът освободи сондата от дясното му ухо. Люк почувства нещо средно между сърбеж и гъдел, после се чу изпукване и всичко свърши.

— Благодаря ви, господине — дроидът пусна сондата във възстановителния контейнер и оцеди няколко капки бакта. — Още веднъж се извинявам за неудобството, което изпитахте.

— Няма нищо — отвърна Люк, стана от масата и почеса ухото си, за да прогони последната следа от гъделичкащия сърбеж. — Дали вече никога няма да има недостиг на бакта както по време на войната?

— Служих на тази медицинска фрегата тогава — дрезгаво каза медицинският дроид. — Не можехме да си позволим да купуваме бакта от черния пазар, макар че имахме достъп до него. Тогава умряха мнозина, които можеха да бъдат спасени.

Люк кимна. Като следствие от това през последните дванайсет години лекарите си бяха създали навик да съхраняват всяка капка бакта, дори изцедена от ушите на пациентите.

— Не мога да кажа, че накрая беше особено приятно — каза Скайуокър. — От друга страна, още по-неприятно би било да дойда и да разбера, че нямате бакта и не можете да ми помогнете.

Арту го чакаше в определената им стая и с тихо бипкане разговаряше с главния компютър на медицинската фрегата. Куполът му се завъртя, когато Люк влезе в стаята, и пиукането се превърна в радостно чуруликане.

— Здрасти, Арту — поздрави го Люк. — Зает ли си?

Утвърдителното бипкане на малкия дроид се превърна във въпросително.

— О, аз съм наред — увери го джедаят и се потупа по хълбока. — Няколко шрапнела бяха заседнали доста дълбоко, но ги извадиха всичките. Топнах се веднъж във ваната с бакта и вече съм като нов. Лекарят каза, че не бива да летя още час-два, но и бездруго приблизително толкова е нужно за подготовката на кораба.

Арту отново изсвири и завъртя купола си на триста и шейсет градуса.

— Да, виждам. И с теб са свършили добра работа — съгласи се Люк. — Помоли ли ги да погледнат изтребителя? — от дроида дойде още едно утвърдително пиукане. — Добре — отвърна Скайуокър. — Тогава, изглежда, единственият въпрос, който ни остава, е, накъде ще поемем оттук.

Куполът на Арту отново се завъртя. В следващото избипкване прозвуча нотка на подозрение.

— Не сме на почивка, Арту — напомни му Люк и дръпна един стол до дроида, за да вижда поставения на бюрото екран за по-сложния превод. — Задачата ни е да проследим откъде идват клонингите. Нищо няма да направим, ако се върнем на Йовин или Корускант.

Той погледна през прозореца към хълмовете. Килимът от златна трева блестеше на следобедното слънце. Засега бе постигнал единствено поредното топване във ваната с бакта. И, разбира се, възможността да се види отново с Мара… Той се намръщи. Очакваше да попадне на нея след пиратското нашествие, което отблъснаха с Хан при Ифигин. Нищо чудно Хан да бе свързан по някакъв начин с появата й при астероидното поле на Каурон.

Сега установяваше, че срещата съвсем не беше толкова напрегната, колкото се опасяваше. Тя му помогна и при това се държа по особен начин. Сега я нямаше безмълвната враждебност, която се излъчваше от нея при предишните им кратки срещи. Или може би не я усещаше, без да използва Силата, която напоследък съзнателно рядко пускаше в ход.

Той се навъси. Влияеше й някакъв фактор, но какъв ли? Арту изпиука въпросително.

— Опитвам се да разбера нещо — отговори му Люк, след като погледна превода. — Успокой се.

Дроидът отново избипка и неочаквано замлъкна. Джедаят въздъхна и се облегна назад, загледан в хълмовете. Мара бе загадка, но сега нямаше време за нея. Друга една загадка изискваше незабавно разбулване — произходът на клонингите. Накъде да поеме?

Той погледна Арту и си спомни престоя при Йода, обучението за джедай и първото надникване в бъдещето, което едва не бе довело до беда. Бе нахлул като обезумял в Облачния град, за да спасява Хан и Лея, а замалко не причини смъртта на всички. Но оттогава бе научил извънредно много за Силата. И вече можеше да надниква в бъдещето, без да прибързва. Напоследък обаче опитите му оставаха странно безплодни. Сега имаше един-два часа задължителна почивка и нищо не пречеше да опита.

— Арту, ще медитирам малко — каза той на дроида, стана от стола и седна с кръстосани крака на пода. — Ще се опитам да видя някаква посока. Не пускай никого — дроидът изчурулика утвърдително.

Джедаят си пое дълбоко дъх, затвори очи и се присегна със Силата. Мислите, чувствата, цялото му същество се сляха със Силата… И изведнъж цялата вселена избухна пред очите му в ярък калейдоскоп от цветове и движения. Дъхът му спря, когато огромното видение трепна за миг като пустинен мираж пред очите му и той едва не загуби съзнание. Не беше имал досега такова видение. Не беше виждал такова нещо. Стотици усещания, хиляди възможности — ярки цветове, ясни звуци, радост, задоволство, страх и смърт, всичко размесено във вихрушка, яростна и капризна като татуинска пясъчна буря. Възможните пътеки се сплитаха и противопоставяха, сливаха се и се разделяха, но не оставаха за миг в покой. Познати лица се смесваха.с непознати, минаваха пред очите му и се изгубваха, изместени от други лица и събития. Червената ескадрила и Уедж прелетяха в разгара на битка, учениците му джедай необяснимо защо се пръсваха из Новата република, оставяйки Йовинската академия безлюдна, той самият стоеше на някакъв балкон срещу тъмната стена на някакъв каньон загледан към море от хиляди малки звезди, Хан и Лея убеждаваха за нещо огромна тълпа…

Хан, Лея? С усилие той се улови за тази пътека и се опита да остане на нея по-дълго. За момент успя. Видението се избистри: Лея стоеше в широк коридор, лазерният меч блестеше в ръцете й, а през висока врата напираше тълпа. Хан беше на някакъв външен балкон с изваден бластер и гледаше надолу към тълпата. Тълпата напираше. Скрит на покрива снайперист се прицели…

Видението изчезна, пометено от вихрушка образи и звуци. За момент Люк се опита да последва масата. Вкусът на страх се смеси с други усещания, но и те изчезнаха. Външният свят стигна до съзнанието му и той разбра, че е видял всичко, което това видение можеше да му предложи. Джедаят напусна тълпата, запътен към единственото стабилно място във вихрушката на видението — собственото му същество. Беше време да си тръгне. Необятната маса от образи и звуци оставаше все по-далеч, докато накрая потъна в мрак.

Изневиделица изникна един последен образ: Мара се носеше по повърхността на вода сред остри скални зъбери. Ръцете и краката й бяха отпуснати като на мъртвец. „Чакай!“ — чу Люк собствения си вик. Но беше късно. Образът на Мара се разми заедно с остатъка от видението…

Люк си пое дълбоко дъх и се озова в стаята пред прозорците и хълмовете зад тях. Те вече не блестяха, само светлината на звездите очертаваше контурите им.

— О! — възкликна той и потърка очи.

Готов бе да се закълне, че видението бе продължило не повече от няколко минути. До него Арту изпиука с явно облекчение.

— Да, виждам, че е било по-дълго — съгласи се Скайуокър. — Ти извинявай.

Дроидът изчурулика въпросително. Люк се изправи, простена от игличките, които внезапно се забиха в изтръпналите му от продължителната неподвижност мускули, и погледна въпроса, който се изписваше на компютърния екран.

— Не знам — призна той. — Видях много неща. Но не видях нищо, конкретно свързано със задачата ни.

Това може би означаваше, изведнъж осъзна Скайуокър, че не с търсенето на клонингите трябваше да се заеме. А с какво? Да предупреди Хан и Лея? Или Мара?

Той раздвижи изтръпналите си мускули. „Бъдещето никога не стои на едно място“ — му бе казал Йода след първото видение на Дегоба. Тогава тази максима го бе изненадала. Видението му за Хан и Лея в Облачния град му се бе сторило толкова просто и недвусмислено. Но ако Йода обикновено виждаше неща от рода на това негово последно видение, всичко си идваше на мястото. А така ли беше? Или неговото видение беше съвсем различно и неповторимо? Струваше си да поразсъждава за това, но не сега. Засега важното бе, че бе получил съвета, от който се нуждаеше, и трябваше да действа според него. Само трябваше да разбере какъв точно бе този съвет.

Люк пристъпи към прозореца и погледна към звездите. „Ще разбереш — му бе казал Йода, — когато спокоен и в мир си.“ Люк пое дълбоко въздух и се зае да успокоява съзнанието си.

В нежното чуруликане на Арту звучаха загрижени нотки, когато се обърна към него.

— Добре — каза Люк. — Видях дълбоки каньони с постройки, вградени в стените, и много светлини на дъното. Провери в главния компютър кой може да е този свят.

Арту изпиука и се включи в извода на компютъра. На екрана се изписаха име на планета и кратко описание.

— Не, не беше Белсавис — каза Люк. — Нямаше ледници, нито куполи. Много по-обитаемо изглеждаше — той се намръщи и извика спомена от паметта си. — Над каньоните бяха прехвърлени мостове… На едно място имаше девет кръстосани като звезда: един, над него други два, после три, пак два и накрая един.

Арту изсвири и продължи да търси. На екрана се изписаха имената на още пет-шест планети…

— Почакай — каза Люк. — Върни назад… Системата Сейджанси. Дали има някакви снимки?

Екранът потъмня, след това се появиха орбитални, въздушни и наземни изображения. Люк внимателно ги разгледа, докато минаваха през монитора… накрая бе сигурен, че е открил мястото.

— Това е — каза той. — Каньоните на Сейджанси. Там отиваме.

Дроидът изпиука неуверено. Въпросът му се изписа най-отдолу на екрана.

— Не зная — отговори Люк. — Зная само, че трябва да отида там.

Дроидът отново изпиука, този път с лек скептицизъм.

— Честно казано, и аз самият не разбирам — призна си джедаят. — Видях много неща. Някои се случват, други ще се случат. Видях моите ученици да напускат академията… не знам защо. Видях Хан и Лея… изживяваха някакво затруднение…

Дроидът изчурулика тревожно. На монитора се появи още един въпрос.

— Не, не знам дали Трипио е с тях — отвърна Скайуокър. — На много места бихме могли да отидем, за да направя нещо. Твърде много са — той посочи снимката на каньона. — Но каньоните на Сейджанси са единственото място, на което видях себе си. Само тогава изпитах спокойствие — той отново погледна към звездите. — Затова отиваме там.

За момент се възцари тишина и Арту отново изчурулика.

— Имаш право — съгласи се усмихнат Люк. — Ако ще ходим, стига сме се мотали, а да тръгваме.

Освен това — мислеше си той, докато крачеха към дока — Лея е джедай. Може да се справи с много неща, а и Хан има богат опит. Червената ескадрила може засега и без него, а накъдето и да бяха тръгнали учениците му джедай, явно имаха причина за това.

След четирийсет минути Люк и Арту бяха в космоса. Люк изтегли ръчката на хипердвигателя и изтребителят му премина на светлинна скорост. Джедаят се опитваше да пропъди от съзнанието си видението за Мара.